Tag Archives: Сахара

Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, а днес ще направим няколко обиколки в пустинята Сахара. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част втора

Из Сахара, Картаген и Междузвездни войни

Ден трети от обиколката на Тунис – 20.10.2020 г.

Ставаме рано, за да можем да закусим добре. И понеже аз закусвам бавно, съм се подготвил да си взема част от храната за из път. Вземам си бъркани яйца, малко салам, сирене, варени картофки, халва, малко масло, две варени яйца, малко домати, картофено пюре и кафе. Аз така обичам – да смесвам различни вкусове. Смесвам маслото с халвата и започвам с него. Следва кафето, бърканите яйца и картофеното пюре. Всичко останало, като бай Ганьо същински, слагам в чашата от кафето, варените яйца в ръка и съм готов за път. Даже и лъжицата взех със себе си. Е, нали вечерта пак ще се върнем тук и всичко ще дойде по местата си.

Докато закусвам гледам пак изгрева на слънцето. Сещам се за чая, който пих предната вечер на онова панорамно кафене в Сус – Verveine – 3 TD – три динара. Нищо не ми говори това Verveine, но имаше много странен горчив вкус.

Събираме се и тръгваме към 06:50 ч. Трябва да минем и през другите хотели, за да вземем и другите туристи. И понеже тук има въведени строги мерки във връзка с коронавируса, автобуса с който пътуваме е същия – 50 местен, но не му е позволено да вози повече хора от половината места, значи 25. Което днес ще създаде малко неудобства на едно семейство. Ние сме почти толкова. И няма място за едно семейство от 4 души. На тях им помагат да наемат кола под наем, да карат след автобуса, за да ни следват по програмата. Единия от другите хотели е почти в нищото, само дето е на брега на морето. Два километра около него нямаше нищо интересно. Следваме

посоката към столицата Тунис

 По пътя натам ни разказват интересни неща за страната като цяло. Например, за стандарта на живот на местното население, за цената на жилищата в столицата Тунис, което било средно 65 000 Евро за жилищна площ от 80 кв. м. На фона на средната заплата от 350 евро там, те са много скъпи. Също и за това,

как страната се справя с пандемията

 Тунис се е справил сравнително добре. Или наистина са малко болните, или Тунис крие факти или прави номера с броя на заразените. В съседно Мароко например, заразените били около 100 000 души.

Мюсюлманите тук

 като цяло имат пет основни стълби във вярата си, които следват: вяра, молитва, милостиня, пост и хаджийство. Всеки мюсюлманин трябва поне веднъж в живота си да посети Мека.

Извън големите градове, след безумния трафик, следват километри равна и пуста земя, редуваща се през няколко километра от гета и крайни квартали, които много ярко разкриват другото лице на Тунис – хаосът, бедността и мизерията, мръсотията, изтласкани в периферията, но и по пътя по който минаваме. Къщите са недовършени, пристроявани, когато семейството се увеличи и стане тясно. А основите им излизат буквално от земята, първите тухли са едва ли не в тревата. Наоколо бурени и кактуси. Обясняват ни, че тук хората са бедни, и когато съберат малко пари, полагат основите. После може да минат години, докато съберат още пари и правят етажа. После пак минава време, докато направят плочата (дотогава на места покривът е временен). От там нагоре стърчат колони и арматури в очакване да съберат още пари, за да продължат с покрива. За днес имаме целодневна екскурзия до там, след това към Картаген и Сиди Бу Саид.

Първо ще посетим

музея Бардо

с най-голямата колекция на римски мозайки в света.

Стигаме бързо, чакаме около половин час. Малко снимки отвън и време да си доям храната от закуската. Влизаме, минаваме през скенер и започваме обиколката.

В първия момент не разбирах за какви мозайки ми говорят, защото стените бяха все още голи, но бързо разбрах, че мозайките тук са по земята, където стъпваме… Едни големи пана, с едни много малки квадратчета мозайки на места изтъркани от хилядите обувки, минали през тях. Аз вървя напред, за да мога да снимам мозайките по земята и по стената, без да има кой да ми пречи. Тези мозайки са събирани от цял Тунис или са били извадени от домовете на хората, и са подредени тук отново. Събирани са конфигурации от тях още от римско време. Там, където парчета от мозайките се губят, те са изрисувани по местата си или е оставен бял фон. Стигаме до статуята на Аполон. Тук имаше много статуи без глави. Къде ли са им главите ли? Ами отделно наредени зад стъклени витрини. Да се чуди човек коя глава на коя статуя е принадлежала.

От една тераса снимам двора пред музея и палмите навън. Беше ми много интересно. Имаше древни каменни саркофази и различни предмети от бита, намерени при разкопки по тези места. След края на обиколката тук, продължаваме към столицата. Ще минем покрай

едно голямо езеро,

 което се пада вляво от пътя, в което плават хиляди птици – фламинго. Бяха страшно много, защото от тук минавал пътя на техните миграции – Виа Понтика. Постепенно се набутваме в столичния трафик. Влизаме в

столицата Тунис

и автобуса ни оставя на главния площад, близо до пазара –

Медината или Сука

 Тунис като столица е един пъзел, реден хилядолятия от финикийци, бербери, римляни, византийци, араби, французи. Централната улица тук е соу френч (Тунис е бил френска колония до 1956 година). Тук спира и семейството, което пътува зад нас с колата под наем. Казаха им, че нямало никакъв проблем да си паркират колата там. Ние слизаме, разглеждаме площада до общината, правим си снимки, снимаме също и фонтана, който е тук и после отиваме към Медината, Сука, хубаво да се загубим по тесните калдаръмени улички с множество разклонения. Предупреждават ни нищо да не купуваме и нищо да не ядем, колкото и апетитно да изглежда. Защото групата за пустинята на другия ден може да си остане в хотела, ако има стомашни неразположения.

Събираме се на първото разклонение в медината и ни обясняват кое е това, накъде да вървим, какво ще видим и как да се ориентираме на обратно.

Тази Медина е най-голямата в Тунис

 и е разположена сред множество малки криволичещи улички. Срещат се различни миризми, някои от които могат та ви убият.

Имаме само 40 мин, свободно време да разгледаме и да се върнем към автобуса. Хващаме една уличка, вървим, гледаме, снимаме. От всички страни търговците си хвалят стоката и ни подканят да я разгледаме и да купим. Ле шукран (на арабски) – ни научиха да казваме, означавало „Няма нужда“. И аз все това повтарям. „Шукран – шукран“ и продължавам да гледам – подправки, кожени изделия, сувенири, лакомства, дрехи, какво ли не. Малко по едната уличка, малко по другата.

Тунис по време на епидемия
Костенурки

Пред едно магазинче там видяхме отпред в два кашона сложени едни малки костенурки. Цяло семейство. По-големи и по-малки. Вътре им бяха сложили зелеви листа и други лакомства. Направих им по една снимка и продължавам. Площта на сука е много голяма и си мисля, че тук ми трябваха поне три часа – да имам време да се загубя, да се намеря и да си похапна нещо, не виждам защо да не може – хората го правят. Връщаме се по същите улички, излизаме от пазара и тръгваме към автобуса.

Booking.com

Много е горещо. Забавихме се с тръгването, защото възникнал проблем. На хората с наетата под наем кола, паяка я задигнал и откарал на друг паркинг. Хората бяха много ядосани, защото пет пъти питали има ли проблем да се паркира тук – нямало. Дори там, където са питали, не е станало ясно защо са я вдигнали. И сега те се качват в автобуса, отиваме до този паркинг, водачите им помагат с езика да се оправят и всичко е наред (не стана ясно на каква цена). Продължаваме към мястото, където ще обядваме. До там пътуваме още близо час. В

градчето Ла Гулет (La Goulette)

 едно малко градче. Там има Цитадела, строена по времето на Карлос от испанците. Храната беше местна кухня, салата с настъргани моркови и наедро нарязано зеле, след това някакво ястие с подобно на гнездо пържено яйце, гарнитура и десерт. Докато обядвахме, чувахме навън някаква олелия, музика, танци и песни… Оказа се, че по съседната улица минава местна сватба – булката, младоженеца, родата, музикантите и всички поканени на сватбата. И най-отзад един с дайре. Шарения, олелия. Но докато изляза да видя какво става, отминаха само последните сватбари и човека с дайрето.

След обяда следва разходка из

Картаген

 Оказа се, че Картаген бил град на брега на морето. Мога вече да казвам, че отивам на море в Картаген. Сещам се за една книга, която бях чел като ученик – „Картаген в пламъци“ на Емилио Салгари. Едни големи палми ни посрещат на входа. От античния Картаген (Cartage означава „Нов град“) перлата на Средиземно море, днес са останали само няколко колони. А това, което се вижда останало от него днес, представлява част от възстановените руини на една Римска баня.

Тук ще разгледаме руините на един от най-знаменитите градове на Древността. Според една легенда, градът е основан от финикийската кралица Елиса (известна като Дидо), успяла да спаси себе си и част от богатството си, при падането на гр.Тир. Картаген е възникнал като финикийска колония в 814 г. пр. Хр. Той е владял западното средиземноморие в продължение на векове. Ще видим римските бани на Антонин – величествен термален комплекс от 2 век пр. Хр., разположен на брега на морето, разказващ и показващ начина на живот в древния Рим. Разглеждаме, катерим се по големите каменни блокове, промушваме се през дупки и тунели, снимаме и гледаме морето. Духаше вятър. Тук се намира и една катедрала – Св. Луис и тя била построена в испански стил.

Тръгваме от Картаген към 15:20 ч, за да продължим към

едно малко арт-градче Сиди Бу Саид,

 което много прилича на селищата от остров Санторини – романтично и живописно място, вдъхновение в бели фасади и сини прозорци. На повечето прозорци тук има дървени решетки или капаци, с много малки дупчици в тях. Това е така, хем за да не бъде много топло вътре през лятото, хем хората вътре да могат да виждат какво става навън, хем хората, които минават по пътя да не могат да виждат какво се случва вътре.

Наричат градчето Тунизийския Монмартър,

защото там художникът е властелинът на изкуството. SIDI BOU SAID – буквално означавало Св.Саид стареца.

Продължават да ни разказват интересни неща. За „амазИк“ – свободните хора. Така наричали себе си берберите. Преди са ги наричали варвари, но това било обидно за тях. По пазарите, където ходим може да се намерят например скорпиони, мариновани в буркани. Били подходящ подарък за тъщите.

Сиди Бу Саид

 е съхранило духа на отминали времена, от което се открива великолепна панорамна гледка към Тунизийския залив и планините над него. Разхождаме се из живописните улички. Тук времето сякаш е спряло. Пред някои от къщите виждаме блажено полегнали красиви и мързеливи котараци. Красиви цветя или цветни пълзящи растения с червени цветове украсяват фасадите на някои къщи. Стигаме до края до едни стъпала, водещи към живописна къща, в която има кафене с тераса. Дават ни около час и половина време, което и тук не ми стига. Там, където се разделяме гледам едни стъпала, които водят някъде надолу по една калдаръмена пътека. Слязох по тях донякъде и виждам измежду дърветата

яхтено пристанище

 долу. Слизам докрая, разхождам се по брега и снимам яхтите. Покрай брега долу имаше няколко ресторанта и малки кафенета. После на бегом нагоре по стъпалата и без дъх излизам горе, за да имам време да си купя нещо и да пия кафе.

Харесвам си една тениска с тунизийски мотиви и картинки. Започва едно пазарене за цената – търговеца казва една цена, аз свалям, той леко вдига, аз пак леко свалям и накрая я вземам пак за много пари, около 15 евро. И веднага от съседната сергия другия търговец ме пита, за колко съм я вземал и бърза да ми предложи друга за по-малко пари. „Шукран – шукран“. И бързам да си занеса нещата в автобуса – покупката, излишните пари и телефона и да се върна само да пия някъде кафе, без да изпускам от поглед автобуса, който след малко започва да се пълни. И този ден неусетно мина.

Booking.com

Събираме се в автобуса и тръгваме.

Обратно към хотелите. Пътувам и дремя,

 уморен от днешното препускане по калдаръми и стъпала. Но дори и уморен, успях да видя и залеза на слънцето, защото пътуваме в една равнина.

Пристигаме си в хотела малко преди 19 ч. и бързам да отида на вечеря. След като добре си похапнах се преместих долу в бара за по няколко чаши различни напитки. Тук на бара гледам едно момче, доста коктейли сякаш изпило, защото вече едвам стои и се поклаща. После танцува с една кака.

Аз излизам малко навън от към басейна и сядам на едни канапета на една голяма маса. И гледам това момче излиза да пуши и сяда на другото канапе. И си говорим. Бил от Полша, от Закопане, след два дена си тръгвал. Казвам му, че на другия ден ще ходим до Сахара. В пустинята. Той се усмихна, махна с ръка и каза FAN – TAS – TIC. Матмата – казвам аз, а той махва с ръка и повтаря FAN – TAS – TIC , Фан – тас – тик… Той ходил там предишните дни. И много се зарадва, докато си говорихме. Аз пък го питах дали е студено там през нощтта, като изразих със свити рамене зъзнещ от студ човек. Нямало проблем, бил съм добре с дрехите, с които бях. Та ето как се подготвих и за там. Полунощ вече е минало, прибирам се да спя.

Ден четвърти – 21.10.2020 г.

Отново закуската е по същото време, както и тръгването. Само че този път съм си приготвил повече багаж, яке, бинокъл, видеокамера, таблет за навигация, по-голяма чаша, за да си взема повече храна за из път. Общо взето с

джобните пари

 минах с под 100 евро за цялата почивка (по-нататък ще ги сметна точно). Купувах си всеки ден, когато ходя на целодневните програми, по едно кафе в обедната почивка по пътя и по едно на следобедната. Или кока кола, ако ми стане много топло или сънено. Минерална вода ми оставяха по литър и половина пред вратата на стаята в хотела (защото през цялото време държах табелката на вратата обърната със знака за тишина „Не ме безпокойте“. Обяда ни осигурен по пътя всеки ден – салата, основно ястие, готвено или аламинут и десерт, взимах си по една бира от тази, която масово се пие тук Geltia – 0,330 мл. цената на различните места по пътя е от 4 – 5 до 6 динара, което при всички случаи е под две евро. По пътя от някои места си купувах пощенски картички с изглед от местата, които сме посещавали. Даже на едно място останах изумен, когато за 5 картички ми взеха само един динар. Вечер оставях дребни монети в кошничката на шофьора на автобуса, който ни е возил през целия ден, после в ресторанта, след ресторанта в бара долу, алкохол, безалкохолни, кафе, вода.

Та за днес

пътуваме за Ел Джем

 През следващите два дена ще разгледаме около 2/3 от страната и ще се запознаем с нейната история, традиции и обичаи. Пътя до там е около час. Пътуваме на юг. В Ел Джем гледаме амфитеатъра. Това е най-добре запазения и най-голям амфитеатър в Северна Африка и трети в света. Той бил един от най-впечатляващите паметници на световната история и е послужил като декор за някои от снимките на филма ” Гладиатор” на Ридли Скот. От паркинга, където спираме, продължаваме по една алея със заведения от едната страна. И попдаме на един камилар, който предлага на туристите да се снимат с неговата камила, за което взема пари естествено. „Ле шукран“ – избърборвам под носа си и продължавам.

Booking.com

Стигаме до амфитеатъра

 и влизаме. Накратко ни разказват историята там. Но аз решавам да си направя един експеримент. Докато водача разказва тук, аз бързам да се кача по големите стъпала до най-отгоре да направя няколко снимки. И да видя как се чува от най-отгоре. Прекрасно чувам какво се говори долу на групата. От най-високото място се открива изглед към входа и камилата, покрай която минахме по алеята до тук. Успявам да я снимам, без да давам пари за това.

Имаме свободно време тук – да стъпим на гладиаторската арена, да бъдем на местата на публиката и дори да минем през тунелите, от които са излизали дивите животни. Разглеждаме и се връщаме. Имаме и около половин час да пием по кафе на едно от заведенията, покрай които минахме. Тук имаше безплатен интернет и аз побързах да кача снимките, които направих до тук. Взех си кафе и един сандвич с малко пикантни подправки. Не обичам много пикантните неща, но точно тези, които си вземам по пътя много бързо ме ободряват и не остава и помен от дрямката, която ме наляга в това топло време. Една студена кока кола и обратно в автобуса.

Продължаваме към Матмата

 Минаваме през SFAX, покрай Махрес, (MAHARES), което е предградие на Сфакс и е с население около 25 000 жители. Пътуваме още час и половина и пак спираме за кратка почивка. Минаваме и покрай GABES и стигаме до MATMATA след близо два часа път още. След Ел Джем релефа постепенно започва да се променя. По пътя в началото минавахме покрай безкрайна редица от маслинови дървета поне 100 км напред. Тези маслинови дървета са така засадени, че между отделните дървета да има поне 10 – 15 метра разстояние, защото корените им са много здрави и се разпростирали настрани. Почвата около тях е добре разорана. Също тук има и много кактуси, които на места се използват и като жив плет, с който се отделят отделните синори на различните собственици на земите. Първо свършват маслините, километри след тях свършват и кактусите, още километри напред виждаме зелени туфи, които покриват на места каменистия и равен терен от двете страни на пътя. Още километри напред свършват и туфите и от там нататък само камънаци. Светло кафяв, сух каменист терен. Докъдето поглед стига. Нито стръкче зеленина. Два часа пътуваме и нищо не се променя.

Стигаме до

Матмата

 Това е най-известното селище на коренните тунизийци,

берберската столица на Тунис

 Горе на един хълм спираме за снимки. Безкрайно далече до хоризонта – сух каменист терен и голи чукари. Тук, на тази панорамна снимачна площадка, ни наобикалят местни хора, които държат различни животни и ги тикат в ръцете, или по раменете на туристите за снимка, съответно да изкарат пари. „Ле шукран“ – не са познали. Един държи сокол, вързан за дебело въже с катинар в единия му край и го слага по раменете на туристите. Един зевзек от групата казва, че не иска снимка със сокол, а искал супа от сокол. Друг пък държеше пустинна лисица – много малко, пухкаво и мило животинче, даже си отърка козината по дрехите ми. „Ле шукран“. Не дават да ги снимам без пари. Ама аз нали съм дявол, успях да си направя една снимка с момчето със сокола на заден план с предната камера на телефона, докато зяпам небрежно по небето.

Продължаваме. Десет минути по-късно вече сме на мястото за обед. А за хората, които не са успели да се снимат със соколите, им казват, че те момчетата с тях ей сега след малко ще дойдат и до ресторанта. Тук ще имаме уникалната възможност да видим интимното пространство на местните жители и ще посетим част от подземните им жилища. Матмата става популярно с това, че през 70 – те години

тук е била заснета част от трилогията „Междузвездни войни“

 И това води безкраен туристически поток тук. По тези земи Индиана Джоунс търси из околните пещери изчезналия кивот. Пустинята до Матмата е също и романтичния фон на Английския пациент.

Ей, сега как ще ме накарат да гледам тези филми отново, за да видя пак тези сцени, снимани тук. Но вече съм много гладен. Ресторантът ни за обед буквално е под земята, там, където са подземните жилища на хората, които живеят по тези места.

Минаваме през един много нисък тунел и се оказваме в една стая, където са разположени масите. Обядът е сервиран в едни големи плата за по 5 – 6 души и всеки си сипва от него в чинията пред себе си. Вземам си една бира и се чудя какво точно да ям. Картофи, ориз или пиле и кус кус. Сещам се какво ще направя. Слагам си предпазливо по малко от всичко, за да има за другите, а после, когато всички излезят, за да снимат наоколо аз ще се върна и ще си доям на спокойствие. Много кус кус и пиле, колкото е останало. Точно така и направих и добре си похапнах на спокойствие.

По стените – мотиви от “Междузвездни войни”,

надписи от рода на „SALLE STAR WARS“, „STAR WARS THE FORCE AWAKENS“ и на фона на тях, рисувани герои от филма и истински декори и предмети използвани във филма. Едно наистина вълшебно място. Тук наистина живеят хора. Едни тесни тунелчета на различни височини, до някои от тях се стига с помощта на въженце.

Качвам се и аз в една такава стая, за да снимам вътре. Но после слизането е много забавно, буквално си отърквам дънките в пръстта, докато слезна един метър по-ниско. Имат си стаи с маси, дървени легла, столове, картини по стените, пътеки и рогозки и т.н.

Продължаваме нататък към пустинята. Имаме още малко път до Дуз (DOUZ). Час, преди залез слънце стигаме и там. Намираме се в

оазиса Дуз,

 известен като ” Вратата на пустинята”, разположен сред оазис от финикови палми, отвъд който следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош. Вече съм си платил и за яздене на камила и за каране на АТВ и нямам търпение и за едното и за другото. Спираме при камилите. Тук са и АТВ – тата. Първо сме на АТВ. През това време другите са на камилите. После обратното, за да бъдем ние на камилите, а те на АТВ-тата. След като миналата година се учих да карам скутер – моторетка на остров Корфу,

познайте сега къде ще се уча да карам АТВ. В пустинята Сахара.

 Никога не съм сядал на АТВ, нищо не знам за това как се управлява, но мисля, че пустинята е точно мястото, където ще се науча. Пред нас има една редица от 8 АТВ – та. Първото е на водача, а на следващите зад него сме ние. Двойките се качват на едно АТВ. Аз съм сам на моето по средата на колоната. Слагам си предпазните очила, да не ми влиза пясъка в очите и чакам да ми покажат кое, как, къде и кога се пипа, бута или натиска – откъде газ, къде спирачка. Водачът на нашата група помага с превода. Показа ми момчето. Мина, запали АТВ – тата на всички, показа на всички и на мен по-разбираемо откъде се дава газ и къде е спирачката. Нищо друго не се пипало. Да тръгваме.

Тръгна водачът, първите след него, вторите, третите бяха двама с едно АТВ, четвъртите… Аз съм на ред. Подавам газ полека и тръгвам. Олеле,

като тръгна това чудовище, че като почна да друса,

че като се вдигна облак пясък от АТВ – тата преди мен. И загубих дирите на пътя. Гледам някакъв коловоз с грайферите на гумите от предното АТВ и следвам посоката на зиг-заг. Един отпред, друг отзад, изпреварват се, качват се по бабуните. От време на време водачът се обръща да види дали всички са след него, някой да не се е загубил. И на един завой като загубих дирите на пътя и се качих на една бабуна. АТВ – то спря. Нито напред, нито назад. Давам газ, пясъка назад по мен и гумите потънаха до праговете. Олеле, ами сега? Гледам водачът дали ще се обърне. Погледна момчето към мен и аз помахах с ръка. Той се върна, освободи от скорост и ме избута назад на равно. Давай, казва, като ми махва с ръка. Да давам, ама накъде, не виждам пътя. Той пак се върна и ми показа. Този път вече внимавам. Минаваме през още бабуни. След една от тях видях едни очила – на хората от АТВ-то пред мен. Върнаха се. Отзад ме изпреварва двойката мъж и жена. Мъжът отпред кара много бързо и жената отзад се тръска и подскача.

Тунис по време на епидемия
С АТВ из пустинята

По едно време водачът се обърна, гледа, гледа, замисли се и се върна. Едното АТВ се загубило. През това време другите почнаха да бръмчат наоколо на воля. Мисля си, то хубаво, ами ако им свърши горивото и да не могат да се приберат? Ама бръмчах и аз наоколо, докато се върне водача. Оказа се, че двойката бързаци са се изтърсили от АТВ – то. Минали с голяма скорост през една бабуна и изпаднали от машината. Имали охлузвания. По средата на пътя спираме за снимки. АТВ – то е около час време. Връщаме се там, откъдето сме тръгнали.

Оставяме машините и си чакаме камилите

 Завърна се един керван от десетина камили, слязоха туристите от тях и сега ние сме наред да се качим. Аз гледам камилите и питам водача, дали за мен може да се намери по-ниска камила. Намери се една и за мен. Оказа се тригодишна. Другите били 10 – 12 годишни. С прибрани крака и легнала изглежда много приятно животно. Едногърба, седлото е в задната част на камилата. На самото седло има едно специално глездо, където да мога да си сложа телефона за снимки. Слагам го в едно малко сакче, промушвам шнурчето през дръжките му и стискам другия му край в очакване да се изправи камилата.

Тунис по време на епидемия
С камила из пустинята

Изправя предните крака, надига и задните и ооооо, какво усещане само.

Знаете ли как вдига камилата?

Като асансьор.

А как спуска после?

 няма да ви казвам – като самолет. Първо предните крака, после леко и задните. Вече съм камиларче. Моята камила е привързана с въже за тази пред нея, а тя от своя страна за тази пред нея, която пък води водача камилар. Ще се возим около 40 минути. Бавно, полека. Камилата е уморена от целия ден. Много топла тази камила, бързо ми стопли задника. По средата на пътя спираме за снимки. Точно залязва слънцето. Имам снимка на камила, на фона на залязващото слънце. Дойде и професионален фотограф, който снима всеки един поотделно на камилата. Досетих се, че после може да иска пари за тази работа и му махнах с ръка да не ме снима, за което после съжалявах. По средата на пътя с камилите към нас се присъедини момче на кон, който пък предлага на всеки, който иска да се премести пък на кон, пред него. Срещу пари, естественно. С нас имаше едно семейство – мъж, жена и дъщеря. Жената се премести на коня при момчето, а то тръгна в обратна посока към вътрешността на пустинята. И дъщерята вика от нейната си камила след майка си: „Мамооо, не отивай с непознат в пустиняяята!!!“.

Тунис по време на епидемия
Залез в пустинята

Слънцето залезе много бързо, започна да става студено и

керванът се отправя към финала

 Връщаме се обратно, слизаме и пред нас на едно въже между два кола ни чакат снимките, които професионалните фотографи са ни правили по пътя. Аз намерих моята с АТВ-то. Изобщо не съм разбрал кога са ми я направили. Но беше много хубава. Плащам си 4 динара и си я вземам за спомен. Сега разбрах, че парите за тази снимка са много малко, аз очаквах да вземат по 20 динара примерно.

От тук – обратно на автобуса и имаме

още малко път до хотела в Дуз

 Хотелът ни тук се казва GOLDEN YASMIN hotel Sun Palm DOUZ, четири звезден. Стигаме и хотела, влизаме, на входа ни мерят температурата, минавам и разгледжам фоайето и бара там. Докато ни настаняват, пия един Тиберин (Thibarine 4 cl). Само 6 динара. Знам вече, че в Тунис имало такава местна напитка от рода на ликьорите и тук я намирам в менюто на бара. Бързо ни настаняват. Вземам си тиберина в стаята. Не си пръскам много багажа, защото на другата сутрин ставаме много рано.

Хотелът

има много интересна архитектура – от едната страна на коридора са стаите, а от другата е открито, няма стена, само трегери и колони и от другата страна – направо градинката и палмите във вътрешния двор. Хотелът има Спа център, но не работи заради вируса. Само масаж и терапия с камъчета може. Допивам си тиберина, връщам си чашата на бара и отивам на вечеря. Тук свободно може човек да си взема храната от шведската маса. Масите едни дълги, застлани с бели покривки.

Тунис по време на епидемия
Хотел Златен Жасмин

Сядаме с моето ново другарче на края на едната маса. До нас седнаха две двойки млади и много приказливи хора. Започнаха да си разказват натрупаните спомени и емоции от изминалите дни. Много добре си похапнах. Сервитьори, облечени официално с бели ризи и черни панталони обикалят по масите и събират поръчки за напитките. Аз си вземам бира, за която се плаща отделно – 5 динара, а другите около мен по бутилка вино.

След вечеря се разходих наоколо по пътя нагоре – надолу. В тъмното останах с впечатлението, че като изляза от хотела, мина през паркинга и пресека пътя, от другата страна хващам пустинята – пясъка започва буквално от там. Време е за сън след този изморителен ден. А накъде ще продължим утре, ще разберете следващия път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com The post Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и first appeared on Пътуване до....

С Голф до Мароко (4) – Мерзуга и пустинята Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Голф – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Магаре – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Щъркели
Мароканци – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара
Мароканци

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението 🙂

Мерцедес – С Голф до Мароко (4) - Мерзуга и пустинята Сахара

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите 🙂

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав! 🙂

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“ 🙂

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег 🙂 Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо… 🙂

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански 🙂 Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Черните хора от племето гнауи (Мароко)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Мишо ще ни води за пореден път до място, което не сме подозирали – при племето гнауи в Мароко. Приятно четене:

Черните хора от племето гнауи

Мароко

Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия. От много години насам имам огромната привилегия да посещавам племето гнауи, „черните хора“, както ги наричат, поколения на роби, насилствено доведени в Северна Африка, чрез пътуващите кервани от земите на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад..,минавайки през селището Кхамилия в което живеят, на ръба на пясъка на Сахара в Мароко, близо до алжирската граница. Винаги ме е обхващало едно дълбоко чувство на тъга, но в същия момент и на възхищение от борбата им за живот, силната воля, която им е позволила да оцелеят в тежките горещи дни, и условия на кървав труд, на който са били подлагани. Но те успяват да оцелеят, въпреки крайната бедност в която са живеели или живеят днес. 

Чай при племето гнауи, Мароко

Какво ли е чувството да можеш да се докоснеш до хора, чийто предци са били роби, да усетиш тяхната култура, традиция, песни и гастрономия? С какво впечатление за тях оставя човек?

Този вид екскурзии, които организирам всяка година в

екзотично и автентичното Мароко,

 се отличават с това, че винаги сме малки групи (до 20 човека), което ни позволява да посещаваме с джипове 4х4 места, които са недостъпни за големи превозни средства, минавайки през дюни, оазиси, терени с фосили, забравени селища и мини, подземни канали, каньони…

С джип из Сахара, Мароко

Идеята е да можем да се докоснем до истинската култура и традиция на местното население, посещавайки номади, които живеят в екстремни условия, издържайки на високи температури от близо 50 градуса, в търсене с километри на кладенци с вода или пасища за техните животни.

Кладенците се намират на километри разстояние – сахара, Мароко
Кладенците се намират на километри разстояние
Берберска номадка пече пита на огън – Сахара, Мароко
Берберска номадка пече пита на огън

.

Чувал съм от разкази на местните, че много пъти излизат със стадата и не се прибират по 3 месеца оставяйки семействата си сами в пустинята, където и живеят, докато не свърши водата, която сигурно минава някъде наблизо и решат да се преместят. Понякога ядат по един път на ден. Менюто в повечето случаи е няколко форми и мляко от камила. Тажина с кус-кус по тези места е рядкост. Благодарение на моите приятели номади, които познавам от години – Ибрахим, Расу, Моха, Али…имам възможността да се докосна отблизо с този начин на живот.

Расу – бербери в Сахара, Мароко
Расу

Пътувайки из

дюните на Ерг Чеби

по места, които все още за щастие не са превзети от нарастващия туризъм, съм виждал хайми (бивак, направен от камилска и козя вълна) в нищото, разположени на близо километър разстояние, които имат своята интересна история.

Дюните на Ерг Чеби  – Сахара, Мароко
Дюните на Ерг Чеби

В едната от тях живее един номад, който бе женен за млада берберка. Роди им се детенце. В един момент мъжът реши да си доведе и втора булка, а първата го напуска – била му много ядосана (въпреки, че в Мароко е позволена полигамията). Къде обаче отива тя с малкото си дете? За мое учудване живееше на 1 км разстояние от брачния си дом в друга хайма, напук на бившия си мъж и новата му съпруга, издържайки се сама с „шепата“ животинки, които имаше и посещенията на малкото туристи, като нас, посрещнати с чай, а за гостоприемството давахме по някой дирхам.

Номади бербери – Сахара, Мароко
Номади бербери – Сахара, Мароко

Историята за това семейство

ми я разказа Расу. Жената ни сервираше чай и фъстъци, и бързаше да се скрие от погледите на туристите. Благодарение на Расу пред очите ми видях да израства в порядъка на няколко години и едно малко детенце, което живееше в тази пустош.

Дете береберче - Сахара, Мароко

А онази жена си живееше отдалечена, сама, но достойно. Дали все още беше ядосана? Дали съжаляваше за постъпката си? НЕ!!! Тя беше щастлива или поне така показваше.

Бербери - Сахара, Мароко
Берберка

Но ето че идва и момента да разкажа за

племето гнауа,

което, както започнах темата – имах и имам привилегията да посещавам всяка година, благодарение на моя приятел Расу.

Селото се казва Кхамилия

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Гнауи

Първото нещо, с което се сблъсквам е

крайната бедност в която живеят

 Домовете в цялото селище (като повечето такива в южно Мароко) са направени от тапиал (конгломерат от кал, пясък и камък). Но въпреки това ние сме посрещнати с една приятна, скромна, но искренна усмивка за добре дошли, придружени от традиционния чай и музика.

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Черните хора от племето Гнауи

Когато влезнем в една от къщите, където те започват да свирят, ми прави впечатление, че никога не виджах местните жени, заедно с мъжете. Но това между другото. Имал съм случаи при които

нашите българи, след като чуят музиката на Гнауа го обръщат на хоро

 Това е прекрасно, защото го приемам, като задължителна размяна на култура, толкова важен факт за изграждането на една толерантност и разбиране. Местните се включват в танца на чуждата за тях хореография, но го правят с огромно удоволствие и желание за контакт.

С децата от племето Гнауи – Сахара, Мароко

Тук играеме футбол с децата на ГНАУИ

Те изглеждат щастливи, та макар и с малкото, което притежават. Това ме кара да се замисля и разбира се да оценя многобройните детайли в живота, за които ние не обръщаме внимание, а ги приемаме, като нещо всекидневно и нормално, това ме кара да се замисля, колко е важна усмивката на лицето. Тя отваря порти и повдига планини. Това ме кара да се замисля колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Но това ме кара и да се замисля, колко глад и мъка има по света…

Бих искал да поясня какво означава

терминът ГНАУА

 От многобройните разговори с местните и проучвания, базирайки се на личен опит, години прекарани в Мароко, прочетени блогове на пътуващи и контакт с местните номади и „черни хора“ ще Ви разкажа следното:

Черните хора от племето Гнауи – Сахара, Мароко
Гнауи

Гнауа е религиозно-духовен  мюсюлмански мистичен орден,

който чрез музика и танци, които водят до транс, напомня за своя произход с цел той да не бъде забравен, продължавайки традицията. По този начин, хората, които я изпълняват, наречени гнауи (черните хора), подчертават важността за запазването на спомена от епохата на робството с веригите с които са били оковани техните прадеди, чийто наследници са те, подчертавайки по този начен характеризиращия ги идентичен образ. Гнауа също е вид ритуал, който чрез музика и танци, позволява достигането на транс с цел лекуване или предпазване от уроки. Гнауа е музика, гнауа са и негрите, поколения на роби докарани с кервани през пустинята в Северна Африка. Някои твърдят, че са наследници на първият мюезин в Ислям, етиопец с име Билал, който е бил освободен черен роб.

Вече се подразбира, че

думата „Гнауа“ е свързана с поробените негри в Западна Африка

 Гнауа в Мароко са поколенията на черните роби, които с времето са успели да откупят или извоюват своята свобода, в периода на различни исторически моменти от епохите. Учените смятат, че Гнауа произхождат от зоната на Сенегал, Нигерия, Мали, Чад и биват отведени на север през периодите между X и XIII век. Също така има факти, които твърдят, че едно голямо поробено население е докарано в Северна Африка от района на града Джене в Мали и че думата ГНАУИ е една лека деформация на думата ДЖЕНАУИ или ХЕНАУИ (хора докарани от Джене в Мали). С това се твърди, че термина ГНАУА е определение на цвят – ЧЕРНИ ХОРА.

Най- интересното е че в зоната на Ерг Чеби (Мароко) в момента се строи хотел, различен със своята архитектура от останалите. Той прилича на стила с който е построена голямата Джамия в Джене, Мали направена от тапиал, което прави връзка с пренесената чрез робите култура и стил. В града Тимбукту (Мали) има абсолютно същата архитектура. Там освен с роби се е търгувало със сол и злато.

Друга хипотеза за етимологията на гнауа е произхода на тази от берберски ингауен/игнау, което означава безмълвен, ням. Това се дължало на факта, че първите роби, които били докарвани в Мароко са говорели много страннен език, за местното население, който не се е разбирал и за това са ги наричли безмълвните или немите.

След като

получили своята свобода, „черните хора“ започнали да се занимават с номадство,

 търсейки благоприятни условия за своите животни, които са били основен източник на прехраната им. И това продължило докато не зпочнали заседнал начин на живот. През 50-60 години на XX век тези номади се заселват в райони близо до големи градове заедно с берберски номади, където е могло да разменят стоки предлагани в седмичните пазари. По този начин се създава, между многото и селището Кхамилия, разположено в нозете на Дюните Ерг Чеби, което се намира на 7 км от Мерзуга в провинция на Еррашидия и е темата на днешния разказ. Днес в него живеят 405 жители гнауи и бербери.

Корените на гнауа от Кхамилия произхождат от тъй наречената „черна Африка“

 и имат пряка връзка с пустинята. Техните прадеди са били докарвани от западна и източна Африка през Сахара, натоварени на кервани, които пътували до югоизточно Мароко. Основното препитание на жителите на Кхамилия са датилите добивани от финиковите палми, животновъдството и от скоро туризма. Всяка година в това селище се чества Фестивал на гнауа, който се нарича „Садака“ – термин, който означава религиозно дарение и се извършва в порядъка на 3 дни през лятото – юли и август. Седмици преди него, Гнауи посещават околните селища в търсене на дарения, под формата на захар, чай, ядене и пари. Първия ден на Фестивала се коли агне, а от събраните дарения се прави в един огромен съд кус-кус с който се черпят всички присъстващи. Свири се музика в порядъка на 3 дни и нощи без почивка. Целта на Садака е да излекува болните и да им даде „БАРАКА“ (вид благословия в исляма) чрез мелодиите и танците. Някои от присъстващите успяват да достигнат в състояние на транс под ритъма на барабаните (тбал или дарбука), „гарагаб“ (метални кастанети) и песните. Музиката на племето гнауа е есенцията на селището, която маркира неговата автентичност – все още опазена от „туристическото нашествие“

Очаквам с огромно желание да посетя отново тези вълшебни места в Мароко, тази приказка все още запазена от инвазията на Цивилизацията. През месец май ще направим отново тази невероятна авантюра, за която всеки един пътешественик жадува, ще се посетим отново племето ГНАУИ, ще се гмурнем в техния свят. А аз? Аз пак ще си взема от моята доза – МАРОКО!!! 

Авторът при племето гнауи – Сахара, Мароко

Автор: Мишо Иванов

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко, Сахара или писани от Мишо Иванов – на картата:

Мароко и Сахара, както и Мишо Иванов

Booking.com

Из Мароко с велосипед (9): През Скура към Уарзазат

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия,продължихме към Мерзуга, останахме на гости на една берберка близо Ерфуд и тръгнахме в посока Бумалн. Днес ще поемем към Уарзазат.

Приятно четене:

През Скура към Уарзазат

Из Мароко с велосипед

петък, 28 март

Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.

Кафе, Бумалн – Из Мароко с велосипед

На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Кафене, Бумалн – Из Мароко с велосипед

Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.

Ремонт на велосипеда – Бумалн – Из Мароко с велосипед

За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.

Пролом Дадес – Из Мароко с велосипед

Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока

Оурзазат

Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,

прочутото арганово масло

Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.

 Оурзазат – Из Мароко с велосипед  Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.

Деца, мароканци – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава

децата набират смелост и идват да просят пари

Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.

И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.

Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.

Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.

Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда 😉 – бел.Ст.)

Готвач и вечеря в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.

Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагерен огън в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.

Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.

С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.

Лагер в пустинята – Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.

Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед Лагер в пустинята –Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме

Скура

Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.

Скура – Из Мароко с велосипед

Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…

Скура – Из Мароко с велосипед

…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.

Скура – Из Мароко с велосипед

Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.

Скура – Из Мароко с велосипед

Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.

Скура – Из Мароко с велосипед Скура – Из Мароко с велосипед

Днес ще стигнем

до Оурзазат, остават само около 50 км,

така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.

Скура – Из Мароко с велосипед

Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.

По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.

Оурзазат – Из Мароко с велосипед

Около 3 стигаме до

Оурзазат

Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.

Уарзазате 45000, Мароко

Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.

Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.

Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.

Уарзазате – Из Мароко с велосипед

Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.

Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Ето къде можете на спите в Уарзазат:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Сахара: Мерзуга – Из Мароко с велосипед

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Музей на фосилите – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

Пясъчна буря – Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Хотел в Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Сахара: Ризани и Ерфуд – Из Мароко с велосипед

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com

Из Мароко с велосипед (6): Към Мерзуга в Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Ерачидия, Мароко

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

Ерачидия, Мароко

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Сахара, Мароко

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

Сахара, Мароко Сахара, Мароко

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

Сахара, Мароко

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Сахара, Мароко Сахара, Мароко

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Сахара, Мароко

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Сахара, Мароко

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

Оазис – Сахара, Мароко Оазис – Сахара, Мароко

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Сахара, Мароко

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

Сахара, Мароко Сахара, Мароко

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Сахара, Мароко

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Сахара, Мароко

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Сахара, Мароко Сахара, Мароко

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Сахара, Мароко Сахара, Мароко

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Сахара, Мароко

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Сахара, Мароко

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Сахара, Мароко

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Ерфоуд – Сахара, Мароко Ерфоуд – Сахара, Мароко

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

Ерфоуд – Сахара, Мароко

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Сахара, Мароко

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

С велосипед – Сахара, Мароко

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Залез в пустинята – Сахара, Мароко Залез в пустинята – Сахара, Мароко

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

С велосипед – Сахара, Мароко 1000 километра – С велосипед – Сахара, Мароко

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Мерзуга – Сахара, Мароко

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Мерзуга – Сахара, Мароко Мерзуга – Сахара, Мароко

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Мерзуга – Сахара, Мароко Мерзуга – Сахара, Мароко

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко Пясъчни дюни – Мерзуга – Сахара, Мароко

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Мерзуга – Сахара, Мароко

Дачия

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга – Сахара, Мароко Мерзуга – Сахара, Мароко

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Мерзуга – Сахара, Мароко

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Мерзуга – Сахара, Мароко

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com

Приказката Мароко (2): Каньонът Дадес и Сахара

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътешествието на Ирина през Мароко. Миналия път се качихме на връх Тубкал, днес ще видим каньона Дадес и ще се разходим из Сахара с камили. Приятно четене:

Приказката Мароко

част втора

Каньонът Дадес и Сахара

 

Ден пети
Като за трети и последен ден в планината, се събуждаме в прекрасно време — долу в долината (на 2000 м) има облаци, а ние сме точно над тях — мароканска инверсия.

Групата е в намален състав — някои решават да се отдадат на почивка. Ние обаче потегляме бодро към другите два 4-ри хилядници в района — Рас (Ras n’Ouanoukrim, 4083 м) и Тимзгида (Timesguida, 4089 м). Тази сутрин снегът е доста по-замръзнал заради ясната нощ. Пътят ни започва с изкачване на един улей към прохода Tizi  ’Ouagane, 3750 м (tizi означава проход). И тъй като на места не успяваме да забием здраво обувките в снега, Абдул ни прави стъпки с пикела, който и тази сутрин не е пропуснал да вземе. Скоро вече сме на прохода. Гледката е невероятна. Видимостта е прекрасна и се разкрива красива панорама. Започваме изкачване към връх Рас (в превод Глава), преминавайки по тесен скалист участък. Зад нас се вижда и връх Тубкал, толкова ясно, че дори с просто око забелязваме и пирамидата.

Ето ни и на 4083 м.

За разлика от предния ден, днес наваксваме със снимките. Пози всякакви, но не пропускаме и обща снимка да направим на групата на втория 4-ри хилядник. Малко встрани
се пада и връх Тимзгида (в превод Джамия). Леко слизане и после качване и ето ни на 4089 м. Тук е още по-широко. Ако ги няма натрупаните в повече на едно място камъни (все пак тук навсякъде е само камъни), няма как да разбереш, че се намираш на някой връх. Както Дани се шегува, тук и футболно игрище може да си направим. Колкото и да не ни се иска, трябва да се връщаме към хижата. Все пак ни предстои и прибиране към Армед.

 

Разбира се не пропускаме да се възползваме от добрите условия за пързалка — в улея, който на сутринта така ни мъчеше. Клипчета, снимки, кратка почивка на една скала и ето я хижата. След вкусния обяд, стягаме багажа, товарим го на мулетата и тръгваме надолу към берберската къща на Омар. Слизането беше доста интересно — в началото бавно, постепенно преминаване в лек тръс, а накрая и в тичане. Както се смяхме с Дани, Абдул явно ни направи бърз кастинг за предстоящия Атласки маратон догодина. Е, с нея успяваме да влезем в първата десятка. Може би ще вземем участие все пак:)) В къщата Мохамед вече снове из кухнята и ни приготвя гала вечеря — току-що заклано яре. Абдул пък ни прекара през черешовите градини и ни подсигури пресния плодов десерт. Така след доволното похапване се отдаваме на заслужена почивка и сладък сън. Ето и нагледно изминатия път от последните два дни в планината:

Траковете са любезно предоставени от Евгений

Ден шести

Ето, че настъпи денят, в който си тръгваме от планината. Лека носталгия се усеща в някои от нас. За утеха мислим за предстоящото яздене на камили и пустинята Ерг Чеби. Мохамед е наредил за последно масата и след последната ни закуска в Атласките планини (надявам се последна само за тази година), приготвяме раниците за мулетата и потегляме надолу към буса, който ни чака в Имлил. По пътя правим последни снимки на Армед и се наслаждаваме на гледките към високите баири, в които прекарахме предните три дни. Засичаме и доста местни дечица, които са тръгнали за училище. Азис вече ни чака пред буса. Малко след нас пристигат и мулетата с багажа, водени от Мохамед и едно от малките братчета на Омар.

Товарим ги, взимаме си довиждане с Мохамед и потегляме. Чао, Атласки планини и до нови срещи!

Целта за деня е каньонът Дадес (Valée du Dades)

и по-точно хотелът Kasbah de la Valée, където ще нощуваме. Пътят ни минава през прохода Тичка (Tizi-n- Tichka, 2 260 м), най-високият в Мароко. През него се прехвърляме от северната страна на Атласките планини в южната. Разбира се не пропускаме да спрем и да се насладим на красотата, откриваща се от най-високата точка на прохода. И след поредната фотосесия се отправяме към следващата ни спирка за деня — казбата Аит Бенхаду (Âit-Benhaddou). Казба в превод означава укрепено селище. В миналото това е било владение на една фамилия (ait), която е управлявала района. Казбата Аит Бенхаду е разположена на хълм по течението на река Унила (Ounila). В наши дни 10 фамилии все още живеят в укрепеното селище. От 1987 г. казбата е под закрилата на Юнеско. Тук са снимани няколко филма. Сред тях са Мумията, Гладиатор и Александър.
Напечени подобаващо от слънцето, поемаме към близкия до казбата

град Уарзазат (Ouarzazate, на берберски: Warzazat)

Името идва от берберска фраза, която значи „без шум“ или „без бъркотия“. Градът се намира на 1160 м надморска височина и е център на провинцията Уарзазат в един от 16-те региона в Мароко — Souss Massa Draâ. На 5 км оттук се намира най-голямото по площ филмово студио в света— Atlas Studio. То е основано през 1983 г. Тук са заснети доста чужди филми. А част от декорите са пренесени в Музея на филмовото изкуство в града, който също посещаваме. Снимки върху колесници, тронове на владетели, затворнически килии — почти нищо не пропускаме. Почуствали се като филмови звезди, излизаме развълнувани от музея. Точно срещу него строят сцена. Явно скоро ще има празник.

Така неусетно часовникът се е изнизал до 16 ч. Потегляме за последната ни спирка — хотелът. А там ни очаква и вечерята, която се оказва не толкова вкусна като ястията на Мохамед. Или по-точно — носталгията все още не ни е напуснала :) )

Ден седми
Шест дни се изнизват много бързо, особено когато са наситени с хубави емоции и вълнуващи приключения. Ставаме радостни с мисълта за пустинята, която
трябва да достигнем този следобед. След закуска товарим багажа в буса на Азис, който грижливо го е почистил както всяка друга сутрин. И потегляме, но първо
по пътя навътре и нагоре в каньона, откъдето се открива и най-красивата гледка.

R704, Мароко

Каньонът Дадес

носи името на реката, която преминава през него. Тя е с дължина около 150 км и извира от Висок Атлас, северно от град Мсемрир. Тече на югозапад между Висок Атлас и Антиатлас и се влива в река Драа при град Уарзазат.

 

И тъй като каньонът се намира малко в страни, връщаме се отново на главния път, който ще ни отведе до местността Мерцуга (Merzouga) и началото на пустинята Ерг Чеби (Erg Chebbi). Пейзажът по пътя започва да придобива пустинен вид. Приближавайки, пред нас се откриват все повече и повече пясъчни дюни. Почвата става съвсем суха.

Хората дори са различни. За разлика от Маракеш, където жените са облечени в цветни роби, тук цветът им е черен. Дори лицата им са вече закрити, само очите се показват. Минаваме покрай един град, в който явно е пазарен ден. Хора пълзят навсякъде. На някои от жените под робите се виждат очертанията на малки бебета, завързани за кръста и грижливо покрити от дългите роби. Чудно как остават живи в този пек?!

 

По пътя Омар урежда и мястото за обяд. На пръв поглед изглежда като да ядем в някакъв склад. Но ето, че са направили една шатра от черги, където ни настаняват. Разбира се започваме с традиционния чай. Наши домакини са няколко местни туарези (идва от арабски и означава „изоставени от бога“), облечени в сини роби. Пристига и манджата — тестени, тънки питки с пълнеж от месо, зеленчуци и подправки. Както самите местни ги наричат — нещо като пица Калцоне. Макар и не толкова апетитно на пръв поглед, се оказва доста вкусно. А може би просто всички сме гладни. След като омитаме за отрицателно време и трите питки, се приготвяме да потегляме.

Уви, плановете ни се нарушават.

Въпреки дългите уговорки с туарезите, не успяваме да се откъснем от традиционното посещение на така скалъпеното магазинче, разположено на два етажа. Тук ни показват всякакви стоки — килими, накити, чинии, обувки, шалове и още много други. Някои от нас дори се отдават и на пазар. След малкия оборот, който правим на нашите домакини, сме свободни да потеглим към така заветната цел — пустинята. След около два часа път, паркираме пред хотел, наречен

Казба Томбукто (Kazbah Tomboucto)

Имаме близо 1,5 часа до тръгването на кервана. Момчил ни съблазнява с басейн, който се намира във вътрешността на хотела. Сядаме на сянка около него, а някои дори се цопват. Идилията е пълна — на прага на пустинята по бански, плацикащи се в басейн. Освен на басейн, тук човек може да се наслади и на спа- процедури.
Часът е 18 и е

време керванът да потегли

Всичките камили са мъжки и са навързани в няколко групички по 4-5, една зад друга. А отпред се водят от някой
местен туарег.

Всички сме качени на камилите и пътуването започва. Трябва малко време да се свикне с голямото клатушкане на камилите. При всяка крачка чувстваш, че ще паднеш от нея. И все пак при толкова красота наоколо, бързо свикваш да се държиш с една ръка за камилата, а с другата да щракаш с фотоапарата. Да се намираш в пустинята е едно доста голямо преживяване, което трудно може да се опише с думи. Тези пясъчни дюни, простиращи се до където поглед ти стига, са приказни. Пясъкът в тази част на Сахара е червен, което допълва красотата на това място. Самата дума Erg означава „пясъчно море“ или „море от дюни“. Тези дюни са образувани от действието от ветровете. Дюните в Ерг Чеби достигат до 150 м височина, а площта, която заемат е 22 км по дължина (в посока север-юг) и 5 км по широчина.

 

Язденето на камили не е толкова приятно, колкото изглежда

След едночасов престой върху нея се изисква известно време за раздвижване. И понеже всички имаме нужда от такова, спираме малко преди шатрите, където ще нощуваме, и се отправяме към близката дюна, за да изпратим залеза. Цветовете, образувани от залязващите лъчи, са невероятни, а фотоапаратите не престават да щракат.

Не след дълго се

отправяме към лагера

Близо до шатрите са намира и кабинката на местното WC. Удивленията не спират — вътре има дори тоалетна чиния с едно руло тоалетна хартия, закрепено до нея. Самата кабинка е изградена от мушама, която се затваря с цип. Е, разбира се в казанчето няма вода, все пак сме в пустинята. Затова пък има един бидон, от който с канче се изсипва водата в тоалетната чиния.

Вечерята вече е приготвена. Както винаги менюто се състои от салата, основно и за десерт плодове. Тук най-накрая опитваме традиционния тажин. Той наподобява българския гювеч и може да бъде зеленчуков или с различен вид месо.

Вечерта преминава в песни и танци, като редуваме туарегски и български. Става време за сън и се пъхаме по шатрите. Вътре леглата са постлани дори с бели чаршафи, което напълно изключва употребата на спалните чували. Заспиваме бързо и сладко и няма как да е по друг начин — тези бели чаршафи насред пустинята те отнасят в един напълно приказен свят.

А ето и пътят на нашия керван. Тракът отново е любезно предоставен от
Евгений.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Салчева

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко