Tag Archives: Бале

Сеул и Банкок (3 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще затоворим кръга.

Приятно четене:

Сеул и Банкок

част трета на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Първи впечатления от Корея:

Пристигнахме в Сеул рано сутринта, около 5. Пилотът каза, че температурата навън е -3. Направо ми настръхнаха плешивините. Как пък не прочетох един ред за тая Корея, преди да взема билета?!

Хванах някакъв влак, който вози към центъра. Влакът пътуваше през заснежени полета, а минахме и мост над една замръзнала река. Аз пак не бях спал от близо 30 часа и дремех между спирките. Преди всяка спирка по уредбата гръмваше корейска традиционна музика и ми изкарваше акъла.

Пристигнах в кварталчето, където ми е квартирата. Много приятно кварталче. Тесни улички, пълно със заведения и хора,

зверски студ

– все едно си на Банско. Само дето на Банско от сергиите не мирише на риба… хаха. По улиците кошчета няма.

Модерна Корея – Сеул

Модерна Корея

Влязох в един супер малко да се сгрея. Гледам, до касата един

леген, а в него врят някакви адски карантии

И се издига смрадлива пара. А иначе суперът си е модерен – европейски тип.

Цените – страшни. Бирата почва от 5-6 лева за кенче.

Бая по-скъпо от Токио. Преместих се в едно кафе, нещо да закуся. И идва една жена, застава права до мене, гледа ме втренчено и не мърда. Питам я какво иска, а тя ми сочи една книга на масата. Явно си я е забравила. Дадох ѝ я тая книга, аз първоначално си мислех, че е менюто. Обаче жената пак стои над мене, мълчи и гледа втренчено. Сочи пак масата и нищо не казва. Най-накрая стоплих, че тя си е оставила книгата, да ѝ пази мястото. Станах и се преместих при някакъв друг човек. Ама сливи ли имаше тя в устата си, да ми каже?! Какво е това втренчено гледане, какви са тия психарщини?! И въобще,

хората тук се страхуват от музунгу и не го харесват

Ако питаш някого на улицата нещо – отговор не чакай. И понеже бях само по тениска и едно никакво якенце, направо умрях от студ. Минах покрай един магазин, в който продават пуловери и влязох, да погледна цените. Момичето от касата тутакси дотича и започна да ме бута към вратата, да излизам – „Но, но, но! Но, но, но!“ – и ме изгони. После питах на една сергия с мекици, по колко са им мекиците. Пак ме пръждосаха. Английски знаят само учениците.

Въобще, много са зле хората тука

Едни намръщени, сърдити, с празни стъклени погледи. Поне 90 процента са облечени в черно. Някакви грозни черни шуби и черни панталони. Ако не бяха модерните коли и неоновите реклами, бих си рекъл, че съм попаднал в Северна Корея. И си връщам думите за японците. Какви бяха шарени, модерни, усмихнати. И японките са къде-къде по-хубави от тия скумрии тука. Направо си мечтая за Токио.

Около 9 часá ходих до квартирата. Това беше

първата приятна изненада в Корея

Момичето от рецепцията ми каза, че по принцип настаняването е от 15 часа нататък, но щом съм толкова изморен, ще гледат да подготвят стаята до 12. Даде ми карта на града, обясни ми най-различни полезни неща, заключи ми багажа в една стаичка, позволи ми да ползвам банята… абе супер! И много усмихната и приятна, сякаш не е корейка. Каза че е живяла в Англия.

Поразходих се навън и пак измръзнах здраво. Хванах метро, колкото да се постопля. Метрото ме закара до един квартал, в който имаше много грозна бутафорна крепост, тип Царевец. Някаква новопостроена, все едно си в Скопие… хаха.

Царевец беше в района

Донгдемон

?

Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Това ми е най-хубавата снимка от Корея

Корейци – Сеул, Корея

Млади корейци с носии и гуменки

Корейци – Сеул, Корея

Носиите на корейките доста ме учудиха. Татарски едни такива

Корейци – Сеул, Корея

В древното селище, което забравих как се казва,
се запознах със симпатична корейка. После, съвсем
случайно, се видяхме на съвсем друго място

Корейци – Сеул, Корея

Пак в древното селище

В това селище, между другото, така ме преряза стомахът, че трябваше по спешност да се изсера в един битов ресторант. Това е щото смесих бира и пирожки с месо и ориз, които си купих от една сергия.

Корейци – Сеул, Корея

Тука някаква интересна сцена пак

Корейци – Сеул, Корея

А това са кинаджии, които снимат филм. Сцената беше как двойка гаджета се карат и накрая момчето си тръгва сърдито. Помолиха ме да зачакам, докато снимат, а после ми се кланяха за проявеното разбиране. 🙂

Корейци – Сеул, Корея

Смяната на почетния караул пред двореца

Гвардеец – Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея

Гвардеец си прави селф

После се върнах в махалата, където валеше сняг на парцали. Честит ми първи сняг! На площада имаше огромно струпване на черни хора със стъклени очи, които се движат срещу мене, като лавина. Беше много страшно. Имаше и поне десетина броя ушев, който крещи команди, свири със свирката и размахва червени лазерни мечове. Имаше и няколко ушеви коли с включени сирени. Тук на всяко кръстовище има поне по 4 5 ушев с лазерни мечове. А също и в подлезите на метрото има служители с лазерни мечове. Лазерният меч е на голяма почит в Корея. Та, борих се аз известно време, да вървя срещу течението на черните хора, но това беше невъзможна мисия и ме отнесоха надолу. Изглеждаше като военно положение или революция. Викам си – няма лошо. Може да има сеир за зяпане. Питам хората какво става, обаче те не знаят английски, не ме харесват и не отговарят. Накрая една ученичка (само учениците знаят английски) ми каза нещо, от което разбрах само думите „университет” и „изпит” . Не, тия хора наистина са трагични. Горките хора.

Университетското събитие не ме интересуваше, така че се измъкнах от тълпата и по страничните улички успях да се добера до квартирата. Стаята е супер! Чиста, светла и топла. Другото хубаво е, че водата от чешмата е приемлива на вкус. Смятам да си пия само чешмянка, както правех и в Токио.

Спах цял следобед и сега не знам къде съм. Тук е 18 ч и нещо, тъмно е, а отвън долитат оглушителни гръмотевици и ослепителни светкавици. Ще изляза само колкото да хапна. Бира от 6 лева, по замръзналите им улици, няма да пия! А в заведенията започва от десетарка – ако е на промоция. Да ме извиняват!

Мислех да ходя някой ден и до провинцията, да гледам храмове с брадати корейски старци, обаче ми мина меракът. Досега не съм направил нито една снимка. Най-вероятно ще си стоя основно в стаята, която е най-хубавото нещо в Корея.

И въобще не мога да разбера защо съм избрал Япония и Корея, вместо Лаос и Бирма примерно?!

––––––

Край с мръзненето! След няколко часа тръгвам за Банкок. Това е, така да се каже, десертът на пътуването. Тайланд ми е втората по любимост страна след Индия. Искам там да се возя на една железница, която води към Бирма. Строена е от британски, австралийски, холандски и американски военопленници. По време на строежа са загинали над 12 000 души и затова я наричат The Death Railway. Има и филм за нея. Казва се „The Bridge on the River Kwai” . Аз не съм го гледал, щото не съм голям кинолюбител, а и е за война и смърт. Влаковете по тая линия били само трета класа и дори самото пътуване с тях си било живо приключение. Крайната цел е един природен парк с водопади, гори и всякакви други красоти. Дано да стане!

Вон – корейска валута, пари – Корея

Корейски мангизи с брадати чичаци

Дойдох 4 часа предварително на летището, че вънка е студ – не се трае. Имам 3 бири, а в случай на нужда – някакви останали вонове. Това са им на бай кореец кинтите. Единственото ми притеснение е, че немам виза. Домързе ме в Берлин да си извада – консулството е чак у Щеглиц. Дано да не стане сакатлък!

Банкок, Тайланд

Дадоха ми виза, обаче с много размотаване. Бяха само индийци на опашката и ги пускаха светкавично. А при мене, като видяха българския паспорт – дай резервации, дай билети, дай това листче, дай онова листче… луд ме направиха. А и визата се плаща с тайландски пари, обаче няма банкомат. Само чейндж-бюро с дървеняшки курс. Много остроумно! Купих си сега за 260 бата сим-карта с интернет. Супер бърз е – много съм доволен.

Часът е 5 сутринта и сякаш още не вървят рейсове. Седя тука, пропъждам наглите бакшиши и обмислям какво да правя. Не е лошо, бърза работа нямам.

Храм – Банкок, Тайланд

Храм

––––––

Сутринта бях неприятно изненадан, че съм

пристигнал на неправилната аерогара

и не знам как да отида до хотела. Беше 4 часа и нямаше никакъв транспорт, а само нагли таксиджии, които като лешояди се спущат над уморените и безпомощни пътници. Купих си една сим-карта с интернет – неограничен трафик, за 7 дена. Струваше 260 ба (13 лева). Това ми е най-хубавата покупка. Направо лети нетът.

Картата ми каза, че на 4 километра има селска гара. Тръгнах пеша. Още беше тъмно и жегата се търпеше. Гугъл обаче беше сметнал четирите километра по заобиколен път, защото преценил, че не мога да претърча с раницата през една шумна магистрала. Щом претърчах, гарата тутакси се оказа на 600 метра.

Банкокски трафик – Банкок, Тайланд

Банкокски трафик

Веднага хванах влака, който би трябвало да пътува 40 минути, но той се влачи 2 часа. Няма лошо. Супер беше – дървен, каубойски. Имаше и вагон с тапицирани седалки, обаче аз веднага се хакнах на долната класа.

Освен мене, във вагона пътуваха само кашони

Явно никой не ще да се вози в него и го ползват за товарен. После прекачих на метро за една спирка и стигнах до хотела. Там – същата история като с хостела в Америка. Тропам на вратата, звъня, блъскам – никаква реакция. А на мене ми се спи, кисело ми е и съм зверски мръсен.

Спирка на метрото – Банкок, Тайланд

ука ми е махленската спирка на метрото

Викам, дай да изпия две бири, да се свестя малко. Да, ама приели нов закон 2015-та, че бира се продава от 11 до 14 и после от 17 до 24. Помолих момичето да се смили, но тя каза, че касата е курдисана да не маркира бира по това време. И тая страна е тръгнала на зле.

Тайландска баба си реже ноктите – Банкок, Тайланд

Тайландска баба си реже ноктите

Река Чао Прая – Банкок, Тайланд

Река Чао Прая

Гиздава лелка си е лекьосала ризката – Банкок, Тайланд

Гиздава лелка си е лекьосала ризката

Риба на скара – Банкок, Тайланд

Риба на скара

Обиколих по сергиите, да хапна нещо.

Всичко е супер вкусно и без пари

Направо не можех да се спра. Ядох едно шишче с лютив чеснов сос. После кренвирш на клечка. После 5 супер мекички и за десерт – захаросана пържола.

А хотелът се оказа, че е

точно в сърцето на порно-квартала

На 50 метра от Silom и Phat Pong 1. И беше фраш от бабички своднички. Правят се, че продават някакви пуканки и глупости, обаче щом мине бял музунгу с раница – налитат като орлици. Хващат те здраво с костеливите си ръце, показват ти картинки с голи жени и съскат мръсотии с беззъбите си уста… хаха. Мене една ме влачи поне 100 метра по тротоара, докато се откача. Не пуща гадината! Станахме за смях на минувачите.

Масаж на тестиси – Банкок, Тайланд

Нали бях в Пат Понг – точно до хотела имаше студио за масаж на тестиси. Нямаха много клиенти обаче и момичетата по цял ден висяха отпред, седнали на тротоара

А другата директно ме набута в някакъв вертеп, пълен с мадами. Аз пет пъти ѝ повтарям, че едвам гледам, че съм мръсен и в лошо настроение, а тя не разбира от дума. Вика, ей сега тия мадами ше ти сложат ваната… хаха. И от там едвам се измъкнах. Бабичката ме кле от вратата. Сега било happy hour, щело да е на половин цена, а довечера и да съм искал – нема. Много ѝ се щеше да ми прибере паричките.

Thanon Patpong 1, Khet Bang Rak, Krung Thep Maha Nakhon 10500, Тайланд

Прибрах се до хотела – пак заключено. Имаше един съседен и звъннах там. Рецепционистката ми вика, че вратата на моя се е повредила, и че двата са свързани, и мога да се регистрирам и да лягам. Баси късмета.

Пред мене имаше един американец, който пита за бар. Нямало бар, тоя хотел бил порядъчно място. Забранено било и човек да си води никаквици в стаята. Май верно е доста порядъчно това хотелче.

А стаята е идеална. Грамадна, с телевизор и кабелна, климатик и хладилник. Креватът и той е гигантски. Не съм виждал досега такъв. Много ми харесват и стаята, и Банкок. Реших да не ходя до тая железница към Бирма, а доплатя още две нощувки и да си остана тука. Аман от търчане. Нали се повозих на раздрънкан влак, начесах си крастата. Сега – няколко дена пълен релакс.

––––––

Днес явно кармата е благоразположена към мене. Току-що се запознах с двойка млади симпатични поляци от Шчечин, които са в моя хотел. Оказа се, че често посещават ресторант „Колумбус” , където сме пили с Капка и Райчо, а пред вратата има голяма пластмасова акула, а кенефите са като корабни каюти. Даже университетът, в който е учило момичето, бил точно зад ресторанта. Много се изкефихме. Те извадиха коз и се нагърмяхме. Тръгвали си утре, а имат цяла торба материал, който им хартисва. Сутринта ще минат през моята стая, да ми го завещаят.

Врата – Банкок, Тайланд

Един ден, след разходката, открих завещанието на поляците, грижливо затъкнато на вратата ми 🙂

––––––

Днес ходих доста пеша. От нас до

Каосан

Беше адска жега и непрекъснато си купувах вода. А в суперите навсякъде са надънили климатици и като влезеш потен, за нула време се укостваш. Ядох и един сладолед на клечка.

През целия път се губих и лутах, но пък видях много интересни места. Нещо като тротоарен битак имаше на една улица.

После се оказах в един лабиринт от малки и смрадливи покрити улички, нещо като това, дето Боян беше намерил в Сайгон, обаче много по-гадно. Направо ми прилоша от миризмата. А отгоре непрекъснато капеше нещо, включително и върху мене, дето не искам и да си мисля какво е. Накрая

стигнах до Каосан и много се развълнувах

Седнах там в една кръчма и изпих 3 бири по 100 ба. Това е около 5 лева за бира и ми се струва, че като за Каосан е добра цена. После намерих старата ни квартира – Guest House Central. Там си е. Обаче кръчмичката, дето пиехме е изчезнала.

Любим Каосан – Банкок, Тайланд

Любим Каосан

Показвах на възрастни местни хора снимката, дето сме с кръчмарката и питах за нея. Те я познаха и казаха, че от 10 години не е вече там. Много драматично беше. А тая снимка ми я бяха откраднали от Flickr-a и я бяха лепнали в някакъв онлайн вестник, като илюстрация за бели западняци, които ходят на секс-туризъм в Тайланд… хаха. Писах им и те ми отговориха: „Господине, много се извиняваме! Дори нямахме представа, че сте българин. Нашият сътрудних е търсил тематична снимка в Интернет” . Хаха, и махнаха снимката.

На Каосан изпих няколко ледени бири, че беше адска жега. После намерих квартирата. Кръчмата обаче беше изчезнала. Показах на местните снимката, дето сме двамата с кръчмарката и питах знаят ли нещо за нея. Познаха я, но казаха, че от близо 10 години не е вече там. Много странно ми стана. Все едно съм в някакъв филм.

На път към къщи седнах в някаква долна кръчма из малките улички, уж да изпия една последна бира. .

И преди да си тръгна обратно, реших да изпия още една бира, някъде из малките улички. Там беше по 60 ба или 3 лв. Толкова е и в супера. Седнах, пуснах си слушалките и си зацъках на телефона.

По едно време дойде един човек и ме пита свободно ли е. Махнах си слушалките и се заприказвахме.

Сърбин в Тайланд, Банкок

Със сърбина изпихме всичката бира в долната кръчма

Това е един абсолютно нечовешки сърбин, който е на 70 години и живее в Чанг Май, в свеверен Тайланд. Говорихме си само на сръбски и мисля, че добре се справих. С падежите правих бая грешки, но той каза да не се притеснявам, и че всичко разбира. Живял е в Америка и там е карал ТИР. После в Канада. Има канадски паспорт. После в Аржентина. После в Боливия. Тоя сърбин е живял абсолютно навсякъде. Знае испански, английски, френски и още някакви езици знаеше, но забравих какви. И в Берлин е живял малко. Сега си имал любовница в Чанг Май – елитна проститутка. Били гаджета от 10 години. Тя изкарвала по 4 – 500 лева на ден и си построила царско имение. Въпреки това врънкала сърбина да ѝ купи колело. Той ѝ казал: „Ше се пребиеш. Искам първо да те видя, че можеш да караш и тогава ше ти купя.”

През цялото време разговаряхме само на сръбски. Той ме похвали, че се справям добре с падежите. Съответно, всяка втора реплика му беше: „Пичку им йебем педерску!“… хаха. Даде ми и много хубави практически съвети. Благодарение на тях впоследствие ми се случи и романтична история, в която обаче имаше и тъжен елемент.

Абе, супер си изкарахме. Уж бях седнал за една бира, а им изпихме всичкия Чанг и почти всичкия Лео.

Прибрах се мъртвопиян с тук-тук.

Тук-тук – Банкок, Тайланд

Тук-туци

Реших да не се прибирам пеша, а да се разглезя с тук-тук. Сърбинът ме посъветва да не давам повече от 150 ба. Да де, ама всички, дето ги спирах, искаха по 300. Ядосаха ме и тръгнах пеш. Изгубих се, стана тъмно, нявсякъде летяха бибипкащи коли и ме хвана шубе. Направо ми идваше да се разрева. Тогава един туктукаджия се нави на 250. Взех го. Прибирането беше супер! Толкова ме изкефи, че накрая му дадох 300 хаха.

Кефя се на безумието на нощен Банкок – Банкок, Тайланд

Кефя се на безумието на нощен Банкок

––––––

Последният ден обикалях с раздрънкани рейсове. Единственото интересно нещо, което ми се случи, е че се качих на един рейс в движение.

С директен полет от Банкок до Берлин затвотих пълно кръгче около майката Земя. Като цяло съм много доволен от екскурзията. Всичко ми хареса – радвал съм се като дете на всяка нова гледка и запознанство.

Това обаче беше поредното потвърждение за мене, че от Южна Индия по-хубаво няма. Да е живот и здраве, искам март да ида до там. Да летя отново с моторетката по червените прашни пътища на Махаращра :))

Автор: Бале

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в Сеул:



Booking.com

Но в Банкок със сигурност ще е по-евтино:



Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:



Booking.com

Хонконг и Токио (2 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме с околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, а днес сме в Хонконг и Токио.

Приятно четене:

Хонконг и Токио

част втора на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Тоя полет не беше 12 часа, а 13. Направо ми изтръпна задникът. А в Хонконг бях 2011-та за 15 дена и го знам наизуст. Там пиех по цяла нощ на тротоара на Моди Роуд, с кенийската проститутка Мария. Какво ли прави тая жена сега?!

Хонконг

В Хонконг ме изненада, че вече не бият входен печат в паспорта, а само го поглеждат и минаваш. Вън беше мъгливо и много азиатско. Всичко си спомнях от предишния път и направо се почувствах като вкъщи.

Взех си рейс до Чунгкинг меншънс, намерих там обменното бюро „Пасифик” , където дават най-добрия курс, а в бюрото си беше същият брадат джихадист, когото си спомням съвсем ясно от 2011 – та. След това ядох красноселски кренвиршки в баничарницата до парка, купих си Octopus card и отидох до

квартал Mong Kok. Супер е тоя квартал!

Ето какво пише за него в Интернет: „The bustling Hong Kong district of Mong Kok – which means ‘busy corner’ in Cantonese – is the most densely populated place on Earth. The area has an average of 130,000 people packed inside each square kilometre. That dwarfs the around 8,000 people held in each square kilometre of Australia’s most densely populated area – central Sydney.”

Настаних в любимия ми Каулуун, в Монгкок. Там висях вечер обикновено на стълбичките пред един мол, където пиех бира и слушах музика. Охраната не ми се караше, а имаше и свободен интернет. Много ме изкефиха младите китайци. баси, колко са отворени.

А и са големи хубавици китайките

Веднага отидох на Моди Роуд и там се запознах с Ибрахим от Нигер. Нямал паспорт и спял на улицата. Много готин и ерудиран тъжен човек. С хубав, заразителен смях.

Ибрахим от Нигер – Хонконг

Ибрахим от Нигер

Взех си квартира тука, в тоя чудовищен мравуняк, баш на главната улица – Nathan Road.

––––––

Около моя хотел беше пълно с долнопробни китайски бардаци

и една вечер, в нетрезво състояние, влязох в един. Посрещна ме сводник, който беше целия татуиран и мускулест, пушеше цигара и приличаше на Брус Ли. Доведе ми някаква изрусена мангалка, сякаш от Централна гара. На всичкото отгоре се оказа, и че не ми стигат парите. Цената в ценоразписа била без ДДС… хаха. Тогава мангалката и Брус Ли се разяриха и ме изпъдиха от бардака, с крясъци и обиди на китайски. Аахахаха… велико беше. 🙂

––––––

Aaa…

щеше да ме сгази и рейс. Забравих че движението е обратно

и скочих супер малоумно на платното. Беше се засвяткал яко и буквално ме забърса.

Шофьорът наби спирачки и повися малко на място, докато му отмине сърцетупът. Ходих до предната врата, да му се извинявам. А 2011-та, още първия ден ми беше минала кола през крака.

Виктория харбър – Хонконг

Виктория харбър

––––––

Днешната ми екскурзия до Китай се провали

по най-аматьорски начин. Отидох до границата и минах лесно паспортната проверка на излизане.

Китайците естествено ми поискаха виза.

Аз опитах да мина с номера за безвизов транзит до 72 часа, обаче не се получи. Отидох до стаичката, където дават визи и зачаках. Помня че визата струваше около 40 лева, но миналия път ни ги дадоха безплатно. Мислех си, че са се преебали, но после пътешественикът Домосед ми обясни, че за българи тая виза била безплатна. Нещо като жест към братска социалистическа държава. И днеска, като ми дойде редът, тая ми иска 130 лева.

Супер нахалство! Казах ѝ да погледне в Интернет, че визата е безплатна за българи,

обаче тя си знае свойто. Дай ми – вика 504 юана. А аз си бях купил всичко на всичко 300 юана от „Пасифик“-а.

Взех си паспорта обратно и им казах, че

#немадаимстъпим

в миризливия Китай

Това хубаво, ама нема и път назад. Не ме пускат наникъде. Добре че намерих едно кльощаво и услужливо милиционерче, като врабче малко изглеждаше. Та, заведе ме врабчето до една стая, даде ми паспорта на тия там вътре и каза да чакам. След малко ми го върнаха и казаха да си ходя. Онзи дето не ме пускаше преди малко, разгледа паспорта, цъкна нещо в компютъра и каза да минавам. Явно ония от стаичката бяха въвели нещо за мене в системата.

Точно минах и ме гепнаха китайските митничари. Решили, че съм тарикат, който минава само колкото да си напазари от безмитния. Какво – викат – си купи от безмитния? Алкохол ли или цигари? А аз в мене имах само паспорт, джиесем и апарат. Ни торба, ни раница. И им се смея, и си показвам гъзъ и викам: „Купих си, ама съм го скрил много тайно.”

Айде, и тия ме пуснаха.

После дойдоха хонконгските полицаи. И там чакане пред стаичката. Имаше още една лелка, и тя в същото положение. Правиха там нещо, струваха, цъкаха по компютъра. Накрая един ушев ни поведе с тая лелка и ни промуши покрай кабинките за паспортна проверка. Показа ни една тайна стълба, която излиза директно на перона на есбана.

Ура, пак на свобода!

На връщане слязох на спирката

Tai Po Market

Викам си, така и така съм бил път, дай поне да разгледам нещо. Тоя маркет се оказа в една голяма сграда. Когато влязох в сградата, ме блъсна миризма… направо ми е неудобно да казвам

каква миризма ме блъсна. Тия китайци са сурови хора.

На първия етаж продаваха месо и риба. На втория – дрехи и разни други работи. А на третия имаше десетки магазинчета за готвена храна и стотици хора, които я маат тая храна. Там миришеше по-страшно и от първия. Щракнах няколко кадъра и си бегах

обратно към Kowloon

Видях Ибрахим там и малко си поговорихме. Той много ми се зарадва, а аз му казах, че ако имам сили, ще мина довечера, да пием по бира. После влязох в любимия ми

Chungking Mansions, където просто бъка от съмнителни типчета.

Араби, пакистанци, индийци, африканци… всякакви. Съмнително типче до съмнителното типче.

Меката на съмнителните типчета

Има вътре един индиец, който готви страшно вкусно. Седнах да хапна. В заведението – мравки, хлебарки – пълната програма. А на масата до вратата седи винаги един дебел британец, като кит. С бела коса и бели мустаци, малко като на Леми оформени. Има някакъв бизнес в Хонконг, ама не ми се струва да е много ангажиран. Говори на всеки, който влезе, и досажда.

Аз обаче бях озверял от глад и го отрязах. Взех си нещо вегетарианско с нахуд и картофи, гарлик наан и една самоса. Всичко беше адски горещо, зверски люто (без хляба де) и невероятно вкусно. Нахраних се царски, още ми горят устата.

Монг-Кок, Хонгконг

––––––

Днес ходих до

Cheung Chau

Това е един остров, до който се стига с ферибот. Много е приятен, леко като Созопол. Има рибарски лодки, малки улички за разходка, дюкянчета, ресторантчета – всичко е малко. Има и плаж, а на плажа се упражняваше един адски некадърен сърфист, на който платното непрекъснато му пльокваше във водата.

Китайци в Хонконг Китайци в Хонконг

Беше голяма жега и се изпотих. Накрая попаднах на едно симпатично сенчесто площадче, където група възрастни жени бяха изнесли грил и си правеха шишчета. Седнах при тях и изпих две студени бири „Карлсберг” . Жените не знаеха английски и комуникацията ни беше да се хилиме малоумно. Много приятно си изкарахме.

Китайци в Хонконг

А това са едни симпатични лелки, които грилваха на остров Cheung Chau. Седнах и пих бира с тях, обаче те не знаеха ни дума английски и само се хлиехме малоумно. 🙂

След острова се върнах в Хонконг и ходих да се качвам на

най-високия небостъргач

Небостъргачи, Хонконг

Вътре беше невероятен лукс и пълно с успели хора. С костюми, с парфюми – абсолютно безупречни. От толкова много успех направо ми се догади и побързах да си тръгна.

Китайци, Хонконг

Будни млади китайци – бъдещето на планетата

Поснимах двуетажните трамваи, хапнах при индиеца и се прибрах да си почина малко. Като събера сега сили, ще ходя да повися на стълбите на махленското молче, за последно.

Двуетажните трамвайчета на остров Хонконг. Няма никъде другаде по света такива.

Двуетажните трамвайчета на остров Хонконг. Няма никъде другаде по света такива.

Утре си тръгвам. Следващата спирка е Токио.

Нова държава – невиждана. За там съм си определил само 2 дена, защото съм чул, че е страшна скъпотия. Даже, за по-евтино (а и от любопитство), си резервирах квартира в т.нар. capsule hotel, където стаите мязат на барокамери. Легнеш вътре и отсекъде копчета… хахаха.

––––––

Токио, Япония

За Токио не знам какво да кажа, объркано ми е още. Самолетът закъсня с няколко часа, а тука се стъмва в 17, съответно почти ми пропадна единият от общо два дена.

Първото впечатление ми е, че хората са извънредно учтиви

и услужливи, и всичко е така организирано, че нямаш никакви проблеми с ориентирането.

Японска баба – Токио, Япония

Японска бабушка

На фона на Хонконг обаче ми се струва много спокойно и тихо. Няма я тая дивост. Няма я и типичната миризма на Югоизточна Азия.

Страхът ми от високите цени се оказа напълно неоснователен

Това е най-евтината държава до момента. Неприятно ме изненада обаче студът. Поради ленивост, не си бях дал зор да проверя какво е времето тука. Както и да е, след няколко бири ми е все тая.

Пристигнах на някакво летище, което е на 60 километра от града. Взех влак и отидох до

хотела, където се спи в капсули

Веднага ми дадоха чехли. Тук се ходи по чехли.

Обикалях пеша из махалата. Пълно е със заведения, а

намерих и дюнер. От дюнера бичеше турско

Казах на дюнерджията: „Мараба, комшу!” и си поръчах един пилешки. Той много се изкефи. Сложи ми екстра месо и ми каза да пусна парите в машинка. Тука всичко е с машинки и бутони.

Земи тая машинка – Токио, Япония

Земи тая машинка

После си купих бира от магазина 7/11. Открих там и сандвичите, които Здравко ми препоръча. При покупката на бира също ме накараха да натисна копче. На екрана имаше само йероглифи, но предполагам, че съм потвърдил, че съм над 18. Пих по улиците, ушев ме видя, но не ми направи проблем. Всичко е наред в това отношение.

Японка – Токио, Япония

Контражурна японка бута количка

Видях група старовремски металисти с кубинки, пирамидки, гръбчета, нашивки и т.н. Смях.

Мадамите са наточени и се разнасят по бутове,

въпреки отрицателните температури. И всичките цъкат на корейски Самсунг-и… хаха, резил.

Утре сутрин ще си взема карта за целия градски транспорт и ще се пробвам да обиколя колкото може повече квартали. Забележителностите не ги знам какви са, а и не ме интересуват.

ПП Забравих да пиша, че на пристигане в Хонконг видях на летището трима нашенски шопари с диагоналки. Много бяха зле милите. Геройско ходене, високо говорене и снимане на клипчета с джиесемите. Бях много любопитен какво правят и накъде са тръгнали, обаче се въздържах да ги заговоря.

––––––

Хаха… много добра последна случка за днеска. Таман съм си легнал в капсулата, която между другото е супер удобна, чиста и комфортна, и изведнъж ми се допика.

Отивам в космическия им кенеф

и той, както ме видя, избръмча и автоматично капакът му се затвори. Аз едвам издържам и натискам трескаво всичките копчета. Уй. Кенефът си стои затворен. Накрая се наложи да му отворя капака със сила, при което се чу неприятно пропукване от механизмите… хаха. С бай ти Ганя тръгнали да се ебават.

––––––

Каза ми телефонът, че в някой си хотел имало обменно бюро. Отивам там, ама вътре няма рецепция. Питам бабата, дето мете къде е рецепцията, а тя ми се хили. Питам асансьорния техник – той ми се кланя, копеле. И тръгнах да я търся, и се изгубих.

Чейндж-бюро – Токио, Япония

Чейндж-бюро

Йени – Токио, Япония

Йени

Тогава отварям една врата, дето си мисля, че е изход, а то вътре – заседание.

Някакви официални японски лица заседават. Погледнаха ме много укорително,

когато им нахълтах с фотоапарата. После намерих един човек, който знае английски и той ми каза, че това не е хотел. Подвел ме телефонът.

Накрая открих и хотела, де. Обменното бюро се оказа машинка с копчета. Как не се бях сетил.

А по улиците няма кошчета

Едвам намерих едно, да си изхвърля боклуците. А то се оказа, че не било кошче, ами такова, дето си поставяш вътре чадъра… хахаха.

––––––

Днес небето ме награди с добра светлина за снимки, а също и с един юнашки порой.

Дъжд и порой – Токио, Япония

По едно време стана буреносно и запраска порой. С японците търчахме рамо до рамо, да се скрием под една спирка на рейса. За щастие се изваля набързо и после пак грейна.

Трамбовал съм над 10 часа. Взех си карта за метрото, с която се возих даже и на влакове, за които не важи. Случайно попаднах при някакви царски дворци, пред които имаше сватба на куклуксклановци. Мога да кажа, че станах тресен специалист по Токио. Видях каквото искам, каквото не искам – не видях (тук цитирам моята блог-врагиня Гинка от Ловеч).

Сватба – Токио, Япония

Куклуксклановска сватба

Бях също и в

квартала Гиндза

Там открих пейки и маси, до едно голямо и оживено кръстовище. Точно до полицейската станция. Седнах на масите, отворих си бира и си пуснах една хубава индийска мантра.

Модерна улица – Токио, Япония

Модерна улица

Риба на скара – Токио, Япония

Риба на скара

Забързаните пешеходци и коли, които минаваха ми се струваха да са ням филм от друг свят.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Даже в Хонконг и Токио има изгодни нощувки:



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:



Booking.com

Лос Анджелис и Фиджи (1 част на Мини околосветско пътешествие)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

И така – тръгваме на околосветско пътешествие с Бале. За разлика от повечето околосветски на нашия сайт, това ще е в западна посока – започваме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи. Приятно четене:

Лос Анджелис и Фиджи

част първа на

Мини околосветското пътешествие на Бале

2017-та ми беше най-сполучливата година в пътешественическо отношение. През април ходих до Флорида. Май месец обикаляхме в Руанда и Уганда. Лятото бях в Прага, а през ноември и декември направих самостоятелно мини околосветско пътешествие. Към това мога да прибавя 6 прибирания до България и многократни еднодневни екскурзии до Полша. В България, освен София, посетих Варна, Хасково и Бистрица. Ходих и до Сърбия – Пирот.

?

летище Шьонефелд, Берлин – Германия

Всичко започна в една мрачна и дъждовна сутрин, на летище Шьонефелд

Екскурзията тръгна накриво

Некомпетентна служителка отказа да ми издаде бордна карта и почти провали всичко. Добре че дойде една дърта, но печена вещица и оправи нещата. Сега след малко заминавам за Норвегия. Там имам 5 часа престой, преди дългия полет. И ше умра от скука. А на летището в Осло бирата ше е минимум 15 евро бройката, така че (по идея на Марина) си купих тука 5 Бекса по половин литър, от безмитния. Струваха 21,25. Само се надявам да не ми ги конфискуват на качване, защото с тях ръчният ми багаж надвишава максималното допустимо тегло. Ще пиша пак при първа техническа възможност.

–––––––

Пристигнах благополучно в Осло

Пренесох си и бирата, която е още студена. И в самолета беше бая студено – нали е на Норвежките авиолинии. По път имахме късмет със слънчево време и се виждаха много интересни сиви полета. Леко хълмисти. А когато идвахме преди няколко години тука, кацнахме на едно селско летище, до магистрала.

В Осло видях тая странна сграда – Норвегия

В Осло видях тая странна сграда

Явно сега съм попаднал на съвсем друго място. Грамадно, много луксозно и има рейсове и влакове. Получих безплатен смс, че следващият полет ще закъснее и се чудя дали да не се повозя на някой влак. Най-напред обаче мисля да изям едно софийско кюфте с лютеница и да напъна бирите. Погледнах и тука безмитния. Имаше само някаква много съмнителна бира, която струваше по 69 крони, каквото и да значи това. Малко ме смущава обаче да не се окаже, че в Норвегия пиенето на обществено място е забранено, да дойде ушев и да ме глоби жестоко. Я най-добре аз сам да се представя пред ушев и да го попитам.

Пътешественик – Летище Осло, Норвегия

Изпиках се в едни норвежки храсталаци, настана вечер и аз се прибрах на летището, да си чакам следващия полет – Летище Осло, Норвегия

В Лос Анджелес пристигнах каталясал от 12-часовия полет – Калифорния, САЩ

В Лос Анджелис пристигнах каталясал от 12-часовия полет

Лос Анджелис

Исках приключения – получих си. Успях около 2 през нощта да се добера до хостела, обаче никой не ми отвори. Звънях, тропах – уй. Обиколих квартала и намерих няколко мотела. И там тропах, и там – уй. После огладнях, обаче абсолютно всичко беше затворено. Мина двойка пияни латиноси, които залитаха и се целуваха, а момчето носеше пица в кутия. Проведохме следния диалог:

– Извинете, откъде купихте пицата?

– Take it – и ми я бутна в ръцете

– Ама, моля Ви се!

– It’s a nice pizza, maaann… (отдалечавайки се)

Изядох пицата, беше много вкусна. Със салам. После седнах на една пейка, обаче понеже не съм спал от 31 чàса, започнаха да ми се привиждат и причуват халюцинации. Уплаших се, че ще заспя и някой ще ми задигне хубавата раница „Ташев” , барабар с партакешите. Станах да се разходя и открих един затворен Starbucks, пред който седнах и ползвам нет на аванта. Часът е 4 сутринта, дано не ме приберат за клошарство!

–––––––

Вчера сутринта си вдигнах чукалата от онова отвратително място с хлебарките в Хермосо ли беше (Хармосо ли) бийч, чичката Стивън Кинг ми каза „take care” и взех рейса за

Санта Моника

Намерих едно много чисто и приятно хостелче, баш на центъра. Там се появи Таня, с която не се бяхме виждали от 19 години (както изчислихме), обаче приказката ни тръгна много леко, сякаш вчера сме си пили кафето заедно. И си изпоразказахме куп смешни истории, и си говорихме за най-различни общи приятели, и тя ме закара с колата на много интересни места и така се грижи за мене целия ден, че нито мога, нито знам как да ѝ се отблагодаря.

Санта Моника – Калифорния, САЩ

Санта Моника

Първо ходихме до

Малибу,

където видяхме ресторанта на някакъв от Кюстендил (или беше Перник?!), който варял страшен боб. После се разхождахме в квартала, където е отраснал Джим Морисън. Там някакъв раста-брадър ни продаде за един долар диск със своя музика, а неговият импресарио ни го представи като най-добрия по реге в цяла Джамейка.

След това отидохме в един по-западнал черен квартал, да гледаме детски баскетбол. Аз първо бях леко скептичен, обаче тия деца играха с такъв страхотен хъс и бяха толкова добри, че се изкефих много. Свиреше рап-музика, родителите се провикваха окуражително, а след всеки кош имаше бурни аплодисменти. За съжаление, нашите загубиха в последната секунда.

След баскета отидохме до центъра (с небостъргачите), в едно грамадно хале, където има сергии с вкусни традиционни манджи от най-различни държави. Аз хапнах мексиканско бурито, а останалите – рибешки специалитети.

Популярен баир в Ел Ей – Холивуд, Лос Анджелес, САЩ

Популярен баир в Ел Ей

Минахме набързо през Холивуд,

колкото да видя безинтересната алея със звездите и отпрашихме към

Лонг Бийч,

зашото приритвахме от нетърпение да се запознаем наживо с нашия виртуален приятел Крис Караджов. Докато го чакаме да се появи в заведението The SocialList, за започнах да забелвам очите, защото вече бяха станали 50 часа без спане. Мъжът на Таня обаче ме подучи да си взема

текила и кафе, което веднага ме върна в света на живите

Залез в Лонг бийч, Калифорния, САЩ

В Лонг Бийч Фори ни заведе в ресторанта The Social List, където аз се наливах с бира и текила. Имахме късмет и с драматичен залез.

Точно бяхме изпили по една текила, когато пристигна Крис, придружен от вярното си куче – неизвестна на науката японска порода. Както и предполагахме, той се оказа чудесен човек и отличен събеседник. Падна голям смях, а те (като стари емигранти) откриха естествено куп общи приятели и познати. Накрая, след като се

върнахме в Санта Моника,

се разходихме по 3-та улица, където най-различни откачени таланти предлагаха своето изкуство.

Днес планът е да ходим до

Бевърли Хилс,

да разглеждаме заключените къщи на богаташите. За съжаление това ми е последният ден тука, ама то си е така – хубавите работи бързо свършват.

Родео драйв - Бевърли хилс, Лос Анджелес, Калифорния

Родео драйв

Довечера разпалвам моторетката към чудния остров Viti Levu, който се намира in the middle of nowhere, както каза мъжът на Таня. В средата на морето – между Хаваи и Австралия. Якото в случая е, че ще мина над т. нар. International Date Line и като тръгна на 13-ти ноември, ще пристигна на 15-ти. А пък полетът трае само 11 ча́са. Тая година 14-ти ще го пропусна. 🙂

–––––––

Отидох до аерогарата с рейс, който струваше 1,25. Задръстването беше зловещо, обаче рейсът плавно се движеше по бус-лентата, изпреварвайки Бентлитата и Мазератитата, киснещи на опашката. И на никого от баровците не му хрумна да тарикатее. А на един тротоар седеше черен клошар, увит с черги, който четеше дебела книга. Шофьорът спря, отвори вратата и го попита, дали иска ябълка. Онзи искаше и шофьорът му занесе една. Имаше и още нещо, обаче го забравих.

–––––––

Фиджи

Полетът от Ел Ей до Фиджи беше също 12 часа. Фиджи е островна държава, която се намира в Южния Пасифик, между Хаваи и Австралия.

Фиджийските жени имат мъжки лица и космати ръце. В самолета обаче нямах проблем да различавам стюардите от стюардесите.

  • Грозен мъж с космати ръце – стюард.
  • Грозен мъж с космати ръце и цвете зад ухото – стюардеса.
А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци - истински човекоядци – – Фиджийци – Сува, Фиджи

А хората колко бяха грозни, не мога да ги опиша. Те са смеска между меланезийци и полинезийци – истински човекоядци

И това, че са грозни не беше никакъв проблем. Ами бяха и адски нелюбезни. За 12 часа возене благоволиха да ми донесат само веднъж чаша с вода. Ходих сам да си искам, но ме изгониха. Щях да пукна от жадна смърт. А манджата им миришеше на повръщано. И

на летището затвърдиха убедително лошото ми настроение

Извикаха ме в една стаичка и ми изсипаха цялата раница. Една тлъста кука с поличка и вид на голям мръсник ми провери всичките вещи, без изключение. Рови и в мръсните чорапи. Рови ми в портмноето и ми изброи парите. Вади хапчета от едно шишенце, да ги разглежда. Извади си личния джиесем и ми преснима първата страница от паспорта. После ми поиска моя джиесем и започна да си цъка. Погледнах да видя какво прави и му казах, че няма право да ми рови в телефона, защото имам приватни работи, а той ми изрева да сядам и че нямам право да гледам. Извършвал важни проверки в името на държавната сигурност. Когато ми върна телефона, видях, че е отварял абсолютно всички апликации.

Направо кипях от безсилно възмущение

После доведе куче и го караше да ми души чорапите. Кучето подуши и си тръгна, а тоя педерас неземен пак го върна и му натискаше главата в раницата ми. През това време, на съседната маса, една грозна полицайка с мъжко лице и космати ръце, съблече няколко грохнали бабички по сутиени.

Беше безобразно унизително

Държа ме поне час. Накрая, когато ме пусна,

вече яко мразех Фиджи и грозните мутри на фиджийците, и косматите им жени

Вън ме налазиха бакшиши, а автобусна спирка не се виждаше. По жива случайност мина един раздрънкан автобус без прозорци, аз му се изпречих и той ме качи. В автобуса

стана рязко по-добре

Беше много душно и влажно, и всичко миришеше на мухъл, точно както ми казваше Ицо. Върла екзотика. За автобуса ми взеха 40 цента.

Стигнахме до автогарата в близкия град и там си купих ледена бира от супермаркета. Заприказвах се с една възрастна жена с изпърдян преден зъб и тя ме научи кой автобус да хвана. По едно време дойде синът ѝ с внучката бебе и аз пощипах бебето по бузите. Дойде и автобусът, сбогувахме се с бабата и бебето, и аз отпътувах към едно спокойно място, близо до морето, където си взех стая. Сега таман съм се настанил и съм със смесени чувства.

Коли и автомобили, дърво, Фиджи

–––––––

Бех сега на разходка из махалата. Понеже ше хода утре на приказен остров и прочетох в нета, че на приказния остров бирата струвала майка си и баща си, та рекох да намеря супер и да се запася, докато е време. И какво да видя –

навсякъде тракат багери, режат палмите, дълбаят и строят хотели

Тая райска градина, подобно на много свои посестрими по цял свят, дава фира. Тъпа е голата маймуна, колкото си иска. А в супера бирата струва около 4 лева – малката. Викам, ше си взема 20, белким ми стигнат за днеска и за приказния остров. Там съм само за един ден, колкото да съм видял и такова чудо. И като бръкнах в хладилника, оттам ми скочи една гигантска хлебарка, направо ми изкара акъла. Затърча ми се по ръката и едвам успях да я изстрелям, точно преди да се вмъкне в ръкава. А бирата е отвратителна на вкус.

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите – Фиджи

Остров Мана не беше голям и го обиколих пеша за два дена. Лепна ми се и едно куче, което стана мое, но после ми избяга. Въобще, на Фиджи гъмжи от райски гледки, като от пощенските картички и календарите

Дясното куче е мое, а другото е навлек – о.Мана, Фиджи

Дясното куче е мое, а другото е навлек

–––––––

Току-що ми се случи нещо велико

Реших да ида до ресторанта, за една последна студена бира. Ресторантът беше затворен, а

хипарите отпред

се оказаха 5 яки фиджийски мъжаги и един кльощав фиджийски дядка с китара, който приличаше на певеца от Джоли Бойс. Поканиха ме при тях и ме почерпиха една голяма ледена бира. Предложих им пари – не искаха. Разговорихме се и станахме първи приятели. Дядката непрекъснато повтаряше „Fuck you!” и ме прегръщаше. Каза, че ще ме застреля, а аз му отговорих, че нямам против, защото ще ми реши много проблеми. Всички се смяха, а дядката ми каза, че виждал май харт и хартът бил окей.

Намерих си и фиджийски приятел - Мозес или Мойси (те имат по две имена - английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук – Фиджийци – Сува, Фиджи

Намерих си и фиджийски приятел – Мозес или Мойси (те имат по две имена – английско и фиджийско). Жена му е от Нова Зеландия и е половин бяла и половин маорка. Та, с Мойси се наливахме като луди по цяла нощ, той ми свири реге на китарата и ме черпи коз. Фиджийският коз впрочем е чук.

След това дядката изпълни песен на китарата, която беше посветена на мене. Реге. В песента се пееше, че има един приятел от Белгия (той не стопли откъде съм), който е с добро сърце, и когото той ще застреля. Накрая всички ръкопляскахме. Аз им казах, че ги обичам, дядката ме прегърна, а един едър мъжака, като културист, разбърка един леген кава, с мръсния парцал. Изпихме легена. Питаха ме дали искам трева и мадами. Аз им отговорих, че съм твърде пиян и за трева, и за мадами. Всички се смяха, а културистът ми даде още кава, щото било добре за пишката.

Тогава се появи един африканец от западна Африка, който бил живял в Португалия. На въпроса дали хората в Португалия са готини, той отговори, че там имало и големи лайна. Всички пак се смяха. После културистът каза, че е живял в Полша и там всички много пият. Пак смях. Дядката изпълни още една песен, а аз казах, че ще си ходя. Дядката ме награби и не ме пускаше. Тогава се събуди една пияна фиджийска дърта раста и каза: „Остави човека да си ходи!” . Разделихме се с най-топли чувства и се уговорихме пак да пием заедно другиден, след като се върна от приказния остров.

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля... хахаха. :))) – Фиджийци – Сува, Фиджи

Мойси много ме хареса. Непрекъснато ме прегръщаше и казваше, че ше ме застреля… хахаха. :)))

–––––––

Днес – много приключения.

Цял ден времето беше гадно. Това всъщност е чудесно, защото така жестоко са ми изгоряли краката, че не искам и да чувам за слънце. На всичкото отгоре нещо ме е изяло и сега ръцете ми са на червени петна, които ме болят. Та махнах се от приказния остров.

В ресторанта се запознах с една французойка, която също пътува сама. Щяла да повиси на Фиджи, после следвали Вануату, Нова Зеландия, Индонезия и – обратно към Европа. Пренесох ѝ дисагата, докато джапахме към лодката и така станахме приятели.

Лодка, Фиджи

В лодката бяхме само ние двамата музунгувци, а останалите пътници бяха осем яки и грозни човекоядеца. Човекоядците нещо се подсмиваха и зяпаха французойката хмм… закачливо. Тя се спече не на шега и се присламчи към мене. Аз си помислих, че не мога да съм ѝ от голяма полза, зашото ако човекоядците рекат, хем ще ни ядат, хем ще ни… нали. Естествено, казах че няма страшно, и че това е цивилизована държава... хахаха.

Нади, Фиджи

Човекоядците обаче се оказаха добри хора и не ни сториха никаква злина. Боксираха се, биха се с пластмасови бутилки и т.н. Когато пристигнахме на главния остров, французойката ми предложи да пътуваме заедно, докато съм на Фиджи. Идеята много ми допадна, защото не обичам да съм сам и вече леко издивявам. За съжаление обаче тя искаше да остане днес в Нади, а на мен ми се заминаваше към столицата Сува, не постигнахме консенсус и се разделихме.

Плаж, Фиджи

Уредничката от фирмата с лодката ми подсигури безплатна кола от пристанището до автогарата, което беше много мило от нейна страна. Тая уредничка беше най-странната фиджийка, която съм срещнал до момента. Нещо средно между Нефертити и орел с ориз. На автогарата видях, че

рейсът за Сува точно заминава

и се метнах в него, в последния момент. Беше малко неприятно, защото не успях да се изпикая и да си купя вода, а пътят си е 4 часа. Щом тръгна обаче, забравих и за жажда, и за пикаене. Беше толкова хубаво, че само заради това пътуване си струваше цялата екскурзия.

Невероятна природа, през цялото време.

Зелено, сочно, влажно, пищно… и от време на време – цветни експлозии. И с тия тежки черни облаци, надвиснали отгоре, усещането беше сякаш си в праисторическа джунгла и в Джурасик парк. Точно така съм си представял винаги края на света. И от джунглата се издигаха пари, и всичко беше толкова сюрреалистично, че въобще не можех да разбера защо съм си губил времето на шибания райски остров. Велико!

Плаж с палми, Фиджи

Имаше чат-пат шарени къщи, разни фабрики и други признаци на цивилизация. И яко се усещаше колониалната атмосфера. Във всяко село – Куийн еди-какво-си, Куийн еди-що-си. Даже повечето автомобили бяха с емблема – кралска корона. Снимах като обезумял, но поради мрачното време и високата скорост, всичките снимки станаха размазани.

В Сува

пристигнахме около 5 следобед. Голям град, шумен, хаотичен. И хората ми се видяха по-различни, по-столични някак. Не си бях резервирал хотел, исках да се полутам, за да има приключение. Обиколих няколко и всичките струваха от 100 долара нагоре, като за екстра нямаха интернет. Накрая ме упътиха към един мизерен, който беше за 70 долара и срещу още 10, получаваш ваучер за два часа нет. Взех го за една вечер и утре ще си ходя на хипарското в Нади, дето пихме кавата. При късмет, мога да заваря и французойката там. Активирах ваучера и се оказа, че ми даде 3 часа и двайсе минути достъп. Далавера.

Фиджийските кинти, които свършват за секунди – Фиджийски долари, Фиджи

Фиджийските кинти, които свършват за секунди.
На Фиджи беше красиво, обаче адски скъпо. Само бутилка бира в супермаркета струваше около 8 лева. А аз пия поне по десетина на ден. Че и в кръчми.

След като отморих, ходих до бара, да изпия една скъпа бира. Там с мене седна барманката – една дебела тетка. Пита ме как се казвам и аз, понеже ме изкефи майтапът с австралиеца, пак казах, че се казвам Посерко. Тук се получи даже по-добре:

– What’s your name?

– Poserko.

– What?

– Poserko.

– Poserko?

– Yes, Poserko.

– Hi, Poserko!

– Hahahaha…

– You have a lovely name, Poserko.

И удряше на първото о – пОсерко. Направо ми потекоха сълзи от смях.

Тогава към нас се присъедини и един як мъжага – служител на хотела. Казах им, че искам да се разходя до центъра, да хапна и да разгледам.

Пътека, Фиджи

Те ми препоръчаха да отида с такси, защото кварталът бил кофти. Можело да ме оберат. Питах ги дали може и да ме (показвам бокс с юмруци). И двамата кимнаха утвърдително. Имало банди от младежи, които нападали музунгута. Иначе до центъра било 15 минути ходене. Ако много ми се ходело – да ида натам пеша, по светло. Но, падне ли мрак – задължително такси на връщане. Веднага реших, че ще си пробвам късмета. Оставих си портмонето и паспорта в стаята и тръгнах.

Центърът беше много интересен

Пред всички магазини имаше изкарани на тротоара мощни тонколони, които гърмяха с най-различни музики. Пълна какафония. Влажно и душно, всякакви странни хора – много екзотично.

Никога не съм ходил в град, който прилича на Сува

Не мога да обясня обаче точно какво е. Хапнах хамбургер и отидох в един голям супер, да си купя вода и бира. Бирата се продаваше в специален сектор, леко апокрифно. Увиха ми бутилките във вестници, всяка поотделно. Взех си и вода, и тръгнах обратно. Вече беше тъмно и очаквах всеки момент да ме оберат. То, не че имаше много за обиране, останал бях с 10 – 15 долара.

Кварталчето с хотела е в леко промишлен и пуст район. По едно време се загубих и почнах да се лутам. Точно тогава налетях на група пияни младежи, които излязоха от една пряка, спряха и почнаха да ме зяпат. В крайна сметка отминах и нищо не ми направиха. Обаче качих здраво адреналина.

Фиджийци – Сува, Фиджи

А това са едни типчета в столицата Сува, които ме закачат нещо. Там, в хотела ми казаха, че кварталът е опасен и задължително да се прибера с такси. Аз веднага си оставих парите, документите и апарата в хотела и обиколих пеша целия опасен квартал, посред нощ. Никой не ме преби и уби. Обаче някакви групи пияни типчета ме зазяпваха и бая качих адреналина. Което беше и целта на упражнението де :)))

После пак ходих до бара и пих още една бира. Тетката ми каза, че съм ненормален, да ходя пеша, след като са ме предупредили. Сега съм си в стаята и пиша пътепис. А на съседния креват имам три големи бири, увити във вестници, които ей сега ще ги започна.

Плаж, Фиджи

Върнах се в Нади

и всичко се нареди като по мед и масло. Открих къде има хотдог + шише вода за 2 кинта, а и много вкусни самоси по 80 стишки.

Уайлолоа

Намерих си най-луксозната квартира до момента. Чисто нов комплекс, на самия плаж. Имам двойна стая с климатик и LED-осветление, а пред прозореца ми са басейн и шезлонги. И освен това е направо без пари. Решил съм днес и утре да си почивам, че досега голямо търчане падна. Ще си дам дрехите на пране, купих си дезодорантче, въобще – ставам нов човек. Стига с тия хлебарки, стига с тия дървеници. Дайте малко лукс насам. А по път тоя педерас шофьорът насмалко не сгази една кравичка. Вместо да бие спирачки, тоя кретен дава газ и ѝ бибипка. И тя си изкара акъла и едвам се отърва. Затича се като луда на посоки из храсталаците. Фиджийците продължават да ми се струват глупави, но вече не са ми грозни. Свикнах им. 🙂

ПП А разсилният в новата квартира имаше голям проблем да ми запомни името. През какво ли не мина – перко, пареско… Най-накрая обаче го изпедепца до съвършенство.

Плаж, Фиджи

Днес се събудих в 6 часа, от глад. Викам, ше взема рейса до Нади, да хапна вкусни самоси. Обаче на спирката една жена ме уведоми, че

в неделя рейс няма

И тогава реших да направя разходка по междуселските пътища, в търсене на нещо вкусно. Пък и да разглеждам. Ходих около 2 часа и половина, което значи, че съм минал общо десетина километра.

Още щом излязох от Уайлолоа, такова зверско слънце се облещи отгоре ми и нямаше кьорава сянка, та направо се чудя как не пукнах от топлинен удар. И, щото съм много умен, не си взех вода и забравих да се намажа против изгаряне. Направо реки се лееха от мене и дишах като запъхтяна песовица. Наоколо обаче беше много интересно.

Снимах едно конче с някаква кожна болест на носа, една странна птица и доста крави. Накрая се добрах до едно по-голямо село, в което се разхождаха мъже с поли. Имаше индийски ресторант, но още не беше отворил. Доядя ме, защото много обичам индийско.

Плаж, Фиджи

Пред тоя ресторант един човек ме покани да вляза в колата му. Беше много дружелюбен и внимателен. Предложи ми да ме закара на шопинг. После искаше да ме води на някакви цветни градини, на 40 минути път с кола. Направо кипеше от оферти. Аз го оставих да ми говори глупости 5-10 минути, защото в колата имаше климатик и беше много приятно. Накрая му дадох свободно и човекът се посговни. Изведнъж стана доста по-недружелюбен… хахаха.

Аз пък продължих да търся нещо за ядене. В центъра на селото открих пицария и отворен супермаркет. Късмет голям. В пицарията една Мата Космата, която ми говореше с флегматичен глас, се опита да ме изклати със сметката. Това сигурно за благодарност, защото ѝ дадох бакшиш. Обаче аз си направих калкулация и ходих да се разправям. Тя ми показа касовата бележка, където сумата беше по-малака от това, което тя ми поиска, а върху бележката – разликата. „Бележката и тия пари, господине” – вика – „щех да Ви ги дам лично, като си изядете пицата.” . Ахахаха… то, верно музунгу тъп, ама чак пък толкова.

Пицата не беше лоша. И бая голяма – остана ми и Мата ми я уви за следобед. После в супера си зех ледена вода (1,5 литра) и сладолед на клечка.

Водата я изпих може би още на първия километър. Първоначално имаше малко облаци и беше добре. После обаче пак опъна едно слънце и аз пак включих кучешкото дишане. Минаваха дразнещи бакшиши, които ми свиркаха или направо спираха. На подканите да се качвам отговарях, че нямам спомен да съм ги спирал. Бая ме поизнервиха. На банкета видях и една изсъхнала жаба. И тя – викам си – е тръгнала малоумно без вода в тая жега. Щракнах ѝ и една снимка за спомен. Сега съм си вече в хубавата стая и ми е много добре. Мисля цял ден да се излежавам, а вечерта да пийна евентуално няколко бири с Мойзи. Утре сутрин си тръгвам. И да си кажа – тръгва ми се.

Фиджи страшно ми хареса и съм много щастлив,

че го видях какво е, обаче ми писна вече. Искам движение да има.

Плаж, Фиджи

Готина случка пак. Изхарчих си всичките пари и си оставих само една чисто нова банкнота от пет долара, за сувенир. Обаче ми свърши бирата и реших да изхарча сувенира. Момчето в бара ми каза, че бирата е 9 долара. Викам му: „Това са ми последните 5. Пазех си ги за сувенир, но ми се допи още.” . Взе ги и ми даде един леден „Fiji Gold” . Да съм бил останел с хубав спомен. Е, няма как да не остана с хубав спомен.

–––––––

Пикам, пия хапчето за кръвно и тръгвам. Или пък да се поизлежавам още половин час?! Самолетът не е заек, да избяга. В Хонконг не очаквам изненади. Фейсбук твърди, че съм бил там на същия ден, преди 6 години. Това е знак. Не вервам да се е променил кой знае колко. Много се радвам и вълнувам. Знам там къде се продават красноселски кренвиршки 1:1. Ще пиша какво е станало, при първа техническа възможност.

–––––––

Тая сутрин пак ми се случи случка.

Чакам си за

паспортна проверка на фиджийското летище,

опашката върви бързо, а на мене ми е леко на сърцето, защото ше се разкарам от тая прескъпа държава. И като дойде моят ред, ушев ме погледна много кофти, проведе кратък телефонен разговор на неразбираем език и каза да го последвам. Заведе ме до една

отвратителна малка стаичка за разпити,

в която имаше само бюро и два стола. Взе ми паспорта и бордната карта, затвори ме сам в тая стаичка и изчезна. Направо се насрах от притеснение. Вече беше време за качване на самолета, а никой не идваше. Започнах да си представям как ше ми направят някаква постановка и ше ме набутат в пандиза. И ше стана нещо като либийска медицинска сестра. Накрая все пак дойде един ушев, който беше с панталон, а не с пола и изглеждаше доста по-човечен от тая маймуна, дето ме унижаваше на идване.

Започна адски обстоен разпит, при което ушев записваше стриктно всеки мой отговор, в специално тефтерче. Вече беше изписал поне 4 – 5 страници, когато почти ме излови в престъпление. Пита ме как така съм бил работел в Германия, след като в паспорта ми няма немска работна виза. Направо ми извади душата. След разпита пристъпихме към обиск на багажа и джобовете. Още щом отворихме раницата, видяхме че шибаното дезодорантче, което си купих онзиден, се е счупило. То беше стъклено шишенце с топче отгоре. Разляло се цялото и омазало изобилно апарата, компютъра и дрехите с някаква бяла каша. Направо ми пламна главата. Разпсувах се така каруцарски, та чак притесних ушев. Той отърча някъде и ми донесе салфетки. Каза че повече няма да ме джоби, и че съм свободен.

– И защо беше целият панаир – попитах

– Ами, защото си с български паспорт

– Само български паспорти ли джобите и разпитвате?

– Български и румънски

– Защо, ако не е тайна?

– Тайна е

– Благодаря, довиждане!

– Довиждане, лек път!

Прочули сме се явно чак до другия край на Земята. Като ме пусна и се поуспокоих, усетих че всъщност съм много гладен. И навсякъде продават вкусни неща, а аз нямам местни пари. Тогава не знам точно как стана, обаче успях да се запозная с една банда весели филипинки и някакси ги извъртях, та ме почерпиха хамбургер. Двоен – с две кюфтета вътре. А после даже видях самите Филипини през илюминаторчето, щото небето беше безоблачно.

В самолета се паднах на двойна седалка с млада и притеснителна китайка. Родена на 6-ти август 88-ма, в чудния китайски град Shenzhen. Мъчеше се да спи. Щом задреме – клюмне върху мене, стресне се и почне едни извинения – сакън, притеснила е непознат човек. Като я гледах как се шугави и не може да си намери място, ми стана мъчно. Разбутах я ѝ и викам да се облегне спокойно на мене и да се наспи, и че нема да ми пречи. На мене грам не ми се спеше и, докато китайката спи, решавах судоку на екранчето. Съответно, не реших нито едно. Нема ме много-много в мисленето.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Дай Боже, да имате през живота си възможност да се възползвате от нощувките в столицата Сува:



Booking.com

Други разкази свързани с Океания – на картата:

Океания

Из останалите части на Фиджи:



Booking.com

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

 

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Магазин за бира – Алепей, Индия

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

На по бира – Алепей, Индия

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Ashtamudi, Керала, Индия

 

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Раница

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

 

Опашка за бира – Алепей, Индия

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Опашка за бира – Алепей, Индия

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди, Индия

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Бале пие бира в Ащамуди, Индия

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

 

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Хотел в Ащамуди, Индия

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

 

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Шосе, Индия

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи, Индия

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

Летище Кочи, Индия

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке, Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Тук-тукаджии, Шри Ланка

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

 

Индия

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

 

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Магазин за бира – Алепей, Индия

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

На по бира – Алепей, Индия

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Ashtamudi, Керала, Индия

 

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Раница

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

 

Опашка за бира – Алепей, Индия

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Опашка за бира – Алепей, Индия

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди, Индия

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Бале пие бира в Ащамуди, Индия

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

 

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Хотел в Ащамуди, Индия

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

 

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Шосе, Индия

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи, Индия

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

Летище Кочи, Индия

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке, Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Тук-тукаджии, Шри Ланка

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

 

Индия

Пътепис Индия (3): Алепей и Керала Backwaters

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей. Днес освен Алепей, ще разгледаме и местните влажни зони, наречени Backwaters Приятно четене:    

Пътепис Индия

част трета

Алепей – няма бира

Обух късите гащи и тръгнах да се разходя. След 2-3 минути ходене стигнах до една река от калибъра на “Перловска”. Стори ми се, че от другата страна на реката има някакви павилиончета и се запътих към моста. Всякакви комични превозни средства препускаха по шосето, а шофьорите, по стара индийска традиция, натискаха нон-стоп клаксоните. С риск за живота претърчах през моста и се озовах при сергиите. На първата сергия продаваха панирани неща – три вида, по 10 рупии всяко. Питах какво е това, но не разбрах нищо от отговора на продавача, така че си взех и от трите. Бяха много вкусни, а единият модел – лют. Продължих към другите павилиони, но там се продаваха само някакви долнопробни безалкохолни и “Зрънчо”. Бавно започнах да осъзнавам смисъла на случката при гарата в Алува. В този индийски щат не се продава алкохол! Оптиах се да не обръщам внимание на паниката, която ме обхвана и продължих да разпитвам минувачите. Най-накрая един дребен и жилав чичка откликна на отчаяните ми молби и ме поведе по някакви малки и разкаляни улички. Стигнахме до тайно дворче, в което се бяха събрали 30-40 мъжаги и се бутаха пред едно комично мини прозорче. Изглеждаше, че съм попаднал на залагания за петли или минимум на “черно тото”. Попитах на висок глас: “Извинете, тука ли се продава бира?” и в същия момент 30-40 чифта застрашителни мустаци се впериха в мен. Явно произнасянето на думата “бира” на висок глас беше някакво светотатство. Казаха ми, че бирата е свършила и да се махам.   Както и да е, малко поуспокоен продължих с проучването. Поредният жилест чичка ме води поне 10 минути по главната улица, докато стигнем до заветната питиепродавница. Минахме покрай сергии, на които се продаваха ароматни индийски подправки в кошове, хиндуистки храм, както и покрай други екзотични гледки. Най-накрая стигнахме, но имаше грамадна опашка. Заключих, че явно бай индиец е любител на чашката и чинно се наредих последен. Тези отпред ме поощриха да ги предредя, защото съм бял и дори започнаха да блъскат с юмруци по ламаринената врата. Аз ги успокоих, че нямам бърза работа, а и не одобрявам расизма под никаква форма, така че продължих да си чакам. По едно време се появиха две хипарливи французойки с мръсни крака, предредиха ни и си заминаха. Накрая дойде и моят ред. Имаше два вида бира, в големи бутилки от 650 мл. “Кингфишер силно” със съдържане на спирт и “Туборг”. Цените също бяха фантастични (на фона на всичко останало в Индия) – по 3 лева бирата. Спиртният “Кингфишер” не ме изкушаваше особено, така че си поръчах “Туборг”. Онзи ми обясни, че “Туборг”-ът не му е за продан. Как ли не го молих, но той прояви характерната непреклонност на индиец с власт и ми продаде “Кингфишер силно”. Купих цял кашон и весело тръгнах обратно към “Ащамуди”.   По път към къщи, биричките подрънкваха весело, а минувачите ми махаха, усмихваха се и сочеха един на друг кашона. Стана ми много приятно и се отказах да взема тук-тук. Исках да се разхождам още сред тези добри хора. В сламената стая разтоварих безценния товар, слязох долу и помолих да ми донесат нещо за вечеря на терасата. Взех и паролата за Интернета. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Интернет в Индия Направиха ми люта супа (много вкусна) и палачинковиден хляб[/caption] След вечеря си отворих една спиртосана бира и звъннах по Скайп-а на родителите, да ги успокоя, че още не ме е изял слон, тигър, кобра или людоед, а също така съм успял и да си купя кашон “Кингфишер силно”. Майка ми каза: “Внимавай да не се напиеш с тая спиртосана бира”, баща ми разказа виц с неприлично съдържание и затворихме. Точно привършвах четвъртата бира, когато на четворната врата се потропа. Хазяинът ме уведоми, че току-що му е звъннал един тук-тукаджия от гарата и го е попитал как да стигне до “Ащамуди”. Това означавало, че моите дългоочаквани приятели всеки момент ще пристигнат. Радостно нахлузих джапанките и изшляпах по витата стълба на двора. След 2-3 минути тук-тукът пристигна, Ицо се разплати с пича и разтовариха раниците. Беше бурна радост. Веднага се настанихме на терасата, отворихме си бири, аз включих компютърната колонка и започнахме да си разказваме премеждията от по пътя. Всички бяхме най-много впечатлени от влака 6-та класа. [caption id="" align="aligncenter" width="583"]Влак 6-та класа, Индия Влак 6-та класа[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Влак 6-та класа, Индия Влакът, с който пристигнаха приятелите[/caption] От дума на дума и от бира на бира, страстите се разгорещиха и обърнахме балкона на дискотека. Едни французи се събудиха и ни направиха забележка. Допихме си кротко в стаята и за пръв път от 45 часа спах в хоризонтално положение, на креват. Милата Мария Баева обаче не могла да мигне, защото когато съм почерпен се въртя като пумпал и хъркам като дъскорезница.  

Kerala Backwaters

Вторият ни ден в китното индийско градче Алепей беше предназначен за разглеждане на основната алепейска забележителност – Керала бекуотърс.   Станахме, вчесахме се и потеглихме.  Първата ни работа беше да отидем до сергиите, където снощи бях ял вкусни пържени неща по 10 рупии и да закусим. След това аз предложих да тръгнем пеша към пристанището, защото бях видял в Интернет къде се пада, а и не изглеждаше далече. Ицо обаче настоя да хванем тук-тук, което се оказа изключително добра идея, защото тук-тукът потегли в посока, точно обратната на тази, която аз си представях. Естествено, закара ни не точно на пристанището, а при един негов човек, който разполагаше с малка, но комфортна лодка. Обясни ни, че на пристанището вече всички лодки са заети, защото е почивен ден. Ицо и Баева рекоха да се качваме веднага, но аз настоях да отидем все пак до пристанището и да видим какво предлага конкуренцията. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   На пристанището цареше голямо оживление, а на една палма имаше закачен мегафон, от който долиташе религиозно песнопение. http://youtu.be/BC0p7PzmonQ Помотахме се около гемиите.

Керала бекуотърс, Индия

Керала бекуотърс, Индия

Керала бекуотърс, Индия

  Не можахме да си изберем нищо и се върнахме при агента на тук-тукаджията. Спазарихме се за 20 евро да ни вози 4 часа из каналите и  потеглихме. Пред нас се разкриха райски гледки: http://youtu.be/Zl4XTWdONRs Минахме и покрай едно рибарско семейство, което плаваше в нещо като кора от огромна любеница. http://youtu.be/Z9C904Jeib4 Лодката беше оборудвана с шезлонги, както и с едно дюшече на носа, така че удоволствието от пътя беше пълно. Возихме се около час и нещо, визклицавайки възторжено и щракайки десетки снимки, когато усетихме, че сме поогладняли. Шофьорът беше печен в занаята и веднага ни подкара към едно тенекиено ресторантче, сгушено между палмите.   [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Ресторант сред островите на Керала бекуотърс, Индия Ресторантчето беше нагизденос огненочервена реклана наVodafone[/caption] Настанихме се и тъй като не разбирахме кое от менюто какво значи, поръчахме на лелката да ни донесе от специалитета на заведението. Ицо и Мария помолиха и за по една риба. За пиене получихме хладна Кока-Кола, тъй като в Керала бирата се продаваше при специални условия. Заведението не разполагаше с чинии и прибори, така че ни сервираха върху листа от бананова палма и ядохме с ръце. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Индийски ресторант – Керала бекуотърс, Индия Лелката ни насипа ориз...[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Индийски ресторант – Керала бекуотърс, Индия ... и по 4 различни кашички[/caption]   На вид малко отвратителни, но на вкус кашичките се оказаха изключително добри. Естествено, до една бяха доста люти. Може би само зеленикавата не беше кой знае какво, но като цяло беше много вкусно. Още повече, че трябваше да ядем с ръце и се омазахме като прасета. След ориза, Ицо и Мария се заловиха с рибите, дадоха ми и на мене малко да опитам. Накрая ни взеха цена, която ни се стори съвсем прилична – около 10 евро за тримата. В последствие разбрахме обаче, че са ни взели поне петорно повече от нормалното, но това дори ни развесели допълнително.   Когато приключихме с хапването, се помотахме 2-3 минути наоколо, пуснахме по една вода в нужника и пак се натоварихме на нашето си корабче.   [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Джунгла – Керала бекуотърс, Индия Около ресторантчето беше много романтично и приключенско[/caption]   След като поплавахме още десетина минути безгрижно по каналите, любезният лодкар ни попита дали сме склонни да изпием по някоя попътна биричка. Само това ни трябваше и всички единодушно се съгласихме. След малко акостирахме до колибата на един негов съратник – нелегален продавач на бира, който дереше по три кожи от наивните туристи. Предложи ни цена от 5-6 лева за топла бира, което дори и в Европа си е възмутително. Поради липса на по-добра алтернатива обаче, аз директно си поръчах 3 броя. Мария и Ицо бяха по-консервативни и си взеха по една. Въпросът с температурата решихме с една кофа лед, в която паркирахме бирите и продължихме. Докато чакахме да се охладят биричките, поделихме един кокосов орех, който Ицо изкрънка от продавача като бонус. Дали пък не му даде 10 рупии?! [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Кокосов орех– Керала бекуотърс, Индия Ицо се черпи кокосов орех[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Бира – Керала бекуотърс, Индия Не след дълго обаче подпукахме и бирите[/caption]   На фона на убийствената януарска жега, дори и спиртосаният “Кингфишер – силно” ни се стори отличен. Повозихме се още около час и нещо, като шофьорът не се върна по същия път, а по някакъв заобиколен, който беше дори още по-интересен. Накрая ни остави на същото нясто, откъдето ни взе, дадохме му уречените рупии и си направихме по една снимка за спомен. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Керала бекуотърс, Индия Много симпатичен тип между другото – черен като катран[/caption] След знаменитите Backwaters, от които останахме предоволни, се помотахме още малко из Алепей. Минахме по малко мостче, снимахме едно гиздаво камионче, открихме дори и индийски клуб на БСП. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Индийският клуб на БСП Индийският клуб на БСП[/caption] Вече доста уморени от наситения с преживявания ден, се прибрахме в Ащамуди, за да полегнем малко следобед, а и да видим дали евентуално не се е появил знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров. Веско беше тръгнал преди 1-2 седмици от Сидни към Тамил Наду, където се мотаеше сам, и за което можете да прочетете в неговия блог: http://veskopetrov.com/?p=6496 С Веско вече бяхме влезли в контакт и знаех, че му остава само да прекоси някаква коварна планина и да се озове в Керала. След това по неговите си Вескови пътища би трябвало да се докопа до Ащамуди, където си направихме среща. Както и да е, след като се прибрахме, Веско го нямаше и ние използвахме времето да се поизлежаваме малко и да поцъкаме в Интернет. Очаквайте продължението Автор: Бале Снимки: авторът   Други разкази свързани с Индия – на картата: За подробности, кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!  

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей. Приятно четене:    

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата. Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Алува, Индия Алува[/caption] След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Християнска църква – Алува, Индия По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption]   На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата в Алува, Индия

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци Continue reading

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей. Приятно четене:    

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата. Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Алува, Индия Алува[/caption] След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Християнска църква – Алува, Индия По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption]   На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата в Алува, Индия

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци Continue reading

Пътепис Индия (1): През Бомбай до Кочи

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Започваме един пътепис за Индия. Наш водач ще бъде Бале, а всеки от вас чете на собствен страх, риск и отговорност ;)  Не смея да проверявам колко големи са описаните, напълно неизвестни в България, селища ;)   Приятно четене:  

Пътепис Индия

част първа

През Бомбай до Кочи

Заминаване

Индийското приключение започна в един студен и сив януарски ден, от спирката на ес-бана в нашия квартал. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]S-бан в Берлин Сив и безнадежден берлински ден[/caption]   Взехме ес-бана и след няколко прекачвания, дотъркаляхме куфарите до едно заведение за хамбургери на Варшауер щрасе. Изтумбихме по един дебел хамбургер, а аз си купих и бира. На излизане си взех още една от хладилника – за из път. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Улица в Берлин Втората биричка ми се услади дори повече и от първата[/caption] Втората биричка ми се услади дори повече и от първата След хамбургерите се насочихме към аерогарата. Там имаше хора с куфари, които пътуваха в различни посоки. Тъй като и ние пътувахме в различни посоки – сбогувахме се и всеки пое сам към своя си гейт. На моя гейт беше паркирал

самолетът за Истанбул,

в който аз се настаних удобно. До мен се намърдаха майка германка от турски произход и бебето .. За огромна радост бебето започна да реве. Аз се опитах да туширам рева на бебето, поръчвайки си “Ефес” след “Ефес”. Бебето не спря да надува гайдата през целия път, а на финала повърна обилно по посока към мене. За щастие не можа да прати, а само оплеска седалките.

В Истанбул имах 50 минути за прекачване,

но самолетът ни закъсня и беше на косъм да не изпусна следващия. Тичах като луд през летището и успях да се метна вътре в последния момент, секунди преди да затвори вратите. Този самолет беше широк и прохладен, и аз бих се почувствал отлично, ако не беше тъпият ми стомах, който ми даде

еднозначен сигнал за наближаващо разстройство

На всичкото отгоре ме сложиха и до прозореца! До мен седна благовъзпитан и изискано облечен индийски бизнесмен, който разполагаше с всички възможни чудеса на безжичните и компютърни технологии. Бизнесменът се обърна към мен с думите: “За разлика от вас, европейците, ние индийците много лесно влизаме в контакт с непознати.” и веднага влезе в контакт с мене. Заразправя ми надълго и нашироко за работата си, за пътуванията си, за семейството си и т.н., и т.н. Не стигна това, ами започна и да ми пуска клипчета на смартфона! Аз само кимах вежливо и всячески се опитвах да не се насера. Когато болките станаха нетърпими, а по слепоочията ми рукнаха вадички от студена пот, казах на индиеца: “Пардон!”, взех си мократа тоалетна хартия и тръгнах. В самолета имаше толкова много пътници, че пред всички тоалетни се бяха извили опашки. Прекосих целия салон и преминах в следващия, където ситуацията с тоалетните беше дори по-трагична. Прекосих и него, отметнах една копринена завеса и попаднах в притихналия лукс на богаташите от бизнес-класата. За щастие богаташите кротко спяха и цели две бизнестоалетни ме очакваха! Когато се върнах, общителният индиец спеше, така че смело си поръчах бира “Ефес”, пуснах си музика и отворих капандурката на прозореца. http://www.youtube.com/watch?v=sBIUlc2iJd4 Поради комбинирания ефект от бирата и музиката, започнах да изпитвам силен копнеж по космоса, а студената светлина на звездите ме привличаше неудържимо. Наблюдавах и огромното крило на самолета, което се поклащаше монотонно в нощта, мислейки си, че по него направо може да се тича. По това време съм заспал. Събудих се когато светнаха лампите, а пилотът се разприказва по уредбата. Обърсах потеклите лиги с опакото на ръката си и попитах индиеца дали кацаме. Той отговори, че тая мътеница долу е неговият роден град Бомбай, че жена му очаква подаръци от Европа, а аз да съм освободял сърцето и съзнанието си от всичко, което съм чул за

Индия

Така пристигнахме в

Бомбай

[caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай Летището в Бомбай[/caption]    

От Бомбай към Керала

    На летището в Бомбай беше душно и имаше комари. Стигнах до едно помещение с ниски тавани, където се наредих за проверка на паспорта. След проверката хванах едно безплатно автобусче, което ме закара до летището за вътрешни полети. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай В автобусчето[/caption]  

На летището за вътрешни полети трябваше да взема самолет до град Кочи,

който се намира на 1000 километра южно от Бомбай. Да, обаче една изключително арогантна и нелюбезна служителка на компанията SpiceJet отказа да ми издаде boarding pass, докато не си платя билета още веднъж. Аз казах: “Госпожо, на идиот ли Ви приличам?!”, но тя ми посочи касата и продължи да обслужва опашката след мене. Отидох да се разправям с касиерката, но тя беше дори още по-нелюбезна. Когато . се запених, тази ми се смя. Пробвах да се върна при оная на чек-ин-а, но се оказа, че нямам право да вляза обратно докато не изчакам огромна опашка. Пламнах от справедлив гняв и пробвах да се предредя. Тия от опашката ми налетяха на бой и дотича ушев с дрънчащи белезници. Тогава горе-долу пуснах статус във Фейсбук, че съм в Бомбай, но са ми вдигнали кръвното.   Както и да е, след около 2 часа разправии, разбрах че ако не платя билета за втори път – ще изпусна самолета и се предадох. Дадох им 4500 рупии (в лева) и получих заветния boarding pass. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай, Spicejet Качваме се в самолета за Кочи[/caption]         В самолета беше мръсно, а храната и напитките се заплащаха допълнително. Точно кипях вътрешно как ми се подиграха и ме направиха на идиот, когато мина една мустаката стюардеса, носеща миризлива индийска манджа със сос. Поради нескопосаност или злоба – мустакатата обърна подносчето и ми изля манджата във врата. Каза ми: “Екскюз ми, сър!”.   Около 10 сутринта

пристигнахме в Кочи

Там беше слънчево и се полюшваха палмички, та ми стана по-леко на душата.

 Кочи, Индия

 Кочи, Индия

 Кочи, Индия

Кочи, Индия

От Кочи трябваше да мина още около стотина километра на юг, до селцето Алепей, което беше крайната точка на пътуването. Най-лесният вариант беше с такси за около 20-30 евро,но аз предпочетох да импровизирам с локалния транспорт, за да се потопя малко в индийската атмосфера. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Все пак първата ми работа беше да вляза в контакт с Ицо и Мария Баева, които по моите сметки, би трябвало да се намират в Бомбай. Изходящите разговори по джиесема струваха по 7 лева на минута, така че намерих някакво работещо гише и попитах за Интернет-кафе. Чичката ми каза: “Влизай тука!” и ми направи място на бюрото до него, където имаше компютър. Беше доста абсурдно. Дори колежката му си събра някакви партакеши от “моята” клавиатура, а после рови в едни шкафчета под краката ми. Накрая им платих малко рупии и излязох пред летището. Там ми наскачаха таксиджиите, но аз им дадох “свободно” и се отправих към един самотен автобус 604, който чакаше под палещите слънчеви лъчи. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Автобус – Кочи, Индия Автобус 604[/caption]       Почаках около половин час и шофьорът дойде. Пусна климатика, надъни индийска музичка и потегли с мръзна газ. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Автобус – Кочи, Индия Климатизираният 604 отвътре[/caption]         Учуди ме фактът, че шофьорът спираше автобуса покрай всеки минувач и му подвикваше дали не иска да се качи. Така, вече в най-отлично настроение, поех по пътя на юг.  

 Кочи, Индия

  Една от първите гледки, които видях в Индия   [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Алува, Индия Разклонът за Алува[/caption] На разклона за село Алува (снимката горе) слязох от 604 и тръгнах пеша по посока към центъра на селото.   Очаквайте продължението Автор: Бале Снимки: авторът     Други разкази свързани с Индия] – на картата: Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности