Атанас Стратиев – Свободна планета https://svobodnaplaneta.com българските блогове за свободен софтуер и свободна култура Thu, 30 May 2013 07:02:17 +0000 en-US hourly 1 https://wordpress.org/?v=6.0.11 209689584 Дортмунд: Там, където футболът е религия! (2): Борусия – Арсенал и Борусия – Фрайбург http://patepis.com/?p=40492 Thu, 30 May 2013 07:02:17 +0000 http://patepis.com/?p=40492 Продължаваме с разказа на Атанас за похожденията му на мачовета на Борусия Дормунд – тазгодишен (2013) финалист в Шампионската лига. Предишната серия "гледахме" мача на Борусия с Шалке 04, а днес наред са срещите с Арсенал и Фрайбург :) Приятно четене:

Дортмунд: Там, където футболът е религия!

част втора

Борусия – Арсенал и Борусия – Фрайбург

Второ посещение: септември 2011 г.,

Борусия Дортмунд – Арсенал

В крайна сметка, Борусия стана шампион на Германия за 2011-та и придоби право да играе в Шампионската лига. Така се зароди идеята да посетя мач от най-силния европейски клубен турнир. В края на август изтеглиха жребия за груповата фаза и Бе Фау Бе се падна с английския Арсенал, гръцкия Олимпиакос и френския Олимпик Марсилия. Избрах първия мач - с Арсенал в Дортмунд, който беше само след две седмици и трябваше да се действа бързо. Георги – мой приятел, който е фен на Арсенал, изяви готовност да дойде с мен. Този път реших да се пробвам да купя билети от официалния сайт на отбора и в обявените дата и час за начало на продажбите бях в готовност пред компютъра. Нищо обаче не се получи. Борусия се завръщаше в Шампионската лига след осем години отсъствие от турнира и феновете в Дортмунд бяха наточили брадви за билети за мача. От многото заявки сайтът падна, а след час и половина непрестанно опресняване, се появи съобщение, че всички билети за мача с Арсенал са продадени. Наложи се да прибегнем до услугите отново на сайтовете за продажба на билети на вторичния пазар. Така, за едни от най-лошите седалки на стадиона платихме, колкото бихме дали за супер централни места от официалния сайт.

Борусия държи много на това да е социален клуб,

който дава възможност на всички фенове да гледат мачовете на отбора. Затова и продължава да държи ниски цени на билетите, въпреки, че спокойно може да ги увеличи при наличието на такъв огромен интерес към тима. Най-евтините места на „Сигнал Идуна Парк“ могат да бъдат купени с абонамент срещу около 200 евро за целия сезон, а най-евтините билети за мач от Бундеслигата са едва 20 евро. За справка, в Англия трудно се намира билет за мач от Висшата лига под 30-ина паунда, а абонаментите на топ клубовете за целия сезон обикновено започват от 600 паунда и нагоре. След като платихме пропуските за мача, ни отанаха самолетните билети (тъй като ги взехме кажи-речи в последния момент, не излязоха много евтино) и резервация на хотел (същият, в който отседнах при предишното ми посещение). Две седмици по-късно, отпътувахме за Дортмунд в деня на мача. Тъй като пристигнахме доста рано сутрин, имахме много време до чек-ин времето за хотела. От летището хванахме п ознатиятавтобус 440 (този път си носех дребни, за да платя „цвай-драйсих“ за билет), но вместо на последната спирка, слязохме доста по-рано. Показах на Жорката Ромберг парк и Вестфален парк. За разлика от февруари, този път времето беше слънчево и приятно, направо си ставаше за къс ръкав. От парковете продължихме към най-голямата зала в Дортмунд - Вестфаленхален. Представлява огромно хале, в което се провеждат изложения, концерти и други масови прояви. Аз го свързвам и като място за провеждане на един от най-силните шахматни турнири в света, в който нееднократен участник е бил и нашият Веселин Топалов. Разходихме се и до

центъра на Дортмунд

Разширих малко кръгозора си, като освен Reinoldkirche и Alter markt, видях отвън и огромната градска Опера. Стана обаче следобед и беше време да се отправяме към хотела. Този път на рецепцията не говореха английски, но за късмет бях с Жорката, който няма никакъв проблем с немския. И двамата се учудихме, че нямаше нищо за нас на рецепцията, тъй като очаквахме билетите ни за мача вече да ни чакат в хотела. Наложи се да звъня на компанията, от която ги купихме и ме увериха, че пратката е на път. След близо два часа чакане, когато с Жоро вече започнахме да си мислим да не са ни измамили, се почука на вратата на стаята ни и женица от персонала на хотела ни връчи плик.

А вътре бяха двата билета за мача с Арсенал!

Качихме се на Stadtbahn-а и слязохме от влака на станция Мьолербрюке, а оттам поехме с морето от хора в жълто-черни фланелки към „Сигнал Идуна Парк“. С приближаването към стадиона забелязох нещо, което по-рано през годината ми беше убягнало в тъмнината на мача с Шалке. По пътя бяха вградени бронзови звезди на земята, нещо като

“Алея на славата” на Борусия

(точно така се и казваше –BVB Walk of Fame), като бяха отделени плочки само за хора и събития, оставили следа в историята на тима. При самия стадион имаше и плочка с посвещението: „Für die besten Fans der Welt“/“За най-добрите фенове на света“. Страхотно уважение към привържениците! Успях да видя само някои от плочките и си обещах следващия път като дойда да ги разгледам по-подробно. [caption id="" align="aligncenter" width="614"]

Звездата, посветена на "Най-добрите фенове в света"[/caption] Около стадиона естествено беше пълно с народ. Видяхме човек с табелка „I need a ticket”/”Трябва ми билет“. Имаше и доста фенове на Арсенал, дошли от Лондон, за да подкрепят любимия си отбор. Попаднахме на своеобразно надпяване между двете агитки пред стадиона. Фенове на Борусия и Арсенал бяха застанали едни срещу други и пееха с пълно гърло клубните си песни. Но само толкова. Без физически сблъсъци, въпреки че исторически германци и англичани не се обичат особено. Използвах момента да си направя една приятелска снимка с фен на Арсенал за спомен. [caption id="" align="aligncenter" width="614"]

Приятелска снимка с фен на Арсенал[/caption] Според билетите ни трябваше да си правим компания с гълъбите на буквално

последния ред на Източната трибуна

И оттам се виждаше добре, но като се сетя, че за същите пари от официалния сайт можехме да си вземем много по-добри места, ми стана малко тъпо. В близост до нас имаше групичка японски фенки на футболиста на Борусия Шинджи Кагава. И с тях си направих снимка за спомен, като ги накарах вместо „Зеле“ или английското „Cheese”, да кажат „Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия“ :) [caption id="" align="aligncenter" width="641"]

"Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия"[/caption] Следваше отново изпълнение от целия стадион на „You`ll never walk alone”. Този път и аз пях, тъй като бях подготвен. При излизането на отборите, феновете на Борусия от Южната трибуна направиха страхотна хореография – огромна корона на жълто-черен фон и надпис "Zurück in der Königsklasse"/“Обратно в Кралската класа“, заради завръщането на Бе Фау Бе в Шампионската лига след осем години отсъствие. Ето и видео от обявяването на състава на Борусия: <iframe src="https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239115930067" width="1280" height="720" frameborder="0"></iframe>

"Обратно в Кралската класа"

След химна на Шампионската лига

започна и самият мач

Почти през цялото първо полувреме Борусия натискаше съперника си, като Левандовски, Марио Гьотце и Шинджи Кагава бяха постоянна заплаха за вратата на гостите. Феновете на лондончани обаче изригнаха в 40-ата минута, когато звездата им Робин ван Перси откри резултата. Жоро обаче си траеше. Май се притесняваше от реакцията на запалянковците на Борусия около нас, ако се беше зарадвал на гола. Ето и малко атмосфера от трибуните по време на двубоя: Embed link: <iframe src="https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239169611409" width="1280" height="720" frameborder="0"></iframe>

След почивката Арсенал се прибра плътно в половината си, а Дортмунд увеличи натиска,

но трябваше да чака до 80-ата минута, когато резервата Иван Перишич изравни със страхотно воле от границата на наказателното поле. Стадионът буквално изригна, а дикторът обяви: „Минутата е 80-та, Борусия Дортмунд – Арсенал 1:1, Голмайстор: Ива-а-а-ан....“. Останалата част довърши публикатас мощен възглас: „ПЕ-РИ-ШИЧ“. В самия край Роберт Левандовски имаше шанс да донесе победата на Борусия, но вратарят на Арсенал Шчесни спаси удара му и двубоят завърши без победител - 1:1. [caption id="" align="aligncenter" width="641"]

Архитектът на успеха на Борусия - Юрген Клоп[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="641"]

С Георги след мача с Арсенал[/caption] Въпреки, че станаха шампиони на Германия, играчите на Борусия все още бяха неопитни в най-силния европейски клубен турнир (повечето бяха на по 23-24 години) и два месеца и половина по-късно отпаднаха, оставайки на последно място в групата си. Това обаче само им даде допълнителна амбиция – на тях и на треньора Юрген Клоп, за да изненадат следващия сезон цяла Европа, вероятно дори и себе си, достигайки до големия финал на „Уембли“! Второто посещение на Дортмунд беше кратко – само за един ден, и на сутринта с Жорката хванахме влака за Амстердам. Холандското пътешествие обаче е обект на друг пътепис, който може би ще напиша по-нататък. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Трето посещение: май 2012 г.

Борусия Дортмунд – Фрайбург

След отпадането си от Шампионската лига, Борусия имаше възможност да се съсредоточи изцяло върху изявите си в Германия. Отборът изоставаше с много от Байерн Мюнхен през първата част от сезона, но успя да навакса благодарение на добри игри и грешки на съперника. Няколко кръга преди края водеше с две точки пред баварците и всичко трябваше да се реши в прекия сблъсък с Байерн в Дортмунд. Много ми се искаше да отида на този мач, но нямаше как да се освободя от работа и затова го пропуснах. А в него Борусия би драматично с 1:0, като малко преди края Ариен Робен от Байерн изпусна дузпа, с която можеше да изравни. Победата на практика гарантира втора поредна шампионска титла за Дортмунд и реших поне да отида на последния мач за сезона срещу Фрайбург, за да видя връчването на Сребърната салатиера на Германия. Отново се обърнах към сайтовете за препродажба на билети и намерих пропуск за Северната трибуна на стадиона. Хотелът, в който бях отсядал преди обаче беше напълно зает и трябваше да търся алтернатива за нощувките. Този път щях да остана за три нощи, като за първата и третата намерих хостел на поносима цена в центъра на града. За втората вечер, в която беше и мачът, обаче всичко се оказа заето (имаше места само в топ хотелите, в които цените бяха прекалено високи). Затова намерих алтернативно решение с хотел в университетското градче Витен, до което се стигаше само за 20 минути с влак.

В петък хванах рано сутрин полета на Wizz Air за Дортмунд,

а в самолета – изненада. Много ми се спеше и първо помислих, че ми се привижда, но после гледам - Ради – колежка, с която бяхме в един курс в университета. Знаех, че е част от кабинния екипаж на Wizz, но нямах представа, че ще се засечем. Много съм й благодарен, тъй като ме накара да се чувствам специален – поговорихме си, донесе ми лично кафе и ми позволи да заема седалка с повече място за краката. Благодаря,Ради! Винаги е приятно да срещнеш стар познат, особено във въздуха. [caption id="" align="aligncenter" width="641"]

Неочаквана среща с колежката ми от университета Ради[/caption] Кацнах в Дортмунд рано сутрин, а за следобед имах уговорка да се видим с Пламен (няма нищо общо с Пламен от първото ми посещение) – сънародник, живеещ в града, с когото споделяхме две страсти – към английския футболен клуб Нюкасъл и към Борусия. Щяхме да ходим на тур на „Сигнал Идуна Парl]]>

252

Дортмунд: Там, където футболът е религия! (1): На мача Борусия Дортмунд – Шалке 04 http://patepis.com/?p=40422 Thu, 23 May 2013 07:16:41 +0000 http://patepis.com/?p=40422 В навечерието на най-важния и интересен футболен мач на годината, когато все пак поне един немски отбор ще бъде победен на Уембли, Атанас ще ни представи единия от двата участника в този вътрешно-германски финал: Борусия Дормунд. Разбира се днешното посещение на автора на Вестфаленщадион, няма да е единственото, а само първото в тази поредица пътеписи за Борусия от градчето Дортмунд :) Т.к.редакцията има лични пристрастия към град Дортмунд (ех, а бяхме млади, а французойките говореха немски ;)* , но също и чисто естетски към града на другия финалист - Мюнхен, очаквам и фенове на Байерн да напишат пътепис и да го пратят :) Хайде наш'те!!! (ЦСКА и Левски, седнете си, не се отнася за вас!)

Дортмунд: Там, където футболът е религия!

Борусия Дортмунд е шампион на Германия за втори пореден път! Капитанът Себастиян Кел получава Сребърната салатиера в официалната ложа на „Сигнал Идуна Парк“, а част от публиката прескача предпазните заграждения и теренът е буквално наводнен с хора. На трибуните съм и аз – един българин, който е впечатлен от традициите, феновете и историята на отбора преди 16-17 години и оттогава Борусия неизменно има място в сърцето му. Със следващия пътепис за трите ми посещения в Дортмунд ще се опитам да разкажа как цял един град е луд по футболния си отбор, който е неговата най-голяма гордост. Първо посещение: февруари 2011 г.,

Борусия Дортмунд – Шалке 04

През януари 2011-та съвсем спонтанно реших да отида до Дортмунд да гледам най-после на живо любимия си германски футболен отбор, който се представяше страхотно този сезон и водеше убедително в Бундеслигата след първия полусезон. Изборът ми падна върху дербито на Рур срещу най-големия съперник на „жълто-черните“ - Шалке 04. Беше трдуно да се намерят билети, както за всички домакински срещи на Борусия. Единственият ми шанс беше да се възползвам от услугите на онлайн агенция за продажба на билети за спортни събития, което и направих. Следваше резервация на хотел и покупка на самолетен билет. Wizz Air имат удобни и изгодни директни полети София – Дортмунд, така че се спрях на тях. Мачът беше изтеглен и щеше се играе в петък вечер (4 февруари), вместо през уикенда. В същия ден по обед трябвашеи да летя за Германия. Взех само една раница ръчен багаж, тъй като нямах нужда от много неща за три дни. Освен това се спестяват пари (знаете - всеки допълнителен куфар при лоу-кост компаниите се заплаща допълнително) и време (нямаше да ми се налага да чакам куфара си на лентата с багажа след кацането). Излитането се забави с около час, но в ранния следобед вече бях на летището в Дортмунд. Посрещна ме сиво, мрачно и студено време, гарнирано със силен вятър. Всъщност, за три дни в Дортмунд така и не видях слънце, но нормално – все пак бях през зимата в северната част на Германия. Даже се учудих, че няма сняг. [caption id="" align="aligncenter" width="614"]

Знамената на Борусия са из цял Дортмунд[/caption] Още на автобусната спирка пред летището зърнах първите знамена на Борусия, които после щях да виждам из целия град. Шофьорът, който също беше омотал жълто-черно шалче около врата си, каза, че билетът е „цвай-драйсих“, но поклати глава, че няма да ми върне, след като му подадох банкнота от 100 евро. Доста наивно от моя страна да не взема никакви дребни от България, но това беше първото ми самостоятелно излизане зад граница, малко на принципа „Юруш!“, и нямах опит в организацията на пътуване. Наложи се да се върна обратно в терминала, за да купя шоколадче за евро. Продавачката ме изгледа сърдито, като й подадох голямата банкнота, но все пак ми развали парите. Върнах се на спирката, но автобусът (линия номер 440) беше заминал и се наложи да чакам следващия с чувството, че вятърът ще ме издуха от спирката. И съдба – в следващото возило виждам Пламен, мой познат от България. Пътуваше също за мача с Лъчо Паланков – един от организаторите на минифутбола (т. нар. футзал) в България. Разбрахме се по-късно да се видим пред стадиона, тъй като двамата бяха само за няколко спирки, а аз трябваше да продължа до последната. Още по пътя си личеше колко много Дортмунд обича футболния си отбор. На много къщи, вместо флагът на Германия, се вееха жълто-черни знамена на Борусия. Другото, което ми направи впечатление беше ниското строителство. Виждаш само къщи, къщи и къщи. И тук-там някое ниско три-четири етажно блокче. Затова и градът е разпростян на голяма площ. Иначе населението е 580 000 души, нареждайки Дортмунд на осмо място в Германия и на първо в Рурската област. След повече от час с автобуса стигнах до хотела, който беше в покрайнините на Дортмунд, но с удобна връзка с центъра чрез градската железница Stadtbahn. Билетите за нея също за 2,30 евро, както за автобуса, и се купуват от автомати на самите станции. Между другото, за трите ми посещения в града и един куп пътувания с Stadtbahn, имаше една-единствена проверка от кондуктор, но винаги съм се возил с билет. Но и вие, ако ходите до Дортмунд, по-добре не рискувайте на принципа „Ах, к`во ще им купувам билет на тия, нали не проверяват?“. Един път може да ви хванат, но хем ще берете срам, хем ще ви одрусат със солена глоба. [caption id="" align="aligncenter" width="731"]

"Вестфаленщадион" е оригиналното име на "Сигнал Идуна Парк"[/caption] На рецецията вече ме чакаше плик с билет за мача, за който платих няколко пъти над реалната му себестойност, но това беше единственият ми шанс да присъствам на Рурското дерби. В Дортмунд наистина са луди по Борусия и е изключително трудно човек да се добере до билети, особено за топ мачовете – например с Шалке 04 и Байерн Мюнхен. За да разберете за какъв интерес става въпрос ще цитирам някои цифри. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Стадионът на тима - „Сигнал Идуна Парк“,

е най-големият в Германия с капацитет от 80 000 места (за справка „Алианц Арена“ в Мюнхен е със 71 000 места, „Олимпиащадион“ в Берлин – със 74 000) и е разпродаден напълно за всеки мач. Излиза, че при население на града от близо 600 000 души, всеки осми жител е на стадиона, когато има мач. Разбира се, не е точно така, тъй като любовта към Борусия се разпростира извън границите на Дортмунд из цялата област Нордрайн-Вестфалия. Има хора от Бохум, Дюселфорд, Кьолн, които си пътуват редовно, за да наблюдават на живо домакинските срещи на Бе Фау Бе (BVB на немски), както повечето хора в Германия наричат тима, съкратено от Ballspielverein Borussia (BVB). „Сигнал Идуна Парк“ се пълни до дупка дори за двубои с по-неатрактивни съперници от рода на Аугсбург, Фрайбург, Хофенхайм и т.н., а Борусия е отборът с най-висока средна посещаемост в цяла Европа с повече души средно на мач от Реал Мадрид и Барселона, въпреки че техните стадиони са по-големи. Регулярно над 50 000 души си купуват абонаментни карти за сезона и в свободна продажба остават по-малко от половината места на стадиона. Още по-трудно е да се намери място за мач от европейските турнири, тъй като за международни срещи капацитета се намалява до 67 000 места. Поради всичко това се наложи да платя скъпо и прескъпо, за да присъствам на дербито с Шалке. Слава богу, на рецепцията на хотела говореха английски и успях бързо да се настаня (на немски знам буквално само няколко израза). Дадоха ми и карта на градската железница и ми обясниха как да стигна до стадиона. Нямах много време за почивка, затова оставих багажа си и поех с Stadtbahn-a към „Сигнал Идуна Парк“, за да се срещна с Пламен и Лъчо Паланков. Когато слязох от влака за пръв път чух феновете, запътили се към стадиона да пеят култовия рефрен: „Wer wird Deutscher Meister?/Кой е шампион на Германия? BVB – Borussia!/Бе Фау Бе – Борусия! Wer wird Deutscher Meister? /Кой е шампион на Германия? Borussia – BVB!/Борусия – Бе Фау Бе!“ Можете да чуете как точно звучи това в следващото видео: http://youtu.be/Ib92u4l8B5k Мелодията всъщност е от Пипи Дългото Чорапче, но феновете са изобретателни и са направили аранжимент за собствено ползване. Ето линк към оригинала от Пипи: http://youtu.be/mYFnBBAm6eU [caption id="" align="aligncenter" width="580"]

С пчеличката Емма (кой знае кой се е намъкнал в този костюм?) в Борусеума – Дортмунд, Германия[/caption] Видяхме се с Пламен и Паланков пред главния вход на стадиона и първо хапнахме и пийнахме задължителните за мач в Германия вурстчета и бира. След това директно им предложих да отидем да разгледаме клубният музей, носещ името

Борусеум

Още с влизането се втурна да ни прегръща талисманът на Борусия - пчеличката Емма (или поне на външен вид е пчеличка, иначе кой знае какъв лунгур може да е облякъл този костюм :)). В Борусеума играхме джаги (човечетата бяха естествено жълти и черни - цветовете на отбора), снимахме се с купите - Шампионската салатиера и Купата на Германия, Купата на Европейските шампиони (спечелена през 97-ма година след победа над Ювентус с 3:1 и уникален гол на Ларс Рикен), Междуконтиненталната купа (влязла във витрината след успех с 2:0 над бразилския Крузейро пак през 97-ма) и вече несъществуващата Купа на носителите на купи през 66-та (победа във финала с 2:1 срещу Ливърпул след продължения), разгледахме снимки и видео, разказващи за историята на клуба. Преди мача минахме и през клубния магазин на тима, където беше пълно с хора, купуващи фланелки, шалчета, анцузи, чаши,плакати, запалки, ключодържатели и въобще всичко, което ви хрумне с емблемата на BVB. Търговията кипеше с пълна сила и феновете с кеф харчеха пари, които щяха да влязат в касата на любимия им клуб. [caption id="" align="aligncenter" width="580"]

С Лъчо Паланков и Пламен в Борусеума[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="598"]

Купата на Европейските шампиони – Дортмунд, Германия

Купата на Европейските шампиони[/caption] Наложи се да се разделим с Пламен и Паланков, тъй като билетите ни бяха за различни сектори. Поканиха ме на другия ден да ходя с тях до Кьолн да гледаме мача ФК Кьолн срещу Байерн Мюнхен, но отказах, тъй като не съм фен на никой от двата отбора и бях решил да разгледам Дортмунд. Освен това, и двамата бяха без билети за мача в Кьолн и нямаше гаранция, че ще успеят да си намерят на място.

Билетът ми бе за Osttribune - Източната трибуна на „Сигнал Идуна Парк“.

Влизайки ми направи впечатление колко стръмни и близко до терена са трибуните. Стадионът няма лекоатлетическа писта, а това допринася за още по-автентично усещане, приближавайки феновете съвсем близо до любимците им. На терена вече се вееха жълто-черни знамена на различните фенклубове на Борусия от региона – традиция преди мачовете. Хвърлих поглед към съседната Südtribüne/Южна трибуна, известна като Gelbe Wand или „Жълтата стена“ на български. Това е най-голямата трибуна на стадион в Европа. Побира 24 500 души и представлява огромен отвес, който изглежда непрекъснат и не се виждат отделни нива или тераси. На нея се настаняват най-запалените фенове на Дортмунд. Почти е невъзможно да се намери билет за Южната трибуна, тъй като тук всички са с абонаментни карти. Няколко думи и за

дербито на Рур,

което е най-голямото футболно съперничество в Германия. Наричат го още Ревиер дерби от немското „Revier”, което означава територия или област, тъй като двата тима спорят за това, кой е по-силен в]]>

242

Гибралтар… и отвъд (4): Танжер, Мароко http://patepis.com/?p=39885 Mon, 22 Apr 2013 10:19:42 +0000 http://patepis.com/?p=39885 Днес с разказа на Атанас за Гибралтар и околностите му – вече се качихме на Скалата, после обиколихме самия Гибралтар и близката Ла Линея, отидохме до испанската Марбея, а днес ще отскочим до другия бряг на пролива – в Танжер, Мароко. Приятно четене:

Танжер, Мароко

Част 4 на разказа:

Гибралтар... и отвъд

Щеше да е срамота да съм толкова близо до Африка (само на 24 км по море) и да не си направя екскурзия до там. Затова си заплюх една седмица през октомври, в която ми се събраха три поредни почивни дни – четвъртък, петък и събота. Планът беше

да прекося с ферибот Гибралтарския проток, за да разгледам мароканския град Танжер

За съжаление, времето точно тогава се развали и се отказах да пътувам в първите два дни, защото валеше като из ведро. Все пак, в петък, реших, че не трябва да пропилявам почивката си в стоене вкъщи и на другия ден, каквото и да става, заминавам за Танжер. Естествено, проучих и прогнозата за времето. Предвиждаха се само кратки превалявания, което не беше страшно. В петък по обед бях онлайн, за да си резервирам хотел и купя билет (43 евро отиване и връщане с компания FRS - www.frs.es) за ферибота от Алхесирас до товарното пристанище Танжер-Мед, което е на 40 км от Танжер. В цената на билета се включваше и превоз с автобус от пристанището до града. Иначе, от Алхесирас има и втора опция за ферибот - до Сеута, който е автономен испански град на африканския бряг. Известен е като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. От Сеута също можеше да се пътува с автобус до Танжер, но повече ми хареса първия вариант. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Пристанището на Алхесирас, Испания

Пристанището на Алхесирас е едно от най-големите в Европа[/caption] След като пороят в Гибралтар не спря цял ден, трябваше все пак да си подам носа навън, за да принтирам билета и да купя марокански дирхами (курсът беше десет дирхама към едно евро). Няма такъв дъжд! Бях с чадър, но пак целият подгизнах. Поне свърших работа и се прибрах в квартирата на сухо с надежда за по-хубаво време на следващия ден. Проучих още в Интернет и си набелязах няколко неща в Танжер – Пещерата на Херкулес, Медината (Стария град) и да пояздя камила на брега на океана.

В събота станах рано,

за да приготвя малко багаж и храна за из път. Нарамих раницата и поех пеш към автогарата в Ла Линея. Пак валеше, но съвсем лек дъжд, който по-късно съвсем спря. Въпреки това, времето си оставаше навъсено и сиво. След като пристигна автобусът за Алхесирас се изви една огромна опашка от ученици пред него и возилото се напълни до дупка. Имаше и няколко правостоящи, каквито принципно не би трябвало да се допускат, но това все пак е Испания – много по-близо до нашенския манталитет, околкото до подредените Англия или Германия. На излизане от Ла Линея имаше междинна спирка, от която чакаха да се качат хора за Алхесирас. Заради претъпкания автобус, обаче шофьорът даже не намали и последваха средни пръсти и „благословии“ от хората на спирката. За около час пристигнахме в

най-близката точка на континентална Европа до Африка – Алхесирас

Пристанището, от което трябваше да отпътувам за Мароко, е най-голямото в Испания и осмо по големина в Евросъюза с над 55 милиона тона годишно преминали товари. Тук научих нова дума – „пекеня“, която добавих към бедния ми испански речник. Влязох в едно барче да си взема минерална вода. Казвам: „Уна агуа минераль, пор фабор“, но барманът решава да ме мъчи и ми показва голяма и малка бутилка, за да избера. Не знаех как е „малък“ на испански, затова казвам „Поко, поко“ на италиански, а жената до мен ме поправя: „Пекеня“. [caption id="" align="aligncenter" width="585"]

Поглед към Гибралтар от Алхесирас[/caption] С „пекенята“ в ръце се отправих към фериботния терминал, за да не изпусна кораба, но напразно си давах зор да бързам. По времето, в което трябваше да тръгнем още товареха карго и заминаването закъсня с над половин час. По график тръгването беше в 12:00 и трябваше да пристигнем в Танжер-Мед в 12:30 ч., въпреки, че самото пътуване е час и половина.

Причината е в едночасовата разлика на Мароко с Испания,

въпреки че двете страни се намират на една и съща географска дължина. В общото помещение на ферибота някои четяха книга, други играеха карти, а трети спяха, докато траеше пътуването. По някое време се появи марокански граничен полицай и се наредихме на опашка за проверка на документите. За Мароко няма визи за българи, така че бях само с международен паспорт, в който ми удариха печат. След час и половина плавно клатушкане през Гибралтарския проток, стъпих за пръв път на африканска земя, а навън пак бе започнало да вали. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Танжер, Мароко

Пристигаме в Мароко. Посрещат ни огромни, издълбани в скалата, арабски надписи[/caption] Първото, което съзирам е мароканския флаг – зелена звезда на червен фон.

Мароко

обявява независимост през 1956 година след дълъг период на испански и френски протекторат. Днес, страната е конституционна монархия с избираем парламент като кралят има върховната изпълнителна и законодателна власт, в това число и правото да разпусне парламента. Територията е 446 хил кв. км, а населението – 32 милиона души. Това е по официални данни, а иначе мароканците си броят и окупираната Западна Сахара (допълнителни 266 хил. кв. км и 500 хиляди души) , чието съществуване не признават като самостоятелна държава. Последното е и причината, поради която, Мароко е единствената африканска държава, която не е член на Африканския съюз. [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Танжер, Мароко

Мароканският флаг е първото, което виждам при акостирането в Танжер-Мед[/caption] Пред автобуса, който трябваше да ни закара до фериботния терминал, чакаше граничен полицай, който искаше да провери дали всеки има печат в паспорта. От терминала трябваше да хвана автобуса до Танжер. Контрольорът обаче беше супер неразбран и, въпреки че му показах фериботния си билет (благодарение, на който трябваше да се возя безплатно на автобуса), не искаше да ме пусне да се кача. На въпроса ми „Какъв е проблема?“, вместо да ми обясни като човек за какво става въпрос, само клатеше глава, повтаряше като робот „Не, не“ и показваше да мина встрани. Добре, че някакъв човечец каза, че трябва да си принтирам билета на терминала и даже ме заведе до магазин, в който имаха принтер. Фотокопието оставих в ръцете на неразбрания контрольор, който този път ме пусна да се кача без проблеми. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] За час път до

Танжер

дъждът спря. Градът не е никак малък и със своите 700 000 души население се нарежда на пето място по численост в Мароко. Заради кръстопътното си положение между Европа и Африка, е повлиян от различни култури. Най-силно, разбира се, е френското влияние, заради дългите години на френски протекторат. Три езика са най-вървежни – френски, испански и арабски.

На автогарата в Танжер

беше супер объркващо. Бях си принтирал предварително карта на околността, но нямах представа накъде да поема, за да стигна до булевард „Мохамед Пети“, на който се намираше хотелът ми. Попитах някакво момче, което се оказа, че знае английски. Каза, че е студент в Дубай и на драго сърце се нае да ми помогне с посоките. Посочи ми широка улица, по която трябваше да вървя, за да стигна до „Мохамед Пети“. Оказа се, че помощта не е проява просто на добра воля. На прощаване ми поиска пари, че нямал за билет до Казабланка. Казах, че не мога да му помогна, и моментално се врътна на 180 градуса без дори да каже „чао“. Принципно, такива неща (за пари и т.н.) се казват предварително. В крайна сметка, намирам за напълно нормално да помогнеш на непознат с посоките, без да му искаш пари за това.

„Мохамед Пети“ е един от централните булеварди в Танжер

Наречен е на първия крал на Мароко, който обявява независимостта на страната през 1956-та година. Мохамед Пети е дядо на сегашния крал Мохамед Шести, а свързващото звено между тях е крал Хасан Втори – съответно син на Мохамед Пети и баща на Мохамед Шести. Хотелът ми носеше артистичното име „Рембранд“ и представляваше старо здание от гранит и мрамор. На рецепцията попитах за транспорт до

Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules)

и обещаха да ми намерят. Малко след като се качих в стаята, звъннаха да ми кажат, че след час ще ме чака кола, която ще ме закара и върне от пещерата срещу 250 дирхама. В уречения час бях долу и видях ретро мерцедес от 80-те, а вътре – ухилен до уши шофьор на име Абдул. Заради откъслечния му английски, трудно се разбирахме, но все пак хващах отделни думи. [caption id="" align="aligncenter" width="548"] Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко

При Пещерата на Херкулес[/caption] Пещерата се намира на 14 км от града, а на път към нея минахме покрай бедняшки гета и тузарски затворени комплекси, състоящи се от красиви бели жилищни сгради. Не знам каква им беше далаверата с Абдул, но по пътя имаше и „помагачи“, които сочеха с пръст посоката, в която трябваше да кара колата (за момент даже ми мина мисълта „Абе, тия да не ме отвличат?“, но се оказа, че всичко е наред). Две-три думи за шофьорите в Танжер. Накратко – ужасни са! Карат като бесни по някакви тесни улички, колите се разминават буквално на няколко сантиметра, а на пешеходни пътеки въобще не намалят скоростта. Така, че, ако ходите там, пазете се! [caption id="" align="aligncenter" width="585"] Нос Спартел - Танжер, Мароко

Нос Спартел[/caption] В покрайнините на Танжер минахме и покрай

кралската резиденция

Беше опасана с високи стени, около които се разхождаха войници с автомати и оглеждаха подозрително всеки преминаващ автомобил. Доколкото разбрах от Абдул зад стените има красиви градини и частен плаж. Преди пещерата, спряхме за няколко бързи снимки при

нос Спартел, където водите на Атлантика срещат тези на Средиземно море

[caption id="" align="aligncenter" width="585"]

При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата.[/caption] След като стигнахме до пещерата, оставихме очукания мерцедес на паркинга и влязохме вътре. Входът беше десет дирхама (1 евро) за мен и безплатно за Абдул (той все пак им водеше турист).

Пещерата не е кой знае какво, но за сметка на това е силно комерсиализирана

Около входа й е пълно с продавачи на всякакви джунджурии. Имаше собственик на маймунка, който искаше пари за снимка с нея. Не беше пропуснат и култът към вожда под формата на огромен портрет на сегашния крал – Мохамед Шести, заедно с жена му. Пещерата е отчасти творение на природата и отчасти дело на човешка дейност. В нея, водите на океана се разбиват, нахлувайки през другия й отвор. Самият процеп, погледнат под определен ъгъл, напомня на контурите на Африка. [caption id="" align="aligncenter" width="639"] Пещерата на Херкулес (Grotte d`Hercules) – Танжер, Мароко

Отворът, който трябва да напомня за очертанията на африканския континент[/caption] Името на пещерата идва от легендата, че в нея обичал да си почива Херкулес след извършването на 12-те подвига. Името й е тясно свързано и с рок групата Деф Лепърд и книгата на Гинес. През 1995 година британската ба&#]]>