Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив. Днес ще разгледаме остров Кешм и ще тръгнем в обратна посока.
Приятно четене:
Остров Кешм и пътят до Хоурбаф
част шеста на
Из Иран
Събота.
о. Кешм – Хоурбаф, 687 km
Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.
Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.
Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.
В първото градче,
където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си 
Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.
Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе
Долината на звездите
Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.
Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната
пещера Намакдан
По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.
Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:
Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.
Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.
Друга идилична картина от острова:
Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.
Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.
По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.
Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.
Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една
долина край градчето Мелки
Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.
Хайде обратно…
И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.
Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.
За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.
Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –
право към пристанището
Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.
Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.
Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…
След като
стигнах до пристанището,
се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.
След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.
За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.
Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:
– Dollar, dollar!
Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.
От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.
Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.
Островът се оказа едно доста индустриално
и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.
Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.
Оттук насетне започна прибирането ми към дома.
В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра
На поредния такъв, на който ме спряха,
не ми се размина само с проверка на паспорта
обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:
– Eat!
Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.
Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.
И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика
Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:
Следващ полицейски пост.
Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.
– Passport? – питам аз.
– No, wait…
Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.
Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.
И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.
Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.
Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.
Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.
Спрях пред един магазин край пътя,
за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.
Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и
продължих по пътя си,
вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.
Hourbaf, Fars Province, ИранПо-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.
След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)
Малдиви:
Коста Рика:
Мавриций: