Златомир – Свободна планета

Турция на мотор, 2013 (5):От Кападокия към България

Пътуване до... — Thu, 25 Jul 2013 09:42:08 +0000

Днес ще завършим обиколката на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, после минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. За последно обиколихме Кападокия. Днес ще поемем пътя към дома Приятно четене:

Турция на мотор

част пета

От Кападокия към България

На следващата сутрин станахме рано както си бяхме наумили (апропо, тук се съмва доста по-рано от в София, по простата причина, че сме в същата часова зона, но пък е доста по на изток), за да не пропуснем

шоуто с балоните

преди тръгване! Изкачихме близкия баир точно навреме - балоните един по един започваха да изникват като гъби иззад скалите

Голяма красота са... По едно време се опитах да ги преброя, но нямаше шанс! И все пак по моя преценка тази сутрин бяха излетели някъде към 50-60 балона. Балоните си летяха.. За съжаление нашето време изтичаше! Върнахме се в къмпинга да разтуряме бивака и да се товарим на мотора. Път ни чакаше! После семейният съвет беше решил, че ще караме покрай Соленото езеро и оттам по магистралата през Анкара и Истанбул със спане, където замръкнем... Събрахме катуна, избутах мотора настрани, че да не събудя половината къмпинг като го запаля, натоварихме се и тръгнахме. Беше време за прибиране...уви. По пътя за Невшехир отново се любувахме на балоните, които тъкмо се снижаваха за кацане и имахме възможността да ги видим отблизо Влязохме в

Невшехир

(той пътя си минава през града - няма околовръстно), спрях на един светофар точно срещу входа на жандармерията и както спрях

моторът угасна

Натиснах копчето на стартера леко озадачен, защото това беше мотор, който никога не гасне просто така (той след 6 месечно седене палеше от четвърт дето се вика, та да загасне в движение). Моторът запали трудно и работеше все едно го бях задавил или де да знам какво, което още повече ме озадачи. Докато чаках светофара да светне зелено хвърлих по едно око отляво, отдясно, още повече, че ме лъхна и неприятен мирис на нещо изгоряло и хоп - ей ти го проблемът! Отляво по двигателят се стичаше нещо и капеше по ботуша ми! В първият момент реших, че е масло и си викам "Айде, дотук сме - двигателят изби отнякъде и шурна маслото!". Само ми мина през ума къде на майната си бяхме и как щяхме да се транспортираме до България! На брат ми единият бус беше над 20 годишен и нямаше шанс да го пуснат в Турция, а другият беше товарен - демек още пó нямаше шанс да го пуснат да дойде да ни вземе! Сега кой щях да търся дето хем да имаше бус, хем да не е много дърт, хем да е пътнически, за да може да дойде, хем да се навие да си загуби няколко дена с нас, хем да има паспорт... Ебаааааго! Ситуацията хич не беше радостна... Светофарът светна зелено и аз пресякох кръстовището и спрях отсреща точно до входа на жандармите! Ебаааааго! Дремеше ми! Да дойдат да помагат ако им пречим нещо. Разхвърляхме багажа, разхвърлях се и аз и почнах огледа на мотора! Мдааа....дотук добре! Поне не беше масло! Течеше бензин, който стичайки се по двигателят обираше всичката гняс по него и се смесваше със сълзенето на масло отляво на двигателя и затова правеше черна локвичка на асфалта, която аз в първоначалния си ужас бях видял като масло... Резервоарът не беше пробит. Нямаше измъкнат маркуч нещо... Нямаше и скъсан маркуч за бензин някъде доколкото виждах... Ахааа - течеше от маркуча на третия карбуратор! Нямах идея защо би могло да тече оттам, само знаех, че карбовете откакто имам мотора никога никой не беше ги пипал, именно по логиката, че едно нещо щом работи не се пипа, пък и ме кефеше ниският разход на мотора и не исках някой "разбирач" с голямата бормашина (беше ми се случвало вече) да тръгне да ги тунингова! Та по тази причина беше тъмна Индия какво се случваше с карбовете на тази машина! Самозалъгах се, че видиш ли може свещта да е дала фира (не, че го вярвах де) и тръгнах да я сменям! Тук се оказа, че при толкова системното събиране на багажа и толкова подробната подготовка и мъкненето на цял куфар с инструменти, аз съм забравил най-важното - комплекта с гаечните ключове и сега нямаше с какво да развия резервоара! Върха съм...Няма що... С триста зора успях да се преборя с помощта на клещите, смених свещта и хоп! – нищо! Пак шуртеше... Добре, че бяхме в град, че ако бяхме някъде по чукарите ... не знам. Попитахме двамата зяпачи край нас за "Моточиклет уста" (поне знаех вече как е майстор на турски) и те първо с ясен жест ни сочеха часовника (демек – какъв майстор в 7:30!) и после вдигаха рамене и ни викаха "меркез, меркез", т.е. да ходим на центъра и там да питаме. Е, то не ни оставаше нищо друго освен наистина да се насочим към центъра, пък дано не се запалехме дотогава с тоя шуртящ бензин по тоя загрял двигател в тая жега... Подминахме баш центъра и спряхме на поредното кръстовище да питаме някой. Тук се насочихме към най-осведомената информационна агенция по всички земи - бакшишите. Спряхме, поздравихме, с крива усмивка се опитахме да обясним, че видиш ли...нещо си...мотора нали... Таксиджиите ни наобиколиха и аз пак отново - гюнайдън, туй онуй, проблем вар, туй онуй, моточиклет, туй онуй мамата нали... Аааааа, плесна се по челото единия и като се почна чатъра патъра, чатъра патъра, ама аз нищо не вдявам пък не мога да взема думата от него! След това с включиха и другите двама и те чатъра патъра, чатъра патъра, тонът взе да се повишава и погледите да стават зли, щото единия чатъра патъра и сочеше насам, пък другия чатъра патъра и сочеше натам. Накрая единия плесна другия през сочещата на онам ръка и тамън да стане търкала и аз им викам „Дур, бре багабонти! Айде да ни светнете къде има майстор пък после се трепайте,а? Бен ябанджи...вар проблем... сеир кютек после, а?“ Тогава оня първия пак се плесна по челото и всичките се ухилиха до уши и викат "Ааааа, ябанджи? Аааа, Бургаристан! Комшу! Аааа...оооо...бреееее!" И всичко се реши за миг! Първият бакшиш написа на едно листче нещо и ни го подаде! После ни осведоми, че оттук направо, на втория светофар вдясно и после да питаме! На листчето пишеше "Моторджу Адем уста...Метал Ище" Ясно имахме координатите на майстор Адем, само дето това метал Ище не вдявах какво беше ама карай.... Надявах се да не значи „Виж им сметката, тяхната мамица!“ Благодарихме и продължихме. Сега как го намерихме това "Метал Ище" не искам да си спомням, само ще вметна, че беше голям зор! А това се оказа, че е някаква бивша складова база или нещо подобно, което е разделено на малки клетки като във всичките има всвъзможни работилнички и сервизи! Сега беше въпроса как да намерим тоя Адем уста, щото метал ище-то хич не беше малко. Тук искам специално и много сърдечно да благодаря на ето този човек дето едвам се вижда на снимката: [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Тунджай[/caption] Това е Тунджай! Невероятен човек! И ако някой има път по тези земи и минава през Невшехир нека се отбие за пет минути до Метал Ище-то (пътят за Аксарай минава покрай него и да потърси Тунджай стругаря и да му стисне ръката от наше име! Човекът знаеше само йес, ноу и сори и имам чувството, че ги използваше в произволни комбинации, но пък единият час, който изкарахме при него беше един от най-смислените и наситен с разговори час в живота ми! И така – часът беше 9:00 и сервизът на Адем уста беше отворен. Закарахме мотора там (естествено и тук веднага се събра солидна групичка всевъзможни майстори, които да се посмеят чистосърдечно на старата ни машина). Още по-традиционно майсторът естествено го нямаше - тук бяха само калфата и чиракът, които естествено си придаваха важност! Първо го играха много заети и не ни обърнаха грам внимание и след като се "наиграха" тежко тежко се вторачиха в нашата машина! И тъй като традиционно никой не говореше никакви езици освен турски, аз с две три думи им обясних за проблема, като обяснението ми ще да е звучало нещо от сорта на: „моточиклет бръм бръм...дур на кърмъзъ ламба до жандармата и хоп! моточиклет дур бакалъм... Бастър копче...бръм бръм бръм...кюта-пата, кюта-пата....опаааа.....бензин шууууурррр ...“ Чиракът изчезна нанякъде, пък калфата свойски ме тупна по рамото и ми се усмихна, след което ме накара да си сваля резервоара (не, че не знае как, Алллаааахххх, просто той е калфа, как тъй ще развива сега разни болтове)! Аз му викам, че нямам инструментариум, щото той е майсторът видиш ли (малко гъди-гъди за ушите, к'во да се прави, трябва си понякога) и човекът щеше да му се разчекне устата от усмивка, но пък благосклонно ми подаде цял комплект ключета, че да си разглобявам на спокойствие... Махнах седалката, страничните спойлери и резервоара, а г-н професорът дойде с една голяма отверка, почука тук, почука там и СТОП! По-скоро ДУР! Жестът беше недвусмислен - беше време за закуска! Чиракът се беше завърнал с някаква закуска, увита в мазна хартия... Тъй де – началството му трябваше да яде! Излязох примирено от сервиза и седнах при Поли, която пушеше цигара от цигара в опитите си да се откачи от съседите по сервиз, които определено се забавляваха освен да се смеят на мотора ни, ами и да и предлагат какво ли не. Поседяхме, позяпахме, а аз вече бях готов да купя ей тоя мотор и да си ходим с него, щото взе да ми писва от Брус Лий и неговите прищевки! Новото си беше ново! Ей тоя 125 кубиков Мондиал струваше 1500 лв и беше чистак-бърсак с найлона на седалката! Ако имах идея как да накачулим всичкият ни багаж по него и как точно ще го вкарам в България, бях готов да им оставя Ямахата за части и да го вземам!

Докато умувам върху тези толкова екзистенциални въпроси като нашият бъдещ превоз, калфата явно беше приключил със закуската и ме викна, за да ме осведоми, че проблемът не е в неговата компетенция (нещо, което въобще не съм се съмнявал още от самото начало) и ще трябва да се обади на майстора да дойде. Ясно...очертаваше се още чакане. Поседяхме, к'во поседяхме и майсторът дойде с една малка моторетка от култовата марка Ямасаки! За пръв път бях видял подобно „нещо“ преди години в Сараево и много се смях на името на марката! Това явно беше някаква уродлива китайска кръстоска между Ямаха и Кавасаки, с която съдбата ме сблъскваше отново този път по тези земи. Майсторът беше на средна възраст, много важен и много мълчалив! Още с паркирането на китайското уродче, строи подчинените си, които се разхвърчаха насам натам, нахока калфата, че не е свалил карбураторите, помота се насам-натам като упорито се правеше, че не ни вижда, а един от комшийския сервиз с иронична усмивка и свойско намигване ми каза тихичко, че и Адем уста е имал ямаха, ама навреме я продал видиш ли... И хахахаха... хехехехе.... Сега настъпи моментът на истината! Карбураторите бяха разглобени ииии... Дур, отсече майсторът! Време е за чай! И стана като в оня стар български лаф „Ела ми на гости, да видиш комшията каква хубава ракия има!“ Естествено, седнахме при комшиите да видим какъв хубав чай правят... След половин един час

Турция на мотор, 2013 (4): През Кападокия

Пътуване до... — Thu, 18 Jul 2013 09:19:29 +0000

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, а за последно минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери. Днес ще обиколим Кападокия Приятно четене:

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за "кръшкане" до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км път, така че се надявах за нула време да сме там... Днес се очертаваше мързелив ден за мен и ден за лечение за Поли Подминахме Юргюп. Подминахме и

двата емблематични за Кападокия камъка

и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце

Кападокия...

Кападокия е цяла отделна вселена... Не знам как точно ще ви я представя в няколко снимки, но ще опитам. Тъй като си имахме болен в "групата", логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване... Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони...

Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни надве- натри* за какво иде реч и ни проводи навътре

Попромушихме се оттук-оттам

Разгледахме системите за затваряне

После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Я, ето го и него

Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото "знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа"... След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак пó ни влечеше да махаме крачоли насам-натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо! В далечината е

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата "постройка" на Кападокия)

"Лунната" повърхност в околовръст

Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите... Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

в далечината - най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски-курорт** доколкото съм запознат... Величествен е...

Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор - местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено веднага захванахме да се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни "светне" де що си заслужава гледането в околовръст

Естествено, какво е Кападокия без балони...

Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка

Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с

град Юргюп

и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса...естествено)

След като се освежихме с по кафе в Юргюп (или по-скоро с цената му), потеглихме към следващата цел, която си бяхме заплюли - Зелве. Излязохме от града и отново поехме през марсианската околност! Апропо, хубавото на Кападокия е, че всичко интересно се намира на една ръка разстояние...Снимахме

Долината на камилите

и още някакви интересни образувания

Снимахме се като част от пейзажа и в някакъв рекламен клип и акостирахме на паркинга пред

Зелве

Тук комай случихме на единствените навъсени и сърдити и нелюбезни турци през цялото пътуване! Първо ни изгониха от паркинга без право на обяснение, пък да не говорим за обжалване и след това категорично и сърдито отказаха да ни вземат каските та си ги мъкнахме с нас в нечовешката вече жега.

За Зелве няма смисъл да пиша - инфо из нета колкото щете. Мен мястото ми харесва... Неприятно впечатление ми направи, че доста от най-интересните неща бяха затворени за посещение (за разлика от предното ми идване), но пък за сметка на това бяха вдигнали цената на входа... Но...

мястото си струва!

Как точно са се катерили по тези "стъпала" нямам обяснение (най-вероятно не са били сто кила като мен)

И тук имаше

запазени скални църкви!

Дори и стенописи тук таме

След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други

странни скални образувания

В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно.Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни "скулптури" По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град. И преди бях минавал през

Невшехир,

но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст

Е, имаше си и автентичен "ретро" квартал, разбира се

Деринкьой

изглеждаше... хммм... твърде арабски, бих казал, и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град. Добре, че един полицай с моторетка (Без каска, естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акостирахме на правилното място

Подземните градове

(36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град - именно този в Деринкьой. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна – ако ходите натам - възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!

След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция

където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път, който ни прекара през ето едни такива селца

след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга. Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп. Въобще – разпускането беше активно

Време беше да се прибираме... Утре, щем не щем,

тря&

Турция на мотор, 2013 (4): През Кападокия

Пътуване до... — Thu, 18 Jul 2013 09:19:29 +0000

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

двата емблематични за Кападокия камъка

и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Кападокия...

Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

Попромушихме се оттук-оттам

Разгледахме системите за затваряне

После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Я, ето го и него

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата "постройка" на Кападокия)

"Лунната" повърхност в околовръст

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

Естествено, какво е Кападокия без балони...

град Юргюп

Долината на камилите

и още някакви интересни образувания

Снимахме се като част от пейзажа и в някакъв рекламен клип и акостирахме на паркинга пред

Зелве

мястото си струва!

Как точно са се катерили по тези "стъпала" нямам обяснение (най-вероятно не са били сто кила като мен)

И тук имаше

запазени скални църкви!

Дори и стенописи тук таме

странни скални образувания

Невшехир,

Е, имаше си и автентичен "ретро" квартал, разбира се

Деринкьой

Подземните градове

след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

Време беше да се прибираме... Утре, щем не щем,

тря&

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Пътуване до... — Wed, 10 Jul 2013 12:02:15 +0000

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме! Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме... Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Река Ефрат

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто! Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности

Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно... Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено.. Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Какво правя тука ли?

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се... Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме! Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня.... Поехме в правилната посока... На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

И след тунела не ни се разкри тази гледка

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат. Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз... Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява... Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка... Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги...

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка. Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите Както се казва за две лири толкоз! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат... Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...

Дивриги

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже. Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ниk

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Пътуване до... — Wed, 10 Jul 2013 12:02:15 +0000

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан. Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Река Ефрат

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...

Стигнахме благополучно в

Кемах - малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...

Какво правя тука ли?

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите. И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

И след тунела не ни се разкри тази гледка

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги...

Дивриги...

Дивриги

Турция на мотор, 2013 (2): От Ондокузмаис до Ерзинджан

Пътуване до... — Wed, 03 Jul 2013 10:31:17 +0000

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу. Днес ще продължим към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да се опитаме да стигнем до Ерзинджан. Чакат ни още приключения и аварии Приятно четене:

Турция на мотор

част втора

От Ондокузмаис до Ерзинджан

А какво мащабно пътно строителство се вихреше в района - просто не е истина! На батя ви Бойко пършивите петкилометрови магистралки ряпа да ядат

Но пък и водата какви поразии беше направила... Плашеше ми се окото! Дет' се вика, добре, че не бяхме тръгнали ден-два по-рано! Какъв щяхме да го ядем...

И така забавлявайки се с разноцветната рокерия по пътищата като този пасажер возещ се в щайга в посока обратна на движението

Неусетно

стигнахме градчето Ondokuzmayis

Как съм му запомнил сложното име ли? Хехехе... Затова - по-натам... Та влизайки във въпросният град Ондокузмаис, или там както му се произнася сложното име (точно така се произнася – бел.Ст.), реших да поспрем, защото

нещо странно се случваше с мотора

последните двайсетина километра. Той, че си имаше леки вибрации в кормилото, имаше си, ама сега на два пъти едвам удържах мотора - първият път като се пуснах за момент да си вдигна визьора и вторият като се изправих на степенките да се раздвижа малко! Вервайте ми, едвам не се пребихме! Затова просто спрях пред едно кръчме (естествено, че къде другаде би спрял човек като мен), да поседнем за малко да отморим и тъкмо да диагностицирам проблема. Още със самото спиране ме лъхна странната миризма на изгоряло масло и то доста натрапчиво! Викам си "Айдееее, е сега изби и някоя гарнитура, та съвсем я втасахме!" Погледнах наляво, където си имаше по принцип някакво сълзене на масло, което редовно ми омазваше левия ботуш, но не видях нищо необичайно. Погледнах надясно и.... Мдаааа – десният кол („кол“ е амортисьор на езика на мотористите. Не ме карайте да ви обяснявам какво пък „тояги“ в столичния градски транспорт ;)– бел.Ст.) беше тотално изпуснал и беше омазал с масло всичко! Ама всичко! Предницата, ботуша ми, панталона, че и половината двигател, откъдето идваше и натрапчивият мирис на изгоряло масло! Ето го и обяснението за лудешките танци на кормилото... Позабърсах се, поядосах се! Мааааалко се поядосах, щото бях се зарекъл, че душевният ми покой няма кой и с какво да го наруши! Бяхме на около 1300 км от София и то по най-прекия път, а този път имахме наистина сериозен проблем с мотора, с какъвто не можеше да се кара. Поразхвърляхме се, попочесахме се тук таме и подходихме по най-логичният начин към ситуацията –

казахме "Майната му на мотора!" и седнахме да хапнем в кръчмето...

Персоналът като на повечето места в Турция беше супер любезен и супер неговорещ никакви езици, освен родния им, но пък непременно държаха да осъществим някаква комуникация! Ние пък от своя страна, вече на сит стомах бяхме приели пораженческото решение, че прекратяваме експедицията си и бавно и славно си затръгваме към България по на-прекия път! Ще се приберем за два дни, ще минем да навестим Гошо край Резово, после през село да видим родата и леви, леви с бодра крачка към най-голямото село в България - София... Споделихме с любознателните домакини, че сме се запътили към Грузия, ама ще е някой друг път, щото ни се е счупил мотора и ще се прибираме обратно, когато единият от сервитьорите вика нещо от рода на

„Аман! Нидийей брийе! Въх, не така! Аллах, аллах!“

Е, сигурно не каза точно това човека, но мен така ми прозвуча като да ми го е казал на чист бургаско-пернишки с разградски диалект... Бил имал приятел мото - майстор (тук вече аз виках "аман, аман, аллах, аллах", щото като се сетих какви майстори познавах аз в София лелееееееееееее...СТОП! За майстори или добро, или нищо!). Та човекът (за съжаление така и не му запомних името, заряза сервитьорстването, грабна служебният скутер и ни поведе към въпросния майстор! Викаме си... ами кво сега-няма какво да губим, време имаме бол, та ще видим какви ще ги сътвори човека и колко ще ни одруса като види, че сме смотани залупени туристи чужденци!

Стигнахме в сервиза,

където двама апапи, единият на около 8 – 9, а другият на около 12 – 13 години китосваха нещо си и като ни видяха взеха да ни гледат много злобно! Досущ както канибал гледа приближаващ се корабокрушенец на спасителен сал... Тук аз отново взех да викам „аллах, аллах“, щото ако това беше приятелят майстор, май беше по-добре направо да обръщаме и да си ходим! Не бил това... Това били чираците! Ей сега ще му се обадел на майстора да дойде щото си бил вкъщи... Викам си „Да, бе, да, ще дойде... В почивен ден, в 3 следобед...“

А той взе, че дойде! Най-усмихнатият майстор на света!

Вервайте ми! И не само дойде, ами и събра поне още десет приятели зяпачи да ни гледат, да цъкат, да ни се смеят на стария мотор (сто пъти поне казаха, че толкова стари мотори в Турция отдавна няма), черпи ни чай, студена вода, поне десет пъти предложи, докато прави мотора да ни заведе у тях да се изкъпем и да си починем, ако искаме и да преспим та да си ходим утре! Накрая отремонтира скапаният кол, отново се посмя на старата ни техника и ни проводи по живо по здраво да си ходим, като за труда си и материалите, НЕ НИ ВЗЕ НИТО ЛЕВ!!! И тук, преди да продължа с пътеписа

искам да направя скромна реклама на човека - казва се Фатих, сервизът му се намира в град Ondokuz mayis,

който е на 40 км западно от Самсун в посока Синоп, а страницата им във фейсбук е EnGizMoToRiZe! Пичовете са групичка ендураджии, а единият от тях е въпросният Фатих! Фатих и сервизът... [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Фатих и сервизът :)[/caption] Чираците... А колко чевръсто работеха просто, не е истина [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Чираците[/caption] След като моторът отново беше "в час", естествено изоставихме идеите за връщане у дома и отново вперихме поглед напред, но къде от суеверие, къде от прояви на някакъв здрав разум, загърбихме идеите за влизане в Грузия и за разходка из най-източната част на Турция... Казано иначе - Батуми, Трансаджарската магистрала и Вардзия отпадаха, Арарат, Догубаязит и езерото Ван също. Заложихме на по-лежерно и тотално безпланово пътуване оттук нататък! Както се оказа, този път бяхме заложили на правилната карта, защото след няколко дни отново имахме сериозен технически проблем с мотора (ах, каква изненада!), както и здравословни с нас самите... След топлата раздяла с момчетата от сервиза, спряхме да се сбогуваме и с момчето от ресторанта, което ни помогна с намирането на майстор и... отново бяхме на път. За нула време бяхме в

Самсун,

където се набихме в най-адското задръстване, в което някога съм попадал! Поройните дъждове от предните дни бяха направили страшни поразии, което беше повод и за зверските задръствания през града, а жегата естествено, беше канска! На два пъти спирахме, защото почти прегряхме мотора с това "спри-тръгни" в четиридесетградусовия пек и в крайна сметка след много псувни и опнати нерви излязохме благополучно от Самсун и отново поехме край морето. Посоката ни беше Трабзон и село Мачка (демек манастира Сумела), но имам определени съмнения, че ще стигнем в човешко време... Особено с последващите няколко сериозни задръствания в по-големите крайбрежни градчета! Тук вече батериите на разговорните ни бяха паднали, фотото беше на издихания, ние самите също! Иначе градчетата по крайбрежието определено хващат окото, особено Орду! Мракът ни хвана на малко повече от сто километра от Трабзон, а оттам до Мачка имахме още трийсетина... Семейният съвет единодушно реши, че няма смисъл да се пънем и в

Тиреболу,

просто спряхме, купихме си цигари "Анадолу" и "Ларк" кърмъзъ узунлар и се набихме пред първия изпречил ни се хотел. Спазарихме се за изключително приятна цена, зарязахме мотора пред входа на хотела и се впуснахме в разглеждане на градчето Хотелът беше, хммм, как да кажа, меко казано странен... Имах чувството, че току що бяха изгонили някого от нашата стая, за да настанят нас! Отделно всичките му обитатели до един бяха мъже и имаше вид и излъчване на провинциално техникумско общежитие от времето на соца

На следващият ден, вече бодри, отпочинали и с технически изправно превозно средство, поехме по пътя за Трабзон, откъдето се канехме да зарежем крайморския път и забием навътре в планините. Пътят беше перфектен с множество тунели, а природата вече напомняше по всичко на Аджария и ниските части на Малък Кавказ На един Шел в

Трабзон,

направих проверка на всичко по мотора - гуми, масло, бушони, винтове и гайки и каквото още се сетих! Просто исках ако имаше още някакъв потенциален проблем да го видя тук, в големия град, преди да забием навътре в чукарите... Моторът си беше ок... Долях малко масло ( в интерес на истината за 5200 км долях половин литър масло, като част от него си покапваше по левият ми ботуш! Въобще, ако имаше нещо наистина перфектно в този мотор – това беше двигателят му и смешно малкият му разход, който се движеше между 4,1 и 5,2 ей, така, както го виждате на снимките - със всичкия тоя багаж плюс нас двамцата)! Оттук нататък, следващите няколко дни щяхме да сме сред планините! Пътят отново стана "преобладаващ с прекъсвания", но пък китните зелени планини компенсираха това Облаците в далечината не вещаеха нищо добро, а аз вече бях сърбал попарата на дъждовете по тези чукари и знаех какви са летните бури тук, но въпреки това връщане назад нямаше

На градчето със шопското име

Мачка,

се отклонихме по пътя за

манастира Сумела,

който и беше целта ни! Сумела се оказа, че е доста нависоко и доста навътре в дебрите на планината Последните няколко километра до манастира (за неходилите там да поясня, че читавият път свършва на един паркинг на 4 – 5 км преди манастира, откъдето продължава едно пътче - вярно асфалтирано, но толкова тясно и стръмно и с течащи всевъзможни гадости по него, както и свръхнатоварено като движение, че повечето хора просто спират долу на паркинга и оттам има маршрутки (долмуш) до горе), се отказах да ги превземаме с мотора и го заебахме до един водопад, а ние продължихме пеш нагоре А ето го и самият манастир

В манастира (както и към него) стълпотворението беше страшно

А ето и няколко кадри от манастира... Не мисля, че има какво да коментирам-мястото е уникално, особено наживо!

За съжаление обаче, стенописите са старателно и методично унищожавани с времето и почти нищо не е останало от тях

110 км/ч., скорост, която законово погледнато във БГ нямаме дори на магистрала

В Турция горното не е магистрала, а национален път, означен с D-XXX. - бел.Ст.

Бурса се оказа, че се е сдобила с чисто нова околовръстна магистрала! Някъде към 50-60 км истинска магистрала с по три платна плюс едно аварийно във всяка посока! С кисел привкус избутвам в съзнанието си аналогиите със вечно строящото се мизерно софийско околовръстно... Бурса в далечината... Прилича на София, но всичко е някак...по-голямо и по-мащабно- и околовръстното, и града, и планината зад града

B град Йенишехир,

където трябваше поради някакви мои приумици да кривнем от главния път и да сечем по някакъв пряк незнаен през планините се набихме по някакви странно изглеждащи сокаци... След няколко почетни обиколки на Йенишехир, докато налучкаме точната отбивка, хващаме път като слънце в посока планините! Е, лявата му част е малко ремонтираща си, но кой го брига лявата част като ние си се движехме в дясната

...докато не настана часът на истината - тесен, друскащ стар път катереше нагоре в планината, а по него пъплеха със скоростта на престарял охлюв традиционно претоварените турски камиони

Асфалтът традиционно на места направо си го нямаше! Беше се оттекъл при жегите и оставил само едрите камъчета, които доста неприятно мяткаха задницата на мотора на места, а на места превозните средства пред нас направо ни засипваха... Мисля, че тук някъде коварно камъче ми строши фара, което беше и първото нещо дало фира по мотора за това пътуване...

Гледката тъй да се каже започна да придобива вид на изглед. Много мразя скучни и еднообразни пътища, а след с нищо незапомнящите се 700-800 км за деня до тук, просто жадувах за малко зеленинка, хладен повей и повечко завои. Естествено след всичкото това друскане нямаше как да се разминем без спиране за наместване на багажа Мдааа...тук оглеждам критично щета номер две по мотора за това пътуване - поради тежестта или поради не знам и аз какво стойките на куфарите бяха "виснали" и натиснали задния спойлер, съответно му бяха спукали ушите на закрепване към рамата, а като бонус имаше и една прилично голяма пукнатина в лявата част на опашката встрани от фара

Свечеряваше се... Пътя освен смотан и тесен, стана и натоварен. За сметка на това гледките към долината бяха разкошни Най-накрая след дълго митарстване по разни пътчета и пътченца, излязохме на "царския" път! Вече ни беше пределно ясно, че набелязаната крайна точка за деня - град Сафранболу си остава цел недостижима Около 22 часа слязохме от магистралата Истанбул-Анкара в първият ни попаднал град и така се озовахме в града с трудното за произнасяне име

Дюздже

и се набихме право на мегдана в едноименният хотел "Дюздже" Нямахме никакви сили да обърнем внимание на мястото, в което сме попаднали, но за сметка на това на сутринта, когато бодри и отпочинали занапускахме града, се оказа, че сме попаднали в немалък и доста спретнат и подреден град. Отново, макар и за кратко, подгонихме магистралата, където се озъртахме за отбивка за град Гереде.

Целта ни беше Гереде, Карабюк,

така бленуваният през вчерашния ден Сафранболу, след което на Амасра трябваше да излезем на Черно море Ей, такива пътища много обичам - макар и сами по себе си скучни - дълги, прави, с перфектна настилка чааааак до безкрая

Тея хора, всеки път, когато ходя в Турция, се убеждавам, че извършват уникално пътно строителство - все нещо се разширява, преасфалтира, копат се тунели, строят се мостове... И то надали е с еврофондове...

Карабюк -

смотан, прашен индустриален град... Но за сметка на това университета им (и прилежащите му площи) беше като слънце! Именно оттук започна да ни прави впечатлението старанието (или не знам какво точно) на турците към университетите в градовете, през които минахме - такова внимание и старание към всеки детайл, че да ти е драго да учиш си мисля...

Тук някъде се появи технически проблем номер три за това пътуване - нагорялата бушониера... Казано иначе- бушоните ми се стапяха от нещо... Започнах да карам без светлини, за да не се запалим някъде! Реално фарът си ми беше най-големият консуматор на ток! Ма пък е красиво, мамка му! Може ли човек при таквиз природни красоти да си трови нервите с някакви си стопени бушончета...

И тъй като сме пишман мотористи... И тъй като още в самото начало се разбрахме, че при нас всичко се свежда до сядането на маса и фотошоп и теглене на локуми за заблуда на врага, поседнахме в ей това крайпътно заведение! Ми така де- време беше за обяд... За никъде не бързахме! Цялото време беше пред нас!

Гледката от масата ни

Час по-късно

излязохме на Черно море!

Предстоеше ни каране по крайбрежието му в следващите 600-700 км... Но...първо ни предстоеше главозамайващото спускане в Амасра! Който е бил по тези земи знае за уникално стръмните и остри завои на влизане и излизане в града! Направо имах чувството, че ще се прекатурим през кормилото

Амасра

се оказа добро попадение.... Хубаво крайбрежно градче със съответната гръцка история и добра съвременна визия

Естествено по-голяма част от времето ни в Амасра отново изкарваме "на маса", щотооо "muskarac bez trbuha je kao nebo bez zvijezda"

Всъщност, времето, което си бяхме отделили за размотаване и зяпане из Амасра, го усвоихме в приятни разговори с един австралиец от турски произход (или австралийски турчин ако щете) - и