Tag Archives: планина

Австралия(3): Сините планини и пещерите Дженолан

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандияспряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, а днес ще отидем до Сините планини и пещерите Дженолан .

Приятно четене:

Австралия

част трета

Сините планини и пещерите Дженолан

Сини Планини

14 – 18 септември 

14 септември

След мъчително, но успешно инсталиране на палатка и тента върху новия ни дом на колела, успяваме да си тръгнем от Сидни и да започнем дългоочакваното безкрайно пътешествие. Първата ни спирка е

Катумба в Сините Планини (Blue Mountains),

едно от най-известните планински образувания на континента (сигурно защото е до Сидни, а не забутано някъде в дълбините). 

Пътят до там е “интересен”, особено когато навлезеш в планините, защото гледките нямат и помен от планинска местност. Така че всъщност никак не е интересен. Просто една магистрала, която, както вече установихме, е от най-скучните инфраструктури в една държава; и от време на време градче – ама все едни такива никакви градчета (което през следващите месеци ще се окаже типично за всички градчета и селца на Австралия).   

Ясно е, че днес нищо няма да можем да видим от Планините, защото много окъсняхме със сутрешните занимания в града. Затова обръщаме внимание на подредбата на колата и започваме да установяваме процедури на нагласяне, готвене, палатко-разпъване, гардеробо-нареждане и други типични за ежедневието ни функции, които сега трябва да изпълняваме в това малко пространство и … на открито. Също така е важно бързо да свикнем с разтягането и прибирането на катуна, защото от тук нататък ще го правим всеки ден. 

Мазда Tribute - Пътуване из Австралия с палатка

След скучното подреждане е дошло време да готвим. Вадим котлона, нареждаме масата и готвим нещо, за което помня само, че беше невероятно безвкусно. О, живот по къмпинги! Докато приключим с яденето и измиването на чиниите, вече се е стъмнило, а е станало и много студено. Довършвайки бирите, се чудим какво да правим сега. Толкова е тъмно, че сякаш е време за лягане, а и (потрепервайки) не държим да стоим навън. 

Все пак, нека да погледнем колко е часът – 18:30!!! Е, това не го очаквах. Толкова перипетии минахме до този момент, че умът ми не може да побере, как все още ни най-малко не е време да си лягаме. Ами какво ще правим тогава на този студ и мрак толкова време? (Абе, закъде сме тръгнали, като още от първия ден не знаем какво да правим?!?)

Решаваме да пренаредим колата и да си направим хралупичка върху задните седалки. Там пак ни е студено, но поне можем да се занимаваме с тихи дейности, а даже и да включим компютъра за един епизод – от тази страна плоскостта на „кухнята“ служи и за бюро. Добре, че в къмпинга има горещи душове, че да се стопля преди да се наместим в палатката. Сигурно щяха да ми се изпотрошат зъбите от тракане иначе.

*** 

15 септември

Снощи ни измръзнаха дупетата в тази палатка! Чувствах се като на хижа Тевно езеро – спане в палатки, три БТС одеяла и всички катове дрехи, които са ти се събрали в раницата. Тук пак бяхме навлечени, но без трите одеяла – само една олекотена завивка. Като слезем днес в града, първата ни работа е да купим второ одеяло и по още една възглавница. Иначе палатката е много удобна, широка и просторна, с вграден матрак и прозорци околовръст (които, разбира се, бяха затворени, за да намалят досега ни с външната температура). 

Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

На сутринта с нетърпение ставаме от сън. Беше ужасно некачествен и жадуваме да го  заменим с мечтаните кафе, чай и, най-вече – закуска. Събираме катуна и се разхождаме по местните улички, за да стигнем до Панорамен Свят (Scenic World) – туристическа атракция около перлата в короната на Сините Планини –

Трите Сестри (Three Sisters)

Билетът те допуска до три различни въжени транспорта – влакче и две кабини, които водят до различни точки в парка, винаги с поглед към камените Сестри.

Първо се качваме на

Небесния Път (Skyway)

и преминаваме на отсрещната скала с перфектна гледка, както към трите отвесни образувания, така и към водопада Катумба, който никога в документираната си история не е пресъхвал.  Посочват ни най-близките наблюдателни платформи и ни пращат да се разхождаме. Кабината се движи редовно между двете спирки, така че няма да ни забравят тук. 

Гледките вече са доста по-планински. Това, което виждам, ми напомня повече на каньон, отколкото на планини. Вместо катове хълмове и върхове, които виждаш по (например) българските Балкани, тук гледката е от гори ниско долу и плоски, единични хълмове в далечината. Лесно можеш да „видиш“ как е текла и дълбала дълбоката река.

Стигаме до първата платформа и решаваме набързо да прескочим до следващата. И после до следващата … И така докато се оказва, че сме минали разстоянието между двете спирки и направо можем да си се върнем пеш. Абе знаем си ние, че сме яки туристи и ловци на гледки, ама не очаквах да пропуснем да прелетим отново между двете станции … 

След бърза спирка за втора закуска се качваме на

влакчето (Railway),

което е основната атракция на парка, тъй като е съществувало, още от 1872 година. Това влакче е част от миньорска инфраструктура за въглища и керосин на първите заселници. Но след Втората Световна Война компанията се разпаднала и на нейно място започва да се развива туристическа дейност, използваща съществуващия влак.  Единствената разлика е, че влакчето се е развило с технологиите. Оставило е без работа конете, които са го теглили, изоставило е и парния двигател и сега се движи напълно автоматизирано.  Подредени в редички се качваме и ни съобщават, че това е най-стръмния въжен влак в света (Рекорд на Гинес от 1997 година). Е, хубаво де, колко може да е стръмен?

Стръмен е (52 градуса наклон!)! Ако не беше бавната скорост, с която се движехме, това щеше да е най-екстремното влакче на ужасите, на което съм се качвала през живота си – много стръмно и още по-забавно! Със слизането в долния край, знаем, че ще се спуснем поне още веднъж, преди да си тръгнем.

Следващо забавление –

Кабелният Път (Cableway),

който ще ни върне пак горе на основната платформа. За да стигнем до него, първо обикаляме Пешеходния Път (Walkway) , който минава през дъждовната гора на планините. Тя, разбира се, е пълна с невъобразимо разнообразие от видове, но преобладават евкалиптовите дървета (аромата, на които аз не мога да намеря въпреки късането, триенето и чупенето на листа). Всъщност името на планините идва точно от евкалипта – при нагряването на листата, маслата, отделени във въздуха, пречупват светлината и създават син филтър върху планинските гледки. 

След нов снимачен ъгъл от Кабелния Път (тези сестри големи кипри излязоха) се връщаме на платформата и бързаме пак за влакчето. Този път искаме да сме най-най-отпред, но когато пристигаме се оказва, разбира се, че не сме само ние с такива идеи. Има опашка за предната седалка за следващите 3 – 4 превозвания. Е, толкова въодушевени не сме, че да чакаме цял час за този лукс. Качваме се в средата и отново се наслаждаваме като малки деца. Всъщност децата във влакчето се скъсват да реват от страх. Ъгълът на „падане“ е ужасяващ! 

На слизане осъзнаваме, че май сме спечелили от лотарията, защото, за да се върнем пак горе, трябва да слезем от влакчето и да минем от другата му страна. А тук долу опашки за предния ред няма. И познайте колко бързо се курдисахме на първа линия, въоръжени за снимане на видео, което най-вероятно не може да покаже истинския адреналин на изживяването. Много е готино да те е страх най-отпред – по-хубаво е от средата! 

Три сестри – Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

С детска радост в душите се връщаме в къмпинга за бърз обяд и тръгваме към следващата спирка. Нали помните, че ни трябва допълнително одеяло? Естествено спираме първо да си го купим, заедно с възглавници и други нужни и ненужни аксесоари, с които решихме да се сдобием.

Центърът на Катумба

е дълъг и пълен с интересни магазини. Спираме за смутита и успяваме да впечатлим човека с нашите чаши. Явно и тук устойчивите практики все още не са навлезли съвсем. 

Тази вечер ще спим в безплатен къмпинг

Това са места, които държавата е отделила като местност за почивка и освен една еко тоалетна няма нищо друго осигурено. Дори и питейна вода няма. И тук е така, но ние сме оборудвани и нямаме нужда от такива луксове – 25л туба с вода, електроники и лампи на батерии и (за всеки случай) конвертор за дванайсет волтовите контакти в колата. 

Сини планини - Пътуване из Австралия с палатка

Намираме се в евклиптова гора и само малка част е разчистена за няколко коли и палатки. Паленето на огън е позволено в момента и съседите ни вече се топлят и са захванали китарите. Ние нямаме амбиции за огън и затова след вечеря се прибираме пак в хралупката си, която става все по-уютна, особено с новото ни мекичко, розово одеялце. (Това място беше в гората, но обикновено тези „удобства“ са за шофьори на камиони и се намират до пътя – отиде всичката романтика май.)

***

16 септември

След кратка спирка в местното селище (което и този път не впечатлява с нищо особено, но позволява да се сдобием с още важни придобивки) спираме на

Говетс Лийп (Govett’s Leap),

от където се открива уникална гледка. Подобна е на тази около Трите Сестри, но още по-гориста и хълмиста. Заради което се и замислих, че може би не планираме да прекараме достатъчно време в планините. Жената в информационния център го потвърждава, като ни предлага различни места за разходки. Бързо решаваме, че ще се върнем след гостуването ни утре вечер в Ориндж (Orange) при приятеля на Ник – Хенри. 

Но за днес е планирано посещение в

пещерите Дженолан (Jenolan Caves),

които ни посрещат парадно!

Първо (и най-важно) – по пътя започваме да виждаме табели да внимаваме за кенгурута. Е добре, ама колко пък да внимаваме – не вярвам да видим някое. То и в Европа навсякъде има табели за елени, ама кажете ми честно виждали ли сте някога? … Ама видяхме, бе! Е, първото беше мъртво до пътя.  И второто – също така. Както и следващите пет кенгурута и четири уомбата (друг вид местно торбесто животно), ама кой ги брои… И изведнъж, виждам в далечината

огромно стадо с над 50 кенгурута,

излежаващи се под няколко дървета. Ник не може да насмогне да бие спирачки – следи оставихме на пътя! Те, разбира се, избягаха, когато излязохме да ги снимаме, ама ги видяхме тези подскочковци. 

Второ – пътят ни до там най-сетне преминава в криволичещ, тесен път, такъв, на какъвто сме свикнали в България (къде се е чуло и видяло прави пътища в планината?!?). Спецификите на пътя са толкова нетипични за държавата, че 12 километра преди началото му започват безброй предупреждения и опити да те върнат обратно. Е няма пък – ние сме пекани планински шофьори. 

Трето – комплексът се състои от 6 – 7 пещери. Ние се движим към първата, защото основната й зала е пригодена за коли. От нея започват всички турове. А те са с различно ниво на трудност и ние някакси сме избрали най-лесния –

пещера Империал

(защо така се подценихме – не мога да кажа). 

Не искам да звуча грубо и неуважително, ама

това беше най-невпечатляващата пещера, в която съм била

Нали сте били в Ягодинската в Родопите? Силно бих се изненадала, ако не са ви водили от училище. Тя е една от най-лесните и „детски“ пещери в България. Е тази е по-„детска“ и от нея. Ама аз съм много глезена с пещерните си изживявания и трудно можеш да ме впечатлиш с няколко сталагтита и сталагмита (Я да видим, знаете ли кое кое е …?).

Все по-често забелязвам, когато пътувам във или извън Европа, как невероятни туристически потоци се стичат към всякакви природни и неприродни “феномени”, а те (по мои лични пристрастия) не могат и да се доближат до вълнуващите забележителности на България. Е, поне неуправляемите световни туристи няма да ни ги развалят с липсата си на респект. (За това ще си говорим по-подробно, като стигнем Улуру.)

Тръгваме си след тази лежерна разходка на целогодишни 17oC, защото бързо се стъмнява, а ние искаме по светло да пристигнем на къмпинга.

Тази вечер сме на поляната до хиподрума на Оберон

Около нас няма никого, но за щастие местният клуб по пилатес пристигат и успяваме да се възползваме от душовете им, дори и студени. Е, не и преди да се разходим до местния парк, в частност детската площадка, където аз се наранявам, падайки от въжената линия, а на Ник му се повдига от въртене на въртележка. Нормално 24-годишно, женено поведение – не се съмнявайте …

***

Перипетиите през нощта са големи

Още докато си гледаме традиционния епизод в хралупичката, навън започва да вали (кой е тръгнал да се притеснява?). Когато му идва времето, се качваме горе и си лягаме в сухата палатка. Ама то може ли да спи човек с непрестанното плющене на външния слой при силния вятър, както и с мяткането на преддверието, което започна да пропуска и вода. Добре че си имам смел мъж, който излиза в студения дъжд да стегне рейките и слага анекса на палатката (той прави затворено помещение при входа ѝ). Връща се мокър и премръзнал, но успяваме да поспим за малко.

И … пристига още повече вятър! Мъчим се да спим но се намесва и параноята – колко силен ще стане вятъра? Колко ще издържи палатката? Колко по-студено може да ни стане на нас? Колко ще е трудно да приберем палатката сутринта в още по-силен вятър (според прогнозата)? И тук вътрешното ни легло идва на помощ. Решаваме се да надуем долу дюшека, да прехвърлим завивките и в студения дъжд да сгънем палатката в 2:00 посред нощ. Толкова е студено, че премръзналите ни пръсти едва дърпат рейките, за да я затворим. Толкова мокро, че когато най-сетне се шмугваме в колата, трябва да си съблечем подгизналите пижами, без възможност да извадим сухи дрехи, защото са под нас. Е, поне в колата няма особено проветрение и ще се стоплим.

***

17 септември 

Не се стоплихме! Цяла вечер се чудих накъде да се завъртя, как да се гушна повече в Ник, че да се понаспя. И по никакъв начин не можех да си обясня, защо не става топло и задушно в колата от нашето дишане. Аз си мислех, че ще се потим вътре, а не че ще сме постоянно настръхнали. 

Идва време да станем и да разберем защо и как. Погледнахме навън и видяхме … Поляните на хиподрума са покрити със

сняг!!! Да, сняг –

а ние идваме в слънчева Австралия!!! По-късно днес ни казват, че Оберон е най-студеното място в околността. Браво бе, точно на него се натресохме тази вечер. Представяте ли си как щяхме да се събудим на шушулки, ако бяхме останали горе или пък как щяхме да събираме покрита със сняг палатка? Не, благодаря!

Не му мислихме много – върнахме колата в подредба за шофиране и скорострелно се изнесохме. Първа спирка – кафене с горещ чай и закуска. (И Кармолиса извадих, да се дозащитим от измръзването.) А в кафенето случайно чуваме разговора на един клиент с бариста колко са щастливи, че най-сетне е валяло – заради сушата. Е, ужасът за един е щастие за друг. 

Добре, че тази вечер ще сме на гости при Хенри и ще можем да изсъхнем и да се стоплим преди пак да хванем пътя утре. След бързо посещение на

геоложкия музей в Батхърст (Bathurst),

който се оказа много по-интересен и цветен от очакваното (е, все пак сме уморени и ни е студено – не сме супер оптимистично настроени в момента),

пристигаме и в Ориндж

Хенри е отседнал при леля си, което означава, че тази вечер ще спим в истинско топличко легло (даже и електрически одеялца ни сложиха). 

Посрещат ни сърдечно, като вкъщи, а ние бързо се разпростираме, за да сушим всичко, що се намокри през нощта. Джейн предлага да направи вечеря за всички и предупреждението за веганството ни не я притеснява ни най малко.

Излизаме с Хенри в мрачния студен ден, да разгледаме Ориндж, който всъщност не предлага много за гледане. Но има винарна, така че там ще ходим да се топлим. Дегустираме шест вина и си тръгваме с бутилка „Идиотът“ и още една „Диригентът“ – все червени. В този студ белите не ни се усладиха. 

Винарна в Оринжд – Пътуване из Австралия с палатка

Приключваме деня с много горещ чай, веган лазаня, малко Нетфликс и много разговори. Спим топло и непробудно цяла нощ – точно това, от което имахме нужда след снощната безнадежност. 

***

18 септември

Неохотно събираме всичко, което простряхме вчера и се товарим пак на колата. Този път имаме и допълнителен товар – лазаня от снощи и Хенри, за да го оставим на влака за Сидни. А ние сме тръгнали

пак за пещерите Дженолин

Не мога аз така – да знам, че има уникални турове по пещерите, пък да си остана само с „детската“. Освен това, нали казахме, че ще се върнем в планината, а времето не ни позволява други разходки. 

По пътя преживяваме и най-невероятния ни сблъсък с дивата Австралия. Както се вием пак по пътищата, изведнъж до завоя – едно кенгуру, точно до нас. От другата страна още две – три и то на уширение. Спираме моментално, за да ги снимаме от колата, а те дружелюбно се приближават. Е, няма как … изскачам навън и вадя една филия хляб. Храня ги! И успявам дори леко да ги погаля. Групичката е от шест кенгурута – пет женски, всичките с бебенца в торбичките и един мъжки да ги пази. 

Внимание! Не правете като нас

– човешките храни не са подходящи за дивите животни, най-вече защото и за хората не са 😉 Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше.

На ръба съм да се разплача от щастие!

Никога няма да съм по-близо до диво кенгуру, защото то по-близо от това е само да се гушкаме (а до там май няма да се стигне). На Ник очите му също светят с чиста радост. Как е възможно това да се случва!?

Щом нахранихме майките, смело се приближи и защитникът … Бяхме шампиони по бърз скок в колата – от него си ни е страх. Може да изглежда дружелюбен, ама като гледам какъв мускул е опашката му, не държа да проверявам личните му нагласи към нас. 

Стигнахме пещерите. Този път избираме една за по-напреднали –

Пещерата Лукас (Lucas)

Пещерата е голяма и всяка зала е по-просторна от предишната.

Jenolan Caves, New South Wales, 2790, AU

Обиколката ѝ е най-дългогодишният туристически обект в цяла Австралия, опериращ над 150 години. В началото екскурзията е била 6 часа и са вървели със свещи при логичната липса на електричество. Можели да си го позволят само богатите туристи, но на тях пък тоалетите им били пищни и откровено неудобни за такива начинания. Особено когато в едната ръка носиш свещ, а в другата – кошница за пикник. А в една част от тура трябвало и да се наместят върху чували от картофи и да се пързалят надолу, защото нямало по-безопасен начин за преминаване (хм… примерите не звучаха безопасно). 

Залите са осветени уникално,

като светлините се включват една по една, за да подчертаят различните детайли около нас. В „Катедралата“ дори пуснаха музика, за да обърнат внимание на акустиката (а как ми се иска и аз да запея). В друга зала пък, напълно изключиха светлините, за да видим, колко тъмно е всъщност в пещерата. И да ни уверят, че ръцете, които размахваме пред лицата си (защото така ни инструктираха), в действителност не ги виждаме. Мътните очертания са само халюцинация на мозъка. 

В района за спускане по картофени чували (където за мое щастие сега си има стъпала) питат за доброволец да тества акустиката. Е сега е моят момент – вдигам ръка и пея „Алелуя“ с цяло, треперещо гърло. Ако ще я тестваме тази акустика, да е подобаващо! … После, всички се наредиха на опашка да ми благодарят. Дето викат сърбите – трудно е да си скромен, като си съвършен

За разлика от пещерата Империал,

мога да препоръчам Лукас с две ръце

Може да не е най-уникалната откъм геоложки дадености или най-екстремната, но начинът по който е представена е наистина страхотен и неповторим. Определено се запомня (и после се разказва на всеки). 

На излизане ни казват, че долу в езерцето живеят птицечовки, които излизат по това време на деня. Е, няма как, отиваме да ги търсим. Ние сме на четиримесечен фото – лов на нови, диви индивиди, с които не се познаваме. (Щото сме от Европа.) И … ги намираме. За снимки не стана, но малкото, тъмничко, лъскавичко животинче ни се показа и се изфука колко бързо може да плува и колко лесно може да се скрие от досадни човеци с шумни фотоапарати. А докато му баем на птицечовчето, минават покрай нас Кенга и Ру.

Страхотен, незабравим, щастлив, кенгурски, пещерен, певчески, не-знам-дали-ще-имаме-по-хубав ден! 

*** 

А  нашето време в Сините Планини беше едно истинско пречупване между живот с удобства и живот по диви пътища. Може да е по-трудно от очакваното, но нали за това сме тук – за да пречупим досегашните си разбирания за живота и да го погледнем по нов начин. Днес беше през евкалиптов филтър.

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Обиколка на Албания с Форд (2): Югът

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествие на Валентин из Албания. Започнахме със северна Албания, а днес сме в южната част на страната.

Приятно четене и да не забравите заключението 🙂

Обиколка на Албания с Форд

април-май 2019

част втора

Южна Албания

Албанският град

Дурес

се е разпрострял по крайбрежието на Адриатическо море, а разстоянието до столицата Тирана е по-малко от 40 км. Със своите 250 хиляди жители той е втория по големина град в страната. Основан е през 7-ми век преди новата ера и има богато историческо минало, за което свидетелстват експонатите в Археологическия музей, останките от амфитеатъра и от градските укрепления. През 14-ти век Дурес е бил столица на малкото по територия княжество Албания.

Durres - Поглед от главния кей към крайбрежната зона на Дурес. Албания
Поглед от главния кей към крайбрежната зона на Дурес
Историческата централна част на албанския град Дурес, Албания
Историческата централна част на албанския град Дурес
Останки от амфитеатъра в Дурес, който е изграден в началото на 2-ри век от н. е., Албания
Останки от амфитеатъра в Дурес, който е изграден в началото на 2-ри век от н. е.
Вечерна разходка по крайбрежната алея на град Дурес, Албания
Вечерна разходка по крайбрежната алея на град Дурес

Пренощувахме в хотел на крайбрежната алея срещу главния кей, а на сутринта отделихме достатъчно време на

Археологическия музей

за да разгледаме множеството артефакти от времето на илирите, елините и римляните.

Durres - Археологическият музей в Дурeс съхранява множество артефакти от античността, Албания
Археологическият музей в Дурeс съхранява множество артефакти от античността

През средновековието в продължение на десетилетия Дурес е в състава на България и тогава се нарича Драч. През този период значителна част от територията на днешна Албания е част от Българската държава. И днес в някои източни албански села живеят българи.

Тирана

е основана като град в началото на 17-ти век. Тя е столица на Албания от 20-те години на миналия век. През последното столетие тук се развива бързо индустрията и населението нараства от 10 хиляди до 700 хиляди души.

Тирана е център на политическия живот, на науката и културата в Албания. Сред основните забележителности в града бих посочил централния площад Скендербег с паметника на този национален герой, националния исторически музей, джамията на Етем бей, часовниковата кула, катедрала, черква, университета, археологическия музей и чудесния парк. Доста стари жилищни блокове от времето на социализма са боядисани в различни цветове, което ги прави приятни на външен вид. Автомобилният трафик е натоварен и шофирането през централната част на Тирана не е от най-лесните.

Авторът на централния площад Скендербег в албанската столица Тирана, Албания
Авторът на централния площад Скендербег в албанската столица Тирана
В историческия музей на столицата Тирана, Албания
В историческия музей на столицата Тирана
В албанската столица Тирана има доста нови сгради и градът е обновен в значителна степен, Албания
В албанската столица Тирана има доста нови сгради и градът е обновен в значителна степен
Из централната част на Тирана, Албания
Из централната част на Тирана
Този ресторант е разположен до градския парк на Тирана, Албания
Този ресторант е разположен до градския парк на Тирана

Пропуснахме останките от античната Аполония и старинния град Берат поради две причини. Първата е, че времето не ни стигаше за да разгледаме всичко, а втората причина е, че тези две места бях опознал добре при пътуването ми из Албания през 2008 година.

Ретро-спомен от

Аполония,

2008 година.

Градът е основан от гръцки преселници през 6-ти век преди новата ера и носи името на бог Аполон. Развива се бързо като икономически център, забогатява от търговията с роби и започва да сече собствени монети. След завладяването й от римляните през 229 година преди н.е. Аполония става културен център със собствена философска школа. За съжаление останките от античността не са много и не можаха да ме впечатлят. Разположеният на територията на археологическия комплекс византийски манастир има по-внушителен вид.

Останки от административния център на Аполония, Албания
Останки от административния център на Аполония, снимка от 2008 година
Останки от малък амфитеатър в Аполония, Албания
Останки от малък амфитеатър в Аполония, снимка от 2008 година
Византийският манастир е на територията на археологическия комплекс Аполония, Албания
Византийският манастир е на територията на археологическия комплекс, снимка от 2008 година

Ретро-спомен от

Берат,

2008 година.

Градът е включен в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Характерен е с разположените по хълмовете белоснежни къщи с покриви от турски керемиди и калдъръмените си улици. Този си вид Берат добива през 18-ти и 19-ти век, когато става занаятчийски център. Майсторите дърворезбари от града са едни от най-добрите на територията на Османската империя.

Град Берат. Дървеният иконостас от 16-ти век в черквата Успение Богородично е дело на най-прочутия албански майстор-зограф Онуфри, Албания
Град Берат. Дървеният иконостас от 16-ти век в черквата Успение Богородично е дело на най-прочутия албански майстор-зограф Онуфри. Снимка от 2008 година.

Пътувайки през 2008 година от Аполония към Берат на едно кръстовище нямаше табели за посоките и спрях да питам човек, който стоеше до нещо като автобусна спирка. Показах му на картата града, а той ми посочи кой път да хвана. После на същата карта ми показа градче, малко преди Берат. Пътувал за там и ме попита може ли да го закарам. Качих го и се запознахме, казваше се Сами. Като стигнахме неговото място спряхме пред едно кафе и той ми предложи да ме почерпи. Обясних му, че се стъмва, пътят е с много дупки и бързам да стигна Берат. Човекът ме попита къде ще спя там. Притесних се да му обясня, че нощувам в автомобила, взех туристическия си пътеводител и му посочих най-евтиния хотел. Сами погледна написаното, каза че познава собственика Томи и ще ме заведе до там. Добре, продължихме и вече по тъмно спряхме пред хотела в историческата част на града. Избрах си стая за 15 евро, настаних се и слязох долу, където Сами и Томи си приказваха. Предложих да ги почерпя, но Сами каза, че трябва да си върви и стана. Попитах го автобус ли ще вземе, а той отговори че няма такъв, до града му са „само“ 13 километра и ще се прибере пеша. Не му предложих да го закарам защото пътят беше ужасно разбит, с много дупки и в тъмнината рискувах да си счупя автомобила. Разделихме се като приятели и Сами тръгна в тъмното. Той знаеше само десетина думи на английски и още толкова на руски, но се разбирахме през цялото време. Останах дълбоко впечатлен от този човек, който дойде с мен да ми покаже търсенето място и после си тръгна пеша за в къщи в тъмнината.

Вечерен поглед към един от кварталите в Берат, Албания
Вечерен поглед към един от кварталите в Берат, снимка от 2008 година

На територията на днешен Берат е съществувало антично селище, над което гърците издигат крепост през 3-ти век преди н. е. По-късно византийците я разширяват, укрепват и заедно с това изграждат много черкви в града. През средновековието в продължение на десетилетия Берат е в състава на Българската държава. Счита се, че градът съхранява част от средновековното българско културно наследство. В средата на 14-ти век Сърбия завладява Берат и го преименува на Белиград. Един век по-късно градът е вече в състава на Османската империя, а от началото на 18-ти век се развива бързо като занаятчийски център.

Поглед към крепостта, разположена на хълм над Берат, Албания
Поглед към крепостта, разположена на хълм над Берат, снимка от 2008 година
Средновековна черква на територията на крепостта в Берат, Албания
Средновековна черква на територията на крепостта в Берат, снимка от 2008 година

Сред основните забележителности в Берат мога да посоча: Музея на майстора-иконописец от 16-ти век Онуфри; Етнографския музей; множество средновековни черкви; няколко джамии от османския период; сводестия каменен мост над реката.

Етнографският музей е разположен в голяма къща от 18-ти век – Берат, Албания
Етнографският музей е разположен в голяма къща от 18-ти век, снимка от 2008 година
Белоснежните къщи с множество прозорци са характерни за Берат, Албания
Белоснежните къщи с множество прозорци са характерни за Берат, снимка от 2008 година
Край на ретро-спомените от 2008 година.

Вльора

е втория по големина пристанищен град в Албания, след Дурес. През средновековието се е наричал Авлона и Валона, каквото е и името му на италиански. През ноември 1912 година тук е обявена независимостта на Албания от Османската империя. След Втората световна война близо до Вльора се е намирала военноморска база на Съветския съюз, която е закрита през 1961 година, а намиращите се там 4 съветски подводници са задържани от албанското правителство.

В последните години Вльора се е оформил като голям курортен център с множество хотели и заведения за хранене край плажната ивица. В един от тези хотели на морския бряг пренощувахме и ние. Сред основните забележителности тук мога да посоча музея на националната независимост, историческия и етнографския музеи, паметникът на независимостта и старата джамия Мурадие в центъра на града.

Вечерната разходка из град Вльора беше приятна защото се усещаше нощния дух на този курортен град, Албания
Вечерната разходка из град Вльора беше приятна защото се усещаше нощния дух на този курортен град
Приятелката ми Веселка в курортната зона на град Вльора, Албания
Приятелката ми Веселка в курортната зона на град Вльора
Ретро-спомен от град Вльора: тук съм в Музея на националната независимост - Вльора
Ретро-спомен от град Вльора: тук съм в Музея на националната независимост през 2008 година
Край голямата плажна ивица на Вльора са изградени множество нови хотели, Албания
Край голямата плажна ивица на Вльора са изградени множество нови хотели

Южна Албания

Пътят от град Вльора на юг преминава през планинския Национален парк Логара и няколко градчета с приятни плажове на Йонийско море.

Превалът Логара

е на височина 1025 м. над морското равнище. Наоколо се виждат борови гори и хвойнови дървата. Изгледът към спускащите се към морето планински склонове е впечатляващ.

Панорамен поглед от превала Логара към спускащите се към морето планински склонове, Албания
Панорамен поглед от превала Логара към спускащите се към морето планински склонове

Отклонения от главния път водят към няколко

малки пясъчни плажа като Палас и Дримадес

Разходихме се край плажа на Дерми, докато самото градче е високо в планината.

Над южноалбанското градче Дерми се извисява манастир с черквата „Света Богородица Панагия“, Албания
Над южноалбанското градче Дерми се извисява манастир с черквата „Света Богородица Панагия“
Плажната ивица на Дерми е покрита с едър пясък, Албания
Плажната ивица на Дерми е покрита с едър пясък

Не пропуснахме разположеното високо над морето градче с каменни къщи Вуно, чиято крайморска част с два плажа се нарича Яла.

Вуно е разположено в планината високо над морския бряг и е характерно с каменните си къщи, Албания
Вуно е разположено в планината високо над морския бряг и е характерно с каменните си къщи
Крайбрежната курортна част под градчето Вуно се нарича Яла.  Тук край двата плажа са изградени малки хотели. Албания
Крайбрежната курортна част под градчето Вуно се нарича Яла. Тук край двата плажа са изградени малки хотели.

Химара

е крайморско градче в Южна Албания с пет хиляди жители. Старата историческа част се намира на хълм над морето. Каменните сгради са полуразрушени, но разходката по тесните калдъръмени улички е романтична и запомняща се. Една от средновековните черкви е сравнително добре запазена, включително стенописите вътре. Няколко от старинните каменни къщи са реставрирани и в тях живеят хора. Красиви са панорамните гледки към морето и към съседната дълбока долина.

Разходка из старата историческа част на град Химара, Албания
Разходка из старата историческа част на град Химара
В средновековна черква в историческата част на Химара са запазени стенописите, Албания
В средновековна черква в историческата част на Химара са запазени стенописите
Тази старинна каменна къща в историческата част на Химара е добре подържана и в нея живеят хора, Албания
Тази старинна каменна къща в историческата част на Химара е добре подържана и в нея живеят хора

Централната туристическа част на Химара е застроена с хотели. Пешеходната крайбрежна алея е приятна за разходка. Там си пихме спокойно кафето до малък кей. И трите плажа на града са покрити с едър пясък. В Химара живеят много гърци.

Поглед от кея към централната туристическа част на град Химара, която е застроена с хотели. В многото крайбрежни заведения човек може да се отпусне на чаша кафе. Албания
Поглед от кея към централната туристическа част на град Химара, която е застроена с хотели. В многото крайбрежни заведения човек може да се отпусне на чаша кафе.

Природата в южната част на Албания

не е така впечатляваща както планините на север. Преобладава скалисто крайбрежие с малки плажове на Йонийско море. На няколко места видяхме и по-дълги плажни ивици. Често се отбивахме от главния път за да разглеждаме самите плажове, някои от които оставаха почти незастроени.

По албанското крайбрежие на Йонийско море могат да се видят и дълги плажни ивици, някои от които са почти незастроени, Албания
По албанското крайбрежие на Йонийско море могат да се видят и дълги плажни ивици, някои от които са почти незастроени
Тази крепост от османско време се издига над малък остров близо до брега, Албания
Тази крепост от османско време се издига над малък остров близо до брега
В южната част на Албания най много ни харесаха малките плажове, които изглеждаха съвсем спокойни
В южната част на Албания най много ни харесаха малките плажове, които изглеждаха съвсем спокойни

Лежащият край Йонийско море град

Саранда

е може би най-романтичния морски курорт в Албания. Неговата централна част се извива под формата на подкова около дълбок залив и като разположение може да се направи далечна аналогия с френския град Кан. Новите хотели са десетки и са накацали по хълмовете над залива.

Пристигайки в града привечер първата ни задача беше да си намерим хотел като избрахме стая с изглед към пристанището и залива. Вечеряхме в таверна и хапнахме морска храна приготвена по гръцки.

На следващия ден започна силна буря и от хотелската стая наблюдавахме големите вълни в морето. Пристигащ кораб с туристи дълго време не можа да бъде привързан към кея поради силното вълнение. Едва след като вятърът поутихна успях с бърз ход под дъжда да обиколя централната част на Саранда. Между града и близкия гръцки остров Корфу пътуват туристически кораби, както и ферибот.

Вечерен поглед към пристанището и залива на град Саранда, южна Албания
Вечерен поглед към пристанището и залива на град Саранда, южна Албания
Поглед под дъжда към брега и крайбрежната алея на град Саранда, Албания
Поглед под дъжда към брега и крайбрежната алея на град Саранда
Средновековните руини говорят за богатото историческо минало на Саранда, Албания
Средновековните руини говорят за богатото историческо минало на Саранда
Тук съм на терасата на хотелската ни стая в Саранда

Бутринт

е най-добре запазения античен и средновековен град на територията на Албания. Разположените на полуостров останки са включени в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство през 1992 година. Няколко века преди новата ера тук е създаден гръцки град, който се е оформил като икономически и културен център. През този период е изграден и внушителен амфитеатър. След превземането му от римляните Бутринт е доукрепен с обграждащи го стени и продължава да се развива. Изградени са нови храмове, термални бани, фонтани, канализация, форум (градски площад и център на обществения живот), частни вили. Амфитеатърът е преустроен в римски стил и е побирал 2500 зрители. През византийския период градът става епископско селище. Построени са голямата базилика, баптистерия (място за покръстване) и нови сгради. За развитието на този град е способствал фактът, че полуостровът е добре защитен. Девет десети от него са обградени от водите на морето, от езерото Бутринт и от река Павла. Здравите крепостни стени са го предпазвали от завоеватели. На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има по-нов замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти.

Гръцкият амфитеатър в Бутринт е доста добре съхранен. Албания
Гръцкият амфитеатър в Бутринт е доста добре съхранен
На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има новоизграден замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти, Албания
На най-високата част, където някога е бил гръцкия акропол, сега има новоизграден замък, в чиито подземия се съхраняват музейни артефакти
Тук съм сред останките от византийската базилика в Бутринт, която е построена през 6-ти век от н. е., Албания
Тук съм сред останките от византийската базилика в Бутринт, която е построена през 6-ти век от н. е.
Останки от римски жилищни сгради в Бутринт, Албания
Останки от римски жилищни сгради в Бутринт
Венецианската кула в Бутринт е изградена през 15-ти век, Албания
Венецианската кула в Бутринт е изградена през 15-ти век

Ксамил

е приятен курортен град в най-южната част на Албания. Десетки хотели, ресторанти и кафета са разпръснати около няколко заливчета на Йонийско море. Десетина на брой са малките плажове покрити с фин бял пясък. Близо до брега има три острова, до които може да се стигне с лодка или с плуване. Ксамил е мястото, където с удоволствие бих прекарал 3-4 дни за да се пека на плажа и да плувам в топлата морска вода.

Панорамен поглед към един от заливите на Ксамил с множество хотели на брега, Албания
Панорамен поглед към един от заливите на Ксамил с множество хотели на брега
Този малък плаж в Ксамил е покрит с фин бял пясък, а срещу него се вижда един от трите острова, Албания
Този малък плаж в Ксамил е покрит с фин бял пясък, а срещу него се вижда един от трите острова
Поглед към още един малък плаж в Ксамил и към хотел Мъджестик на хълма в далечината, Албания
Поглед към още един малък плаж в Ксамил и към хотел Маджестик на хълма в далечината

Изворът „Синьото око“

е едно от най-впечатляващите творения на природата в южната част на Албания. Водата извира от земните недра и поставя началото на река Бистрица. Проучен е до дълбочина 50 метра и не е известно колко надолу под земната повърхност е началото. Най-вероятно това е подземна река, която на това място излиза вертикално нагоре. Мястото, където достига повърхността има тюркоазено син цвят и наподобява човешко око със зеница. Оттук идва и името – „Синьото око“. Цветовете му преливат от светло синьо до тъмно синьо.

Над извора е направена дървена наблюдателна площадка за туристите, а над него са надвесени клоните на многолетен дъб. До „Синьото око“ се стига по двукилометрово отклонение от пътя между Саранда и Аргирокастро.

Изворът „Синьото око“ и малката наблюдателна площадка над него, Албания
Изворът „Синьото око“ и малката наблюдателна площадка над него
Неописуемо е чувството когато наблюдаваш извиращата вода и преливащите цветове от светло синьо до тъмно синьо - Синьото око, Албания
Неописуемо е чувството когато наблюдаваш извиращата вода и преливащите цветове от светло синьо до тъмно синьо

Аргирокастро

е старинен град в Южна Албания, характерен със своите каменни къщи в традиционен стил. Включен е в списъците на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Името се превежда от гръцки като „Сребърна крепост“. Счита се, че първи гърците са заселили това място пет столетия преди новата ера. Византийците изграждат крепост, която е оформена в днешния й вид от османските турци. Приятна е разходката по калдъръмените улици и край каменните къщи с покриви от плоски камъни.

Панорамен поглед към историческата част на Аргирокастро. Албания
Панорамен поглед към историческата част на Аргирокастро

Пристигнахме в Аргирокастро на свечеряване, избрахме си малък хотел, а след това се разходихме из историческата част и хапнахме в традиционно албанско ресторантче.

Вечерна разходка из старата част на Аргирокастро. Над къщата в дясно се виждат осветените стени на крепостта. Албания
Вечерна разходка из старата част на Аргирокастро. Над къщата в дясно се виждат осветените стени на крепостта.

На следващия ден разгледахме старинната къща Зекате, етнографския музей и крепостта с музея.

Триетажната къща Зекате е на два века и в нея може да се види какъв е бил бита на богатите семейства. Най-красива е стаята за гости, но там снимането беше забранено.

Къщата Зекате е на два века и впечатлява със своето архитектурно оформление, както и с подредбата на стаите в нея, Албания
Къщата Зекате е на два века и впечатлява със своето архитектурно оформление, както и с подредбата на стаите в нея

Етнографският музей съдържа множество експонати, отразяващи живота на местното население в миналото.

Приятелката ми Веселка в Етнографския музей на Аргирокастро, Албания
Приятелката ми Веселка в Етнографския музей на Аргирокастро

В крепостта е струпано голямо количество оръжия, предимно от Втората световна война. В музея има доста артефакти от времето на социализма, там могат да се видят и множество затворнически килии. В двора на крепостта като експонат стои американски шпионски самолет, който през 1957 година е прехванат от албански изтребители и приземен.

Поглед от крепостта към централните търговски улици в Аргирокастро, Албания
Поглед от крепостта към централните търговски улици в Аргирокастро

Най-известната личност родом от Аргирокастро е световно известният албанският писател Исмаил Кадере. Тук е роден и политика Енвер Ходжа, който през Втората световна война е сред ръководителите на антинацистката съпротива, а после стои начело на държавното и партийно управление в Албания до 1985 година.

Традиционни каменни къщи в Аргирокастро, Албания
Традиционни каменни къщи в Аргирокастро

В три часа след обяд приключихме с обиколката на Аргирокастро и потеглихме към България през Гърция. На сутринта трябваше да се тръгва за работа.

Бюджет

Дванадесетдневното пътуване из Албания струва на двамата с приятелката ми общо 1 740 лева, или 870 лева на човек.

Разпределени по видове разходите ни имат следния вид:

  • 790 лева за единадесет нощувки като в почти всички случаи имаше включена закуска в цената. Не сме правили резервации, а когато започваше да се свечерява спирахме и си избирахме хотел от средна класа;
  • 362 лева за гориво на автомобила. В Албания бензинът и дизелът бяха с ¼ по-скъпи отколкото у нас. Газта беше малко по-евтина спрямо цената й в България;
  • 328 лева за храна и напитки;
  • 105 лева входни такси за музеи и забележителности. Средната цена за музеите беше 3,50 лв. на човек. Входната такса за исторически забележителности като Бутринт беше 12 лева;
  • 70 лева за ферибот по езерото Коман;
  • 20 лева пътни такси;
  • 65 лева за сувенири и други разходи.

Вместо заключение

Когато през 2008 година посетих Музея на националната независимост в град Вльора, в края на обиколката екскурзоводката разказа за предсмъртното завещание на техния първи министър председател. Малко преди да умре той събира синовете си и им казва: „Аз работих цял живот, но не можах да натрупам пари и имоти. Поради това нямам какво да ви оставя в наследство. Но пък ви оставям Албания и моето завещание към вас е да работите всеотдайно за нея така, както работих и аз!“.

Край

Април – Май 2019 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Албания и Валентин Дрехарски

Booking.com

Обиколка на Албания с Форд (1): Северът

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Тръгваме за близката Албания. Отново заедно с Валентин и с неговия пернишки Форд. Същият Форд, с който две години по-рано той обиколи Западна Африка. Този път ще пътуваме само 12 дни и ще разгледаме Албания от най-северната до най-южната й част.

А сега: приятно четене!  И не пропускайте заключението!

Обиколка на Албания с Форд

април-май 2019

част първа

Северна Албания

В края на април и началото на май 2019 година се събраха няколко празника: Великден, Първи и Шести май. Между тях имаше само три работни дни и това позволи да заделим общо 12 дни за да направим една добра обиколка на Албания с автомобила.

Първите ден и половина отделихме на съседната

Република (от скоро: Северна) Македония

След като подминахме Скопие с приятелката ми Веселка разгледахме няколко природни и културни забележителности, преди да пресечем границата с Албания. 

Езерото Матка

е разположено живописно в каньона, образуван от река Треска. В действителност висока язовирна стена събира водите на реката в тясно и дълго водохранилище. Разходката по него с лодка беше приятно преживяване.

Каньон Матка, Македония
Разходката с лодка по езерото Матка беше приятно преживяване

Национален парк Маврово

обхваща планински район в северозападната част на Македония. Характерен е с приятни горски масиви, както и със зони за отдих, туризъм и спорт. Тук е и най-високата планина на Македония – Кораб (2764м.).

езерото Маврово, Македония
Поглед към езерото Маврово от терасата на хотела, в който спахме
Високите части на планините в Национален парк Маврово, Македония
Високите части на планините в Национален парк Маврово бяха все още заснежени

Село Галичник

е характерно със старите си каменни къщи и сватбите в традиционен селски дух. Там ядохме чудесна домашна баница с местно кисело мляко.

Старинното село Галичник се намира в Национален парк Маврово, Македония
Старинното село Галичник се намира в Национален парк Маврово

Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“

в западната част на Македония е разположен близо до град Дебър и е класически пример за Българската възрожденска живопис и дърворезба. Преди доста години в училище по история бяхме учили за Дебърската художествена школа от 18-ти и 19-ти век. Дърворезбата и иконите в Бигорския манастир са завладяващи. Дървеният иконостас съдържа библейски сюжети и 700 фигури на хора, животни и растения. Изработен е в периода 1829г.÷1835г.

Бигорският манастир „Св. Йоан Кръстител“ - Дебър, Македония
Бигорският манастир „Св. Йоан Кръстител“ се намира близо до град Дебър
Бигорски манастир „Св. Йоан Кръстител“ - Дебър, Македония
Дървеният иконостас на черквата в манастира „Св. Йоан Кръстител“ съдържа библейски сюжети и 700 фигури на хора, животни и растения
Бигорски манастир „Св. Йоан Кръстител“ - Дебър, Македония
Художествена живопис в Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“. На снимката са светите братя Кирил и Методий – Славянски и Моравски просветители, както гласи надписът.

Северната част на Албания

е предимно планинска с малки градчета и села. Централните части на тези градове са обновени и приятни. Но страничните квартали са занемарени, бедни и мръсни.

След македонския град Дебър влязохме в Албания и пренощувахме в

Пешкопия

Пешеходната зона на Пешкопия, Албания
Пешеходната зона на Пешкопия, град с 15 хиляди жители

Приятно градче в Северна Албания се оказа 20-хилядния

Кукъс,

който е близо до границата с Косово.

Кукъс, Албания
Кукъс е 20-хиляден град, разположен в североизточна Албания

Най-приятния малък град по пътя към албанския север беше

Байрам Цури

Той има 10 хиляди жители и след него започва живописната долина на река Валбона.

Град Байрам Цури на река Валбона, Албания
10-хилядния град Байрам Цури е изходен пункт към живописната долина на река Валбона

Северните части на Албания се характеризират с планински релеф.

Тук могат да се видят високи планински върхове и дълбоки долини. Пътищата са тесни с много завои, спускания и изкачвания. Пътува се бавно и на ден минавахме с автомобила само по 150 километра, включвайки и времето за разглеждане. В този район е изградена каскада от три язовира по долината на река Дрин.

Единия от трите язовира, изградени на река Дрин, Албания
Единия от трите язовира, изградени на река Дрин
Планините в Северна Албания
Планините в Северна Албания впечатляват със своята девствена красота
Северна Албания. Хотел „Алпин“, в който пренощувахме.
Северна Албания. Хотел „Алпин“, в който пренощувахме.
Поглед към един от язовирите, изградени по долината на река Дрин в Северна Албания
Поглед към един от язовирите, изградени по долината на река Дрин в Северна Албания

Мога да определя

долината на река Валбона

като едно от най-красивите места не само в Северна Албания, но и в цялата страна. Тя е разположена сред планината Проклетия, или „проклетите планини“, както още местните наричат този район. Обявена е за национален парк, а туристическите фирми го рекламират като „Албанските Алпи“. Пътят през долината е много добър за разлика от второстепенните планински шосета в северната част на Албания.

С моя пернишки автомобил през долината на река Валбона в Северна Албания
С моя пернишки автомобил през долината на река Валбона в Северна Албания
Малък каньон, през който протича река Валбона, Албания
Малък каньон, през който протича река Валбона
Албанските Алпи. Вечерна разходка по долината на река Валбона, Албания
Приятелката ми Веселка сред Албанските Алпи. Вечерна разходка по долината на река Валбона.
Валбона е една от най-чистите реки в Албания
Валбона е една от най-чистите реки в Албания
Поглед към скалистите върхове на Албанските Алпи. Национален парк Валбона, Албания
Поглед към скалистите върхове на Албанските Алпи. Национален парк Валбона.

Едно от най-приятните преживявания в Албания беше

прекосяването на езерото Коман с ферибот.

Наричат езеро средния от трите дълги десетки километри язовира, запълващи долината на река Дрин в северната част на страната. Тази язовирна каскада е строена през 70-те и 80-те години на миналия век. Времето за пътуване от края на водохранилището при село Фиерза до язовирната стена при село Коман беше три часа. 35 евро ни струваше ферибота – за автомобила и нас двамата. Преминахме през няколко каньона на река Дрин и се възхитихме на прекрасните гледки към околните планини. На отделни места язовирът се разширява, а при долините се образуват красиви малки заливи. Тези три часа не слязохме от най-горната палуба, а след всеки завой се появяваше нов чудесен изглед.

Авторът на горната палуба на ферибота, прекосяващ язовир Коман по дължина, Албания
Авторът на горната палуба на ферибота, прекосяващ язовир Коман по дължина
Поглед от ферибота към малка река, която се влива в язовира Коман, Албания
Поглед от ферибота към малка река, която се влива в язовира Коман
Пътуващите с ферибота не издържаха дълго на горната палуба поради силния вятър - Коман, Албания
Пътуващите с ферибота не издържаха дълго на горната палуба поради силния вятър
Приятелката ми Веселка на горната палуба на ферибота, с който за три часа прекосихме язовир Коман по дължина, Албания
Приятелката ми Веселка на горната палуба на ферибота, с който за три часа прекосихме язовир Коман по дължина
На някои места извън каньоните язовир Коман се разширява, Албания
На някои места извън каньоните язовир Коман се разширява

Със своите сто хиляди жители

Шкодра

е най-големият град в Северозападна Албания. Разположен е до Шкодренското езеро. Историческата част е реставрирана и е приятно място за разходки. Част от старите сгради са в стил близък до венецианския. Това се обяснява с факта, че през 15-ти век градът е бил в състава на Венецианската република. Чиста и добре подържана Шкодра има най-европейски вид от всички албански населени места. Правят впечатление многото велосипедисти по улиците на града.

Шкодра е съвременен град в Северозападна Албания
Шкодра е съвременен град в Северозападна Албания
Историческата част на град Шкодра е напълно реставрирана, Албания
Историческата част на град Шкодра е напълно реставрирана
Централната част на албанския град Шкодра, Албания
Централната част на албанския град Шкодра
Пешеходната зона на Шкодра е приятно място за разходка, Албания
Пешеходната зона на Шкодра е приятно място за разходка

Край

Шкодренското езеро

е изградена алея за пешеходци, а по брега му са отворени доста ресторанти.

Залез над Шкодренското езеро, Албания
Залез над Шкодренското езеро

Крепостта Розафа

е разположена на висок хълм, намиращ се на три километра южно от центъра на град Шкодра. Според легендата това е име на млада жена, която под формата на жертвоприношение е зазидана в стените на крепостта за да бъде градежът здрав. Укрепление на това място е съществувало от времето на илирите, но е оформено като крепост от римляните. Крепостта е разширяване и доукрепвана от византийци, венецианци и османски турци. Тя е естествено защитена от обграждащите я реки Дрин и Бояна. От крепостните стени се разкрива панорама към град Шкодра и Шкодренското езеро.

Веселка пред останките от средновековната черква в крепостта Розафа – Шкодра, Албания
Веселка пред останките от средновековната черква в крепостта Розафа
Поглед от стената на крепостта Розафа към реките Дрин и Бояна, Албания
Поглед от стената на крепостта Розафа към реките Дрин и Бояна
Вътрешния двор на албанската крепост Розафа, Албания
Вътрешния двор на албанската крепост Розафа

Историческият Круя

е разположен в централната част на Албания. Този град е родно място на

националния герой Скендербег,

с рождено име Георги Кастриоти. Като син на албански княз, в младежка възраст той е взет за заложник от турците и получава военно образование в Одрин. Там започват да му казват Искандер (с това име мюсюлманите наричат Александър Велики) заради проявените качества на военачалник. Султанът му дава титлата бей (областен управител) и така Кастриоти става Искандер-бей, или съкратено Скендербег. След разгрома на турците от унгарците в битката при Ниш през 1443 година патриотично настроения Скендербег се възползва от ситуацията. Той напуска турската армия, отрича се от исляма и сплотява албанците за борба с турските завоеватели. Столица на създадената от него независима албанска държава става родният му град Круя. В продължение на четвърт век водената от Скендербег армия отблъсква 13 турски нашествия в Албания.

Основна туристическа забележителност в Круя е крепостта, на чиято територия е разположен музея на Скендербег. В близост до него се намира етнографския музей, чиято експозиция е в голяма къща в старинен стил. Струва си да се видят текето (молитвен дом на бекташите, които са привърженици на суфиското направление в исляма) и турската баня. По пътя от центъра на града към крепостта се минава през пазара, изграден в османски стил. Там има огромно разнообразие от всякакви сувенири.

Панорамен поглед към хълма с крепостта в град Круя, Албания
Панорамен поглед към хълма с крепостта в град Круя
Пазарът в град Круя е изграден в османски стил и там могат да се купят всякакви сувенири – Албания
Пазарът в град Круя е изграден в османски стил и там могат да се купят всякакви сувенири
Музеят на албанския национален герой Скендербег е разположен на територията на крепостта – Круя, Албания
Музеят на албанския национален герой Скендербег е разположен на територията на крепостта
В музея на Скендербег – национален герой на Албания от 15-ти век, Круя, Албания
В музея на Скендербег – национален герой на Албания от 15-ти век
Панорамен поглед от крепостта към град Круя, Албания
Панорамен поглед от крепостта към град Круя
В етнографския музей, който е разположен в старинна сграда на територията на крепостта - Круя, Албания
В етнографския музей, който е разположен в старинна сграда на територията на крепостта

Тук ще спомена за добрите си впечатления от

състоянието на пътната мрежа в Албания.

Всички главни пътища са обновени и в добро състояние

При предишното ми пътуване в тази страна през 2008 година по-голямата част от шосетата бяха разбити с много дупки. При второкласните планински пътища сега (2019г.) минахме през няколко участъка в лошо състояние с разбит асфалт. Тъй като обичам да експериментирам пропътувах няколко десетки километра по третокласни планински пътища, които бяха без покритие, както се вижда на снимката по-долу.

В Албания пропътувахме няколко десетки километра и по такива третокласни планински пътища
В Албания пропътувахме няколко десетки километра и по такива третокласни планински пътища

Имайки предвид бързото икономическо развитие, повсеместното строителство и мащабното обновяване на инфраструктурата мога да кажа че от бившите социалистически страни Албания е дръпнала най-много напред, в сравнение с миналото.

Април – Май 2019 година

Очаквайте продължението

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания или писани от Валентин Дрехарски – на картата:

Албания и Валентин Дрехарски

Booking.com

Източен Тибет (3): От Амне Мачин до Чинхай

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен,. Започнхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, а днес ще минем край планината Амне Мачин, за да стигнем езерото Чинхай.

Приятно четене:

Източен Тибет

част трета

От планината Амне Мачин до езерото Чинхай

Август 11

Август 11

Дойде и следващия ден – 11 август. Днес трябваше да слезем до най-голямото езеро в Китай – езерото Чинхай. Но преди това трябваше да минем край една от най-красивите планини в Чинхайски Тибет – Амне Мачин. Ма Лонг не искаше да минава оттам, понеже преди като е минавал, пътя е бил ужасно лош. Аз обаче помнех положението с пътищата от миналата година, когато бяхме там, знаех, че има нова магистрала, която още тогава беше почти готова. Питахме и в хотела на рецепцията, и там също казаха, че новата магистрала вече е готова,с изключение на две места, където се напуска за малко и се върви по стария черен път край нея.

Успяхме да убедим Ма Лонг да минем по новата магистрала, от северната страна на Амне Мачин, и тръгнахме натам. Излязохме от Голок и се качихме на магистралата – чисто нова, празна и все още без пункт за магистрална такса.

Времето не беше хубаво, беше облачно, скоро започна и да вали слабо. По-високите върхове на околните планини бяха скрити в облаци и мъгли, и това не беше добре, опасявах се, че въпреки всичко май този път няма да можем да видим Амне Мачин, но все пак се надявах, че все нещо ще се покаже като стигнем там.

В един момент стигнахме до тунел и до преграда – тунела беше затворен и ние трябваше да напуснем магистралата и временно да се движим по стария черен път край нея. Това всъщност беше добре, защото така минахме през каменната порта, сложена там като вход към Амне Мачин – идеално място за снимки.

Сонгпан – Тибет, Китай

Продължихме още малко и отново излязохме на магистралата от другата страна на тунела. Дъждът се засилваше и вече почти нищо не се виждаше наоколо, само мъгла и стръмни тревисто – каменисти склонове.

Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай

Но изведнъж след един завой на магистралата мъглата се отдръпна и пред нас се показа една величествена огромна снежна грамада – това беше основния масив на Амне Мачин. Все пак щяхме да видим планината в блясъка й.

Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай

Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)

е една от трите “най-свещени” планини за тибетците. Представлява крайно източно разклонение на веригата Кунлуншан, която огражда от север Тибетското плато.

Най-високия й връх е Мачин Кангри, 6 282 м.

Бидейки “свещена”, планината е обект на “кора” – религиозна обиколка по посока на часовниковата стрелка. Тибетците обикалят планината за около 7 до 10 дни, някои с последователно лягане на земята, пак ставане, пак лягане, с ръце прострени напред, и така дни наред (разбира се, с почивки). Планината не е с остри алпийски форми, но е с много ледници и покрита с вечен сняг.

И така, спряхме пред величествената гледка на планината. Винсънт и Ма Лонг бяха във възторг. Всички други също. Винсънт откровено каза, че никога не е виждал такава снежна планина. А Ма Лонг беше със сбъдната мечта – да види отблизо Амне Мачин – нещо, което отдавна си беше мечтал, но все е минавал отдалеч, по други пътища край нея.

Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай

Снимахме се и стигнахме до втория тунел. И там се отклонихме, отново на най-подходящото място по стария черен път. По него се изкачихме и до нашата най-висока точка от цялото пътуване –

прохода Дракде Ла, на 4 610 м височина.

Този път, за разлика от миналата година, там нямаше работници, тежки камиони и разхвърляни строителни отпадъци. Имаше една нова дървена панорамна тераса с разклонения, която обаче беше покрита с огромна плетеница въжета с молитвени знамена.

проход Дракде Ла – Тибет, Китай проход Дракде Ла – Тибет, Китай

Спряхме там и излязохме от буса. Навън валеше сняг и беше доста студено и ветровито. Отсреща се виждаше ледника Дамсунг, а над него гигантските снежни склонове на Амне Мачин, губещи се в облаците и мъглите над нас. Тръгнахме по дървената тераса, провирайки се през заплетените въжета с молитвени флагове, и зад нея излязохме на камениста височина, над долния край на ледника. Снимахме се, а Фандзъ дори се разсъблече в студа за по-ефектни снимки. След това някои от нас слязохме и до ледника, катерехме се между неговите пукнатини и улеи, и след около половин час се върнахме обратно към буса.

проход Дракде Ла – Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай проход Дракде Ла – Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай проход Дракде Ла – Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай проход Дракде Ла – Амне Мачин (阿尼玛卿,ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)– Тибет, Китай

Продължихме надолу, пак се качихме на магистралата след втория тунел, и след още около 50 км излязохме на шосето от Ласа, през Юшу за Сининг. То си беше пак същото като миналата година – една идеална (но явно не навсякъде довършена) магистрала и край нея първокласно шосе в много добро състояние – общо три идеални платна. При това отново почти празни, само тук – там можеше да се срещне някоя кола, някой тир или джип.

Спряхме в

село Вънчуан (温泉),

на 3 850 м височина. Там нощувахме миналата година, и както тогава, така и сега, то беше спирка за преминаващите тирове, с ремонт на централния път, разхвърляно и потънало в прахоляк. Обядвахме набързо и продължихме на север. След последния по-висок проход (около 4 500 м), започнахме едно дълго и стъпаловидно спускане до

град Гонгхъ (Gonghe, 共和),

на около 2 950 м. Така напуснахме високата част на Тибетското плато и слязохме до неговите по-ниски периферии, където се намираше и

езерото Чинхай – нашата цел за деня.

езеро Кингхай, Китай

От Гонгхъ се отклонихме по един пряк път, който прехвърли едни планини на около 3 600 м височина, покрити с тучни зелени пасища, пълни с шатри и стада якове, овце и коне. Времето отново се влоши и заваля дъжд, който постепенно се засили. Така в дъжда слязохме по северния склон на тези планини до брега на езерото Чинхай.

 Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖,མཚོ་སྔོན་པོ་)– Тибет, Китай  Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖,མཚོ་སྔོན་པོ་)– Тибет, Китай

Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖,མཚོ་སྔོན་པོ་)

е най-голямото езеро в Китай, разположено в североизточната периферия на Тибетското плато, на 3 205 м височина. То е солено и безотточно, тоест без връзка със световния океан. В превод името му означава „Синьо-зелено море“, и наистина в ясни слънчеви дни цвета му е подобен. То също се счита за „свещено“, и около него също се извършва поклонническа обиколка „кора“. То е и любима дестинация за велосипедистите, които го обикалят за около 3 – 4 дни. И разбира се, то е и любима дестинация за масовия туризъм в Китай – тук особено през лятото е пълно с народ.

И сега в дъжда се придвижихме до нашия хотел, чийто интериор беше в тибетски традиционен стил, и по-скоро приличаше на приключенски хостел.

Хотел край езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖,མཚོ་སྔོན་པོ་)– Тибет, Китай

Скоро дъжда постепенно спря и ние излязохме да се разходим към брега на езерото. Брега обаче беше окупиран от местния туристически бизнес и можехме да слезем само като платим входна такса. Не беше скъпо, но решихме все пак да оставим това за другия ден.

Наблизо имаше ресторант, който беше разположен в монголски шатри – във всяка шатра – маса.

Шатра край езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖,མཚོ་སྔོན་པོ་)– Тибет, Китай

Поръчахме печено агне, и докато го готвеха, продължихме да се разхождаме наоколо. Накрая, когато беше готово, всички се събрахме в една шатра на по-специална вечеря.

Очаквайте продължението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате из Тибет:



Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (2): Слизане

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Красен вече изкачихме планината Чуанди Динг в южен Китай. Днес на ред е слижането от тази китайска планина.

Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част втора

Слизането

На другия ден станахме отново в 6:00 сутринта.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,

да посрещаме слънцето,

на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше

извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)

– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.

Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай

Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).

Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –

село Луокън (Luokeng – 罗坑)

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.

Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00

тръгнахме обратно за Ингдъ

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Пристигнахме в Ингдъ

около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.

От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::



Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (1)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Отново с Красен тръгваме да катерим китайски планини – този път е Чуанди Динг в южен Китай. Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част първа

Изкачването

Пребивавам в Китай, провинция Гуандонг, северната част.
От доста време ми се искаше

да направя сериозен преход на някоя китайска планина,

но все се случваше така, че попадах на масово разпространените в Китай „планини – паркове”, където се влиза с вход, купува се билет, и тогава те пускат вътре. И като влезеш, започват алеи, пейки, кошчета за боклук, наскоро построени, уж „древни” пагоди и други традиционни сгради, тук – там сергии с разни дреболии за ядене и пиене, на някои по-високи и стръмни планини – и с лифтове, яздене на коне, и всякакви други такива екстри и атракции. И разбира се, особено през почивните дни, там винаги е пълно с народ.

Но аз

исках истинска, дива планина,

като нашите планини в България. Най-добре в западната половина на Китай, където са най-високите планини на света, но и в по-ниските източни планини също е интересно. Обаче трудно се намираха местни ентусиасти –

повечето китайци се страхуват от диви планини,

да не се спънат и да паднат, да не се уморят прекалено много, и т.н.

Някои пък се страхуват от гробища

Местните имат такъв обичай – да погребват близките си в гробове някъде навътре в някоя близка гора, на някой близък хълм или склон на планина.

А да тръгна сам, чужденец, не е като в България, тук отдалеч се различавам, и „бия на очи”, а има някои, особено по селата, които мислят, че чужденците са ходещи „трезори с пари”, при това глупави и наивни.
Запознах се обаче с един китаец, който се оказа наистина

професионалист планинар и пътешественик – Шън Ли

Той беше ходил на много планини из Китай, знаеше къде и как да събере групи, беше отлично екипиран, и с голям опит като планински водач. Беше ходил и с колело от Ласа (Тибет) до Кунмин за един месец, както и на други, по-кратки пътувания. И сега, когато има поне 2 – 3 свободни дни, събира група, и ходят на тежки и трудни преходи. Той ме и предупреди, че ако искам да се присъединя към негова група, трябва сериозно да си поддържам формата, защото има опасност да не мога да издържа. Е, после се оказа, че прехода не беше чак толкова труден, а ми беше точно „по мярка“, в мой стил, но малко тренировка все пак не беше излишна.
Дойде и китайския национален празник – 1 октомври – един от големите празници в Китай (деня на началото на Китайската народна република). На този празник китайците почиват цяла седмица, и използват отпуските масово да пътуват – поне седмица преди празника вече няма никакви билети нито за влакове, нито за самолети.

Шън Ли ми се обади няколко дни преди празника, и ме пита дали искам да дойда с него и с групата, която сформира,

на планината Чуанди Динг, в „нашата” провинция Гуандонг

Беше ми споменал преди за тази планина, и това, което ми беше разказал, ме привлече.

Чуанди Динг (Chuandi Ding – 船底顶),

е най-високия връх там (1586 м) – не е много висок, спрямо нашите планини, още по-малко пък в сравнение с високите планини на запад, но пак си заслужава изкачването – цялата планина около него (на площ колкото половината на нашата Рила), носи неговото име. В превод името означава „корабно дъно” или „обърнатия кораб”, поради вида на върха, погледнат отстрани.

Веднага приех с радост поканата, и започнахме с жена ми приготовления – накупихме всичките нужни принадлежности, които ми липсваха, от популярния китайски сайт taobao. Запознах се и с групата, с която щяхме да бъдем – по китайския чат QQ, където всеки се представи (някои се познаваха от предишни преходи, а други като мен бяха нови), обсъдихме кой какво ще носи, и всякакви такива подробности. Шън Ли прати до всички подробен файл с описание на маршрута, и всички изисквания, свързани с прехода, включително и изискването всеки да си направи застраховка (нещо, за което в България масово нямаме навик).
Накрая дойде и деня на началото на прехода. За целта трябваше да дойда до града, от който щяхме да тръгнем –

град Ингдъ (Yingde – 英德),

откъдето са и всички участници в групата, и където са и роднините на жена ми.

Уговорката беше за 20:00 вечерта. Дойдохме с жена ми на мястото на срещата, но там нямаше още никой, само едно момиче дойде с една малка раница – Мариса. Попитахме я дали е част от групата, и тя наистина беше с нас, при което си казах, че явно прехода няма да е чак толкова тежък, колкото Шън Ли ми го представи (все пак Мариса беше с малка раница, без някаква специална екипировка). Скоро дойдоха и останалите, заедно с малката болонка Попо (която накрая се оказа най-издръжлива от всички). Дойде и колата (малък микробус), натоварихме раниците, и се натъпкахме вътре – 11 човека, плюс шофьора – 5 момчета и 6 момичета.
Тръгнахме от Ингдъ към изходната точка на маршрута –

село Синдонг (Xindong – 新洞)

След 2 часа пътуване – първо през широко ново шосе, после през тесни циментови междуселски пътища (каквито са разпространени из Китай), където едвам се разминавахме с рядко преминаващите насрещни коли, накрая стигнахме и в Синдонг.
Селото е на около 360 м н.в., в една котловина, представлява няколко двуетажни къщи, и по средата нещо, което беше хем училище, хем кметство в същото време.

Пристигнахме там около 22:00 вечерта, и разположихме палатките направо на циментовия „плац” пред „училище – кметството”. Момичетата веднага извадиха три малки газови бутилки „Made in Israel”, и започнаха да готвят супи и бульони с китайско зеле, бамбуци и други дреболии, извадиха и рибки, и любимите на китайците пилешки крака. Хапнахме, поговорихме си, и към 23:30 легнахме да спим, като аз бях в една палатка с Шън Ли.

Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Сутринта, на 2 октомври, станахме в 6:00. След сутрешния тоалет на опашка в една дворна чешма, и в една разбита селска тоалетна, хапнахме набързо китайско фиде с подправки, събрахме палатките и багажите, направихме си обща снимка пред „училище – кметството”, и

тръгнахме на път

Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Очертаваше се сериозен преход с денивелация повече от 1200 м,

при това не с постоянно изкачване, а с изкачвания и спускания, затова аз за всеки случай тръгнах с тези, които бяха най-отпред.
Тръгнахме в 7:00. В началото вървяхме половин час по циментов път нагоре, после (на около 450 м) се отклонихме по коларски път, който леко се спусна надолу, мина покрай един водопад, и тръгна по-стръмно нагоре. Към 8:00 се изкачихме до около 550 м, след което пътя тръгна почти водоравно известно време. Минахме през

малкото селце Шансие (Shangxie – 上斜) ,

където коларския път се разпиля на много различни пътеки в различни посоки, избрахме вярната пътека, и заслизахме надолу към една река.

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Стигнахме до реката около 9:00 часа, в ниското, на около 430 м. Там спряхме за 15 мин. почивка, при което едно от момичетата – Ян Гуо, я ужили горска пчела. Нямаше проблеми, и след като хапнахме дреболийки, тръгнахме по реката. Тя беше почти безводна, само с камъни, понеже малко по-нагоре водата й беше отклонена.

Около 200 метра по-нататък по реката стигнахме и до мястото на отклоняването, където имаше водна централа, и трябваше да пресечен един по-пълноводен приток.

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Малко – по малко всички успяхме да го пресечем, прескачайки по речните камъни, почти без никой да се намокри, като Шън Ли взе в ръце и болонката Попо, която не смееше да преплува реката. Още около 500 метра по-нататък пътеката се очерта по-ясно, и тръгна стръмно нагоре. Изкачвахме се с много серпентини, на две места с много голям наклон, при което всички доста се изпотихме (вече беше почти 10:00 сутринта, и слънцето грееше все по-силно)

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Спряхме на още една малка почивка – на около 650 м височина, и продължихме нататък, все по-високо над реката. Склоновете бяха все така буйно обрасли с широколистна гора, смесена с много тропически видове, сред които фикуси, тук – там бананови дървета, и бамбук. Самата долина, както и повечето долини в тази планина, е много стръмна, тип пролом, напомня на нашите проломи на Искър, Чепинска, Въча и Чепеларска река, но разликата е, че при нашите реки стръмното обикновено е само в долните няколко стотин метра над реката, а по-нагоре наклоните намаляват, докато тук стръмното е чак до билото, което от своя страна също е силно насечено.

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Скоро обаче излязохме на съвсем различен пейзаж. След като прехвърлихме едно било на около 740 м, излязохме на доста по-равни поляни, обрасли с висока трева, и сред тях – малък язовир – това бяха

поляните Сядонг (Xiadong – 下洞)

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Само над поляните стърчеше високо първия от поредицата върхове на планината –

връх Гаоджан (Gaozhang –高嶂),

който и предстоеше да изкачим. Тук пътеката се раздели на няколко пътеки, които често се губеха сред високата трева. И понеже групата ни доста се разтегли, аз, Шън Ли, и три от момичетата, които бяхме най-отпред – Мариса, Ча Нонг и А Ви, тръгнахме по една от пътеките, а останалите – по друга пътека.

Около 11:30 спряхме да починем малко край един от потоците, после продължихме още около половин час. Пътеката скоро навлезе в бамбукова гора и започна бавно да се изкачва. Тук срещнахме една друга голяма група китайци, които слизаха по обратния път, и бяха спрели да обядват. Малко след тях и ние спряхме, около 12:00 часа, и хапнахме, всеки кой каквото сам си беше взел – аз лично си носех бисквити, пакетирани черни яйца в соев сос, нещо като кренвирши, и други подобни. Имаше и плодове, приличащи на сливи, но с вкус на нещо средно между круша и ябълка. Бяхме на около 780 м н.в., и

голямото изкачване тепърва предстоеше

Срещахме и други, слизащи от горе, някои с доста измъчен вид и омекнали от спускането колена. Тръгнахме отново около 13:00, и започнахме, отначало с по-малък наклон, после все по-стръмно, да се изкачваме. Скоро се събрахме и с останалите от групата. Аз отново бях най-отпред, заедно с Шън Ли, А Ви, малко зад нас бяха и двете нови момичета Мариса и Ча Нонг, и най-възрастния (около 42 – годишен) участник Цинфън Лънюе (не му знам истинското име, това му е прякор, означаващ „свеж вятър, студена луна”)

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Пътеката се виеше стръмно нагоре по тревист склон, при което около нас се очертаваше все по-обширна панорама. Накрая, към 14:30, излязохме

на връх Гаоджан – на около 1280 м н.в.

Оттам се откри нова

панорама към връх Луоръ (Luori – 落日) зад него главния връх Чуанди Динг,

и към другите върхове наоколо. Това, което се очерта обаче, не изглеждаше никак леко – трябваше да вървим по било, което на места се спускаше доста ниско, после отново се издигаше стръмно нагоре, а Чуанди Динг беше най-отзад, доста далеч. Спуснахме се малко, после отново тръгнахме нагоре – само аз, Шън Ли и А Ви. При поредното изкачване се наложи малко да си почина поне 5 минути, след което тръгнах сам по пътеката. Останалите бяха доста назад. Пътеката вървеше по голо тревисто било, подобно на старопланинското, и доста неравно – с много хълмове и падинки между тях, а от двете му страни – много стръмни склонове, които се губеха някъде много дълбоко долу, обрасли с тропическа широколистна гора.

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

Така вървях около час и нещо, с постепенно спускане до около 1150 м. Шън Ли се отдели и остана да изчака другите, а най-отпред останахме само аз и А Ви. Около 15:45 стигнахме до една седловина (на около 1150 м), от която започна ново стръмно изкачване – към връх Луоръ

Около 16:45 аз и А Ви изкачихме

Луоръ (около 1480 м),

а другите ги виждахме далеч долу под нас. Оттам пред нас се откри връх Чуанди Динг, гледката беше красива, но доста „уморяваща” – предстоеше ново спускане, и после ново, поредно (и за щастие последно) стръмно изкачване. На всичкото отгоре вече нямахме и вода.

Изкачване на Чучанди Динг – планина в Южен Китай

След кратка почивка се спуснахме плавно по пътеката, която навлезе в гъста нискостъблена гора, примесена с някакъв вид нисък бамбук. Пътеката се отклони от главното било, което правеше голям завой, и слезе до една малка долинка, в която най-после имаше малко поточе. Напълнихме вода от него, тя не беше особено хубава, беше жълтеникава, но бяхме твърде жадни, за да я пропуснем, а и друга вода, както разбрахме, нямаше и да има до върха. Продължихме по пътеката, на една от многото седловинки, на която имаше и полянка, имаше друга група, която вече се беше установила там и бяха разпънали палатките си.

Chuandi Ding, Qujiang, Шаогуан, Китай

Беше 17:45, и бързахме, по възможност, да се качим на върха преди залеза, защото А Ви, която се беше качвала там и преди, каза, че залеза бил много красив. Бяхме доста капнали вече, и положихме доста усилия да преодолеем и последното стръмно изкачване – от около 1 300 м до 1 586 м.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Пътеката се извиваше стръмно през нискостъблената гора, накрая и тя свърши, и остана само трева и нисък бамбук тук – там. Най-накрая стръмния склон намаля, и се изкачихме на „дъното на обърнатия кораб” – една широка (около 200х200 м) площ, обрасла с трева и нисък бамбук, с хълмчета и падинки между тях, на най-високия от които имаше купчина камъни, маркиращи най-високата точка на планината.

Беше вече 18:30 часа. Успяхме аз и А Ви

да видим залеза на слънцето

Беше пълно и с много палатки, накацали сред падинките и хълмчетата, и много млади хора, които се суетяха около тях и се подготвяха за „вечерен купон”.

Бързо започна да се стъмва, а от останалите от групата нямаше и следа. Все пак, групите тук си бяха добре организирани, имаха радиостанции, включително и нашата група, и успяхме да се свържем с нашите, разбрахме, че все пак ще успеят да изкачат върха, макар и по тъмно. Преди това обаче с А Ви опънахме палатката, която аз носех, да си е приготвена.

Духаше доста вятър, а като се стъмни, стана и доста студено, така че си облякохме якетата. После с А Ви си оставихме раниците в опънатата палатка и слязохме малко надолу да чакаме другите. Те се появиха около 19:15, скоро всички се събрахме, потърсихме и други подходящи и свободни места за другите палатки, и първата работа беше тази – да опънем палатките и да се установим. След това започна обичайната процедура – запалихме трите газови котлона, и момичетата започнаха да готвят.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Първо – гореща сладка супа (с леко лют привкус), доста добре загряваща. После и друга супа, пак рибки, пилешко в соев сос, китайско зеле, свински крачета в соев сос и подправки, обикновено свинско, и т.н. Не липсваше и малко вино (сладко), и сладка китайска ракия. Яденето и готвенето продължи до късно.

Изкачване на Чуанди Динг – планина в Южен Китай

Момичетата се опитаха да сготвят и ориза, но нещо не се получи, и го оставихме за следващия ден. Не запалихме огън, но нямаше и нужда – газовите котлони, и челниците бяха достатъчни за светло и за ядене. Болонката Попо (така се казваше), не изглеждаше изобщо уморена, но все пак се държеше прилично, и не ходеше по храната. След хапването, „наздраве” – то, и веселите приказки, малко по малко започнахме да се прибираме по палатките, и към 23:00 всичко постепенно утихна, и легнахме да спим.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::



Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение 🙂



Booking.com

През Иран с Опел (11): Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

 

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

 

Солени езера

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

 

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

 

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

 

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

 

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

 

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Bam, Иран

 

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

Авторът в палмовата гора

Авторът в палмовата гора

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

 

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

 

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

 

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

 

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

 

 

 

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

През Иран с Опел (11): Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз

Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част единайсета

Солени езера, Керман, Бам и Джирофт

 

След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.

 

Солени езера

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол

 

Планината Кух-е Руд

Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

През планината Кух-е Руд

 

Керман

Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.

С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.

Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Съвременен Керман на свечеряване

Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.

Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

Вечерна разходка из историческата част на Керман

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

В града има добре оформени площади с паметници и шадравани

 

Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че

опиума в Афганистан бил по-евтин,

но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.

 

Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.

 

Бам

Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.

През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.

Bam, Иран

 

Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни

Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.

Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Авторът в средновековния Арг-е Бам

Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.

Авторът в палмовата гора

Авторът в палмовата гора

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

Фурмите висят по палмите като огромни гроздове

 

Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.

 

Продължих по пътя си,

минавайки покрай свободната икономическа зона „Арг-е-Джадид“

В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.

 

 Минах през Джирофт,

където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път,  но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато

накрая разбрах, че съм се заблудил безнадеждно

Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.

 

Ужасни южни горещини

Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре.  Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.

Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.

 

Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.

 

 

 

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

 

Исландия (7 ден – продължение): Суровата

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND
Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, а в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов. В първото продължение на седмия ден от пътуването ще видим как са живели старите исландци. Приятно четене:

Исландия

ден 7 - първо продължение

Суровата Исландия

  Когато си тръгваме от Dalvik, Исландия вече сe къпе в слънчеви лъчи

Далвик, Исландия

 Водопад, Исландия

ГПС-то истеричничи, защото пред нас има тунели, завършени наскоро. Тунелите са еднолентови, еднопосочни, с уширения за разминаване на всеки стотина метра и огромни стоманени порти в началото и края - припомняне колко сурови са тези места през две трети от годината. Между двата тунела

Планини, ИсландияПтици, ИсландияПланини, Исландия

Вием покрай брега и покрай нас ту се извисяват непристъпни склонове, ту се ширват ръкотворни зелени ливади Continue reading