Tag Archives: memoires

Тъжно за FOSDEM

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Да, тъжно ми е. FOSDEM беше много важно събитие за мен и го смятам за част от израстването ми като компютърен специалист, като философ, ако щете и като човек изобщо. Това е мястото и времето, в което се включваш, макар и за малко, в пулса на цялата общност на свободния софтуер. Това, че е в университетски кампус е още по-показателно. Не успях да ида да уча навън като студент, но още първата година, когато с Jitsi отидох в ULB, все едно имах крила на обувките и търсех да видя коя сграда на кой факултет и на коя специалност е. Не намерих по-социални науки от право, май, но все едно бях в някой от онези колежански сериали, дето във викториански сгради учат ту физика, ту история на американската литература… примерно.

Тази година ФОСДЕМ няма. Е, уж има онлайн събитие, но аз не мога да следя излъчвания в мрежата. Не знам защо, просто не ми се получава. Мога да гледам записи, понякога нарочно търся нещо тематично, но наживо да следя емисии, да гледам “live-ове” – това не е за мен. А има някои неща, които много искам да следя, някои от тях имат редовни емисии – например всеки петък или веднъж на две седмици… и пак не успявам. Случвало ми се е да се сещам вече закъснял и да тичам към компютъра или пък да ровя бързо в мобилния, само за да открия, че излъчването току-що е приключило. Някои казват, че това с живите предавания на събития, конференции и дори концерти било страхотно, така сме щели да се справим с предизвикателствата на ковид – е, сори, но аз своите записи из мрежата не съм догледал, та камо ли друго.

Конференцията в Белгия е по-специална за мен и по други причини. Като франкофон ми беше още по-вълнуващо да крача из улици, сред всякаква френска реч, от разбираема до съвсем нечленоразделна за мен. Помня как първия път се загубих в нощен Брюксел и първо реших да разчитам на естествения си усет за ориентация, който бързо ме предаде и се оказах в квартали, в които не чуват точно френски говор, а фасадите бяха с една идея по-близки до мизерните квартали на София. Заговорих се на френски с полицаи и разбрах, че съм вървял бързо в обратна на центъра посока. Спомням си как с Емчо вървяхме през половината град към Beermania и като стигнахме се зарекох като се прибера, да изхвърля кубинките. Как с Ицо и Боби се заливахме от смях из нощните улици, след като в Delirium-а бяхме седяли до една италианска двойка на средна възраст, дето подозрително цяла вечер миришеха на джойнт. Разходките из града с Любо и Слави. Всички срещи с българската група там – някои редовни участници от българските конференции и общности, някои съвсем неочаквани, като Шопов. Оглеждането на опашката за жетони за бира, тъкмо пристигнал, дали ще видиш познати лица. Посрещането на Даменчо на гарата и после двата часа по тъмно отвън на по бира, с разказване как са те, как съм аз. Като бонус – всички познати лица от големите проекти, пък и от по-малките, някои легенди в средите, всички интересни проекти, щандове и лекции, на които или си искал да идеш, или случайно си попаднал, защото съседната зала вече е била пълна. Дори лицата от поредното подписване на ключове. Тук-там и някой от големите компании, дето са се свързвали с теб в миналото и ти ги знаеш по име и лице, но те не и си стоиш във фоайето на сграда K и си говориш с тях…

Още първия път, когато тръгвах, през 2014г., Светко ме пита дали не може да дойде с мен. Даже се отчая малко, като разбра, че заминавам и ще съм без него. Всеки път след това въпросът беше поставян отново, а междувременно и той, и Оги започнаха да ходят на курсове по роботика, да опитват да програмират на Scratch, даже преди две години, то вече са две години и половина, едно лято на морето започнаха да измислят компютърна игра. Няма да издавам тайни, но е свързана с море и вълни. Имахме съвсем сериозни планове като се приберем, да започна да ги въвеждам в програмиране и да имат свой проект, да разучаваме заедно – ако не бъркам, идеята беше да разучим Blender и после Unity, все свръх амбициозни планове. Така и още стои на трупчета, но пък точно миналата година реших, че е крайно време да ѝ изтупаме праха, да направим проект и да идем с децата на FOSDEM следващата година. А то… онлайн излъчване на видеозаписи на лекции.

Да, това ме амбицира още повече да направим тази игра и да помогна на момчетата да продължат сами да разучават технологии и концепции. Много е лесно, особено с това “онлайн обучение”, всички не-изкушени от технологиите да разбират от всичко и по много. Не ме притеснява това, че децата растат в такова бурно време или че се учат отдалечено. Повече се тревожа от този “вечен септември” на интернет интерактивността, който започва да създава грешни представи. Начинът да се остане “на вода” в този потоп е да се осмислят процесите и ценностите на онлайн средата.

Догодина се надявам да има и конференции, и фестивали. 2021-ва я пропускаме, но 2022-ра вече трябва да е ок, че ние остаряваме, децата растат…

Обратно в релси

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Този януари тук нямаше блог-ретроспекция, сайтът ми стана на 14 години, но имах много други грижи. Виждам, че и миналата година не съм писал, но те тревогите започнаха някъде през януари 2017г. Много неща се промениха за тези две години, много, но и в някакъв смисъл всичко е по старому. Само аз съм остарял с две години, сякаш са двеста. Разказват ми се веселите неща, но първо ми трябва време да отлежат другите, а то като мине време, не ти се блогва.

Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.

Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.

2017-та

от Ясен Праматаров
лиценз CC BY

Една стара година, за която не ми се пише дълго. Като цяло гадна година, с няколко много готини проблясъка, но тях ние сами си ги направихме, на мускули и с лишения, даже някак напук на всичко. Имаше готини неща, като пренасяне и рождени дни, за тях писах. Но иначе гадна година.

Пак концерти пропуснах, макар много да се навивах да ида, накрая все нещо се случваше и не видях нито Аксепт, нито Хелоуин. И за първи път от дълги години бях в студиото на приятел с китара в ръка и… тотално се отчаях от себе си. Още гледам китарите в ъгъла и не знам кога ще ги взема пак. Въпреки че, както казва пък друг един приятел, свиренето е почти изцяло рутина и няма нищо магично в самото свирене. Важното е да си ентусиаст, както казва пък трети един приятел. Брей, ако не бяха разпръснати тия тримата из градове и държави, да ги бях събрал да правим банда направо…

Освен къщата и всички страхотни часове тук с децата ни, успяхме да обиколим остров Тасос. Приятно ми е, шкипер Ясен. Е, не посмях да съм сам и бяхме с баш шкипер, той се оказа на нашите години и на нашия акъл, та добре стана. Даже сме следвали по едно и също време, даже сме били заедно на спецкурса на Цочо, а и съм сигурен, че имаме общи компании от едно време. Е, не е от философския, но какво да се прави, никой не е съвършен. :)

В началото на годината баща ми влезе в болница за тежка сърдечна операция, от която на практика още не се е възстановил, а и прогнозите са неясни. Годината всъщност беше най-тежка не за мен, а за майка ми. Сигурно е била по-лека за брат ми. Не ми се пише повече.

Честита нова година, добре си ни дошла, добре си ни заварила! Да си опичаш акъла, надежди ти възлагаме!