Седя на терасата на палатковия лагер след изтощителен поход на камили през пустинята, любувам се на залеза със силуета на мероитските пирамиди на хоризонта и пия леден Heineken.

Лъжа! Първоаприлска. Бирата в Судан и на първи април е само мираж. А горещият вятър духа като сешоар. Следобед е завихрил прахоляк, та и залез няма в най-прекия смисъл да думата. Слънцето се стопява, преди да е стигнало хоризонта. И походът не е бил нито на камили, нито изтощителен. Има шосе! Асфалтово. Съвсем ново. В пътепеси за Судан отпреди има-няма пет години това шосе липсва. А сега е тук и е докарало тирове. Юнеско срамежливо помолило суданските власти да го скрият някак си, че да могат да ги им впишат пирамидите за световно наследство, и приело обещанието им за честна дума. Къде ти. Те по-простичката молба да сложат една табела с думата UNESCO не са си мръднали пръста да удовлетоврят. Противоречивото вписване на

пирамидите Мерое

през 2011 е предмет на статия в списание GEO. Твърди се, че решенията кое да се впише и кое да не се впише са политически и не се вземат под внимание анализите на експертните, които са проучвали кандидатурите на място и преценявали по ужким строги универсални правила. Същите правила, според които задраскаха Дрезден от списъка заради нов шосеен мост насред гледката.

Политиката - настрана, значение имат само Пирамидите

И когато рано сутринта, докато сенките на акациите са все още дълги, прекосвявам (сам, пеша, без камила) последните няколко дюни към тях, успяват да припалят онази пътешественическа душевна наслада на достигането и съприкосновението на нещо колкото легендарно, и във времето и в пространството, толкова и мистично и трудно достъпно. И съхранило духа си напук на асфалта. И далекопровода (и той е тук!).

  Защото това, което липсва на нубийските пирамиди, в сравнение с по-тежките египетските образци, са тълпите туристи. Нашата рехава групичка от петима, трудно би могла да покрие критериите за тълпа. А сме в разгара на сезона край туристическа забележителост номер 1 в държавата. Очаквало се обаче японско цунами от цели 11 души да се отбие след два дни. И да отседне в същия лагер с удобни брезентови палатки. Който е единственият наоколо.

  Издигнат с възможно най-малко въздействие и върху околоната среда, и върху гледката, а по стандарт на удобства се мери с добрите сафари лоджове по резерватите пó на юг из Африка. Твърдолинейните независими пътешественици биха презрели, разбира се, избора ми на този лагер, при положение, че пустинята е безкрайна и ... пуста и можеш да си разпънеш своя собствена палатка, където си искаш, стига да не е по-близко от километър до пирамидите. От друга страна с избора на лоджа подкрепяш добрия начин на развитие на туризма. А туризъм рано или късно ще се покълне и ще се развие и има значение на каква културна база ще стане това. Италианската компания, която държи лагера (и джиповете, с които пътуваме)

си се грижи за пирамидите като свои. Чистят боклуците.

Учат децата на разликата между просене и търгуване със самоделни сувенирчета. Дразнят се от всяко ново графити и се опитват по всякакъв начин да убедят държавния пазач, че точно от това му е работата да ги пази.

  Но също се грижат и за пазача, и за семейството му, и за училището, където ходят децата му и децата на собствения им персонал. Които са всичките роднини и раснат от деца с планове за кариера в лоджа. Тоест - това не е мимолетно бизнес-начинание да изсучем колкото динара повече можем от заблудени западняци (или далекоизточници), а инвестиция в бъдещето и за собственика, и за местните хора. В Банско например не съм съвсем сигурен, че точно така седят нещата. А хората тук са доволни. Братът на иконома на лагера ни покани на чай вкъщи в селото. Не беше режисирано по никакъв начин. Събрали се бяха дузина братовчедчета любопитни към нас и ние към тях. Жените се свеняха да влязат в стаята, в която мъжете пият чай (с едно наум, че "мъжете" чужденци сме всъщност един мъж и пет жени), но ни приеха в кухнята да ни се похвалят и с най-дребните дечица.

   

Битът на народа не е мръднал качествено от златния век на нубийската цивилизация

Но тогава поне са имали дворци и храмове и зелени морави да им се радват. Вярно, сега го има това асфалтово шосе, но то е признак на някаква отминаваща мероитската гара като експресен влак цивилизация, която не забавя хода си, че да остави и своя отпечатък в селото.

 

Пирамидите в Мерое

са наследство от късното кушитско царство от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Това е няколко века след Златния VIII пр.Хр., когато нубийските владетели добиват с убеждение и сила ("со кротце, со благо и со малце кьотек", А.Ляпчев, 1926) признание като XXV-та династия фараони на цял Египет. Позната в историята като Династията на Черните фараони. Впоследствие обаче се свиват в собствената си земя между I и VI праг на Нил. По ирония на историята, в Нубия може би се е живеело по-добре, отколкото в самия упадащ Египет, брулен от асирийски, македонски, римски и прочие ветрове, и се е съхранила класическа египетска култура и религия по-дълго от в самия Египет. И са останали много повече пирамиди. Макар и по-дребни на ръст. Това, което нубийците не са съхранили обаче, е египетския език и писменост.

Мероитските йероглифи

са разчетени фонетично, но не и смислово. Знаем имената на царете и цариците, но не знаем какво ги е вълнувало и какво им се е случвало. Странната писменост е изиграла неприятна шега на първите европейски пишман археолози иманяри от XIX век като Джузепе Ферлини, които не могли да си шитнат имането в Европа, защото никой не бил чувал за мероитско писмо и си мислели, че е фалшиво египетско. В крайна сметка се навили прусите, което би било повод да се обърне внинмание на музеите в Берлин при следващ удобен случай. Пирамидите обаче пострадали сериозно от иманярството (още преди да е изобретен динамиът!). И се разбрало, че са евтино строителство, неотговарящо на египетските държавни стандарти от Старото царство. Отвън - гладък камък, отвътре - земя и чакъл.

  Гроб в самата пирамида няма, а дълбоко в земята под нея. Но релефни изображения и надписи са се запазили. Стилът е класически египетски, но жените, и фараонките, и богините, са по-пищни като телосложение, а фараонките се а и къдрави. Мама Африка! В Мерое има всъщност два некропола. Единия царски - на възвишение. И един с много повече, но и по-малки, пирамидки, за благородници от по-нисък ранг, в ниското край града и двореца.

 

От двореца е останала банята, видмо вдъхновена от грък-оримските образци. И основите, очертващи стените на храмовете и дворцовите зали и оставящи останалото на въображението на посетителя. Някакви кой знае какви шедьорви-мозайки по пода не са се запазаили, но и колкото има, не са разровени. Но са на една педя под пръстта (прахоляви нилски наноси примесени със сахарски пясък) и, и ако знаеш точно къде да поразровиш с ръце или детска лопатка за плаж, можеш да откриеш нещо интересно. Което водачката Карла извършва потайно от мотаещото се из дворцовия кампус козарче, че да не доведе и съвременни иманяри от селото. Представям си - ей, тъй да седнеш да си ровиш с лопатка за мозайки в Рим на Форума.

  На път за Масават и Нага спираме на

пазар в Шенгди

За домати, краставици и диня. Точно на пазар било забранено да се снима, още по-забранено в Шенгди, защото оттук бил президенът Башир. И какво от това? Решава логиката! Официалното обяснение е, че пазарите били мръсни и неугледни и щели да се изложат пред чужденците. А за реално неофицално обяснение нищо смислено не ни хрумна. Дисциплината се поддържала от цивилни агенти на тайните служби. Цивилен агент, си бях представял, че означава човек с шлифер, вратовръзка и черни очила стил Top Gun. Разбира се, че означавало човек в бяла галабия и черни очила стил Top Gun. Снимки все пак успяваме да си направим на закътано с чайкинята и хлебарите.  

    Карла се опитва с евфемизми да поясни как някои от чайкините били мили към мъжете. Оксана не разбира или се прави на ударена, та думата "проституция" е изпусната в прав текст. Чайкинята, която ужким не разбира английски, изведнъж проговаря и ни обяснява, че е от Дарфур и е дошла край Нил за по-добро образование на децата си.  

 

В Мусават има слонски храм и лъвски храм

Слонският е огромен комплекс, в който се е запазила скулптура на слон. Понеже няма стълбища, а само рампи, археолозите са си извадили заключението, че тук са гледали или дресирали едри диви животни. Каквито в Долен и Горен Египет не се срещат. Храмът-дворец, се предполага, че е съществувал много дълго време, защото релефите и надписите са с различно качество, клонящо към упадъчни драсканици. И има релефни изображения на жива порнография. Тоест - целувка. ГеДеРето е оставило следи около Лъвския храм. Възстановило го е до покрив.  

  Този тип реставрации често се приема с гримаса, защото предполага значителна доза въображение (патриаршеската църква на Царевец примерно), но един малък египетски храм с паралелепипеден обем, няколко колони и класически пилон е трудно да го сбъркаш. А сега вече и филми в него можеш да снимаш. Лъвът е очевидно добре представен в нубийския клон на египетската митология. Имали са си един ендемичен

бог Апедемак, когото са изобразявали с лъвска глава

Почитали са го като бог-воин, закрилник на царете.  

 

В Нага има едно археологическо бижу. Кьоскът пред храма.

С гръцки капители и римски сводове. А сред релефите от вътрешната стена на самия храм се разполага един гостуващ гръкоримски брадат бог, който ... ни гледа в очите. Нечувана дързост според египтеската художествена догма! Апедемак пък е изобразен с повече ръце, отколкото би имал, ако не е бил ходил на екскурзия в Индия. Овните, алегорично изображение на бог Амон, не са ходили в Индия, а смирено се чакали да дойде ислямът и да г&]]> 329