travel

Днес няма да има нов пътепис…

Wed, 08 Feb 2012 07:12:00 +0000

… ще помълчим

Европа преди Коледа (2): Антверпен, Хага и Амстердам

Tue, 07 Feb 2012 07:00:35 +0000

Продължаваме снежната обиколка на предколедна Европа. Започнахме с Люксембург и Брюксел, а днес ще продължим към Антверпен, Хага и Амстердам. Приятно четене:

Европа преди Коледа

част втора:

Антверпен, Хага и Амстердам

На другия ден трябваше да потегляме за Холандия, но решихме да спрем за закуска (звучи прекрасно, нали? :)) в

Антверпен

В 8 сутринта градът беше толкова заспал, че сякаш дори прозорците се прозяваха, но пък една- две кръчми вече бяха пълни с ранобудни веселяци.

Там открих и най-красивата катедрала, която някога съм виждала – бяла като мрамор, с хиляди фини детайли, прилична на дантела, притихнала в студеното зимно небе.

Два часа по-късно вече бяхме в Хага.

Хага, моя любов.

Колко ли пъти съм споменавала, че обичам този град? Не, той не е нищо особено – минъчик и тесен, без кой знае колко забележителности, но пък с няколко много интересни музея и невероятна атмосфера. Но това, което прави Хага така специална за мен е фактът, че се е приютила до най-прекрасното и вдъхновяващо място, което кара сърцето ми да потръпва от любов и пълни очите ми с безмълвие –

вълшебният плаж Scheveningen*.

Още, когато Д. ме заведе там за първи път миналата есен, му казах, че някой ден задължително трябва да имаме къща на брега. Хубавите мечти са неоценимо богатство и дори и да не ни се случи, ще се радвам поне веднъж годишно да мога да се разхождам по този пясък. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Лятото плажът е безкрайна жълта тепсия, с треви по дюните и солен вятър. Сега го видяхме покрит със сняг, обагрен от полегатата светлина на обедното слънце, а вятърът беше сковаващо студен и извикващ замръзнали сълзи в ъгълчето на очите.

Студът обаче не спира сърфистите, които бяха поне десетина и си търсеха вълни за хващане :)

След два часа разходка по брега не чувствах краката и лицето си от студ, но пък душата ми, душата ми беше затоплена от онова неуловимо усещане за безкрай и простор, целуната със солта на морето. Холандия винаги ме изпълва с нескончаем поток от идеи. От хората, улиците, сградите, малките детайли струи толкова много творчество и мисъл, че няма как да не попиеш от тях и стига да можеш – да отнесеш мъничко със себе си. Ако трябва да ги сравнявам – Германия е като да се върнеш при баба на село – мило, грижовно, меко, лично, а Холандия е вдъхновяващ любовник, който знае кои точно струни да докосне в теб, за да засвириш като прекрасно настроена цигулка. Д. заяви, че не я чувства точно като виртуозен любовник :P , а по-скоро като най-добър приятел, който ти допълва репликите и знае коя сламка да ти подаде, за да тече мисълта наистина гладко. На следващия ден градът беше още по-затрупан – оказа се, че Хага не е виждала толкова много сняг от близо 20 години. По улиците почти всички хора носеха шейни или возеха децата си, продажбата им рязко беше процъфтяла. Но пък ние трябваше да потегляме за

Амстердам,

откъдето вечерта тръгваше нощният ни влак за Копенхаген.

Ако човек се ограничи до цнетралните улици в мнението си за Амстердам – то най-вероятно градът ще го остави с неприятен вкус в устата. От друга страна обаче, само едно 10-минутно отклонение дели препълнените с туристи тротоари от страничните и безкрайно красиви канали, от квартала, пълен с антиквариати, галерии и малки магазинчета за изкуство. Винаги се разхождаме много повече там, отколкото в останалата част на града, макар и да не пропуснахме да минем покрай музея на Ван Гог.

Когато денят угасна и светнаха уличните лампи, аз, като един същи воайор, любопитно спирах поглед в гледките, които се разкриваха зад прозорците на къщите. Холандците са известни с това, че

рядко използват щори или пердета

и често може да се види как вечерят, гледат телевизия или пият кафе през гигантските стъкла на домовете им. Докато вървя покрай тах, с красивите им тесни фасади, толкова криви, сякаш всеки момент може да се срутят, все едно се разхождам из кукленска къща и съм главният герой във вълшебна приказка.

Въпреки че го очаквахме така и не се притеснихме истински през целия ден, но в крайна сметка влакът ни се оказа частично отменен. Снегът беше затрупал релсите в района на Утрехт и се наложи да ни извозят с автобуси до един малък град, до който влакът ни беше успял да стигне сутринта на идване от Германия. *Чете се Схевенинген :) – Scheveningen e една от любимите тестови думи холандците, когато ви „проверяват“ за чуждестанен акцент ;) – бел.Ст. Очаквайте продължението Автор: Ирина Катеринска Снимки: Димитър Катерински Други разкази свързани с Коледа – на картата:

Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)

Mon, 06 Feb 2012 07:00:41 +0000

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години ;) Приятно четене:

Африка пеша

част четвърта

Дакар (Сенегал)

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види - голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли... [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български. [caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="453" caption="Кокосовите орехи в Дакар"][/caption] С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем. Може би Серин Туба... :)

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията - те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година...но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично - само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат - нещо като разновидност на робството.

[caption id="" align="aligncenter" width="680" caption="Фото студио :)"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="453" caption="Алтернативно африканско изкуство"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="660" caption="Алтернативно ;) африканско изкуство "][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="Паяците тук са огромни"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="Баобаб"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="Къде сте, братя?"][/caption] В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.

Очаквайте продължението

Автор: Лора Василева

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Зимни приключения из планинските проходи на България

Sat, 04 Feb 2012 08:29:44 +0000

Какво ли не правят хората през зимата ... Има даже такива, които тестват автомобили ;) Днес Мартин ще ни разведе из зимна България като тестов шофьор – той ще си тества, а ние ще се възползваме от възможността да попътуваме из планинските ни проходи през зимата. Приятно четене:

Зимни приключения из планинските проходи на България

Велико Търново - Чифлика – Сенник – Беклемето – Батак – Триград

Повечето хора пътуват за празниците.

Повечето хора го правят от точка А до точка Б и обратно.

Аз така не мога, издивявам на едно място и се ядосвам, когато карам по познат път. Пътуването трябва да е вълнуващо, уморително и опасно в разумни граници. Както казва Кафавис в любимото ми стихотворение:

моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания.

Ще щрихирам набързо едно пътуване от над 1000 км. през три заснежени прохода и две прехвърляния на Стара Планина, първо от север, а после и от юг.

Стартирахме на 28-ми декември сутринта, от Арбанаси.

Велико Търново

тънеше в лека мъгла, а пунтото, което взехме да тестваме от venci.bg бе позамръзнало.

Последното поколение Пунто (Punto Evo) бързо се сгря и без никакви проблеми излезна от снежния паркинг, върху който го бях оставил предната вечер, това ми вдъхна увереност че и без вериги ще успея да се справя със зимната обстановка.

Направихме кратка обиколка на Търново, от която най-много ме впечатлиха стилните графити по оградата на незавършен строеж на брега на Янтра, по пътя към църквата Св. Петър и Павел

Дестинацията ни за деня бе село Чифлик над Троян, като съвсем не бързахме, мисля че с губенията, спиранията за снимки и придвижването ни предимно по второ и третокласни пътища изминахме стоте километра между Търново и Троян за около 4 часа :) Съвсем случайно се озовахме в

родното село на Дан Колов - Сенник,

където има и негов паметник:

В Чифлика

хубаво се напарихме на минералните басеини и на следващия ден решихме да се върнем до София, но не през Ябланица ами през най-високия проход на Стара Планина - Троян - Кърнаре (1525 м.) Искахме да видим Арката на Свободата на Беклемето, но не би! Хубавото и слънчево време само на няколко километра под превала отстъпиха пред гъста мъгла, придружена с ураганен вятър, както си личи и от навяванията по боровете. Пунтото си има фарове за мъгла, които включихме с облекчение

Беклемето is a bitch.

Не случайно всеки път колоездачната обиколка на България минава оттам и често пъти именно в етапа с Беклемето се решава крайната победа, както стана и тази година, когато с много силно каране Ивайло Габровски спечели рекордна, пета титла в родния тур.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Почти веднага щом преминахме на южната страна времето утихна, снегът изчезна, появиха се биволски стада. Заковах скоростта на 90 километра по подбалканския път и с разход от 5-6 литра на сто се прибрахме в София.

На следващият ден

тръгнахме към Триград,

през възможно най-тежкия маршрут: Ихтиман, Костенец, Батак, Доспат, Борино, Триград. Тук вече направихме и видео, което да илюстрира условията като за зимно рали по пътя между Батак и Доспат. Всъщност по този иначе разбит и осеян с дупки път се караше доста по-добре от обикновено, снегът бе позапълнил дупките и настилката си беше направо гладка.

http://youtu.be/KLZX3SutYBU От видеото не се вижда много добре, но пътят на места наподобяваше повече просека в гората със струпани около нея трупи.

Когато пристигнахме в Триград направихме и един тегел до Девин в най-обилния снеговалеж на 31-ви:

http://youtu.be/D1uwsXeXBpY

Триград и ждрелото му

са много красиви и зиме и лете, но за жалост пътят не се поддържа добре особено през зимата и най-вече онази му част, за която отговарят от село Тешел. Повечето коли слагаха вериги, но фиатчето беше достатъчно стабилно и без тяхна помощ.

На първи януари прехвърлихме балкана и от южната му страна през прохода Шипка и акoстирахме на OMV-то в Габрово. Там заредихме резервоара до нивото на което взехме колата от шоурума на Fiat Венци Велико Търново, с нормално каране за зимните условия и доста работа на място колата изхарчи около 70 литра за 1000 км. Средният разход се движеше м/у 6,8 и 6,5 на 100, икономично возило като се има предвид, че 1.4 литровият двигател на колата често стоеше в зоната на трите хиляди оборота.

Автор: Мартин Линков Снимки: авторът Други разкази свързани със Стара планина – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (6): „Цонцането“ (шляенето) продължава: Вико Екуенсе

Fri, 03 Feb 2012 07:00:22 +0000

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца, а за последно закусвахме заедно ;) Какво ще правим след закуската, ще разберем днес (признавам си, че за пръв път няма прочета текста преди да го публикувам – не смея, честно ;) – бел.Ст.) Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част шеста:

"Цонцането" /шляенето/ продължава: Вико Екуенсе

Въздух!... Искам въздух!... задърпвам се усилено.. ръмжи: ъъмм... процежда: коме ворреейй.. /как (те?) искам/.. оуъххх... тръска глава и отпуска хватката. Разлепваме се и Анджи се отърколва по гръб. И немее! Ох, като пияна съм. Сме... Aама да не би това да беше поредната му сорпреза - навръх планината да ме удуши с целувки?! Как си? - пита. - Е, как да съм?! За малко да ме умориш! ..И какво ли ме чака още, чудя се, докато той нещо ми разправя и то с една... ми, такааава доволна физиономияя.. и клати утвърдително глава. Моля? Я го кажи пак, ама лентаменте, ти прего /бавничко/, че ми идва слаб тока, нещо. Повтаря ми го - бавно, ясно, даже уверено. Ей богу, сякаш и с удоволствие - смисъла е: ето на, видя ли(!), има химия, магнетизъм, още в Спаньоли го усетих, всичко ще е о'кей, знам го. - /Е много знаеш пък! - си мисля/... И му го "връщам": оо, си, ми сенти, дарлинг /е, да, усетих те/ ;) ... Секунда на изненада (и сконфузи ли се лекинко?), засмива се и ме плаши: хе-хе, соно пронто е субито.. десидери? /о, готов съм и веднага, искаш ли/ Хлъц - нон! нон адессо! /не сега/ Хили ми се и протяга ръце към мен.. - Сакън бе! Нон! - виквам - стоп, уейт!... стига бее.. баста!... И изведнъж прихвам... ами тя, тази ситуация... Ха-ха-ха - ама чак се превивам от смях. Той - тутка... Аз, още повече - ха-ха-ха... кис-кис-кис... - щото се сещам един виц! - ее, то иначе няма да съм аз, няма начин :) И - а́ сега, иди му го рaзкажи! А трябва, че иначе сигурно ще реши, че му се подигравам нещо... Ето, пита: маа, перке ти риди? /но защо се смееш/ И почвам, значи, с малко англо-италиански думи и с мнооого пантомима, десет минути сигурно, му разказвам вица, както си седим на тревата там, навръх Монте Фаито. Вицът ли?... Ами: Жена се оплаква от синини по гърба и болки. Загриженият съпруг я води на доктор. Тя влиза в кабинета, той я чака в коридора. Излиза тя, той скача, тревожен такъв: какво ти е, мила? Какво ти изписа докторът? Тя: мии.. нищо, било на нервна почва, щяло да мине и така. Съпругът, възмутен: що за некадърен доктор бе?! Сега ще се разправям с него! - И се втурва в кабинета: Никакъв лекар не си ти - жената има ееей такива синини по гърба, каква нервна почва бе?! Искам направление за друг, за специалист! - Докторът го поглежда учуден: Не на нервна почва, а от НЕРАВНА почва, господине, от това са синините! :D Е, явно успях - Анджи се смее от сърце. Йес! - екосексът навръх планината се разминава успешно ;) Ставаме. "Ангелчето" разправя нещо, разтърква ми леко гърба, добавя и една цунка по косата, и тръгваме по пътеката надолу към колата. Сега накъде? - питам, като се надявам да тръгнем към Соренто, голям мерак имам за там. Не знам защо, името ми звучи някак си романтично... кой знае, може би от оная популярна песен "Върни се в Соренто"? Анджи, нехайно: е, нали правим "цонцо", значи където стигнем... А Соренто? - питам аз с надеждица - Натуралменте, беллисима, и в Соренто - усмихва ми се.. ...Въъъх - ши вземъ да съ влюбя в туй чинге! ;) Този път ми спуска повечко назад седалката и ме съветва да си затворя очите. О'кей, слушам! /ама, на идване що спа, та не ми го каза бе, ало!.. ама айде../ ;) Но пък слизането от планината по този път /друг, не онзи, по който се качихме/ става много бързо и, може би след около двайсетина минути Анджело спира на едно уширение на пътя: алора, виени, кара... енд тейк дъ фото! Вече знам, че не го казва току така това, за фотото :) [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Вико Екуенсе - панорама"][/caption] След малко спираме пред една пицария във Вико Екуенсе. Гладни сме, затова - хайде на пицата! Този път ям "наполетана" и я намирам за по-добра от "маргерита"-та. А, опъвам и една малка студена биричка към нея. Повтарям: една малка студена биричка ;) До Соренто имаме още около 10 км, казва Анджи, и предлага първо да си направим една кратичка разходка по

Лунгомаре

Апропо, в Италия всеки самоуважаваш се град, дори и да е само с хиляда души население, си има Лунгомаре /ако е на морето/, Лунголаго /ако е на езеро/ или Лунгофиуме /ако е на река/, разказва Анджи. Вече наядени и напити, лежерно се провлачваме под сенките, седим малко на една пейка и се наслаждаваме от една тераса за гледки към залива, Везувий и изобщо, каквото ти влезе в ль'оките /очите/... [caption id="" align="aligncenter" width="559" caption="По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали? ;) Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там :)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="559" caption="Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/"][/caption] Анджи го играе гид - после проверих из нет-а - оказа се, че и него го бива в пантомимата, т.е. правилно съм го разбрала :) Та, Наполи е не само едноименният град, а и цялата зона на залива - като се почне от островите Иския и Прочида, Поцуоли, самият Наполи, нататък всички градчета по протежението му до Кастеламаре, прехвърля се склона на Монте Фаито и се включват и всички градчета от Костиера Сорентина, т.е. от Кастеламаре до остров Капри. Соренто е втория по големина град /след Вико Екуенсе/, и е административния център на полуострова. Всъщност

район Соренто заема /грубо/ около 2/3 от полуостров Амалфи, а другата 1/3 е към Салерно

Цялата тази област е много важна за туризма и икономиката на Италия, защото тя е много популярна туристическа дестинация от световна класа. Благословена с разнообразна природа, живописна брегова линия, мек климат, лечебните минерални извори при Кастеламаре, отличната инфраструктура и не на последно място, и заради историческото си минало. Заради отличното си географско разположение и приятния климат, районът е бил населен още от дълбока древност. Това е доказано от археологическите разкопки около Вико Екуенсе, които са разкрили некрополи от 7 в. пр. Хр.

Римското име на Вико Екуенсе било Аекуана

и се смята, че корените му се отнасят дори към времето на етруските, които са предшественици на Римската империя. По времето на Римската империя Вико Екуенсе бил вилната зона на римските патриции, с красиви вили и градини. Името му Аекуана дори е споменато в поемата "Пуника" на древния поет Италикум Силиус, като родно място на героя му Мурано, който загинал в битката при езерото Тразимено през лятото на 217 г. сл. Хр., т.е. при втората пуническа война между Картаген и Рим. Езерото се намира точно до Перуджа, на около 160-170 км на север от Рим. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] До към 600 и някоя година сл. Хр., Вико Екуенсе е във възход, но със западането на Римската империя запада и градчето, и за следващите 5-6 века почти се изличава. Отново го възраждат дукът на Соренто и кралят на Неапол към края на 13 век, като си строят там "палацо"-та, които ползват като вили, но много бързо в началото на 14 век във връзка с това, наново се оформя и селище с крепост. По същото това време построяват и катедралата, която съществува и днес, и, де факто, е единствената готическа катедрала на полуострова... Но точно в момента е затворена - вероятно ще я отворят към 17 ч. за вечерната служба - казва Анджи. А на скалата над морето се намира и Кастело Нормано, но оставихме влизането вътре за друг път. [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption=""Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето"][/caption] Днешният Вико Екуенсе е малко като "разлят" по брега и по склоновете към планината. Центърът е малък, скупчен общо взето над пристанището /всяко градче тук, колкото и да е мъничко, си има пристанище/. Няма някакъв типичен Чентро сторико, повечето сгради са съвременни, но не модернистични. Хотелите са от различен клас и мащаб, и като по правило са с басейн, красива градина и наблюдателна площадка - е, тук белли висти Бог е раздавал с шепи :) Няколко снимки, конкретно от Вико Екуенсе: [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Вико Екуенсе"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Вико Екуенсе"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Вико Екуенсе"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Вико Екуенсе"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Пиаца "Умберто I" /мисля/"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Ограда на къща във Вико Екуенсе"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption=""Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала."][/caption] Вече ми/ни се пие следобедно кафе, но нашата крайна цел е Соренто. И Анджело казва, че се сеща за една страхотна пастичерия /сладкарница/ с тераса и виста манифика /великолепна/ към Неаполския залив и Везувио, която е точно в Соренто. О'кей, става, айде да ходим. Но, казва, първо да спрем на бензиностанцията. Макар че малко трудно страничен човек /като мен/ може да разбере това, подобно на градчетата преди Кастеламаре, и тези тук се преливат едно в друго. Непосредствено след/до Вико Екуенсе са Сеяно, после Метакиаро, Мета ди Соренто, Пиано ди Соренто, Сант'Анджело и Соренто. Всъщност всички те са като квартали на един град. И са си така, като навързани едно след друго, не знам що ги водят отделни селища. На бензиностанцията телефонът на Анджи изведнъж звънва, той прави недоволна физиономия, но виждайки кой го търси, вдига: пронтоо! /ало/... си.. ма нон, нон адессо... ормай... допо домани.. Масимо, соно окупато.. нон че.. дъррррр /дълго и неразбираемо /... о'кей. Ва бене! Казва ми нещо, тръгва, след 50 м завива наляво и след минута, може би, спираме пред една къща, малко преди пътя да тръгне нагоре по баира. Казва, че "пер моменто" трябва да се отбие до един колега, но.. е, ще се забави само 5 минутки вероятно - трябвало да вземе някакви документи, които онзи /май/ всъщност му бил занесъл в Кастеламаре тази сутрин /а трябвало снощи/, но ние вече сме били излезли. Папката наистина му трябвала за в понеделник. - Добре де, викам, отивай, не ми се отчитай, само да не ме забравиш :) Усмивка, навежда се към мен и ми засилва една протяяжна целувка... И, а-хаа да затворя очи, щото ги затварям ль'оките при подобни случки - в този миг виждам един.. хм, така, леко дебеличък колоездач, насреща по тротоара, как кара, вторачен в колата, и в нас явно, и как в същия този миг, както така се е концентрирал, нацелва перфектно уличния стълб, изхвръква от колелото и тупва тежко на паважа, а колелото казва "дрянн" на една страна до него :D Избухвам в смях. Анджело се дръпва учуден, после вижда ситуацията. С "ооо, манаджя!... мадонна мия! ма, кее..." излиза от колата, онзи в това време се дупи, пъшка и изправя. И се почва едно маане на ръце, една джабала... айдеее... След няколко минути Анджи ми представя Антонио, куджино ди секондо граде /втори братовчед/. Пак ми казва "само 5 мин." и изчезва. Антонио ме оглежда любопитно, бих казала, дори много любопитно, ухилен е направо до ушите, приказва нещо, явно иска да си поговорим, но аз, за съжаление наистина, почти нищо не му разбирам и вдигам рамене - той накрая мирясва, вика "чао!", мята се на колелото /явно излезе здраво/ и направо скоростно офейква. Почвам да разглеждам пустата улица. И да чакам. И си чакам... Май минаха петте минути... Говоря малко по телефона - да ги чуя как са вкъщи... мисля си разни неща... Станаха 15 минути вече... Виждам някакво списание на задната седалка. Вземам го, разлиствам го - ъ!.. Хм... някакво специализирано ли е... Ъ?!... криминално ли е... опитвам се да прочета нещо... офф... не разбирам нищо - едва ли не на всяка страница се срещат думи като джустиция /правосъдие/, джудиче/съдия/, ледже /закон/... авокато /адвокат/... публико министеро /това не го знам какво е, някакъв министър може би? - обществен министър, ха-ха и такъв ли имат в Италия, какво прави той пък? :) ... офф, нищо не му разбирам на това списание.. и снимките му никакви... К'ви глупости чете тоя Анджело само... ми да, то мъжете, май са все еднакви - дай им само спорт или политика... или пищови... хм... и "мръсни" желания ;) Oф, да му бях казала да ми пусне барем музиката... хм... дали... а, този клавиш ли e... А, тръгна бе!... Яя, неаполитанска е май... естествено (!)... та да не мога нищичко да й разбера... Красива е, обаче... ох, тия италианци... И си чааакам... Ровнах после след няколко дена из нет-а, ето я песничката: http://youtu.be/zRECgdghQCI Та си чааакам... Следваа... :) Очаквайте продължението Автор: Вили Снимки: авторът Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Пътуване до Индия (2): Агра и Тадж Махал

Thu, 02 Feb 2012 07:00:22 +0000

Продължаваме с пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, а днес ще стигне до Агра и Тадж Махал Приятно четене:

Пътуване до Индия

част втора:

Агра

Последната серия от престоя ни в Бангалор беше т.н. team event. Това си е традиция при срещите на нашата фирма : целия екип от срещата отива на някое интересно място около мястото на срещата и прави нещо весело. Нашите колеги от Бангалор решиха да ни заведат в

Бангалорската зоологическа градина

Но бъдете сигурни че това не е същото място за което си мислите. Качвате се на едно рейсче с мрежи по прозорците и тръгвате из джунглата. И срещате тигри, мечки, леопарди и лъвове. Но те си се разхождат свободно. А вие сте в клетката на рейсчето. Не ми се мисли какво става като рейса спука гума :) Сигурно пътниците отвличат вниманието на тигрите, докато шофьорът сменя гума :) Има огради между териториите на различните животни естествено. Почти като в Джурасик парк :)

Има естествено и традиционна зоологоческа градина с клетки. Иначе змиите няма да се показват много :) Ама хиндуистите не са много щастливи с това устройство: за тях примерно леопарда и змията са свещени животни. Все едно да затвориш Св. Дух в клетка и да го показваш :) Така че там това се нарича временен приют за животни. Както и да е, интересно беше. След това ходихме на

жесток Пенджабски ресторант!

Агнешкото беше приготвено като за султани ! След това завършихме с шопинг. Аз лично отидох до държавния магазин за платове на търговската улица в Бангалор. Купих страшни тежки копринени платове за дамите в къщи. [caption id="" align="aligncenter" width="497" caption="Джурасик парк в зоопарка на Бангалор"][/caption]

След 7 дни в офиса в Бангалор завърши служебната част от пътуването ми и започна туристическата част. За нея си бях поставил 2 цели:

да отида до Тадж Махал в Агра и да разгледам Делхи.

Плана беше да пътувам от Бангалор за Делхи със самолет, от там да се домъкна по земя до Агра, да спя там една вечер, да разгледам Тадж Махал и след това обратно в Делхи за 2 дена. И от там за Милата Родина. За радост 3-мата ми руски колеги се съгласиха да дойдат с мен до Агра и след това да си тръгнат за Русия на другия ден (те бяха дошли 2-3 дена по-рано в Делхи и бяха разгледали там). Аз вече бях резервирал полет от Бангалор до Делхи, та се наложи те да си резервират полета сами. Но поне беше в същия ден (неделя). Заедно си резервирахме хотела в Агра за 1 вечер. hotels.com е велик сайт ! Даваш му град и забележителност в него и той ти дава списък на близките хотели. Имаше Радисън, но решихме че не ни се дават по 100 евра за просто преспиване за един ден. Така че резервирахме Crystall Inn, за който сайта казваше че е близо до Тадж Махал. Понеже бяхме 4 човека и това не е чуждо на руската пътническа традиция решихме да вземем по 1 стая на двама човека за да си разделим разходите. Естествено поръчахме стаи с две отделни легла :) Аз дори опитах да закупя и билети за влака, но се оказа, че ме сложиха в някакъв лист на чакащите и само ми взеха парите. Индийската ЖП система не е като Българската. Понеже е направена от англичаните четох че е доста подобна на Английската. Влаковете тръгват навреме и вървят по разписание. И бързо. А ако са продадени всички места когато се опиташ да резервираш все пак ти взимат парите, но те слагат в листата на чакащите. Ако докато стане време за пътуване не се освободи място ти ги връщат. Иначе трябва да провериш дали са ти дали място и може и да пътуваш. За жалост сайта на индийските железници не работи за чужденци. Та е добре да се резервира през посредници. Аз лично ползвах cleartrip.com. Австралийци някакви. Но понеже за руските колеги нямаше резервации за влака, а беше късно да се правят нови, решихме да вземем такси от Делхи до Агра и обратно. За 4 човека нямаше да излезе толкова много. Колегите от Бангалор добре ни съветваха да резервираме предварително онлайн. Но нещо се обутахме. Та като се сетихме в съботата следобед се оказа че интернета в хотела не работи и решихме да си опитаме късмета на летището в Делхи. Бях чел че там има държавна фирма която се занимава с предплатени таксита от летището до града. Та мислех да опитаме там. По принцип е много важно в Индия да се пазарува и работи с одобрени от държавата магазини ! Там има твърди цени и гаранция че стоката е качествена. За разлика от частната инициатива, при която качеството не е ясно и няма никакви гаранции за услугата или цената. Да ви напомня за България по соц. времето ? :)

Полетът от Бангалор до Делхи

беше с Kingfisher Airlines. Сериозно ги препоръчвам : стюардесите имаха списък с имената на пътниците в туристическа класа и се обръщаха към всеки по име : г-н Кодинов, какво искате за пиене ? г-н Кодинов, какво да ви донесем за обяд ? г-н Кодинов, искате ли да вдигнете самолета ? Това последното си го измислих де :) Иначе за 2-та часа полет ни предложиха великолепен индийски обяд. Имаше и избор от вегетарианско и месо. И това всичко за нещо като $100. Руските колеги летяха с друга авиокомпания. За същите пари са ги черпили една студена вода, та бяха гладни като кучета. Освен това тръгнаха 30 мин преди мен, а пристигнахме по едно и също време. Да живее Kingfisher ! Аз ги бях чувал понеже рекламират във Формула 1. А досега каквото съм купувал от рекламираното там не съм съжалявал :)

Както и да е, събрахме се всички в Делхи по живо по здраво към 15:00 местно време. И тръгнахме

да търсим превоз до Агра.

Аз попитах колегите дали искат преди това да ядат, да пушат, да пият вода и там каквото още им се прави. Те викат : дай да търсим превоз. Доообрееее. Намерих гишето на държавните таксита. Там един индийски Остап Бендер започна да звъни по телефоните веднага след като го попитах. Нещо ме резна под лъжичката че сигурно звъни на братчеда Раджив, ама нямахме много избор. Или поне така мислех в момента. Както и да е братчеда звънна обратно след 5 мин чакане и каза че имат „голямо“ такси за 5500 рупии и малко за 4500. Човека дори спомена срамежливо че са air-conditioned. Решихме да вземем голямото. След още 5 мин. консултация по мобилния братчеда каза че след 10 мин ще е пред терминала. При което руските колеги се пръснаха като молитви в небето : едни отидоха да пушат, други да ядат и ме оставиха сам с багажа. И естествено точно тогава дойде братчеда. Та се наложи да звъня по мобилния да ги събирам спешно. Представете си колко струваше това през руминга от България ! Хеле събрахме се и братчеда ни поведе извън терминала. Там ни чакаше един 7-местен шевролет който със сигурност беше видял и по-добри времена. Климатик верно имаше, но за включването му не ставаше и дума. И ръмжеше ужасно като вдигне над 60 км/ч. Но поне място за нас и багажа имаше достатъчно. Шофьорчето ни натовари и вика : сега отиваме в офиса да платите и тръгваме. Това ми прозвуча тревожно, но нейсе, бяхме се навили вече. Но се разтревожих съвсем като ни закараха в една махала до летището която поразително приличаше на циганската махала „Изгрев“ в Пловдив. Само че без панелките :) „Офиса“ се оказа рецепцията на един хотел. Помолих един от русите да влезе с мен, да не съм сам че не ми се струваше безопасно. Вътре братчеда ни взе рупиите, копира ми паспорта и ми даде разписка. Колегите настояха да го ангажираме и за върщането от Агра на другия ден. Но ни направиха отстъпка : 10 000 рупии за целия превоз. Шофьорчето щеше да ни изчака в Агра и да ни върне. Добреее. Платихме и 500 рупии капаро за върщането и тръгнахме. Мен ме сложиха на предната седалка. Оказа се че шофьорчето почти не говори английски. Но пък е приказлив. И постоянно се мъчеше да ми обяснява нещо. Мъъъъка.

Докато се измъкнем от Делхи мина близо час.

Задръстванията бяха монументални, понеже наближаваше Дивали (Индийската коледа) и всеки се беше втурнал да пазарува подаръци. Точно се измънахме от града и един от пътните полицаи ни спря. И се започна. Шофьорчето от време на време идваше до прозореца на колата ни и викаше „дай 100 рупии“. Аз дадох веднъж, дадох два пъти. Но на третия изръмжах. Той ми прати полицая. Аз му заобяснявах как сме туристи и имаме предплатен договор. Той ми обясни че колата нямала документи за това което правела. Оставих шофьорчето да се оправя само след още малко ръмжене в негова посока. След като разбра че няма да ни изцеди повече рупии си се оправи сам за 5 мин. След това спомена че му струвало 500 рупии. Ми да си е държал документите в ред. Както и да е, продължихме по пътя.

Индия е невероятна страна: 100 метра мирише на прекрасни цветя, 100 м на гаден дизелов дим и 100 метра на ла*на.

И се редуват в случаен ред. Не знаеш кое следва. И всичко това е залято от море от мръсотия и прах. А с нашата каляска без климатик държането на прозорците отворени беше единствената опция да не изпукаме от жега. Така че букета беше пълен и постоянен. По пътя имаше малки населени места. Там, поради задръстването от местния трафик колите се промъкваха едва едва. И това даваше чудесна възможност на просяците да ти тропат по прозореца и да викат едносрични думи. Така че човек трябваше да е много сръчен с дръжката на прозореца.

Пътят до Агра

беше 2 ленти във всяка посока. Както знаете в Индия се кара от ляво на пътя. Така че, по аналогия с това което съм свикнал, се очаква всички коли да си карат в лявата лента и когато изпреварваш да минаваш в дясно. И действително така си беше в Англия. Да де, ама не и в Индия. Всички се стремяха да карат в най-дясната лента. И се изпреварваше от ляво. Всъщност се изпреварва от където може. Но най-често можеше от ляво. Ще се зачудите защо всички искат да карат в дясно ? Ами просто: в няй-лявата лента имаше постоянен поток от каруци, пешеходци, мотоциклети, трактори, и всякакви други причудливи превозни средства. А понякога и просто трактори които се движеха в посока срещуположна на движението. И повечето от тези неща се движат много, много бавно. И излизат и влизат на шосето във всеки един момент и без да поглеждат назад. В Индия всички постоянно шарят от лента в лента : и колите, и пешеходците и моторите и рикшите. При това без да поглеждат назад. Работа на задния е да се съобразява. Дори и да си му се наврял в лентата току що. И затова обичая е като настигнеш някого да очакваш във всеки един момент да ти се навре в лентата. Затова нашето шофьорче намаляваше при всяка такава среща. Обичая в този случай е задния да надуе клаксона и по този начин да предупреди предния че ще го изпреварва. Но това естествено нищо не гарантира. Предния може пак да си кривне. Просто вероятността е по-малка. Като резултат от всички индийски пътища (дори и от пресечките на града) се чуват постоянни клаксони. И то не защото се карат ня другите водачи. Просто така си сигнализират. Не че го няма и скарването. Тогава продължителността на клаксона е друга. Но основно е просто „зад теб съм, внимавай“. Но това с шаренето по лентите ме вбесяваше първоначално. След 2-3 часа по пътя шофьорчето реши да почине. За целта ни спря в една прашна и мръсна крайпътна будка. И вика: „искате ли нещо за ядене“ ? ДА БЕ ! Дори и вода не си взех. На всеки 30-на км имаше будка за плащане на магистрални такси. От пътеводителите знаех, че това се поема от туристите. Та давах 50-те рупии без да се мотам всеки път. На границата между двата щата обаче (Делхи и Агра са в различни щати) работите придобиха сериозен характер. Този път на шофьорчето му поискаха 420 рупии. След кратка консултация с колегите му ги дадохме. Но не ни стана приятно. На едно място край пътя имаше огромна статуя на някакъв хиндуистки бог. Над 20 м висока. И във всички цветове на дъгата (като повечето неща в Индия). Доста странно изглеждаше сред полския пейзаж. Все едно че божеството ходи из полето :) Не спряхме, че беше започнало да се стъмнява.

След 5 уморителни часа по пътищата най-после минахме 200-те км до Агра. Пристигнахме по тъмно.

Агра се оказа голям град:

над 2 милиона според руските колеги. И тук стана интересно ! Опитахме се да дадем адреса на хотела в Агра на шофьорчето, а той нещо изхърхори на хинди и продължи да кара. А така ! Изглеждаше че не знае как да стигне до хотела. И това сериозно ме притесни. Имах карта на GPS-а във верния ми самсунг галакси с, но понеже руминга струваше безбожни пари бях изключил данните. И това означаваше че на GPS чипа му трябват няколко минути на едно място за да хване фикс. За радост поредното задръстване ми ги осигури, така че просто поставих телефона на таблото пред шофьорчето, превключих указанията на английски и му казах : „слушай и карай“. Това изглежда да работеше добре. Обаче по едно време шофьорчето ни хвърли в тъча. Спря пред един хотел където очевидно 2 индуси ни очакваха нетърпеливо. Единия от тях без обяснения се вмъкна при нас на задната седалка и вика : „аз съм вашия гид“ :) Доста се изнервих : все пак това се случва в непознат индийски град след мръкване. Но поне „гида“ изгледа че говореше повече английски и успях да разбера че той бил „включен в цената на тура“ и само бакщиш му се плащал. Оооок. Човека дойде с нас до хотела ни. Хотела се оказа малък и не много чист. Но пък поне интернета работеше ! Обадих се по скайпа в къщи на любимата. И ми олекна ! При всичките ми ходения и бродения само мисълта че някой ме чака в къщи винаги ме е държала. Пожелавам ви да има кой да ви чака ! Чувството е неописуемо. И вие също чакайте ! И се вълнувайте ! За това живеем. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Теглихме чоп как да се разделим двама по двама в стаите. Оказа се обаче че леглата са само спални ! Доста неудобно. Поне ни дадоха отделни завивки. А и леглата бяха доста широки. Така че не вярвайте винаги на това което тези посреднически сайтове за регистрации ви предлагат и винаги питайте хотела директно ако имате необичайни изисквания. Слезнахме до мазето (ресторанта) да хапнем нещо набързо. Оказа се че имат чудесно панир масала (бяло сирене в доматена яхния с много подправки) и корианрърен нан. И бира. KingFisher естествено. След хапването и 2 бири се почувствах че стреса от пътуването ме отпуска. И се оказа че хотела имал и друг ресторант на покрива, от който се виждал Тадж Махал. Но трябваше да се става в 5:30 сутринта за да има време за душ и да хванем изгрева. И затова се отправихме по стаите. Завивките не бяха много чисти, но поне имаше топла вода и чисти кърпи. Спах без сънища и без да се будя. На сутринта, след скромната, но питателна закуска в хотела (имаха роти и кафе с мляко) гида и шофьорчето дойдоха да ни вземат и ни закараха на 500-те метра до входа на Тадж Махал. Оказа се че за местните е 20 рупии, а за нас над 500. Това ми напомни за едно време в България и колко естествено ми се струваше. Добре че го махнахме това ! Толкова е унизително. Наредихме се на опашката заедно с възрастните американски туристи и се заприказвахме с нашия гид Кумар. Весел младеж. Питах го дали прави нещо друго освен екскурзоводството. Каза че не, защото много обичал да ходи всеки ден в Тадж Махал и се чувствал удивен от сградата. Да ви кажа, като влязохме го разбрах. На входа имаше сериозно армейско присъствие. Армията охранява всички национални паметници. Имаше и претърсване все едно че се качваш в самолет. Допускат само мобилни телефони и вода. Е, и мокри кърпички и портфейли де. Но примерно камерата която носеше единия колега го накараха да я остави на гардероб. И му взеха 35 рупии за удоволствието. Но пък фотоапаратите бяха разрешени. Нищо че някои от тях снимат и по-добри филмчета :) Тадж Махал е всъщност в превод „двореца на Тадж“. Тадж е жената на един от индийските султани. Тя умряла много млада. Султана много я обичал. И преди да умре го помолила за 2 неща : да не се жени повече (тя била третата му жена) и да направи нещо което няма да позволи на паметта за Тадж да изчезне. Султана обещал. След смъртта и се затворил за няколко месеца в двореца да мисли какво да е това нещо. И измислил : да изкопира горбницата на Хюмаюн, но в доста по-голям мащаб. И така се появил Тадж Махал. Според ислиамската традиция в задната част на градината винаги е място за храма. И точно там султана построил гробницата на любимата си жена. Защото за него тя явно била повече от бога. Дори започнал да строи мавзолей от черен мрамор и за себе си. Точно изкопал основите и на сина му, престолонаследника, му писнало да гледа как баща му хаби богатствата които той се бил наканил да хаби, та просто го арестувал и го затворил в една кула в двореца в Агра. И той станал султан. И строежа спрял :) Та основите на втората гробница така си и седят. Това е цената която плащаме за любовта :)

От Кумар разбрах защо е важно да се хване изгрева или залеза в Тадж Махал: мрамора от който е построена пропуска светлина. И затова сутрин на изгрев слънце паметника изглежда розов. През деня е златист, а вечер е червеникав. Казват че на лунна светлина бил млечно бял. И всички други камъни инкрустирани в него изпъкват. Пред паметника има едно езерце в което има платформа с пейки. На една от тях била поседнала принцеса Даяна при посещението си в Индия. И оттогава това е нейната пейка. Всичките американци се наредиха на опашка да се снимат на пейката. Аз пък се снимах на другата, надявайки се да е била на принц Чарлз :) За да се влезе вътре в паметника се надяват въху обувките едни шошони, които раздават на входа заедно с бутилка минерална вода (това е включено в билета за чужденци). Но вътре нямаше много какво да се гледа. А и един пазвант все ни подкарваше да побързаме. Навън в градните имаше много катерички и папагали. А пред двореца имаше колония зелени маймуни. Наснимахме се. По едно време докато го снимах един маймун се покатери бързо на стълба със знаци над мен и взе да се клати, карайки знаците да тракат. Скочих настрани :) Цялата работа отне около час и половина : към 8:00 бяхме на изхода. Кумар ни предупреди да си закопчеем джобовете и да гледаме напред и да не общуваме с никого. Това се оказа добър съвет : тълпа дрипаво изглеждащи улични продавачи ни наобиколи отвсякъде. Имаше всичко : от малки копия на Тадж Махал до колела от тел. Качихме се в шевито ни. Закараха ни до хотела да си изядем закуската. Кумар и шофьорчето изчакаха пред хотела. След това Кумар ни закара в една работилница която (според думите му) се държала от хората които поправят Тадж Махал. Не му повярвах много. Но пък историята която ни разказа е хубава. Първоначалните строители на Тадж Махал не се разпръснали, а се заселили около него. И всеки петък султана ги пускал да поправят и поддържат монумента. И така до наши дни. Само че сега държавата плаща на потомците на тези хора. Но все още затварят монумента в петък. Пък и хората в този магазин имаха демонстрационен щанд как се полират камъни като тези в Тадж Махал и как се инкрустират използвайки най-прости инструменти. А и имаха разкошни масички и поставки от мрамор с инкрустации. Вижте в снимките. На всяко имаше цена отзад. Обясниха ни че това били държавни цени. Не знам защо бяха написани с молив обаче :) Освен това цените за по-големите неща включваха доставка до домашния адрес на купувача. Практично :) Ако го вземеш на място ти правят 15% отстъпка. Както и да е, харесах си едни поставчици и глава на божество. 4000 рупии :) Добре че поне взимаха карти. След това поискахме от гида и шофьорчето да ни закарат във форта на Агра. Кумар каза че нямало смисъл да плащаме билети, понеже били отворили само една стена за достъп на посетители. Другото все още било казарми. Попитах го какво държи армията в тази крепост от 16 в. Той каза : понеже била много непристъпна, се използвала като арсенал. Погледах си календара. След това се ущипах. Както може би знаете с изобретяването на артилерията крепостните стени станали излишен лукс, който нищо не пази. Но явно при тези хора традиционната вяра че царската крепост е непревземаема така сериозно е вкоренена, че в момента в който са се отървали от англичаните са се върнали към първоначалното използване на крепостта. :) Но това само си го помислих де. На Кумар нищо не казах, за да не го обидя. Затова разгледахме крепостта на Агра само от вън. Внушително беше. На една от кулите й викали въздушния дворец, понеже е изнесена извън крепостната стена (над и пред нея) и е прорязана от много отвори (все едно че е направена от колони, но не са правилни, а поддържат множество малки прозорчета). А срещу нея беше Тадж Махал ! След 15-те минути които загубихме пред крепостта ни закараха при магазина на другия братчед (от който взимаха комисионка) : този път за обици и бижута с камъни. Но аз и един от колегите ги бойкотирахме и влязохме в отсрещния магазин за подправки. Купих масала чай, гурам масала и къри. 2000 рупии. Но имаха и цитри. Снимахме се с тях :) После не сме били истински туристи, а ?! :) Закараха ни до хотела да си вземем багажа. Оказа се че с предварителното плащане през hotels.com нямаше проблеми и просто си тръгнахме без допълнителни плащания и разправии. Дадохме на Кумар 1000 рупии, които според нас той често си заслужи. Но единия колега недоразбрал че му ги даваме заедно и му даде и 10 евро отгоре. А това е към 700 рупии :) Така че Кумар сигурно ще си спомня Руснаците с добро :) Към 12:00 се отправихме обратно към Делхи. Изтръпвах само при мисълта какво ни очаква. Този път обаче взех мерки : сложих един колега на предната седалка (той се зарадва). А и се оказа че нямаше повече допълнителни плащания : тези на отиване били за отиване и връщане. И на щатската граница просто минахме. Шофьорчето пак ни спря в същата дупка (като за целта обърна на шосето, понеже дупката беше от другата страна на шосето). Явно и там е бил на комисионка. Той се надяваше да ядеме, но ние взехме само бутилирана вода и газирано. На връщане установих че от всички тези разходи рупиите са намаляли сериозно и се налага да изтегля малко. Имах долари и евро, но курса който предлагаха в хотела беше много нечестен. Опитах да намеря банкомат в Агра следвайки напътствията на рецепцията в нашия хотел, но само се разходих до една махала странно приличаща на „Изгрев“ в Пловдив и след 500 м и консултация с GPS-а ми реших да се върна обратно. Та помолих шофьорчето да спре някъде до някой ATM преди да стигнем „офиса“. Колегите мислеха да го накарат да ме закара до хотела ми, но имайки предвид степента му на разбиране на английски решихме да не го объркваме повече. По едно време русите започнаха да обсъждат на английски бакшиша който са дали на Кумар и какво смятат да дадат на шофьорчето. Мобилизирах всичките си жалки познания по руски и ги помолих на руски да не го обсъждат пред него, че може да си създаде грешни впечатления. Те се зарадваха (обикновенно не си давам труда да опитам да говоря руски) и преминахме на руски да обсъждаме бакшишите. Оказа се че няма много трафик по пътя и пътуването до Делхи беше спокойно. Но в Делхи задръстванията бяха монументални. Шофьорчето все повтаряше „Diwali Traffic“. Като че ли не виждахме :) Точно преди да стигнем до „офиса“ той се сети и отби до един банкомат. Банкоматите в Индия обикновенно не са на открито. Обикновенно са в по-голяма сграда или в специално построена за целта тухлена сграда. Този беше в самостоятелна сграда. А по тавана и стените имаше гущери. Бързах колкото мога :) Явно шофьорчето беше решил че ще му дадем бакшиша веднага след тегленето, та протегна ръка фигуративно казано. казахме му че ще му ги дадем като стигнем. Той се нави. Както и да е : стигнахме в „офиса“ към 19:00. Там платих остатъка от сумата на братчеда от рецепцията. Колегите решиха да се настанят в хотела за няколко часа и да тръгнат от там за полета си в 2:00 през нощта. Аз поисках да ме закарат до летището. Те започнаха да ме питат кога ми бил полета. И аз веднага ги излъгах че е след 3 часа. Братчеда накара шофьорчето да ме хвърли до летището за 200 рупии ! Сигурен съм че ако бях взел моторикша шеше да ми излезе не повече от 100. Но не ми се разправяше с тях, та се качих. Казах на шофьорчето да ме закара на „Пристигащи“. Дори му посочих къде да завие. Въпреки това той ме закара на „Заминаващи“. И ми поиска бакшиш над тези 200 рупии ! Но бях прекалено уморен да споря с него. Дадох му 260 и му тръшнах вратата. От тази мила и позната азиатска картинка извенъж се оказах обратно в 21-ви век. Влакчето от летището до централната гара на Делхи беше по-модерно от събратята си в Америка. Поуспокоих се. Но в момента който излязох от гарата пак се оказах в „Изгрев“ : тъмно, мръсно, опикано и пълно с извънредно настойчиви и любопитни хора. Смятах да вървя от гарата до хотела, но се оказа невъзможно. Предадох се и отидох на бюрото за предлатени авторикши. Взеха ми 200 рупии. Но ме закараха до хотела без моя или на GPS-а помощ. Докато ме караха забелязах че авторикшите в Делхи имат електронни броячи като на такситата в България. Ха ! Напуснахме централния булевард и се шмугнахме на една малка уличка. Едни юнаци клечаха в тъмнината по уличката по която ме подкара авторикшата. Изтърпнах. Но за радост това беше само преминаване : хотела се оказа ярко осветен и на една павирана улица. Верно, не беше булевард, но не беше и от сокаците по които ме прекара рикшата. Взех душ, поръчах на рум сървиса 2 бутилки вода и установих че за моя радост телефона и компютъра може да се вържат към интернета и той пак работи бързо. Обадих се на любимата и прекарахме 1/2 час на видео разговор. След това оставих телефона да си качва снимки в Picasa-та и си легнах. Не успях да открия от къде се гасят нощните лампи, но просто се завих през глава. Така завърши пътуването ми до Агра. Дали си струваше ? ООООО, ДАААА ! Не ми обръщайте внимание че мрънкам понякога. Индия е невероятна държава. И Тадж Махал е много, много красиво място. Просто ми е малко по-интензивно на места. Аз не обичам неуредиците. Импулсивните постъпки ме изнервят. А на всичкото отгоре не мога и да се пазаря. Пиша това от хотела в Делхи на другия ден. Чакайте трета част от историята на Моята Индия за Делхи и за завръщането ми. Ще избързам напред и ще се похваля че Луфтханза са ме „произвели“ във frequent traveler ! Това си е цяла пътешественическа нашивка ! :) Очаквайте продължението Автор: Георги Кодинов Снимки: авторът Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

Прилеп (2): Зрзе

Wed, 01 Feb 2012 08:34:04 +0000

Продължаваме по стъпките на Крали Марко в района на Прилеп (Македония). Цветан вече ни показа самия Прилеп, а днес ще тръгнем към близкото Зрзе, за да разгледаме тамошния манастир. Приятно четене:

Прилеп

част втора:

Зрзе (Зързе)

До селцето Зрзе се стига по 25 км хубав асфалтов път от Прилеп. След половин час –пеша 7км се стига до манастира ,,Свето Преображение”. Да, ама не! Пътя беше затворен заради катастрофа и трябваше да заобиколиме по черния коларски път през тютюневите ниви.След час стигнахме до едно запустяло село с кирпичени изоставени къщи.Паркирахме колата в двора на една от къщите ,която един македонец беше постегнал за селски туризъм.Потеглихме покрай ромолящия поток или Зрзе нагоре. Чакълестия път се виеше нагоре сред буковата гора,която ни пазеше сянка в този горещ есенен ден.

По пътя бяхме застигнати от няколко джипа,които отпрашиха на своята офроуд обиколка.

След два часа ,след няколко почивки се добрахме до входа на манастира,кацнал на едно варовиково плато.В основата му се виждаха пещери обитавани някога от монасите исихасти .По късно монах Герман издигнал отгоре църквата на Преображението ,а когато станал епископски център , до нея се прилепила и църквата на ,,Св. Петър и Павел”. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Така се оформил манастирския комплекс ,който и сега се достроява. До него бълбукаше (зрзе )извора заприщен от няколко циментови корита ,където се мяташе пъстърва.

Обитава се от 5 монаха .Една монахиня гостенка ни нагости с билков чай под сянката на столетния орех.

Пред нас се разкриваше незабравимата панорама на Пелагонийското поле. Приличаше ми на дъното на угаснал вулкан заобиколен от стените на кратера- планините Баба,Бабуна и Каймакчалан. Когато крал Вълкашин се венчал тук поръчал да заключат вратите на църквата .И сега тази най- стара запазена резбована врата от 13 век е още е затворена .Защото се съхраняват материали ! Царски дарове?

В другата половина -вдясно в,, Преображение” можахме да се поклоним на чудотворните икони на Христос и Богородица Пелагониса. Тук обичайните места на иконите в царския ред са разменени,защото Богородица сама си сменяла мястото ,защото искала да вижда Христос.

Така единствено тук, Христос е отляво, а тя – отдясно.

Младоженката – Ефросима (Елена) – бъдеща майка на Крали Марко, вляво е изглежда е била хубаво македонско девойче.

Отвън в притвора са изписана светската сцена на Вселенския събор.

Старата руска камбана чака още някой Крали Марко да я вдигне.

Слизаме надолу покрай основите на епископска църква от 4 век.Тук македонските археолози, търсещи гроба на Александър Македонски са открили мощите на един неизвестен християнски мъченик.

Пътя надолу е песен и се слиза за половин час до Зрзе.

Вярно! Цветан Димитров 2011-9-9 Очаквайте продължението Автор: Цветан Димитров Снимки: авторът Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="177"] – на картата:

Африка пеша (3): Сенегал

Tue, 31 Jan 2012 07:00:38 +0000

При рекордните студове в България и Европа как да не продължим с едно пешеходнопътешествие из Африка?!? Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал. Днес обиколката ни продължава със самия Сенегал. Кой питаше дали в Сент Луис има баобаби? :D Има, и още как! :D Приятно четене:

Африка пеша

част трета

Сенегал

[caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="В река Сенегал"][/caption] За съжаление италианският кемпер не можа да влезе в Сенегал. В Дакар му искали 500 евро за документа и след това трябвало да минава през определени постове и да събира печати. На всичкото отгоре трябваше да си извадят нови визи за Марвитания от Дакар, където чакали два дни и им взели по 80 евро вместо нормалните 34. Разделихме се с малко тъга и много положителни чувства с Киара и Симоне и продължихме към Сент Луис, където имахме уговорка с каучсърфър. До Сент Луис стигнахме сравнително бързо с 2 коли, втората от които беше джип....който летеше със 150 км/ч по тесния и дупчест път.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Мостът на Сент Луис"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ламп – нашият домакин"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="По улиците на Сент Луис"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="в градския транспорт"][/caption]

Ламп – растамана, у който останахме,

живее със семейството си около два боабаба.

Много малки барачки наредени около пясъчен двор където жените готвят и перат и няколко овце стоят вързани като кучета. Слушахме реге от сутрин до вечер, Ламп довърши растите на гената със специална смес от смола и восък (бър да карите), пиехме чай и ядяхме типични сенегалски храни - риба с ориз (яса) и лах (кус-кус със сухо мляко и захар). Ламп се занимава със свирене и правене на джембета, но за съжаление не знаеше английски и се разбирахме с езика на музиката и много усмивки.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Пленен пеликан"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Риба"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Вторият мост в Сент Луис, който не работи..."][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Дауда и асоцияцията му имат 5 училища в Сейнт Луиз за бездомни дечица, които учат Коран и просят"][/caption]

Останахме там пет дни, разхождахме се из Сент Луис, взимахме лодка до полуострова.

Сент Луис е приятно градче

с много артисти, музика на всякъде и по всяко време. Това е старата морска столица на Западна Африка за търговия на роби и стоки. Ходихме на плаж южно от града, по пътя на плажа имаше къщи директно на пясъка, а децата акаха направо на брега до океана без да се притесняват. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Ламп ни даде по едно гри-гри (амулет за защита) правено от неговия баща – стар растаман, срещу 25 кг ориз. Разменихме с него една ямайска тениска, вълнен шал и шапка (не знаем защо тук носят зимни шапки в жегата) и планински панталон срещу реге пижама и шапка за расти.

В Сенегал всичко е сравнително скъпо

и тъй като се налагаше постоянно да купуваме разни неща на Ламп и неговите приятели, парите бързо започнаха да намаляват и решихме да се преместим на някой див плаж, където няма магазини и банкомати. Като цяло хората тук си мислят, че щом си бял имаш купища пари и трябва постоянно да харчиш. В повечето магазини ни казваха поне два пъти по високи цени, а то и без това нямаше голям избор в тях. Карахме я на хляб и от време на време някой омлет с картофи в типичните ресторантчета, които представляват дървени пейки около една масичка с яйца и картофи, където ти готвят и сервират. Иначе в къщите всички ядат заедно от една обща купа и пият от обща чаша. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Чаят се сервира след дълго пресипване в чашата и обратно"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Лах - малко прилича на мокър пясък, но ние си го изядохме с удоволствие"][/caption]

И така, напазарували 5 хляба и един местен течен шоколад (доста гаден, но се свиква) тръгнахме към

Ланг дю барбери – мястото, където р Сенегал след като тече десетки километри успоредно на брега, се влива в океана

Стигнахме до там с един камион и един пикап и опънахме палатката в една горичка близо до морето до входа на национален парк. Нямахме пари да влезем в националния парк, но се разходихме наоколо и успяхме да видим някои красиви птици и хиляди милиони раци. Местността е доста дива, има няколко малки селца, езера, река, която трябва да прекосиш с лодка, за да стигнеш до океана.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="странните раци само с по една голяма бяла щипка бяха навсякъде по много"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="С баобаба"][/caption]

Останахме там два дни пълен релакс и

тръгнахме към Дакар

с надеждата да се изкъпем в сладка вода най-накрая. Направо от входа на резервата ни качи полицейски пикап до разклона за Дакар. Отначало искаше пари, но като му казахме че сме на стоп ни натовари отзад в каросерията. След това двама усмихнати сенегалци ни взеха до следващия град и накрая французин с марокански произход, който работи в Дакар. Знаеше добре английски, каза че е писател и също пътува много. Спирахме да видим баобабовата гора по пътя към Дакар. Мислихме за Екзюпери, който е поправял самолета си в пустинята в Мавритания и често е оставал в Сент Луис, за Малкият принц и баобабът който би завзел малката му планета. Ако вървиш само направо няма да стигнеш далеч.

Така направихме София – Дакар изцяло на стоп.

Останахме в едно селце – предградие на Дакар на каучсърфинг у Дали и семйството му с много сестри и деца. Дали беше болен от малария, за втори път. Изкъпахме се най-накрая с кофа вода. Тук до сега душ не сме видели, водата е много скъпа и често спира. Токът също спира постоянно. Иначе до сега пием навсякъде вода от чешмата, понякога я филтрираме, но като цяло е добре, не сме имали проблеми. На сутринта отидохме до Дакар на стоп, който ни остави направо пред посолството на Мали. От там трябваше да вземем следващата виза. Вечерта след неразбирателство с двама каучсърфъри се оказахме на улицата без подслон. Връщането в предградието беше трудно и скъпо, а хотелите в града бяха невъзможни за нашия бюджет. Останахме на едно осветено място в центъра близо до охрана и полиция да чакаме утрото. Скоро полицаите ни поканиха да спим на тротоара пред една зеленчукова борса. Имаше доста комари, хлебарки и дори плъх и решихме да опънем палатка. Така къмпирахме в центъра на Дакар, охранявани от полицията.

Очаквайте продължението

Автор: Лора Василева

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа!

Сноуборда тази година

Sat, 28 Jan 2012 18:27:11 +0000

Още в предишния пост се оплаках, че тази година има много сняг, но пак си намираме извинения да не ходим. Аз принципно съм навит, но нещо не мога да намеря съмишленици. Особено след като Ели е с гипсиран крак. Миналия уикенд го пропуснах, този вече бях решен да ходя. Отново започна едно търсене на хора, едно звънене. В петък вечерта към 22 часа, докато бях на couchsurfing среща, се чух с Юли и уж го навих сутринта да ходим, но тази сутрин 10 минути преди уговорката ми се обади, че се отказва, заради студеното време. Вярно че беше -10 в момента, но според прогнозите, това щеше да е най-топлия ден за следващите 10 дни. Освен това слънчев, без вятър и без валежи. Да не говорим, че официално го дават, че има 245cm сняг на Пампорово. В крайна сметка не издържах и отидох сам. И беше много хубаво – чудесен сняг, чудесни писти ! За първи път тази година (а може би от миналата) въобще не исках да свършва. Преди или ще се уморя, или ще замръзне всичко, или няма да има сняг … и дори си тръгвах преди 16:30 (когато спират лифтовете). Днес, въпреки че слънцето не успя да пробие облаците, карането беше супер. Имаше и доста хора, но аз отново карах основно към Стойките, където са по-малко, а 6-седалковия лифт не оставя да се образуват опашки, както на останалите.

Искам да споделя още нещо – днес си тествах новите дрехи, които си купих с изключителната финансова инжекция за рождения ми от приятелите ми, която беше конкретно за закупуване на нов сноуборд панталон. Аз с парите успях да си взема не само гащиризон (каквото бях запланувал) но и ново яке … и двете на промоция от Kenvelo. Знам че не е някаква специализирана марка за екипировка и не очаквах много, но и двете изглеждат много добре. И най-важното – днес показаха, че са много топли и сухи. Въобще не изпитах никакъв студ. И може да прозвучи грубо, но за първи път от много време гащите не ми бяха мокри и замръзнали, като си тръгвах от пистите. С други думи – благодаря Ви, подаръците са чудесни !

Кажи здрасти на България :)

Fri, 27 Jan 2012 12:00:04 +0000

Днешният пътепис ще ни покаже милата ни родина през истински оценяващ я поглед. Анастасия ще ни покаже това, което, хващам се на бас, никой от вас, никога не е изпитвал към нашата скромна, странна, реалистична, антиромантична, черногледа и ... съвсем нелоша страна :) Приятно четене:

Кажи здрасти на България

- Искаш ли айран? - Какво е това? - Разредено кисело мляко. - МОЛЯ?!!

Този разговор беше една от първите ми срещи с България. Добре дошло, малко рускинче, ела да ти покажем какво е сирене, разредено кисело мляко и супа от черва. Извинете – шкембе чорба! Бях на осем, когато родителите ми решиха да се преместят в България. Причините са много, но има една, която е най-важна – търсили са свободата. През 1997 година в Украйна свобода няма, не и на практика. Всеки има възможността да работи, но не всеки има щастието да изкарва пари, достатъчни поне за прехраната. Родителите ми отиват там, където е по-свободно. Поне тогава. И поне за тях. Знаели ли са, че това е държава, толкова наранена от решението на Тримата големи по време на Ялтенската конференция Югоизточната част на Европа да попадне в лапите на СССР? Знаели ли са, че всяко ново запознанство в продължение на всички тези години ще започва с „Хей, а ние учихме руски в училище, но аз нищо не знам”? Знаели ли са какво е боза, и че думата значеща потник на руски, в България носи свещеното значение на „мама” – „майка”? Предстояло им е да научат. Когато пристигнахме в България, ние не знаехме нито дума български. Кълна се – нито думичка. Спомням си как с мама ходихме до магазина и тъй като не можехме да кажем „хляб” или „мляко”, ги сочехме с пръст и се смеехме. Беше ни неловко, че сме такива невежи. Тогава проговорихме – „хлябът” стана по руски „хлеб”, а „млякото” – родното ни „молоко”. Магазинерките се усмихваха и ни поправяха, а ние се учехме. Никога няма да забравя първия си учебен ден в българското и любимо 7-мо СОУ „Кузман Шапкарев” в Благоевград. Учителката беше написала числата от 0 до 10 на дъската и вероятно искаше да ги преговорим. Първо изпитах ужас. В Украйна за една година се учихме да смятаме, събираме и изваждаме до 1 000, а за домашно през лятната ваканция ни бяха дали таблицата за умножение, която бях научила прилежно, и изведнъж мен ме карат да назова числото 0. Честно да си призная, си казах наум – „Тези тук са абсолютни идиоти” и вдигнах ръка. - Кое е числото, Настя? – попита стреснато госпожата, която прекрасно знаеше, че аз не мога да обеля и дума на „език свещен на моите деди”. - Ноль – каза смело Настя и победоносно огледа „идиотите”, които след моето признание изглеждаха още по-шокирани. - Правилно. Само че на български се казва „нула”. Егати! То пък трябвало и на български … Ако си мислите, че местенето в нова страна е леко, жестоко се лъжете. Особено във времена, когато информацията достига през филтрирани медии и в ограничени количества. Ние не знаехме нищо за тази страна и вероятно от няколко реда насам вие се питате – защо (по дяволите!) сме дошли тук? Ще поясня. В онези години, малко след разпада на СССР и отварянето на границите, съветските хора започнаха да бягат, особено онези, които не бяха така впримчени в паяжината на партийната идеология. Останалите изведнъж научиха, че има друг свят, че има СВОБОДА. Тази свобода, която ти позволява сам да избираш къде да отидеш и това няма нищо общо с партийните решения и кадровите разпределения на завода. ТИ РЕШАВАШ. Найс, а? И родителите ми решиха. При това доста бързичко. Само след двуседмично посещение при приятели в Благоевград те твърдо решиха, че тук се диша по-леко. Това е причината ние да не знаем почти нищо за България, нито езика, нито културата й. Смело решение. Гордея се с родителите си – те са ми подарили свобода. Но ако си мислите, че преди 15 години мислех така, жестоко се лъжете. Да, всичко беше интересно и всичко беше… чуждо. Няма да повярвате, но след като учихме за Руско-турската война в 4-ти или 5-ти клас, абсолютно нелогично съучениците ми ме нападнаха, че съм рускиня. Не знам как моето детско съзнание е успяло да се пребори с нападките на класа и да остана с абсолютното убеждение, че аз трябва и мога само да се гордея с този факт. Тогава не знаех още колко примамливо звучи описанието „Една руса рускиня” за мъжете и че всеки младеж, който ме чуе да говоря на руски с майка ми по телефона, променя погледа си на секундата. Рускините са секси. Не казвам, че българките не са. Просто те не са предмет на разговора ни сега. [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="7"] [geo_mashup_location_info] И така, година след година, аз учех България. Да, да, именно учех тази страна, която така и не нарекох моя родина. Аз си имам родина, имам си и държава, която обичам, и те са две напълно различни и прекрасни по своему. Често срещам недоумяващи погледи, защо аз не наричам себе си българка и защо говоря с родителите си на руски език? Вече 15 години подред мама се бори с тези въпроси с логичния въпрос-отговор – „А вие ако отидете в Америка ще говорите ли на английски у дома си?” Някои може би да.

България е огромна. България е прекрасна. Храните, които изброих в началото – айран, боза, баничка, миш-маш … дори изпитвам затруднения, за да назова повече, те вече не са ми чужди, те са част от моето меню, но повярвайте, сблъсъкът с тях беше сериозен. Свикнала да ям борш и пелмени, аз не разбирах идеята на тези яйца с домати, объркани със сирене. Странна работа, сериозно ви говоря. А и разреждането на кисело мляко… отчайващо! Истината е, че в Украйна киселото мляко само по себе си наподобява айрана, защото липсва онази вълшебна българска бактерия, която го прави гъсто. Но как да го знае едно осемгодишно момиче?

Странно е, но и сега, когато нашите приятели пристигат в България, те започват опознаването й през стомаха. Първо се минава през всички интересни ястия в менюто, а след това се заговаря за културата. Може би причината е, че храната е нещо реално, за което бързо и лесно изграждаш мнение; а може би е друга – за разлика от културата, тя лесно може да се купи. Така или иначе, българската култура е нещо необятно. И неповторимо. Знаете ли, чела съм „Под игото” четири пъти. Не се хваля, просто обичам тази книга. Което разбира се, не значи, че чета само нея. Просто в нея намирам българската душевност. Когато я открих за пръв път в четвърти клас, тя беше една; сега тя е друга – още по-хубава. Но колко мои приятели отказват дори да отворят корицата на романа… Може би, трябва да се изразя по-правилно – колко мои познати… Често недоумявам, защо българинът така бяга от корените си? Ако го попиташ директно за това, той ще се обиди; логично, това е все едно да те попитат: „ А ти защо се срамуваш, че баща ти е алкохолик и леко изкуфял дядка?” Никога няма да признаеш, че това е истина, дори да е така. Но нищо няма да ти попречи да наречеш някой дядо „алкохолик” или „леко изкуфял”, с ясното съзнание, че и той има дете. Така де, всички си имаме недостатъци. И родители. Но и корени, и това, с което се сблъсках на втория етап, беше срамът. Повярвайте, аз обичам българина – и буквално, и преносно. Но моля ви, отговорете ми – защо се срамувате от себе си? От психологическа гледна точка сега ще започнете да спорите, че това не е вярно, но можете ли да промените мнението, зародило се у мен преди толкова години? Това, което ме изуми, беше изразът „Българска работа”. И до днес не мога да ви го простя, съжалявам. Първите си осем години прекарах сред рускоговорящи хора, ходех на училище и четях руски книги, слушах руска музика и рецитирах руски стихчета. И никога, до момента, в който не чух „Българска работа”, не се бях и замислила, че трябва да се срамувам от принадлежността си към някаква държава. Не бях предполагала, че ти сам можеш да обидиш себе си и то не поради някакви твои лични качества, а поради твоята националност, която слага някакъв негативен печат на дейността ти в зародиш. И шокът беше голям. Спорила съм с мои съученици и преподаватели за този израз и знаете ли, мисля, че те се срамуваха от него, но тъй като това е фраза, която повтаря цяла държава, не можеха да приемат, че съм права. А аз бях! И съм. Ще повторя пак – обичам българина и не разбирам, и не приемам неговото отказване от себе си. Нещо повече – осъждам го! Хубавото е, че в последно време почти не чувам този израз. Или хората са спрели да го повтарят, или той не е част от речника на онези хора, с които съм се обградила, не знам. Но знам, че самочувствието на българина се подобрява или влошава с всеки следващ доклад на ЕК. А защо външната оценка продължава да бъде основополагаща за него, ето това не знам.

Култура. Литература. Чалга … Бихте изпопадали от смях, ако можехте да ме видите как подскачам на дивана в хола и рева с пълен глас: „Луда по тебе ще си остана, дори да бъда жива ранааааа”. Мъка. Но децата са деца и дори на 10, те продължават да протягат ръчички към лъскавите неща и да, аз слушах чалга, боготворях Деси Слава и гледах ТОП класацията на Канал 3. Помните ли онази кака Деси, една с дълга руса коса?

Та, чалгата беше „супер”. Друга дума не мога да измисля, защото приемах чалгата като нещо нормално, тя беше част от България. И ако аз не познавах страната, логично беше да приемам всяка нейна част, малко по малко. Приех и чалгата. И трябва да призная, че след като научих за нейното „пагубно” влияние върху културното развитие на младежта, спрях да я слушам. Но това не ми пречи и сега да си пускам някои определени песни. Защото именно когато научих тази страшна новина, че чалгата убива мозъчните ни клетки, предназначени да цитират Гьоте и да слушат Моцарт, аз се ядосах. У мен се породи някакъв неосъзнат гняв – защо нещо, което е част от страната, трябва да бъде изрязано като апандисит и тъпкано, тъпкано, тъпкано… Отново този срам, това разделение, за което споменах по-горе. Същият този срам, който се появи и изля под формата на негативни коментари, когато в България навлязоха турските сериали. Неописуем срам, изригващ в гняв. Но защо? Не знам дали моето принудително опознаване ме е направило толкова толерантна към различността, но обремеността с миналото и историческите предпоставки да отричаш нещо – за мен това е повече от глупаво. Българите не виждат никакъв проблем в яденето на банички с айран, като и двете ястия са от турски произход, но турските сериали са вече трън в окото. Каква е тази избирателна пропускливост, с която гледаме на света? Или просто са нужни години, за да свикнем с латиноамериканските сериали и сега изведнъж се противопоставяме на новите – турски, само защото са: А) Нови и Б) Турски? Нека се върнем на музиката. Аз дълги години не знаех, че в България има друга музика освен чалга. Жалко, но тя беше най-достъпната за мен и 12-годишните ми приятелки се кълчеха на нея. Но това не беше съзнателен музикален избор, това просто беше мелодия, с ритъма на която можехме да изразяваме себе си. После научих за БТР, Атлас, Акага – прослушах БГ радио. Хубаво е, когато в живота ти навлиза нещо ново. И още по-хубаво е, когато имаш свободата да го избереш. Не е страшно, когато е чуждо Нека все пак се запознаем. „Казвам се Анастасия” и когато ви го кажа и добавя към това изречение още няколко, няма дори да си помислите, че съм рускиня. Въпреки че приятелите ми твърдят, че имам типично славянско лице, което заедно с тази прекрасна (изкуствено) руса коса ме правят една истинска Анастасия. Вече споменах за една от реакциите при запознанството ми с някой друг („Хей, а ние учихме руски в училище…”). Другата, която неизменно предизвиква името ми, е „Ах, като принцесата”. Първо тя е била княгиня, ако трябва да сме точни, а второ – банални сте. Българинът се оплаква, че страната му е западнала и е една от най-тъжните в света, но не прави кой знае колко, за да научи нещо за някоя друга. Нека се разберем: това, което твърдя, е обосновано на мои дългогодишни наблюдения и не цели да обиди никого. Убедена съм, че има хора, които влагат наистина време и емоции в това да опознават чуждите култури, но много не го правят. По техни си причини. Какво е да си чужденец в България? Хубаво е. За теб не знаят много, на теб, по някакви непонятни причини, ти се възхищават само защото си се научил да говориш български, и те харесват. Странно, а? Българинът, който хаби толкова емоции да обижда себе си, да плюе по форумите и да съска срещу комшията вярва, че щом ти си от друга държава, ти си нещо повече. И това ме натъжава. За дългите години, в които изучавах България, аз станах част от нея. Както вече споменах, това не е родината ми, но това е скъпо за мен място и следвайки тази логика, чужденците тук са също такива и за мен. И аз не искам да адмирираме никого, искам да бъдем равни и помагащи си. Някога взимали ли сте автограф от някого? А защо? Нима неразбираемият подпис на Бербатов ще остойности вашата същност? Как именно? Това, за което ме боли, е липсата на самочувствие, което се проявява във всичко. Хората, които са част от моя живот, са успели да преодолеят тази липса и се справят прекрасно, вървейки напред и вярвайки в собствените си усилия, но ако за Франция можем да кажем, че тя не си пада по англоговорящи туристи, за България можем да кажем, че ги адмирира. Питам се – докога? Докога ще продължава това криене в черупката на собствената си неувереност и докога ще се счита, че българското образование не е добро? То може да не е толкова добро, колкото това в Англия, но пазарът на книги е отворен отдавна и самообразованието не е преследвано от закона. Докога чалгата ще стои като срамно петно в картона на държавата вместо да бъде прието като някаква форма на полудяване и самоизразяване? Дисковете на Моцарт се продават свободно, и който има усещане за него не намира проблем да ги открие, и чалгата определено няма да му попречи за това. Който има нужда да лудне малко, да заповяда. Всеки има своите фетиши. Но би следвало да се подкрепят родните, ваши неща. Аз го правя за тях (българските); защо не и вие? Българинът е като сираче, което много отдавна са изоставили в детски дом и то иска да изглежда гордо от този „свой” избор. Истината е, че няма една или две сирашки държави – всички са такива. Те нямат баща, нямат и майка, но имат много, много деца. Понякога на тези деца им е добре, понякога им е зле, но ако те не се отказват от своята страна, тя никога няма да бъде самотна. И никога няма да се превърне в сираче. Затова Ви моля, живея тук 15 години и считам, че имам правото на мое мнение и на една молба – моля Ви, обичайте страната си, защото тя е прекрасна! Преди време ние напуснахме родината си, така се случи, такъв е бил изборът на моите родители и аз съм го приела с малко или много трудности и знам, че тази страна, в която към днешна дата имам лична карта и ЕГН и която ме приема почти като осиновена дъщеря, има много красота. Тя е в хората и в онова, което те вършат за нея. И ако родителите ми са били привлечени от свободата, която са открили тук, на мен много ми се иска да създам свободата сега, за да има хора, които да останат. И да открият смисъла и доброто в България, така както аз го правя. Вече 15 години. Автор: Анастасия Карнаух Други разкази свързани с Народи – на картата: КЛИКАЙТЕ!

Снежна разходка на Витоша

Fri, 27 Jan 2012 07:00:57 +0000

Затрупа ли ви снега? А улиците почистиха ли? Вместо да мрънкотите, колко е студено, снежно и че взорът от никъде надежда не види, взмете се стегнете и се качете на Витоша! Днес екипът на Луканет, които освен всичкта си друга работа, поддържат и хостинга на нашия сайт ще ни водят на Витоша. И така представям ви тези, които ми спасяват задника всеки път, когато смело и безотговорно се опитам да съсипя сайта, който четете :) Та, приятно четене:

Снежна разходка на Витоша

Дните за отработване са едно много хубаво нещо – хем първо не работиш, хем после отработваш, ама не съвсем. Защото не съм видял някъде да им се гледа насериозно като на работен ден. Затова и във фирмата решихме да го обърнем на спортен полуден. На шега или на майтап, но стигнаме до Витоша тази на пръв поглед неприветлива събота.

Качихме с коли до

Златните мостове

и после нагоре пеша. Гората беше истинска зимна приказка. Снегът достигаше до 2 местра на места. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Успешно минахме пътя до хижа Бор по шосето (което си беше зимна пътека). През лятото това е доста смешен маршрут, но тази събота беше след прясно навалял сняг, с температура под нулата и лек вятър. И допълнително спътник с контузен крак и куче, което искаше да изяде всички. Въпреки това се получи много приятна зимна разходка. Сили ни даваше и мисълта за приятното похапване, което бяхме планирали на връщане. Въпреки, че от планината нямаше нормален ток от 2 дни, хората в ресторат Момина скала правеха всичко възможно и не оставиха гладен човек. Беше един чуден ден. Направо е срам да имаме такава планина под носа ни и да не се възползваме по-често. Скоро пак Ето и маршрута ни Вижте Витоша - Златните на по-голяма карта Малко снимки

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Екипът на Луканет – хората, които спасяват задника на редакцията, когато успее да скапе собсвения си сайт. Благодаря, момчета и момичета! :)"][/caption]

Малко хумор (за сметка на колегите) Автор: Веселин Малезанов Снимки: авторът Други разкази свързани с Витоша – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа!

Снежна приказка и отново... на море

Thu, 26 Jan 2012 20:54:40 +0000

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

Прилеп (1): Вароша

Thu, 26 Jan 2012 07:00:10 +0000

Явно тази седмица ни е за първите част на няколко сериала. Днес започваме с една обиколка около Прилеп в Македония, Цветан ще ни води натам. Приятно четене и гледане:

Прилеп

част първа:

Вароша

Билетът София-Прилеп е 45 лева.Градът е известен с фабриките за тютюн,бира,шоколади и манипулатори. Но ние се интересуваме за балканския юнак – Крали Марко? А, кралят на Прилеп имаше паметник в центъра на града! Сега е турнат по- актуалният на Александър Македонски. [caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Александър (Ацо, Сашо) Македонски – Прилеп, Македония"][/caption] Това е решението на шефовете – Лъвовете от ВМРО ,,Тодор Александров”. [caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Лъвовете от ВМРО Тодор Александров"][/caption] [geo_mashup_map zoom="11"] [geo_mashup_location_info] Но можем да ви заведем до Вароша на 2 км ,където е преместен – на баира към Маркови кули, неговата крепост над града.

Доверяваме се на магарето Марко и тръгваме по пътеката към

манастира ,,Архангел Михаил”.

[caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Марко"][/caption] Зад портите на манастира дебнат 6 строги монахини, които забраняват снимките вътре.Но пък и малка част от стенописите са останали читави.

Тук е мястото да похвалим любезните македонски монахини, намерили подслон в Клисурски манастир край Берковица. Все пак намираме Крали Марко – изобразен като ктитор с избодени очи отляво до входа на църквата. И под цветята на перилата потайно снимаме... Следващия път по-добър резултат!

Дворът на манастира.

Спускаме се надолу и отсреща е църквата ,,Св. Никола” от 1299г. Малката квартална църква ни отключва стопанина – комшията Гоце Йовановски . [caption id="" align="aligncenter" width="691" caption="църквата ,,Св. Никола”"][/caption] Малко бижу, без билети и без ограничения за снимки !

Сред античните останки в тази райска градина се разхождат пауни.

Реставрираните фрески през 1960г. греят с багрите си (Като нашата Боянската църква с вход обаче – 15 лева.)

Благолавящата или Богородица е вдигала ръце от нас, май ?

Част от Разпятието на Христос.

А отгоре е Успение Богородично.

Във Вароша има още няколко църви, но ние питаме за прочутият манастир Трескавец над Прилеп. Как да стигнем за един ден и се върнем? „Само 50 евро, с моя джип!“- предлага ни Гоце. Решаваме да потърсим други оферти или туристи, с които да си поделим пътя.

Чаршията пуста, няма бира и туристи! Юлският бирен фест е привършил . А Скършеното минаре се е килнало.

Хитър Петър ни напомня- три пъти мери преди да отрежеш...

...и решаваме -да опитаме от прочутата Прилепска скара! Да отрежем пържолата !

Червената ,,Ню Йоркска” топка отмерва времето. Преспанските камбани на Димитър Талев не се чуват в Прилеп. Много сме благодарни сме на нашият домакин, който беше с нас този ден въпреки неразположението си! Утре ще отидем до манастира Зрзе, а после до Трескавец. Цветан Димитров 2011-9-8 Очаквайте продължението Автор: Цветан Димитров Снимки: авторът Други разкази свързани с Другата Македония – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа!

Европа преди Коледа (1): Люксембург и Брюксел

Wed, 25 Jan 2012 07:00:39 +0000

Тези започнахме няколко дълги обиколни пътеписа. След Африка и Индия, днес наред е Европа. Ирина ще започне разказа си с Люксембург и Брюксел, за да ни покаже отново предколедна Европа. Приятно четене:

Европа преди Коледа

част първа:

Люксембург и Брюксел

Подготвяте ли трепетно новогидшното меню? :) Аз – да, пиша-бриша, правя списъци, рисувам схеми, сякаш ще храня двайсетина изгладнели талибани, а не само нас двамата… Така де, новият ми принцип е по малко от всичко, за да опитам колкото се може повече рецепти. Ще ги споделя и с вас разбира се, защото споделената храна ми става все по-вкусна от тази, дето я приготвям само за себе си. Но преди това имам да ви разквазм за едно много хубаво и напоително – предколедно пътешествие. Разбира се отново с влак. Много влакове, които в крайна сметка се сляха в един, в стотици размазни картини, кафе в бордбистрото, едно спално купе, забързани резервации, малко закъснения и много спокойствие. Въпреки че пътната обствановка миналата седмица в Европа беше доста тежка, изненадващо нямахме почти никакви проблеми с разписанието, освен малко закъснения, но в рамките на търпимото. Докато пътувахме прочетох четири книги, изядохме всички коледни сладкиши, унищожихме един пакет датски пиперени бисквити, малко френски макарони и много белгийски шоколад. Какво е едно пътешествие без опитване на непознати кулинарни шедьоври? :) Това пътешествие не беше планирано дълго време и с големи подробности, купихме билетите в последния момент и знаехме основните дестинации, но въпреки това се получи чудесно. Не обичам да чета предварително информация за местата, които ще видя, някак се оставям те да ме изненадват и водят, а обикновено и не съжалявам, ако сме пропуснали някоя забележителност или интересно място – градът се разкрива сам в случайните странични улички, където диша наистина като себе си. И така маршрутът включваше:

Люксембург – Брюксел – Антверпен – Хага – Амстердам – Копенхаген – Малмю – Хамбург и обратно в Нюрнберг.

Признавам, че една подобна обиколка се осъществява доста по-лесно, когато се тръгва от Германия – желаните дестинации са много по-близо и не се налага използването на самолет, за да се спести време, както направихме през лятото. Всички тези градове са много по-приветливи, когато времето е хубаво, но пък и зимата не трябва да се пренебрегва – въпреки студът всяко място има своето неповторимо очарование през различните сезони. На 16 декември рано сутринта тръгнахме за

Люксембург

и шест часа по-късно вече бяхме там, където ни посрещна обилен снеговалеж. Този сняг ни преследва през цялото време – където и да отидехме заваляваше и натрупваше огромни преспи – същинска приказка, особено ако я гледаш през прозореца на някое топло кафене :)

Нямах някакви предварителни очаквания за

Люксембург, но все пак градът ме изненада

– най-вече с натоварените си улици. Явно заради времето имаше големи задръствания, кишата беше доста неприятна, а основният градски транспорт там са автобуси и улиците ми напомниха много за софийските при подобни зимни условия. В центъра открихме малък коледен базар – с греяно вино и вурстчета, съвсем тематично :) [geo_mashup_map] [geo_masup_location_info] За около два часа вече бяхме обиколили няколко пъти интересните места, оказа се после обаче, че имало и стар град, до който се слиза с асансьор и не се вижда от никъде – така и не бяхме разбрали за него, но пък ставаше все по-студено и ентусиазмът ни за обикаляне по-улиците се вледеняваше правопропорционално на залязващото слънце.

Но пък имаше много сладкарници, с интересни и отрупани витрини, на много места се предлагаше и шоколад на клечка, като този, който правих – в стотици различни аромати и форми, разбира се не пропуснахме и да хапнем френска ябълкова тарта. Всъщност последното се случи по-скоро случайно. Седнахме в едно кафене да се стоплим и ни се хапваше нещо сладко, но така и не открих меню. Сервитьорът говореше само френски, за кафето се разбрахме – обаче за сладкишите ударихме на камък. Пробвахме на няколко различни езика, докато накрая аз не възкликнах с последна отчаяна надежда заветното “patisserie”! Оказа се, че тази дума отваря всички врати – очите на сервитьора светнаха, осъществихме контакт и малко по-късно получихме две парчета ябълкова тарта с тънка маслена коричка. И сякаш от Люксембург ни потръгна на сладкиши, някак непланирано, през цялото пътуване успяхме да опитаме много вкусни и различни неща, които доставят краткотрайно, но така значимо удоволствие. На следващия ден, още преди да изгрее слънцето, вече бяхме на гарата и хванахме влак за

Брюксел

– пътуването отнема три часа, но наистина минава неусетно, особено, когато имаш голяма чаша с кафе и инетерсни гледки през прозореца или обичаш да си поспиваш като мен, с крака свити на съседната седалка.

Брюксел ме изненада с това, че ми хареса,

въпреки че изглеждаше мърляв и понамирисваше като некъпано дълго време улично коте. Не очаквах да ми допадне толкова, но може би ме грабна с холандската нотка, която се крие в сградите и хаотичния си дух по улиците. Отново ни беше доста студено, затова и повечето снимки от града са на шоколад – в малките сладкишници на всеки ъгъл е топло и безкрайно интересно за разглеждане :)

Следобедът излязохме извън очертанията на центъра и ни се разкриха ралзични квартали, шумни и шарени от разнообразното си население, изпълнени с глъчка, месарски магазини и десетки витрини, отрупани с баклавички и непознати арабски лакомства.

Централният площад се оказа обаче много по-интересен вечер. Предколедно върху старата сграда на общината се случваше светлинно шоу и из целият град се носеше ромона на празнични звънчета. На другия ден трябваше да потегляме за Холандия Очаквайте продължението Автор: Ирина Катеринска Снимки: Димитър Катерински Други разкази свързани с Коледа – на картата:

Пътуване до Индия (1): Бангалор

Tue, 24 Jan 2012 07:00:10 +0000

Започваме едно пътуване из Индия. Жоро ще започне с Бангалор, после ще мине и из други места на един велик субконтинент. Приятно четене:

Пътуване до Индия

част първа:

Бангалор

Знаете че много обичам да пътувам. Затова мисля че съдбата беше много благосклонна към мен като ми позволи да пътувам по света. Но толкова далеч (в буквален и преносен смисъл) досега не бях стигал. Да, ходил съм на места отдалечени географски повече от родния ми Пловдив в сравнение с Индия. Но културното и духовно разстояние което трябваше да измина до нея не може да се сравни със никое от досегашните ми пътувания. Затова смятам че е много важно да запиша впечатленията си докато са още пресни (започвайки сега, от хотелската ми стая в Бангалор) за да изпусна колкото се може по-малко от това сериозно и много интересно за мен пътуване. Всеки е чувал и чел много за Индия. Пък и за Изтока въобще. Така че е неизбежно че всеки има някаква предварителна представа за страната. Къде добра, къде лоша, къде възторжена, къде яростна. Единственото което не съм видял досега когато се спомене Индия е безразличие. И това според мен е ключа към възприемането на този свят (Индия според мен е много повече от това което може да се наблъска в понятието държава. Затова „свят“ май е по-добро). Комбинирайте тази експлозия от много цветни и различни неща с наличието на добри приятели с които да споделите пътуването си и ще получите идеалната рецепта за правилно възприемане на Индия. Особено когато тези приятели включват хора и от Изтока и от Запада. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Тук-тук"][/caption] Но нека да започнем от началото с малко факти. Оказа се, че

няма прости неща в Индийските посолства:

всичко е сложно, на много стъпки и изисква много усилия. Аз кандидатствах за бизнес виза. Бихте предположили че покана от Индийска компания, самолетен билет и хотелска резервация ще са достатъчни ? Да, ама не и според сайта на Индийското посолство в София. Трябва ви и препоръка от Българска компания, 2 снимки (wtf?!) и молба по образец. И това всичко при положение че плащате двойна цена за административно обслужване сравнена с Американската виза. И освен това се абонирате за 2 разходки до посолството: една, за да си занесете документите и друга, за да си вземете паспорта с визата (не може нито по пощата, нито в същия ден). И трябва много да внимавате планираните ви визити до посолството да не съвпаднат с някой от безкрайните празници в Индия. Иначе тогава се разхождате два пъти. След това

трябва да решите какво да правите с ваксините

Няма задължителни, но е МНОГО добра идея да отидете да се консултирате в кабинета по тропична медицина в ХЕИ София. За жалост това е единствения такъв кабинет в страната. Дори и във втория по големина български град (Пловдив) няма такъв. Та ето ви още един приятен повод да посетите скъпата ни столица. След като докторите в кабинета ви уплашат достатъчно, трябва да решите до къде да стигнете с предпазните мерки, които те препоръчват. Аз направих ваксините за хепатит А и Б и за коремен тиф. Индия е маларична зона според СЗО, но след кратка консулатция с индийските колеги реших, че дългите ръкави и репелента ще свършат работа.

След това ви трябва план. Колкото по-подробен, толкова по-добре.

Аз реших след официалната част на командировката в Бангалор да отскоча да Делхи за няколко дни. От там може относително лесно (надявам се) да се стигне до Агра (и Тадж Махал). Джайпур (последната част от класическия северно-индийски триъгълник) също не е далеч, но с дните които си бях отделил, ако се бях полакомил да отида и до Джайпур, щеше да ми остане по 1 ден за град. А това НЕ е достатъчно (според мен). Резервирайте хотелите и пътуванията рано и чрез агенции базирани извън Индия. Аз ползвах LastMinute.com и hotels.com. Индийските сайтове не винаги приемат чужди кредитни карти. Стигнах до идеята след Бангалор да преспя една вечер в Агра и 2 вечери в Делхи. И след това да си хвана пътя за в къщи. За радост любимата ми авиокомпания (луфтханза) имаше много добра оферта за полет пристигащ в Бангалор и отлитащ от Делхи. Това ми спести обратния полет Делхи Бангалор и деня който трябваше да загубя за него.

Горещо ви препоръчвам Луфтханза.

Това е компанията с която съм имал най-малко приключения. А съм пътувал най-много с нея. Човек винаги може да разчита че ще попадне на стандарт на обслужване, няма да му потулят багажа и ще го закарат закъдето е тръгнал и ще го върнат обратно. Вежливо, делово, по немски. Това е може би най-големия комплимент за една авиокомпания. В случая с Индия се получава малък абсурд : летиш 2 часа до Франкфурт, прекачваш се и летиш обратно над България на път за Индия. Ама това са чудесата на глобалната икономика. Полетът беше както и очаквах= : приятно анонимен и лишен от преживявания. Успях да си взема интерсна книга от книжарницата. Шантарам. Стори ми се добро въведение към живота в Индия по описанието. Автора малко прекалява с лиричните отклонения, но иначе кингата е много добра. Ще си я дочета на върщане (600 стр. е). Луфханза лети до Индия със същите Боинги с които лети до Америка. Но с предишното им издание. Самолетите са доста по-старички, поне като оборудване на кабините. Както обикновено при дълги полети в туристическа класа препоръчвам седалка до пътеката. По възможност в реда в който има само по 2 седалки. Това почти ви гарантира място където да си опънете краката. Храната беше добра както винаги. Задължително пробвайте индийското от менюто на Луфханза. Всъщност при всеки по-дълъг полет те предлагат типично немска (?) храна и и нещо свързано с дестинацията към която летите. Обикновено локалния вариант е по-добър. Или поне аз смятам така.

Както и очаквах след 8 часа без особени перипетии кацнахме в

Бангалор

Но контакта ми с местната култура започна още на борда. Съседа ми по седалка се оказа доста бъбрив млад човек, работещ за Bosch. Но пък успях да получа отговори на някои практически въпроси от рода на как да изтегля пари от летището и какво да правя и да не правя. Изглежда всички индийци са сериозно загрижени да не би родината им да направи лошо впечатление на чужденците. Затова обикновено са пълни с разумни съвети : прави това, не прави онова. Често дори в ущърб на държавата и на сънародниците им. Примерно получих огромен набор от съвети да се пазя от номерата на таксистите и туктукаджиите. А и от трафика по принцип. Ами да ви кажа след като го видях на място не мисля че е чак толкова различен от това което имаме в България. Или в Истанбул примерно. Така че може би трябва да не взимате всички „разумни“ съвети за чиста истина и да проверите сами за себе си. Защото екстраполацията на всички тези разумни съвети е да си седите в къщи. А това не е много вълнуващо обикновено. :) Та ето ме пак (след поредното лирично отклонение ;) ) на

летището в Бангалор

Летище като всяко друго. Но с една разлика. Заради един добър съвет който реших че е разумно да следвам. Реших да не пия вода от чешмата. Само бутилирана. Та затова беше леко различно и не можах да си спазя обичая да си набавя изгубените течностти веднага след кацането. Покрай опашката за паспортен контрол имаше странно изглеждащи големи каменни статуи ! Багажа ми си беше там (в чистак новата чанта-карета на Найки която успях да намеря в Пловдив за 70 лв). Така че след 3-кратна проверка на документите и декларацията с която Луфтханза любезно ни снабдиха на борда излязохме от летището. [geo_mashup_map zoom="6"] [geo_mashup_location_info] Там се сблъскахме с

първия Индийски феномен: човешкия труд е много евтин.

И понякога честно това идва в повече. Особено в сферата на услугите. Не че е лошо че хотела предлага безплатен превоз. Но като видите 100-ната човека с табелки чакащи на изхода ще разберете какво имам предид. По другите летища съм виждал максимум 40-на табелки след кацане на презокеански самолет. Тук бяха сигурно 400. Само за нас 4-мата бяха изпратили 2 човека с бус и с седан. И 2 отделни табелки :) Друга местна особеност е, че международните полети (поне на Луфтханза) пристигат и тръгват около полунощ. Индийските колеги предположиха, че това е заради връзките с презокеанските полети към Америка. Возенето на индийските програмисти сигурно е сериозен бизнес. Поради късния час трафика беше нищо различно от този примерно в Германия или Италия. Дотук добре.

Хотелът също се оказа свестен.

Имаше бутилирана вода (около 3 литра) безплатно в стаята. И попълваха запасите всеки път. Климатика работеше. Радост. Решихме сутринта с колегите да отидем пеш до офиса, който се намираше на около 300 м от хотела. Това страшно учуди консиержа ! После разбрахме защо, но пък разходката в един град според мен е най-добрия начин да го опознаеш. След леко объркване успяхме да намерим офиса. Докато ходехме в Бангалор аз се почувствах като в шантава версия на Силиконовата долина в Америка : всички глобални компании присъстваха там. Е, и хиндуистките храмове и бедните хора с количките бяха там. Но иначе сградите бяха лъскави по същия начин по който лъскат в Америка. А и марките бяха същите. Чудя се, с целия този миграционен поток на индийци към Калифорния, дали не гледахме в далечното бъдеще на този красив американски щат ?! :) Оказа се че местните офиси се опитват да приличат на американските офис сгради не само външно. Примерно офис сградата на компанията ни се оказа кръгова, точно както централата ни в Америка. Дали е случайно ? Не знам. Ама подозрително изглежда :) Но пък за разлика от централата ни хората в офиса се оказаха много интерсни. Бил съм в доста офиси на компанията ни по света : централата в Калифорния, кампуса в едно Лондонско предградие, търговския офис в центъра на Брюксел и мъничкия програмистки офис в Русия. Но от всички места на които съм бил мисля че колектива който работи в Бангалорския офис е меже би най-задружния. И този с който е най-лесно да общуваш. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Само Индиана Джоунс го няма ;)"][/caption] Изглежда че

индийците имат тази вродена способност да общуват с хора.

В книгата ми имаше следното сравнение на един французин което преразказвам грубо : Индия е 6 пъти по-голяма от Франция. А в нея живеят десетки пъти повече хора. Представяте ли си ако на единица площ живееха десетки пъти повече французи колко точно стогодишни войни щяха да се водят ?! Та изглежда индийците имат тази животоспасяваща (в техния случай) толерантност към съгражданите си и към хората като цяло. Да, ще ти свирнат с клаксона като внезапно решиш да спреш с туктука някъде насред улицата. Или пък да минеш в обратна посока по еднопосочното. Но никой няма да те набие. Или да се блъсне в теб нарочно. Най-много да свирнат с клаксона и да вдигнат рамене :) Ако можеше и ние в България да правим така … За колкото се може повече неща. Това е приемане което е много различно от примерно Американската толерантност : там всеки те приема и търпи и се отнася много добре с теб докато не го ограничаваш по някакъв начин. Ако му накърниш правата или интереса става страшно. Но в Индия те приемат, въпреки че нарушаваш правата и интересите на хората. И това е велико качество според мен. Като заговорихме за толерантност излежда едно нещо въобще не се толерира в Индия.

Голотата е табу

Ако забелязвате всичките статуи в картинките на Кама Сутра са облечени. Така че е невъзпитано да показваш кожа. По какъвто и да е повод. Но не в мюсюлманския смисъл на пълно отричане и скриване на формите на тялото. Напротив. Ластичните памучни клинове са част от народната носия. Но кожата не е. Има и нещо друго интересно в отношението на индийците към еротиката. Но това май го дължим на Викторианска Англия. Откритото показване на сексуални отношения е табу. Ако сте забелязали всички Боливудски филми стигат до целувка най-много. И то в комбинацията. Това, което е смешно, че индийските „палави“ канали в YouTube също свършват до там. Много непривично за един жител на Запада. Явно има и някаква много строга законова уредба на тази тема, защото не видях кьорава „пиперлива“ обява в местния вестник. Само сравнете това с произволна западна столица. Колегите ни заведоха на

търговската улица в Багалор на пазар.

Оказа се че сувенирите се продават само в някаъв местен еквивалент на Задругата на Майсторите в България и имат държавни печати. Имаше страшно красиви неща на много добир цени за ръчната изработка която очевидно бяха. Аз си купих фигурка на Ганеш. Явно много популярно божество в този град.:) Оказа се че сме пристигнали в Индия в навечерието на Дивали. Това е еквивалента на християнската коледа : семеен празник с размяна на подаръци. Ще видя какво е точно, но днес получихме сладки от хората в офиса ! Било обичай на Дивали ! Стана ми много мило как ни третираха като пълноправни членове на малкото им офис общество :) Въобще колегите са много приятни хора. Днес правихме малко представяне тип кръгла маса и всеки отговаряше на въпрос коя страна би искал да посети. Повечето от индусите казаха Индия! Само по-европеизираните споменаха някоя друга страна :) То всъщност е много лесно да отличиш едните от другите. Половината ходят с традиционни дрехи, а другата половина използват европейски дрехи. Аз бих си носил носията :) Такситата в Бангалор струват между $1 и $2 в зависимост от това къде искаш да отидеш. Вносните стоки са по-скъпи от в световните столици, но пък има удивително добре изглеждащи местни дрехи и стоки а така също и голямо разнообразие от тях. Храната в скъпарските ресторанти е като в София, а в народните струва колкото превоз със таксито :) Това всъщност беше второто ограничение от обичайните ми навици при пътуване които си наложих : никаква улична храна ! Малко ми е нетипично, но според мен риска не е малък. Колегите ми бяха категорични, че

Бангалор не е типичен индийски град.

В него има много зеленина и американски порядки. Но пък аз мисля че това го прави добра идея за смекчаване на културния шок. Засега толкова. Ще пиша пак като ми остане време по-късно. Ето ви и малко снимки. Обещавам много повече като стигна до Делхи. Автор: Георги Кодинов Снимки: авторът Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа: