Tag Archives: Акре

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (6): Мардин и Сафранболу

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турцияпродължихме към Техеранстигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България
.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Захо, Ирак

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Река Тигър между Турция и Сирия
Река Тигър между Турция и Сирия

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

Границата между Турция и Сирия
Границата между Турция и Сирия

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.


Ден 15

Край Мардин в Турция
Край Мардин в Турция


Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

По пътя в Анадола, Турция
По пътя в Анадола
Камион по пътя – Анадола, Турция
Камион по пътя

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Житна нива – Анадола, Турция

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.


Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.


Ден 17

Лагер в тополите край пътя – Истанбул, Турция
Лагер в тополите край пътя

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Лавандула
Лавандула


Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

  • Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.
  • Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com