Tag Archives: family

С баба

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Децата тази седмица за първи път са без нас. Може би по-важното е, че ние сме без децата, защото Светли и Оги добре се справят за няколко дни с баба – интересно им е, всеки ден имат нови занимания, от които се уморяват и спят, съответно спи и баба и после на следващия ден има силите да им измисля нови приключения. Само няколко дни – ще си ги видим и вземем преди да им е станало скучно и да са се затъжили силно за вкъщи.

По-трудно ни е на нас, понеже не сме ги оставяли. Винаги сме били с децата си, защото така искаме и така смятаме за правилно. Някои хора бързат още първите месеци да оставят децата си на баби и дядовци, да ги дават на детски градини или на ясли при първа възможност – няма значение, ние не сме така и живеем заедно. Дори и когато това е означавало компромиси с кариерното развитие и на двама ни. Не се оплакваме – напротив, така е много по-добре.

Те не знаят още, но след тези дни с баба ще опитаме да им организираме още няколко изненади и приятни летни приключения. Малко е трудно в центъра на големия град, но до първия учебен ден има още време, а и колата чака на съседна уличка. Все пак не трябва да се притесняваме, че прекарваме по-малко време заедно, защото истински важното е как прекарваме това време, колко близки сме и колко неща измисляме и правим заедно.

Все пак е малко странно – понякога малко се тревожим, но имаме толкова неща за организиране и подреждане, че няколко дни ще минат неусетно.

May the 4th

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Няколко неща се случват – и добри, и не дотам. Недоброто е, че съм доста болен и то точно по Великден и прилежащите му почивни дни. Даже си изгърмях два дни платен отпуск, като си мислех, че съединявам почивните дни за малко по-голяма ваканция, а пък то една ваканция… цяла седмица съм с кашлица и на купешки илачи. Ама как да знам, че ще се разболея? Докторът ме пита дали ми трябва болничен, а аз му викам не, аз си имам отпуска – зачуди ми се за секунда, преди да се сети.

Та лошо е да се боледува, но явно стресът ми е дошъл в повече и тялото е казало “баста”. Бронхит, но като гледам как не мина след антибиотика, дано не е някаква пневмония. А яка доза пих – Аугментин 1гр. през 8 часа. В понеделник ще ида до поликлиниката – поне ни е наблизо, даже по-близо от в Надежда.

Между другото, сайтът ми вече не е на Drupal. От преди малко. Преди два дни някъде ми щукна да не се занимавам да копирам на ръка от Друпал в Уърдпрес, както бях почнал преди половин година (и спрял пак някъде тогава). Отворих си конзола в MySQL, за всеки случай и за по-визуално ориентиране се заиграх с пробни заявки през графичен клиент и накрая взех да копирам публикациите от едната база поокастрени и натъкмени в другата. Признавам си – не стана докрай и не стана съвсем добре, затова порових във вечното спасение – някое и друго търсене в мрежата. Не е срамно да си признаеш, а и както вика един приятел, “сисадмините без гугъл сме загубени”. Ползвах някои заявки на хора от нета и накрая съдържанието беше преместено. Само с етикетите и категориите не успях автоматично както трябва. Ще ги добавям на ръка в скоро време, тъкмо ще прегледам самите текстове. Снимките почти ги няма все още, на старото място са, но ще ги премествам и тях.

Отказвам се от всякакви допълнителни, нестандартни и рядко нужни екстри, каквито бях изсипал в Друпал и ще поддържам минимална инсталация на WordPress. Лесна поддръжка и всъщност колкото може по-малко поддръжка, това е целта. Спестеното време по-добре са го отделям за писане и снимане, отколкото за ровене в код и четене на иначе прекрасната документация на drupal.org. Та честит ми нов блог-дом!

Темата е под-вариант на TwentyTwelve, промених я доста, но нещо все още не ми харесва шрифтът, не ми пасва за четене много. Ще се дооправя в движение. Чудя се дали, за да ми е по-лесно, не преместя и фотоблога така – въпреки че Pixelpost е страхотен и удобен, само спам-контролът му куца (а и си е изоставен проект, колкото и да е кофти).

Най-хубавото е за десерт, разбира се. Който знае какво е “May the 4th”, може да се е досетил. Успяхме да намерим време този късен следобед и до тъмно, с една почивка за следобедна закуска по средата, да изгледаме с децата “Междузвездни войни: Нова надежда“. Или “Епизод 4″. Тоест първият… тъй де. Гледахме обновената версия, от 1997г., с добавените кадри, с надписи на български. Светко се оказа, че си ги е чел съвсем свободно и бързо през цялото време, а аз и Краси се редувахме да им четем – всъщност да четем на Оги. И двамата са много впечатлени, разказвахме им за идеите и им давахме прилики с приказките, с доброто и злото, различните видове характери и различните мотивации на хората…

Светли е много доволен и, познайте – казва, че е Дарт Вейдър. Той му бил харесал най-много, а и освен него готини били Джаба и R2. Джаба участва в римейк версията, затова. R2 – ясно, най-готиният дроид. Но Вейдър… И тогава се сетих, че и аз като малък повече харесвах Империята и Вейдър. Оня Император ми беше гаден, но виж Лорд Вейдър си е друга работа! Даже му рисувахме шлема по тетрадките… Бунтовниците и джедаите във старите серии са някаква шайка несериозници, като се замисли човек – за разлика от новите серии, където си е пълно с джедаи.

Майтапа настрана, тези филми са класика на жанра, нещо повече – обемат го почти целия.

May the 4th be with you!

Девет години по-късно

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

Девет години по-късно

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

Пропуснах OpenFest

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Не успях да ида на OpenFest. Имах намерение, но вкъщи сме с леко болничка мама и всички – дечица и тати – се опитваме да помагаме. Не ми липсва пропускането на фестивала – от няколко години вече съм леко встрани от тия неща, по едно време и престанах да ходя. Радвам се, че хората, които продължиха и продължават да го организират, не губят ентусиазма. Аз не съм бил никога от централното ядро там, но покрай Сдружението за свободен софтуер имах досег и донякъде, доколкото можех, съм помагал косвено. Първият OpenFest беше точно на рождения ми ден и отидохме заедно с Краси, после цяла вечер бяхме с хората от екипа, с Krzysztof Zaraska от Prelude IDS и Harald Welte. Беше 2003-та. Сега погледнах – на сайта на OpenFest най-старото споменаване в историята на фестивала е 2006-та. Може би има нещо общо със смяната на хората, с промяната на екипа. Може би има личен момент, както имаше и личен момент в разтурянето на FSA-BG. Жалко, но все тая. Имам много добри приятелства и познанства от тия години и си ги ценя – макар и повечето хора да ги виждам “веднъж на високосна”.

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.

Пропуснах OpenFest

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Не успях да ида на OpenFest. Имах намерение, но вкъщи сме с леко болничка мама и всички – дечица и тати – се опитваме да помагаме. Не ми липсва пропускането на фестивала – от няколко години вече съм леко встрани от тия неща, по едно време и престанах да ходя. Радвам се, че хората, които продължиха и продължават да го организират, не губят ентусиазма. Аз не съм бил никога от централното ядро там, но покрай Сдружението за свободен софтуер имах досег и донякъде, доколкото можех, съм помагал косвено. Първият OpenFest беше точно на рождения ми ден и отидохме заедно с Краси, после цяла вечер бяхме с хората от екипа, с Krzysztof Zaraska от Prelude IDS и Harald Welte. Беше 2003-та. Сега погледнах – на сайта на OpenFest най-старото споменаване в историята на фестивала е 2006-та. Може би има нещо общо със смяната на хората, с промяната на екипа. Може би има личен момент, както имаше и личен момент в разтурянето на FSA-BG. Жалко, но все тая. Имам много добри приятелства и познанства от тия години и си ги ценя – макар и повечето хора да ги виждам “веднъж на високосна”.

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.

Извън Надежда

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

За нас си е значимо и определящо – вече не сме в “Надежда”. Не че няма надежда за нас, напротив – това е част от движението напред, все натам, към мечтите. Част от по-добрата грижа за децата ни, част от решението след достатъчно дълго търпене на неправилни неща, вече просто да не ги позволяваме. Преместихме се от Надежда в центъра. Или почти в центъра – преди сто години си е било поле далеч извън града, после дълго е било с малко къщи, а сега не знам къде да си паркираме колата. Живея на улица с име на български цар с моето име. Ха сега да ви видя! :)

Невъзможността да паркирам близо до жилището си е огромно неудобство. Мъкненето на торби през две-три пресечки е ужасно – няма проблем, ако са торби с покупки за деня, но когато се налага да се допренася покъщнина, книги, дрехи или просто да се пазарува за седмица напред е остро неприятно. Най-малко коли има в неделя привечер – когато са най-малко колите на работещите в центъра и цялата армада служебни коли. Понеже сега вече ходя на работа пеша (два километра в самия център, в посока към “зоните” – няма как иначе), колата си стои по цяла седмица където съм я оставил в неделя вечерта. Интересното идва, когато през седмицата ни се наложи да идем някъде – я на пазар, я нещо друго – тогава паркирам на още по-далечно място, където успея да намеря свободно. Лош момент е и това, че вече сме под наем, но се надявам да го преодоляваме леко.

Всичко ни е близо, има много магазини, макар и скъпички, има много транспорт, макар и неуреден, тротоарите са изпотрошени, улиците са с дупки или с разкривени павета. Кина почти няма, но утехата е, че “ей-къде ни е операта, ей-къде са ни театрите”. Мда. Но пък има неща за децата наблизо – Светко вече ходи на английски и шашва госпожата със знанията си. И училището, където е на предучилищна, е близо и е ОК, поне засега.

Имаме парк на по-удобно и близо място от Северния в Надежда. Надежда и Северният парк са си страхотни, но просто ни беше далече, в другия край на квартала бяхме. Имаме и повече спокойствие сега – няма диви селяни под нас, а и стените не са панелни, та и да вдигаме тупурдия с децата, пак не е толкова критично, надявам се.

И те така. Бавно, славно. Скоро пък и фирмата се мести в нов офис и ще работя на две-три минути от нас. Ако някой ден стане възможно да работя отдалечено, още по-добре.

Извън Надежда

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

За нас си е значимо и определящо – вече не сме в “Надежда”. Не че няма надежда за нас, напротив – това е част от движението напред, все натам, към мечтите. Част от по-добрата грижа за децата ни, част от решението след достатъчно дълго търпене на неправилни неща, вече просто да не ги позволяваме. Преместихме се от Надежда в центъра. Или почти в центъра – преди сто години си е било поле далеч извън града, после дълго е било с малко къщи, а сега не знам къде да си паркираме колата. Живея на улица с име на български цар с моето име. Ха сега да ви видя! :)

Невъзможността да паркирам близо до жилището си е огромно неудобство. Мъкненето на торби през две-три пресечки е ужасно – няма проблем, ако са торби с покупки за деня, но когато се налага да се допренася покъщнина, книги, дрехи или просто да се пазарува за седмица напред е остро неприятно. Най-малко коли има в неделя привечер – когато са най-малко колите на работещите в центъра и цялата армада служебни коли. Понеже сега вече ходя на работа пеша (два километра в самия център, в посока към “зоните” – няма как иначе), колата си стои по цяла седмица където съм я оставил в неделя вечерта. Интересното идва, когато през седмицата ни се наложи да идем някъде – я на пазар, я нещо друго – тогава паркирам на още по-далечно място, където успея да намеря свободно. Лош момент е и това, че вече сме под наем, но се надявам да го преодоляваме леко.

Всичко ни е близо, има много магазини, макар и скъпички, има много транспорт, макар и неуреден, тротоарите са изпотрошени, улиците са с дупки или с разкривени павета. Кина почти няма, но утехата е, че “ей-къде ни е операта, ей-къде са ни театрите”. Мда. Но пък има неща за децата наблизо – Светко вече ходи на английски и шашва госпожата със знанията си. И училището, където е на предучилищна, е близо и е ОК, поне засега.

Имаме парк на по-удобно и близо място от Северния в Надежда. Надежда и Северният парк са си страхотни, но просто ни беше далече, в другия край на квартала бяхме. Имаме и повече спокойствие сега – няма диви селяни под нас, а и стените не са панелни, та и да вдигаме тупурдия с децата, пак не е толкова критично, надявам се.

И те така. Бавно, славно. Скоро пък и фирмата се мести в нов офис и ще работя на две-три минути от нас. Ако някой ден стане възможно да работя отдалечено, още по-добре.