Tag Archives: Стара планина

Дъбово: Римски мост

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Анжело днес отново ще открием скрити от очите ни места от китната ни родина: представяме ви Римския мост край Дъбово!Приятно четене:

Римски мост

Дъбово, край Мъглиж

На север от

с. Дъбово (Яйканлий), общ. Мъглиж,

се намира един от най-важните през древността и Средновековието проходи през Стара планина – Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори – Руският път.

Заедно с намиращия се на изток Ветренски (Лаханлийски) проход векове наред е осигурявал комуникациите между южните и северните склонове на Балкана, между областите Тракия и Мизия. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно, по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова (Ванковата) пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, убиецът на Асеня. Второкласният път към Борущица реално повтаря трасето на стария Друм.

Гара Дъбово

свързва основната ж.п. линия София – Бургас с разклонение, минаващо по долината на Дъбовската (Кръстецка, Борущянска, Поповска) река, пресичащо на север Балкана и водещо до Царева ливада, Велико Търново и Горна Оряховица. То е част от линията Русе – Подкова.

В устието на

Дъбовския проход

вероятно е имало изградена пътна станция за отдих, подмяна на конете и нощувка, която била възлово кръстовище на подбалканския римски път от Сердика (София) – Копсис (Анево, Карловско) – Туида (Сливен) – Маркели (Карнобат) – Анхиалис (Поморие) до Месемврия (Несебър) и на презбалканския от Нове (Свищов) до Адриапонол (Одрин). При управлението на император Траян (98-117 г.) Друмът е част от изградената от римляните пътна мрежа. Те укрепили прокараните още от траките пътища през старопланинските проходи. Осъзнали голямото значение на трайната и сигурна съобщителна мрежа, те я изграждали и усъвършенствали търпеливо целия II и през III век. Римляните ползвали робския труд на местното население от тракийските племена одриси и  кробизи за настилането с калдъръм (ломен камък, запълнен добре с трамбована пръст между фугите) на стария път в прохода – разклонение от пътните артерии, свързващи от север на юг древния Никополис ад Иструм (край сегашното с. Никюл, Великотърновско) и построения в чест на императора римски град Августа Траяна (днешна Стара Загора).

Древният търговски път

е носел важно стратегическо предимство, затова е трябвало да бъде охраняван. На практика, на всички върхове между Дъбовския и Ветренския проходи е имало крепости, пó скоро постове, тракийски, а по-късно – римски и средновековни. Те са пазели преминаващите и са действали като ретранслатори. Нашите предци са ползвали модерни комуникационни технологии, като оптика и безжични съобщения. Тъй като кулите са били разположени с пряка видимост една от друга, предаването на предварително уговорени сигнали най-вероятно е ставало чрез светлинни сигнали.

Най-близките до нас във времето охранителни постове са от османския период – беклемето, кула или укрепена къща, в която е живял гарнизонът, охраняващ пътя, в м. „Беклемята“ (42.643905, 25.643323) и табията (редута), в началото на прохода (42.611468, 25.655908).

Беклемята (горе), Табията (долу)

В средните векове проходът над Дъбово е ставал

честа арена на сблъсъци между ромейски и български войски

По-известна е битката при Кръстец, при която император Исак II Ангел е разбит от Асен I и фактически България става независима от Източноримската империя.

Оттук минава и войската на цар Калоян, отправяйки се за битката с кръстоносците при Адрианопол. По този път, предвождани от султан Баязид, османците се отправят към Търновград. Пет века по-късно в устието на Дъбовския проход руският генерал Гурко разгромил турските табори на 4 юли 1877 г., а по-късно мирното българско население се спасявало с бягство в Боаза от турските пълчища и башибузуците.

Там, където са били лозята на дъбовци, тече

малко поточе, наречено „Кървеника“ („Кървенишка вада“)

Тук ордите на Сюлейман паша са изклали до крак децата и жените от селото, решили да се скрият в Балкана. Кръвта била толкова много, че поточето потекло кърваво надолу. Народната памет не е забравила невинните убити и оттогава поточето и местността носят името „Кървеник“ („Кръвеник“, „Кървеница“).

 Старият римски друм през Дъбовския проход минавал по билото на източния му вододел, като се спускал до Римския мост и минавайки през „Сечената скала“, излизал от прохода при пътната станция в Розовата долина. Този

сводест античен мост

е обявен за народна старина с Държавен вестник (брой 221 от 28.12.1927 г.), а след 1944 г. – и за защитен природен обект. Въпреки, че е на близо 2000 г., той устоява на стихиите (и дори на хората). На стари снимки се вижда, че в началото на миналия век той е бил в доста по-добро състояние от сега.

Римският мост край Дъбово
Римският мост край Дъбово

Римският мост помни и строителството на Презбалканската ж.п. линия (1906-1912 г.) с многобройните тунели, изградени с дялан камък от италиански майстори. Възможно е и част от камъните да са от самото съоръжение, както често се е случвало в историята ни.

До моста се стига по пътя от ж.п. гара Дъбово

към Радунци – Борущица, като на около 3 км от гарата вдясно има паркинг за 5 – 6 коли. В южния му край е подходът към реката и моста.

Римският мост край Дъбово

Според Мрежата, около моста трябва да има беседка. Дори да я е имало, в момента няма следи от нея. Някаква компания (си) е направила една от модерните напоследък „еко“ градински маси и пейки от палети, както и импровизирано стрелбище.

Римският мост край Дъбово

Не личи държавата, дори в измислените рамки на широко рекламираните стратегии за развитие на културния, исторически, селски и изобщо разни видове туризъм, да е направила нещо за обекта.

Дъбово / Dubovo, Стара Загора / Stara Zagora, 6178, BG

Информационна табела и кошче за боклук биха били добро начало. А изконната българска традиция „дето яда, там и с*ра“ не прави чест на никого, нали?

Римски мост

адрес: 6158 Дъбово

GPS: 42,6377887, 25,6451154

Още снимки:

България: Дъбово (2019-07-28 Римски мост)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина



Booking.com



Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днешният пътепис ще ни отведе до любимите райони на армейската младост на редакцията – язовир Жребчево и околните, да не ги изброяват градове, села и паланки 😉 Наш водач ще бъде Анжело и ще ни покаже потопената в язовира църква, както и келтскаат крепост Асара. Приятно четене:

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

В средата на 20-ти век хиляди са принудени да опразнят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Изселването на цели райони е с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика. Така се е случило при изграждането на язовир Копринка (Георги Димитров), при Чаталка (недостроен и до днес), както и на много други места. Това е съдбата и на

село Запалня,

чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево. През 15 в. селото вече съществува, споменато е в турски документ от 1472 г. При неочаквано прииждане на р. Тунджа било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу/Азаблу (в превод от турски – мъка, страдание), а в последствие названието се побългарило в Запалня.

Язовирът е строен през 1959 – 1966 г. Краят на селото е през 1962 г., а пълненето чашата на язовира и окончателното заливане на Запалня, Жребчево и Долно Паничарево става през 1965 г. От мъртвото село са оцелели изоставените гробища (42.6354879, 25.8866441),

горе на хълма, с полегнали каменни кръстове, църквата и тук-таме основи на къщи.

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

С лице към язовира е издигната паметна плоча, но вместо кръст върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук на родова среща, за да споделят спомена и носталгията си. Тази година срещата е била на 8. септември.

Църквата, носила името на българския светец Иван Рилски, закрилник на българските лечители, е издигната през 1891-95 г. на мястото на стар християнски храм от 5-6 в.  Храмът е изграден на хълм, който е бил на високо над селото. Затова е успял да остане над водата. Или поне частично. В месеците на пълноводие – пролетта, при топене на снеговете – църквата остава на 2/3 от височината си потопена. Когато нивото на яз. Жребчево спадне, църквата излиза на сушата и тогава може да се влезе в нея.

Последните години нивото на язовира е критично ниско. От него се изпуска повече вода, отколкото идва по Тунджа, за да бъдат захранвани частните ВЕЦ-ове след него. Риболовците алармират, че традиционните мръстилища на рибата са на сухо и тя не може да се размножава, но това не е някакъв грантов добитък, затова разните добре платени НПО-та и щатни еколози не им обръщат внимание. Това, от друга страна, позволява

целогодишен достъп до „Потопената църква“.

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II
Потопената църква в Жребчево

Църквата се намира близо до град Твърдица, в района около язовира, в който са и новите постройки на жители на бившето село. Подходът към храма е от подбалканския път, като отделянето е под Твърдица. Ориентир са двете бензиностанции на Лукойл и Неси ойл (42.6557188, 25.8942081), като пътят води на юг, към язовира.

Тече дарителска кампания за неотложни мерки по укрепването на църквата.

Потопената църква

адрес: BG-8890 Твърдица

GPS: 42.634736, 25.885278

Оризари / Orizari, Сливен / Sliven, 8893, BG

След като разгледахме Потопената църква и се пошляхме по брега сред обраслите с миди основи на къщи, се отправихме към Николаево.

На хълмовете, намиращи се северозападно от града има

древни останки – насипи от ломен камък

 на глинена спойка, които очертават древна крепост с правоъгълна форма, с размери 280 х 150 м и площ около 42 да. От изоставянето на древния град, в продължение на повече от 2000 години върху по-голямата част от този терен не е имало никаква човешка дейност, с изключение на няколко лозя в най-ниската южна част. Останките са съхранени напълно, под тънък пласт горска пръст, обрасли с ниски дървета и храсти. На местата на най-големите сгради каменните насипи се виждат над земната повърхност. При работа по останките от древнотракийския град-крепост „Берое“ (Стара Загора) многократно са се разглеждали точно такива насипи и валове от ломен камък без хоросан, характерни за тракийското крепостно строителство преди римското нашествие. В периода 5 – 4 в.пр.Хр. укрепеното селище, изградено върху двата западни хълма прераства в тракийски град- крепост. Може да се предположи, че тук се е намирала

келтската столица Тилè

 Тракийският топоним Тилè (Τυλίς) е точно и цялостно тракийско съответствие на гръцкото наречие „τυλιχτός”- „увит, обвит”, в смисъл на „защитен, опакован”, в чиято основа стои глаголът „τυλίσσομαι”- увивам се. Селището е заобиколено от юг от река Тунджа, от запад – от блатото в местността Азмака и от север и изток – от реките Хаинбоазка/Радова/ и Лазова, чиито разливи правят невъзможен достъпа до него. Крепостта се издига откъм единствената възможна посока за достъп до селището, от северозапад..

Около 277 г. пр.Хр. келтите, придвижвайки се последователно по течението на р. Тунджа на изток, завладяват Тилè. Те превръщат крепостта и селището в своя столица, тъй като то се намира на стратегически кръстопът – пътят от Месембрия и Анхиало за Сердика минава под южните крепостни стени; от Бяло море по реките Марица и Тунджа през Хемус за Мизия и река Дунав минава от източната ѝ страна, а пътят от Филипополис и Берое през Средна гора минава на запад от укрепеното селище. Градът се намира в центъра на завладяната от келтите територия в долината на река Тунджа. В чуждо социалноикономическо, етническо, политическо и военно обкръжение келтската маса трябва да запази своята компактност, за да оцелее. Това води до засилване на централизацията и издигане ранга на върховния вожд до цар. От укрепеното селище до гр. Николаево, еднакво отдалечено от всички краища на територията, заета от келтите, царят може да управлява ефективно ресурсите си. До това селище река Тунджа е плавателна през 3 в. пр.Хр. през цялата година. Това се дължи на вливането на големи реки в Тунджа при гр. Николаево, като реките Радово, Лазова и Улишница, каквито липсват по горното течение до Севтополис. Коритата на тези реки са пет, шест пъти по-широки от днешния профил на течението им. Това може да бъде обяснено с пълноводието им в миналото. Келтските царе отчитат икономическите реалности, за да гарантират съществуването си в Тракия. Последният келтски цар Кавар дава привилегии на търговците в своите владения, сече монети с различна стойност и се опитва да създаде икономическа база на властта си в Тракия, за което е необходим евтин и удобен воден път до столицата му.

В условията на келтско владичество новото селище не е укрепвано със стени. Запазена е част от права улица, широка 5 m, с каменна настилка и тротоари по 1,5 m. Основите на сградите, които се подават над земята, са изградени от камък и хоросан.

Траките през целия период на келтската хегемония по долината на река Тунджа не прекратяват съпротивата си. От средата на 3 в. пр.Хр. те започват постепенно да изтласкват келтите от завладените селища. През 214 – 213 г. пр.Хр. те превземат последната крепост на келтското господство в Тракия, столицата на цар Кавар – древния тракийски град Тилè. Древното селище никога вече не възвръща славата си и постепенно запада.

Келтска столица Тилè

адрес: BG-6190 Николаево

GPS: 42.639167, 25.784167

На върха Дебелец, където е древното тракийско светилище, от ранножелязната епоха до началото на 6 в. сл.Хр. няма селище. Траките не изграждат селища в непосредствена близост до светилищата си. Келтите през периода на владичеството си в Тилè също не използват най-високия източен хълм, освен за наблюдателен пост. Техните светилища, за разлика от тракийските са на равни места, защитени с ров и насип, с ритуални ями, колове и постройки в ограденото пространство. Поради това, по време на сондажните разкопки през 1985г. на Дебелец не са открити останки от селище в този период.

На хълма Асара/Дебелец, се издига отдавна забравена крепост

 Според историците тя е ранновизантийска, построена през 5-6 в.  като част от старопланинската крепостна система за охрана на стратегическия проход Хаинбоаз (hain boğaz – коварния пролом). От нея се разкрива невероятна гледка във всички посоки. Някои я наричат „Асара II“ по името на хълма , а и за да се различава от източнородопските крепости със същото име (напр. тази при Звездел или онази при Рабово, всяка от които претендира, че е „по-по-най“). Всъщност всички тези „Асари“ са най-вероятно изкривени Хисар (тур. hisar, от араб. حصار , ḥiṣār – крепост).

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Под хълма Асара се е намирала и

легендарната „Царска дупка“

 – сега затрупан вход на пещера. Според легендите, в миналото пещерата е била таен изход от крепостта и през нея се е стигало до близката река Радова. При всеки древен град, както и при Тилè, има (поне) една легенда. Когато траките проникват в града, цар Кавар със златното си съкровище търси спасение в пещерата на върха Дебелец. Но всички изходи са завардени и той остава навеки под земята. Легендата гласи, че който освободи духа му, ще получи златното съкровище като награда. И тъй като във всяка легенда има истина, да се запитаме

защо пещерата се нарича „Царската дупка”?

Никъде в историческите извори и в народните предания и спомени няма дори намек друг цар да е посещавал тази пещера. Независимо дали цар Кавар остава в пещерата или не, думата „цар”, както и епитетът „царска” в названието на тази пещера, произлиза от общия индоевропейски корен „ŝūra”- „герой, воин, победител” през тракийската му форма „Σ(ο)υρα(ς)”, която е теоним, съответстващ на Тракийският конник и същевременно топоним на хълма, светилището и пещерата.

Названието „Царската дупка” на пещерата на върха на хълма Дебелец е отзвук, достигнал до нас през вековете, от особеното култово значение в древността на светилището на Тракийския конник на същия хълм.

При изкопни работи за водопровод е открит ров и защитен зид със същия градеж, като този на крепостните стени. Това показва, че през късната античност селището не е върху двата хълма на запад от „Асара” (Тилè), а долу в равнината край река Радова. На източния склон на хълма са били разкрити и основите на църква с много красив глинен кръст. За съжаление, първи до нея се добират иманяри.

Крепостта с дължина 128 м, ширина 62 м и площ от 8 да заема билото на хълма. Проучена е от археолога Стефан Лисицов през 1985 г. Тя е обградена отвсякъде със стръмни скали и е достъпна само през седловината и полегатия склон от запад и северозапад, откъм другите два по-ниски хълма. Чрез сондажни разкопки са проучени защитните съоръжения: окоп, вал, протейхизма (предна или допълнителна стена), междинен и главен зид. Единствената друга крепост в България с три реда крепостни стени е „Царевец“.

Стените са строени чрез градеж „opus implectum“. Според архитектурния речник това е зидария с две лица, изградена с обработени или необработени камъни (или тухли), между които се изливал пълнеж от дребни камъни, смесени с хоросан. Тук са използвани лицеви варовикови и пясъчни блокчета и керамични елементи в хоросановата спойка. Крепостната стена е запазена отчасти с височина 1 м. Най-външният пояс е с кръгли кули, а най-вътрешния е най-дебел – около 2 м. Това много добре личи в северозападния ъгъл на крепостта, където външните стени завиват плавно, докато вътрешната – под прав ъгъл. Успоредно на крепостния зид е имало и ров, който е обхващал изцяло крепостта.

При извършваните археологически разкопки в региона са открити следи от каменни сгради, средновековни оръжия, съдове, украшения и керамични елементи от различни епохи – от 12 – 9 в. пр.Хр. (халщадска керамика от ранножелязната епоха) до 13 – 14 в.

Нашата цел бе да издирим и посетим именно

Крепостта Асара II

 Както често напоследък ни се случва, уцелихме най-дългия маршрут (червената линия на снимката по-долу).

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Оставихме колата под моста на Подбалканския път и

поехме по черен път край река Радова,

от източната страна на хълма. Само след 100 – 200 м GPS-ът с нотка на самодоволство съобщи, че сме пристигнали. Да, но вероятните останки на крепостта се виждаха на повече от 50 м над нас. Продължихме на северозапад покрай хълма с надеждата да намерим пътека в шубраците, която води нагоре. Това се случи чак след километър, когато от голям бор започваше път, водещ на юг. По едно време се появи отклонение вляво, насочено на изток. Надявахме се, че това е вярната посока и не сгрешихме. Скоро стигнахме до южната крепостна стена и основите на кръгла кула.

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Цялата територия на крепостта е обрасла с бодливи храсталаци и саморасли дървета, не личи скоро да е извършвано каквото и да е облагородяване или консервация. Най-активни са били вандалите, които не са се посвенили да донесат спрейове и да оставят „артистичните“ си подписи по останките.

Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Всъщност вече е прекалено банално да разсъждаваме, ако не бяхме българи, а някакви (произволно) други, какво бихме направили с тези природни и културно-исторически дадености… Всяко мнение за отговорността на държавата и отделния гражданин, споделено по форумите, се оценява като „мрънкане“ от електората, пречещо му да се наслаждава на шекерено-лепкавия „живот“, клокочещ от телевизора.

На връщане решихме да пробваме друг път – след като стигнахме споменатото вече Т-образно кръстовище на черните пътища, вместо на север, откъдето дойдохме, продължихме на юг. Следвайки главния път, стигнахме до вододайната зона на Николаево. Явно този път е, за да могат машините на ВиК за поддръжката на каптажа да стигат до него. Оттук по пътечка между боровете, надолу и наляво, отново стигнахме до колата.

Geo-Tracker-2018-10-21-13-22-49 Потопената църква в Жребчево и крепостта Асара II

Тракът може да бъде видян тук, а свален и от тук.

По-късно открихме, че до крепостта може да се стигне от запад, от стария път Николаево – Лагера, Гурково. Има слухове, че дори съществува указателна табелка.

Крепост „Асара II“

адрес: BG-6190 Николаево

GPS: 42.638212, 25.794425

Още снимки:

България: Твърдица (2018-09-09 Потопената църква, Запалня)

България: Николаево (2018-09-09 Асара II)

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Сава-Калина

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

До водопада Сувчарско пръскало (Централен Балкан)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Стига карантина, стига корона – с Анжело отиваме на Балкан! Той ще ни води днес до Сувчарското пръскало в Стара планина. Приятно четене:

До водопада Сувчарско пръскало

Централен Балкан

Тръгнахме към

Карлово

 да посетим някакво мероприятие, което от началото на седмицата се провеждаше в Градската художествена галерия. Кой да ти знае, че в събота и неделя, дните, в които гостите на града биха я посетили, галерията… е затворена!

Помотахме се из центъра, огледахме руините на построената от Евлоги Георгиев вълнено-текстилна фабрика и подарена на града (групов паметник на културата и архитектурното строителство, явно неприоритетен) и решихме да отскочим до намиращото се на двадесетина км

Христо Даново

Буквално с последните къщи на селото започва Национален парк „Централен Балкан“. В началото на парка се намира

водопадът „Сувчарско пръскало“,

обявен за природна забележителност през 1965 г.

За да стигнете до пръскалото имате две възможности:

  1. Паркирате автомобила си в центъра на селото. Оттам трябва да се върнете обратно по пътя, по който сте дошли и да завиете на ляво по първата пресечка след църквата, която остава вдясно от вас.
  2. Завивате по третата асфалтирана пресечка вдясно след влизане в селото (първа пресечка вдясно след автобусната спирка).

Ние, предвид изгубеното време, използвахме вариант 2. Улицата продължава все направо през „Цигойнен махaлеси“ (lingva franca!), докато излезе от селото, премине над реката и завие вляво. Тръгва се по асфалтиран път (42.7281379, 24.6076903)

42.7281379, 24.6076903

удивително добре запазен, поне в началото. Наричат това шосе „Военният път“, защото е строен за военни цели, а също и Корфийският път, защото води към т.нар. Корфия (κορφια – пазва, гръд) – пасище, закътано в пазвите на планината и носещо фамилното име на бившите си собственици (вероятно някакво семейство български преселници от Беломорието). През цялото време вляво, в ниското, остава реката Коджа дере (Koca dere – Големия дол, Белята), а от дясно, от високото, от време на време се чува шума на преминаващите по прохода Троян – Кърнаре автомобили.

Когато пътят е строен, вероятно е имало изобилие от безплатна (войнишка) работна ръка и не са изградени подпорни стени. Има огромни скални късове по платното, а на места то достига до тясна пътечка, поради свлачища. Личеше си, че скоро е минавала някаква пътна машина, но разчистването бе като за военна техника, а не за нормален автомобил. Все пак успяхме да стигнем почти километър над селото (42.735022, 24.599287),

откъдето нагоре „разчистеното“ не беше по силите на нашата кола.

Път в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Военния път

Пътят се изкачва постепенно и се вие, разкривайки красиви гледки към с. Христо Даново, планинските върхове и реката долу.

Долината на розите – Христо Даново край Карлово
Долината на розите

Колкото по-нагоре по Военния път се отива, толкова повече тясното устие на р. Коджа дере затваря изгледът назад. За сметка на това пък, напред се отварят гледки към две дълбоко врязани в планината и подобни на лабиринти долини – на р.Коджа дере и на левия й приток, река Дамар дере (Damar – жила на геологичен пласт), известна и като Корфийско дере, разделени от тънкия рид Орта бурун (Orta burun – Среден нос).

По-нагоре пътят става по-равен, скалите се отдръпват и няма толкова срутили се камъни, а той самият е „покрит“ със зелен свод от ниски клони на дървета.

От импровизирана наблюдателна площадка край пътя се открива спираща дъха панорама на северозапад към склоновете на рида Орта бурун, покрити с множество интересни скали и причудливо разкривени от стихиите ниски борове. Долу разпененото Дамар дере се спуска стръмно и с оглушително бучене по издълбан в скалите дълъг и подобен на писта за бобслей тесен улей.

Дамар дере в Стара планина – Христо Даново край Карлово

 Час след от тръгването стигнахме до масивна заключена бариера. Дори да можехме да „прескочим“ срутванията по-долу, с кола щяхме да сме дотук.

Кучето започна усилено да души и да лае в храсталаците край пътя. Оказа се змия с перфектна камуфлажна окраска. Това ни напомни да сме по-внимателни и да си гледаме под краката.

Змия в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Змия

След километър намерихме „виновника“ за разчистването – малък багер за пресечени терени. Беше оставен отключен, с отворена врата. И наистина – на това място няма как да откраднеш и да пренесеш каквото и да е, а и баир-будалите не са такива хора!

Багер разчиства път в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Багер

Веднага след машината имаше друга, „пешеходна“ бариера, след която пътят завива под прав ъгъл наляво. Скоро преминахме по циментов мост над малка рекичка, пореден ляв приток на Дамар дере. Известна е като

Сувчарска река или Сухчаирско дере

 Всъщност, правилното име би трябвало да бъде Сучаирска (su çayır – водни ливади), като едноименната местност, откъдето води началото си. Съответно и водопадът, който образува реката в средната си част, би трябвало да носи същото име като нея – Сучаирско пръскало.

Пътеката към Сувачаирското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Пътеката към Сувачаирското пръскало

Пътят продължава към хижа Козята стена, а саморъчно направена табела ни показа, че след моста трябва да продължим надясно по пътека през гората. След десетина минути стигнахме до малък каптаж и първата „официална“ табела. Пътеката на места е доста стръмна, а имаше и кални хлъзгави участъци. Явно подпочвените води са плитки и се просмукват под нападалата шума.

След 300 – 400 м стигнахме до място, където пътеката се разделя – вляво хоризонтално към скална тераса, водеща до скалния венец, откъдето се „изсипва“ 54-метровия водопад, а надолу – към реката в основата му.

Сувачарското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Сувачарското пръскало

В подножието на водопада водата се разбива в малък вир, образувайки красива дъга.

Сувачарско пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово
Сувачарско пръскало

Явно рекичката е изключително пълноводна, особено през месеците в края на пролетта и началото на лятото. Не са един и два пресъхналите водопади, които сме посетили в неподходящия сезон – лятото и есента. Гледайки огромните дървета, „стифирани“ под странни ъгли от водата, разбираме че през валежните сезони водният поток застрашително увеличава обема си.

Докато обикаляхме водопада, се появи униформен охранител, който след това продължи към Козята стена с единственото разумно превозно средство за този терен – ендуро мотоциклет.

На връщане излязохме на асфалт по неофициалната пътека по левия бряг на реката. Тя е доста по-плавна от тази, по която се качихме и излиза преди моста.

Сувчарско пръскало

адрес: BG-4339 Христо Даново

GPS: 42.758893, 24.608110

Христо Даново / Khristo Danovo, Пловдив / Plovdiv, 4339, BG

Целият пешеходен маршрут от водопада към мястото, където оставихме колата, е около 3,5 км, като чистото време за ходене е около 45 мин (надолу). Нагоре, предвид средният наклон от и кондицията ви, ще е необходимо повече време. Статистиката може да бъде видяна по-долу, а трекът може да бъде видян тук, а свален от и тук.

Трак до Сувачарското пръскало в Стара планина – Христо Даново край Карлово

Още снимки:

България: Христо Даново (2018-09-15 Сувчарското пръскало)

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Booking.com

Габрово: До Балкана и обратно

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Елена днес ще отскочим до Габрово. Приятно четене:

Габрово: До  Балкана  и  обратно

          Какво слънце се е изперило на хоризонта, напук на прогнозите, че всеки ден ще вали. Черният ръкав на пътя те засмуква от скоростта, а отстрани зелените глави на дърветата ти се покланят – „Хей, на добър път!” А лехите-войници са изпънали снага и на пръсти чакат да пораснат.

    В равното Загоре съм вече, градът е като шахматна дъска с прави улици  и с дъх на стар чайник от липите в него. Другият автобус е различен – балкански, с други на вид хора и с други нрави. Няма много време за суетене – категоричното  „тръгвам” постави всеки на мястото му и автобусът  се запревива по завоите, покрай еловата гора. А майската мъгла дойде изневиделица. Мрак, белота, стръмнини, фарове – имаш чувството че си в паралелен свят.

     В ниското долу вече се пилеят първите  сгради на Габровo

 А на автогарата  с домакините от

Боженци

 си говорим от двата й края. Ех, какво ли не прави техниката! Но затова пък бързо се разпознахме и … към Боженци. Кметковци, Съботковци още на –овци ,докато стигнем до някогашното колибарско селище, сега  Архитектурно-исторически резерват „Боженци”.

Гледка от Стара планина

    Всички разказват легендата за Божана, която бяга от турците и се крие в шепите на планината. Сега в селището има два музея, килийно училище, работилница за пречистване на восък, църквата на пророк Илия и множество изгърбени  калдъръмени улички, които те водят до романтичните възрожденски къщи с покриви от дялан камък.

Габрово

       „Добре дошли и отишли” тези думи на великия сатирик Радой Ралин  посрещат и изпращат гостите в

Дома на хумора и сатирата в Габрово

 А котката с отрязаната опашка е на пиедестал, да се знае, че тук всички са най-напред габровци, после българи. Вицовете и анекдотите за тях  са безброй ,събрани на едно място. И естествено и габровските Адам и Ева   нямат равни по света – така де габровецът ще претегли ябълката наЕва, а на клона ще сложи бебето, та да му свири, докато спи. А на изпроводяк  Дон Кихоти Санчо Панса напомнят за себе си, заедно с Чарли Чаплин и Хитър Петър.

      Една дама на достопочтена възраст  влезе в

храма „Успение Богородично”

  ведно с двете си внучета, щъкащи като щиглеци край нея. Но… се укротиха щом чуха камбанния звън отвътре и  видяха  светнатия  полилей тъкмо под купола на църквата. Не случайно е толкова огромен – подарен е от Княгиня Клементина – майката на Фердинанд.  А камбаната бие още от средата на 19 век, когато известен габровец я купува и крие в Соколовския манастир. Някога турците не са разрешавали камбани, затова са се чували само черковните клепала. А тази камбана е извисила глас  при  възкачването на султан Азис на престола. Оттогава – та чак до днес ….

      Ако поискате да видите градския тип къща с бита на Габрово от края на XIX до 40-те години на XX век, елате в

Дечковата къща – сиреч регионалния исторически музей

 Тази  сграда е известна още като  „къщата на спомените”, защото каква ли не е била    – от сграда на Българския червен кръст до кметство. В нея има всичко, което може да побере един богат  дом. Известни габровски фамилии  Стомонякови, Ямантиеви, Хаджиберови, Гунчеви и други и … други са откъсвали от семейните реликви, за да вдъхнат   живот на тази възрожденска сграда.  Музикалната кутия тихо припява спомени редом със стария тръбен грамофон. А пианото напомня за някоя девойка , облечена с дрехите от съседната  стая и нагиздена с крисивите и изящни бижута. И вестник „Икономична домакиня „се мъдри”  редом с фотографиите на дами по бански костюми, които от днешна гледна точка си е цяло облекло – е те- банските   не са така оскъдни като сегашните . А какво е една къща без кухнята – като се каже „в къщи” българинът най-напред си представя кухнята, оттам започва упойната миризма на тогавашния дом.  

Централен Балкан – Стара планина

      Назад, назад по увития като змия път надолу към равна Тракия.  От автобус –  на автобус, от спирка –  на спирка , докато се покажат хълмовете  на Пловдив. Далеч в Балкана  останаха новите познанства, новите приятелства, които цедката на времето  неизменно ще сортира и подреди. Ще останат спомените, по които  ще се връща всеки един, който не е казал сбогом, а до нови срещи. 

                  Елена Бояджиева, Пловдив

Автор: Елена Бояджиева

Снимки: patepis.com и Владимир Георгиев

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Елена Бояджиева – на картата:

Стара планина и Елена Бояджиева

Booking.com

Любов по време на коронавирус

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Адриана ще ни води из любовта 🙂 Приятно четене:

Любов по време на коронавирус

Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.

Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.

Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара,  хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.

Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.

Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.

Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.

Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.

Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.

В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.

И за Искъра

е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.

Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е

паметникът на Дядо Йоцо,

който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.

Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.

От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…

Истината е, че всеки път,

когато тръгвам към Мездра,

не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”?  И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”

Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.

Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.

Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.

Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.

Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново

тръгнах от Враца за София. През Мездра.

С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.

Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.

Мездра, България


Когато наближихме София, снимах Луково,

защото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.

И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.

По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:

– Коя си ти?

– Адриана – всеки път ще отговарям аз.

– От къде си? – ще се прокашля той.

– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:

– Къде отиваш?
– В София.

– А после?

– По някое време пак ще се върна във Враца.
– А в Мездра, откъдето се качи?
– Със сигурност.


Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:

– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?

А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:

– Завинаги.

Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.

И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…

Във влака.

Край Искъра.

В дефилето на свободата.

Автор: Адриана Василева 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Стара планина или писани от Адриана Василева – на картата:

Стара планина и

Booking.com

На Шипка за Трети март

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Бистра ще се качим на тазгодишните тържества на Шипка за Трети март.

Приято четене и помнете – ако оставите един празник на ченгетата, те или ще го забранят, или ще го превземат, за да го опошлят.

Не им го давайте!

На Шипка за Трети март, 2018

140 години от Освобождението на България

Фразата „Имаш ли планове за еди-кога-си“ е дала началото на повече приключения, отколкото който и да е друг израз в езика. Човек е така устроен,че без значение какъв е по душа – домошар или пътешественик – вътре, някъде дълбоко в него, има копнеж да направи нещо щуро, запомнящо се и достойно ако не за възхищение, то поне за разказване. А фразата „имаш ли планове“, сякаш се превежда като „чака ни нещо страхотно“.

Аз също се оказах в подобна ситуация, драги читателю, когато ми предложиха да ходим до Шипка. Ама не в кой да е ден от годината, а на Трети март. При това не кога да е, ами тази година – навръх тържествата за 140 години от Освобождението на България. Искаш ли да чуеш моя разказ за едно патриотично-фотографско приключение? Искаш? Добре, да започваме тогава…

Да ти направят предложение, на което не можеш да устоиш

Всичко започва късно следобед на втори март, когато подскачам като скакалец от задача на задача и мимоходом, към четири и половина следобед ме застрелват със следия въпрос:

– Ти планове за трети март имаш ли?

– Не – заеквам аз, мислейки си, че ей сега ше ме викнат на работа.

Все пак Трети март си е голямо събитие и всеки гледа да се „разпише“, още повече че става дума за кръгла годишнина, т.е. събитията са още повече. Затова очаквам да ме цанят да бачкам навръх празника на някое подобно. Обаче не, разговорът продължава по следния начин:

– Щото ние организираме пътуване до Шипка утре, организирали сме си транспорта и в автобуса има свободно място. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Абе вие луди ли сте, бе?! – е първата ми реакция, след като успявам да „смеля информацията“

Мои колеги ходиха на Шипка за Трети март преди три години и тогава много им завиждах за хубавата идея. След това, като чух разказа от първо лице за всичките им перипетии, скоропостижно спрях да им завиждам. Ето и защо – тръгнали те сутринта от София, но ги хванало задръстване точно преди прохода. Уж организирана екскурзия, с автобус дето трябвало да ги качи до стълбите. Друг път! Спрели ги полицаите на няколко километра от върха (не знаеха колко точно, но казаха, че са вървели по чукарите над три часа) и почнало едно изкачване. По нечия гениална идея, не по шосето към върха, а напряко през гората. Те разправяха, че е адски трудно, тълпата те носи нагоре и през гората вървят адски много хора. Изживяването яко, ама много изтощително.

Разказвам аз тази история, в опит да охладя разни страсти тук-там (зер, може да не са ходили никога на Шипка и хал-хабер да си нямат за какво иде реч). А аз съм била – при това много пъти. Та разказвам как се организира движението по време на празник там – и че за тържествата през август те карат да паркираш дооооста далече от паметника. Оставяш колата и ма’аш докато стигнеш стълбите. След това ма’аш по стълбите и стигаш горе изплезил повече или по-малко език.

Обаче те – непоклатими:

– Тръгваме утре в пет сутринта, за да можем да спрем максимално близо до паметника, ще гледаме официалната церемония, после отиваме в Карлово и се прибираме същия ден.

Тук в главата ми започват да се борят едно ангелче и едно дяволче. Дяволчето го мързи да гледа и хич не ще да става в един Господ знае колко часа, за да бъде на уреченото място – централният вход на стадион „Васил Левски“ – в четири и половина. Скръцнаха ми със зъби, че автобусът тръгва в пет сутринта и кой дошъл – дошъл. Следователно, за да е всичко на шест, трябва да съм там в четири и половина. А живея на майната си…

Ангелчето обаче е обладано от приключенски дух и започва да мрънка, че това е кръгла годишнина – следващата ще е след десет години, а дотогава – я камилата, я камиларя. Освен това винаги въздишам по снимките от Шипка на Трети март, направени от смели колеги, които са се качили дотам. Като добавим, че

на Шипка има хубав сняг

и транспортът е уреден, пък и има шанс да не бием път през чукарите като моите колеги преди три години, това е предложение, на което не мога да устоя и в момент на умопомрачение казвам „брой ме“.

Следва още един въпрос:

– Ти апарата ще си взимаш ли?

– Човече, аз ако не си взема апарата, изобщо няма да идвам – изсмивам се аз и наистина това имам предвид. За мен няма ли апарат, няма смисъл и от разхождане, защото всичко друго се класифицира като загуба на време.

Когато детето ти е откачено, но ти все пак си го обичаш

Голямо количество вицове за родители започват с детето, което влита ентусиазирано в стаята и заявява нещо. След като се навих да се юрна до Шипка навръх Трети март, на мен сърце не ми дава да скрия тази ценна информация от хората, дето са ми дали живот, за повече от пет секунди. Така че и аз, подобно на децата от вицовете, влитам в хола и изтърсвам:

– Утре съм на Шипка!

В стаята, баща ми и дядо ми кротко бистрят политиката на фона на „Лице в лице“ по БТВ. При тая фраза и двамата се ококорват с очи на понички и ме заливат с канонада от въпроси:

– Как така ще ходиш? – зяпва дядо ми, не съвсем в течение на това колко съм луда.

– С каква кола ще пътувате, там има лед, времето е лошо… – разсъждава на глас шокираният ми баща (съвсем в течение колко съм луда и в явен опит да ме разубеди) – Абе ти изобщо къде си тръгнала? Утре знаеш ли какво ще бъде?!

– Ама спокойно бе, хора – вдигам примирително ръце аз и обяснявам – ще се ходи с автобус, 50 души сме, мен ме поканиха преди малко и тръгвам с тях. Тръгваме в пет сутринта обаче.

– Какви са тия дето са те поканили? – мръщи се баща ми с явното намерение да изиска свидетелство за съдимост, Васерман и кредитна история от ония, дръзнали да отправят предложение за подобно откачено пътуване на драгоценната му дъщеря

– И как смяташ да стигнеш в пет сутринта на стадиона? – добавя той в явен опит да ме разубеди, защото знае, че адски мразя да ставам рано.

– Тате, ти не си разбал, не аз трябва да съм там в пет сутринта, а автобусът тръгва в толкова – изчуруликвам аз и добавям жизнерадостно:

– Аз трябва да съм там в четири и половина.

Баща ми решава да се прави на Кейн от китайския квартал или на Чък Норис и затова с дядо ми прекарват следващия половин час в обмисляне на най-краткия маршрут от нас до стадиона. Баща ми знае, че щом като казвам, че ще отида, значи съм се навила и връщане назад няма. В случай, че не знаеш, драги ми читателю, аз съм откачен фотограф и за мен думичката „снимки“ е най-сигурната примамка за каквото и да е. Веднъж кажат ли ми, че ще има какво да снимам и захапвам като булдог. Така че за момента човекът е вдигнал ръце и тайничко чака връщането на майка ми, защото знае, че само и единствено тя (при това не винаги) може да ме откаже с рационални доводи. Прибира се жената от работа и той не изчаква и пет минути и се провиква от хола:

– Пък т’ва, наш’то иска да ходи на Шипка утре!

Следва второ действие, в което обяснявам какво, защо и как и майка ми взема генералско решение да се вика такси за утре, трети март, в четири сутринта. Речено – сторено. Майка ми ме наковава с всички възможни неща, които може да се объркат – от задръстване и разваляне на автобуса до ядрен взрив и ме праща да си правя сандвичи за утре. Някъде към един през нощта вече съм готова с фоточантата (пълна със знайни и незнайни фото джаджи, с които няма да те занимавам, драги читателю), вода, храна и лекарства за три дни и облекло, достойно за експедицията на Пимпирев на Антарктида.

След като сме приключили с всичко това, идва време и да настъпи паметният в историята и в моя личен рекорд ден.

Дружина тръгва, отива…

Денят ми започва преди първи петли – в три часа и половина през нощта. Сумарно съм спала под три часа, а дори си мислех изобщо да не си лягам – за какво – ама после реших, че няма да е лошо все пак да дремна.

Та, в четири без пет получавам обаждане, че таксиджията ще закъснее с пет минути и дали това ще ме забави. Няма, отговарям аз, защото трябва да съм на стадиона в пет без петнайсет. Така де, таксито успя да пристигне навреме и завързваме някакъв маловажен разговор за Трети март и прочее. Човекът, предвид за колко часа е поръчано таксито, правилно предполага, че ще пътувам накъде за празника. Аз обяснявам, че съм фотограф и с колегите сме решили да ходим на Шипка, ама трябва да тръгнем мнооого рано, че да избегнем тълпите.

Двайсет минути по-късно вече сме се паркирали пред централния вход на стадиона, но от автобуса – ни помен. Звъня аз и питам къде са. Отговорът гласи „пътуваме, ей сега ще дойдем“. Така че оставам да чакам в таксито – навън ръми ситен дъждец, пък и майка ми ме е наковала да не се мотая сама по улиците в толкова часа. След десет минут до нас паркира един бял автобус и провеждаме следния разговор:

– Ало – започвам аз приповдигнато – тука паркира един бял автобус, случайно да е нашият?

– Нашият е, качвай се!

Та слизам от таксито аз и се запътвам към автобуса. Пред него хора. Проблемът обаче е, че от 50 души автобус аз познавам само двама, така че предполагам, че тия щом като чакат по това време и на това място, са от нашите.

– Здравейте, вие за Шипка ли ще пътувате? – питам аз.

– А, не, ние сме за Белград – обясняват ми полу-сънено хората и чак тогава виждам куфарите тип „събирам два трупа с място за Калашник“ до тях.

Затова в следващите пет минутки се чудя дали не съм сбъркала нещо, но за щастие моите хора се появяват. Автобусът е този, а ние сме тръгнали с тежката артилерия. Ще носим на върха венец, да го поднесем на паметника, плюс, че за всеки има доволно количество карамфили, плюс че си имаме специална табела за автобуса, плюс че имаме и знамена. Групата се състои главно от студенти (от най-различни университети из София), с трима – четирима възрастни, които да ни събират като овчари. Купонът се очертава пълен и по стара българска (и балканска) традиция тръгваме с двайсет минути закъснение. Проверяват ни по списък (в който освен трите имена, университета и телефона кой знае защо има и ЕГН) и ни дават по една мартеничка и тръгваме.

Сутринта е тъмно и на всички им се спи, така че до първата почивка дремем. Събуждаме се (с по едно око) към шест и половина на една бензиностанция около Пазарджик. Там се спира за кафе, тоалетна и т.н. Дамите, естествено се нареждаме пред тоалетната като въвеждаме пълен матриархат и диктатура и на господата им се налага да изчакат безропотно всички ни. На опашката за кафе възникват леки конфликти, главно с жената от бензиностанцията, защо всичко става безкрайно бавно. Съчувствено я питат дали не сме първите клиенти за деня, а тя сърдито отвръща:

– Егаси скапаната смяна изкарах! Аман и от празник и от всичко! Цяла нощ е така – всички тръгнали нанякъде за Трети март. Ужас просто! Искам само да дойде колежката да ме смени и да си ходя!

Аз също чакам на опашката, нарамила шест-седем килограмовата фоточанта, за да си купя вода. Междувременно се завързва следния разговор с един младеж:

– Здравейте – започва учтиво той – вие откъде сте?

Аз гледам тъпо като бик на червено (защото по това време от денонощието душата ми спи) и той продължава:

– Да, да, ясно че сте от София, но от кой университет?

– СУ – отговарям едносрично аз, все още в неведение откъде тия мераци да се социализира толкоз рано.

– А, СУ, значи все пак има някой от там с нас – продължава той – А Вие преподавател ли сте там?

Шокирана мълча – вярно, че от всички дами аз съм единствената дето не носи грам грим (каква воля трябва да имаш, че да си гримирана в пет сутринта?!) и косата ми е вързана на някакво много, много рошаво кокче, ама това с преподавателката ме хвърли в оркестъра. Та мълча аз шокирано, чудейки се това дали е комплимент или не съвсем, когато над главата ми се чува глас:

– Тя е нашият фотограф, при това много добър.

– Мерси – изтърсвам аз и се ръкуваме с човека.

Нещо започва да ми подсказва, че аз ще да съм неформалния „официален“ фотограф на делегацията. Та, след като уточняваме, че да – истински фотограф съм и да, ще снимам и пр. се качваме обратно в абтобуса.

Вътре, по всеобщо желание, звучи българска музика – от химна през стари шлагери. Пускат се шегички, защото повечето вече сме почнали да се ококорваме и чакаме да се появи заветния хълм, или поне разклона за него. Шофьорът се занася с нас и стоически търпи крясъците отзад, докато не стигаме до

село Дунавци,

където ни чака някаква колона коли. Всички почваме да се чудим дали от тук не спират вече – все пак 140 години от Освобождението се честват, може половин България да се е изтърсила – а шофьорът философски заключава, че ако от тук трябва да вървим, той трябва да си наеме квартира, за да ни изчака да се качим и да се върнем. За щастие, оказваме се пред ЖП прелез, така че продължаваме нагоре с песни и смешки.

На разклона за прохода

няма патрул и това ме изненадва. Оказва се, че полицаите са се дръпнали мааалко по-нагоре. Колите ги карат да отбият и да забавят ход, а ние спираме. Пускаме парламентьори при Органите на Реда, защото все още сме в самото начало на прохода и град Шипка е далеч по-близо от самия паметник. Пускат ни нагоре с нареждането да спрем като техните колеги ни кажат. Часът е около осем без малко. Пъплим нагоре и се кефим, че сме изпреварили тълпата. Полицаите са на всеки завой по двама и за момента изглеждат видимо отегчени. Грее слънце и се радваме – защото прогнозата за времето беше меко казано лоша – и продължаваме нагоре.

Към осем и половина ни спират и отново пускаме парламентьорите в ход. Обясняваме, че сме делегация студенти, че сме дошли специално да поднесем венци на паметника и прочее други подобни и си правим устата ако може автобусът само да ни закара до горе, пък после да го паркират, където им скимне. Органите на Реда са категорични – автобусът спира тук, а ние пеша нагоре. Не можел да ни закара там, защото на горния паркинг всичко било пълно и нямало къде да обърне.

Затова ние слизаме и поемаме нагоре по шосето.

Пътят не е страшен и е относително славен

Полицаите любезно ни информират, че сме

на около 3 километра преди стълбите

и ние поемаме. Три не е като десет километра, разсъждавам аз, и потеглям нагоре с маршова крачка. Мъжете вземат да мъкнат венци, знамена и цветя, а дамите сме освободени от задължения. Докато се разпределят задачите, всички на глас се чудим колко часа трябва да са дошли тия преди нас, за да са напаркирали покрай шосето в осем и половина сутринта.

Проходът е блокиран

през нощта преди празника и движението се отваря само откъм Казанлък, само в посока нагоре към паметника и само до самия паметник в шест сутринта. Та, колко хора трябва да са се изсипали, че да напълнят целия паркинг до стълбите, плюс да напаркират на три километра и нещо надолу? Предстои ни да разберем.

Шипка на Трети март, 2018

Фото и видео екипите са се покачили навсякъде, където може. Този колега беше точно над надписа „140 години Трета българска държава“.

Тръгваме нагоре по баирите (с кола изглеждат нищо и никакви, но пеша са си неприятни за качване) и даваме газ, защото решаваме, че колкото по-рано стигнем, толкова по-удобно място горе ще си намерим. Така че всички си даваме зор и с маршова стъпка нагоре – все пак искаме да гледаме церемонията. Аз имам и друг мотив – точа си зъбките като недоял леопард-човекоядец за кадри на снежна Шипка с възможно най-малко хора.

Понеже някои от другите колеги не са ходили на Шипка скоро, аз мрачно предричам, че ни чакат поне два часа догоре. Но коя съм аз да прекърша оптимизма на младите?

Тръгваме нагоре и се оказва, че изобщо не сме само ние –

влизаме в тълпа от млади хора,

които са толкова много, че човек ще каже, че някой насила ги е изкарал. Но не е така – нарамили са знамена – закачени на всевъзможни приспособления – от дръжки за метри и парцали, до истински дървени пръти и въдици – носят цветя и се смеят, докато перкат нагоре към върха. Момичетата и момчетата от моята група вадят знамена от раниците и се увиват в Трибагреника. Аз също си нося знаме – купено от Шипка на четвърти март миналата година – но решавам да изчакам докато се качим горе.

Повечето автобуси и коли чинно са спрели,

но по някое време стигаме до един, който се движи в погрешната лента. Около него хора, от дясно коли, а той върти на заден по завоите (които бяха страшно гадни в тоя участък). Хората се опитват да го заобиколят, понеже блокира движението, но няма как, а той се опитва да си намери място за паркиране. Повод за неформална почивка и малко смях и сеир (за нас, не за него де…). Накрая, когато успя да се паркира, е посрещнат с бурни овации от публиката.

Ние продължаваме да се катерим, защото

Шипка изобщо не се вижда

Започвам истински да се

чудя на акъла на турския командващ преди 140 години

– при това ние дори не се катерим от подножието и го правим по вече проправен път, а едно време е трябвало да се катерят по скалите. Който е бил на Орлово гнездо, може да си представи за какво става дума. (Тук ще се включа и аз – дядо ми е произведен в офицер точно на Шипка, за годината ще ви излъжа, но следващата зима замръзва Бургаския залив (преди Голямата депресия в Щатите ;)). И т.к. Военното училище затова е Военно и затова е Училище, за да учи на офицерите на професионализъм и на патритоизъм – при произвеждането, покрай всичките церемониии и тържества преподавателите хващат бъдещите офицери и ги закарват над урвата и задават въпроса: На кого му е било по-трудно в тази битка? Кой е проявил, също така героизъм? Кой също е защитавал родината си?
Та, ето за тези разлики в обучението става дума понякога – извинете за прекъсването – бел.Ст.)

Цялото упражнение с

катеренето ни отнема около час и двайсет минути

(засичах по часовник) и поуморени спираме на паркинга пред стълбите. Преди това момчетата са се редували да носят реквизита, а аз поне десет пъти се запитах какво, аджеба. правя. Чантата започна яко да ми натежава по време на катеренето, а все пак не искам да съм напълно изтощена горе. Все пак работа ме чака, а не знам колко време ще продължи тя. Снимките са си снимки, а това за мен е желязна мотивация. Щом като ще се снима – вървя си и си мълча.

Шипка на Трети март, 2018

Нашият венец – доста любопитно чудо, което трябваше да пазим да не се разпадне по пътя – все пак тях ги правят за да се поднасят веднага, а не за да ги таралянкат на подобни разстояния. Накрая все пак успя да стигне цял до горе и да се нареди редом с другите венци 🙂

Спираме ние да се съберем заедно и се оказва, че

горе цари почти пълна анархия

Органите на Реда са заети да пренасочват коли със специален режим на движение и журналисти нагоре-надолу, а пред стълбите се вие завидно дълга опашка. Отивам да проверя какво става и се оказва, че

има метални детектори и претърсване!

Събираме се всички и тръгваме в група нагоре. Нареждаме се в колона по един и хайде да ни претърси НСО. Първо метален детектор, после проверка на чантата – обяснявам, че вътре има апарати и обективи, а полицаят пита (да се направи на светнат) дали съм на Канон или на Никон. Канон, отговарям аз и ме препращат при полицайката да ме претърси. По закон претърсващият трябва да е от същия пол като претърсвания. Ножове и други подобни не нося – едно момиче го питаха дори за пиротехнически материали (предвид тона на служителя, не мога да кажа дали беше майтап, или не) – и обяснявам, че в джоба имам го-про. Полицайката се ококорва и пита това какво е, а аз обяснявам (осъзнала колко тъпо звуча), че е камера. Тя кимва, явно разбрала, че съм откачен фотограф, и ми маха да продължавам. Та, претърсени основно, продължаваме нагоре към стълбите.

Предишните дни времето на Шипка беше лошо и наваля адски много сняг. Едната от жените с нас обяснява, че търсили доброволци да разринат стълбите предишните два дни. Каквото и да са разривали, ние

пъплим като мравки нагоре,

защото целите стъпала са покрити с лед и придвижването е трудно (на места и леко опасно). Мен започват да ме съжаляват – като човека дето мъкне доооста тежичка чанта със себе си и получавам предложения за помощ. Отказвам – в крайна сметка, ако аз не мога да си нося чантата, то кой?!

Шипка на Трети март, 2018

Първият ми кадър на паметника за деня. Още няма много хора накацали по склона, но с напредване на времето пухкавия сняг ще стане утъпкана пързалка. Засега обаче тези са много добри модели. Забележи, драги читателю, фигурата на снайпериста горе на покрива. Щракам с ръка високо над главата, защото иначе тълпата ми пречи 🙂

Напредваме бавно и се разминаваме с хората срещу нас, които незнайно защо слизат надолу, вместо да се качват за честванията и следим да не се делим много. Тук в работа влизат възрастните, в лицето на една жена (същата, която спомена за доброволците), която поема командването и почва да ни юрка като фелдфебел. Лошо няма, защото в тълпата лесно може човек да се загуби, а Трибагреникът не е ориентир, защото всички са увити със знамена. Освен това трябва да има кой да ни пробива път в тълпата и ва въдворява някакъв ред. За ориентир ни служат нашите си знамена – на студентската организация, така че се движим като туристи на екскурзия.

В десет и половина се озоваваме на горния паркинг, на последната площадка преди самия паметник.

На Шипка всичко е спокойно, ама не съвсем

Шипка ни посреща с време – мечта: слънцето приятно грее, топло е и има прекрасни „фотографски“ облаци в небето. Била съм много пъти, но такова време горе досега не бях виждала. Всеки път досега като отида, или времето ще е лошо, или ще духа безобразно, или и двете. Дори през август трябва да си с яке, защото ако духа вятър е страшно студено. А сега – почти пълно безветрие, прекрасни облаци и слънчице! Вятърът повява само колкото да развява красиво знамената (без да плющят от поривите му) и толкова.

Лошото обаче е, че в момента, в който стигнахме до горния паркинг, се налага да спрем. Незнайно защо, тълпата стои на едно място, мърмори и нищо не се вижда. Чуват се проби на звука, но до началото на официалната програма има още два часа. Озвучителите се опитват да разведрят обстановката с разни маршове и патриотични песни, но с променлив успех. Стоим ние, чакаме се едни други и се редим за снимка. Почват едни фотосесии (защото поне тук сме почти всички заедно), а аз най-накрая вадя знамето от чантата и си го връзвам като наметало – ръцете ми са заети с апарата, та няма как да го държа, но съм твърдо решена, че щом е дошло отново тук, ще бъде носено. Пък.

Раздават се карамфили – всеки сам да остави на паметника като знак на уважение – и с бойна крачка под ръководството на самоназначилия се началник всички тръгваме да си проправим път до паметника горе. Все пак венец носим и искаме да си го оставим там, пък.

Тълпата обаче не мърда и е по-зле от метрото в час пик

Всеки се бута и те блъска, никой не знае какво се случва, но всички са недоволни, че не могат да се качат горе. Моите карамфили станаха на компот още при първото бутане – бяха закачени на чантата и просто не оцеляха на напора от всички страни.

Шипка на Трети март, 2018

Ето това беше тълпата на Шипка, когато пристигнахме там. Тълпата е голяма, знамена навсякъде и тук-там хора в народни носии. Това пред теб, драги читателю, всъщност са стълбите, по които трябва да се катериш за да стигнеш горе.

Пълно е с полицаи от всички възможни силови подразделения

в България, но никой не регулира движението на хората. Така че след петнайсет минути бутане и караници се озоваваме до стълбите и разбираме къде се корени проблемът.

Стълбите са блокирани –

50% от НСО и жандармерия, които са опънали въже и стоят през два метра, а другите 50% са заети от хора, които са се наредили подобно на публика в амфитеатър. За да се качиш горе, трябва да се провираш покрай безбройни знамена, малки деца, раници и пр. други подобни. Чудим се от какъв зор са се наредили толкова ниско по стълбите при положение, че обикновено празненствата са горе, на площадката до паметника.

Причината става ясна само след минути.

Тържеството тази година няма да е до самия паметник,

а на площада долу, което единодушно категоризираме като пълна глупост, но строеният военен оркестър недвусмислено показва как стоят нещата. Затова решаваме да се качим до горе, да си оставим венеца и цветята и да се снимаме и после да се наредим и ние да гледаме.

Е точно тук обаче ни чака изненада…

О, Шипка, о, протокол, о, простотии!

Тъй като на честванията ще идва и руският патриарх, мерките за сигурност са нечувани (и невиждани).

Протоколът е първата ни пречка – не можело ние да си оставим венеца

На въпроса защо, разбираме че венците ще се поставят по сценарий след официалната част и първо трябва да бъдат положени тези от държавните мъже, кметове и пр. други подобни. Едва тогава можело и нашия, но не можело ние да си го занесем, а трябвало да го оставим на военните.

Ние дори и цветята не можело да си оставим горе сами,

защото целият площад на паметника е отцепен, самият паметник е заключен и също е отцепен, а пред входа му пазят барети с автомати.

На покрива на паметника пък има снайперисти

(в случай, че не си обърнал внимание, драги читателю, върни се по-нагоре в пътеписа и погледни първия кадър на паметника).

Шипка на Трети март, 2018

Така изглегжда паметника откъм касата за билети – всичко живо се е увило в Трибагреника и си прави селфита. Може да се каже, че дори към този момент хората бяха по-малко отколкото очаквах – най-вече защото нямаше къде да застанат – на два метра от тези топове започва доста стръмен скат, натрупан с преспи (за малко да затъна в него, докато правих тоя кадър).

Ядосани от цялата ситуация момчетата защото мъкнаха тоя венец по целия път, аз – защото нямам почти никакъв достъп до самия паметник (а ми се щеше да се кача горе и да го снимам откъм Орлово гнездо), все пак кандисваме да предадем венеца и се строяваме под самия паметник. Там е изринато до блясък, но само парадните стълби. Всичко друго тъне в преспи от около метър. На мен ми е скучно (защото не виждам какво става долу и има време до началото на церемонията) и решавам да свърна към касата за билети – защото искам снимка на фона на паметника и искам да се опитам да направя нещо смислено предвид създалата се ситуация.

Обаче, заради отцепения район много хора, които може и да са дошли за тържествата, просто се снимат и си тръгват, защото няма къде да застанат – наклона от двете страни на стълбите също е зает от хора и се е превърнал в доста опасна пързалка, по която трябва да минем. Именно онези хора, които са се отказали да чакат, защото няма къде, бяхме срещали по пътя.

Шипка на Трети март, 2018

Баретите пред входа на паметника – засякохме, че се сменят на всеки 15 минути приблизително. Нищо чудно, защото беше доооста хладно на сянка. Определено бяха впечатляваща гледка, но така и не ми стана ясно каква функция изпълняват – май нещо като почетен караул…

Оставям колегите и с още едно момиче тръгваме да си пробиваме път към другата страна на паметника (дето не е отцепена). Оказва се, че там никой не си е направил труда да разрине и от многото хора, дошли специално да си направят заветното селфи на фона на паметника, всичко е излъскано като ледена пързалка под наклон. Където пък не е излъскано, затъваш почти до кръста в преспите. Газим ние, снимаме се, смеем се – поне една част от плана за деня се изпълнява. Винаги съм искала да отида баш на трети март и да си имам снимка за спомен от там. Снимката със знамето се разбира от самосебе си.

Не след дълго идват и другите и

почва една патриотична фотосесия,

през която се редуваме да се снимаме като Райна Княгиня – развявайки ту българския флаг, ту нашето си знаме – и към единайсет и половина се

насочваме към стълбите да гледаме

Още не ни е ясно, че ще гледаме голям резил.

Чакаме да започне и се чудим защо, ако събитието ще е долу, са ни ограничили стълбите и ги пазят така. Предполагам, че вероятно държавните мъже ще се качат до горе и там ще има нещо, затова чакаме да видим, стратегически разположени почти по средата на стълбите, за да можем да реагираме овреме. На мен успяват да ми уредят място до кордона жандармеристи.

Важните хора пристигат със закъснение

и препълват паркинга долу. Чакаме още десет минути да се натуткат и цялата програма започва с двайсет минути закъснение от първоначалния обявен час – дванайсет.

Шипка на Трети март, 2018

Папарашки кадър 🙂 Учудващо беше колко малко хора реално снимаха с апарати, за разлика от щракащите с телефони 🙂 Този човек щракна войниците малко след мен и нямаше как да не го снимам.

Първи е важният гост – руският патриарх

Човекът си е приготвил невероятна реч, която звучи добре и не е наблъскана с много клишета. ОБАЧЕ, за да разбереш какво казва, трябва да знаеш руски, защото

нито една умна глава не се е погрижила да има преводач и микрофон

Седим ние, слушаме, криво-ляво разбираме (кой повече, кой по-малко, а аз се кефя, че разбирам и ми бяга само тук-там по някоя дума) обаче аз се смея на гафа на протокола. Майка ми каза, че по телевизията имало превод в ефир, но на самото събитие, където присъства цялото правителство едва ли не,

да нямаш превод е все едно да признаеш руския за официален език в България

Ясно е, че човекът ще си говори на руски, ама те вместо да се чудят колко голяма част от паметника да блокират, можеше да доведат един преводач. Все пак, деца има в публиката и не всеки разбира.

Едвам

спираме да коментираме тоя гаф и почва следващия

– ще се рецитират „Опълченците на Шипка“. Първи гаф – рецитира ги момиче, спечелило някакъв конкурс, не разбрах точно за какво. Вазов, както знаем, е бил мъж и някак си неговите думи звучат странно с женски глас и младежка интонация. Освен това, на нас, присъстващите на живо, гласът на момичето звучеше толкова приповдигнато – ентусиазирано, че някак си не подхождаше на текста, който чете. Някак си

да рецитираш за „душманските орди“ и за хвърчащи трупове с ентусиазма на младши промоутър в Мтел е меко казано гаф

Майка ми твърди, че по телевизията звучало добре, така че може това да е била грешка на озвучителите на място.

Шипка на Трети март, 2018

Знамената са навсякъде на този ден – знайни и незнайни партии, партийки, обединения, читалища и пр. В тълпата можеха да не намерят и флагове, които вече не са в употреба – като този на царска Русия например. Общо-взето, всеки си има знаме – за начало това на България, покачено на каквото нещо с вертикална денивелация е намерил – а някои имат и по две-три различни. Едни хора пред нас бяха забили цели четири различни знамена…Тези тук ми се видяха тооолкова фотогенични, че нямаше как да не ги документирам на фона на драматичните облаци и паметника.

Още

по-забавно става по време на речта на президента,

когато той говори за падането на „заветния хълм“, а на фона на белия сняг, откъм пътя и зад гърба на кордона се появява

индианска нишка от около петдесет планинари, тръгнали да превземат Шипка,

та хълмът реално си пада… Защото, в престараването си, са блокирали достъпа до Шипка от едно място, не от всичките и тези хора, под носа на службите, щурмуваха Шипка.

Тук вече се превиваме от смях,

защото е толкова тематично, че няма накъде. Дошли са хората на върха и ще си го изкачат, какви са тия служби там?!

Следващите речи са клиширани,

така че слушам с едно ухо.

Следващият гаф обаче няма нищо общо с озвучаването. Всички в тълпата подскачат, когато по уредбата се чува „АУУУУ“. Решаваме, че някой от озвучителите е решил да ни накара да млъкнем, защото следва нещо важно. Крясъкът обаче се повтаря и се оказва, съдейки по следващите думи, че това „аууу“ всъщност значи „караул“, но просто

командващият има брутални логопедични проблеми

Дамата, която е нашият самоназначил се началник, прихва да се смее и се пита на глас откъде са го намерили точно този, дето нищо не му се разбира, да командва баш на 140 годишнината. Човекът не само не може да казва „р“, той и „л“ не може да каже, съдейки по командата „на уемък“, което ще рече „на ремък“. При това вече, всички се хилим на глас, защото е нелепо

Почва поднасяне на венци, но ние не виждаме нищо. Всъщност, дори и официалните лица не виждаме.

Реално застаналите на стълбите най-долу пречат на всички други да виждат и само чуваме кой говори. Сега се казва, че се поднася венец от еди-кого-си, но нито виждаме кой е човекът, нито той си мърда пръста да се качи горе и да го нагласи (както е по протокол). В

енците се поднасят на конвейр от военните, колкото да се отчете номера

След това всички на едно коляно в

минута мълчание в памет на загиналите

– трябва да призная, драги читателю, има нещо много величествено в този момент. След това пускат химна и всички заставаме мирно. Аз си правя клипче на знамената под озвучаването на химна. Всичко приключва за има – няма половин час. Аз недоволствам, че заради тоя половин час ни отрязаха целия достъп до паметника.

Хората казват, че

предишните години е могло да се разходиш свободно,

без подобни мерки и е било много по-хубаво. Аз също съм на мнение, че ако тържеството се провеждаше горе на паметника, а не на паркинга, щеше да е доста по-смислено. Повечето мърморят под нос по отношение на

мерките за сигурност и на пълната анархия горе

Шипка на Трети март, 2018

Хората са се накачили по баира 🙂 От мястото, където бяхме ние, се виждаше общо-взето това. Това е една хилядна от тълпата, дошла за тържествата 🙂 Долу, в ниското е паркингът (виждат се части от коли долу вдясно), където се провежда официалната церемония.

Всъщност, миналата година, когато ходихме на четвърти март, имаше далеч по-добра организация, при това създадена не от полицията, а от самите хора. Така че съм с

съгласна с мърморещите

– от много престараване да осигурят безопасността на руския патриарх много сериозно бяха пренебрегнали всичко, което касае българите, дошли заради собствения си национален празник.

Шипка обаче си заслужава –

в снежна премяна, с прекрасно небе и български флагове докъдето поглед стига по стълбите.

Шипка на Трети март, 2018

Кадър от Шипка на тръгване – тълпата продължаваше да приижда, при това в още по-голямо количество. За този кадър трябваше да изостана от останалите и да дебна човека със знамето. Не знам за теб, драги читателю, но според мен има нещо много патриотично в усещането тук.

Все пак част от официалните лица се качват горе, та успяхме да видим президента отблизо (някои дори успяха да му дадат цветя). След това набързо всички започват да се разотиват, държавните мъже първи.

И ние решаваме да си ходим,

полека – лека, защото ни чака доста път до автобуса. Първо някои от нас ще трябва да се разходят до двете нули. За щастие, горе са се погрижили и има химически. Няма никакъв обхват на телефоните, нито интернет горе, така че всички трябва да се съберем на паркинга пред стълбите и да тръгнем надолу. Всякакви идеи за тагване, споделяне на снимки и други подобни отпадат на първо четене.

Шипка на Трети март, 2018

Паметникът и последните стълби когато си тръгвахме – бая народ се беше изсипал – дотолкова, че дори след края на официалната церемония по стълбите няма игла къде да хвърлиш. Снимам това набързо и беж да ме няма след групата…

След премеждията със стълбите на качване, сме твърдо решени да караме полекичка на слизане и затова поемаме по пътя, който води от горния паркинг на паметника към долния. Предимствата са няколко – хем е излизан заради официалните лица, хем има хубава гледка към паметника, хем няма да си даваме зор, защото е полегат. Аз, естествено, се заплесвам да снимам това и онова и вървим бавно.

Шипка на Трети март, 2018

Тези три момчета ги срещнах случайно по пътя надолу. Като видяха накъде снимам, почнаха да размахват знамената и да викат „да живее България“. Както се вижда от снимката, бяха се въоръжили с по няколко знамена. Много добри модели се оказаха 🙂

Всичко е относително, разстоянията също

Събираме се на паркинга към един и половина следобед и

започва лееекичка анархия

Хората са гладни, искат да си купят нещо и пр. ОБАЧЕ няма много какво да купиш – опашката пред двете кебабчийници е километрична, а качеството на продукта твърде съмнително. Така че едната част отива да си купи храна, а другата им се чуди на акъла. Мен това не ме грее особено, защото съм си взела сандвичи, така че почвам да ръфам единия. Поне са се погрижили да има вода за всички – продава се и има много от нея.

Сувенири обаче няма,

поне аз друго освен знамена (които предвид, че вече си имам няколко вкъщи, купени от горе, не са ми интересни) и магнитчета няма. Нищо направено специално за случая и това доста ме разочарова. Така че купувам още вода и кола (че почва да ми се приспива вече) и решавам да не купувам глупости.

На паркинга цари хаос и вавилонско стълпотворение – хората са безброй и не спират да прииждат откъм пътя. Дори са повече, отколкото когато ние дойдохме. Полицаите ни събират като овчари, за да пропуснат медиите и колите на жандармерията да си тръгнат. От време на време върти по някой автобус и всички се дърпаме да му направим място.

В два часа поемаме надолу към автобуса,

защото вече закъсняваме, а шофьорът, както и всички други автобуси след него, ни чакат. Обхват продължава да няма като хората, което ни навежда на мисълта, че може да е нарочно заглушен от службите, заради сигурноста на височайшите гости.

Карам да засечем разстоянието, защото ми се вижда ненормално да сме вървели час и двайсет минути на отиване за само три километра. Почваме да вървим, а срещу нас върви плътна тълпа като за манифестация – хората прииждат и прииждат. Почваме да се чудим тези колко точно са мотивирани. Нас ни спряха на три километра и нещо, при това в осем и половина сутринта, а вече два часа минава.

Вървим надолу, а автобусът не се вижда.

Всички сме вече поуморени, на мен специално чантата вече доста ми тежи, та се радваме, че поне е нанадолнище. Тук-там виждаме ентусиасти (или самоубийци), които слизат почти по задник по баира през гората, уж на по-пряко и се дивим на тия мераци. Колите не спират да се нижат покрай нас, като тук-таме има сергия със знамена. Нашият автобус обаче не се вижда и започваме да се чудим къде, аджеба, са ни спрели. Защото определено е далече.

Най-накрая намирам, каквото ми трябва – на една мъничка сергийка, в една кутийка се мъдрят тематични химикалки. Дребнички, лесни за пренасяне, интересни. Точно като за мен. Заграбвам три и армаганът за домашните е уреден.

Продължаваме да слизаме, но още автобус не се вижда. Почват да вървят майтапи от сорта на „автобусът е отвлечен от терористи и пътува в неизвестна посока“ или „полицаите са изгонили шофьора и той е слязъл по целия проход до първия полицейски пост и сега трябва да слизаме до долу“. Следващата тема, която ни занимава, е как ще обърне автобуса. Проходът не е чааак толкова широк като път, за да може да обърне там, а първото място, което става за тая цел е паркингът горе. Та, вървим и се чудим, дали пък не бием път за нищо… Полицаите залагат, че няма да успее да обърне.

След 45 минути ходене най-накрая си намираме автобуса

Оказва се, че част от групата отдавна е слязла надолу и ни чака, а шофьорът (който определено има железни нерви) междувременно е обменил новините с колегите си – кой какви кара, къде ще ходят после и откъде идват.

Всички много се радваме да седнем най-после. Разстоянието в едната посока се оказа четири километра, при това до стълбите, не догоре, така че сме навъртяли доста. Затаяваме дъх в очакване да видим къде ще обърне автобусът, а

десетима служители на реда идват да гледат сеир

Нашият шофьор обаче е майстор и като магьосник успява да завърти пълния автобус все едно е моторетка и е приветстван с дивашки крясъци на одобрение от нас. Радваме се все едно сме племе канибали, на чийто остров са корабокруширали моряци.

Следващата спирка е

къщата – музей на Левски в Карлово,

поне така е по план. Часът обаче минава три, така че предлагам да проверим работното време на мястото, защото имам смътни спомени, че има лятно и зимно работно време. Оказва се, че работи до пет следобед, така че трябва да побързаме.

Стигаме в Карлово

в четири и се започва дебат – част от хората искат храна (защото през целия ден нямаше много време за ядене), другите искат в музея. Обяснявам, че мястото е малко и работи само още един час, така че по-добре първо музея, после яденето – че седнем ли някъде, няма да станем скоро и ще го изтървем.

Къща-музей на Левски, Карлово

Къщичката, където се купуват билети, снимана отвътрешността на музея. Честно казано, оказа се по-фотогенична от самия музей, защото има пространство пред нея – пред къщата на Левски, заради затворената врата, има много малко място, особено ако сте голяма група (каквато бяхме ние).

Влизаме като група и там ни чака изненада – искат ни пари за вход. Изненадана съм, защото на националния празник повечето музеи в България са с вход свободен. Тук обаче не. Първо не ни вярват, че сме студенти, та който имаше у себе си карта, я показа, после ни обясниха (не съвсем любезно), че входът е без пари само на датите на рождението и смъртта на Левски. Точка. Плащаме, а аз питам има ли проблем да снимам. Обясняват, че отвън може, но вътрешните експозиции, както и вътрешността на родната къща на Левски не може да се снимат. Свивам рамене и тръгваме.

Къща-музей на Левски, Карлово

В момента за къщата на Левски се влиза от тук. Има зид около цялата къща и две врати – през едната отиваш в магазина и касата за билети, а през другата – в музея. За да излезеш обаче, трябва да минеш отново през касата за билети. Не помня когато съм ходила предишния път да е имало минаване през подобни…

Била съм в родната къща на Левски преди повече от 15 години и оттогава доста неща са се променили. Преди се влизаще през портата на двора, сега задължително трябва да минеш през някаква пристройка, където да си платиш билетчето. Портата е заключена. Самата къща не я помня много, но на мен ми прави впечатление, че май много не се поддържа – в стаите е адски мрачно и са подредени като някакъв етнографски музей.

Семейството на Левски

е било бедно, така че е малко вероятно да са имали хем работилница, хем тъкачен стан, хем да са си боядисвали сами преждата в нарочно помещение и пр. Знае се, че тази къща е възстановка, истинският дом на Апостола се е срутил от самосебе си някъде през 50 те години на миналия век (говоря по памет, не знам точната година). Възстановката не е съвсем точна, а според някои и изобщо.

Къща-музей на Левски, Карлово

Работилницата в къщата на Левски.

Музеят представлява сбирка от най-известните картини, изобразяващи живота на Апостола, както и разни документи, най-вече книги писани за живота му. Лични вещи почти липсват, има снимки на негови роднини. Питаме за косата на Левски, но ни обясняват, че в момента е във Варна, част от експозиция на Военно-историческия музей.

На излизане, кой знае защо, едната от уредничките ми подава нещо навито на руло.

– Какво е това? – питам аз озадачена.

– Подарък от музея, по случай Tрети март – обяснява тя – Това е календар за 2018-та.

– Благодаря – кимвам аз и прибирам подаръка.

Когато го развиваме – в автобуса – подаръкът получава всеобщо одобрение, но аз така и не можах да видя как изглежда. Моята работа е да го опазя цял до София, така че го получавам навит на руло.

Къща-музей на Левски, Карлово

Паметникът на майката на Левски, Гина Кунчева, който се намира в двора на къщата. До паметника има и малък параклис, където по принцип е изложена косата на Левски.

Тръгваме си от музея и отиваме да търсим храна. Оказва се, че не извира от места за ядене, така че се задоволяваме с едно кафене. Момичето хич не си дава зор, нали времето в малкия град тече бавно, та работата се проточва до след пет следобед. Така или иначе, на никого не му се мърда много.

Къща-музей на Левски, Карлово

Този надпис стои на входа на музея – някой родолюбив българин се беше сетил да сложи поне едно цвете.

Следва още час общи снимки и накрая се качваме в автобуса. По

обратния път към София

слушаме малко информация за това или онова място по Подбалканската (възрастните решиха да ни ограмотяват явно…), смешки и още българска музика. Започва да притъмнява – все пак от Карлово до София са два часа и половина, така че част от нас вече дремят. Паркираме се обратно на централния вход на стадиона към осем и половина вечерта и кой откъде е.

Вземам си довиждане с хората (след като надлежно сме си разменили разни контакти) и се отправям към трамвая, за да си отида вкъщи.

Денят беше много дълъг,

но определено изпълнен с много положителни емоции и незабравими преживявания. Вече мога и аз да кажа, че съм била баш където трябва на Трети март и, така да се каже, съм се разписала. Вярно, в паметника не можах да вляза (нали беше отцепен), ама ей го къде е! Повече от ясно е, че ще се ходи пак по някое време тая година. Когато се прибирам вкъщи, развиваме календара – по стечение на обстоятелствата, остана у мен. Майка ми ахва – защото календарът е с изображение на паметника на Шипка. При това годината на него започва не от януари, а от март и продължава до март.

Календар – Карлово на Трети март, 2018

Колкото до

разходката баш на Трети март, според мен си заслужава,

защото е нещо, което може да ти се случи само на тази дата. Да ме питат пак дали искам, тоя път няма и секунда да се чудя, ами тръгвам, ако ще – веднага. Без значение какъв е протоколът, кой ще идва на тържествата и каква е програмата за деня – отиването на Трети март на Шипка е много повече от това да си статист по време на официалната част. Паметникът на Шипка си стои там целогодишно, но празничното настроение е само два пъти в годината – през март и август. Някак си по това време се чувстваме част от едно цяло и наред с правенето на селфито пред паметника има и нещо друго – от върха на планината крещиш „да живее България“ наред с всички други и се гордееш, че си българин…

В заключение, драги ми читателю, мога да ти кажа, че когато някой те пита дали имаш планове за някой ден, по-добре кажи, че нямаш. Току-виж зад ъгъла дебне някое приключение, което да си заслужава. Все пак хората са го казали – от сън спомен няма.

Автор: Бистра Стоименова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Стара планина – на картата:

Стара планина



Booking.com

Към връх Ботев за един ден (3): Тарзановата пътека

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с катеренето на връх Ботев заедно с Тони. В началото навлязаохме в парка Централен Балкан, после стигнахме хижа Рай, а днес ще тръгнем по Тарзановата пътека.

Приятно четене: 

 

Към връх Ботев за един ден

част трета

Тарзановата пътека

 

Мини водопад.

Водопад, Стара планина

 

Ето и началото на

Тарзановата пътека

 

 

 

Така изглежда въпросната пътека.

Тарзановата пътека, Стара планина

 

Малко по на горе някой си беше забравил фотьойла и реших да поседна :)

 

 

И да помечтая.

 

Нагоре, нагоре и напред.

Тарзановата пътека, Стара планина

 

 

 

О, планина! O, гледка!

Към връх Ботев, Стара планина

 

 

 

 

Лека почивка.

Тарзановата пътека, Стара планина

 

И пак нагоре.

 

До бездната

Васил Левски / Vasil Levski, Пловдив / Plovdiv, 4363, BG
Имаше някакво ято там високо
Тарзановата пътека, Стара планина
Изкачихме се до края на Тарзановата пътека, където имаше и друга голяма група хора дори с малки деца, най- малкото беше на 3 години не знам как издържаше нагоре.
Забравих да спомена, че в началото на Тарзановата пътека същия шегаджия беше сложил пак син надпис, превключи на първа предавка, блокаж на диференциала и 4×4  :) и до върха 1 час 45 мин и 30 сек доста не обнадеждаващо, в крайна сметка се оказа, че до върха са около 2:30 ч. :)
Пътеката продължаваше в следния си вид и пак – стръмна.

 

 

Върха изглеждаше доста близо, но реално около час ни делеше от него. В подножието от южната страна имаше ледник, който не се беше стопил въпреки високите температури.

 

 

Стадо свободно пасящи крави.

Към връх Ботев, Стара планина

 

Пътя по който минахме.

 

Поток в подножието.

Поток в подножието на връх Ботев, Стара планина

 

 

Поглед на Юг.

Към връх Ботев, Стара планина

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани със – на картата:

 

Стара планина

Към връх Ботев за един ден (2): Зор голям

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с катеренето на връх Ботев заедно с Тони. В началото навлязаохме в парка Централен Балкан, днес ще стигнем хижа Рай. 

Приятно четене:

 

Към връх Ботев за един ден

част втора

Зор голям

Продължавайки още малко по пътеката стигнахме до уникална маса с пейки в непосредствена близост до уникална гледка от високо. Като се замисля няма ресторант който да ти даде такова усещане и такава гледка :)  и решихме да седнем да закусим по един сандвич.

Към връх Ботев в Стара планина

 

 

След като приседнахме и похапнахме продължихме през гората на резерват Джендема и стигнахме до едно мостче, където имаше и една чешма с меча глава.

 Към връх Ботев в Стара планина

 

 

 

По на горе по пътеката имаше много интересен поток, водата на едно място се спускаше под ъгъл по камъните, а на друго като двуглава змия разделена. Вирчето беше кристално като стъкло чисто.

 

 

 

 

 

 

На скоро бяхме срещнали закачлив син надпис „Превключи на първа предавка“ и имаше защо – склонът беше доста продължителен и доста стръмен.

Към връх Ботев в Стара планина

 

 

 

След като се изкачихме най- горе се откри прекрасна

гледка към Райското Пръскало

и към съседните хълмове.

Към връх Ботев в Стара планина

 

 

 

 

Вече бяхме на открито и по спомен от Google Maps хижата беше някъде на близо и наистина беше така, след няколко минути стигнахме и до

хижа Рай

 Хижа Рай, Стара планина

 

 

 

Не се мотахме много около 10 мин и потеглихме на горе по пътя, все още бяхме по синия маршрут.

Хижа Рай, Стара планина

 

Това ни чакаше.

 

 

 

Не след дълго стигнахме разклона на синия и зеления маршрут и хванахме по зеления посока в. Ботев. От там ни се разкри страхотна гледка към

Райското Пръскало

 

Райското Пръскало

 

 

Закатерихме се на горе стремглаво но пътеката почна да става все по камениста и тегава за вървене, за сметка на това гледките и миризмата на билки бяха все по хубави.

 

 

 Към връх Ботев в Стара планина

Хижата беше останала някъде в ниското.

 

 

Зор голям

Към връх Ботев в Стара планина

 

 

 

Скалите които трябваше да преодолеем

Към връх Ботев в Стара планина

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани със – на картата:

 

Стара планина

Как се пише: Стара планина или Стара Планина?

от Павлина Върбанова
лиценз CC BY-NC-ND
С главна буква се пише само първата дума – Стара планина, тъй като представлява съставно (т.е. състои се от две…

Към връх Ботев за един ден (1): Който го е страх от мечки, не ходи в гората

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

 

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя :) , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

Пъстърва край Калофер

Пъстърва край Калофер

 

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

Към връх Ботев

 

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

Карта на Стара планина

Карта на Стара планина

 

 

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

Към връх Ботев

 

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Национален парк „Централен Балкан", България

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

Към връх Ботев

 

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

Към връх Ботев

 

След гората следваше открит път.

Към връх Ботев

 

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Към връх Ботев

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

Към връх Ботев

Към връх Ботев

 

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

Към връх БотевКъм връх Ботев

 

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

Към връх Ботев

 

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората :) . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

Към връх Ботев

 

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

 

Стара планина