Алепей – Свободна планета

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

Пътуване до... — Thu, 17 Oct 2013 06:00:17 +0000

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters. Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка. Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук. Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Нелегален магазин за бира в Алепей[/caption] Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък. [caption id="" align="aligncenter" width="630"] Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)[/caption] Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем. По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради някакви религиозни причини” - каза Веско - “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!” [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница. [caption id="" align="aligncenter" width="630"] Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно[/caption] След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра. Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Главната улица в Алепей, Индия[/caption] Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам. [caption id="" align="aligncenter" width="630"] Чакам за бира (фото: Веско Петров)[/caption] Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада. [caption id="" align="aligncenter" width="630"] Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)[/caption] Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него. Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео. Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук: Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo. http://vimeo.com/59176448 Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия. Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием. Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума. Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден. [caption id="" align="aligncenter" width="630"] Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)[/caption] Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат. [caption id="" align="aligncenter" width="594"] Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)[/caption] http://youtu.be/eZNkM0CI46g Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата! По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка. С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко. Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” - попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” - отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете! Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме. [caption id="" align="aligncenter" width="648"] Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж[/caption] Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца. [caption id="" align="aligncenter" width="648"] Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="648"] Водни площи на влизане в Кочи[/caption] Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комич&

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

Пътуване до... — Thu, 17 Oct 2013 06:00:17 +0000

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Тръгваме кък Шри Ланка

Пътепис Индия (3): Алепей и Керала Backwaters

Пътуване до... — Tue, 20 Aug 2013 08:01:15 +0000

Пътепис Индия

част трета

Алепей – няма бира

Обух късите гащи и тръгнах да се разходя. След 2-3 минути ходене стигнах до една река от калибъра на “Перловска”. Стори ми се, че от другата страна на реката има някакви павилиончета и се запътих към моста. Всякакви комични превозни средства препускаха по шосето, а шофьорите, по стара индийска традиция, натискаха нон-стоп клаксоните. С риск за живота претърчах през моста и се озовах при сергиите. На първата сергия продаваха панирани неща – три вида, по 10 рупии всяко. Питах какво е това, но не разбрах нищо от отговора на продавача, така че си взех и от трите. Бяха много вкусни, а единият модел – лют. Продължих към другите павилиони, но там се продаваха само някакви долнопробни безалкохолни и “Зрънчо”. Бавно започнах да осъзнавам смисъла на случката при гарата в Алува. В този индийски щат не се продава алкохол! Оптиах се да не обръщам внимание на паниката, която ме обхвана и продължих да разпитвам минувачите. Най-накрая един дребен и жилав чичка откликна на отчаяните ми молби и ме поведе по някакви малки и разкаляни улички. Стигнахме до тайно дворче, в което се бяха събрали 30-40 мъжаги и се бутаха пред едно комично мини прозорче. Изглеждаше, че съм попаднал на залагания за петли или минимум на “черно тото”. Попитах на висок глас: “Извинете, тука ли се продава бира?” и в същия момент 30-40 чифта застрашителни мустаци се впериха в мен. Явно произнасянето на думата “бира” на висок глас беше някакво светотатство. Казаха ми, че бирата е свършила и да се махам. Както и да е, малко поуспокоен продължих с проучването. Поредният жилест чичка ме води поне 10 минути по главната улица, докато стигнем до заветната питиепродавница. Минахме покрай сергии, на които се продаваха ароматни индийски подправки в кошове, хиндуистки храм, както и покрай други екзотични гледки. Най-накрая стигнахме, но имаше грамадна опашка. Заключих, че явно бай индиец е любител на чашката и чинно се наредих последен. Тези отпред ме поощриха да ги предредя, защото съм бял и дори започнаха да блъскат с юмруци по ламаринената врата. Аз ги успокоих, че нямам бърза работа, а и не одобрявам расизма под никаква форма, така че продължих да си чакам. По едно време се появиха две хипарливи французойки с мръсни крака, предредиха ни и си заминаха. Накрая дойде и моят ред. Имаше два вида бира, в големи бутилки от 650 мл. “Кингфишер силно” със съдържане на спирт и “Туборг”. Цените също бяха фантастични (на фона на всичко останало в Индия) – по 3 лева бирата. Спиртният “Кингфишер” не ме изкушаваше особено, така че си поръчах “Туборг”. Онзи ми обясни, че “Туборг”-ът не му е за продан. Как ли не го молих, но той прояви характерната непреклонност на индиец с власт и ми продаде “Кингфишер силно”. Купих цял кашон и весело тръгнах обратно към “Ащамуди”. По път към къщи, биричките подрънкваха весело, а минувачите ми махаха, усмихваха се и сочеха един на друг кашона. Стана ми много приятно и се отказах да взема тук-тук. Исках да се разхождам още сред тези добри хора. В сламената стая разтоварих безценния товар, слязох долу и помолих да ми донесат нещо за вечеря на терасата. Взех и паролата за Интернета. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Направиха ми люта супа (много вкусна) и палачинковиден хляб[/caption] След вечеря си отворих една спиртосана бира и звъннах по Скайп-а на родителите, да ги успокоя, че още не ме е изял слон, тигър, кобра или людоед, а също така съм успял и да си купя кашон “Кингфишер силно”. Майка ми каза: “Внимавай да не се напиеш с тая спиртосана бира”, баща ми разказа виц с неприлично съдържание и затворихме. Точно привършвах четвъртата бира, когато на четворната врата се потропа. Хазяинът ме уведоми, че току-що му е звъннал един тук-тукаджия от гарата и го е попитал как да стигне до “Ащамуди”. Това означавало, че моите дългоочаквани приятели всеки момент ще пристигнат. Радостно нахлузих джапанките и изшляпах по витата стълба на двора. След 2-3 минути тук-тукът пристигна, Ицо се разплати с пича и разтовариха раниците. Беше бурна радост. Веднага се настанихме на терасата, отворихме си бири, аз включих компютърната колонка и започнахме да си разказваме премеждията от по пътя. Всички бяхме най-много впечатлени от влака 6-та класа. [caption id="" align="aligncenter" width="583"] Влак 6-та класа[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Влакът, с който пристигнаха приятелите[/caption] От дума на дума и от бира на бира, страстите се разгорещиха и обърнахме балкона на дискотека. Едни французи се събудиха и ни направиха забележка. Допихме си кротко в стаята и за пръв път от 45 часа спах в хоризонтално положение, на креват. Милата Мария Баева обаче не могла да мигне, защото когато съм почерпен се въртя като пумпал и хъркам като дъскорезница.

Kerala Backwaters

Вторият ни ден в китното индийско градче Алепей беше предназначен за разглеждане на основната алепейска забележителност – Керала бекуотърс. Станахме, вчесахме се и потеглихме. Първата ни работа беше да отидем до сергиите, където снощи бях ял вкусни пържени неща по 10 рупии и да закусим. След това аз предложих да тръгнем пеша към пристанището, защото бях видял в Интернет къде се пада, а и не изглеждаше далече. Ицо обаче настоя да хванем тук-тук, което се оказа изключително добра идея, защото тук-тукът потегли в посока, точно обратната на тази, която аз си представях. Естествено, закара ни не точно на пристанището, а при един негов човек, който разполагаше с малка, но комфортна лодка. Обясни ни, че на пристанището вече всички лодки са заети, защото е почивен ден. Ицо и Баева рекоха да се качваме веднага, но аз настоях да отидем все пак до пристанището и да видим какво предлага конкуренцията. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] На пристанището цареше голямо оживление, а на една палма имаше закачен мегафон, от който долиташе религиозно песнопение. http://youtu.be/BC0p7PzmonQ Помотахме се около гемиите.

Не можахме да си изберем нищо и се върнахме при агента на тук-тукаджията. Спазарихме се за 20 евро да ни вози 4 часа из каналите и потеглихме. Пред нас се разкриха райски гледки: http://youtu.be/Zl4XTWdONRs Минахме и покрай едно рибарско семейство, което плаваше в нещо като кора от огромна любеница. http://youtu.be/Z9C904Jeib4 Лодката беше оборудвана с шезлонги, както и с едно дюшече на носа, така че удоволствието от пътя беше пълно. Возихме се около час и нещо, визклицавайки възторжено и щракайки десетки снимки, когато усетихме, че сме поогладняли. Шофьорът беше печен в занаята и веднага ни подкара към едно тенекиено ресторантче, сгушено между палмите. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Ресторантчето беше нагизденос огненочервена реклана наVodafone[/caption] Настанихме се и тъй като не разбирахме кое от менюто какво значи, поръчахме на лелката да ни донесе от специалитета на заведението. Ицо и Мария помолиха и за по една риба. За пиене получихме хладна Кока-Кола, тъй като в Керала бирата се продаваше при специални условия. Заведението не разполагаше с чинии и прибори, така че ни сервираха върху листа от бананова палма и ядохме с ръце. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Лелката ни насипа ориз...[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] ... и по 4 различни кашички[/caption] На вид малко отвратителни, но на вкус кашичките се оказаха изключително добри. Естествено, до една бяха доста люти. Може би само зеленикавата не беше кой знае какво, но като цяло беше много вкусно. Още повече, че трябваше да ядем с ръце и се омазахме като прасета. След ориза, Ицо и Мария се заловиха с рибите, дадоха ми и на мене малко да опитам. Накрая ни взеха цена, която ни се стори съвсем прилична – около 10 евро за тримата. В последствие разбрахме обаче, че са ни взели поне петорно повече от нормалното, но това дори ни развесели допълнително. Когато приключихме с хапването, се помотахме 2-3 минути наоколо, пуснахме по една вода в нужника и пак се натоварихме на нашето си корабче. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Около ресторантчето беше много романтично и приключенско[/caption] След като поплавахме още десетина минути безгрижно по каналите, любезният лодкар ни попита дали сме склонни да изпием по някоя попътна биричка. Само това ни трябваше и всички единодушно се съгласихме. След малко акостирахме до колибата на един негов съратник – нелегален продавач на бира, който дереше по три кожи от наивните туристи. Предложи ни цена от 5-6 лева за топла бира, което дори и в Европа си е възмутително. Поради липса на по-добра алтернатива обаче, аз директно си поръчах 3 броя. Мария и Ицо бяха по-консервативни и си взеха по една. Въпросът с температурата решихме с една кофа лед, в която паркирахме бирите и продължихме. Докато чакахме да се охладят биричките, поделихме един кокосов орех, който Ицо изкрънка от продавача като бонус. Дали пък не му даде 10 рупии?! [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Ицо се черпи кокосов орех[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Не след дълго обаче подпукахме и бирите[/caption] На фона на убийствената януарска жега, дори и спиртосаният “Кингфишер – силно” ни се стори отличен. Повозихме се още около час и нещо, като шофьорът не се върна по същия път, а по някакъв заобиколен, който беше дори още по-интересен. Накрая ни остави на същото нясто, откъдето ни взе, дадохме му уречените рупии и си направихме по една снимка за спомен. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Много симпатичен тип между другото – черен като катран[/caption] След знаменитите Backwaters, от които останахме предоволни, се помотахме още малко из Алепей. Минахме по малко мостче, снимахме едно гиздаво камионче, открихме дори и индийски клуб на БСП. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Индийският клуб на БСП[/caption] Вече доста уморени от наситения с преживявания ден, се прибрахме в Ащамуди, за да полегнем малко следобед, а и да видим дали евентуално не се е появил знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров. Веско беше тръгнал преди 1-2 седмици от Сидни към Тамил Наду, където се мотаеше сам, и за което можете да прочетете в неговия блог: http://veskopetrov.com/?p=6496 С Веско вече бяхме влезли в контакт и знаех, че му остава само да прекоси някаква коварна планина и да се озове в Керала. След това по неговите си Вескови пътища би трябвало да се докопа до

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

Пътуване до... — Fri, 26 Jul 2013 09:10:18 +0000

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей. Приятно четене:

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата. Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Алува[/caption] След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] По път към гарата минахме покрай една християнска църква[/caption] На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Пътничка[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] РЕП[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Пътник[/caption]

Купих си билет до Алепей и зачаках

Тъй като нямах представа кога и къде ще спре моят влак – насочих се към ушев и любезно го помолих за съдействие. Ушев бяха двама и ми казаха нещо от сорта: “Влак дойде – не качва, влак дойде – не качва, влак дойде – качва!”. Разбрах посланието и седнах да чакам. Установих, че желязото, на което съм седнал, всъщност е стълб, който е свързан директно с жиците на влака и се почудих защо не ме хваща ток. Дори ми хрумна да се преместя, за да не ме хване със закъснение, но бях толкова изморен, че поех риска и си останх да седя на желязото. След малко дойде влак. В същия момент ушев дотичаха до мене и казаха в един глас: “Не качва! Не качва!”, а аз им отговорих: “О'Кей”. Влакът замина и след малко дойде друг. Ушев отново дотичаха до мене и казаха: “Не качва! Не качва!”, а аз пак им отговорих: “О'Кей”. Когато дойде третият влак - ушев завика: “Качва, качва!”. В същия момент си дадох сметка, че в индийските влакове има 5-6 класи, а аз не знам в коя да се кача. Ушев трескаво ми обясни, че моят билет е за най-долнопробната класа. Това били два вагона – най-отпред и най-отзад на влака. Влакът беше толкова дълъг, че направо ми излезе душата докато довлача куфара до края, защото между вагоните нямаше врати за преминаване, както е при нашите влакове. Това е, за да не могат цървулите от моята долнопробна класа да притесняват баровците от спалните вагони. В крайна сметка се хвърлих в движение и така започна моето

пътешествие с индийски влак – 6-та класа

Във вагона бяха налягали дори и по багажниците, така че клекнах (гнус ме беше да седна) пред кенефа Влакът караше с мравешка скорост, а аз наблюдавах с нескрит интерес движението на хлебарки около мивката, както и гледките през отворената врата. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Моите спътници[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] И една цистерна, на която пише “INDIANOIL”[/caption] Когато скоростта на влака намалееше драстично – през отворените врати почваха буквално да влитат нови пасажери, някои от които – с доста обемисти денкове. По едно време даже ми се стори, че двама бабаити кроят заговор да ме оберат, защото си шушукаха нещо и ме гледаха кръвнишки. За щастие след малко тия слязоха, а портмонето си ми беше живо и здраво в джоба. Направи ми впечатление и че в тази долнопробна класа няма никакви жени, а само мъже. Мъжете непрекъснато се грижеха за външния си вид – замазвайки лъскавите си перчеми с някаква кафеникава течност, която се процеждаше от гъмжащата с хлебарки мивка. Голяма част от тях бяха тамили (или нещо подобно) и не носеха панталони, а само едни много смешни надбедрени превръзки. Тъй като кенефът нямаше врата – успях да разбера каква функция имат тези надбедрени превръзки (освен това, че са проветриви и удобни, разбира се). Тамилите влизаха в кенефа, надигаха надбедрената си превръзка и овесваха полюшващи се мъде над дупката. След удовлетворяването на естествените си нужди – тамилите се забърсваха с надбедрената превръзка и доволни се връщаха при чешмичката, да замажат перчемите. Даже и пред кенефа, в самия вагон, имаше купчинка с лайна, боклуци и хлебарки. Таман бях започнал да се удремвам от монотонното подрусване на влака, когато

нещо ме притисна през лицето и зверска смрад изпълни дробовете ми.

Видях, че някакъв скапан тамил е заврял гъза си в мутрата ми, точно нечовешката надбедрена превръзка – тоалетна хартия. Изпълниха ме паника и ярост, блъснах го с всичка сила и се разпсувах. Онзи се обърна надолу и ме погледна с очи, които вместо бяло имаха червено. (Тук ще вмъкна под черта една случка, която пропуснах. Докато чаках на гарата, седнал на електрическото желязо. По перона премина един човек, който имаше малко тяло, малки криви ръце и никакви крака. Той подскачаше много сръчно на ръцете си, подвикваше нещо и с един ловък скок се метна на влака, който водеше в не моята посока.) Та погледна ме тамилът с червените очи и ми се усмихна. Беше много възрастен, а зъбите му бяха плувнали в кръв. Направо беше като излязъл от филма за “Индиана Джоунс”. Усетих, че ми се повдига и станах, та отидох до вратата, да взема малко въздух. Тамилът с кървавите зъби и червени очи седна в лайната на пода, опъна сухите си крака на земята, а по тях се покатериха хлебарки, от кафявите. Това не му направи особено впечатление, защото той извади пликче с нещо и започна да се храни. Бъркашес орловите си нокти в пликчето и вадеше нещо, което очевидно му се усладжаше. По едно време изпусна пличквето на пода и от него се разпиляха някакви топченца. Тамилът ни най-малко не се смути и си дояде топченцата от земята. След хапването го налегна дрямка, така че се опъна изцяло върху осрания хлебарчест под и заспа моментално. Малко след тази покъртителна история, се качиха (влетяха) две студентчета, облечени с ризи, чисти и напарфюмирани. На всичкото отгоре разбираха и на английски! Аз веднага им разказах историята с кървавия тамил, който размаза лайна по лицето ми, а те кимаха притеснено и казаха: “Да, да, за съжаление такива неща са честа гледка в Индия.”. После ме попитаха аз откога обикалям из родината им, а аз отговорих, че преди 7-8 часа кракът ми е стъпил за първи път на индийска земя. Те се сащисаха и казаха: “Е, добре де, как така не си в пълен шок?!”. Аз ги успокоих, че съм в пълен шок и започнахме да си говорим за други теми. Станахме първи приятели, а те превеждаха на останалите любопитни индийци какво съм казал. Онези непрекъснато аплодираха моите остроумни изказвания, но малко помръкнаха, когато разбраха, че не се интересувам от футбол. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Така в шеги и закачки стигнахме

Алепей,

разпрегръщах моите най-нови приятели и слязох. Сега пред мен оставаше последната фаза от пътуването – да намеря знаменития “Ащамуди хоум стей”, където бях резервирал стая. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Площадчето пред гарата в Алепей[/caption]

Остави ме значи влакът в Алепей, на жп-гарата

Гледам там едно павилионче запредплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха... аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци. На автогарата чакаха два рейса без прозорци.

Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични

В единия се поктериха цяла сюрия алепейци,

така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора) Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Речено – сторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Целият Алепей беше пълен с такива смешни арки[/caption]

Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA DISTRICT CLUB”

По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме точно пред този продавач на риба.

Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различl