Tag Archives: Другата България

Бисерите в короната на Шумен

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Отиваме в Шумен – наш водач из перлите на града ще бъде Нина, а аз искам с този разказ да поздравя нашите съседи и приятели мюсюлмани с настъпващия Рамазан! (за тези, които не знаят, а искат да поздравят някого по случая: Рамазанът започва в неделя, тази седмица.
Приятно четене:

Бисерите в короната на град Шумен

Всеки град си има свое лице. За да го видиш, трябва доста да походиш из улиците му. И за ден-два не можеш да го опознаеш, трябва ти време, за да го обикнеш.

Колко ли пъти съм посещавала този град с богата история, но нямам спомен? Водили са ме из града или поне са ме превеждали край ж. п. гарата му в най-ранните ми детски години, че семейството ми е живяло в Каспичан, който е само на 22 км от Шумен, а баща ми се е родил в близкото село Памукчи. Големият му брат живееше в Шумен, но нямам спомен да сме му гостували. Той беше „мъж под чехъл“, а жена му – префърцунена даскалица, за която всички бяха прости и недостойни да общува с тях. И още един чичо имах, но той живееше във Варна. Него сигурно го знаете, знае го цяла България, че и в Европа го знаят. Той е откривателят на билковото мазило „Дикрасин“.

Но за Шумен са спомените ми, когато на шуменската гара обърках влаковете и вместо към Нови пазар, тренът потегли в обратна посока, та със сестра ми закъсняхме за погребението на баща ни. Друг път не ми достигаха парите да си купя билет за влака. Отидох при началника на ж. п. гарата и му разказах, а той ме качи в пощенския вагон и така се прибрах до Хасково. Преди повече от три десетилетия пък членувах в киноклуб и се озовах в Шумен, където се провеждаше фестивал на любителското кино. Тогава открих красотата на града или по-точно на централната улица, дълга архитектурна приказка, тръгваща от ж. п. гарата и достигаща до модерния тогава хотел „Мадара“. Старинни, горди постройки, една от друга по внушителни и красиви, разделени от зеления остров на дърветата и градинките с пейки  помежду им, а над тях много въздух, светлина и простор. Магазини с големи стъклени витрини, заведения, административни сгради – всички с чар и история, проектирани и строени по европейската мода през годините на Възраждането.

„От тука започва България!” – така започва химнът на град Шумен. Към днешна дата, със съпруга ми тръгваме да открием забравеното лице на онзи процъфтяващ по времето на Османската империя град.

Твърдината с поселището, известна още от преди царуването на цар Иван Шишман, паднала под турска власт след дълга и продължителна обсада през 1388 г. и окончателно престанала да съществува след похода на Владислав III Ягело (Варненчик) през 1444 година. Но през 1718 век отново се въздигнала и се превърнала в силно укрепен военен град, с голям гарнизон в крепостта. Управниците на Османската империя използвали руините за строителството на няколкото бани и джамии, Безистен (1529), Часовникова кула с чешма (1740) и срещу нея Томбул джамия (1774), които и до днес са символи и възхвала на възрожденската архитектура. В града се заселили много турци, евреи, татари, арменци. Давали му различни имена – Шумена, Шумна, Шумулар, Сумунум и последно Шумен.

Първият бисер в короната на града, за нас се оказва архиерейският храм и единственото прибежище на православните християни в града до 1859 г.

Църквата „Св. Възнесение Господне и св.Вкмч. Георги“

Шуменци си я знаят само като „Възнесение Господне“. Тя е най-старата църква в Шумен и е забележителен паметник от епохата на Възраждането. Намира се в Горната (Черковна) българска кореняшка махала, която турците наричали Клисе махлеси. Разрушавана и опожарявана изцяло била много пъти и отново въздигана с дарения на еснафа. Надгробен камък от 1656 г. с надпис на латински и български език  дава основание първият храм да се смята за към ХІІ в., когато около него са погребани колонисти търговци дубровчани. Старата църква била малка, ниска и вкопана и по време на войната с Русия от 1828 г. турците я използвали за склад, с което силно я повредили. Поради пораженията, нанесени от военновременните обстоятелства, шуменци събарят до основи и съграждат наново този свой храм. Само съзиждането на сградата струва значителната за времето си сума 147 724 гроша. На 1 юли 1830 г. настоятелството на храма започва да води приходно-разходна книга (кондика), като ново начало в историята на митрополитската църква в града.

Релефно изписана плоча, разположена над входа на южната фасада на сградата, свързва с управлението на епископ Антим издигнатата по негово време църква „Св. Възнесение Христово и св. вкмч. Георги“.

Митрополит Григорий Преславски осветил новата сграда през 1831 г. Със събраните дарения извикали най-видните тревненски зографи и дърворезбари за изработването на светия олтар, владишкия трон, пpocкинитaриите и икoнитe. През 1832 година подът бил застлан с каменни плочи, дарение от казанджи Андрея х. Желязков.

В църквата са служили митрополитите на Преславска епархия, а от 1872 дo 1882 г. тя била ceдалище и на Варненско-Преславския митрополит Симеон. От амвона й  са пpoизнaсяли слова eдни oт нaй-просвeтeните за времето си българи. За последен път църквата била пoдновена през 1940 г. По устройство тя е трикорабна базилика с оригинална направа. Потъваме в прохладата под високите сводове, поддържани от кръгли мраморни колони и сводове, изписани с растителни плетеници и образи на светци в кръгли медальони между тях. Светлинките от старинните полилей нежно се промушват между кристалните висулки, опитват се да ги залюлеят и весело се посипват из въздуха. Тъмнеят в топлината на кафявото ламперията край стените и тежките дърворезби по олтара и владишкия трон. Образите на светците от иконите и тавана са толкова реалистични, та струва ти се, че си ги срещал нейде. Красивата, старинна църковна утвар е с историческа стойност: Напрестолно евангелие – Москва, 1774 г.; Проскинитарий – 1831 г. Тревненска школа; Потир – 1816 г.; Напрестолен кръст от XVII-XVIII в.; икона на Светите братя Кирил и Методий, подарена на Шумен от генерал Белокопитов при освобождението на града на 18 юли 1878 г.; редки старопечатни богослужебни книги; потир от 1812 г.; с даренията на шуменските медникари и кожухари, поръчана през 1776 г. и изработена в Дубровник златоткана плащаница с маргарит и др.

На стената на вътрешното преддверие в дясно са изрисувани трима светци новомъченици – св. мъченик Йоан Омурташки, чиито кости са пренесени в храма на 15 септември 1895 г. и се съхраняват в посребрено ковчеже; св. мъченик Прокопий Варненски и най-младият св. мъченик Райко Шуменски (1784-1802 г.). Житието му записал гръцкият йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци: Красив, осемнадесетгодишен младеж, Райко бил златар от шуменския еснаф. Отдалеч се виждала красотата му, знаела се добрината и любовта му към Христа. Ала писано му било за целомъдрието си да се бори, за вярата младия си живот да даде. Срещу работилницата му млада туркиня живеела, изгаряла от любов по красивия златар и решила на всяка цена за него да се ожени. Един ден го викнала до портата, уж мярка за пръстен да й вземе, пък го задърпала към къщата си. Опитал се младежът да се отскубне от ръцете й, но тя  паднала възнак и закрещяла, че дръзнал уж моминската й чест да вземе. Агаряните го грабнали и го завели пред съдията, а той под влияние на богатия баща на момата отсъдил: Райко да се потурчи и да я вземе за жена, или да бъде бит, докато умре. Не се отрекъл от Христа, момъкът предпочел смъртта. Най-много от всички го уговарял бащата на момичето, простил дързостта му и обещавал, че ако се потурчи, ще го направи свой зет, ще го има като свой син – наследник на имота му да стане. Но Райко само това казвал: „Християнин съм, християнин ще умра!“ Били го безмилостно, докато паднали ноктите на нозете му. Вързали го за мишците с въже и го окачили нависоко до вечерта. После го хвърлили в затвора да размисли. След два дни го извели и  пак го окачили на въжето до вечерта. И така три пъти. Като разбрали, че няма да склони, поставили под него мангал и разпаленият огън започнал да топи тялото му. Обещавали да излекуват раните му и да го направят велик Ага, ако се потурчи. Но мъченикът едно и също отговарял: „Вярвам в Христа. Християнин съм. Няма да се потурча!“ Измислили още по-жестоко изтезание. Изрязали ивица кожа от пъпа до гърлото му и друг отзад на гърба пак до гърлото. Одраните места осолили изобилно с влашка сол, а после със запалени свещи безжалостно горили немощното тяло на нежния юноша. Но уморили се мъчителите и Мюфтията наредил да го обезглавят на 14 май 1802 г. Потресени от разказа за зверството над младия светец-мъченик и духовен закрилник на Шумен, излизаме в застлания с жълтеникави плочници църковен двор, където са погребани заслужили за вярата и народа си възрожденци и двамата князе: Димитър Мурузи – княз на Молдова, обезглавен за предателство срещу султана в Шумен  и Валериан Мадатов, починал при обсадата на Шумен през 1828 г. от туберкулоза.

В източния край на църквата, до сградата на Архиерейското наместничество, красива беломраморна плоча над каменното корито на чешма, строена в 1866 г., пази спомен за непрежалима рожба и ни разхлажда със студената си вода.   

Тръгваме да търсим следващия старинен архитектурен паметник

Часовниковата кула

Знаем, че се намира на улица „Цар Самуил” и два пъти минаваме близо до нея без да я видим. Намираме я в края на града със съдействието на местен жител и сме изненадани, че една от най-красивите забележителности на Шумен е доста позабравена. А че механизмът й работи безотказно, уверяваме се,       сепнати от ясния й звън, отбелязващ поредния четвърт час.

Часовниковата кула строили българи, дюлгери, дошли от Македония. Построили я през 1740 г. в тогавашната Остамахале (Средната махала), на стотина метра от красавицата Томбул джамия. И друга джамия имало до кулата – наричали я Сахат или Орта джамия, но днес тя не съществува. На изток от кулата се намирала старата обществена баня Орта хамам, която е разрушена и само основите й са останали.

Средствата за строежа на часовника дарили заможните еснафски семейства от Шумен, но според легенда, кулата построил Мехменд Дулужооглу, устабашия (първомайстор) на местния табашки (кожарски) еснаф.

Часовниковата кула, Шумен
Часовниковата кула, Шумен

Красавица е тази часовникова кула, скромно, но здраво стъпила с масивния си камък на баира. В долната си част е квадратна, а нагоре е дървена, по-тясна и осмоъгълна, завършва с коничен покрив като метална шапка върху колонки и много прилича на камбанария, но всъщност е часовник без циферблат. Две камбани на върха й вече 278 г. се надпяват и отмерват времето. Малката бие на всеки петнадесет, тридесет и на четиридесет и пет минути, а голямата и малката заедно отброяват целите часове. Бият вече почти три века благодарение на безотказния часовникъв механизъм, който трябва всеки ден да се навива. Само, че това не е ръчен часовник и трък-трък да му навиеш пружинката. В кулата има  въжета с три големи метални топки, които вечер слизат почти до земята. Топката за секундите тежи 50 кг, на минутите към 70, а на часовете – 100 кг и някой трябва да ги издигне до върха при зъбните колела. Тази работа отнема най-малко петнадесет минути всеки ден и вече осемнадесет години я върши Минчо Колев. И това ако не е вдигане на тежести!?! Но пък часовникът перфектно отмерва времето и до днес показва точно. Часовниковият механизъм и двете камбани били отлети в Русия. Зъбните колела са толкова здрави, че пила не ги „яде“ и за да вървят добре, смазват ги с горяло масло. Много инженери са се извървели направата им да гледат, та друг такъв да направят, ама не могат.

Някога кулата се намирала насред тогавашния  битпазар и  играела много важна роля, тъй като до средата на XX век часовници имали само най-богатите. Кулата известявала точното време на занаятчиите за отваряне и затваряне на дюкяните.

Откъм улицата, в стената на часовниковата кула някога чешма имало – вечният символ на времето, защото „водата от всичко е най-жива“. С каменно корито и красива мраморна плоча, широка 1,30 м и висока 1,50 м, а над нея – надвесен корниз, подпрян от 8 конзолки, високи 20 см. На 16 см над корниза – плитка полукръгла ниша. В средата на нишата, вградена правоъгълна плочка с надпис. Отгоре цялата композиция завършва с голяма розетка, а двускатната стряха сякаш иска да опази красивата каменна композиция, че легенди се носят за закопано в основите на кулата злато. А златото си е самата часовникова кула!

Правоъгълната мраморна плоча на чешмата е каменна дантела от геометрични плетеници, растителни форми, медальони, вази с цветя, подноси с плодове и розетки, съчетани с плавно извиващите криви на ниши и пезули, характерни за ориенталската архитектура. Има и текст в 24 стиха, колкото са часовете на денонощието. Стиховете възхваляват  работата на майстора: „Майсторът постави в нея (в кулата) един великолепен и безподобен часовник и си остави такова име, че няма подобен нему“. А в деветия стих се казва: „Удряйки като тъпан, часовникът дава на града хубост и изпраща чуден шум от приятен звук“.

Часовниковата кула, Шумен

Едва ли случайно чешмата е направена откъм северната страна на часовниковата кула, слънчевите лъчи никога да не я огряват. Само при изгрев и залез да се плъзнат странично, да паднат косо върху нея и да облеят със светлина само най-изпъкналите й части, че да се откроява по-ясно игривата плетеница от вазите с цветята, медальоните, плодовете и розетките. И когато от чучура е течала вода, пръските й със сигурност са искрели на светлината в множество малки слънца.

Куршун чешмеси

Е другата старинна перла в короната на Шумен, която, макар и позабравена, продължава да я краси още от далечната 1744 г. Може странно да ви се стори името й, но то идва от прочутия й оловен покрив (от арабски „куршун“ – олово). Оловната чешма изградили в „Козлук махала“, една от най-многолюдните турски махали през XVIII век, срещу палата на бея, в близост до южната врата на вътрешната крепост, наречена Ага капъсъ. Според легенда, султанът казал, че трябва да се спрат вече войните и проливането на кръв и наредил куршумите да се претопят, а от оловото да се направят плочите за покрива на чешмата. Тя е една от най-големите и хубави чешми, прочула се из Балканите със своята изящна каменна орнаментика, запазена до днес. Построена била по време на обсада на Шуменската крепост в една от руско-турските войни (1768-1774 г.), при управлението на султан Абдул Хамид. Дарения направил турският военачалник Еген хаджи Мехмед ага паша, проявил се през войната.

Чешмата ще намерите на кръстовището на ул. „Съединение“ и ул. „Стефан Янев“ в кокетна градинка, под дебелата сянка на кестените, но може и да я подминете, защото по-скоро прилича на странна, правоъгълна къща от дялани варовикови блокове, дълга 7,20 м и широка 2,20 м, а покривът й отдавна покрит е с керемиди. Дор 3 м висока е чешмата. Стрехата й на 90 см протегната над нея, закриля корниз, пиластри и полуколонки в три полета и с връх са ориенталските извити арки с по трите си над тях розети. На север обърната е тази гиздосия, та мине ли човек по улицата, да я види. На теснината на страниците пък, са ниши две вдълбани, в хладината им отмора всеки да намери. Най-интересното, на османотурски, на седем реда в 28 полустиха, красиво написано е на мраморната плоча, що стои в средата. За прослава на благодетеля е то:

1 ред: Царят на царете на света Абдул Хамид, повелята на когото се изпълнява във всички страни. Небесният свод е символ на неговата мощ и земята е окъпана от неговата изобилна доброта.

2 ред: С ревността на истински пратеник на чистата вяра ощастливи държавата си и с милостивото си сърце насочи света по пътя на доброто.

3 ред: Бидейки негов чистосърдечен слуга, хаджи Мохамед ага паша направи този източник на чиста и свежа вода, издигнат срещу Ага капусу.

4 ред: Какъв извор е той, подобен на райския! Каква чешма, обилна като райската река! Постройката й е като на Едем, а водата й, като извора на вечната  младост.

5 ред: Той е рицар на бойното поле и колко пъти потопи сабята си в кръвта на враговете. И докара водата бистра като око, която тече навсякъде, за да напои всички.

6 ред: Бог, който изпраща влагата и плодородието, да утоли жаждата на чистото му сърце с вдъхновение. Неговият роб, надарен с дух, събра мислите си заедно със строителя и жадните.

7 ред: И като търсеха датата на свещената война, в извора на сърцето избликна без мъчнотии тази дата: „Бог да напои всички с тази чиста вода“ 1188 (= 1774 г.). Написал бедният Мохамед Есад ел-Исари, да има божията милост“.

Над четири каменни корита векове стои този надпис. Три медни чучура са изливали студената си вода в тях, за да утоляват жаждата на пътници и търговски кервани. Ала сега умряла е чешмата и жив е само споменът за младостта й.

Томбул джамия – най-голямата перла на стария Шумен

В най-ниското, там дето днес на ръб се пресичат широките улици „Генерал Столетов“, „Дойран“ и „Георги С. Раковски“, а нявга е бил старият център на града, там  е тя – Томбул джамия, най-голямата у нас и втора по големина на Балканския полуостров извън Турската държава. Построил я Шериф Халил паша, поклон пред баща си да стори. Легенди са останали, верни ли са не знам. Казват, че от близкото село Мадара било момчето и буйно било, та баща му все му повтарял, че от него човек няма да стане. Избягал Халил от вкъщи и се записал в армията, та чак до генерал паша връх стигнал. Върнал се на баща си да се похвали. Изпратил войници при него да го доведат. Те за престъпник бащата взели и с вериги при сина му го завели, а старецът казал: „Синко, паша си станал, ама човек – не си“. Осъзнал грешката си Халил паша, дълбоко се разкаял, зарекъл се най-голямата джамия да построи, бащиното си одобрение да получи и го сторил.

Шериф Халил Паша

Според друга легенда, в Цариград изпратил бащата сина си да се изучи и понеже будно било момчето, голям човек станало. Тази легенда ще да е по-вярна, че в историческото съчинение „Иззи тарихи“ от онова време за Шериф Халил паша написано е като за учен човек, високо образована личност с интереси в държавната администрация, науката, архитектурата и изкуството, и най-вече литература, поезия, поетика, краснопис. Съчинил и посветил касиди (религиозни песни) и исторически съчинения на везир Дамат Ибрахим Паша (министър-председател). Добър калиграф и поет с познания в религиозните и хуманитарните науки, приели го за член на „Ученото общество“ към двора на Султан Ахмед III, което се занимавало с преводи и коментари към арабски, персийски, латински и древногръцки съчинения. През 1736 година, след като изпълнявал поредица от високи длъжности във високата порта, бил назначен на висшия пост „кетхуда“ към везира, добил титлата паша и бил назначен последователно за валия в Айдън, Трапезунд, Инебахтъ (Лепанто), Белград, Агрибоз и Шумен и през 1740 г. започнал строителството на Томбул джамия, в памет на своя баща. Може тертипът за шуменската джамия от джамията в турския град Невшехир да е взел, че двете са досущ като близнаци. Само дето втората е петнадесет години по-рано строена (1726-1727 г.) от Дамад Ибрахим паша, споминал се през 1758 г., който кумир бил за Шериф Халил паша.

Голям ориенталски град станал Шумну (наричан тогава) след края на ХVI в. и трагичния завършек на Търновското въстание, когато в него по принуда се заселили много бежанци. Появили се двадесет и седем махали с две хиляди къщи и десет джамии извисявали минаретата си над тях. От онова време са градската часовникова кула (1740 г.) и красивата Куршум чешма (1744 г.) срещу двореца на пашата. Ров, дълбок десет лакти и широк дванадесет, и със землени укрепления обикалял града, през който се излизало през дванадесет порти.

Годините между 1718 г. и 1730 г., когато царувал султан Ахмед ІІІ, а посланик на империята в Париж бил Мехмед Челеби ефенди, останали в историята с наименованието „Ляле деври“ („Епоха на лалетата“). Повлиян и от Персия, в османската столица се създава жанрът шукуфе – флорален жанр с мотиви – цветя за украса, а формата на лалето се превръща в преобладаващ мотив. Период на разцвет било и стъпка към европеизация. И макар с десетгодишно закъснение, в този красив стил бил планиран и строежът на Томбул джамия. Очевидно и самият Халил Шериф паша е изповядвал новите идеи и не само джамия, цял архитектурен ансамбъл на 1730 кв. м площ построил като се започнало в 1740 г., та до 1744 година.

Най-голямата джамия в България

Спираме пред джамията и шапката ми буквално пада при опита ми да видя върха на минарето, цялото в тръбно скеле поради реставрация. Притиснало се е до северозападната част на централната сграда. Бялата му снага сякаш набодена е с дебели карфици, но те не могат да скрият гордата му осанка, проточила се 40 метра нагоре. Деветдесет и девет каменни стъпала на спирала трябва да се изкачат до красивото шерефе (балкона в горната му част, от който мюезинът призовава населението за молитва). Викалото му с традиционни класически, сталактитни форми е декорирано.

Избелени са каменните блокове на оградата и стените на джамията, а куполи и куполчета се перчат с новите си оловни шапки. Невярно е дето разправят, че строена е джамията с камък от дворците на старата Плиска и Преслав. Зидарията й толкова е фино прилепнала, че косъм не може мина през нея. Изследване доказало, че така е построена, че на земетресение от 7-а степен по Рихтер да издържа.

Влизаме през първата врата и попадаме в малък издължен двор, а отдясно стаите са административни, за мюфтийството. В тях някога се е помещавало началното духовно училище (мектеб).

Поправяме грешката си и влизаме през широката врата, която ни въвежда в тесен двор с плочници и колонади. Следва открито преддверие с пет купола и високи аркади в мавритански стил, което се поддържа от четири масивни мраморни колони. За миг си помислям, че съм попаднала в приказка на Шехерезада.

Над входа на молитвената зала, на мраморна плоча е издълбан надпис на османотурски език. В него поетът Ибрахим Намък възхвалява строителя на храма, с дата 21 рабиулеввел 1157 г. по лунния календар, което по слънчевия отговаря на 04.05.1744 г., когато е завършен строежът на джамията. Надписът е съставен от осем стиха и гласи следното:

1. Управителят на великото везирство, закрилник на всички, славен едноименник на онзи, който съгради свещения дом.

2. Честният, на два пъти почете с щастие и могъщество тази висока служба.

3. Той, който изпълнил важни верски държавни дела, изпълни обичая и е помощник на служителя на възвишения религиозен закон.

4. Надарен с чисто начало и щедрост, великодушният направи с делата си този град чист и пречист.

5. Изпълни се със светлина този красив храм, слънчев, здрав и с приятно очертание.

6. Колко е хубав този храм? Сграда, която омайва сърцето, подобна на Каабеи следва след него.

7. Наистина той изпълни божията повеля „Обичта към отечеството е самата вяра“. Милостивият бог да го възнагради щедро.

8. С похвално слово „Нимет“ постави една хубава дата: „Чистата джамия на Шериф е оживена като светлина.“

 Написал Ибрахим Намък. Сене 1157 (-1744 г.)

Насреща е входът към вътрешността на джамията. От двете му страни са врязани два михраба (ниши). Дебелата дървена порта има вид на съвсем нова, но по-късно ще научим, че е преживяла почти три хилядолетия. Тайната на консервацията й била в кисненето на дървения материал в големи трапове с животинска урина. Та по тази причина дървояди и плесен не са я засегнали до днес. Специфична била и мазилката с вар, а за стягане, колкото и чудно да е, било използвано олио.

Влизам с нагласата да видя големи красоти, но, о, какво разочарование!?! Цялата молитвена зала е опакована с найлони, стърчат железа, реставратори скърцат по дървеното скеле в опит да изкарат на бял свят оригиналната стенописна украса, кой знае кога, защо и от кого, замазана с тъмни бои. Други реставрират изписаните по стените знамения от Корана (айети) и слова на пророка (хадиси).

Очите ми свикват с приглушената светлина в залата и с удивление откриват по стените и тавана парченцата красота, които се промъкват между скелетата и опнатите найлони и смайват с яркостта и пищността си. По купола греят ярки фрески на кървавочервен фон. Коранът забранява да се рисуват хора и животни и затуй растения (от които не се добива алкохол), цветя, плодове и орнаменти в омайни плетеници красят стените. В топли червени, жълти, сини, оранжеви и зелени цветове са рисунките на неизвестния художник. И местата, където вярващите оставят обувките си, преди да стъпят на килима, дори и те са в толкова разнообразни и весели цветове, че ми заприличват на шкафчета от детската градина. Мимберът (мястото, до което свещенослужителят стига посредством девет стъпала), скрит зад дебела блажна боя, вече възстановен напълно, смайва като ажурно произведение на изкуството в стил „Лале“.

Пищна е украсата и на михраба (мястото на имама), и на по-малкия подиум (кюрси), от където имамът произнася беседа преди молитва.

 Уникална е тази джамия! Не случайно са избирани размерите й и по-късно ще разберете защо. В основата си залата е с квадратна форма, като четиристенна призма с размери 15 на 15 метра, която преминава в осмостенна призма, а над нея е кръгъл барабан с 16 пиластри, върху които лежи масивният купол, откъдето идва и името на джамията (томбул – купест, издут). Това редуване на трите обема в пропорции 4:8:16 предразполага към спокойното извисяване на сградата. Върху корниза на квадрата има 4 подобия на минарета, а по-горе в осмоъгълника са оформени 8 други по-малки минарета, всички покрити с оловни шапки. Отвътре куполът има формата на полусфера. Разстоянието от пода до него е 25 м. В ислямската религия той символизира небето. Поддържа се от четири масивни мраморни колони. Множеството глинени гърнета, вградени в стените и купола, създават изключителна акустика на залата. Колони с форма на сталактити са застанали край стените, вдигнали короните си нагоре.

Голям балкон (шерефе) със странични крила и поддържан от две колони, навлиза дълбоко в молитвеното пространство. Изкачват се стълбища в двата му края. Той е предназначен за жените. Под прозорците на купола има втори балкон. В украсата на стените е използван светлосив мрамор и дърворезба. Молитвената зала се осветява от четири пояса прозорци, като горните три пояса са с цветни витражи, през които слънцето прониква като цветни светлинни зайчета. По стените над първия ред прозорци са изписани хадиси (слова на пророка Муххамед), над втория ред прозорци са изписани аети (слова на Всевишния Аллах), а над третия ред прозорци са изписани традиционните имена Аллах, Муххамед и имената на четирите праведни халифа. И всичко изписано е на ръка!

В оформлението на екстериора и интериора има пластика и детайли в еклектична смесица от стилове – османски, западноевропейски барок и северноафрикански от Магреба. По пода на джамията при провежданите пет пъти дневно служби се разстилат големи килими.

Косъм от брадата на Мохамед

Около космите от брадата на Мохамед има легенди, които се предават между мюсюлманите. Те разказват, че бръснарят на пророка обръснал брадата му малко след смъртта му и тя се съхранява в двореца „Топкапъ“ в Истанбул. През годините, части от брадата били разнесения из целия свят. Така стигнали до далечни места, като джамията „Хазратбал“ в Индия и Тюменския музей в Русия, в различни места на България. Косъм има и в Томбул джамия. Мюсюлманите вярват, че помага молитвите им да стигнат до Аллах.

Поверието казва, че космите трябва да се показват само веднъж в годината, в деня, предшестващ свещената за мюсюлманите нощ на Кадир. Според вярванията, това е нощта, в която Аллах се явява на Мохамед и започва да му казва сурите на Корана. Празникът се пада на 27-мата нощ от Рамазана по лунния календар.

Медресето

Излизаме от молитвената зала, преминаваме под колони вляво и веднага попадаме във втория вътрешен двор, наречен „Аркаден“, чиито три страни са затворени от двуетажна сграда в пе-образна форма. Голяма и красива чешма с дванадесет чучура за ритуално измиване преди молитва, е заела центъра на вътрешния двор на медресето и вярва се, че водата й е свещена. В сградата на този двор се е помещавало медресето (средно и висше духовно училище) в дванадесет помещения, служили едновременно за класни стаи и пансион за учениците.

В медресето назначавали учител (дерсам), който да преподава три дни в седмицата с дневно възнаграждение от 20 османски акчета. Втори преподавател трябвало да обучава учениците по коранична рецитация в джамията два дни в седмицата, срещу заплата от 10 акчета дневно. Назначавали и трети учител с дневно възнаграждение също от 10 акчета, да обучава учениците в калиграфски умения. Занятията по краснопис се провеждали в библиотеката на комплекса.

Двама библиотекари се грижели за библиотеката. Главният библиотекар получавал по 10 акчета дневно, но бил и мукавит. С помощта на астрономическия уред астролаб трябвало да определя точния час на петкратната мюсюлманска молитва.

На втория етаж е библиотеката на джамията с над 5 000 тома религиозна литература на арабски и персийски език. Там има книги по всички науки и на всички големи писатели суфи – Мевляна, Фирдоуси, Хафез и др. Библиотеката е подбирана така, че той Халил паша, да създаде всестранно образовани хора, възпитани в дух на толерантност и културна свобода, която да им даде по-широк поглед върху света. Вероятно идеята му е била създаването на култов център, в който да се подготвят посветени, за да разпространяват идеите на разбирателството, толерантността и любовта към хората. Тук са се пазили и много ценни произведения, като един от четирите пълни екземпляра „География“ на арабския географ Абу Абдуллах Мохамед ал Идриси (прочут пътешественик от XII век), написал това съчинение през 1556 г. по поръчка на краля на Сицилия – Рожер II. Книгата имала 403 страници със 70 географски карти. Поради изключителната им ценност те се съхраняват в народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в столицата.

Учението на суфите

Понеже стана въпрос за суфите, дадох си сметка, че без да съм познавала философията им, аз съм техен последовател. Суфите са част от древна традиция, чиято основна идея е, че хората са равни, религиите са равни и трябва да има разбирателство между тях, за да се открие общото начало и дълбоката мъдрост за веротърпимост и разбирателство. За суфите няма никакво значение каква религия изповядваш, важно е да вярваш, че има един Бог. Те изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесието на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта. Суфите сами се наричат „хора на времето“, т. е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува. Същината на теософския суфизъм се съдържа в хадиса (твърдението): “Аз бях скрито съкровище и исках да ме намерят“.

Исторически суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма и най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век.  След ХVII век се „скрива“, но остава в скрити форми в духовното пространство на човечеството и доказателство за това са трите каменни плочи в двора на началното училище на Томбул джамия. На тях е гравирано Световното дърво, чиято корона представлява

Печата на Соломон

с вписани в него петлистна и шестлистна розети, от лявата страна на звезда, в която е поместен слънчев символ – осемлъчна свастика. И още много други символи, смятани за масонски, са изобразени в изобилие във вътрешността на джамията. Не са ли те послание на строителите и благодетеля Халил паша, финансирал строежа? Високопоставеният турски военен и административен деец, дарил парите и починал през 1752 г. на път за Босна, където е трябвало да стане управител на областта? Не е ли бил той поклонник на традициите на суфите и начеващото масонство в мюсюлманската империя през XVIII в.?

 Отново ще се върна към размерите на храма: 15 на 15 в основата си, куполът му се издига на 25, а височината на минарето е 40 м. Пропорции, които съставят съотношения, отговарящи на Златното сечение, хармоничната пропорция, използвана в архитектурата на Древен Египет и във всички сфери на живота и изкуството на Древна Гърция.

Истински шок предизвикват други закономерности: числата на джамията повтарят важни събития от житието на Мохамед – той се жени за Хатиджа на 25 г., която е с 15 г. по-възрастна от него и два пъти е оставала вдовица. На 40 г. пророкът започва да чува гласа на архангел Джибрил (Гавраил), който му диктува сурите на корана.

Преди три века строители, благодетел и художник са изградили мюсюлмански храм, в който са вградили своята връзка с масонството и посланието за диалог между посветените, независимо от религиозната им принадлежност. От създаването си досега, джамията Шериф Халил паша (Томбул джамия), най-голямата перла в короната на град Шумен, е отворена за молитва всеки ден. А и потокът от туристи към нея не секва, че „хората са равни, религиите са равни и трябва да има разбирателство между тях“.

23.07.2018 г.                              Видях, научих и записах:

Нина Кръстева – Дудова

Автор: Нина Кръстева – Дудова  
Снимки: авторът
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата България или писани от Нина Кръстева – Дудова – на картата:

Другата България и Нина Кръстева – Дудова

Booking.com

На Великден във Велико Търново

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Мира ще ни води до Велико Търново. Приятно четене:

На Великден във Велико Търново

Имам сантимент към Велико Търново, защото това е градът, където преминаха студентските ми години и винаги с радост се връщам там /с повод и без:)/. Обичам тесните калдъръмени улички, виещи се нагоре /или надолу:)/, възрожденската архитектура на някои от кварталите, ромонът на Янтра, гледката към паметника „Асеневци“, приятното оживление и магията на старите занаяти по Самоводската чаршия, залезите над Вароша и изгревите над Царевец…

Царевец, Велико Търново

Сега поводът бе Великденското излъчване на

спектакъла „Звук и светлина“,

който никой от семейството ми не беше виждал на живо. За онези, които не са го съпреживели, мога само да ги посъветвам: Гледайте го. Това е уникално лазерно шоу на крепостта Царевец, което чрез лазери, драматична музика, камбанен звън и дори човешки стенания, пресъздава по неповторим начин историята на България, ужасът на битките, еуфорията на свободата. Докато наблюдавате, има опасност от сърцебиене, настръхване на косите, прилив на национална гордост в душата, но си заслужава.

Tsar Asen Square, 5000 Велико Търново, България

А сега, да дам и малко полезна информация, откъсвайки се от детинския си възторг по старата столица /който се надявам да извините/. Надписът пред портите на крепостта гласи следното:

„През ХІІІ и ХІV век, Търновград е сред най-значимите в архитектурно, художествено и културно отношение градове в европейски югоизток. Главната крепост се намира на хълма Царевец, в нея е разположен дворецът на българските царе. Върху най-високата точка се намира седалището на българската патриаршия. Патриаршеският замък е защитен с крепостна стена и бойни кули. В нея са разположени катедралния храм „Възкресение Господне“, патриаршеското жилище, канцелария, архив, библиотека. Второто основно ядро на средновековната столица е крепостта Трапезица. Тя е била плътно застроена с жилищни сгради, архитектурни комплекси, обитавани от българската аристокрация, църкви и манастири.“

Звук и светлина – една от снимките пред Художествения фактултет, Велико Търново

Звук и светлина – една от снимките пред Художествения фактултет

А това прочетох на табелата пред първата порта, която за съжаление беше затворена /стигнахме твърде късно, а и затвориха по-рано заради шоуто/:

„Главният ход на Царевец се състоял от три последователно разположени порти. Първата, пред която се намирал подвижен мост, е възстановена през 1932 г.“.

И още малко за „Звук и светлина“това е уникална атракция за Европа, предизвикваща интереса на множество чужденци. Първото шоу е било през 1985 г. по повод 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър. Излъчва се на празници, или по специална заявка. Най-доброто място за наблюдение е площада пред Царевец, носещ името на Иван Асен ІІ. От известно време, в близост до крепостта има и музей на восъчните фигури, който ще ви помогне да се потопите в атмосферата на средните векове и да видите интересни сцени от българската история, като пленяването на Балдуин Фландърски, или заседателна зала на Иван Асен ІІ, заедно със съпругата му.

По време на Звук и светлина, Велико Търново

По време на Звук и светлина

И една идея – бонус от мен, по пътя може да се отбиете в

Хотница и да се насадите на красотата на тамошния водопад

в защитената местност „Кая бунар“, разположена в карстовия пролом на река Бохот. Забележителността явно е популярна, защото сега бе пълно с ентусиасти, дошли да я посетят, някои май дори къмпингуваха там. За прежаднелите има и барче.

Хотнишки водопад

Е, това бе всичко от мен за днес, вашият виртуален гид. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, желая ви приятно пътуване:).

Автор: Мира Валентинова

Снимки: авторът

Ето къде можете да отседнете изгодно в района на Велико Търново:



Booking.com

Други разкази свързани с Великден – на картата:

Великден

Милата ни татковина ви очаква:



Booking.com

По южната граница (1): Маточина, Михалич и Мезек

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело тръгваме да инспектираме крепостите по южната ни граница – и буквално ще се движим по границата с Туция и Гърция 🙂 Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:

По южната граница

част първа

Стара Загора – крепост Букелон и скална църква в Маточина, Скална църква в Михалич, Куполна гробница и крепост в Мезек – Любимец

222 км

Карта – Стара Загора – крепост Букелон и скална църква, Маточина – Скална църква, Михалич – Куполна гробница и крепост, Мезек – хотел „Фантазия“, Любимец

Карта на маршрута

Планирането и реализацията на отдавна отлаганата екскурзия до Маточина и Мезек тръгнаха зле. Предоверихме се на писанките в Мрежата, които изобилстваха от термини като „ужасно“, „невъзможно“, „тежко оборудване“, „4х4“, „змии“, „насекоми“, „4 часа“, „високопроходим“, „стръмно…“ и т.н. Ситуацията беше типичното „един (ден) е малко, два са много“. Преценихме, че 350 км път + 2, 3, 4 часа за всеки обект (грешка!) ще бъдат прекалено натоварващи, за да ги минем за един ден и планирахме двудневно пътуване. Което пък от своя страна доведе до включване на допълнителни обекти в графика.

И така, обутолени с дълги панталони и стабилни туристически обувки в 40+ градусовата жега се натоварихме на Мицу(биши) и тръгнахме да превземаме

Букелон

До пограничното

село Маточина,

където се намира крепостта, се стига от Свиленград по силно разбит път, асфалтиран за последно (вероятно) по време на Априлския пленум. 50 километровата отсечка се взима най-малко за час, като освен шофьорски умения, ви трябва и много сдържаност, за да не псувате пред деца. Има и друг път, през Капитан Андреево, но не вярвам да е в по-добро състояние.

Последният участък върви

покрай границата ни с Турция

Така или иначе, стигнахме до селото и паркирахме на центъра (41.853697, 26.547050).

Селото е типично за района

– кметство, магазин, дежурните 2 – 3 кибици с бутилка бира в ръка пред него… По-различното са екотабелите на „Зелени Балкани“, от които разбрахме колко важно е орната земя да се превърне в буренясала пустош, за да могат да се множат на воля лалугерите, които от своя страна са храна на царския орел и ловния сокол. Интересно, дали тези „природозащитници“ биха имали успех в Холандия, където всяка педя земя, отвоювана от морето, е засята?…

След Старозагорското въстание през 1875 г. заловени четници от с. Обручище и с. Мъдрец, ескортирани от заптиетата към гр. Одрин, са били обесени в околностите на с. Фикел (Маточина). Това сведение е по спомени на няколко от успелите да избягат четници. Сега всяка година около 2 юни идват потомците им и полагат венци на паметна плоча в селото.

В центъра на селото има и Туристически информационен център в реновирана по някаква програма сграда. Затворен. Вероятно някоя местна женица съвместява длъжности в кметството, читалището, ТИЦ-а и на още няколко места. Не я безпокоихме, още повече, че нямахме информация за предлагана сувенирна монета или печат от „100 НТО“ и поехме към крепостта.

ТИЦ Маточина, Сакар – България

ТИЦ Маточина

Букелон е една от добре запазените крепости

от късното Средновековие в днешните български земи. През 1968 г. тя е обявена за паметник на културата от национално значение.

Тук се намирало селището Вукелон и се издигала крепост-цитадела, построена през I – II век н.е. от римляните, споменавана по повод битката при Адрианопол между римляни и готи през 378 г., при която римляните са разгромени. Тя е пазила важния път Андрианопол (Одрин) – Верея (Стара Загора) и от тук – към Кабиле (Ямбол) и през Балкана – към Елена и Търново, който се е ползвал до 30-те години на миналия век, когато митницата е преместена в с.Капитан Андреево.

Букелон е наново построена от византийците,

за да защитава пътя към Одрин и Константинопол. През 912 г. крепостта е превзета и разрушена от хан Крум. Името й фигурира в триумфалния надпис в столицата Плиска.

Две столетия по-късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Тя е иззидана с ломени камъни, споени с бял хоросан, а четири пояса от печени тухли украсяват фасадата й. Централната част представлява кула с правоъгълен план, в която са били жилищните помещения. На изток от нея е прилепена полукръгла секция, а на запад втора – тясна, издължена, с многоъгълна форма. Имала е два етажа и огромно подземие, както и малък параклис. В полетата край бреговете на река Тунджа през 1205 г. цар Калоян, заедно с куманите, разгромява латините и пленява императора им Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното ѝ наименование – Балдуинова кула.

Букелон споменава и византийският историк Йоан Кантакузин, пишейки за войната през 1323 г. – 1330 г. Крепостта е превзета от цар Михаил Шишман, който е искал да я размени за гр. Созопол при преговорите с император Андроник III Палеонтолог в гр. Одрин.

Според някои данни крепостта е окончателно изоставена около средата на 1600-те години, когато губи стратегическото си значение.

6535 Маточина, България

Благодарение на строителството на оградата по границата

от селото на изток води истинска „магистрала“ –

черният път е разширен, изравнен и утъпкан. Така или иначе, не си струваше за няколкостотин метра да лашкаме колата, така че я оставихме на асфалта.

По пътя вляво има чешма, за която се твърди, че предлага най-добрата вода в околността. Не са необходими някакви особени ориентири, тъй като

крепостта ясно се вижда над селото

Дядо, дошъл да нагледа кошерите си, ни почерпи с пресен мед, от пита. Явно мястото не е много посетено и местните се радват на всеки гост. А и те са останали малко – много запустели и изоставени къщи, типично за региона, в който няма поминък.

Информационните табели са изпочупени, всичко след усвояването на средствата по „социализацията“ е баталясало.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Крепостта се издига на хълма североизточно от селото. Тъй като няма извършени действия по запечатване и укрепване на стените, изкачването до кулата, освен безотговорно, е и опасно.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Крепост Букелон

Според картата, право на юг, на 18 км се намира Одрин. Твърди се, че при хубаво време се виждат минаретата на одринските джамии. Е, времето беше хубаво, видимостта – отлична, но не видяхме Одрин. Може би ни пречеше намиращия се южно баир, на който продължаваше строежа на оградата. Но това не пречи на копипейстърите да тиражират „информацията“!

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Одрин зад хоризонта, иначе – ограда по турската граница

Вероятно от кулата е възможно да се види нещо повече, но както казах по-горе, не си струва да рушим или да се пребием за това, въпреки че някогашните зидари са си разбирали от занаята – без покрив, изложен на пек и мраз, вятър и дъжд, градежът седи с векове, големи камъни сякаш „висят“ от порутените ръбове.

Букелон

адрес: BG-6535 Маточина

GPS: 41.853697, 26.547050

Скална църква, с.Маточина

На връщане, току до края на селото, има табела „Скална църква“ и черен път вляво, лъкатушещ между нивите. Оставихме тук колата (41.848465, 26.537569) и след около 800 метра стигнахме до църквата. Най-вероятно тя е връстница на крепостта и е издълбана в скалния масив, вероятна кариера, през I – II в., когато християнството е все още религия на бедните и робите, и наказуемо. Възможно е да е ползвана и от богомилите през 10 век, тъй като те са били преследвани като ерес от цар Петър и им е било необходимо скрито и отдалечено място за църковните служби, но това е само хипотеза. Другата версия е, че е направена от монаси-отшелници, също като скалните църкви по Русенски Лом.

През 1915 – 1916 г., поради липса на църква в село Фикел, местни майстори я оборудват с църковна утвар и там са провеждали всички църковни ритуали, а на Спасов ден, на поляната над скалната църква, се е провеждал селският събор.

След построяване на новата църква през 1934 г., скалната църква е изоставена и заменарена. Дълбочината на помещението е 14 метра, слиза се по изсечени в скалата десетина стъпала. Размерът на помещението е около 7 х 10 м, с височина на свода около 5 м.

В дъното има три ниши, образуващи своеобразен иконостас.

Скална църква, с.Маточина – Сакар, България

Скална църква, с.Маточина

Скалата над църквата е плоска и оттам има хубава гледка към околните баири, границата с Турция и крепостта.

Крепост Букелон – село Маточина, Сакар, България

Скална църква

адрес: BG-6535 Маточина

GPS: 41.844033, 26.531800

В района има още една интересна скална църква, също предполагаемо от 10-и век. От Маточина се минава през Сладун и преди да се стигне село Михалич се вижда импровизиран паркинг (41.850311, 26.427391) и табела „Скална църква“. В храстите има и саморъчно направена синя табела, информираща ни за „Св. Пантелеймон“. Църквата се намира на около 250 м. оттук. Първо трябва да се изкачите по хълма, а след това има рязко спускане, тъй като църквата е отдолу.

Слиза се по 14 стъпала, намиращи се в открит коридор, постепенно разширяващ се до 5 м. Той, заедно с трите конхи, придава кръстовиден план на църквата.

Скална църква, с.Михалич – Сакар, България

И тази църква е обявена за културен паметник през 1968 г.

Скална църква

адрес: BG-6537 Михалич

GPS: 41.850116, 26.424870

По първоначалния план това беше програмата за деня. Оттук трябваше да се отправим на заслужена почивка към хотела в Любимец. Да, но беше още обяд, как да се затворим в хотела, все пак не сме дошли за това! Решихме да започнем авансово програмата за следващия ден, като се върнем към Източните Родопи. Затова, след като се заредихме със студена (безалкохолна – бля!) бира от разпространена немскоезична търговска верига в Свиленград, се

отправихме към Мезек

Първата гробница, „официално“ открита в българските земи, е в

могилата Малтепе („Иманярската могила“)

край селото. В началото на 20-и в. местният иманяр Ангел Чобана, намира бронзова скулптура на глиган в цял ръст в насипа над могилата, тежаща 177 кг. Уверен, че е пълна със злато, счупил три от краката. Заровил глигана и два от краката, а третия занесъл в Пловдив, за да провери има ли някаква стойност. И така крачето останало в музея в Пловдив.

По-късно Ангел се полакомил и показал глигана на турски офицер (Мезек до 1912 г. е в Турско) и така находката набързо била изнесена към Истанбул. По-късно властите успели да го „убедят“ да продаде и двете скрити крачета срещу малка сума, за да сглобят целия глиган. Години след това българските власти се съгласили да дадат и последното краче, а в замяна получили отливка на глигана, която и до днес се пази в археологическия музей в София. А оригиналния глиган може да видите в археологическия музей в Истанбул в комплект с всичките му крачета.

Могилата край Мезек

още много пъти ставала обект на „любителски“ разкопки. Входът на гробницата бил открит през 1931 година от местни овчари. Докато до новооткритата гробница в Мезек стигнат специалисти, много от намиращите се вътре артефакти били повредени или местата им сменени, така че материалът за проучване бил силно ограничен. Вътре били открити и останки от кости на кон, и човешки тела, но от окислението при отварянето бързо се разпаднали. Първите и основни проучвания на гробницата са извършени от проф. Богдан Филов и д-р Иван Великов.

Мезешката гробница

е най-дългата тракийска гробница в България – близо 32 метра. Тя е съставена от коридор (дромос), дълъг 20 м (този на Александровската гробница е 10 м), две правоъгълни помещения с двускатно покритие и кръгла погребална зала (толос) с кошеровиден купол. Входът, въвеждащ в домоса, е намерен зазидан. Входовете към помещенията са затваряни – съответно първият с каменна плоча, вторият – с еднокрила каменна врата, третият, към толоса – с двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса. В толоса има каменно легло с две странично разположени урни от монолитни каменни блокове. Гробницата е построена от каменни блокове, които не са слепени с хоросан, паснали са перфектно един към друг. Построена е на равно място и след това над нея е издигната могила с 90 м диаметър и 14– 15 м височина, което са около 50 000 м3 земна маса (около 100 000 тона). Могилата е оградена с широк около 5 м. зид (крепида) от големи, добре одялани каменни блокове.

Подът на помещенията в гробницата е покрит с каменни плочи в два реда един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. При тях са намерени забележителни златни накити с филигран, сред които огърлица и обеци, и сребърни монети на Александър III Велики. По намерените монети погребенията са датирани към края на IV в. пр.Хр. Въпреки че е ограбена в древността, в гробницата са открити ценни произведения на тракийската култура – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Повечето намерени предмети, под формата на холограми, могат да се видят в дромоса.

Тракийска куполна гробница – Мезек, Свиленградско

Засега няма доказана информация кой точно е погребан край Мезек. Но от вида на гробницата и намерените в нея артефакти, се смята, че е била гробница на знатно тракийско семейство, от най-близкото обкръжение на тракийските царе. Гробницата е действала около 70 години и вероятно в нея са извършени между 4 и 6 погребения, като в това число не се броят жените, т.е. общо броят на погребаните е по-голям.

За да се стигне до гробницата от Свиленград се тръгва на запад към Мезек, като преди селото се завива наляво. Стигате до достатъчно голям безплатен паркинг (41.735090, 26.099997), откъдето по украсена с 3D рисунки алея стигате до входа на гробницата. Освен билети за самата гробница, могат да се купят и комбинирани – включващи и посещение на крепостта.

Тракийска куполна гробница

адрес: BG-6521 Мезек

GPS: 41.734910, 26.101584

тел.: +359 88 900 4016

цена: 4/2 лв (6/3 лв комбиниран)

Крепост Неутзикон, Мезек

За да се стигне до крепостта трябва да се мине през селото и да се изкачите западно от него, към местността „Калето“. Карайте внимателно – Мезек е посещавана дестинация, най-вече заради бутиковите си винарни, и пийналите (и не само) туристи щъкат като изоглавени!

Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на хан Крум (777 – 803), а според други изследователи – с 300 г. „по-млада“ – от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Въпреки, че е огромна, сравнена с Букелон, името ѝ не е известно. Най-често се приема, че това е „Неутзикон“. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат, но без да се посочва точно местоположение. Лично за мен втората теза е по-достоверна, защото „неутзикон“ не звучи на хан-крумовски, а по-скоро на гръцки.

Има форма на неправилен четириъгълник с размери приблизително 60 на 100 м. Вероятно е охранявала търговския път по поречието на Марица от Пловдив към Одрин. Местоположението ѝ е интересно – намира се на приблизително еднакво разстояние от Константинопол и от София (300 км), Черно и Мраморно море (150 км), Александруполис и Пловдив. Всъщност тези „изследвания“ са доста спекулативни – при повече старание можем да установим, че легендарните с безкрайността на дробната си част числа π (Лудолфово) или е (Неперово) се съдържат на практика навсякъде.

След османското нашествие крепостта губи значението си, въпреки че е била запазена. В началото на 20-и век е използвана за строителен материал за новите турски казарми в Свиленград.

Крепост „Неутзикон“ – Мезек, Свиленградско

Тя има девет отбранителни кули със заоблена форма и височина над 10 м., като 5 пазят по-уязвимата южна стена. Стените й са изградени от дялан камък, споен с бял хоросан, като от външната страна има три декоративни пояса от червени тухли.

Входът на крепостта е така разположен в извивка на стената, че когато нападателите влязат през него, да попаднат в клопка и да бъдат обстрелвани от всички страни.

На територията на крепостта няма открити останки от сгради, което говори, че най-вероятно не е била с голям гарнизон и е имала по-скоро отбранителни функции за закрила на местното население. В по-нови времена е построен и бункер в източната част, който гледа към „класовия враг“ по онова време – капиталистическите Гърция и Турция.

Бункер в Крепост „Неутзикон“ – Мезек, Свиленградско

През 2013 г. са добавени атракции за деца – стрелба с лък, шатри, коне и фигури на хора от епохата на функциониране на крепостта.

Крепост „Неутзикон“

адрес: BG-6521 Мезек

GPS: 41.736259, 26.082137

тел.: +359 88 900 4016

цена: 4/2 лв (6/3 лв комбиниран)

Все още беше сравнително рано, но преценихме, че времето няма да ни стигне и за „Глухите камъни“, а и жегата ни беше поизтощила.

Отправихме се към Любимец,

тъй като там единствено намерихме свободни стаи на поносими цени. През лятото районът е гъсто населен от „бедни“ румънски и руски туристи, които преспиват за вечер в нашия „рай“ на стабилността и благоденствието, преди да отидат да почиват като бели хора при гадните гаджали и хитрите гърчоля, които (идиоти такива!) не им смъкват по три кожи и не ги правят зорлен на балами, както се случва на Слънчака напр…

По пътя към града забелязахме

само 1 (словом: един) бостан

в широката околност, на който потен чичко продаваше дините на „бутикови“ цени – 3 – 4 пъти по-скъпо отколкото в Стара Загора. При условие, че всички дини в България са от Любимец (лукът от Сливен, кайсиите от Силистра…), как, аджеба, този бостан успява да задоволи търсенето?!

В бързината не бях забелязал, че в хотела не се допускат домашни любимци. Персоналът беше коректен и вежлив, но непреклонен – кучето трябваше да остане в колата. Правихме разходки из града до към 21:00 – 21.30 ч., но след това трябваше да го оставим на задната седалка. Докато ние се наслаждавахме на климатика, гадинката така бе примряла, че не беше докоснала дори налятата в паничката вода.

Хотел „Фантазия“

адрес: BG-6550 Любимец, ул. „Желязко Терпешев“ 1

GPS: 41.844420, 26.082434

тел.: +359 89 915 4140

web: Хотел „Фантазия“


Booking.com

Очаквайте продължението

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Изгодни нощувки в района на Любимец:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Идеи за други места в китната ни татковина:



Booking.com

Още снимки:

България: Маточина (2017-07-01 Букелон)

България: Маточина (2017-07-01 Скална църква)

България: Михалич (2017-07-01 Скална църква)

България: Мезек (2017-07-01 Тракийска гробница)

България: Мезек (2017-07-01 Крепост)

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Анжело ще ни разкаже за два Фестивала на ледените фигури – в Брюж, и в Русе. Приятно четене:

Ледени и пясъчни фигури в Брюж и Русе

Която и класация на туристическите забележителности на Европа и на Белгия в частност да разгледате, на първите места задължително е Брюж. Всички анотации си приличат: поредната Северна Венеция , канали, романтика, мостове, история, още канали, малко мухъл, още мостове…

Това, което на практика не се споменава, е

Фестивалът на ледените фигури (Ice Sculpture Festival) в Брюж

Създаден по инициатива на Франсис Вандендорп (Francis Vandendorpe) и неговия екип от N.V. Snow & Ice Events, Фестивалът на ледените фигури в Брюж от началото на века предлага незабравимо преживяване на гостите на града по време на Коледните празници.

Това е първото по рода си събитие в Европа и води началото си от 1999/2000 г. Провежда се на Гаровия площад в града. Това го прави още по-достъпно за хилядите посетители. В специално изградения павилион с площ около 3 дка се поддържа температура от – 6℃. Работи и Леден бар, на който можете да си изпиете питието от чашка от лед. Всички фигури, за чието изграждане са необходими между 300 и 500 т сняг и лед, са подчинени на темата на Фестивала. В началото тя е била „Брюж в сняг и лед“ (2000), след това следват „Световно пътешествие” (2002), „Кралството на боговете“ (2003), „Леденa планета“ (2006), „Ледена фантазия“ (2007), „Замръзналото кралство“ (2013), „В страната на хобитите“ (2014)…

Повече от 2 300 000 души са посетили изложбите. Има покани за посещение на Франция, Италия, Испания и Турция.

2000 – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

2002 wereldreis – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия 2004 hetrijkdergoder – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

През 2004 г.

Фестивалът се провежда паралелно и в Антверпен (Анверс)

по случай края на Годината на Рубенс.

2004 rubensantwerpen – Фестивал на ледените скулптури, Антверпен, Белгия 2005 icepalace – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия 2006 icegage 2 – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия ICE MAGIC – Фестивал на ледените скулптури, Брюж, Белгия

На два пъти, през 2009 и 2010 г.,

по покана на Париж, шоуто посещава града

и е представено в екотермален павилион на Шанз Елизе, по време на Международното Коледно изложение. Посещават го повече от 270 000 парижани и гости на френската столица.

2009 icemagic paris – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция2010 tour du monde paris – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция

2010 reisomdewereld – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2011 ice wonderland disney – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2012 icemagic – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция 2013 frozen disney – Фестивал на ледените скулптури, Париж, Франция

Изложбата посещава и Брюксел,

като павилионът е разположен пред церемониалния Кралски дворец. Събитието е част от зимните празници „Winterpret – Plaisirs d’Hiver“. Повече от 160 000 посетители се радват на 42-те сцени с белгийски комиксови герои, от които у нас като че ли най-известни са Смърфовете.

2013 strip figuren bxl – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия 2014 land of the hobs – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия 2015 wana gogo – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Брюксел, Белгия

В края на 2016 г.

Леденият фестивал се мести в Хаселт,

като е посветен на ледената магия на Антарктика.

2016 hasselt – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Хаселт, Белгия

Тазгодишното издание бе посветено на 25-годишнината на Disney – Paris, така че посетителите можеха да се срещнат с героите на Дисни, Марвел, Пиксар и Междузвездни войни „на живо“.

Проведе се в Брюж и Лиеж.

2017 brugge – Фестивал на ледените скулптури Брюж 2017 liege – Фестивал на ледените скулптури Брюж в Лиеж, Белгия

Зеебрюге или „Брюж на морето“

е пристанищният и морски курортен квартал на Брюж.

Известен е с това, че е може би единственото място в света, където две противникови сили записват победа. По време на Първата световна война тук е имало немска военноморска база. Англичаните потапят три стари кораба на входа ѝ, като го блокират, и отбелязват победа. Германците прокопават нов канал покрай тях и, отваряйки входа, също записват победа.

Тук се провежда друго, не по-малко интересно изложение –

летният фестивал на пясъчните фигури

През август, на площ с размерите на футболно игрище, се извисяват приказни замъци, дракони и принцеси…

Фестивал на пясъчните фигури в Зеебрюге, Белгия Фестивал на пясъчните фигури в Зеебрюге, Белгия

След касата има павилион, в който можете да изгледате документален филм, разкриващ как от стотиците тонове специално обработен пясък, благодарение на усилията на огромни екипи от творци, се „появява“ пясъчната феерия.

И на двата фестивала се допускат и домашни любимци

Условието е да са на повод и да не уринират върху фигурите.

7000 Русе Център, Русе, България

Но да се върнем към причината за написването на тази дописка. По Коледните празници отнякъде

чухме, че в Русе се провежда Ruse Ice Fest

Ура-а-а, това изкуство е дошло и при нас! После разбрахме, че това е четвъртото издание на празника. Което би трябвало да означава, че вече е захвърлил памперса… Да, да, ама не! В палатка, с 20 – 30 м2 площ, бяха разположени 7 (словом: седем) ледени фигури, без някаква видима връзка помежду си. Цялото посещение продължи не повече от десетина минути.

Фестивал на ледените фигури в Русе

Дали очакванията ни бяха прекалено големи, дали бяхме подлъгани от рекламата за „уникалност“, но

определено бяхме разочаровани

Съпътстващата програма е доста по-богата, но определено е насочена към жителите на града, а не към гостите му.

Фестивал на ледените фигури в Русе

Фестивал на ледените фигури в Русе

В Русе се провеждал от няколко години и фестивал на пясъчните фигури.

Предвид видяното, най-вероятно няма да го посетим, поне докато организаторите не „пораснат“. Засега ще се задоволим с Фестивала на пясъчните фигури в Бургас, който макар и да не е с мащабите на световните такива, е с история и опит. При него има идея, има обща насока, има мащаб, докато в Русе не забелязахме нищо такова.

Фестивал на пясъчните фигури в Русе Фестивал на пясъчните фигури в Русе

След като предвидените поне 2 – 3 часа за разглеждане на Фестивала рязко се стопиха, за да не сме съвсем капо, използвахме времето си за разходна из красивия град и за посещение на някои от туристическите му атракции.

Сексагинта Приста е римска крепост,

чието име може да се преведе като „Пристанище на 60-те кораба“. Създадена е в средата на I век по време на император Веспасиан. Вероятно получава името си във връзка с Дакийските войни на император Домициан, когато при устието на река Русенски Лом е прехвърлен един римски легион, състоящ се приблизително от 6 000 души. 60 кораба от типа „пристис“ са били необходими за тази акция. Открита е в края на ХІХ век от Феликс Каниц на основа на разстоянията между крепостите, отбелязани в римските маршрутни карти. След направени разкопки са намерени артефакти от II – I век преди новата ера, доказващи съществуването на тракийско селище на същото място.

Римски кораб в крепост Сексагинта Приста – Русе

Една от проучените сгради от ІІ-ІІІ век е храм на Аполон, в която са открити четири цели и фрагменти от още няколко оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, керамика, монети. На мястото си е открит и жертвеник на Аполон с надпис. Преустановил функциите си в края на ІІІ век, върху него е изградена една от най-важните сгради в римския военен лагер – Принципията (или военният щаб) – при император Константин Велики, която е функционирала до първите десетилетия на V век. Находките от периода са малко – главно монети и фрагменти керамика.

Сексагинта Приста завършва съществуването си

след атаките на авари и славяни в края на VI-и, началото на VII-и век. По-късно, през IX – X век, върху нейните руини е изграден средновековният град Русе.

Поради стратегическото си местоположение

мястото винаги се е ползвало като военно укрепление

На територията му има дори подземен бункер.

Интересна история разказа служителят на музея,

който беше дежурен на крепостта този ден:

По социалистическо тук е имало военно поделение и бункерът е служил за лазарет. Всички са мислили, че е ново строителство. Веднъж, вече в настоящо време, дошла на посещение немска група и много възрастен германец поискал да покаже на внучката си мястото, където е служил през войната като фелдшер. Оказало се, че бункерът е строен от немците през 30-те години на миналия век, а на една от стените могат да се видят инициалите на немеца и годината – 1944

Бункер в крепостта Сексагинта Приста – Русе

Крепост Сексагинта Приста

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Цар Калоян“

GPS: 43.846730, 25.945997

Другото място, което посетихме в Русе, бе

Екомузея

Според служителите му, той е уникален с това, че не е просто природонаучен музей, а показва екосистемата край Дунава.

В подземното ниво се намира най-големият сладководен аквариум за диви риби в България – 65 тона вместимост. В него могат да се видят риби от Дунав и вливащите се в него реки. Е, в аквариума с надпис „щука“ имаше каракуди и служителката предположи, че става дума за един и същи вид, известен под различни имена. Не всеки може да бъде рибар – специалист или поне ихтиолог…

В екомузея в Русе „живее“ реалистичен мамут от вида „космат мамут“

Лично на мен много ми приличаше на „Мани“ от Дорково, но ми беше обяснено, че разликата между двата вида е огромна и е лаишко да се смесват. Наистина, Дорковският екземпляр прилича повече на съвременен слон, докато мамутът от Русе е вулгарно неепилиран.

Тук може да се види и единствената в света запазена кост от друг вид мамут – Mammuthus romanus.

Мамут – Екомузей, Русе

Други зали са посветени на най-характерното местообитание по Дунава – влажните зони. В музея има също и диорами с грабливи птици, нощни и дневни, с горски бозайници.

Жетон – Екомузей, Русе

Последният етаж бе преотстъпен на Етнографския музей, където бяха изложени предмети от бита на русенци през вековете. Интерес (и особена гордост за русенци) представлява информацията „За първи път”, а и „гъбата” със стари обяви, афиши, реклами.

На приземния етаж, до касите, има две машини за сувенири. От едната можете да си вземете сувенирен жетон от серията „Golden Bulgaria“, на другата да си „изковете“ сувенирна пластинка от жълти стотинки.

Екомузей

адрес: BG-7000 Русе, ул. „Етър“ 3

GPS: 43.843030, 25.944551

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Още снимки:

Belgium: Brugge (2006-04)

Belgium: Brugge (2007-09-01)

Belgium: Brugge (2008-06-22)

Belgium: Brugge (2008-06-22 Cacao Museum)

Belgium: Brugge (2008-08-15)

Belgium: Brugge (2009-01-02 Snow & Ice Sculpture Festival)

Belgium: Brugge (2009-11-02)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-15)

Belgium: Zeebrugge (2008-08-29 Sand Figures Festival)

България: Русе (2017-12-17)

България: Бургас (2012-07-05 Фестивал „Пясъчни скулптури“)

България: Бургас (2015-09-04 Фестивал на пясъчните фигури)

В Русе можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:



Booking.com

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

Ако не ви се ходи до Русе, нищо не пречи да идете до Белгия“



Booking.com

Завръщане в Омуртаг

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село :) Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме ;) (малко украсявам де ;)

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали :) Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“? :)

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Самолети край Омуртаг

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

Самолети край Омуртаг

Самолети край Омуртаг

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Ежко Бежко

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Позволително за венчавка

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:


Другата България

Русе – място за размишление

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес в град Видин се открива новият мост на Дунава, ние обаче ще отидем до града на първия Дунав мост – Русе. Водач ще ни бъде Девора.

Приятно четене:

Русе

Толкова отдавна не си бяхме показвали носа извън София, че вече не можех да издържам на редовната разходка от апартамента до парка или центъра и обратно. Исках да видя нещо ново, исках да пътувам и на няколко пъти бях на косъм сама да се метна на някакво превозно средство и да избягам за ден-два. Една кратка разходка до Пловдив не успя да повдигне приключенския ми дух, но когато се разбра, че ще отскочим до Русе за няколко дни, вече имах повод да стегна повече багаж от този, който се побира в дамската ми чанта, а именно - цяла раничка. :)  

Русе

 

Потеглихме към Русе с автобус,

което само по себе си беше тъжно и затормозяващо начало за нашето пътешествие, но предполагам, че не сме единствените, на които им се налага да пътуват повече от 4 часа в некомфортни автобуси, слушайки всякакви разговори и накрая, опиянени от миризмата на сменен наакан памперс точно преди Русе, да слязат на автогарата и да се зарекат, че им е за последно.

Залез на Дунав, Русе

 

Автогарата е залепена до жп гарата, Continue reading

Русе

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Пътеписът ни днес ще бъде истински пътеводител за един от градовете в България с голям принос към българското Възраждане, Освобождение (който е чел Записки по българските въстание - знае) и новат ни демократичната история – Русе. Петър ще ни води натам. Приятно четене:

Русе

пътеводител

“Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук”

Елиас Канети, австрийски белетрист, есеист и драматург, роден в Русе

Русе – кратък пътеводител

Като човек, който обича да пътува (от една страна) и човек, прекарал над 20 години от живота си в Русе (от друга страна) не мога с лека ръка да отхвърля факта, че дълго време не мога да открия кратък туристически пътеводител за един от най-любимите ми градове в света. И, както казва Марк Твен, когато искам да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам.

Бърза история на Русе

Русе е град на над 2300 години. Възниква като тракийско селище, след което добива и първото си официално име по римско време – Сексагинта Приста (Пристанище на шестдесетте кораба), основано вероятно от римския император Веспасиан (69-79). С вековете градът има много имена – Пристис, Пристаполис, Роси, Руси, Русчук. По време на Първото и Второто българско царство градът е малка крепост, но след Кримската война Русчук става административен център на Дунавския вилает, обхващащ целия регион Варна, Тулча, Търново, София и Ниш. Управителят (Мидхат паша, изключително образован и активен реформатор) е в основата на редица фискални и стопански нововъведения, целящи модернизирането на Османската империя. Ето само част от нещата, които са се случили за първи път в Русе:

  • първата печатница в България (1864 г.)
  • улиците получават имена за първи път в България (1865 г.)
  • първото земеделско стопанство в Османската империя (1865 г.)
  • първата метеорологична служба (1866 г.) и метеорологична станция у нас (1883 г.)
  • първата ж.п. линия в България, маршрут Русе-Варна (1866 г.)
  • първата Фабрика за алкохолни напитки в България (1870 г.)
  • първата пивоварна фарбика у нас (1876 г.)
  • първият град с градоустройствен план в България (1878 г.)
  • първият флотски духов оркестър (1881 г.)
  • първата фабрика за обработване на кожи (1881 г.)
  • първата българска фабрика за сапун (1883 г.)
  • първата плетачна фабрика (1887 г.)
  • първата търговска камара (1889 г.)
  • първата фабрика за мебели (1890 г.)
  • първото българско акционерно застрахователно дружество “България” с централа Русе и със свои клонове в София и други градове на страната, както и представителства в Цариград, Солун, Велес, Битоля, Охрид, Атина, Пирея, Александрия, Чикаго, Лондон, Амстердам, Париж, Мадрид и Берлин. (1891 г.)
  • първата българска химическа фабрика (1895 г.)
  • първата публична кинопрожекция в България (1897 г.)
  • първият асансьор в България, функционирал по американски образец (1897 г.)
  • първата българска фабрика за железни ролетки (1898 г.)
  • първата българска фабрика за мелнични машини (1898 г.)
  • първата в страната фабрика „Експрес“ за велосипеди, грамофони и др. метални изделия (1906 г.)
  • първият църковен орган в България (1907 г.)
  • първата българска фабрика за железни кревати и мебели (1908 г.)
  • първото кино в България, наречено “Модерен театър” (1911 г.)
  • първата българска пътническа линия в корабоплаването Русе – Видин (1935 г.)

През 1879 г. Русе е едни от най-напредничавите градове на Стария континент и е сравняван с Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е “вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия. Затова е и един от сериозните кандидати за столица на България, но поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав, отпада в по-нататъшните дискусии.

Русе

Снимка: Русе в снимки (публикувана с писмено разрешение)

След Първата и Втората световна война и завземането на Южна Добруджа от Румъния, икономическото значение на града намалява.

През епохата на социализма с построяването на Дунав мост през 1954 г. и последвалата бърза индустриализация на страната Русе се превръща в голям икономически, транспортен, културен и просветен център. Развиват се машиностроенето, електрониката, приборостроенето, химическата и леката промишленост. Изградено е ново, голямо пристанище и технически университет.

За съжаление, в началото на 80-те години Русе отново навлиза в труден период от своята история. В Гюргево е построен химически завод, който обгазява с хлор града в продължение на десетилетие и се отразява негативно върху неговото развитие. Градът постепенно започва да възвръща предишните си водещи позиции едва след влизането на България в ЕС.

Днес Русе е известен с прекрасния си център, празните молове и неучтивите сервитьорки :) Голяма част от историята на града е запазена в неговите улици, сгради и забележителности, за които ще разкажа накратко в тази статия.

Бърза география на Русе

Както знаете, Русе се намира на северната ни граница. Ако погледнем града през погледа на особено образован румънски щъркел, летящ на юг, Русе ще изглежда горе-долу така:

Русе, кратък пътеводител

Градът се явява едно Т-образно кръстовище между пътищата за София (Бяла, В. Търново, Пловдив), Варна (Разград, Шумен) и Букурещ (Дунав мост, Гюргево, Силистра).

Пристигане с влак или автобус

Ако пътувате с влак или автобус, разходката ви в Русе ще започне от централната авто- или ж.п. гара. В Русе те са непосредствено една до друга, така че няма значение с какъв транспорт сте дошли (освен ако не е с кораб, но и за кея ще разкажем по-надолу).

Пристигане с автомобил Continue reading

Екскурзия из Югозападна България (2): Рупите и Самуиловата крепост

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължаваме с разходката на Петър и Биляна в долния ляв ъгъл на България ;) Започнахме с Мелник и Роженския манастир, а днес ще посетим Рупите и Самуиловата крепост. Приятно четене:

Екскурзия из Югозападна България

част втора

Рупите и Самуиловата крепост

  След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към

Рупите

 

 Рупите

Следваща дестинация – Рупите. Би трябвало да стигнем за броени минути до там, но се оказва, че има ремонтни работи по изграждането на АМ “Струма” и се налага да се върнем до Сандански и да ползваме обходен маршрут… Пристигаме в Рупите. Приятно впечатление ни прави, че всичко е уредено, а не се налага да плащаме нито паркинг, нито тоалетна (навсякъде по маршрута ни бе така). Влизаме в комплекса и буквално усещаме прилив на енергия…

Рупите

   

Рупите е местност, разстилаща се по десния бряг на река Струма

Едно от онези места, чиято природа е в състояние да възхити, вдъхнови и омиротвори. Невероятната красота на тази местност, е способна да създаде у всеки чувство на хармония и спокойствие. Същевременно с това около Рупите цари и един ореол на мистика и енергиен заряд, навярно свързан с факта, че Ванга избира това място за свой дом.

Рупите

    Попитана защо е избрала точно това място за свой дом, тя отговорила: „Имам определено време колко да стоя тук. Това място е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна…”

Рупите

    Хребетът, за който говори Ванга, всъщност е

Кожух планина,

възвишение в Рупите. Според нея Кожух е ключът към разгадаване на древното ни минало. Ванга твърдяла, че там, където е кратерът, някога е имало голям град, погребан под огнената лава. Жителите на този град били едри, облечени в дрехи сякаш от станиол и били доста умни. Западно разположеното възвишение Кожух, което в действителност е част от угаснал вулкан.

Рупите

  В резултат от изригване на вулкана в Рупите има магмени скали. От тях извира минерална вода с температура 75 градуса по Целзий. Минералната вода има лечебни свойства и помага при заболявания на храносмилателната система, ендокринно-обменни заболявания, а също и заболявания на опорно-двигателния апарат, неврологични, гинекологични и кожни заболявания. Част от водата е каптирана и по тръбопровод е отведена до град Петрич.

Рупите

    Началото на пролетта е. Тук всичко се движи, тича, лети, пее, жужи, играе, скача, плува… Червеноуха костенурка си плацика в топлите минерални води, докато децата тичат по поляната, от която чуваме и някакви домашни птици… Жаба се скрива в гъсталака до езерото, защото над нас прелита щъркел! А дърветата са обсипани с цвят! Какво хубаво място да оставиш мартениците си!

Рупите

  През 1992 г. пророчицата построява

черквата “Св.Петка Българска”,

превърнала се веднага в място за поклонение за хиляди нуждаещи се хора.

черквата Св.Петка Българска – Рупите

  Иконите на иконостаса са рисувани от известния художник акад. Светлин Русев, като

образите на светците са прекалено реалистични и не се одобряват от Св. Синод

Сред критичните мнения относно иконите на Светлин Русев е това, че художникът е изографисал съсухрени и мрачни фигури, които плашели и отвращавали миряните, вместо да им носят покой и благодат.

черквата Св.Петка Българска – Рупите

    Така или иначе, на 14.10.1994 година храмът е тържествено осветен от Неврокопския митрополит Натанаил, в съслужение с десетки свещеници. Заветът на Пророчицата е това да бъде място за духовно и физическо изцеление и дом на всички вярващи, независимо от тяхната народност и вероизповедание.

черквата Св.Петка Българска – Рупите

    Днес храмът „Света Петка Българска“ приютява стотици миряни всеки ден, които искат да се поклонят пред Ванга и да запалят свещи в църквата. Жителите на петричките села твърдят, че пророчицата им помага от небето. Енергията на Ванга се усеща от вярващите и те се зареждат позитивно, стават по-добри, категорични са местните хора.

черквата Св.Петка Българска – Рупите

    Пред 2002 г. в изпълнение на заръката на Ванга учредената от нея фондация започва изграждането на манастирски комплекс около храма. Той включва изложбена зала, зала за кръщение, 2 камбанарии и 12 стаи с 30 легла.

Ванга – Рупите

    Скулпторът проф. Емил Попов е изваял паметник на Ванга, по повод 100 годишнината от рождението й. Височината на скулптурата е 1,80 м, а самия макет професорът е дарил безплатно. Паметникът, който тежи над половин тон, е монтиран върху специална основа вляво преди мостчето, което води към църквата. Ванга е седнала на стол, ръцете й са отпред…

Ванга – Рупите

    Докато се разхождаме из Рупите, някакси в ушите ми звучи една позабравена песен на Георги Христов – Посвещение. Два дни след като си тръгнахме от това свято място, научихме, че вещите на Ванга са били предадени от държавата на Община Петрич.  Те ще бъдат изложени в къщата ѝ, а старите и повредени ще се бракуват. В полза на Община Петрич са били предадени повече от 1411 предмета – след 17-годишни спорове и процедурни пречки! Дано ги видим другия път… [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Областният управител на Благоевград Костадин Хаджигаев казал: “Кандилото, което е на ток, още светеше. През всичките тези години  не е засегнато. Не е изгоряла дори и крушката в него. Това място е свято.”

Ванга – Рупите

    Продължаваме към последната дестинация от нашата екскурзия –

Самуиловата крепост

Спираме пред входа на красив парк край река р. Струмешница.

Самуиловата крепост край Петрич

 

Национален парк-музей „Самуилова крепост“

тържествено е открит на 23 октомври 1982 година. Останките от средновековното укрепление и селище са консервирани, а районът около него е благоустроен. От паркинга до международния път Петрич – ГКПП “Златарево” към парка-музей покрай брега на реката води красива алея.

Самуиловата крепост край Петрич

  Докато се разхождаме, виждаме, че дърветата са буквално обсипани от лишеи. Лишеите абсорбират вода и минерални вещества от дъждовната вода и директно от атмосферата. Това ги прави изключително чувствителни към замърсяванията на въздуха. По тази причина, те представляват много добър индикатор за нивото на замърсеност.

Самуиловата крепост край Петрич

  Чрез степента на развитие на лишеи в обкръжаващата ни среда, можем да съдим за чистотата на въздуха, които дишаме – наличието на лишейни популации е индикатор за чист въздух и обратно, отсъствието на лишеи говори за замърсена околна среда. Видите ли толкова лишеи някъде – въздухът е много чист и хубав!

Самуиловата крепост край Петрич

    В далечината се виждат величествената бронзовата фигура на

цар Самуил

в цял ръст и четирите бетонни пилона изградени в най-високата част на хълма, върху руините от средновековната кула.

Цар Самуил – Самуиловата крепост край Петрич

  Паметникът на цар Самуил е дело на художника проф. Борис Гондов. Представлява изразителна, величествена фигура в цял ръст, но с превити колене. Владетелят – прекършен не от поражението, а от болката, която ще го убие, по своите осакатени сподвижници. От двете му страни на пана са изобразени релефите на войниците – едновременно трагични и величави.

Цар Самуил – Самуиловата крепост край Петрич

    Както със сигурност знаете, при битка в околностите на крепостта византийският император Василий ІІ, наречен Българоубиец, разгромил българската войска, предвождана от цар Самуил и я пленил почти изцяло. Цар Самуил и неговото обкръжение едва успели да се спасят.

Цар Самуил – Самуиловата крепост край Петрич

  Съобразно християнската доктрина, пленени християни трябва да бъдат освобождавани след края на войната. Византийският император потъпкал това правило и ослепил пленената 14-хилядна българска войска, като оставил на всеки сто души по един водач. Самуиловата крепост при село Ключ е място не само на една голяма трагедия, но и свидетелство за жестокост, непозната дотогава в историята, нечувано военно престъпление. Няма и не може да има друго определение за ослепяването на 14 000 обезоръжени и беззащитни пленници. А това е по-скоро повод за срам, а не за гордост за Василий Втори.

Самуиловата крепост край Петрич

    В съчиненията на византийските хронисти от 11 век Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара, Кекавмен и други се известява за преграждането на Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) с широка преградна стена — дема. Археологическите изследвания сочат, че демата представлява сложна система от отбранителни съоръжения, които започват от склоновете на Беласица, южно от село Ключ и опират на север в слоновете на Огражден. Укрепителните съоръжения се простират в протежение на повече от 8 километра. Самата крепост, известна по-късно като

Самуилова крепост е само част от тази фортификационна система

 

Самуиловата крепост край Петрич

    Тя се състои от един обграден със стени лагер, разположен на един хълм над самия бряг на Струмица и обиколен с два паралелни, концентрично разположени рова, от които единият се намира по средата на хълма, а другият — в самото му подножие. Върху най-високата част на хълма са открити правоъгълни каменни основи на дървена наблюдателна и отбранителна кула, конструктивно свързана с каменната стена. Останалите два вала имат единна структура на насипа си. Разположението на Самуилова крепост позволява да се контролира цялата клисура и да се използва като команден военно-стратегически пункт на всички сектори на отбранителната система. Този начин на укрепяване не се среща никъде на друго място, освен в Самуиловата столица в Преспа.

Самуиловата крепост край Петрич

Какво е останало днес обаче? На върха на хълма ще видите нещо като оранжерия и нещо като летяща чиния. В “оранжерията” е останало това…

Самуиловата крепост край Петрич

    При цялото ми уважение към историята и културното ни наследство, всички оставаме нескрито разочаровани – в “оранжерията” има една дупка… Не, че сме велики археолози, ама със средностатистически багер можем да ви я направим същата на всяко едно друго място. Добрата новина, която ни казаха: през 2014 г. нещата ще се променят – спечелен е проект от ЕС, с който съоръженията ще се реставрират, ще има указателни табели, атракции като стрелба с лък и др. Стискаме палци да се случи! Остава ни хубавата гледка от наблюдателницата:

Самуиловата крепост край Петрич

    На какво чудно място сме само – ако хванете картата на България, се намираме в нейния долен ляв ъгъл. На пет километра от нас е македонската граница (селото в далечината на снимката горе е в Македония). Но на толкова е и гръцката, която върви по билото на Беласица…

Беласица

    Програмата е изпълнена! Прибираме се… Гладни сме! Гладни сме! След толкова ходене директно паркираме пред ресторант “Морско дъно” в Петрич – рядко добро място на нормални цени, с лек фокус върху морските храни… Преядохме!

ресторант Морско око, Петрич

  На връщане към София си напазарувахме от една крайпътна оранжерия – за 2 лева можеш да си вземеш чувалче пресни марули… как да не се възползваш! Направихме си и равносметка – 450 км за 2 дни и чудесни спомени.  
През цялото време от Петрич до София, Яничка ни четеше предсказания на Ванга. Така приключваме и нашето кратко, но много зареждащо пътуване. България е благословена страна! Неслучайно Силите ме изпратиха тук. Всеки народ си има звезда, която го зарежда със светлинна енергия. Но има и изключения. Някои народи нямат звезда, а планета. Един ден тези народи няма да могат да оцелеят. В необикновената за тях атмосфера ще се задушат… народ, който има планета вместо звезда, ще угасне както свещ при силен вятър. България има не само една звезда, а цяло съзвездие. България не е бедна. Тя има народ трудолюбив, работлив. Българският народ всичко може, по силите му е всичко да произвежда. Народът ни е учен за разлика от някои други народи. Най-ученият в света! Българското писмо е едно от най-старите на земята. Ще дойдат добри дни за България, за народите, които помагат на нашата държава. Защото тя ще бъде уважавана и тачена от велики държави. Ще мине време, България ще изправи снага, самочувствието на хората ще порасне. Българите са силни – вижте за какво се пее в песните ни и ще разберете как предците ни са живели. Тачете празниците – те са средство за оцеляване. А хорото е магичен ритуал – символ на единството, на кръга. Онази енергия, която изпитваме, докато играем хоро, е несравнима с друг танц. Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град. Трябва да бъдем добри и да се обичаме, защото бъдещето принадлежи на добрите хора и те ще живеят в един прекрасен свят, който сега ни е трудно да си представим! Обичайте се, защото всички сте мои деца.   Автори: Петър и Биляна Събеви Снимки: авторите Други разкази свързани с Другата България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)