movies

Никс: Най-добрите филми на 2011

Mon, 06 Feb 2012 09:11:41 +0000

Иска ми се да вярвам, че това, което липсваше на филмовата 2011 бе филм на Кристофър Нолан, защото така поне запазвам жива надеждата за 2012. Въпреки това обаче, а и за да е пълна иронията, този път вместо обичайните 10 съм подготвил цели 15 заглавия. Като за последно, де. И така, най-доброто от 2011 според мен, както следва, е:

15. Source Code

На фона на дебютния „Moon“ вторият филм на Дънкан Джоунс идва като леко, но все пак пренебрежимо разочарование. Може би ако беше запазил минималистичния тон и бе по-умерено насочен към широката аудитория, „Първичен код“ щеше да е изключителен филм. Но сега е просто амбициозен филм с интересна и необятна тематика, каквито аз все пак приветствам и искам по-често да гледам.

14. Sleeping Beauty

Чудното изпълнение на Емили Браунинг ще бъде запомнено – а и как иначе, с оглед на сцените, които е снимала. „Спящата красавица“ е далеч от едноименната творба на Шарл Перо, но под повърхността могат да се открият немалко сходни мотиви и паралели с приказката. Режисурата и операторската работа са тъй впечатляващи, че ако не бяха пропуските в сценария и особено странния завършек, то лентата навярно щеше да получи доста по-широкото признание, което заслужава.

13. Senna

„You know I’ll be honest with you, I was never a Senna fan. I always thought Gilles Villeneuve was the greatest racing driver of them all. But, to make this film, I’ve watched hours and hours and hours of footage. And the thing is – Villeneuve was spectacular on a number of occasions. Senna, he was spectacular every single time he got into a car.“ – Jeremy Clarkson @ Top Gear.
Сменяме Вилньов с Менсъл и Прост, добавяме, че Сена е почти толкова spectacular и извън колата си… И в общи линии изчерпваме каквото искам да кажа за Сена. Колкото до документалката – макар да се концентрира върху човешкото в Аертон и да ни спестява доста от скоростта на пистата, уникални кадри не липсват. Натежава обаче усещането, че с него си отиде и нещо голямо, без което Формулата никога повече не беше същата.

12. Circus Columbia

Балканска идилия – като никоя друга. Лентата разказва за някогашна Югославия, а историята отчаяно търси светъл лъч в съдбите на георите си, на фона на едно объркано и променящо се място, изправено пред война.

11. The Skin I Live In

Сякаш играейки като дете с любимата си мелодрама, Алмодовар смело достига нови висоти в трагедията. „Кожата, в която живея“ е на моменти трагикомичен и непонятно абсурден, ала в същото време – напълно правдоподобен в границите на темите, които зачеква; симптоматичен за времето си.

10. Elena

„Елена“ извежда на преден план немалко морални въпроси, пряко или косвено обвързани с „новата“ реалност и ценности в посткомунистически държави като Русия например. Ценностната система и любовта на хората никога не липсват, важното е към какво са насочени… и на каква цена.

9. Warrior

По-добрият The Fighter, ако трябва да търсим някаква отправна точка. Изненадващо е как при наличието на всичките „бойни“ клишета на света, повечето от които не са се променили от миналия век, този тип филми не само отбелязват прогрес, ами са и истинско удоволствие.

8. Like Crazy

Разбира се, че става дума за любов, а заглавието добре синтезира емоционалния заряд на лентата. Филмът изследва пределите на една връзка от разстояние.

7. Аве

Един чудесен, „малък“ филм, който ми каза достатъчно и същевременно остана толкова изчистен, че не ме затрупа с нищо излишно, което не исках да чуя. Дори и да не е било точно така, Аве ми носи усещането за една преживяна история и изживяна любов, едно странно приятелство.

6. Drive

„Drive“ е опасното пътешествие на човек по пътя на непоклатимите му принципи и разбирания за чест – тесен път с остри завои, сблъскващи героя с всевъзможни препядствия и изпитания. В ушите ми още звучат парчета като „Nightcall“ и „A Real Hero“, а пред очите ми са съответните сцени от лентата.

5. The Girl with the Dragon Tattoo

Дори историята вече да я научихме и да не ни изненадва, дори и без да надминава себе си, Дейвид Финчър е създал един впечатляващ трилър. По-интересното – (пре)създал е новата Лизбет в лицето на Руни Мара. Визията е очаквано изкъртваща, а Финчър е такъв замаян перфекционист, че дори когато показва запис от миниатюрна скрита камера (пльосната върху някакъв сак на майната си, представи си го), то кадърът е изпипан и изваян като по учебник. Което всъщност не е за хвалене.

4. Melancholia

Рядко филм ме оставя дълбоко замислен и то по тема, по която принципно и сам съм се сещал да размишлявам. Но меланхолията някак го направи. Триер, с инфантилни и от рационална гледна точка дори наивни похвати някак успява да влезе под кожата, а последното му творение съдържа много повече, отколкото на пръв поглед, и отколкото мога да опиша.

3. Beginners

Впрягайки прекрасните си актьори в пълнокръвни и развиващи се персонажи, и пълноценно използвайки последните за изграждането на собствените им интимни и пленителни истории, лентата (освен всичко друго) идва да ни каже, че независимо какви сме и къде сме, в един момент всички се оказваме „новаци“. И тогава идва истинското преоткриване.

2. A Separation

Грабващ вниманието от първите секунди и държащ го до последния кадър, сякаш на един дъх. Методично изпипан и смазващ като изпълнение, филмът от Иран спокойно може да бъде наречен шедьовър, дори и тематиката сама по себе си да не те вълнува. Мен обаче ме вълнува.

1. Little White Lies

Неподправен хумор, изключително правдоподобна атмосфера, и образи колкото чудати, толкова автентични. Френският „Les petits mouchoirs“ почти неусетно ще те направи част от една компания, от едно незабравимо лято. А посред фриволните преживявания периодично ще те провокира с размисли за приятелството и любовта, за живота и смъртта, и разбира се – за малките бели лъжи, без които не можем… И с които залъгваме най-често самите себе си.

P.S. Prepare for Ivo!

Филми: януари 2012

Fri, 03 Feb 2012 16:08:44 +0000

Над средното:

Усмивки от една лятна нощ (Sommarnattens leende; 1955)

Поносими: Тилт (2011), Секс двойки (Young People Fucking; 2007), Престъпни любовници (Les Amants criminels; 1999), Красавиците на нощта (Les Belles de nuit; 1952), Épouse-moi (2000), Непреклонните (True Grit; 2010), Candy Mountain (1988).

Фира: Корумпирани ченгета (The Son of No One; 2011), Малък свят (Мали свет; 2003), Последният харем (Harem Suare; 1999).

Martha Marcy May Marlene (2011)

Sun, 29 Jan 2012 19:32:07 +0000

Трудно е да създадеш напрежение в един филм, без той да е манипулативен и/или изкуствен, що се отнася до драмата като негов сюжетен и стилов формат. Още по-трудно е да го градираш постепенно докато стигнеш върха и създадеш задушаваща емоция.
Martha Marcy May Marlene, силният пълнометражен дебют на режисьора Sean Durkin, върви по една дълга пътека от разсъждения и приковаващи мисли, към един климакс, който не идва преди последната незабравима сцена. Като бавно приближаване към пропаст, но без да знаеш дали падението се случва, за да може цялата емоция по време на тази траектория да изглежда плътна, наситена, достатъчна на съобщения и послания.

Филмът забранява конвенционалното третиране на една ужасяваща история, която е работена много пъти в киното, залегнала в идейното ядро на Martha Marcy May Marlene. Лентата предлага друга перспектива, по-интимна и психологическа, един смразяващ разказ, който лесно можеше да се превърне в друг филм с поджанр home invasion като The Strangers, Straw Dogs, Funny Games и т.н.
Предложението на Durkin е интересно с това, че изгражда свой собствен пластичен език, който придава кохерентност на всички елементи във филма. Въвлечени сме в пречупената психика на главната героиня, изиграна от Elizabeth Olsen. Отлично изпълнение, което приковава с точно развити психилогизми и актьорска коректност на един фрустриран образ, чиято самоличност преживява катастрофален кризис. Младо момиче, което след две години живот в извратена секта, се връща да живее при сестра си. Щетите и болката, без съмнение, са нанесени, а последиците предстоят. Марта, Марси Мей или Марлийн, в зависимост от това на кой етап в живота ѝ отговаря всяко едно от имената, губи контрол над реалността поради умственото разстройство, което преживява през времето прекарано в сектата. Sean Durkin създава десориентация и деменция, които преследват Марта. Атмосферата е студена, цветовете са размазани, въздухът е заразен с меланхолия и страх, а напрежението криволичи в настояще и минално, набирайки сила. Indie стилистиката бяга от буквалното и типичното, от очевидното и повърхностното, създавайки филмов свят от детайли и скрити пътеки.

Сценарият развива въпроса за идентичността и психическото здраве, но отива много по-далече от началните си позиции. Разделението на реалност и реалност е задълбочено изследване на същността пред последиците. Въпреки че налице са резултатите, гледната точка на филма не спира да търси причини докато постепенно формира възгледите си за едно прогнило капиталистическо и материално общество, което възприема самоличността като даденост с второстепенно значение. И ако едната реалност е кошмарна с обществото, което представя, жертва на фалшив култ и извратена ценностна система, то другата е кошмарна с пасивността и слепотата, която го съпътства. Martha Marcy May Marlene е тягостен и тъжен в констатациите си, които майсторски са въплътени в разговорите между героите върху теми за доброто и злото, нормалното и грешното, материалното и духовното. Светът не е съвършен, но още по-лошо, той е зле устроен, когато човечеството е изгубило мяра за себе си като единица социална и натурална стойност. Durkin изследва идеята за перфектното, но лишено от стойност, желанието да имаш, това което масата счита за нормално, но без да осъзнаваш смисъла и стойността му, когато на олтар поставяш материалното, сигурното. В това отношение конфликтът е разработен перфектно, а изпълнението на Elizabeth Olsen е контролирано до минимални детайли. Актрисата е убедителна и вярна на героинята си. Натуралистичната точност, която ѝ придава, е стряскаща, а чувството за неудобство и тежест не спират да си играят с психиката на зрителя.

В Martha Marcy May Marlene няма решения, но има резултати. Има заключения. Не всичко се обяснява, но и не е необходимо. Всичко се случва във въздуха, макар и в перфектен контрол, всичко е плод на интуиция и безмилостна провокация от емоции. Невероятната ефективност на филма поражда мисли и очаквания, че нещо лошо ще се случи, и то се случва. Само зрителят обаче решава кое е то. През това време героите на екрана пропадат в собствената си обреченост.

Le Havre (2011)

Fri, 27 Jan 2012 12:56:44 +0000

Марсел Маркс (Андре Вилмс, Europa, Europa, Hell) е отдавна преминал средната възраст чистач на обувки в пристанищния френски град Хавър. По всичко личи, че животът на Марсел съвсем не е от най-благоприятните, но въпреки заобикалящите го трудности, той показва непосилен за повечето хора стоицизъм. Съпругата му Арлети е тази, която се грижи за семейния уют и тази, от която Марсел черпи сила и придобива увереността, която поражда смелите му постъпки. Но светът на Марсел бива разтърсен от две паралелно протичащи събития, които принципно не само в художествените произведения, но и в релността са повод за пречупване на смелия дух у лирическите и съответно не такива герои. От филма разбираме, че Арлети страда от тежко заболяване, без да става ясно какво точно е то, поради което е хоспитализирана. Успоредно с този факт в пристанищния град от френската полиция са открити преминаващи емигранти от Габон за Англия. Един от тях успява да избяга, като се укрива при доковете на пристанището. Той е момче в ранна тийнейджърска възраст, името му е Идриса (Блондин Мигел), което е предприело нелегалното си пътуване до Англия, за да отиде при майка си. Съдбите на Марсел и Идриса се преплитат, когато Марсел го открива при доковете, приютява го в дома си и започва да търси начини да изпрати момчето при майка му в Лондон.

Режисьор на филма е финландецът Аки Каурисмаки (Mies vailla menneisyyttä (2002), I Hired A Contract Killer (1990), Leningrad Cowboys Go America (1989)). Който е запознат с работата на Каурисмаки лесно ще забележи, че типичният за него жанр е черна комедия (което не означава, че от филмите му отсъства известна доза тягост), която отделя специално внимание на носталгията по отминалите времена на 20-ти век. Точно поради този факт зрителят не може да предположи, че Le Havre ще разглежда социален проблем с огромни мащаби – а именно нелегалната имиграция, засягащ политиката на Франция. Темата социален реализъм е далече от представата за творчеството на Каурисмики. Неговата работа може да се определя като европейски еквивалент на американските гангстерски филми, също така на тези с приказна тематика или пък на такива, които са съпътствани с натрапчиво звучене на rock’n’roll музика. Във филмите си Каурисмаки никога не е спирал да разглежда живота на отритнатите от обществото хора или пък на тези, които често са пренебрегвани, заради социалния си статут, причисляващ ги към по нисша класа в обществената стълба.

Le Havre е по-скоро от категорията на онези филми, които са в голяма степен като басня, отколкото на тези, които отделят повече внимание на суровата и непоправима действителност. Филмът разглежда живота на определен кръг от хора в пристанищния град, който споделя обща съдба и дори и в трудните моменти успява да запази стоицизма и цялостта си. Тези хора са съседите на главния герой Марсел Маркс – бохем, чистач на обувки, доволен от живота и работата си, който всъщност представлява и нашият вход към живота на това общество. Както вече споменах, съдбата на Марсел се преплита с тази на бежанеца от Габон Идриса, точно когато на съпругата му е открита тежка болест и тя трябва да постъпи в болница. Марсел се заема със задачата да изпрати Идриса при майка му в Лондон (накъдето момчето се е запътило преди да бъде открито от френските власти), макар и осъзнавайки, че за тази си цел ще трябва да се справи с френската полиция, с която най-често във филма се конфронтираме посредством инспектор Моне (Жан-Пиер Даросен (Red Lights, Conversations With My Gardener)).Всички съседи на Марсел се включват в укриването на Идриса, като не само пазят местонахождението на момчето в тайна, но и помагат на Марсел всеки с каквото може. Дори и продавачът на хранителни стоки Жан-Пиер, на когото Марсел е задлъжнял, оказва помощ и взима дейно участие в мисията на главния герой. Така сюжетът на Le Havre преминава през различни траектории – търсенето на Марсел да открие семейството на Идриса, усилията на Арлети да запази в тайна болестта от съпруга си, неспособността на Идриса да се крие и разследването на Моне, които ще ни запознаят с една изключителна атмосфера и ще ни доведат до края на една съвременна притча.

Режисьорът Каурисмаки рядко раздвижва по-осезаемо камерата си и през цялата продължителност на филма се стреми да поддържа синьото като основен елемент в цветовата палитра в периферията на лентата. Le Havre е изграден върху една фантастична действителност, съчетаваща необикновения живот на една обикновена група от хора с множество добродетели. В лентата лесно се забелязва експресивността на Вилмс, докато тази на Оутинен е притъпена до краен предел.

Le Havre е магичен в естеството си, характеризиращ утопията на група от хора в северното крайбрежие на Франция. С този си филм Каурисмаки успешно възвръща надеждата за човечността у хората.

Новият филм на Тери Гилиъм...

Thu, 26 Jan 2012 11:28:00 +0000

... е късометражен и спечели наградата на европейската филмова академия - през декември.
Казва се The Wholly Family и ако познаваш добре творчеството на Гилиъм, ще откриеш всичките му тематични търсения. Има си повредено семейство, кофти хлапе, кукла Пулчинела, която поглъща хлапето и го вкарва в магичен свят, луд майстор, болница насред езеро, големи яйца от които се раждат малки кукли и обрат, който те шамаросва.
Целият Гилиъм в 20 вълнуващи минути!
Ето:

Номинации за Оскар 2012

Tue, 24 Jan 2012 21:59:32 +0000

След като един по един заизникнаха повечето от така наречените оскарови филми – тези, правени със строго академични подбуди – ето, че въпросните дори бяха отсяти и подредени. С други думи, днес бяха обявени номинациите за 84-те награди на Американската филмова академия. Повечето от тях са отдавна известни, но друго си е да е официално.

Обичайните заподозрени тази година ще са „Хюго“ на Мартин Скорсезе и „Артистът“ на Мишел Азанавичус, съответно с по 11 и 10 номинации. Във врата им ще диша „Боен кон“ на Спилбърг (6 номинации), както и филмите „Кешбол“ (6) и „Потомците“ (5). От Академията вече предвкусват епичната драма, която са ни запретнали – 3D-пиршество срещу черно-бяла носталгия, тема с потенциал за безброй полемики и анализи.

Истинското разочарование предстои на 26 февруари, когато е церемонията по връчването на наградите. Но, разбира се, и целият сарказъм на света не може да ни попречи въпреки всичко да следим Оскарите с интерес и да ги отразяваме за теб.

Следват номинациите в основните категории.

Най-добър филм:

Най-добър актьор в главна роля:

Demián Bichir в „A Better Life“
George Clooney в „The Descendants“
Jean Dujardin в „The Artist“
Gary Oldman в „Tinker Tailor Soldier Spy“
Brad Pitt в „Moneyball“

Най-добра актриса в главна роля:

Glenn Close в „Albert Nobbs“
Viola Davis в „The Help“
Rooney Mara в „The Girl with the Dragon Tattoo“
Meryl Streep в „The Iron Lady“
Michelle Williams в „My Week with Marilyn“

Най-добър актьор в поддържаща роля:

Kenneth Branagh в „My Week with Marilyn“
Jonah Hill в „Moneyball“
Nick Nolte в „Warrior“
Christopher Plummer в „Beginners“
Max von Sydow в „Extremely Loud & Incredibly Close“

Най-добра актриса в поддържаща роля:

Bérénice Bejo в „The Artist“
Jessica Chastain в „The Help“
Melissa McCarthy в „Bridesmaids“
Janet McTeer в „Albert Nobbs“
Octavia Spencer в „The Help“

Най-добър режисьор:

Michel Hazanavicius за „The Artist“
Alexander Payne за „The Descendants“
Martin Scorsese за „Hugo“
Woody Allen за „Midnight in Paris“
Terrence Malick за „The Tree of Life“

Най-добър оригинален сценарий:

„The Artist“ на Michel Hazanavicius
„Bridesmaids“ на Annie Mumolo & Kristen Wiig
„Margin Call“ на J.C. Chandor
„Midnight in Paris“ на Woody Allen
„A Separation“ на Asghar Farhadi

Най-добър адаптиран сценарий:

„The Descendants“ на Alexander Payne, Nat Faxon и Jim Rash
„Hugo“ на John Logan
„The Ides of March“ на George Clooney, Grant Heslov и Beau Willimon
„Moneyball“ на Steven Zaillian и Aaron Sorkin
„Tinker Tailor Soldier Spy“ на Bridget O’Connor и Peter Straughan

Награда за операторско майсторство:

Guillaume Schiffman за „The Artist“
Jeff Cronenweth за „The Girl with the Dragon Tattoo“
Robert Richardson за „Hugo“
Emmanuel Lubezki за „The Tree of Life“
Janusz Kaminski за „War Horse“

Най-добър саундтрак:

„The Adventures of Tintin“ на John Williams
„The Artist“ на Ludovic Bource
„Hugo“ на Howard Shore
„Tinker Tailor Soldier Spy“ на Alberto Iglesias
„War Horse“ на John Williams

Най-добър анимационен филм:

A Cat in Paris
Chico & Rita
Kung Fu Panda 2
Puss in Boots
Rango

Най-добър чуждоезичен филм:

Bullhead, Белгия
Footnote, Израел
In Darkness, Полша
Monsieur Lazhar, Канада
A Separation, Иран

Пълен списък на всички номинирани можеш да видиш тук.

The Golden Globe 2012 : Winners

Mon, 16 Jan 2012 10:30:22 +0000

Снощи се състоя церемонията по връчването на 69-тите награди Златен Глобус. Събитието се проведе в Beverly Hilton Hotel в Бевърли Хилс, Калифорния, където се събраха някои от най-ярките звезди на Холивуд. Водещ на церемонията и тази година беше британският комик Рики Джървейс, от който за зло или добро, не видяхме много.

Както обикновено блясък, изкуствени емоции и заучени красиви речи не липсваха, а след около три часа станаха ясни новите носители на престижната награда :

BEST PICTURE, DRAMA
The Descendants
The Help
Hugo
The Ides of March
Moneyball
War Horse

BEST PICTURE, MUSICAL OR COMEDY
50/50
The Artist
Bridesmaids
Midnight in Paris
My Week with Marilyn

BEST DIRECTOR
Woody Allen, Midnight In Paris
George Clooney, The Ides of March
Michel Hazanavicius, The Artist
Alexander Payne, The Descendants
Martin Scorsese, Hugo

BEST ACTOR, DRAMA
George Clooney, The Descendants
Leonardo DiCaprio, J Edgar
Michael Fassbender, Shame
Ryan Gosling, The Ides of March
Brad Pitt, Moneyball

BEST ACTRESS, DRAMA
Glenn Close, Albert Nobbs
Viola Davis, The Help
Rooney Mara, The Girl with the Dragon Tattoo
Meryl Streep, The Iron Lady
Tilda Swinton, We Need to Talk About Kevin

BEST ACTOR, COMEDY OR MUSICAL
Jean Dujardin, The Artist
Brendan Gleeson, The Guard
Joseph Gordon Levitt, 50/50
Ryan Gosling, Crazy Stupid Love
Owen Wilson, Midnight in Paris

BEST ACTRESS, COMEDY OR MUSICAL
Jodie Foster, Carnage
Charlize Theron, Young Adult
Kristen Wiig, Bridesmaids
Michelle Williams, My Week With Marilyn
Kate Winslet, Carnage

BEST SUPPORTING ACTOR
Kenneth Branagh, My Week with Marilyn
Albert Brooks, Drive
Jonah Hill, Moneyball
Viggo Mortensen, A Dangerous Method
Christopher Plummer, Beginners

BEST SUPPORTING ACTRESS
Berenice Bejo, The Artist
Jessica Chastain , The Help
Janet McTeer, Albert Nobbs
Octavia Spencer, The Help
Shailene Woodley, The Descendants

BEST SCREENPLAY
Midnight in Paris, Woody Allen
The Ides of March, George Clooney, Grant Heslov, Beau Willimon
The Artist, Michel Hazanavicius
The Descendants, Alexander Payne, Nat Faxon and Jim Rash
Moneyball, Steven Zaillian and Aaron Sorkin

BEST ANIMATED FEATURE
The Adventures of Tintin
Arthur Christmas
Cars 2
Puss in Boots
Rango

BEST FOREIGN LANGUAGE FILM
The Flowers of War
In The Land of Blood and Honey
The Kid WIth The Bike
A Separation
The Skin I Live In

BEST ORIGINAL SCORE
The Artist, Ludovic Bource
W.E., Abel Korzeniowski
The Girl with the Dragon Tattoo, Trent Reznor and Atticus Ross
Hugo, Howard Shore
War Horse, John Williams

BEST ORIGINAL SONG
„Lay Your Head Down,“ Albert Nobbs
„Hello Hello,“ Gnomeo and Juliet
„The Living Proof,“ The Help
„The Keeper,“ Machine Gun Preacher
 “Masterpiece,“ W.E.

50/50 (2011)

Fri, 06 Jan 2012 10:55:13 +0000

Немалко са филмите, които ситуират в своето тематично ядро драмата като средство да разкрие пред зрителите живота като вид трудно изпитание. Често пъти чрез този подход ставаме свидетели на едно истинско духовно изживяване; друг път оставаме с чувството на потиснатост, тягост и нищо повече. В една такава ситуация, където са забъркани до болка познати елементи, разнообразните мнения и впечатления изпъкват на преден план. И в това няма нищо учудващо, защото може би е вярно, че животът е една смесица от почти равни количества разнолики емоции, които в крайна сметка осмислят нашето съществуване.

Подобна амалгама от чувства и настроения е и новият филм на режисьора Джонатън Ливайн, носещ името 50/50. Категоризирана като драматична комедия, лентата съдържа в себе си по равно количество и от двата жанра. Един филм, който може да ви разочарова, но може и силно да ви очарова. Кино творба, в която се смесват 50% тъга с 50% радост, за да се получи 100% живот. А ако трябва да се обобщи в едно изречение – това е филм, който поставя живота в неговата разностранност на пиедестал.

Режисьорският триумф на Джонатън Ливайн идва именно с тази лента, трети пълнометражен игрален филм в кариерата му, високо оценена от критиката и добре приета от публиката. Факторите за това са много – спокойна и непретенциозна режисура; добре поднесен авторски сценарий, дело на Уил Рейзър, в който подчертаната смесица от радост и тъга изпъква и постига своя ефект; и не на последно място чудесна актьорска игра от младия и талантлив Джоузеф Гордън-Левит и акомпаниращите му актьори. Много от похватите и решенията използвани във филма могат да се приемат за наивни и дори може би клиширани, но истината е, че самата лента не парадира с желание да бъде нещо повече от чиста наслада в разгръщането и споделянето на една искрена история, на една своеобразна съвременна приказка, възхваляваща желанието за живот и всички емоционални възходи, падения и осмисляния по пътя.

Сюжетната линия в 50/50 ни запознава с историята на Адам Лернер, млад журналист и човек, който води спокоен живот, следващ голям брой правила и обществени норми за това кое е полезно и разрешено. С много отбрани кадри и поредното запомнящо се изпълнение от Гордън-Левит, успяваме да възприемем героя като човек, който не поема огромни рискове, отдава себе си на хората в ежедневието си и сякаш в един момент е почти заплашен да загуби на своя отговорност представата за това, което се крие в собствената му душа като желание и очаквания. Както сме свикнали да виждаме в такъв род филми и тук се открива повратно събитие, чиито контрол е отнет от човешките ръце, което ще промени хода на действието на лентата и ще отправи погледа към друга съществена посока. Характерното в случая е това, че не трагедията, сполетяла героя, е в основата на сюжетното развитие, а по-скоро онази същност и мотивационна сила, която се съдържа в нея; бягаща от статичност и успяваща да разгърне правдоподобно едни скромни, но достатъчно силни мотиви. Срещите на главния герой с хора, с който споделя тежестта на случващото се, показващи му както суровата, така и искрената част от трудността на житейското изпитание; сблъсъците с разочарованието, но и с новото начало; всички онези характерни психологически фази на приемането на надвиснала трагедия; преоткриването на любовта на хората, които сме свикнали да приемаме за даденост – всички тези дребни, може би на пръв поглед дори клиширани елементи, успяват да сработят в едно цяло, за да съградят един филм, в който горчиво-сладките чувства са гарантирани, но и абсолютно удовлетворителни.

Не на последно място зад завидния успех на продукцията стои и хармоничното сработване на останалата част от актьорския състав. Освен органичната игра на Джоузеф Гордън-Левит, всеки един от останалите артистите изкарва на яве нужните черти на поверените им персонажи, така че сюжетното колело да продължи да се върти в правилната посока, без да изпада в тотални крайности, а да носи в чист вид наслада от видяното. Анна Кендрик и Брайс Далас Хауърд изиграват отбрани, но необходими за историята героини, като създават впечатление за контраст, особено съотнесени в характерните градежи на отношения с главния герой. В ръцете на Сет Роугън, който е и съпродуцент на лентата, е поверена основната комедийна задача, като за пореден път се превъплъщава в герой, който обгражда същността си зад пиперлив хумор и привидно лековат поглед над всичко съществено в реалността. Интересното тук е, че заедно с Гордън-Левит успяват да сработят като екип и да сформират една приятелска атмосфера, като обединят отново по равни количества от веселието и тъгата. Една от най-запомнящите се изяви в 50/50 обаче е дело на носителката на Оскар Анджелика Хюстън, която със съвсем минимално количество екранно време успява да създаде в плътност емоционалната многообразност на своята героиня – от контролираща с хладнокръвие всяко положение жена, до чувствителна, всеотдайна и любяща съпруга и майка.

50/50 е семпъл, но приятно чаровен и мил филм. Едно филмово съпреживяване, което сякаш следва своеобразни написани кино правила, но и им предава от своята собствена, индивидуална светлина, като на финала оставя зрителя с една споделена и искрена усмивка.

Филми: декември 2011

Wed, 04 Jan 2012 16:21:48 +0000

Над средното:

Този неясен обект на желанието (Cet obscur objet du désir; 1977)
Изворът на девственицата (Jungfrukällan; 1960)
Рани (Ране; 1998)
Покаяние (მონანიება; 1984)

Поносими: Големият сън (The Big Sleep; 1946), Списъкът на Шиндлер (Schindler’s List; 1993), Двойно обезщетение (Double Indemnity; 1944), Нешто између (1983), Der Fangschuß (1976), Не сме ангели (Ми нисмо анђели; 1992), Герника (Guernica; 1978), Малък голям човек (Little Big Man; 1970), Абсолвентът (The Graduate; 1967), Зона Замфирова (Зона Замфирова; 2002), Белият шейх (Lo sceicco bianco; 1952), Тито и аз (Тито и ја; 1992), Любовта е по-студена от смъртта (Liebe ist kälter als der Tod; 1969), Mortel transfert (2001), Буре барут (Буре барута; 1998), Хористите (Les choristes; 2004).

Фира: Само веднъж се обича (Samo jednom se ljubi; 1981), Бели престилки (Intern Academy; 2004), Майстора и Маргарита (Мајстор и Маргарита; 1972).

One hit wonders of the 90's

Fri, 30 Dec 2011 07:02:00 +0000

90-те вече са достатъчно далече, за да почнем разумно да ги обобщаваме и осмисляме. Ето кратката ми селекция за музикалните "еднодневки" (или всяко чудо за три дни) от това вълшебно десетилетие. Избрах песни, които обобщават почти всички жанрове

Понякога се чувствам особено привилегирован, че бях дете през точно тези години.
Весело посрещане на новата!

Ето и списъка:

Blind Melon - No Rain

4 Non Blondes - What's Up

Right Said Fred - I'm Too Sexy

Deee-Lite - Groove is in the Heart

Rozalla - Everybody's Free (To Feel Good)

Deep Blue Something - Breakfast At Tiffanys

Chumbawamba - Tubthumping

New Radicals - You Get What You Give

Бонус трак:
Sir Mix-a-Lot - Baby Got Back

New Year’s Eve (2011)

Fri, 30 Dec 2011 04:05:56 +0000

В последните години все повече се утвърждава тенденцията за „тематични“ филми по празниците, особено навръх Коледа и Нова година. Ясно, ще си кажеш: веселяшка пропаганда с цел да доповдигне празничния ни дух, смирено да съпреживяваме Рождеството, да чувстваме и преоткриваме любовта, която е навсякъде около нас и само чака да отворим душите си за нея, докато в същото време се учим да разбираме и прощаваме, никога загърбвайки семейните идеали и доброта, и цялото това обрисувано с дълбоки и проникновени нравоучения от сорта на вечните „бъди себе си“ и „следвай сърцето си“.

Но не.

Единственото, което този тип филми целят е да ти вземат парите, носейки се по инерцията на Коледно-новогодишната истерия. А празничното настроение и тем подобните изчерпват предназначението си с измамването на клетия зрител и вкарването му в киносалона, след което губят смисъл. Нещо повече – за има-няма два часа прожекция те се израждат, размити в море от болезнени клишета и криворазбрани ценности.

Всичко в New Year’s Eve започва и завършва с каста. Друго просто няма. Режисура – йок, кинематография – пфу, музика – ем ти ви. А сценарият е ужасяващ, като напъните за хумор, „заплетеност“ и туистове са направо травмиращи. Но това, както казахме, няма никакво значение, понеже кастът е наблъскан от горе до долу с холивудски знаменитости и по-точно с т.нар. селебритита, целящи да впечатлят най-големите кино-лаици само с имената си. Всъщност актьорският състав е много важен и да, не е лошо да гледаме съзвездие от големи имена, стига въпросните поне малко да си пасват и да има цялостна концепция при избора и образите им. Но да натъпчеш половин Холивуд – част от който с доста съмнителна репутация, да обречеш и малкото останало на слабоумен сценарий, да дадеш на всеки по няколко минути екранно време и накрая да заформиш една безформена консистенция, безлична и лишена от съдържание – това е гавра. Гавра, която режисьорът Garry Marshall и сценаристът Katherine Fugate поднасят за втори пореден път, но този път е дори по-зле. Вината обаче не е само тяхна. Robert De Niro примерно, за пореден път се изплюва на реномето си, като самоироничните му шегички по време на церемониални речи едва ли залъгват някого.

Опитвам се да отлича поне нещо положително от цялото това безобразие, на което станах безучастен свидетел, ала не е лесно. Една Michelle Pfeiffer пролет не прави, въпреки, че някога може и да е работело. Насред вялата игра има и други освен нея, които все пак се стараят и играят „като за последно“, макар и според възможностите си: например Katherine Heigl, с финеса и самочувствието на титан в романтичните комедии.

„Новогодишна нощ“ определено е сред най-слабите филми на годината, а посланията, които оставя за новата година са разнопосочни. От една страна е отчаянието от това какви филми се и ще се правят. От друга – надеждата, че скоро няма да гледаме нещо толкова трагично. Поне до другия декември… Ако вярваме в чудеса.

CZE Magazine

Tue, 27 Dec 2011 08:35:00 +0000

Разглеждайки безкрайната колекция от списания в ISSUU попаднах на CZE онлайн списание, в което различни фотографи от близо и далеч изпращат тематични снимки. Тези снимки се обединяват в издание от симпатичния грузинец - редактор. Последният брой е посветен на снимки от съветсткото наследство. Разруха и култ към Ленин се смесват в чудесна, обобщаваща времето, комбинация.

Още по темата в стар пост - CCCР.

Sherlock Holmes: A Game of Shadows (2011)

Sun, 25 Dec 2011 18:29:39 +0000

OK. Първият Шерлок Холмс ни представи един нов, различен, наперен, интелигентно нагъл, но въпреки това интересен детектив, който благодарение на Робърт Дауни младши успя някак да хване погледа на зрителя и го задържа сравнително успешно. Съответно, не ни се налагаше да бъдем герои на сър Артър Конан Дойл, че да заключим, че едно продължение е неизбежно. Това, което някак успява да се изплъзне измежду пръстите на логиката е въпросът „Защо продуцентитие не са следвали формулата на първата част, а са решили да направят някои промени?“

Досущ по батмански краят на първия филм открито заяви, че новият свръх интелигентен злодей, с който Холмс и ко. ще трябва да се сблъскат, е професор Джеймс Мориарти – белобрад дядo, шампион по бокс, изключително начетен и не на последно място богаташче с предприемачески планове. Отгоре на това и професор, което трябва да подкрепи множеството твърдения, че Мориарти е достатъчно интелигентна личност, че да е стабилна заплаха и предизвакелство за детектив Холмс. Явно нашият човек на закона този път ще се поизпоти малко докато нареди всичките парчета от пъзела, в последните 20тина минути на филма разбира се, което пък от своя страна ще доведе до един стабилен final showdown.

Момент. Какъв ще да е този пъзел, след като ние вече знаем кой е злодеят на филма? Нещо не е съвсем наред тук. Мислех си, че детектив Шерлок Холмс ще трябва да разследва поредица от убийства и престъпления, които да го отведат до проф. Мориарти. В един момент обаче осъзнах, че няма да стана свидетел на прилично заплетен и мистериозен случай, който да изисква от Холмс и Уотсън нещо повече от мускули и издръжливост, а именно инетелект и дедукционни умения. Вместо това двамата другари и циганската им компания (в лицето на Номи Рапас и др.) пътуват до Франция, Германия и Швейцария, а към средата на лентата почнах да се прозявам, клепачите ми взеха да натежават. Господин и госпожа Mulroney са нахвърляли по сценария повече екшън и предпоставки за ръкопашни схватки, та са забравили, че сюжетът трябва някак си да е навързан и да има смисъл, което пък често изисква пълнокръвни и интересни герои. И за двете трябва да им напиша по един минус, което за съжаление няма да направи плюс. Обикалянето из Европа определено ни дава повод да се радваме на шарени гледки и битки по влакове и подобни, но болезненият хумор, който се носи от устата на Холмс и д-р Уотсън притъпява всичко, включително и умението ни да се радваме и на най-големите глупости.

Момент. Отново. Защо ни е да имаме интересна история и сюжет, след като в каста ни преобладават звезди като Джъд Лоу, Номи Рапас, Рейчъл МакАдамс (щастливката, сигурно има 2-3 снимачни дни общо) и Робът Дауни младши? Предполага се, че такъв талант събран в единица кадър ще успее някак да изнесе целия товар на плещите си или поне да ни разсее и убеди, че гледаме нещо по-стойностно. МакАдамс ще я прескочим поради скобите по-горе. Името на героинята на Ропас го забравих веднага след като го споменаха, така че остават само Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Ако трябва да призная нещо на първата част е, че въпреки гаврата, която претърпяха Дойловите герои, химията между Дауни младши и Лоу определено я имаше, което направи детективските им премеждия една идея по-поносими, да не кажа чак забавни. В „Игра на сенки“ идиотизмът на Холмс е сведен до камп/драг, което Дауни е успял да засили още повече с играта си (която, предполагам, в случая може да мине за добра). Резултатът е един детектив, който във версията на Ричи трябва да бъде хем интелегинтен, хем наперен и екстравагантен, но в крайна сметка през по-голямата част от лентата е досаден, а в останалата просто бяха насам натам. Сега си представете колко интересен е д-р Уотсън, щом по-добрата половина от дуото е свалено на това ниво. Точно така. Не особено.

На режисьорското столче отново се е наместил Гай Ричи, който ако продължава да се продава на Холивуд по този начин, ще бъде запомнен не като човека заснел „Гепи“ и „Две димящи дула“, а просто като един от мъжете на Мадона. Може би малко прекалявам. Британецът се е постарал, защото „Игра на сенки“ определено изглежда красиво. Ричи е успял да пресъздаде един Лондон (и останалите държави) по подобаващ начин и всичко, което е попаднало в кадър прилича наистина като изкарано от края на 19-ти век. Камерата му от време на време си позволява и някое друго нестандартно завъртане, а по-интересното е, че винаги това завъртане е на място и ефектно. Черешката на тортата пък е бягството на Холмс и компания в онази мрачна гора, което помните от трейлъра. Сцената в немската гора е приятно стилизирана, а slow-motion-ът наред с всичките лятящи отломки бих го нарекъл чак красив, макар и да не допринася с нищо. Моментът с разсъждението и предварително визуализиране на боксовите схватки отново го има, но Ричи и уважаемите сценаристи се се усетили, че да покажат една сцена два пъти е тъпо, така че са прибягнали до друго тъпо решение, но тази изненада ще я оставя на вас.

7.8 средно при 13,5к гласуващи е стабилна оценка, което пък ще рече, че шансовете на вас да ви хареса са сравнително високи. А ако наистина така стане, мога да само да ви завидя за приятно прекараните 2 часа. Към средата на лентата лично аз бях силно ангажиран да преборя желанието си да дремна към един час, отколкото от действието на екрана. Заслугата за това приписвам много по-малко на актьорския състав и Гай Ричи, и го лепвам почти изцяло на дуото сценаристи, които в безсилието си дори са успели да вмъкнат пластична хирургия и маски. Това, за бога, не е „Мисията невъзможна“. Колкото и да ми се искаше.

Moneyball (2011)

Sat, 24 Dec 2011 13:06:59 +0000

Филми за спорт – отсъствието на клишета в тях е доста рядко срещано явление. В повечето случаи зрителят е запознат с ориста на един отбор (без значение е видът на спорта, стоящ в центъра на историята), който, така да се каже, не се намира в най-завидното си положение. Aудиторията проследява възхода на този тим, докато не стигне до края, където също толкова болезнено позната е победата, извоювана над един от най-силните отбори, в което и да е първенство. Най-често тази славна победа е поднесена и на забавен кадър – похват, подсилващ епичността на филма и с всички сили стремящ се да засили емоционалността у зрителя. Тази година на публиката за пореден път бива поднесена лента, чиято история е на спортна тематика – в случая става въпрос за бейзбол. Moneyball е името на този филм, дело на режисьора Бенет Милър (Capote (2005)). Но правя уточнението, че този продукт не съдържа почти нито една от гореспоменатите харакатеристики, придружаващи филмите за спорт.

Moneyball e лента, която няма за цел да представи същността на бейзбола, нито има задачата да запознае зрителя с любовта на феновете към него или пък със страстта на играчите, които дават всичко от себе си, за да достигнат върха на успеха. Moneyball, в противовес на очакванията, отговаря на дефиницията за интелигентен и задълбочен филм, който характеризира бейзбола по-скоро като бизнес, като поле, на което се срещат интересите за печалба, където всеки е воден от собственото си разбиране за успех.

Лентата на Бенет Милър е базирана на действителен случай. Действието се развива през 2001г., когато главният мениджър на Оуклънд Атлетикс Били Бийн (Брад Пит) след поредица от загуби решава да промени политиката, която е задвижвала механизма на отбора му. В бейзболните среди решението на Бийн е възприемано като лекомислено, а в последствие е определяно и като революционно. Тактиката на главния мениджър е коренно различна от възприеманата за правилна такава по онова време. В какво се крие неконвенциалността в неговите похвати? Отговорът е в съвместната му работа със завършилия Йейлския университет Питър Бранд (Джона Хил), който преспокойно може да бъде окачествен като гийк в областта на статистиката. Били Бийн доказва на света, че понякога науката, в случая в лицето на статистиката, в комбинация с желанието за победа или по-скоро с омразата към загубата може да бъда по-ефективна от интуицията и закостенелите разбирания на повечето треньори и мениджъри на бейзболни отбори. Решението на Били Бийн да наеме специалиста в стистическите проучвания е подтикнато от поредните загуби на Оуклънд Атлетикс, напускането на най-голямата им звезда Джейсън Джиамби и свиването на бюджета, на чиято стойност се базират трансферите и благосъстоянието на отбора.

Кастът в Moneyball изпълнява зададените му цели повече от успешно и убедително. В главната роля е Брад Пит, както вече знаете, изпълняващ функцията на главен мениджър в Оуклънд Атлетикс. Още в ранна възраст Бийн е изправен пред дилемата дали да продължи образованието си в университет, където му предлагат стипендия или да стане професионален бейзболен играч. Решението му е повече от ясно. Очакванията на Бийн за успешна кариера пропадат, осъзнавайки, че в бейзбола са необходими повече от петте основни характеристики, по които играчите биват подбирани в края на миналия век. Героят на Пит продължава да работи в тази сфера, но вече е от другата страна – в началото като скаут за Оуклънд Атлетикс, а в последтвие се издига и до негов мениджър. Бийн е представен на зрителите като целенасочен, непоклатим в решенията си, находчив. Но това е само едната страна на неговата същност. На другата се запознаваме със самотен мъж, който тъкмо е прекратил брака си и единственият му най-близък човек е дъщеря му Каси, която заедно с бейзбола осмисля цялото му съществуване.

В поддържаща роля е Джона Хил, познат ни още от Knocked Up, Superbad. Не, в този филм Хил не играе типичния за него образ на комедиен кретен, а на гений в областта на статистическте проучвания, партньора на Бийн, който седи в основата на промяната за схващането за успешен и правилно функциониращ бейзболен отбор. Правя уточнението, че героят на Хил, Питър Бранд, не е действителна личност. Той е по-скоро съставен образ, млад последовател на Бил Джеймс, който прави хиляди проучвания за задвижващия механизъм на бейзбола, като неговият образ се явява пионер в разбирането за съвместната работа на този спорт с науката. Героят на Джона Хил убеждава зрителите, че без да си се занимавал професионално с бейзбол, лишен от емоционалност към него, си в състояние, имайки нужните знания, да сформираш отбор, по-успяващ и успешно действащ, отколкото човек, занимавал се с бейзбол през целия си живот, би могъл.

Няма как да подмина факта, че сценаристи на филма са Стивън Зейлиън (Gangs of New York, Schindler’s List) и носителят на Оскар за 2010г. за най-добър адаптиран сценарий Арън Соркин. Общото между последните две работи на Соркин е, че колкото The Social Network e филм за Facebook, толкова и Moneyball e такъв за бейзбол. Факт е, че абстрактният сценарий, предложен ни както в заглавието от 2010г., така и в това от 2011г. провокира у публиката повече емоционалнст, отколкото целенасочено сантиментален скрипт би могъл да постигне. Режисьорът на Moneyball Бенет Милър не за първи път показва нестандартния си поглед, такъв откриваме още в Capote (където, както и в тазгодишния си продукт, каства Филип Сиймър Хофман). Милър е перфектен пример за режисьор, който показва завидна доза търпение в очакване на най-подходящия сценарий за негов филм.

Moneyball несъмнено се нарежда сред най-добрите филми за 2011г. Ключът към успеха му е комплексен, съставен от няколко фактора: от една страна режисьорските умения и похвати на Бенет Милър, от друга страна компетентността и красноречивият стил на Арън Соркин и не на последно място класната игра в лицето на Брад Пит, Джона Хил, Филип Сиймър Хофман. Moneyball определено е най-вълнуващият филм в историята на киното, за който се сещам, чието смислово ядро е базирано на тема статистика.

Coming soon: The Hobbit

Fri, 23 Dec 2011 08:30:00 +0000

След като цяла седмица гледахме първия трейлър на Хобитът, безценни, добрите потребители от YouTube извадиха най-силния момент в него - песента на джуджетата в Торбодън.

Забележителният Питър Джаксън и Хауърд Шор улавят прекрасно духа и атмосферата на песента. Очаквам с нетърпение пълната версия.

Само още една година, безценни!

Far over the misty mountains cold
To dungeons deep and caverns old
We must away ere break of day,
To seek the pale enchanted gold.

Пълен текст на английски

Пълен текст на български, в превод на забележителния Любомир Николов:

Отвъд планините с мъгла увенчани,

към древни чертози в недрата смълчани,

през утринен мрак потегляме пак

да дирим вълшебното златно имане.

Джуджетата мощна магия творяха

и техните чукове звънко кънтяха.

В най-тайния кът, где сенките спят,

далеч под скалите дворците им бяха.

За елфи и мощни крале отдалече

безброй красоти сътворяваха вече

и знаеха тайни, лъчите сияйни

да сбират във камък, скрепен върху меча.

Превръщаха в наниз звездите среднощни,

венчаеха дръзко короните мощни

със драконов плам, а слънцето там

с луна съчетаваха в плетки разкошни.

Отвъд планините с мъгла увенчани,

към древни чертози в недрата смълчани,

през утринен мрак потегляме пак

да дирим забравено старо имане.

Те пееха в своите подземни палати,

за елфи и хора почти непознати,

и златни потири, и бляскави лири

се трупаха долу в хазните, богати.

Но вихър жесток връхлетя над скалите,

застенаха жално сред мрака горите

и с пламък червен, по-ярък от ден,

дърветата лумнаха в огън обвити.

Тревожни камбани в нощта прокънтяха

и бледите хора със ужас видяха

как драконът срива, събаря, разбива

и яката крепост, и крехката стряха.

Димеше в зловещата нощ планината;

джуджетата чуха, че идва съдбата

и всички до крик спасиха се с бяг,

но гибел ги срещна отвън под луната.

Отвъд планините с мъгла увенчани,

към древни чертози в недрата смълчани,

пра утринен мрак потегляме пак

за златните арфи от древно имане.