Седя на терасата на палатковия лагер след изтощителен поход на камили през пустинята, любувам се на залеза със силуета на мероитските пирамиди на хоризонта и пия леден Heineken.

Лъжа! Първоаприлска. Бирата в Судан и на първи април е само мираж. А горещият вятър духа като сешоар. Следобед е завихрил прахоляк, та и залез няма в най-прекия смисъл да думата. Слънцето се стопява, преди да е стигнало хоризонта. И походът не е бил нито на камили, нито изтощителен. Има шосе! Асфалтово. Съвсем ново. В пътепеси за Судан отпреди има-няма пет години това шосе липсва. А сега е тук и е докарало тирове. Юнеско срамежливо помолило суданските власти да го скрият някак си, че да могат да ги им впишат пирамидите за световно наследство, и приело обещанието им за честна дума. Къде ти. Те по-простичката молба да сложат една табела с думата UNESCO не са си мръднали пръста да удовлетоврят. Противоречивото вписване на

пирамидите Мерое

през 2011 е предмет на статия в списание GEO. Твърди се, че решенията кое да се впише и кое да не се впише са политически и не се вземат под внимание анализите на експертните, които са проучвали кандидатурите на място и преценявали по ужким строги универсални правила. Същите правила, според които задраскаха Дрезден от списъка заради нов шосеен мост насред гледката.

Политиката - настрана, значение имат само Пирамидите

И когато рано сутринта, докато сенките на акациите са все още дълги, прекосвявам (сам, пеша, без камила) последните няколко дюни към тях, успяват да припалят онази пътешественическа душевна наслада на достигането и съприкосновението на нещо колкото легендарно, и във времето и в пространството, толкова и мистично и трудно достъпно. И съхранило духа си напук на асфалта. И далекопровода (и той е тук!).

  Защото това, което липсва на нубийските пирамиди, в сравнение с по-тежките египетските образци, са тълпите туристи. Нашата рехава групичка от петима, трудно би могла да покрие критериите за тълпа. А сме в разгара на сезона край туристическа забележителост номер 1 в държавата. Очаквало се обаче японско цунами от цели 11 души да се отбие след два дни. И да отседне в същия лагер с удобни брезентови палатки. Който е единственият наоколо.

  Издигнат с възможно най-малко въздействие и върху околоната среда, и върху гледката, а по стандарт на удобства се мери с добрите сафари лоджове по резерватите пó на юг из Африка. Твърдолинейните независими пътешественици биха презрели, разбира се, избора ми на този лагер, при положение, че пустинята е безкрайна и ... пуста и можеш да си разпънеш своя собствена палатка, където си искаш, стига да не е по-близко от километър до пирамидите. От друга страна с избора на лоджа подкрепяш добрия начин на развитие на туризма. А туризъм рано или късно ще се покълне и ще се развие и има значение на каква културна база ще стане това. Италианската компания, която държи лагера (и джиповете, с които пътуваме)

си се грижи за пирамидите като свои. Чистят боклуците.

Учат децата на разликата между просене и търгуване със самоделни сувенирчета. Дразнят се от всяко ново графити и се опитват по всякакъв начин да убедят държавния пазач, че точно от това му е работата да ги пази.

  Но също се грижат и за пазача, и за семейството му, и за училището, където ходят децата му и децата на собствения им персонал. Които са всичките роднини и раснат от деца с планове за кариера в лоджа. Тоест - това не е мимолетно бизнес-начинание да изсучем колкото динара повече можем от заблудени западняци (или далекоизточници), а инвестиция в бъдещето и за собственика, и за местните хора. В Банско например не съм съвсем сигурен, че точно така седят нещата. А хората тук са доволни. Братът на иконома на лагера ни покани на чай вкъщи в селото. Не беше режисирано по никакъв начин. Събрали се бяха дузина братовчедчета любопитни към нас и ние към тях. Жените се свеняха да влязат в стаята, в която мъжете пият чай (с едно наум, че "мъжете" чужденци сме всъщност един мъж и пет жени), но ни приеха в кухнята да ни се похвалят и с най-дребните дечица.

   

Битът на народа не е мръднал качествено от златния век на нубийската цивилизация

Но тогава поне са имали дворци и храмове и зелени морави да им се радват. Вярно, сега го има това асфалтово шосе, но то е признак на някаква отминаваща мероитската гара като експресен влак цивилизация, която не забавя хода си, че да остави и своя отпечатък в селото.

 

Пирамидите в Мерое

са наследство от късното кушитско царство от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Това е няколко века след Златния VIII пр.Хр., когато нубийските владетели добиват с убеждение и сила ("со кротце, со благо и со малце кьотек", А.Ляпчев, 1926) признание като XXV-та династия фараони на цял Египет. Позната в историята като Династията на Черните фараони. Впоследствие обаче се свиват в собствената си земя между I и VI праг на Нил. По ирония на историята, в Нубия може би се е живеело по-добре, отколкото в самия упадащ Египет, брулен от асирийски, македонски, римски и прочие ветрове, и се е съхранила класическа египетска култура и религия по-дълго от в самия Египет. И са останали много повече пирамиди. Макар и по-дребни на ръст. Това, което нубийците не са съхранили обаче, е египетския език и писменост.

Мероитските йероглифи

са разчетени фонетично, но не и смислово. Знаем имената на царете и цариците, но не знаем какво ги е вълнувало и какво им се е случвало. Странната писменост е изиграла неприятна шега на първите европейски пишман археолози иманяри от XIX век като Джузепе Ферлини, които не могли да си шитнат имането в Европа, защото никой не бил чувал за мероитско писмо и си мислели, че е фалшиво египетско. В крайна сметка се навили прусите, което би било повод да се обърне внинмание на музеите в Берлин при следващ удобен случай. Пирамидите обаче пострадали сериозно от иманярството (още преди да е изобретен динамиът!). И се разбрало, че са евтино строителство, неотговарящо на египетските държавни стандарти от Старото царство. Отвън - гладък камък, отвътре - земя и чакъл.

  Гроб в самата пирамида няма, а дълбоко в земята под нея. Но релефни изображения и надписи са се запазили. Стилът е класически египетски, но жените, и фараонките, и богините, са по-пищни като телосложение, а фараонките се а и къдрави. Мама Африка! В Мерое има всъщност два некропола. Единия царски - на възвишение. И един с много повече, но и по-малки, пирамидки, за благородници от по-нисък ранг, в ниското край града и двореца.

 

От двореца е останала банята, видмо вдъхновена от грък-оримските образци. И основите, очертващи стените на храмовете и дворцовите зали и оставящи останалото на въображението на посетителя. Някакви кой знае какви шедьорви-мозайки по пода не са се запазаили, но и колкото има, не са разровени. Но са на една педя под пръстта (прахоляви нилски наноси примесени със сахарски пясък) и, и ако знаеш точно къде да поразровиш с ръце или детска лопатка за плаж, можеш да откриеш нещо интересно. Което водачката Карла извършва потайно от мотаещото се из дворцовия кампус козарче, че да не доведе и съвременни иманяри от селото. Представям си - ей, тъй да седнеш да си ровиш с лопатка за мозайки в Рим на Форума.

  На път за Масават и Нага спираме на

пазар в Шенгди

За домати, краставици и диня. Точно на пазар било забранено да се снима, още по-забранено в Шенгди, защото оттук бил президенът Башир. И какво от това? Решава логиката! Официалното обяснение е, че пазарите били мръсни и неугледни и щели да се изложат пред чужденците. А за реално неофицално обяснение нищо смислено не ни хрумна. Дисциплината се поддържала от цивилни агенти на тайните служби. Цивилен агент, си бях представял, че означава човек с шлифер, вратовръзка и черни очила стил Top Gun. Разбира се, че означавало човек в бяла галабия и черни очила стил Top Gun. Снимки все пак успяваме да си направим на закътано с чайкинята и хлебарите.  

    Карла се опитва с евфемизми да поясни как някои от чайкините били мили към мъжете. Оксана не разбира или се прави на ударена, та думата "проституция" е изпусната в прав текст. Чайкинята, която ужким не разбира английски, изведнъж проговаря и ни обяснява, че е от Дарфур и е дошла край Нил за по-добро образование на децата си.  

 

В Мусават има слонски храм и лъвски храм

Слонският е огромен комплекс, в който се е запазила скулптура на слон. Понеже няма стълбища, а само рампи, археолозите са си извадили заключението, че тук са гледали или дресирали едри диви животни. Каквито в Долен и Горен Египет не се срещат. Храмът-дворец, се предполага, че е съществувал много дълго време, защото релефите и надписите са с различно качество, клонящо към упадъчни драсканици. И има релефни изображения на жива порнография. Тоест - целувка. ГеДеРето е оставило следи около Лъвския храм. Възстановило го е до покрив.  

  Този тип реставрации често се приема с гримаса, защото предполага значителна доза въображение (патриаршеската църква на Царевец примерно), но един малък египетски храм с паралелепипеден обем, няколко колони и класически пилон е трудно да го сбъркаш. А сега вече и филми в него можеш да снимаш. Лъвът е очевидно добре представен в нубийския клон на египетската митология. Имали са си един ендемичен

бог Апедемак, когото са изобразявали с лъвска глава

Почитали са го като бог-воин, закрилник на царете.  

 

В Нага има едно археологическо бижу. Кьоскът пред храма.

С гръцки капители и римски сводове. А сред релефите от вътрешната стена на самия храм се разполага един гостуващ гръкоримски брадат бог, който ... ни гледа в очите. Нечувана дързост според египтеската художествена догма! Апедемак пък е изобразен с повече ръце, отколкото би имал, ако не е бил ходил на екскурзия в Индия. Овните, алегорично изображение на бог Амон, не са ходили в Индия, а смирено се чакали да дойде ислямът и да г&]]> 329 http://patepis.com/?p=40854 Mon, 10 Jun 2013 11:01:08 +0000 http://patepis.com/?p=40854 Пътеписът ни днес ще бъде мноооого селски :) Какво по-хубаво нещо от село в Бургундия? Много ясно - телешкото по бургундски :) Домосед ще бъде наш водач Приятно четене:     

Mammouth bourguignon (a la bière)

Мамут по бургундски (с бира)

  13-годишният Калоян с изражение на стоическо търпение в условия на пълна и необратима обреченост се подчини на съдбата и разпореждането на майка си да се откъсне от компютърната игра, за да умре геройски от скука на задната седалка с баща си и чичо си Димитър, тръгнали да проучват за стари църкви, гробища и мостове в сърцето на селска Франция. След известни, дежурни за нас с Весо, колебания избрахме по-далечната от двете предложени дестинации.

Бургундското село Везле в северните покрайни на природния парк Морван

Разстоянието - около три часа с кола - стратегически подсказваше, че това е опцията с преспиване. По-добрата от моя гледна точка, напук на (сбъдналите се!) метеорологически прогнози за едноцифрени температури (в края на април!), ниска облачност и дъжд всеки ден след 4 следобед. За разлика от шампанската опция, която можехме и най-вероятно - щяхме - да претупаме в един ден с риск да не презаредим достатъчно със средновековни камъни за целия сезон.   [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Изненадващо обаче и за Калоян се намериха забавни моменти в програмта. Като възможността да се хвърлят камъни в река Кюра (примерно в село Арси-сюр-Кюр) в сезон на пълноводие, докато баща му си тъкми статива на фотоапарата, за да заснеме съответния камененен мост от състояние на абсолютен покой от разлчини гледни точки (поне една от всеки квадрант в координатната система с оси река и мост). Лично аз, без да омаловажавам фотогеничните достойнства на местността, бях възприел тактиката на леката кавалерия с непретенциозно джобно апаратче. От което и снимките излизат непретенциозни, без да се съкращава съществено снимачното време.    

 

В пещерата на Арси

обаче ни стана еднакво интересно и на тримата. Освен сталактитите и сталагмитите, които и да не бяха най-красивите на света, за Калоян бяха новост, ни показаха и първобитни рисунки. Предимно на мамути. Кроманьонски! На 30 000 години. За сравнение бушменските рисунки в южноафриканския Дракенсберг нямат и 300. Но тези са се съхранили под образувала се с времето глазура, която за късмет е подала за проучвания един век след като кметът-родоначалник на развитието на туризма в областта около tour de siècle (идването на "новия" век, по подразбиране - XX) е разпоредил да "се измие" пещерата с някакви химикали, от които повечето образувания ... почервенели. Весо беше използван за илюстрация на ръст на кроманьонец, средностатистически по-висок от неандератлец.

 Село Везле е построено на хълм около една улица, която води до най-високата точка, овенчана с

несъразмерно голяма катедрала

Романска. Опусташавана и реставрирана няколко пъти в историята. Без никакво участие на "бароканци" в реставрациите. Впоследствие - забелязана от Юнеско. Оцелели са капителите с издялани в камъка библейски, митологически, астрологически, на ръба на езическото, сюжети. Светилището се радва на поклоничество, ако не количествено, то качествено подобно на поклонничеството до Сантяго де Компостела. Щъкат по кълдъръма разни с ранички, дъждобрани и тояжки. И разговорят на белгийски, ливански, американски ... Някои се хвалят, че - на! - щели и до Сантяго да стигнат. Поклонническата атракция в криптата на катедралата са мощи на Мария Магдалена. А пък в православната църквичка, настанила се на втория етаж в една от средновековните къщи наоколо, на почит е Св. Герман (Жермен) Оксерски (c. 378 – c. 448). Попът и попадията са американци, ектениите се пеят на френски, требникът се чете на английски, а в конгрегацията на теория преобладавали руснаците. Но, изглежда, не и през април. В събота преди Цветница в църквата пееха двама хористи с недоказан етнически произход и вероизповедание, попът и клисарката, докато попадията на долния етаж ни разясняваше историята на енорията на френски, при положение, че на английски би било взаимно по-лесно. Българи не помнела да им били влизали в църквата. Която не е и толкова лесно да се открие, освен ако не проследиш някой подозрителен, че е православен, поклонник с тояжка. По-лесно се намира чай и нощувка. В туземската чайна подслушахме разговор, в който се заключи, че всички беди за еврозоната идвали от приемането на Източна Европа. Че с малки изключения, които трудно се откриват на картата без лупа, Източна Европа нито е приета, нито има глас в еврозоната, не се взе под внимание. За спане ни подсказа една брошурка да попитаме в една ферма край село Базош на 12 км на юг от Везле. Да нощувам сред френска аграрна идилия твърдо ми е било в Списъка с житейски задачи, но сред животните и на Калоян най-после му светнаха очите и забрави за комютърната игра.

Фермата се казва д'Екос,

но нищо шотландско у фермерката не забелязахме. А и нищо селско! Макар и да не издаде с какво се занимава освен с рядко наеманите стаи за гости (докато мъжът и отработва по 70 часа седмично с кравите и свинете, при национална профсъюзна норма от 35 часа, но очевидно - при градски условия), даде да се разбере, че са градски хора, дощли тук по свой избор. Даващ им също право на избор кога и коя точно крава да отведат в яслата на смъртниците. Оцелелите крави със сигурност са я заподозрели тая ясла в нещо нередно, защото омучават цялото село, ако някоя тяхна другарка бъде поведена натам.

За закуска ни бяха обещани топли пресни багетки и кроасани с различни вариации на понятието конфитюр, но вечеря се наложи да търсим по съседните села. В ултра-модерния ресторант, аранжиран в минималистки юпи стил, в Пиер-Пертюс не ни одобриха външния вид и/или конфигурацията и със стандартното оправдание, че всичко им било резервирано, ни отпратиха в Сен Пер, където си избрахме най-туземно изглеждащата кръчмичка и си облизахме пръстите от

говеждото по бургундски (boeuf bourguignon, фр.),

версия "на баба". С емпирични наблюдения и дегустации събрах доказателства, потвърждаващи една моя научно-туристическа хипотеза, че местната бира е по-добра в света на бирите от местното вино в света на вината. Само не им го казвайте на бургундците! С удовлетворение забелязвам, че модата на бутиковите микро-пиворавни е достигнала и до сърцето на френския хинтерланд*.

 

За да затвърдим навигационните си познания по междуселския път от Базош до Сен Пер, го минахме още два път през нощта, за да приберем забравения телефон на Весо. Температурите може да са едноцифрени, но в стаята има радиатор. Много добре! В Южна Африка в подобна ситуация, нямаше да има. От кроасанчетата и багетките не бяхме разочаровани. Язък само, че в залисията с фотографията (и бирата), бях забравил да се отбия в бакалията във Везле и за сиренце.        

    Малко над фермата се намира

имението на Вобан, който е местната историческа звезда

  Маршал от времето на Луи XIV, революционизирал и модернизирал укрепления и замъци по цялата периферия на кралството по стандартите на новото време. Укрепления, за които историята рапортува, че са изпълнили добре задачата по програмата за имперски възход на централизирана Франция. Неговият собствен замък, макар и да не е строен за фронтово укрепление, поддържа геометрия-симетрия-тригонометрия, оптимизирана за отбрана с мускети и лека артилерия във всички посоки. В наше време отбраната от туристи, назландисващи се да си платят 8,50 евро да разгледат градината (която и според картичките на касата изглежда по-добре от птичи поглед, нежели от терасата с билетчета), се осъществява с високи над човешки бой дувари. В църквата в селото, където е и гробът на Вобан, а и в цялото село, няма жива душа, която да поиска пари. Освен една хитро самоделно електрическо роботче от първи род (реле), което ти светва лампите, ако му пуснеш едно евро в касичката. Ако предпочиташ по-традиционно осветление със свещичка, си пускаш еврото в алтернативна касичка без реле и после си я палиш сам.

Следващата спирка бяха

Двата Моста край село Пиер-Пертюс,

един нисичък гърбав и един голям висок, едносводест с гладко шосе. След дълги обяснения за Калоян, как малкият е римски, и припомняне кога точно е било римското време, и каква е историческата роля на Цезар, Астерикс и Обеликс в мостостроенето; а как големият е съвременен, проектиран за автомобили с ниско окачване, прочетохме на информационната табела, която за съжаление беше на разбираем за Калоян език (френски), че единият е от XVIII век, а другият от XIX.

      Колкото и да не бяхме очаровани от местното вино, си бяхме наумили да отметнем и точката

"дегустация в местна изба". Избрахме Пещерите на Байи,

които са си съвсем естествени пещери, само че без мамути. Или с избягали такива. Ужким, за да смилим над Калоян, а всъщност - над себе си, си спестихме един час обиколка по километрични подземни тунели, пълни с подредени по конец бъчви пенливо вино (креман, да не се бърка с кроманьон), на фона на монотонна лекция за качествата на тероара, процентното съдържание на сортове грозде и отношението на ъгъла на склона към средностатистическата годишна наличност на пряка слънчева светлина по модул от възрастта на дъбовия материал за бъчвите, и се ограничихме с кратка дегустация и кимане с глава. Прегладнели за късен обяд успяхме да хванем последните пет минути работно време на кухнята на кръчмицата в

село Ожи

Съответсвието на което преживяване в България би било да намерим крайпътна шкембеджийница. На шкембелията кръчмар му се сторихме като извънземни и с извинението, че толкова късно (14:25) само бифтек с пържени картофки (French fries, амер.) можел да ни предложи, но за сиренето да сме нямали грижа, ни прие. Изборът на сирене беше добър! А и моят бифтек се случи залят със сос от рокфор. А на който не може да дъвче, защото са му затегнали зъбите с нова шина и не и е свикнал още (Калоян) му го правят на кайма. И тук подслушахме разговор, в който се заключи, че всички беди за еврозоната идвали от приемането на Източна Европа.

 

 До ливването по разписание на тихия бургундски пролетно-зимен дъжд ни остана около час, предостатъчен да разгледаме и историческия център на

Оксер

в цялото му Неделно Мъртвило и да оползотворим до последната капка остатъчната доза търпимост към готически църкви на Калоян. Която доза не подлежеше на увеличение, независимо колко божествено пеят хоровете в тях. Оттам - по магистралата към Париж, да си припомним чак на вечеря, че са Велики пости, да сложим салатки на трапезата и да отворим дискретно присъедини]]> 281