Tag Archives: Димитър Драганов

Остров Света Елена

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес откриваме нова територия на нашия сайт – благодарение на Димитър ще стъпим на острова Света Елена, някъде толкова далече, че е било достатъчно, за да бъде изпратен Наполеон в изгнание! Наблюдателните ни читатели си спомнят, че вече бяхме на мястото на първото му изгнание – остров Елба, откъдето императорът успешно бяга. Днес обаче – няма да ни (им – на англичнаите) избяга.
Приятно четене:

Какво се намира на 4000 км на изток от Рио де Жанейро и на 2000 км на запад от aнголския бряг? Кой остров е придобит и експлоатиран от акционерно дружество с цел печалба?

Остров Света Елена

Уилям Бърчел е на възраст 24 години, когато напуска Англия в разгара на Наполеоновите войни, с идеята да припечели малко пари на острова. В рамките на три месеца обаче се скарал със съдружника си, кандидатката му за съпруга се залюбила с капитана на кораба, който трябвало да я доведе до него и той решил

да посвети живота си в класифициране на растения

 Открил толкова ендемични, характерни само за острова, растения, че  имал желание да раздели класификацията на две основни глави:  за растения, растящи на острова и за такива в останалия свят. 

За мен пък съществуват две групи хора:

 такива, които са чували за остров Света Елена и онези другите, които освен че не са чували за него, ме питат защо съм решил да ходя чак до там. 

Нещата стоят малко като с Еверест, самият връх е метър на метър парче лед, стърчащо в разреден кислород, който не става за дишане, но това не спира стотици хора да хвърлят луди пари и да спят в ледени палатки, катерейки седмици наред с 30 килограмови раници за да стигнат до там.

Моето пътуване до Света Елена

беше далеч по-комфортно, след като минахме Намибия на длъж и шир, хванахме самолета на СаутАфрикан от Йоханесбург, където комфортно се настанихме в кожени седалки, сервираха ни храна два пъти и напитки без ограничение.

При добро време в рамките на 6 часа щяхме да сме на острова.

При добро време.

Това с доброто време е толкова болна тема, че трябва да отделя две изречения, въпреки че доста е писано вече. Преди 10 години британското правителство, което поддържа икономиката на острова с преводи от около 48 млн. паунда всяка година, решава

да съживи трафика към острова и започва да строи летище

 Островът е вулкан, изгаснал преди 10 милиона години и теренът е доста стръмен. Избират крайче, което е извън резервати и хабитати и почват да насипват, милиони тонове камъни от континента, пренесени с кораб до пристанището и от там с камиони до площадката. След като заравняват площ, колкото за една писта с минимална дължина, тестват няколко самолета, но се оказва че заради насрещния вятър, какъвто в повечето случаи вятъра там е, пистата не е достатъчно дълга, за да спре един средно голям самолет. В следствие, всички надежди за съживяване на туризма угасват.

През 2016 oбявяват летището за най-безполезното в целия свят

Летището остров Света Елена
Летището остров Света Елена

 СаутАфрикан решава да пробва със 70 местни Ембраер, които обаче трябва да кацнат по средата на полета, на брега на Намибия, за да заредят резервоара максимално, така че ако се окаже, че кацането на острова не е възможно, да имат гориво да се върнат обратно. По тази причина на отиване полета е 6 часа, докато на връщане – малко над 3.

Та, бяхме се приготвили за инфарктно кацане, но всичко мина толкова леко, че не разбрахме че сме кацнали.

Посрещнаха ни доста мило, половината остров се беше изсипал на летището

 На имиграционните власти трябваше да покажем билет за връщане, кредитна карта или пари в брой и медицинска застраховка, взеха и 20 паунда такса за обработка на документите, все пак трябва да избиват разходите за пистата.

Излязохме първи в залата за посрещачи. Стив и Деби, нашите хазяи, ни чакаха с табелка в ръка, приятна двойка на средна възраст.

Населението на острова

 е коктейл от потомци на индийски работници, бивши роби от Намибия и Мадагаскар, както и английски войници, изпратени да служат на острова, които след време са се слели с местните в един приятен за окото микс.

В рамките на няколко километра до бунгалото, което бяхме наели, пейзажа се смени няколко пъти – от голи базалтови скали през тучни зелени ливади като в Англия, до тропическа растителност в няколко долини, които лежаха скрити от вятъра.

Тропическа растителност на остров Света Елена
Тропическа растителност на остров Света Елена

Настанихме се в студено бунгало с две спални, кухня и хол. На масата лежеше плик с нарязан хляб, а в хладилника маргарин и парченце кашкавал. Изсмях се наум на жеста, но скоро щях да го оценя подобаващо. В магазина до нас имаше доста продукти, дори прах за пране на български, но никакви пресни продукти – само кексове, шоколади, консерви и замразени продукти. Попитах касиерката по принцип ли нямат плодове, зеленчуци или хляб, тя отговори че корабът от Англия е закъснял с два дена и за следващите два дена няма да намерим нищо прясно, в който и да е от магазините.

Прах за пране в магазина на  остров Света Елена

Купих замразена пица и няколко шоколада с ром и стафиди, но хлябът на Стив и Деби и парчето кашкавал ни спаси от гладна смърт следващите два дена. Привечер стана ясно, че телефоните ни няма да намерят обхват след няколкочасово търсене. Оказа се обаче, че и безжичен интернет няма почти никъде, а там където има наличен, предлагат достъп срещу 3 паунда за 30 минути. 30 минути са доста време, но не и когато един мейл се зарежда минути наред. Така решихме официално да изкараме една аналогова седмица на острова и да не си купуваме достъп до интернет.

За вечеря хазаите ни препоръчаха

Анс Плейс,

приятна тераса в градината на замъка, където сега се помещава администрацията на острова. Стивън ни докара до града и ни остави пред заведението. Ан я нямаше, но ни посрещна вероятно сина й,  пълен младеж между 19 и 30 видима възраст. Менюто беше скромно, предимно риба. На тавана на заведението бяха опънати флагове от цял свят, както национални, така и на футболни клубове или градове. Българския флаг с мъдреше до този на Фолклендските острови, с които, както е известно, ни свързва братска любов.

Българско, редом с Фолклендско знаме на остров Света Елена
Българско, редом с Фолклендско знаме на остров Света Елена

Тук трябва да спомена, че

офертата от хотели и заведения е скромна

 Хотелите се броят на пръстите на едната ръка и само един от тях е наличен в booking.com. (към днешна дата са 6 – бел.Ст.)

Цената на двойна стая започва от 200 паунда на вечер. Препоръчвам сайта http://sthelenatourism.com/where-to-stay/ където са събрани контактите на всички, желаещи да печелят от туристи. Цените са около 30-50 паунда на вечер за самостоятелно бунгало или стая в къща, но имайте предвид, че интернета е скъп и може да отнеме седмица преди да получите потвърждение от съответните получатели на вашето запитване.

След като хапнахме, излязохме да се разходим.

Единственият град на острова – Джеймстаун

е построен в урвата, която е издълбала една река по пътя си към океана и по тази причина има само една дълга улица, която тръгва от пристанището и пълзи леко нагоре успоредно на реката, разделяйки се на две главни улици на около километър нагоре, по една на двата бряга. Тротоарите бяха пълни с хора които пиеха, пушеха и се поздравяваха, изглеждаше много приятно.

Джеймстаун, остров Света Елена
Джеймстаун

Както Стив ни обясни по-рано имаше два начина да се върнем обратно до бунгалото –  или с кола по пътя, който беше толкова тесен, че беше забранен за пешеходци, или пеша по

стълбите наречени Джейкъбс Ледър

 Това е въжен лифт за превоз на стоки от пристанището, задвижван от магарета до преди 50 години, сега е останала само спомагателната стълба с 699 стъпала. Тъй като нямахме кола, избора не беше труден – щяхме да катерим стълбата. Броя на стъпалата не ме уплаши, но височината на отделните стъпала беше до 30 см.

Магарета на остров Света Елена
Магарета на остров Света Елена

Бързо разбрах, че катеренето не може да се прибързва и че няма да бием рекорда за катеренето им , който е само 9 минути. Вместо това, сядахме няколко пъти и се любувахме на светлините и хората долу. Накрая, плувнали в пот, успяхме да се изкачим за 19 минути. Улицата горе беше абсолютно тъмна и колите, които ни подминаваха караха доста бързо, та пътя ни по-натам до бунгалото качи адреналина ни още повече.

На острова реално няма много опции за развлечения

 След сравняване на всички оферти, нещата за правене могат да бъдат класирани по следния начин:

  • Разходка с кола – пътищата по правило за толкова тесни, че тези слизащи надолу трябва да направят път на качващите се. Единствено пътят от пристанището до летището е широк за две коли. Има турове с гайд, които траят около два часа и струват 30 паунда на човек.
  • Разходка с лодка – в зависимост от вятър, дъжд и вълни, разходка започваща около 10 сутринта може да ви срещне с делфини, китова акула и птици гнездящи по скалите. Платихме 40 паунда на човек за разходка траеща 2 часа.
  • Разходка на собствен ход – има доста добре маркирани пътеки, но някои от тях са изключително стръмни и необезопасени, така че не са подходящи за хора с фобии или в недобра физическа форма.
  • Посещение на резиденцията и гроба на Наполеон – входна такса 10 паунда на човек.
  • Плаж/къпане – има само един безопасен плаж с пясък, но в заливът е и товарното пристанище, където корабите разтоварват освен всичко друго и петрол и не изглежда особено привлекателно. Друг залив, в който може се плува, е Лемон Бей, но пътя до там е около 40 мин пеша или с лодка. Лотс Уайфс Пондс е третата алтернатива, представлява скални корита които се пълнят с вода при прилив. Пътя до тях обаче е 2 часа пеша в една посока, а пътеката е тясна и изключително стръмна.
  • Ядене/пиене навън – дните, в които всичко е отворено, са петък и събота. Тогава има и хора по улиците до късно вечер. Понеделник до петък вечеря навън трябва да се поръча един ден предварително, с изключение на При Роузи, която за момента работи всеки ден. Основно ястие е 9 паунда, салата – 5, пица – 7, чаша вино – 4, а кафе 2.
Остров Света Елена

И тъй, след среднощната разходка с риск за живота,

решихме че ни трябва кола

 Стивън веднага се нави да ни даде форда на жена си, дизел, малко поизгнил, но втората му скорост се оказа супер мощна, което беше от голяма помощ за изкачване на стръмните улици.

Първо посетихме

резиденцията на британския губернатор

 Посреща ни истерична лелка, като изтупана от някой британски сериал. Извини се, че губернаторът е на посещение до съседния остров Асеншън и поради това чистят, и няма да може да ни покажат навсякъде, както и да ни сервират чай със сладки (и да ни вземат 10 паунда). Отговорихме че е съвсем ок. В кратце, къщата е добре обзаведена двуетажна вила и има мебели от времето на Наполеон,  та и отпреди това. Снимки на кралското семейство са подредени по ранг и по поколения в приемната и към гостните. Кралското семейство обаче не е било особено заинтересовано да си посещава острова, последно принц Андрю, най-малкия син на Елизабет Втора, наминал за ден през 1984, но спал на яхтата си.

Окосеният двор пред резиденцията пък е дом на

Джонатан, гигантска костенурка,

 която не го е напускала през последните 183 години. Господинът изглеждаше в завидно добро здраве, похапваше трева, зяпайки ни безразлично. Може би беше късоглед.

Джонатан – губернаторска костенурка – остров Света Елена
Джонатан – губернаторска костенурка

Снимахме се и се разделихме с лелката, като й обещахме да пуснем мълвата за Св. Елена като за топ туристическа дестинация (с днешния пътепис обещанието е изпълнено – бел.Ст.)

След резиденцията, решихме да се разходим до

скала, която се казва Турския фес

 Паркирахме на края на една уличка и от там вървяхме няколко километра, докато стигнахме равна площадка, от която се виждаше трапецовидната форма на скалата.

В обратно посока пък се виждаше

началото на летищната писта

Решихме да се върнем по друг път и след поредица от грешни завои, излязохме на път, който го нямаше на картата ни от 1986 година, но пък от който се виждаше склона под летището, фантастично оцветен като дъга, всеки конус в различен цвят.

Скали край летището на остров Света Елена
Скали край летището

Вечерта решихме да пробваме

ресторанта на Роузи,

 но слязохме с колата, за да не се излагаме отново на риска да бъдем прегазени по пътя за обратно, когато щеше да е тъмно.

„При Роузи“ беше триетажна къща, отворила врати през 2017 година, едно от най-новите заведения.  На третия етаж имаше караокебар с трима клиенти, който се деряха на Марая Кери, а в ресторанта долу нямаше никого, та се наложи се да се покашлям, за да събудя Роузи, която беше заспала на един стол.

Роузи беше определено с индийски произход, някъде между 34 и 52 годишна и прибавяше „скъпи“ в края на всяко изречение. Поръчах си гръцка салата и пържени картофи, но инак имаха местна риба от по-интересните предложения и пици от по-малко интересните. Спонтанно реших, че джин с тоник би трябвало да се връзва на един английски остров и си поръчах един. Роузи дойде с една ниска водна чашка, ни лед, ни лимон, но пък пропорциите явно бяха точни, защото вкуса беше доста приятен.

На следващия ден посетихме

резиденцията, в която Наполеон е прекарал последните си години

 Противно на всеобщата представа, че човек в изгнание е самотен, с Наполеон тръгват за Света Елена не по-малко от 16 човека. Богатството му, което се измерва в милиарди евро днешни пари, очевидно е имало особено притегателна сила. Говори се, че в крайна сметка някой от обкръжението не го е дочакал да умре от естествена смърт, а е прибавил арсеник към вечерята му, нещо което се потвърждава от факта че трупа е напълно запазен, когато го изравят 30 години след смъртта му, за да го преместят в Париж.

Резиденцията на Наполеон на остров Света Елена
Резиденцията на Наполеон на остров Света Елена

Английският губернатор, който посреща групичката на острова, е бил пословично враждебен към императора и правил сцени при всяко едно оплакване от страна на французите, намалявайки бюджета им със всяка изминала година, така че Наполеон трябвало накрая да плаща на готвачи и градинари от собствения си джоб. Докато резиденцията се строяла, Наполеон и компания обитавали малка прокиснала от влага къща, в която плъховете се прескачали един друг без страх от обитателите.

Това, което видяхме, е резиденцията, в която той обитава последните си години.

Резиденцията и градината на собственост на Франция,

 та след евенутален брекзит, не е ясно как ще е с достъпа. В една от стаите срещнах и музейна уредничка, която се оплака от китайските туристи и от цените на зеленчука, нарастнали значително след замяната на кораба със самолет и то не с пенсове, а с паунди!

Кулминацията на престоя би трябвало да бъде разходката до

Лотс Уайфс Пондс

 Както споменах, това са скални корита, които се пълнят с вода при прилив и са дълбоки до два-три метра, така че човек може да се гмурка и да наблюдава риби, раци и друг морски добитък.

Предварително ни предупредиха да не слизаме до морския бряг с колата тъй като пътя е толкова стръмен и тесен, че няма да можем да вземем завоите. Така паркирахме при една църква и извървяхме около километър и половина надолу до морския бряг. Тук имаше каменен плаж и каменни огнища, вероятно за пикник. От морския бряг щяхме да вървим по пътека нагоре и надолу около час и половина, преди да стигнем езерцата на жената на Лот. Пътеката започна добре със зиг-заг и изкачване около 250 м над морето, след което слязохме в урва и започнахме изкачването към следващ по-висок връх. Тук от върха се разкри спираща дъха

гледка към Жената на Лот

Това е огромна скала, вероятно изхвърлена от вулкана преди милиони години и застинала във формата на човешки торс и глава. Почувствах се като Билбо Бегинс на път да хвърли пръстена в горящия вулкан.

Този път пътеката следваше изивките на урвата хоризонтално и точно, преди да излезе на следващата площадка, пътеката се беше сринала от дъжд или разместване на масите така, че човек трябваше да прескочи около половин метър и да се приземи на пространство не по-широко от 25 см , с отвесна ронеща се скала отдясно и нагоре, и със свлачище под почти прав ъгъл отляво и около 300 метра надолу. Аз скочих преди да съм регистрирал опасността на всичко това, което описах, но моя приятел Даг страда отвреме на време от пристъпи на страх от високо и не можа да се насили да скочи. Седна на пътеката с крака провесени над свлачището, отвори някаква книга и ми каза, че ще чака да се върна. Аз продължих, без много да мисля и с по-бърз от дотогава ход, надолу и надолу по пътеката.

Пейзажът изведнъж се смени към пясък и пустиня, обувките ми затъваха в пясъка, а бях все още на 200 метра над морското ниво, много нереално. От другия край се разкри и последния зиг заг до езерата. Направих снимки от високо.

Изведнъж се сепнах, че Даг може да е получил по-сериозен пристъп отколкото иска да покаже или пък да се е опитал да прескочи и да е паднал в урвата. Веднага си проверих телефона, но мрежа нямаше вече четири дена.  Което означава, че не мога да звъннна и на спешна помощ. Сърцето ми се разблъска, веднага изплуваха картини, как обяснявам на техните на погребението му, че съм го оставил сам да седи на урва с пристъп, а аз съм отишъл да си се къпя.

Пътят наобратно изведнъж се оказа по-стръмен и по-дълъг отколкото го помнех, плувнах целия в пот, какви ли не мисли вече тичаха из главата ми, а отгоре жената на Лот като огромен съдия ме наблюдаваше от всеки ъгъл. Стигнах камъка зад който беше свлачището и от задъхване даже не можах да извикам името му, викам ей сега ще получа някой топлинен удар и той няма да може да извика помощ и аз ще умра всред камъните.

В тая форма се появавам иззад скалата, а той седи и си чете и даже не вдига очи и чак като сядам на пътеката и камъни се посипват в урвата, той вдига поглед и си викам: „Ебаси щастието, че на никого нищо му няма!“

Показвам му снимки от локвите и веднага се съгласяваме, че нищо не е изпуснал. След това моментално тръгваме обратно към залива с камъните и барбекютата, където се мятаме във водата, само да установим, че влачи навътре със силата на цунами-вълна, почти се давим, но успяваме да се издърпаме един-друг обратно на брега и седим без никой нищо да каже доста дълго, трябва ни време да обмислим това два-пъти-близо-до-смъртта изживяване.

Тръгваме бавно нагоре, склона е ужасно стръмен, а аз се чувствам смачкан и изведнъж от нищото изниква един син лендроувър и приятен младеж ни пита, искаме ли да ни качи догоре. Оказва се, че това е Арън, на около 25 години, с жена си, които гледат зеленчуци долу до плажа, тъй като се събира дъждовна вода и е влажно. Арън кара и туристи с лендроувъра, гледам как умело върти волана, на по-стръмните се налага да спре напълно и да прави по 2-3 зиг-зага напред и назад, за да вземе завоя. Отговарям му, че сме паркирали колата току до ей оная църква и благодарим много за превоза, при което на излизане успявам да закача със задния си джоб пластмасовото покритие на езика за колана и го откъртвам нацяло, те чуват шума и се обръщат, но пластмасата я няма никъде и те не успяват да реагират, какво не е наред и ми се усмихват. И аз се хиля и искам да потъна вдън земя, а те стоят и нещо си говорят вътре и сочат седалката, докато аз бавно вадя ключовете на форда на Деби и се намъквам вътре. И си мисля, така е то, както баба обичаше да казва – няма ненаказано добро.

Остров Света Елена
Остров Света Елена

В остатъка от периода, повтаряме вече изброените забележителности, караме надолу и нагоре с форда на Деби, усъвършенствам тръгването от ръчна спирачка на стръмни наклони, ядем и пием при Роузи, успявам да купя две книги от библиотеката и да ги изчета, нещо което не се беше случвало от навлизането на интернет в живота ми.

Мисля често за приоритетите ми в живота и към края на престоя решавам твърдо, че оттук насетне приключвам с пътуванията на дълги разтояния, пътувания в които целите ми са Места и Неща и ги заменям с такива, в които ще срещам Хора.

Автор: Димитър Драганов
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Атлантически океан или писани от Димитър Драганов – на картата:

Атлантически океан, както и Димитър Драганов

Booking.com

Армения и Грузия с Дачия (9): Мцхета, Гори и Батуми, Грузия

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а последно влязохме в Грузия, за видим Тбилиси.

Днес сме в Гори и Батуми.

Приятно четене:

Мцхета, Гори и Батуми

Грузия

част девета на

Армения и Грузия с Дачия

Петък (09 май) – ставаме в 7, закусваме набързо и напускаме TiflisLux Boutique Hostel.

Booking.com

Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.

Ромпетрол бензоностанция – Тбилиси, Грузия

Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.

Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:

Нова архитектура – Тбилиси, Грузия

Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:

Нова архитектура – Тбилиси, Грузия

Като цяло,

Тбилиси остави много положителни впечатления у нас,

дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение

Мцхета

ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.

Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на

храма Свети Цховели – най-важната църква в Грузия

Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:

храм Свети Цховели – Мцхета, Грузия

храм Свети Цховели

храм Свети Цховели – Мцхета, Грузия храм Свети Цховели – Мцхета, Грузия

Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.

Иначе самият

град Мцхета е с население около 7000 души

и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.

Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.

Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.

Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:

Кавказ, Грузия

Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.

Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.

Гори

С леки затруднения Граминядзе ни закара през улиците на Гори точно пред (всъщност точно зад) музея на Сталин.

Сталин – Гори, Грузия

След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира

родната къща на съветския фюрер:

Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.

Stalin Ave, Gori, Грузия

Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.

Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:

Сталина на младини – Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:

Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:

Писмото на Ленин – Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.

В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.

Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.

Изображение

Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:

Кабинетът на Сталин – Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:

Влакът на Сталин – Родната къща на Сталин в Гори, Грузия

Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.

Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…

Купихме си по едно кибритче и една чаша с лика на Сталин за спомен, за пореден път се удивихме на съвременната грузинска архитектура (дори и в малък град като Гори), подминахме поредното грандиозно полицейско управление и продължихме по пътя към черноморския курортен град Батуми.

Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…

Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.

След град Кутаиси

(виж трака за деня), вляво от нас започнаха да се виждат върховете на долен Кавказ (от където минахме на идване към Армения) със снежните шапки. Тук беше и родният дом на кавказките овчарки. Минахме и през някои градове с цензурни имена, започна се отново със селскостопанските животни по пътя.

Град Кобулети

беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.

Преди да стигнем Батуми, решихме

да спрем действително на някой плаж,

за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:

Плаж край Батуми, Грузия

Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:

Плаж край Батуми, Грузия

Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.

Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.

Честно казано, не бях чел много за

Батуми

или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.

Доста бяхме изненадани

Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.

Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.

Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.

Въпреки смръчканото време,

решихме да излезем все пак на пешеходна разходка

(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:

Грузинска мутра – Батуми, Грузия

Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.

Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:

Аджария – Батуми, Грузия

Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.

Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:

Модерна архитектура – Батуми, Грузия Модерна архитектура – Батуми, Грузия

Имаше и не малко образци на безсмислието:

Модерна архитектура – Батуми, Грузия Модерна архитектура – Батуми, Грузия

Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:

Модерна архитектура – Батуми, Грузия

Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:

Модерна архитектура – Батуми, Грузия

Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:

Модерни статуи – Батуми, Грузия Модерни статуи – Батуми, Грузия Модерни статуи – Батуми, Грузия

След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея – там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:

Модерни статуи – Батуми, Грузия

Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на – тук практически няма велосипеди.

Самият плаж обаче просто не струва,

особено като се замисля за пясъка на Бургас, на 1 200 км по права линия на запад през Черно море:

Плаж – Батуми, Грузия

По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:

Статуи на плажа в Батуми, Грузия Статуи на плажа в Батуми, Грузия

Между другото, наричат Батуми „град на любовта“. Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя – Али и Нино:

Изображение

Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино – грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.

В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати – не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел – примерно хотел Родина в София.

Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим – меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.

Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили – радваше се жената.

На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг – благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3 000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева)

В ресторант Marseille

хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък – само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец – грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.

Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:



Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Освен Батуми, и цяла Грузия ви очаква:



Booking.com