Tag Archives: хотел

Япония – чудо на чудесата (1)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Биляна днес ще ни води до чудесата на Япония по трудния начин 😉 Приятно четене:

Япония – чудо на чудесата

първа част

Ди ме подкани да разкажа впечатленията си от Япония, преди да съм ги забравила. Няма да ги забравя, такова нещо забравя ли се?! 🙂

Мост – градина, Япония

Както писах в една кратка статийка за пътуването – мечтах го това

кацане на летище Нарита,

наистина именно на това летище и много се радвам, че успях да се отбележа от там. ‘Успях’ е точният термин, защото всичко се случваше толкова бързо, че не можах дори да се огледам. Забелязах само, че ме посрещна огромна реклама на Хуауей, която е китайска марка в сферата на електронните джаджи и това беше първото, което видях от столицата на десетилетния корифей в областта. Какво стана, предадоха ли щафетата?! После за секунди минах всички гишета, проверки, документи, въпроси, багаж,

свят ми се зави

Посрещна ме шофьор, грабна ми куфара и трябваше почти да тичам след него. Ехе-е-е, чакай малко, искам да вдишам от този въздух! Няма време, давай паролата за уай-фая и да се чеквам, докато не сме се изстреляли от летището със скорост не по- малка от тази на излитащите самолети от другата страна на оградата. Успях – Биляна Крилова беше

в Нарита, Токио, Япония –

запечатано, завинаги! И както писах в онази статийка – ‘Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. ‘. Защото всички сме чували за

това чудо на чудесата – Япония

Шофьорът вече караше бясно по нещо като градска магистрала изцяло върху мост.

До тук – никакви чудеса. Или не съвсем.

За всеки българин да се движи по магистрала във въздуха е чудо. Паралелен път на долния, но отгоре – няма светофари, няма кръстовища, няма пешеходци, няма задръствания. Но аз вече бях виждала такива и отдавна се бях запознала с предимствата им.

Японец- японка, японци – Япония

Чакам нещо повече

По него време шофьорът започва с жестове, мимики и японски на срички, да ми обяснява, че другите хора от групата са изтървали полета и ще пристигнат със следващия, ще закъснеят и мен ще ме закарат в хотела да ги чакам.

Те стъпиха на японска земя в Осака, откъдето имаха полет до Токио, кацаха на летище Ханеда. Ние препускахме именно натам, за да ги посрещнем, но не било писано. Аз знаех, че те имат по- малко от час от кацането до излитането и най- вероятно, т.е. със сигурност, няма да успеят, затова много бързо схванах какво се мъчи да ми обясни. За всеки случай ми дава телефона си, а на отсрещната страна шефът на фирмата ми говори на бавен, ясен и със силен акцент английски и ми обяснява същото, което вече знаех.

Японците не говорят английски

Някога, твърди се Марко Семов, заблуди наивният ни народ, че в Япония всички говорят идеален английски. Въпреки, че вече много българи посетиха страната, някои живеят там от десетилетия, други студентстваха малко, написаха се пътеписи в списания, блогове и фейсбук, по форумите изобилства от теми с подробности и въпреки това все още битува този мит, все още хора правят сравнения с други страни, където не се говори английски – ‘това не ти е Япония, всеки да говори английски’.

Японец- японка, японци – Япония

Не, в Япония много рядко някой говори и то слаб английски.

За мен – идеално, защото и аз говоря толкова и по- лесно се разбирам със себеподобни.

Продължихме да пътуваме бясно през града, което продължи дълго. Това го очаквах,

Токио е голям град

Аз обичам да разглеждам през прозореца на автомобил. Много сгради, много пътища на нива, пътни възли – продължаваше да няма чудеса.

Всичко беше едноцветно и някак правоъгълно

Дни наред все така правоъгълно ми се струваше и безцветно, не като в Китай. Китай е ехе-е-е.

През цялото време сравнявах с Китай

Знам, че не трябва, знам че не е правилно да се правят сравнения между несравними величини, но нали съм човек, вървя си с човешките слабости. Това ако ми беше Шанхай или поне Пекин, до сега да бяхме подминали най- малко пет причудливи сгради – във формата на рамка, която някой е фраснал с чук и се е огънала, с истинска дупка в средата; във формата на игла с няколко ярко лилави перли нанизани по нея, във формата на отварачка, във формата на пагода стигаща до небето и цветове, цветове, цветове. Някой маглев да бе профучал край нас с такава скорост, та само опашката му да бях мернала за миг в далечината, нищо че с цялата си дължина е минал точно край мен, но очите ми не са успели да го фокусират и него вече го няма – 600 км в час са това. На тези работи им викам чудеса, тук какво?!

Японец- японка, японци – Япония

Пристигнахме в хотела.

Разбира се, не ме настаниха.

Това е напълно невъзможно, но аз още не го знаех. Прибраха ми багажа, защото не може около рецепцията да се мотаят разхвърляни куфари.

Шефът на фирмата ми беше споменал по телефона, че можело да обядвам. Според биологичния ми часовник

не бях сигурна дали е време за обяд, за вечеря или за спане

По местно време наближаваше обед.

Тръгнах по улиците, без концепция. Улици, като улици – няма чудеса. Влязох в сграда, която беше многоетажен

търговски център, тип мол

Тук са много такива. Стотици или хиляди може би из цяло Токио и Осака. По- късно ще осъзная, че едва ли съществува друго място на света, с по-голям брой магазини на глава от населението.

Тук се продава всичко, което може да се сетите и още много повече неща, които никога няма да се сетите. Съществуват артикули, които не могат да бъдат видяни нито по филмите, нито в интернет, ако не ползвате японски. Някои за бита, други аксесоари за хора, за животни, приспособления – всевъзможни. Ето ти чудо, но това го разбрах по- късно. Друго чудо е, че японците ги купуват, защото ние не сме такъв народ. Научихме се и ние на излишни покупки, но много хляб имаме да изядем и не зная дали някога ще ги достигнем, по- скоро не.

Японец- японка, японци – Япония

Сега оглеждам магазините, нямаше нищо интересно. Този център си беше скучен. На последния етаж има сладкарничка, но не от големите, фамозните, а много малка. Понеже съм подготвена (да е жива и здрава Самурайка и пак да се появи в интернет), че

японците произвеждат френско сладкарство,

но подобрено в техен стил – много леко, много ефирно и с огромно внимание към детайла, без да се прекалява в него, без добавки, напротив с отнемане, много изчистено, просто, безкрайно семпло, търсейки съвършенството във всяка прашинка – ето ти чудо! Но е рано да го разбера.

Поръчвам си парче торта и ми отнема около 15 мин да се разберем дали го искам опаковано за вкъщи (офис) или за тук. Май не беше лошо да говореха малко повече английски. В крайна сметка решиха, за по- сигурно да ми го опаковат за вкъщи, а аз седнах и си го ядох на място, на което те отговориха с ‘Ах’ и голяма усмивка.

Изяждам тортата и се влюбвам в нея

Години наред ще се мъча да направя поне малко подобна , но никога няма да успея да се доближа. Напротив, всички опити ще бъдат пълен провал, а аз съм сладкар по образование, с малко професионален стаж и не малко домакински. Ще разровя интернет, ще намеря снимки, видеоклипове и възхвали, но никога няма да открия тайната им. Някъде четох, че не подслаждат със захар, а с нещо като стевия, което не било стевия. Искам да питам Самурайка дали е вярно и какво по дяволите правят, но тя роди трето дете две седмици преди моето пътуване, следствие на което бавно изчезва от нета, до напълното ѝ изгубване.

Японец- японка, японци – Япония

После слизам на приземния етаж, където има

супермаркет. В него има щанд с кухня,

изцяло от стъкло и се вижда точно как хората работят вътре. Приготвят суши и други подобни хапки, после ги подреждат в кутии – по-малки и по-големи. Във всяка кутия има по една хапка от вид и не се повтаря. Има кутии с 20 – 30 различни хапки, има със седем – осем вида. Тези кутии наричат ‘бенто’ и хората си ги взимат за обяд. Такива кутии бенто подготвят и от дома си, за ученици, за работещи хора и ги носят със себе си, през деня.

Взимам си една от по- малките и я плащам на касата. Дават ми клечки. Добре, че умея да боравя с такива. Не съм особено сръчна, обаче. Справям се, но бавно и ако съм удобно разположена. Тук се оказа, че няма къде да се разположа.

Очаквах отвън да намеря пейка,

на която да седна и да похапна, но не открих никакви пейки. Тогава реших да седна на висок бордюр или каменна ограда на някоя градинка и да ям така. Нищо особено не е в голяма част от света, но оказва се, не и в Япония.

Само след минута разбрах, че нещо не правя както трябва,

по поведението на хората. Разбира се, нищо не ми казаха, дори не видях укор в погледите им. Само някак промениха хода си – темпото, траекторията по която преминаваха, по лицата им прочетох леко объркване, без дори да ме поглеждат. Не съм чак болезнено наблюдателна, но тези ужасно дребни, незначителни детайли се оказаха толкова забележими. Вече знаех, че

някъде греша, но не бях сигурна точно къде

Японец- японка, японци – Япония

Тъй като по принцип не ме е особено срам, реших да си продължа, но не, не можех. Край, ставам и се махам от тук. И наистина ставам, тръгвам, обаче едната ми суши хапка пада на земята. Не искам да я подминавам, за да не правя боклук и за части от секундата забелязвам, че земята е по- чиста от пода вкъщи и всъщност е абсурд да оставя тази хапка там, като кръпка, която би била видима от самолет.

Минувачите вече се блещят, а мен вече ме е срам

Понечвам да хвана с клечките, но не успявам да я вдигна. Втори опит – също неуспешен и накрая я хващам с ръка, бързам да се изнижа от дълбоко конфузната ситуация – виждам го в очите на хората. Вървя бързо и търся кош за боклук, да я хвърля и да се скрия някъде. Обаче търся…

няма кош за боклук. Защо никъде няма кош за боклук?!

На нищо не прилича! Ръката ми се омазва от хапката, а с нея държа и клечките, в другата – кутията бенто, а под мишница стискам раницата, която бях свалила от гърба си, за да ми е пред очите, все пак. Не съм спала 30 часа, не съм опъвала крак, не ме настаниха в хотела, групата закъсня, чудя се къде да се дяна, няма кофа за боклук и всички ме заобикалят, макар да не ме гледат с укор, по-скоро с поглед все едно съм чисто гола на площада, даже малко ги е срам заради мен.

Японец- японка, японци – Япония

По- късно ще разбера, че

в Япония не е прието да се яде на улицата

Не знам да има закон за това, нито заповед или наредба, но се спазва от всички. Никой не яде на улицата. Само аз. Местата, на които се продава бърза храна не са много и ако си купиш нещо от там, то се опакова за вкъщи, офис или за влак – оказа се, че в скоростните влакове шинкансен е прието да се яде и комай всички ядат докато пътуват, ако не спят, защото там се и спи. Евентуално, рядко има места с бърза храна, която може да се яде прав, до около един-два метра от павилиона или количката, от които се продава. Не и по- далеч. А да пльоснеш нещо на улицата… вече описах що за изживяване е. Сразих ги от първите си часове на японска земя. Все още не знаех, дали аз ще отркия чудеса в Япония, но японците видяха чудо – мен.

Японец- японка, японци – Япония

А кофи за боклук няма – никъде, нито контейнери.

Безмислено е било да търся, но тогава още не го знаех. Колко много знаех за Япония и колко много не знаех. Не знаех и, че не е имало смисъл да си свалям раницата от гърба и да я държа пред очите си, тъй като в Япония не се краде, изобщо не се краде, нивото на престъпността е в дъното на световната класация.

Японец- японка, японци – Япония

Тези погледи, с които не те гледат, защото хората са деликатни

и директен, укорителен поглед би бил твърде груб, та не те гледат, но ти ги усещаш, ги изпитах още веднъж.

Това беше една сутрин, на хотелската закуска в Йокохама. В Япония по принцип, не прелива от туристи. Не, че няма, но ако сравняваме с претъпканата Италия, направо си е празно. Хора има много, но местни. Колкото не е била популярна туристическа дестинация, предполагам заради отдалечеността си, толкова след аварията във Фукушима потока секва.

Аз посетих страната известно време след това и туризмът вече надигаше глава, но все пак навсякъде беше спокойно, а хотелите пълни основно с японци. По тази причина, дори на закуската в хотелския ресторант, се срещаха хора от страната. Първата особеност беше, че не ме пуснаха да вляза. Възнамерявах да нахлуя с ръце в джобовете, да се огледам насам и натам, като селски серсем на мегдан, след което да препълня чиния от блок масата и да седна на която маса си реша и на който стол ми стане симпатичен.

Мост – градина, Япония

Това се оказа невъзможно. Има си правила. В Япония за всичко има правила и те се спазват.

Това вече го знаех, защото го научих още първия ден, през първите часове, но все още не усещах как се мъча да проявявам своеволия. На вратата не ме пуснаха и попитаха за съквартирантката ми (жена от българската група, с която споделих целия си престой и с която се разбирахме добре). Тя не беше се приготвила и реших да не губя време в чакане , а да сляза долу. Оказа се, че трябва да ни настанят заедно, на една маса, която те определят. Приготвих се да вися пред вратата в очакване, докато слюноотделях от мириса на блюдата, които бяха стройно наредени на блокмасата и тогава, от вътре ме видяха двойка от българите. Те направиха знак, че са съгласни да ме приемат на тяхната маса и ме пуснаха. Защото има ред – друг определя къде да бъдеш настанен, като масите не се разхищават за сам човек, щом си настанен с друг в стая, с него се и храниш. В същото време не се натрапват чужди хора на твоята маса, защото може да не ти е приятно.

Личното пространство се пази

След като вече се сдобих с право да вляза и място, на което да седна, взех чиния и тръгнах към блок масата.

Имаше опашка. В Япония навсякъде и за всичко има опашки.

Наредих се чинно и когато наближих масата, проточих врат и видях, че от едната страна са все храни, към които не изпитвам интерес. Харесах си от другата. Затова пропуснах дясната страна и тръгнах направо към лявата. По този начин вървях в насрещна посока на опашката. Отново настъпи онова объркване, което вече ми беше познато, отново не ме гледаха с онези погледи, отново настана някаква незабележима суматоха, която не се изразяваше с действия, не се изказваше в реплики, само в някаква несигурност точно какво се случва.

Аз бях нарушила реда.

Връщам се пак в онзи първи ден и онези първи часове от пристигането ми в Япония. Вече съм в хотела, другите от групата най-сетне са пристигнали. Попълнили сме нужните за настаняване документи. Багажът е събран в количката на пиколото. Стаите са готови, ние сме разпределени, ключовете са подредени върху плота на рецепцията, но не ни ги дават.

В цял свят, часът за настаняване е 14. В Япония също.

В цял свят, ако има готови стаи, те настаняват един – два – три или пет часа по-рано.

В Япония – не. Часът е 13.45. Всичко е готово. Не ни настаняват. Има си правила и те се спазват.

Ние не разбираме. От страна на българската група се стрелкат изнервени погледи. От страна на японската рецепционистка погледа е насочен в часовника и

гледа стрелката на минутите. Вече и ние гледаме стрелката на минутите. Всички заедно гледаме стрелката на минутите.

И ето идва заветният миг, в който часовникът показва нужния час, получаваме ключовете и тръгваме към асансьора. Това дали да го сложа в графата ‘чудеса’? О, да.

Чудо е каква нечовешка дисциплина се спазва от цяла една нация.

Японец- японка, японци – Япония

Правилата не се пристъпват, компромиси не се правят. Разбирам защо е така. Веднъж направен компромис води след себе си друг, трети и накрая компромиси до безкрай. Веднъж се прави, защото се смята, че ситуацията го изисква, но тогава други ситуации и други хора започват да изискват компромиси и за себе си. Тогава възниква въпросът как да определим коя ситуация и кой човек има право на компромис и кой има по- малко право. Тогава не остават правила и настъпва безредие. За да има ред, просто правилата се спазват и толкова.

Оказва се, ще се убедя през слеващите десет дни, че това е много удобно, всичко става някак лесно, предвидимо. Когато имаш среща в определен час, не се чудиш дали отсрещната страна ще дойде в този час или ще закъснее с трийсет минути. Ако ще закъснява с трийсет минути, ти да не висиш там напразно, ами и ти да закъснееш с толкова, защото бездруго никой не идва навреме. За всичко останало се знае, че ще се случи точно така, както предварително е било определено. Знаеш с какво и как да се подготвиш, няма притеснение, че нещата могат да тръгнат в друга посока, а ти не си очаквал.

Сега искам да се върна на

правоъгълните сгради и улици без цвят.

Също на онзи финес в естетиката, задълбоченото внимание към детайла, опростяването, стремежа към съвършенство. Разбира се аз бях чувала за това. И го търсех, не знам къде и под каква форма, как очаквах да го видя.

Не харесах сградите на Токио – не бяха интересни, бяха прави и скучни.

Целия град изглеждаше някак осемдесетарки овехтял. Това е парадоксално, тъй като аз харесвам атмосферата на 70-те и 80-те години. Знам за уаби-саби философията, тогава защо не мога да прогледна и да видя красотата ѝ? Трябвало ми е време да се пренастроя от кича на шаренията, която те грабва от раз, консумира се бързо и се харесва лесно.

Япония не е лесносмилаема страна.

Минаха повече от три години, а аз не спирам много често да мисля за нея. Това не са просто спомени за приятно прекарано време, съвсем не. Това са постоянни разсъждения и неспирни нови открития, аз продължавам да я проумявам. За никое друго място по света, на което съм била, не съм мислила толкова дълго във времето и толкова дълбоко. За никое друго място не съм сядала да пиша след толкова години, както за Япония, при това с вълнение. Едно от най-любимите ми явления в тази чудна земя е именно философската естетика, която е толкова трудна за разбиране от нас, балканските души. Това, че по-малкото е повече и правите линии не са признак за бедна фантазия.

Японец- японка, японци – Япония

Безцветието не е задължително да бъде скучно,

а творчеството може да се открива и в безупречната подредба. Това, че овехтелите съоръжения не е задължително да бъдат демонтирани и заменени с по-модерни, ако все още добре вършат работата си. Така в центъра на Токио може да се натъкнете на сграда с толкова стар асансьор, който дори не запомня поръчки. Мястото е посещавано от туристи и от тераса на неговия покрив се правят популярни снимки. Асансьора се ползва безспирно, но не бива подменен.

Градина, Япония

Това е уаби-саби виждането за света,

което аз определено няма да се впускам да разяснявам, тъй като твърде малко знам и твърде малко съм се докоснала.

Това може да се усети в

замъка Нижо, в Киото, който е абсолютно празен.

Може да се учудите – защо са изнесли всичко? Всъщност всичо си е на мястото, просто повече никога не е имало. За сметка на разочароващата си неатрактивност, определено на това място може да усетите покой, отмора, да се разтоварите.

Толкова ми хареса, че за миг ми се прииска да изхвърля всички мебели от вкъщи.

Отново по-малкото е повече. Само естествени материали, в естетвените им цветове, идеално прави форми, прави ъгли. Вратите плъзгащи, незабележими, гардеробите вградени в стените – незабележими, подовата настилка – всичко е незабележимо. Само ако случайно много внимателно се вгледате ще откриете колко фина изработка е всичко и, че все пак съществува ненатрапчива орнаментика.

13 Ryoanji Goryonoshitacho, Ukyō-ku, Kyoto, Kyoto Prefecture 616-8001, Япония

Подобно е и в

храма Рьоан-джи, със знаменитата си каменна градина в Киото.

Ниска постройка от бамбук, празни стаи, стени от оризова хартия, без цветове. И безкрайно спокойствие. Пред верандата – ‘инсталация’ от прилежно ‘сресан’ и вълнообразно оформен снежно бял чакъл, а по него разпределени петнайсет груби камъка. От което и място да погледнеш градината, виждаш само четиринайсет от тях, а един винаги остава невидим. Инсталацията е там, за да бъде съзерцавана. Твърди се, че който види всичките 15 камъка едновременно, ще получи просветление.

Пътека, Япония

Това е Дзен Будизъм, от който аз нищо не разбирам.

Това не ми пречи да си представя, че гледам градината толкова дълго, толкова дни, месеци и години, докато главата ми не се изпразни напълно от всичката излишна суета и не олекне като птичка разперила криле и рееща се по въздушния поток на вятъра. За да мога да остана съсредоточена в тази задача и да не се разсейвам, се е погрижил майстор Саоми през 1499 година, поставяйки камъните така, че винаги поне един да бъде скрит зад другите. Така мога да прекарвам часове в гледането им, винаги от различна страна и винаги ще виждам нещо друго. Накрая, след няколко десетилетия съзерцаване от всички посоки, толкова ще съм научила разположението на всеки камък, че в съзнанието си ще успея да проектирам и петнайсетия, невидим камък, там, където винаги е бил. Ще видя едновременно всичики тези несъвършени петнайсет парчета скала и ще постигна нирваната, към която се стремя през целия си живот, но наивното детство не можеше да види, бурната, търсеща младост се луташе и не намери, а зрелостта, най- сетне, даде.

Градина, Япония

Поредна странност в Япония е

начинът, по който умеят да се забавляват. Още нещо неразбираемо за нас.

Не ми се удаде възможност да видя с очите си, но са популярни един тип кафенета в Токио, в които живеят котки. Там кафето е по-скъпо, защото докато го пиеш ти се предоставя

възможност да галиш котките

С очите си видях каква сензация може да бъде нещо като улична котка, защото не беше съвсем улична, а живееше из дворовете на замъка на Осака. Почти се получи опашка, разбира се японците за всичко се редят на опашка, за да бъде помилвана и заснета с всеки, който обезателно се е разтопил в широка усмивка. Подобно беше и мястото, в което лично пристъпих,

срещу входна такса намираш огромна купчина с голи кукли Барби,

а до тях кош със също такава голям купчина дрехи за кукли Барби. Можеш да ги преобличаш и комбинираш тоалети до премала.

Това не е забавление за деца. Момичетата вътре бяха на около двайсет и пет.

Градина, Япония

Не зная дали в тази категория трябва да сложа и заведенията за

караоке, които предлагат отделни стаи,

за всеки отделен посетител или компания от посетители. Така необезпокояван можеш да пееш която песен поискаш, с караокето, без да се показваш пред други хора. Не знам дали целта е да се скриеш от другите или на никой не му е хрумвало, че трябва да се покаже, не съм запозната. Така са устроени караоке заведенията и в Китай. Родината на караокето е някъде там, в Далечният Изток.

Очаквайте продължението

Автор: Биляна Крилова

Снимки: авторът

В Токио има и изгодни нощувки:



Booking.com

В Киото – също:



Booking.com

Япония

Нощувки из цяла Япония:



Booking.com

Венеция за 3 дни (Съвети за пътуване)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Дарина ще ни даде малко идеи как да си организираме пътуване до Венеция. Приятно четене:

Венеция за 3 дни

съвети за пътуване

Пътуването ни за Венеция започна с това да намерим евтини билети – най-лесният вариант е да летите с нискотарифните Ryanair до Тревизо/ Treviso, което се намира на 35 км северно от Венеция. Някои казват, че Венеция може да се разгледа и за 1 ден – основните неща, да, но ако искате наистина да разгледате града ( а според мен това е най-красивото място, на което съм била ) ви трябват 2 – 3 – 4 дни с посещенията на съседните острови. Вариантите да намерите евтини билети за мен са ( освен от самия сайт ):

  1. Да следите facebook страницата Flight Chaser / Лети за без пари – следете страницата за оферти за дестинацията ( и не само )
  2. azair.eu – най-лесната и удобна търсачка за нискотарифни полети. Отбелязвате начална и крайна дестинация и продължителност на престоя, период за търсене и дали да е с прекачване/ без прекачване и ще Ви намери най-евтината оферта.

Венеция, Италия

Смея да кажа, че ръчният багаж беше предостатъчен за престоя, носейки ръчен сешоар и маша, както и по-плътни и по-леки дрехи, тъй като бяхме в края на месец октомври.

Най-удачно време за престой във Венеция

Основният проблем с Венеция са освен да се избягват тълпите в края на януари до средата на февруари по време на карнавала, когато е пълно с тълпи туристи и цените за спане/ хранене са доста завишени. Най-удачното време за престой e март – април и след това септември, октомври и ноември. В края на октомври времето беше около 16 – 19 градуса,

не миришеше от каналите изобщо

освен ако не седите в много малка тясна уличка по-продължително време и нямаше огромни тълпи. Венеция е около 55 – 60 хиляди постоянно живеещи и се посещава годишно от около 20 млн. туристи, така че постоянно има посетители, но зависи от размерите.

Венеция, Италия

Избор на хотел/ апартамент

много хора предпочитат да не спят в самата Венеция, освен ако не сте с кола – според мен е по-добре да си в самата Венеция, тъй като се губи много време за пътуване до самия остров. Но ако сте с кола – тогава вече е оправдано.

Ние избрахме много малко апартаментче – по-скоро като стая, разделена от плъзгаща врата, подходяща за 4 човека и мъничка баня. Мястото беше страхотно – на 1 минута пеша от спирка San Toma и много близо до центъра.

Голямо предимство е малкото вътрешно дворче, където може да се пуши. Човекът, който отдаваше апартамента, беше изключително любезен и коректен. Хотелите са доста скъпи, но могат да се намерят по-евтини оферти за апартаменти/ хостели.

Венеция, Италия

Придвижване от летището до Венеция

Венеция има 2 летища – основното е Marco Polo, което е на 6 км от острова, а другото е Тревизо/ Treviso, което е на около 35 км от отстрова. За съжаление от София Ryanair кацат на Тревизо, но летището там е малко, много чисто и уредено и няма начин да се объркате или лутате в търсене на информация. Там оперират само нискотарифни компании – когато ние летяхме бяха основно Ryanair и Wizz air и Blue Panorama.

На сайта на летището има подробна информация за придвижване , която включва освен евентуалното придвижване до Венеция, така и други дестинации като други острови като Лидо ди Йезоло, близките ски курорти, други градове и т.н.

Венеция, Италия

До Венеция има няколко варианта:

  • трансфер с GoOpti,
  • такси ( ужасно скъпо ),
  • влак ( трябва да се вземе автобус за влака, после пак да се придвижвате – не е много удобно, ако отивате в самата Венеция ) или
  • автобус.

Единият по-скъп, но по-удобен вариант е с трансфер на low-cost услугата GoOpti , която е нискотарифна услуга за превоз от летища, гари и т.н., оперира в Италия, Германия, Унгария, Словения, Хърватия, Австрия (поне към момента това видях от сайта ).

Цената на услугата варира, като най-евтино е да запазите възможно най-рано, зависи от това колко човека сте също – колкото повече хора – толкова по-евтино излиза. Единственият минус е, че не връщат парите, ако не се появите в указания диапазон или ако не летите поради други причини.

Тъй като не бяхме уредили транспорта навреме и цената в последния момент беше висока с тази услуга, избрахме да се придвижим с автобус – има 3 компании, които извършват тази услуга.

  • Едната е Barzi Service , но тъй като Google maps ни ориентира, че до нашия адрес най-добрия маршрут е през Piazzale Roma – те не предлагат директен трансфер до там. Barzi Service отиват до Венеция Тронкето ( фериботния терминал, където има голям паркинг ) и след това трябва да се качите на влакче.
  • Другите 2 варианта са Terravision, които са по-удобни, чисти, предлагат wi-fi, но е задължително да направите онлайн резервация .
  • Затова най-лесният вариант е ATVO автобусите, белитетие се купуват от залата на първия етаж, като по-удачно е да си вземете билет за отиване и връщане, като спестявате 2 евро на човек – друпосочният е 22 евро, а еднопосочен 12 евро.

Времето за пътуване е около 60 минути, ако няма значително задръстване, така че го имайте предвид за летенето на връщане.

[geo_mashup_locatiomn_info]

От Пиацале Рома/ Piazzale Roma вече не са разрешени коли

Трябва да се качите или на водно такси (което е доста скъпо ), или на вапорето (vaporetto ), които са големи водни автобуси – това е публичният транспорт във Венеция, опериращ под името ACTV , които уреждат 24/7 транспорт 7 дни в седмицата.

Венеция, Италия

Билети могат да се купят както онлайн от сайта, от Piazzale Roma има машина, както и от будка, където продават вестници се продават и тези билети. Ако сте за един ден – можете да си купите единични, но ако сте за няколко, бих посъветвала да си вземете карта за няколко дни. Тя е за определени часове (а не дни както в някои държави )

Автор: Дарина Маринова

Снимки: авторът

Картинката по-долу ще ви отведе при специалните оферти за нощувки във Венеция:



Booking.com


Други разкази от Венеция или с автор Дарина Маринова– на картата:

Венеция и Дарина Маринова

Ето и възможност да обиколите Италия, без да надплащате за нощувки:



Booking.com

Нигерия – кратки впечатления по мейла

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

 Днешният пътепис е малко особен, т.к.не е писан специално като пътепис, а е сглобен от няколко мейла с впечатленията ѝ от едно служебно пътуване до Лагос в Нигерия. Всяка прилика с действителни събития, хора и места е чиста случайност. Да видим резултата – приятно четене:

Нигерия

кратки впечатления по мейла

Пътуването до Истанбул беше кратко и комфортно. Бизнес класа е друга работа. Почват да те обслужват още като си седнеш на седалката. Фрешчета, стъклени чаши…

Аз не се чуствах на мястото си, щот знам, че този лукс е нещо което не мога да си позволя, обаче в полета до Лагос вече не се притеснявах толкова. Явно се свиква, когато минеш веднъж по процедурата (т.е. вече не гледах като „индианец“).

Летището в Истанбул

е доста лесно, един дълъг коридор, в дъното на който е бизнес-частта (т.е.салона за бизнес-класа – бел.Ст.). Т.е. един голям салон, в който влизах с билета си от бизнес-класата. Много храна (безплатна), уютно място и по-тихо. Не оповестяват полетите, така че можеш да си починеш или поработиш на спокойствие. Колегите обясняваха как храната е супер, но единственото нещо, което ми направи впечатление, са баклавичките. Всичко останало – да вкусно е, но чак пък да се превъзнасям… Другото нещо за пробване е лимонадата в самолета, лимоните им не са кисели и е доста приятно.

В тоалетните имаше и крем за ръце – абе, друг свят ;)

Лагос, Нигерия

Дойде време за полета за Лагос. Още в автобусчето ми направи впечатление една блондинка с къси панталонки. На летището в Лагос вече беше и по пoтник. Познайте националността ѝ – сигурно е от екипа на Кобилкина… но нашите куфари излязоха преди нейния ;) Бяхме заложили на един розов, но не познахме. Тук русите ги носели на ръце….

Летяхме над Сахара

бях малко разочарована. Очаквах да видя златни дюни, но не. Първоначалко беше пустиня без пясък, каменисто или суха повча с цят на керемиди. После си пролича и пясъка. Може би цветът беше такъв от залеза – не знам. На връщане ще летя през нощта, така че няма да разбера. После се стъмни. Най красиво е да гониш залеза на 10 000 метра над земята, а после като се стъмни, около тебе да има светкавици. Не бяха близо и затова бяха красиви, като фойерверки…

Залехих се лепенка против комари преди кацане и облякох дълъг ръкав. Стюардесата напръска салона с репелент, (същото направи и на връщане, за да не занесат маларийни комари в Истанбул)

Чистачи – Лагос, Нигерия

Чистачи

Кацнахме в Лагос :)

Бяхме първи на имиграционнния контрол. Униформените стояха доста време с гръб, вършеха нещо „важно“ :) Като приключиха, ни взеха листчетата и ни пратиха до следващото гише. Там един младеж ръкомахаше и ни каза „стрейт лайн, плийз“. Разбрахме че трябва да застанем един зад друг.

На бюрата седяха по двама. За тях, слава Богу, духаше вентилатор. Жената ми пое паспорта, писа, писа нещо и после го подаде на мъжа. Той гледаше по-неприветливо. Явно беше по-важен и имаше повече работа, или поне работеше по-бавно. Изчаквахме го, и тя извикваше следващия след като колегата ѝ успееше да ни обработи, за да не става опашка.
Вече се бях изпотила цялата… аз – дето не се потя. Извадих салфетка и се опитвах да си трия лицето. Започнахме да чакаме куфарите…бавно… Те дойдоха мокри, от влагата, но дрехите ми бяха в найлони, така че всичко е наред. Идея: вземете си за на връщане фолио (кухненско, прозрачно), с което да си опаковате куфара.

Наблюдавахме хората. Шарен свят.

Почнахме да осъзнаваме, че някои са прислужници на „по-белите“ негри. Но всички искат да ти помогнат, да те упътят. Имаше една  негърка с рокля, която се влачеше по земята, от тафта. Върна ме в креолските времена…

Нигерийки – Лагос, Нигерия

Нигерийки

Накрая ни провериха и  жълтите книжки (документ, който удостоверява, че си направил задължителната ваксина за жълта треска) и излязохме навън, Качиха ни в едно бусче от хиляда и балканската и отпрашихме за хотела. Зад нас се движеше „секюрити кола“. Минахме по един 12 километров мост, попътувахме, попътувахме и стгнахме до хотела. По пътя, но в последния момент, видях един негър, който май беше гол и или се сапунисваше или се мажеше с кал. Късно го фиксирах, ясно е защо.

Слънчево затъмнение – Лагос, Нигерия

Слънчево затъмнение

Слънчево затъмнение – Лагос, Нигерия

Слънчево затъмнение

В хотела, другите вече пийваха.

Дадоха ми стая на 11 етаж. На всеки едаж има „помощник“, който те пита за къде си и натиска копчетата на асансьора. Мене ме обърка първия път, а вътре няма бутони…

Викам си, те тези комари не могат да се качат толкова високо, но Х. Г. е видяла комар в стаята си на 14-я етаж. Аз още не съм срещала. За целия 12- дневен престой, не видах комари и като попитах едно момче от обслужващия персонал, кога е по-опасното време (сухия или мокрия сезон), той с изненада отговори, че в Лагос нямат „москитос“
Хотелът е готин. Да, от влагата мирише малко на спарено, но не е непоносимо. Оказа се че картата за телефона, която трябваше да ми дадат е в София… нямах часовник, но станах на време. Закусих от прословутите ананасчета – да хубави са, но не са кой кнае колко различни. Опитаха се да ме накарат да платя закуската и настана суматоха… Объркали са ме.

Лагос, Нигерия

Тръгнахме за буса

От пред стоеше пиколо с цилиндър и смокинг, графитен цвят… Пак чакахме един успал се – З., доста черни точки набра тоз’ човек.
Пътувахме до завода повече от час и то при положение, че сме срещу трафика. 12 километровият мост беше задръстен до половината в обратна посока – 4 ленти. Хората явно отиваха на работа на острова. Направиха ми впечатление продавачите на вестници – носеха на главите си огромни купове с вестници и тичаха с тях между колите. Много хора метяха покрай пътното платно, и тогава видях, че един от тях взима едрите боклучи и ловко ги хвърля зад мантинелата. После са загледах и в другите – и те си изхвърлята лопатите с прах там….

Едни жълти бусчета изскачаха от всякъде. А нашия шофьор само дидиткаше [с клаксона], по едно време се зачудих дали не е по морзовата… „секюрити колата“ беше зад нас.

Сега сме в една зала в завода -

взех си 2 кроасана от хотела. Предния път един колега си поръчал КФЦ, донесли му кофичка – отворил я, а вътре били останали 3 крилца… Явно разносвачът е бил гладен и е решил, че няма да се забележи липсата. На другия ден му донесли пица, но отгоре лазели мравки. Той се позачудил, позачудил, пък ги помести и си я хапнал…..

Няма нищо страшно, а сега до мен мен лази едно хлебарче ама е новородено. То и в София има, даже големи…

 Лагос, Нигерия

Хората тук са като децата -

трябва да им даваш простички, едностъпкови задачи – например на портала на завода ръкомахаха 6 човека, за да те упътват къде да паркираш и май всеки беше с различно мнение :)

Тук основно се продава кола малка разфасовка. Човечето не може да си представи да я сподели с някого, мисли си, че трябва да и изпие всичката [сам] и големите разфасовки им идват в повече.
Даже почти няма т.нар. студен пазар* Почти няма супермаркети. Човекът купува и консумира, надали в тенекиените бараки имат печки, а камо ли хладилници. Затова най-разпространена е продаждата на улицата, сложили един леген на главата и ходят между колите. Така продават всичко – ядки, резени папая, ръчни шевни машини и какво ли не.
Беше ми много странно като ми разказваха – взима лелята един легел с кола и продава. Но наистина е точно така – даже има такава разфасовка, но в нея колата е малки разфасовки и легенът е пълен с ЛЕД – така ѝ се дава от нас…

Лагос, Нигерия

Къщите изглеждат зле, защото от влагата мухалът ги превзема, мазилката потъмнява и наистина контрастът е голям: до подредената градинка, ще видиш пълна мизерия.
Заради задръстванията можехме да събираме доста впечатления. Слязохме от големия мост, може би за да сменим посоката и видях, че под моста кипи живот. Хората си живеят там.

Температурите са:мин 25 / мах 32 – цяла година…

Та, под моста видях козичка, ака като се загледах осъзнах че е малка бяла кравичка, до нея още една си лежеше в малката кална локва, отстрани имаше и и 2-3 козички с големи рога и няколко овце. До тях седеше мъж, изпаднал в нирвана, не помръдваше, дори не трепваше лицето му, а възрастта му беше трудна за определяне.

Лагос, Нигерия

 

Видях и „бръснарски салон“ – от външната страна на една ограда бяха налепени бели пкочки, имаше счупено огледало и 10 мъже чинно чакаха реди си
Повечето жени също си бръснат главите, и лепят плитки, или слагат екстеншъни или носят перуки….

Въпреки всичко това хората изглеждат много по-шастливи от нас….

Движението е атракция, дават ти сигнал ще ше се шмуднат пред теб… – т.е дидитка този който засича а не потърпевшия :) )

Автор: Анжела Димова

Снимки: авторът

*„Студен пазар” при безалкохолните се наричат продажбите от хладилник, т.е. продажбите в заведения, а не тези, които носиш у дома, които пък могат да бъдат продавани и със стайна температура. В България много лесно се разпознава – продажбите в стъклени бутилки са именно „студен пазар“, защото можете да ги поръчате само в заведение от хладилника – бел.Ст.

 

Други разкази свързани със Западна Африка – на картата:

Западна Африка

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С голяма мъка (и черна завист ;) Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :) .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището :( Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия ;) – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С голяма мъка (и черна завист ;) Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :) .

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището :( Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия ;) – бел.Ст.

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

Към връх Ботев за един ден (1): Който го е страх от мечки, не ходи в гората

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

 

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя :) , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

Пъстърва край Калофер

Пъстърва край Калофер

 

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

Към връх Ботев

 

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

Карта на Стара планина

Карта на Стара планина

 

 

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

Към връх Ботев

 

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Национален парк „Централен Балкан", България

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

Към връх Ботев

 

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

Към връх Ботев

 

След гората следваше открит път.

Към връх Ботев

 

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Към връх Ботев

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

Към връх БотевКъм връх Ботев

 

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

Към връх Ботев

 

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората :) . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

Към връх Ботев

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

 

Стара планина

Украйна на мотор, 2013 (2): От Болград до Одеса

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължаваме с обиколката из Украйна с мотора на Антон. В първата част стигнахме до Молдова, ад нес ще я прекосим , ще влезем в Украйна и през Болград ще стигнем до Одеса. Приятно четене:

Украйна на мотор

част втора

От Болград до Одеса

  Поехме към следващата граница която беше в близост до Болград около 40 км се кара през Молдова до там като пътя е в задоволително лошо състояние тъкмо вдигнеш 80 - 100 км/ч и се налага да свалиш до 40 км/ч щото изкачат огромни дупки пред теб но реално ако се кара внимателно не е проблем с мотор, виж с кола щеше да е по драматично положението:

Молдова на моторМолдова на мотор

    В Молдова спретнати хубави къщички:

 Къща, Молдова

Къща, Молдова

Спряхме в едно малко градче да щракнем някоя друга снимка: Continue reading

Екскурзия из Югозападна България (1): Роженския манастир и Мелник

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
С днешния разказ искам да ви честитя настъпващия Великден (и Гергьовден, и Деня на труда – при желание ;). Петър ще ни да де нелоша идея за обикаляне по празниците. Приятно четене:    

Екскурзия из Югозападна България

част първа

Роженския манастир и Мелник

Разходка до Мелник
Отдавна му се каним на този край на България… Цяла седмица с нашите приятели Лъчко и Яна ту се уговаряхме, ту се отказвахме заради мартенското променливо време, но в крайна сметка в събота се събудихме към 11 часа сутринта, грейна едно хубаво слънце и си казахме “Хайде!”. Час и половина по-късно вече седяхме на тройка кебапчета в с. Мурсалево, Благоевградско (точно пред speed-камерата)…

Разходка до Мелник

    А едно нещо започне ли с тройка кебапчета, винаги свършва добре! Първата ни дестинация беше Роженският манастир. За хората, дето се предоверяват на GPS-ите си да спомена, че става въпрос не за Смолянския връх Рожен с обсерваторията, а за Мелнишкия Рожен. Най-добре пишете “Кърланово” и карайте още три километра :)

Кърланово

   

Роженският манастир Continue reading