Tag Archives: пазар

Из Иран (7): От Шираз през Персеполис към Исфахан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно. Днес ще преминем през Шираз и Персеполис, за да стигнем Исфахан.

Приятно четене:

От Шираз през Персеполис към Исфахан

част седма на

Из Иран

Неделя.
Хоурбаф – Шираз – Исфахан, 569 km

Из Иран – височини, трак

Така изглеждаше лагерът ми на сутринта.

Шираз – На мотор из Иран

Както обикновено закусих, докато събирах багажа, и малко след 5:30 вече бях в движение към следващата си дестинация –

Шираз

Вторият по ред град от 3-те, на които исках да обърна повече внимание.

В Язд не беше последният случай да се закеркенеча из уличките. Тук, в Шираз, също изпитах подобни затруднения, докато намеря къде точно са нещата, които търсех, но след известно лутане паркирах на метри от входа на

древния пазар Вакил

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Пазар Вакил

Вярва се, че той датира още от 11-ти век. Докато се разхождах по коридорите му, той тъкмо започваше да се оживява.

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран

И до днес той е смятан за най-удачното място за покупка на всякакви персийски килими, подправки, сувенири и антики в околността.

Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран

Докато се разхождах, станах неволен свидетел на

преминаването на тази процесия:

Процесия – Пазар Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Процесия

Мъжът, който вървеше най-отпред, издекламирваше едно изречение, а всички останали, вървящи зад него, повтаряха последните слова от него.

След като приключих обиколката на базара, направих няколко бегли опита за стрийт фотография.

Иранец – Шираз – На мотор из Иран
Иранец

Със 105 mm обектив и ръчен фокус задачата се оказа малко по-трудна, отколкото ми се искаше да бъде.

Иранец – Шираз – На мотор из Иран

Тук, в Иран, се използват ужасно много мотоциклети.

Шираз – На мотор из Иран

Отдясно на входа на базара се намира и входът за

джамията Вакил

Тя е била построена през средата на 17-ти век.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Джамията Вакил

Залата за нощни молитви е с площ близо 2 700 m² и има 48 монолитни колони с изваяни спирали:

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

И за да придобиете малко по-реална представа за мащабите:

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран
Авторът

Атмосферата тук е толкова успокояваща, че неусетно започваш да си представяш огромните тълпи хора, стичали се в миналото тук, за да се молят. Аз пък междувременно се размечтах за тъмноок модел с черен хиджаб.

Тук всеки квадратен сантиметър е история и десетки часове труд.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

Нито една повърхност, на която може да се придаде форма с чук и длето, не е била пренебрегната, а крайният резултат е наистина впечатляващ.

Джамията Вакил – Шираз – На мотор из Иран

На излизане от Шираз, движейки се на север, минах покрай емблематичната за града

порта „Коран”

Тя е била построена преди повече от хиляда години, а мястото далеч не е било случайно избрано. Оттук всеки мюсюлманин можел да се наслади на величието на древен Шираз и да възхвали Аллах за неговата доброта, че е позволил на хората да построят такъв град. В древността пътешествениците преминавали през нея, когато тръгвали на път, защото се вярвало, че така те получавали благословия. Към днешна дата пътят не преминава през нея и цялата зона е обособена за отдих и почивка. За съжаление не успях да направя снимка, тъй като не видях достатъчно безопасно място за паркиране, докато минавах покрай нея.

Следващ за деня ми бе

Персеполис

– вероятно най-известната историческа забележителност в страната.

Когато пристигнах там, на платения паркинг ме очакваше натоварено догоре BMW GS. От ония, адвенчърските, които докато видя и в съзнанието ми инстинктивно изплува тази карикатура от календара на едно немско мото списание:

Предполагах, че ако не се познаем с ездача му в комплекса, поне ще се видим тук, преди да сме потеглили, така че си платих паркинга и тръгнах към входа на обекта.

Персеполис – На мотор из Иран
Персеполис

Персеполис е гръцкото име, означаващо “Персийски град” на Парса (“град на персийците”).

Персеполис – На мотор из Иран

Строежът му започва още през 518 г. пр. н. е. по време на управлението на ахаменидския цар Дарий I Велики.

Персеполис – На мотор из Иран

След като обходих набързо това ниво, реших да се кача и до по-горното, от което пред мен се разкри следната гледка:

Персеполис – На мотор из Иран
Персеполис

Докато зад гърба ми бе

гробницата на Артаксеркс II

Гробницата на Артаксеркс II – Персеполис – На мотор из Иран
Гробницата на Артаксеркс II

Ще ви спестя историческите данни. Ако те представляват интерес за Вас, знаете къде можете да ги намерите. За да бъда честен – не останах силно впечатлен от всичко това, което вероятно си личи и по безличните ми снимки.

По път за паркинга най-после си набавих малко магничета за хладилник, както и пътна карта на държавата. Оказва се, че индустрията с магнитите по тези земи не е никак популярна.

Когато отидох обратно на паркинга, BMW-то липсваше. За сметка на това собственикът му, французин, ми беше оставил своя визитка. Човекът нямаше нищо общо с анимационния герой от по-горната картинка, в което се убедих, докато работех по пътеписа си. По това време той вече беше прекосил половин Пакистан и продължаваше към Индия, откъдето впоследствие натовари мотоциклета и себе си на самолет, за да се завърне вкъщи. Това аз не разбирам, но всеки си знае за себе си.

След тази кратка разходка в древността дойде време да потеглям. Реших, че ще пропусна разглеждането на археологическия комплекс Naqsh-e Rajab, скалните релефи и кралски гробници край Naqsh-e Rustam, древната столица Пасаргаде, където се намира и гробницата на Кир II и древният град Абарку. Разглеждането на подобен род забележителности ми бе предостатъчно за момента, затова

тръгнах директно към Исфахан

– перлата на ислямската архитектура и изкуства.

Крайпътните пейзажи не спираха да ме смайват.

На мотор из Иран

Исфахан

е разположен в средата на Иранското плато и още през IX век става център на търговията с коприна и памук. Той е най-богатият на произведения на изкуството град в Иран. През XVII век шах Абас I Велики, при чието управление Персийската империя преживява културен разцвет, построява многобройни джамии, дворци и градини, които са останали и до днес. Това бе третият град, в който исках да прекарам малко повече време.

Първото нещо, което ми предстоеше да видя тук, бе

мостът Хаджу над река Зайандеруд

Мостът Хаджу над река Зайандеруд – Исфахан – На мотор из Иран
Мостът Хаджу над река Зайандеруд

Той е бил построен през 1650 г. От шах Абас II и е имал три функции – прекосяване на реката, бент за регулиране на нивото ѝ, както и място за срещи и отдих.

Малко след като потеглих оттук, ненадейно се оказах участник в

най-тежкото задръстване, което бях виждал някога

през живота си и това без въобще да преувеличавам. В началото всичко бе наред, но когато огромните тълпи хора, крачещи почти в строй по тротоарите, започнаха да се движат И по платното за движение, покрай всички автомобили, автобуси и мотоциклети, нещата загрубяха. Все пак аз не им карам по тротоарите, нали? Спомняйки си сега за този момент, съжалявам, че не съм направил нито една снимка, но тогава въобще не ми беше до това. И въпреки че двигателят ми започна да загрява повече от нормалното, аз запазвах пълно спокойствие. Но когато някакъв келеш преметна велосипеда си над предното ми колело и сякаш закачи калника ми, ЧАШАТА НАПЪЛНО ПРЕЛЯ!!! Тогава вече си изпуснах нервите и се развиках, но за по-сигурно – на чист български, понеже шансът да остана по-недоразбран и от цивилизация бе далеч по-голям 🙂

Така след изминаването на по-малко от 4 km за близо час стигнах до градинката, чиито алеи водеха до

двореца Чехел Сутун

Видях едно свободно паркомясто и веднага се наместих там, за да изгася двигателя и да го оставя да се охлади поне малко. Докато събличах дрехите си и събирах нервите и мислите, чудейки се накъде да продължа оттук нататък, при положение, че нямаше начин да зарежа всичко тук, за да разглеждам забележителности,

при мен се появи мистър Мехди и предложи помощта си

Той бе мъж на около 40, добре облечен и достатъчно интелигентен, за да успеем да се разберем, въпреки че той почти не знаеше английски.

Той ме информира, че цялото това стълкотворение било следствие от

предстоящата визита на текущия президент на страната, Хасан Рухани,

който щял да изнася своята предизборна реч на следващия ден. Е, супер. Голям късмет изкара и той. Да дойде тук точно тогава, когато и аз съм наоколо.

Не си спомням вече за какво точно „говорихме”, но много бързо усетих, че той носи онова конкретно чувство за хумор, което много уважавам у малкото хора, които го имат. Малко по-късно и след няколко телефонни разговора между мен и племенницата му се разбрахме да тръгна с него.

Оказа се, че автомобилът, зад който бях паркирал, бе именно неговият. Тъй като вече се беше стъмнило, той караше на аварийни светлини почти през цялото време. Нямах идея къде точно искаше да отидем, но той бързо бе спечелил доверието ми, така че имах добро усещане. Предполагах, че ме води към дома си, а единственото, което ме притесняваше, беше нощувката на мотоцикъла.

Искаше ми се да видя моста Хаджу и по тъмно, когато всичките му 23 арки биват приказно осветени, но явно това нямаше да се случи, не и днес.

След близо половин час в трафика, докато бяхме спрели на един светофар, слязох от мотора и отидох до прозореца му, за да проведем следния диалог:

– Mehdi, where are we going?
– You… Go! 🙂

След още половин час се озовахме зад оградата на

жилищен комплекс от затворен тип

На паркинга, до кабинката на пазача, имаше 15-тина местни моторетки, което ме успокои. Заключих Сянката до събратята ѝ, взех най-ценните си вещи и продължихме към дома му, на две минути от паркинга.

Там ни очакваха жена му, двете му деца и най-важното, едва ли не, неговият речник по английски език. Или поне това бе нещото, което той се зае трескаво да търси мигом щом прекрачи прага на дома си. След като се събухме и направихме две крачки, се озовахме в един много широк и просторен дневен тракт с големи прозорци. Обзавеждането бе стилно и луксозно, включващо два дивана, две кресла, но не и маса!? Никаква. Кухненският бокс, който не бе отделен от врата, бе не по-малко широк и добре обзаведен. Приключвам с описанието си дотук, тъй като неусетно започнах да звуча като амбулантен брокер на недвижимо имущество. След като негово височество Речникът бе изнамерен, седнахме всички на пода върху големия пъстър килим и започнахме да си говорим малко по-нормално.

Едва ли някой от читателите тук не е чувал за прочутото гостоприемство на иранците, което аз едва сега изпитах.

Малко по-късно се появиха братът и сестрата на моя домакин, а той самият отиде до някакъв близък ресторант да вземе нещо за вечеря. Когато се върна, застелихме покривка върху килима и започнахме да се храним, докато аз им показвах маршрута си, както и миговете, които бях уловил дотук в кутийката си за секунди.

Когато разгърнахме най-новото попълнение в колекцията ми от пътни карти, останах силно изненадан. За миг

Исфахан ми се видя дори по-голям от Техеран

Освен това видях, че онзи път в пустинята Лут, за който ви бях казал, водещ до Нехбандан, тук присъства! И въобще – знаете, много по-различно и приятно е да разгърнете една хартиена пътна карта, отколкото да ровите из google maps или други виртуални карти. В първия случай погледът ви обхваща цялата интересуваща Ви територия и придобивате много по-близка до действителността представа за мащабите.

Малко по-късно дойде време за сън, така че аз и мистър Мехди се отправихме към съседния апартамент, в който по принцип живее сестра му. Той отстъпваше по площи, но не и по стил на обзавеждането. Там си застлахме по една подложка върху килима и аз легнах да спя, понеже бях доста изморен, докато новият ми приятел остана да разцъква нещо на телефона си.

Малко предистория. Преди тази случка беше започнало да ми втръсва от Иран и от цялото това внимание, което получавах навсякъде тук. Но най-вече от това да обяснявам, че съм от Булгаристан, че въобще не знам фарси, а само английски, и пътувам по този, именно, маршрут. Действително всички хора наоколо са много усмихнати, често и услужливи, но аз вече исках да се прибирам малко по-скоро и бях готов да отмятам по-големи разстояния на ден за тази цел.

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:



Booking.com

Коста Рика:



Booking.com

Мавриций:

Booking.com



Booking.com

До Тайпе и назад

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Христос възкресе!
Днешният ни пътепис ще ни отведе в страната, която поне до момента се справя най-добре срещу текущата епидемия – Тайван. С този разказ откриваме нова страна за нашия сайт 🙂 Наш водач ще бъде Теодора.

Приятно четене:

До Тайпе и назад

Никога не бях стъпвала в Азия. Нито съм си мислела, че ще го направя в обозримо бъдеще, но ето, че трябваше да се кача на самолета и да попътувам до Тайван. Основната ми цел беше посещението на едно изложение и други служебни задачи. А свободното време използвах, за да разгледам каквото мога.

Полетът беше дълъг. Или по-точно полетите. Доста се притеснявах да не взема да объркам нещо. Да се окажа в Занзибар, примерно. Рационалното у мен говореше, че е невъзможно, но аз имам ирационален талант да направлявам събитията по необичаен начин.

Кацах на две трансферни летища преди Тайпе, като престоя на всяко от тях беше в рамките на 2 – 3 часа. Много добра схема се оказа. Тъкмо преди да се побъркаш в самолета и можеш да слезеш за малко.  При тръгването от София успяха да чекират багажа до крайна точка (най-добрата възможност), а на мен ми издадоха две бордни карти: Сф – Доха, Доха – Сайгон, третата трябваше да потърся на виетнамското летище до Тайпе.

Минаването през Катар не бе нищо особено

 Нямаше излизане от трансферната зона, но за да продължим към следващия полет, трябваше да преминем отново пълна проверка на скенер. (Всъщност така се оказа при всички следващи смени) След това успях да се разтъпча, да намеря зоната за пушене на летището, да се закача за интернет, да пия кафе и да си намеря гейта.  Летището беше големичко, пълно с луксозни магазини, елегантни продавачи. Униформени служители навсякъде – само да те видят, че се застояваш объркано и питат могат ли да помогнат. Все още ми беше нервно – никаква представа нямах какво предстои, а и леко ме тревожеше мисълта за третата част на пътешествието. Летях с катарските авиолинии и много хора ме уверяваха, че имат страхотен сервиз. Няма как да се объркат нещата. Разбира се!

Катарски авиолинии – самолет

Концентрирах се и сравнително бързо си намерих мястото на излитане, след което несполучливо се опитах да мина през чекпойнта за Кувейт. Но се осъзнах. Предстояха ми над седем часа във въздуха, през които да се опитам да поспя и да възприема разликата във времето – часовата ми зона се местеше напред.

Самолетът беше голям

 и някои от седалките останаха празни. Седях си чинно на моето място, когато забелязах, че пътници стават и се наместват на празните редове. Докато се чудех дали е разрешено, осъзнах, че това си е пътешественически трик – никой не възразяваше, а находчивите пасажери имаха възможност да полегнат. Е, аз си пътувах седнала. Естествено, не можах да спя добре. Докато в безизходица, не реших да сложа маската за сън  (всеки пасажер беше получил пакетче с чорапи, маска за сън, балсам за устни, тапи за уши и четка за зъби. С паста). Мигновено отнесох. Можех да спя на светло и не съм си и представяла, че подобно нещо ще ми бъде от полза. Много добро решение се оказа и малката опаковка крем за лице, която си носех. Някак си ме освежи и ми придаде приемлив вид на сутринта.

Кацнахме в Сайгон

и трябваше да си търся последния билет. След коридорите на излизане се озовах в огромно пространство, заобиколено от сума ти гишета, служители, облечени в тъмнозелени милиционерски униформи, с въздълги ръкави. На доста от тях фуражките халтавееха някак. Английски се притесняваха да говорят – поради това аз стоях леко объркана в средата на халето и се чудех къде води надписа трансфер.

 Залата се изпразни – повечето пътници минаха през паспортен контрол и наоколо настъпи тишина. Някой от служителите разсеяно се шмугваха зад разни врати. Оглеждах се известно време, преди да открия представителството на Qatar или China airlines (с които трябваше да продължа)  – прааааааазно като пустиня. Досами мястото имаше оградено пространство, в което две служителки на Виетнамските  превозвачи старателно не ме гледаха. Аз ги видях, обаче, та се наложи да поразговаряме. От тромавия диалог разбрах само, че ще дойде колега след 20 тина минутки, да почакам кротко. Жените бяха облечени в светлосини ао дай – много елегантна виетнамска национална дреха. С невероятна кройка, носи се с панталони и е подходяща за всяка фигура, по скромното ми мнение.

Седнах кротко отстрани и зачаках

В този момент пристигна малка група спътници от самолета, за същата дестинация. Като мен трябваше да си потърсят третия билет. На път си съмишленик, така че споделих информацията, че очакваме колежката. Момиче от групата, обаче, ме поля с вряла вода. Не бивало да оставяш нещата на изчакване, защото в Азия никой не бързал. Ако сме искали да пием кафе, да разпуснем преди полет, трябвало да сме настойчиви. Иначе… Елегантната служителка никак не беше единодушна с нас. Леко нервирана ни обясни, че няма какво да настояваме, а да почакаме докато… И така още един – два пъти. После дойде и ни събра паспортите. С какъв акъл и го дадох, не знам. И добре, че се върна след 15-ина минути заедно с билетите, иначе, щях да се гътна от глупостта си.

Следващ скенер и влязохме в сектора за заминаващи. Друг свят – светло, кафенета, хора, нефрити по щандовете, музика…След което,

настъпи първият културен сблъсък. Еспресо няма.

 Най-малката разфасовка кафе е американо от 250 мл. Е, преживява се.

Кафе американо – Тайпе, Тайван
Кафе американо

4 часа по-късно бях в

Тайпе

Тайпе, Тайван

 При пристигането попълнихме декларация за престой – лични данни, адрес и тн. Настъпи великия въпрос – колко пари да обменя в местна валута. Предварително се бях опитала да проуча въпроса и имах представа, че тайванските долари са в приблизително съотношение 1 лев:17 тайвански долара, а към щатските 1:30. Бях проучвала и цени, но така и не можах да реша каква конкретна сума ще искам. Също така, чрез близка приятелка, направих контакт с местен човек, който не ми помогна с конкретна сума, но ми предложи ценни указания. По негова информация, най-добре беше да обменям валута в държавната банка на Тайван. Имат доста офиси, почти навсякъде, не вземат комисионна и курсовете са добри.  Задължително условие е да представиш паспорт. В банката ти издават бордеро, както и ти дават да разпишеш декларация за личните данни. Документът е на тайвански и английски език.

Така си и беше. За начало обмених 50 щатски долара, което се оказа над 1450 тайвански пари. Леле!

Тайвански долари – Тайпе, Тайван
Тайвански долари

На този етап нямах нужда да ползвам обществен транспорт, защото от агенцията, организирала полета, бяха уредили  трансфер до и от хотела. Но, знаех, че метрото е изключително функционално и лесно за ориентация. Тук ще отворя скоба и ще споделя няколко неща, които ми бяха от голяма полза. Предварително бях свалила на телефона си маршрути с обществен транспорт из града. Имах представа за времето, което щеше да ми отнеме пътуването до една или друга точка и направих удобни за мен комбинации.  Бях си направила грубо разпределение на времето, така че да реагирам според ситуацията.

И така. След 40 минути път, на свечеряване, се озовах пред хотела. Регистрираха ме светкавично и имах достъп до баня!

Предстоеше ми да вечерям, та изумих администраторката с въпроса

има ли пешеходна зона да се поразходя

 Не мисля, беше еднозначния ѝ отговор. Едва на третия път конкретизирах въпроса си около храната и ми посочиха къде мога да ям.

Трафикът в Тайпе се оказа внушителен,

но не прекалено. Всички чинно спазваха правилата, светофарите отброяват времето на пешеходците, до тротоарите има функционални велоалеи. Не след дълго, бях пред едно заведение за бързо хранене. В Тайван всеки или поне всеки втори може да говори поне малко английски. Никакъв проблем с комуникацията. 

Обаче сгреших, че не огледах по-добре територията, а се спрях на първата възможност. На следващия ден установих, че можеше да намеря доста по-интересни места за хапване, но тази вечер бях  уморена и исках да легна сравнително навреме. Във всеки един момент чаках джет лага да ме удари между очите. (така и не усетих удар, само едно леко замайване за кратко на следващия ден. Явно опитът да се приспособя към местното време – лягаш си според часовете за лягане на място –  е чудна идея)

Избрах тестени варени питки със зеленчуков пълнеж и сред смях и закачки от струпалите се хора си купих напитка. Една жена милостиво ми обясни, че това е нещо, което в Тайпе пият на закуска. След три минутки доказах колко е права – напитката беше гъста, питателна и имаше вкус на боза от фъстъци. Криво-ляво хапнах с наличните клечки за хранене и залазих към стаята си. Но не можех да се примиря с такова кратко хайманосване – пътьом се спрях да си купя чай. Ама не какъв да е. Голям, малък или среден, зелен, черен или не-знам-какъв, с мляко или без, подсладен или не. Имаше и топчета от желирана тапиока. Връчиха ми чашата, запечатана, и половин час по-късно угаснах. Такива местенца, както и страхотни кафенета, места за хапване има много по улиците, просто трябва да си избереш.

На следващия ден станах рано

 Съвсем леко ми се спеше, иначе бях бодра като птичка напролет.

Закуската в хотела се оказа  предимно местна храна

Изпитвам любопитство и с удоволствие пробвам разни екзотики, но тази сутрин се възпрях. Сглобих си някаква континентална закуска. Кафето отново беше дъъъълга версия на еспресото – някакво американо. Тъй като имах още време до служебните си ангажименти, реших да се разходя до

близкия Daan Forest Park

 За всеки случай помолих на рецепция за карта и малко указания, сложих раницата на гръб и се понесох. Часът –  8:30 местно време. Хората отиваха на работа. В един автосалон няколко човека, до един в бели ризи, черни панталони и бляскави черни обувки, лъскаха изложените коли. Те си бяха лъскави поначало. Навсякъде се продаваше храна, от повечето  дори миришеше вкусно. Сумата, която бях сменила, се оказа чудесно начало:  вечерята излезе около 150 т. Д., чая 80. По-късно установих, че може за доста по-малко пари да си намеря доста по-сносна храна.

Както си чаках на едно кръстовище, до мен спря възрастен човек с колело. Малко раздърпан и с изкривени обувки. Погледна картата в ръцете ми и след това на чист тайвански ме заразпитва. Ооо кей, оооокей, виках му ясно, ноу проблем. Ама той си продължаваше и вече сочеше към картата, която държах. Посочих му къде отивам. Човекът ми поговори още малко, но светна зелено и  тръгнахме. Т.е. той започна да подтичва пред мен и от време на време лееекинко поглеждаше дали го следвам. Докато стигнахме до табела с входа на парка. Там дядото спря, посочи надписа и най-официално ми каза:

Парк!

След което си отиде.

https://goo.gl/maps/cgAGhDkqHnF714Dv6

Прекрасно: Зеленина, огромни фикуси, уютни алеи. Имаше тай-чи групи, възрастни хора се разхождаха или правеха упражнения по беседките, деца с родители или възпитатели, въпреки ранния час. В едната част е разположено езеро, отбелязано като еко зона. Във възможно най-близки до естествените условия там живееха риби, буболечки, птици. Орнитолозите, обикалящи с разни стативи и фотоапарати в ръка, са приятно допълнение.

Реших, да погледна още едно място –

Huashan 1914 Creative Park

https://goo.gl/maps/9yhjTDqasPwFkUwi9

Пътьом си купих чадър от едно малко магазинче, защото, макар и топло, се очертаваше дъждовно време.  Всеки един чадър там е с нкв УВ предпазваш слой, който гарантира защита от всякакъв тен. Азиатките се стремят към бяла и чиста кожа.  И често вали.

Мястото се намираше в преобразувана стара фабрика и представляваше нещо като арт пространство. Т.е. – кафенета, книжарници, кино, изложбени зали, зала на занаятчиите, други тематични зали и т.н. Имаше свободен достъп до интернет и информационен център. За жалост, нямаше планирани събития, но пък в центъра ми предложиха множество брошури с различни съвети за Тайпе и прочее.

Имах само час време, за да си набележа по-интересните местенца из сградите. Успях да надникна и в едната галерия. В момента бяха направили изложба – картини и колажи, чийто деца са с ментални проблеми. На едната от стените бяха нарисували огромно дърво. По клоните всеки посетител можеше да залепи листче с думи на подкрепа или просто пожелание към творците. Много се зарадваха, когато разбраха, че идвам чак от Европа и ще оставя насърченията си на стената.  

Отнесох се към метрото

Както казах, изключително лесно за употреба. Шест линии, всяка със собствено име и цвят. На всеки вход има информационен център, който предлага билети и карти. Помолих да ми предложат вариант за моите нужди. Младолик служител посмята върху плана ми за пътуване и ме уведоми, че е по-добре да си купувам отделни билети за всяко влизане. Цената им се определяше от разстоянието, но общо взето беше между 20 и 40 долара (тайвански). Получих пластмасов жетон, който сканирах на влизане, а на излизане, за да се отвори вратата, трябваше да пусна в един процеп.

Следобедът беше посветен на работа и изложенията

Мога да споделя, че изложбеният център е огромен, с отлична административна организация. При регистрацията си нямах никакви затруднения – можех да ползвам телефона си (свободен достъп до интернет), машина или да ми помогнат на щанд. Когато приключвах деня и тръгнах към метрото, натоварена с инфо и каталози, момче и момиче от персонала на центъра ме поздравиха и се разговорихме. Предложиха ми да посетя нощен пазар, свалиха ми указания за пътя до един такъв и ми пожелаха приятно прекарване.

Тайпе, Тайван

В Тайпе няма почти никаква престъпност,

по обща информация. Администрацията от хотела потвърди същото. Дори ми помогнаха да намеря нощен пазар, до който мога да стигна пеша. Доста се учудиха на изискването ми, но на мен ми се вървеше и исках

да гледам нощно Тайпе

Сигурна ли съм, че не искам да ползвам транспорт, все пак?

Да.

Ама наистина ли?  

Да бе! Безопасно ли е да вървя сама в този час по този път?

Да, безопасно е.

Е, приятна работа.

Вървях, снимах по пътя и въобще си прекарвах приятно. От време на време за всеки случай питах минувачи правилна ли ми е посоката. Въпреки че се стремят да не навлизат в личното пространство, хората с готовност се отзоваваха на молбата ми за помощ. Приятно беше да разговарям с тях по улиците, един човек дори се опита да ми предложи друго място, след като ми обясни какво точно са нощните пазари. А това са улици, на които има много сергии и заведения за хранене. Може да се види, помирише и хапне всяякаква причудливост – тофу, риба, пиле, меса разни, още  водорасли, гъби, треворасли, зеленчуци и екзотични плодове.

Прекрасна вечер си бях организирала. Най-сетне

открих моя нощен пазар

 И тутакси усетих отвратителна миризма – на варена вълна и още неопределени нюанси. Храбро продължих напред и ми поолекна, ароматите бяха още по-богати, но и по-апетитни.

Близо час обикалях, не можех да избера. Накрая приложих тактиката „спри незабавно“  пред една сергия с повече зелении. Човекът зад щанда ми подаде един тас и настойчиво ме подкани да си взема щипки. Тъкмо да схвана какво се иска от мен, той повика жена, която ми дообясни – слагам в купата каквото си избера, те ми го доприготвят и след това – Приятен апетит. Чикъъъън, фиииш, ведзетабъъъл – преводът в ефир беше звънлив. Посочиха ми маса зад щандовете и се

заеха да приготвят вечерята ми:

 нарязваха на по-дребни парченца, потапяха в гореща вода и заповядайте.

Мечка страх, мен – не. Заех се бодро с клечките за хранене. (вилици никъде не видях нито веднъж) Пилешката супа – варено пиле и бульон, закачливо гарнирана с пържено яйце. Имаше и усещане за джинджифил, но нищо повече, дори сол нямаше.  От останалите неща разпознах тофу, усъмних се за риба, на зеленчуците се отказах да си играя на ботаник. Гъбите, макар и прилични на големи карфици, бяха разпознаваеми. Честно казано, не можах да изям всичко. Имам чувството, че малко прекалиха и с калкулацията, но това и очаквах. Няма значение, преживяването си струваше.

По обратния път се спрях в супермаркет, за да си взема нещо за пиене. В тези магазини освен обичайните стоки има и маси, приготвя се на място храна, а кафемашината може да засрами всяко уважаващо се кафене. Тайванска бира – 40 долара кутията. Тайвански де.

Следващият ден беше абсолютно различен.

След като приключих със задачите, реших да обменя още малко пари и да се запътя към

Планината Маоконг

Тайван произвежда чай и на една близка до града планина имаше чаени плантации с много чаени къщи. Това исках да видя и да купя. Запътих се към предполагаемото място, на което се намираше банката, но се загубих между многобройните високи делови на вид сгради. Помолих за помощ, естествено – мило момиче ме поведе към някакъв клон и ме представи на портиера. Който на добър английски ми обясни, че имат комисионна за такава операция. Дали не искам да сменя сума в държавната банка – ей там, отсреща, без комисионна, изгоден курс. Момичето ме заведе и до там, представи ме на служителка и докато успея да и благодаря, изчезна.  

За планината Маоконг исках да хвана кафявата линия на метрото, за мой късмет – надземна. Влакчето се движеше между сгради от всякакъв калибър – делови, жилищни, луксозни и мизерни – всякакви. Можех да избера и по-кратък маршрут, но така ми хареса. Последната спирка е Зоопаркът, много интересен. За съжаление, нямах време за него.

Малко по-надолу се намираше

Maokong Gondola – лифтът към върха

Билетът до горе беше 120 т.д.  Има 3 спирки, едната от които води до храм, който също исках да видя. Така че си купих карта, с която можех да се качвам и слизам цяял ден. Кабинките са два вида – кристални и обикновени. Т.е. едните са с по-ясни стъкла, а другите не чак толкова прецизни. Тъй като нямах много време, качих се с обикновена, за кристалните се чакаше повече. На спирката имаше две пътечки и заставаш на необходимия ти надпис – „кристална“, „обикновена“.

Въобще в Тайпе всичко е много ясно указано – посоки, място. Има си очертания и табели за всичко, особено в метрото. А където няма, хората се подреждат сами, без бутане, викане и със особено умение за уважаване на личното пространство. Отделих доста време, за да разбера как го правеха това. В час пик, например, метрото е пълно. Но всеки се стреми да не се подпира, да не разглежда любопитно хората около себе си. Първоначално това изглежда като интровертност някаква, но всъщност е признак на уважение, мисля.

Горе на планината, е много спокойно, хората се разхождат бавно и си говорят тихо. Има доста алеи. Избрах си една чайна с хубава тераса. Посрещнаха ме с чаша гореща вода, меню и листче, на което да отбележа какво ще си поръчам. Готова с избора си, влязох вътре, за да платя. Посочих на момичето какво съм направила. No, каза no, no!  Е!, казвам, това избирам. Тя разгърна няколко страници и ми сочи нещо – Same! But the price! Гледам и пак се пробвам да я убедя, ама тя твърдо решена продължи да ме уговаря да си поръчам същия чай, но комплект за един и на по-ниска цена, от първоначалната ми идея. Впечатлих се и се предадох. Удачно беше, защото доста време ми отне да изпия прекрасния Оолонг, количеството от единичната порция си беше щедро.

След това тръгнах,  готова за шопинг. Бях видяла прекрасно малко чаено магазинче с интересни метални кутии. Спрях се и заразглеждах. Не ме оставиха сама дълго, продавачката зад щанда бързо ме повика и започна да ми обяснява кое какво и от къде е. Дадоха ми да опитам различни видове: черен чай, оолонг, някакъв много специален и… Поднесоха ми запарки да мириша. След едни мъчителни 10 минути се хванах за местното производство и направих поръчка.

Време беше за храмово посещение

 Но по пътя към станцията на лифта ме застигна невероятно вкусен аромат – малко в страни димеше скара, на която се печаха розово-златисти наденички. Една жена с щипки ги обръщаше, забучваше на клечка и продаваше на желаещите. Коремът ми изкъркори и усетих, че след закуска не съм хапвала нищичко. След малко развявах внимателно колбасчето и преглъщах, докато чаках да се охлади. Едвам се удържах на първата хапка. И почти я изплюх. Наденичката беше подсладена! Нерешително задъвках и някъде под сладостта в устата ми избухна вкуса, който очаквах. След това си я доядох.

Тайпе, Тайван

За жалост, докато броях спирките, пропуснах тази, която водеше към храма. Пък и беше станало доволно късно. Така че, беж към хотела.

Вечерта посветих на

Тайпе 101 и Din Tai Fung

 За небостъргачът няма какво толкова да разкажа, освен че балансиращата топка на върха е внушителна. Инженерна гениалност, направо. Асансьорът наистина е бърз и никакво движение не се усеща, изключвам лекото заглъхване на ушите, да речем. Естествено, нощният град в краката ти е завладяваща гледка.

Ресторантът  Din Tai Fung  е удостоен със звезда Мишлен,

разбрах по-късно. Изключителната организация няма как да не направи впечатление. Гостите получават номер от хостеса на входа. Както и листче, на което предварително да отбележат избора си. Има и сайт, на който могат да заявят номер, да  поръчат хана, да разгледат меню и т.н.  Когато номерът им се появи на електронното табло, друга хостеса ги отвежда до свободна маса. И тъй като най-известното блюдо е xiao lin bao (произнася се шао лонг бао)

на масата има инструкция как се яде това

 Малки тестени вързопчета пълни с бульон и месо или зеленчуци се готвят на пара. Вкусни до безобразие. Опитахме и гъбена супа. Отново никаква подправка, но аромата и леката соленост от гъбите бяха напълно достатъчни.

Чаят, който ни доливаха непрекъснато бе лек и уханен, отлично подчертаваше храната. Не пожелах нито бира или вино нито нещо друго, защото комбинацията беше съвършена.

И така, денят завърши, остана само още малко.

Третият ден

 се разхождах и чаках да стане време за полета. Преживяването за деня: челен сблъсък с търговски и банкови взаимоотношения.

Реших да купя за подарък една електронна джаджа. Избрах си модел и т.н., дойде ред на плащане. Нямах достатъчно в брой, та реших да плащам с карта. (Обикновено няма проблеми с Мастер или Виза, макар да ме бяха предупредили, че не навсякъде може да се ползва такъв начин на разплащане) Два опита и двата неуспешни. Хм, ето проблем. Отидох в банка, за да обменя още малко валута, но пък не ми харесаха банкнотата. Била твърде стара емисия. Можело да ми обменят 1/3 или нещо такова от стойността и. Не се съгласих. Махнах с ръка и тръгнах. За жалост, после си отворих електронната банкова сметка и видях, че има отбелязани плащания. Ядосах се и тръгнах обратно към магазина. Там все още нямаше никакви пари. Помолих ги да проверят. Хората звъняха в банка, на счетоводител, направиха ми разпечатки от пос терминалите… Пари няяма! Тонът леко се изостри. Аз се препотих. В крайна сметка, реших, че сумата не е голяма и няма да се разправям напусто. След няколко дни проверих в банката, точно този ден имало краш в картовата система  и много проблеми с плащания. Блокираните суми се нулираха и разход нямаше. Та добре е, човек да има две различни карти, за всеки случай.

На летището по-късно, все пак се съгласиха да приемат по-старата ми емисия и успях да купя подаръче.

Тайпе, Тайван

Обратните полети не ме изненадаха. Дори успях да приложа трика на пътешественика и последната 5 часова отсечка преминах доста комфортно, разположена на цял ред свободни седалки.

В Тайпе трябва да се отиде за повече време

 Има невероятни музеи, храмове и други места, които да се видят. А човек може да вземе скоростен влак и за два часа да се озове в южната част на Тайван. Там има чудни места за гмуркане и прекрасни плажове. Страната е била под японско влияние и това все още се усеща, според мен. Но определено е място, което изисква поне 10 дни.

Автор: Теодора МИткова 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Тайван или писани от Теодора Миткова – на картата:

Тайван и Теодора Миткова

Booking.com

Завръщане в Омуртаг

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село :) Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме ;) (малко украсявам де ;)

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали :) Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“? :)

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Самолети край Омуртаг

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

Самолети край Омуртаг

Самолети край Омуртаг

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Ежко Бежко

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Позволително за венчавка

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:


Другата България

През Иран с Опел (5): Техеран

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието на Валентин през Иран. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин 

Днес на ред е столицата Техеран.

Приятно четене: 

През Иран с Опел

част пета

Техеран

Столицата Техеран

  Надявах се бързо да стигна до центъра на Техеран като изпреваря сутрешния трафик, но не се получи. На около 40 километра преди столицата, още по тъмно, започнаха задръстванията, скоро термостатът отказа и двигателят прегря. След ремонт на пътя продължих към центъра и първо спрях при

кулата Азади,

която е един от символите на иранската столица. [caption id="attachment_42099" align="aligncenter" width="402"]Кулата Азади (Свобода) – Техеран, Иран Кулата Азади (Свобода) е открита през 1973 година
по случай 2500-годишнината на Персийската империя[/caption]     Около километър след кулата автомобилът ми се повреди за пореден път и трябваше да отида в автосервиз. Двамата монтьори бяха много опитни и успешно се справиха с проблема. Пихме чай, а единият от тях ми показа секс-клипче на мобилния си телефон. Явно има начин да се заобикалят ислямските религиозни забрани и не всички се притесняват от нарушаването на моралните норми в тази теократична държава. Продължавам да съм благодарен на тези техерански автомонтьори, защото до прибирането ми в България старият опел измина още 8000 километра, без повече да се поврежда и без да губя време за ремонти. Най-после, в ранния следобед на деня стигнах центъра на Техеран, близо половин час се въртях по улиците докато намеря място за паркиране, след което започнах разглеждането на столицата. Continue reading

През Иран с Опел (3): От Джолфа през Тебриз до Ардебил

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес започваме същинското пътешествие на Валентин през Иран. Започнахме с едно Въведение в две части, а днес ще прекосим границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил

Приятно четене: 

 

През Иран с Опел

част трета

От Джолфа през Тебриз до Ардебил

Ислямска република Иран: добре уредена държава със силна икономика, богато историческо минало, сърдечни и гостоприемни хора със запазена ценностна система

Във Въведението (първите две части) на пътеписа разказах за географското положение, историята и населението на Иран. Посочих някои основни данни за икономиката на страната, цените и жизненото равнище. Спрях се на опасностите в тази страна и необходимостта от спазване на религиозните норми по отношение на облеклото и поведението. Споделих своите впечатления от иранците като сърдечни и добронамерени хора. Те се гордеят със страната си и обичат да я обикалят като разглеждат забележителностите. Споменах и за трудностите при пътуване с автомобил, както и за проблемите с ориентирането при намирането на търсените обекти. Не пропуснах да опиша иранската кухня, така като я видях и усетих.

Горепосочените впечатления и описания подкрепих с повече от 40 снимки. Посочих и бюджетните разходи в Иран: 740 лева, похарчени за 17 дни и изминати над 7 хиляди километра. Първата част на пътеписа завърших със заключението: „Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.“.   Влизане от Армения в

Иран

  След като при моста над граничната река Аракс бях проверен от руски гранични войски, които съвместно с арменските си колеги осигуряват защитата на границата с Иран, стъпих на територията на ислямската република.

Първата ми среща с тази държава бе ужасно разочароваща

поради хаоса, бюрокрацията и корупцията на границата. След проверка на документите от иранските граничари спрях пред голяма сграда, където са паспортните и митнически служби. Малко почаках на опашка пред гишето за паспортна проверка и стигнах до чиновника, който за 10-тина минути ми въведе данните (включително професия и семейно положение) в тяхната компютърна информационна система. Стигнах до митничаря, който ми каза, че на друго място ще ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. След като питах на 3-4 места се намери един човек, който ме заведе до друга голяма сграда на около 200 метра и ме предаде в ръцете на съответния служител. Последният ми прибра документите и ме остави да чакам в залата за пътници, където поне имаше климатична инсталация. След близо час чакане същият се върна с поставен печат на карнета, след което отидохме при първата сграда за да ми провери автомобила и багажа. Пътьом ми направи ксерокопие на документите, за което трябваше да дам 1 долар. [caption id="" align="aligncenter" width="440"]Карнет дьо пасаж за Иран За да ми поставят иранските чиновници този печат, подпис и дата върху Карнет дьо пасаж-а трябваше да чакам почти един час[/caption]   Същият служител ме преведе през една бариера с полицай и ми каза, че мога да излизам от граничната зона и да пътувам. Да, ама не стана така. След 100-тина метра, на последната бариера полицаят ми обясни, че съм нямал някакъв документ и не може да ме пусне. След като не можахме да се разберем, той извика някакъв младеж, с който се върнахме около 300 метра обратно.  Наложи се и този младеж да разпита на 3-4 места преди да разбере, че въпросния документ трябва да се издаде от митничаря. Седейки на бюрото си митничарят написа нещо като износна бележка за автомобила. После, държейки всичките ми документи, написа на края на един вестник „50$“. Възмутих се за какво да му давам 50 долара, след като всичко ми е наред. Тогава той стана от бюрото си и каза да отиваме при колата. Накара ме да извадя целия багаж на земята и започна да рови по чантите. Като стигна до кутията с лекарства се захвана да ги разглежда едно по едно и да пита „дрога, наркотик?“.  Намерих в речника си думата „лекарство“ на фарси и му я показах, но той невъзмутимо продължи да повтаря „дрога, наркотик, ...“. Виждайки, че се изнервям, митничарят написа на една от кутийките с хапчета „10$“.

С облекчение му дадох 10 долара,

а той ми върна документите, включително заветната износна бележка. С младежа, който ме доведе при митничаря, отидохме до изходната бариера, полицаят взе бележката и каза, че сега вече всичко е наред. Младежът ми поиска 10 долара за това, че ме е завел където трябва за да получа износната бележка. Дадох му 5 долара и му казах, че стигат за работата, която е свършил. След близо 3 часа разправии напуснах граничната зона и можех да започна

обиколката на Ислямска република Иран

С първите километри в тази страна ме посрещнаха голи планински баири и палещо слънце.  ▼ [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Път, Иран Между Армения и Табриз[/caption]   Пътят се виеше покрай граничната река, където след няколко километра свърши Армения и започна

азербайджанския анклав Нахичеван*,

разположен между Иран и Армения. Поради продължаващия конфликт за Нагорни Карабах достъпът през Армения е невъзможен и азерите осъществяват връзката с анклава през иранска територия. Често се разминавах с азербайджански камиони КАМАЗ, а пък на доста места табелите бяха изписани освен на фарси и английски, така също и на руски език. След 30-тина километра видях първата бензиностанция, но там продаваха само бензин, докато моят опел е с дизелов двигател. Оказа се, че в Иран бензиностанциите са доста малко, обикновено в началото и края на градовете.  

Джолфа

  15-хилядният Джолфа е на 65 километра от граничния пункт с Армения. Това малко градче запомних само с две неща: големия пазар в покрайнините и първото зареждане с гориво в Иран. Пазара си го обясних с наличието на граничен КПП с Нахичеван и многото азери, които вероятно идват да пазаруват в града. Зареждането с гориво на бензиностанцията в Джолфа беше първото ми приятно изживяване в Иран защото разбрах, че ще плащам по 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво.  За 12 лева си напълних резервоара и спокойно продължих по предварително начертания маршрут.  28 стотинки е цената за чужденци, докато за иранците дизелът е субсидиран и литъра струва само 12 стотинки.   Пътят на юг към Тебриз минава покрай хълмове с розов цвят и близо до така наречения Каньон на червените скали. ▼ [caption id="" align="aligncenter" width="618"]Каньон на червените скали, Иран Каньон на червените скали[/caption]  

Кандован

  Това село е известно с уникалните си скални образувания, формирани в резултат на ерозионни процеси след изригването на вулката Саханд преди 11 хиляди години. Дупките и пещерите са разширявани с дълбане и са използвани за жилища от векове, тъй като са естествен изолатор, прохладни през лятото и топли през зимата. През последното столетие са изграждани пристройки към пещерните жилища, както и самостоятелни тухлени къщи за растящите семейства. Скалите с издълбани в тях жилища напомнят на Кападокия в Турция, скалния Горис в Армения и имат далечна прилика с нашите Белоградчишки скали. Поредицата от ерозионни скали прилича на множество конуси от фунийки със сладолед, подредени една до друга. [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Кандован, Иран Скалното село Кандован[/caption]

Кандован, Иран

 

Кандован, Иран

    Скалите са достатъчно здрави, за да служат като стени и подове на къщите. Повечето от пещерните домове имат два до четири етажа. В типичното четириетажно пещерно жилище първият етаж обикновено служи като подслон за животните, следващите два етажа са за живеене, а на последният етаж се складират храна и вода. Някои от кулите, в които живеят цели семейства, са свързани помежду си с тунели.

Кандован, Иран

Кандован, Иран

В селото има извор с минерална вода и хората се редяха на опашка за да си пълнят бутилките. [caption id="" align="aligncenter" width="567"]Скалното село Кандован, Иран Сувенири[/caption]

Скалното село Кандован, Иран

Туристическият бизнес със сувенири и всевъзможни други неща процъфтява 

Скалното село Кандован, Иран

 

Оску

  Със своите 25 хиляди жители Оску не впечатлява, но е удобна спирка по пътя към Кандован и обратно. [caption id="" align="aligncenter" width="645"]Оску, Иран Оску[/caption]

Оску, Иран

  Спрях да пренощувам край горичка в покрайнините на града, но към 2 часа през нощта ме събудиха полицаи. Бяха много любезни и ме заведоха до оформената зона за безплатно къмпингуване на туристи с тоалетни, чешми и ел.контакти.  

Тебриз

  Тебриз е с население 1,6 милиона и е административен център на провинция Азербайджан.

Градът е бил столица на няколко династии владетели,

започвайки от Атропатидите през IV век пр.н.е. Като столица на ханство Илханат достига своя най-голям разцвет при хан Газах в края на 13-ти век. Географското му положение в западната част на страната и близостта му със съседните страни го прави център на реформаторски движения и основна движеща сила на Персийската конституционна революция 1905 – 1911 години, която води до учредяването на парламент в Иран. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Благодарение на многото държавни и чуждестранни инвестиции, градът се утвърждава като

втория по значимост икономически център на страната

след столицата Техеран. В индустриалната зона има машиностроителни предприятия и заводи за производство на трактори, камиони и автобуси. Развито е производството на домакински електроуреди и хранително-вкусовата промишленост(особено шоколад, поради което го наричат „шоколадения град“). [caption id="" align="aligncenter" width="660"]Тебриз, Иран В парка[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="620"]Кметство – Тебриз, Иран Сградата на общината[/caption]     [caption id="" align="aligncenter" width="626"]Парк – Тебриз, Иран Парк Хакани[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="615"]Тебриз, Иран Пешеходната зона[/caption]

Тебриз, Иран

[caption id="" align="aligncenter" width="531"]Тебриз, Иран Експонати в Азербайджанския музей[/caption]

Тебриз, Иран

Сред посетителите на музея имаше и трима ученика, които ме последваха до парка в съседство и ме заговориха. Интересуваха се от къде съм, защо съм дошъл в Иран и какво смятам да разгледам. Казаха, че се радват на един европеец, който се интересува от страната им и ми пожелаха приятно прекарване**.

Тебриз, Иран

Тебриз, Иран

Тебриз, Иран

  

Една от основните забележителности на Тебриз е

градският покрит пазар,

за който се смята, че е сред най-големите в света. Вписан е от ЮНЕСКО като световно културно-историческо наследство. Покритата площ е 7 квадратни километра. [caption id="" align="aligncenter" width="639"]Пазар – Тебриз, Иран Градският покрит пазар[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="639"]Пазар – Тебриз, Иран Пазарът[/caption]  

Ардебил

  Ардебил e град в североизточната част на Иран с население близо половин милион души, административен център на едноименната провинция. През периода 7-ми÷14-ти век това е най-многолюдния ирански град.  Ардебилският шейх Сафи ад-Дин дава началото на династията на Сафевидите, а неговите наследници създават теократична държава, в която религиозната и държавна власт са обединени в ръцете на шаха. В края на 15-ти век от тук шах Исмаил I започва кампания за обединяване на Иран и по-късно премества столицата в Тебриз. Днес Ардебил продължава да играе важна роля в икономиката и политиката на Иран. Основната забележителност в Ардебил е архитектурния комплекс от 16-ти–17-ти век, включващ и

мавзолея на шейх Сафи-ад-Дин

[caption id="" align="aligncenter" width="647"]Ардебил, Иран Мавзолей на шейх Сафи-ад-Дин[/caption]

Ардебил, Иран

  [caption id="" align="aligncenter" width="645"]Ардебил, Иран Мавзолей на шейх Сафи-ад-Дин[/caption]   Очаквайте продължението Август ÷ Септември  2012 година Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България) E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg  Снимки: авторът *Забавен детайл, който съм забелязал по турски карти на света и региона – всички анклави и спорни територии, които могат да бъдат наречени „мюсюлмански“ са надлежно отбелязани (като границата е нарисувана в посока на не-мохамеданската територия) – освен Нахичеван, това са Джаму и Кашмир, Северен Кипър, секторът Газа, а доскоро и Косово. Но например никога няма да видите границите на Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Нахичеван картографски изглежда като независима държава, а а Северен Кипът изглежда по-голям от гръцки Кипър, от който даже надлежно е „отрязана“ и територията на британската военна база там. Между другото – основно изискване на ЕС за членство е да имаш безспорни граници– бел.Ст. **Признавам си честно, че имам друга теория за този „спонтанен“интерес от страна на „случайни младежи“. В други разкази за Иран също присъства този елемент „едни младежи приятелски ме разпитваха какво търся в страната“. Имайте го предвид :) – бел.Ст.   Други разкази свързани с Иран – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ!

Виктуалиенмаркт, Мюнхен

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Пътеписът ни днес ще представи градът на тазгодишния шампион на Европа – Мюнхен (вече бяхме в града на съперника от Дортмунд) Гладната Акула ще ни води на централния пазар в града на Байерн :) Приятно четене:  

Виктуалиенмаркт, Мюнхен

Viktualienmarkt, München

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

    В сърцето на стария град в Мюнхен се намира

Viktualienmarkt – ежедневно работещ пазар за храни, напитки и цветя

Името му идва от латинското victualia (хранителни стоки, подходящи за хора), а историята му датира от XIX-ти век, когато Максимилиан I мести на това място земеделския пазар от близкия Мариенплац.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Започнал като истински фермерски пазар, на който производители от целия регион са продавали зърно, месо, риба, зеленчуци, плодове и млечни продукти, постепенно от началото на XX-ти век Виктуалиенмаркт се сдобива с пекарни, закусвални, щандове с южни плодове и магазини за вино.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  По време на войната пазарът е пострадал жестоко, като всички по-големи градове в Германия, което може все още да се види в големите църкви в стария град, въпреки изключителните реставрационни усилия и умения.

 Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] След края на войната е имало предложение пазарът изцяло да се премахне, а на неговото място да се построят модерни високи сгради, но слава Богу, градските власти и гражданите са успели да се преборят, в резултат на което в момента Мюнхен се гордее с място, заради което според Ню Йорк Таймс си заслужава да прелетиш Атлантика.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  През последните десетилетия, в които на домакините не им се налага да ходят сутрин на пазара, за да напазаруват хранителни продукти за цяла седмица (включващи и жива кокошка или гъска), защото има Лидл, Кауфланд или нещо друго гигантско,

Виктуалиенмаркт се е превърнал в любимо място за гурметата и гурманите

 

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

А също напоследък и за фудитата*

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Разбира се, цените са по-високи, отколкото в супермаркета или в кварталния магазин, но пък към свежите малини получаваш и удоволствието да пазаруваш от някой мил човек, след което да изпиеш чаша бира с 2 вурстчета, или пък чаша ризлинг с малко свръх-пресни стриди.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

    Макар рибният пазар да е преместен на Вестенрийдщрасе още пред 1855 година, на Виктуалиенмаркт има магазинчета за риба и морски деликатеси, в които приготвят и сандвичи с херинга за пазаруващите и пиещите по чаша на крак.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Лангусти, стриди, скариди и миди.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, MünchenВиктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Чудесен тон за стек и розова ципура.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Хванахме и

сезона на аспержите – Spargelzeit,

който е буквално навсякъде – на пазара, на сергии из целия град и в менютата на абсолютно всеки ресторант, бирария или кръчма, на супа, задушен или на грил. Към шпаргел-менюто се предлага и специална винена листа, на която уважихме вината от Мозел и Райнгау, но без аспержи.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

 

Сирената са особено на почит,

което е напълно разбираемо предвид близостта на Алпите и безбройните алпийски крави, но освен местните сортове могат да се намерят и голям брой френски и италански като камамбер, пекорино, пармезан и горгонзола, разбира се.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  В тази част на пазара мирише особено покърително, но пък можеш да намериш всичко, което ти трябва.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, MünchenВиктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

    Къде без прясната биволска моцарела от Кампаня?

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Солети със сирене преди следващите щандове с напитките.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Виното също е в изобилие и най-вече от Франция и Италия, като Сансерите и Бордото са на много приятни цени.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Viktualienmarkt, München

Качетата с туршии и подправени маслини миришат особено упоително след частта със сирената.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Гледката на изобилните маслини от Гърция, Мароко, Испания и къде ли не, с риган, лимони, сардели и люти чушки са в състояние да ме извадят извън равновесие, което спешно трябваше да бъде възстановено с чаша бира.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

 Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  Кисели краставици, но деликатесни. Деликатесни, но кисели краставици.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Тези със синапа ми изглеждаха особено интересни, но нямаше как да повлека и кесийка краставички в куфара оквен виното, бирите, сирената и ракията от круши с мед. А да, и няколко горчивки.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Разнообразието от пресни зеленчуци също е голямо, като имаше дори връзки с любимите ми корени за супа.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

    И пресни артишоци.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

  На пазара, естествено, има много и различна наливна бира, включително био, която не е по-скъпа от другата.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

 

Всъщност момента с био и органичните продукти е много интересен –

има ги в изобилие, включително в специализирани супермаркети, като разнообразието е огромно – от пресни плодове и зеленчуци до десетки видове вино и бира, като се мине през сирене, колбаси, зърнени и бобови храни и какво ли още не, като цените не надвишават тези на не-био продуктите, а най-често същите продукти у нас, не-био са по-скъпи, например диетичния пълнозърнест хляб.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

    Може да е био, но трябва да е пшенична, понеже сме в Мюнхен.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Всъщност Виктуалиенмаркт е колкото пазар, толкова и

място, където да се отбиеш след работа за по питие,

за сладкиш, на крак или в класическата бирена градина с маси и пейки.

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, MünchenВиктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Виктуалиенмаркт, Мюнхен – Viktualienmarkt, München

Пазари като Виктуалиенмаркт – отворени целогодишно, всеки ден не се срещат често дори в Европа, но пък като че ли всеки град или село има нужда от подобно място и фактът, че пазарите са били средища на човешкото общуване, търговията и дори политиката десетки векове са само още една причина да ги търсим и искаме.   Автор: Магдалина Генова Снимки: авторът  *фуди, ~та (мн.ч) – гурман (гастроном) с айфон и брада – бел.авторката и Ст.  Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="2217"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto"     map_content="global" map_cat="2217" auto_info_open="false"     marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]   [geo_mashup_category_name map_cat="2217"]