Кочи – Свободна планета https://svobodnaplaneta.com българските блогове за свободен софтуер и свободна култура Thu, 17 Oct 2013 06:00:17 +0000 en-US hourly 1 https://wordpress.org/?v=6.0.11 209689584 Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка http://patepis.com/?p=43387 Thu, 17 Oct 2013 06:00:17 +0000 http://patepis.com/?p=43387 Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters. Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка. Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

 

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук. Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Магазин за бира – Алепей, Индия Нелегален магазин за бира в Алепей[/caption] Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]На по бира – Алепей, Индия Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)[/caption] Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем. По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради някакви религиозни причини” - каза Веско - “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!” [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Раница Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно[/caption] След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра. Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Главната улица в Алепей, Индия Главната улица в Алепей, Индия[/caption] Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.   [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Опашка за бира – Алепей, Индия Чакам за бира (фото: Веско Петров)[/caption] Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Опашка за бира – Алепей, Индия Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)[/caption] Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него. Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео. Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук: Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo. http://vimeo.com/59176448 Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия. Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием. Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума. Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Сламената стая в Ащамуди, Индия Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)[/caption] Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат. [caption id="" align="aligncenter" width="594"]Бале пие бира в Ащамуди, Индия Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)[/caption] http://youtu.be/eZNkM0CI46g Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата! По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка. С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко. Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.  

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” - попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” - отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете! Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме. [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Хотел в Ащамуди, Индия Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж[/caption]   Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца. [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Шосе, Индия Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Водни площи на влизане в Кочи, Индия Водни площи на влизане в Кочи[/caption] Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комич&]]> 511 Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка http://patepis.com/?p=43387 Thu, 17 Oct 2013 06:00:17 +0000 http://patepis.com/?p=43387 Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters. Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка. Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

 

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук. Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Магазин за бира – Алепей, Индия Нелегален магазин за бира в Алепей[/caption] Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]На по бира – Алепей, Индия Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)[/caption] Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем. По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради някакви религиозни причини” - каза Веско - “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!” [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Раница Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно[/caption] След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра. Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Главната улица в Алепей, Индия Главната улица в Алепей, Индия[/caption] Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.   [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Опашка за бира – Алепей, Индия Чакам за бира (фото: Веско Петров)[/caption] Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Опашка за бира – Алепей, Индия Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)[/caption] Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него. Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео. Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук: Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo. http://vimeo.com/59176448 Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия. Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием. Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума. Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден. [caption id="" align="aligncenter" width="630"]Сламената стая в Ащамуди, Индия Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)[/caption] Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат. [caption id="" align="aligncenter" width="594"]Бале пие бира в Ащамуди, Индия Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)[/caption] http://youtu.be/eZNkM0CI46g Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата! По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка. С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко. Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.  

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” - попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” - отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете! Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме. [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Хотел в Ащамуди, Индия Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж[/caption]   Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца. [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Шосе, Индия Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="648"]Водни площи на влизане в Кочи, Индия Водни площи на влизане в Кочи[/caption] Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комич&]]> 510 Пътепис Индия (1): През Бомбай до Кочи http://patepis.com/?p=41113 Tue, 25 Jun 2013 14:13:53 +0000 http://patepis.com/?p=41113 Започваме един пътепис за Индия. Наш водач ще бъде Бале, а всеки от вас чете на собствен страх, риск и отговорност ;)  Не смея да проверявам колко големи са описаните, напълно неизвестни в България, селища ;)   Приятно четене:  

Пътепис Индия

част първа

През Бомбай до Кочи

Заминаване

Индийското приключение започна в един студен и сив януарски ден, от спирката на ес-бана в нашия квартал. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]S-бан в Берлин Сив и безнадежден берлински ден[/caption]   Взехме ес-бана и след няколко прекачвания, дотъркаляхме куфарите до едно заведение за хамбургери на Варшауер щрасе. Изтумбихме по един дебел хамбургер, а аз си купих и бира. На излизане си взех още една от хладилника – за из път. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Улица в Берлин Втората биричка ми се услади дори повече и от първата[/caption] Втората биричка ми се услади дори повече и от първата След хамбургерите се насочихме към аерогарата. Там имаше хора с куфари, които пътуваха в различни посоки. Тъй като и ние пътувахме в различни посоки – сбогувахме се и всеки пое сам към своя си гейт. На моя гейт беше паркирал

самолетът за Истанбул,

в който аз се настаних удобно. До мен се намърдаха майка германка от турски произход и бебето .. За огромна радост бебето започна да реве. Аз се опитах да туширам рева на бебето, поръчвайки си “Ефес” след “Ефес”. Бебето не спря да надува гайдата през целия път, а на финала повърна обилно по посока към мене. За щастие не можа да прати, а само оплеска седалките.

В Истанбул имах 50 минути за прекачване,

но самолетът ни закъсня и беше на косъм да не изпусна следващия. Тичах като луд през летището и успях да се метна вътре в последния момент, секунди преди да затвори вратите. Този самолет беше широк и прохладен, и аз бих се почувствал отлично, ако не беше тъпият ми стомах, който ми даде

еднозначен сигнал за наближаващо разстройство

На всичкото отгоре ме сложиха и до прозореца! До мен седна благовъзпитан и изискано облечен индийски бизнесмен, който разполагаше с всички възможни чудеса на безжичните и компютърни технологии. Бизнесменът се обърна към мен с думите: “За разлика от вас, европейците, ние индийците много лесно влизаме в контакт с непознати.” и веднага влезе в контакт с мене. Заразправя ми надълго и нашироко за работата си, за пътуванията си, за семейството си и т.н., и т.н. Не стигна това, ами започна и да ми пуска клипчета на смартфона! Аз само кимах вежливо и всячески се опитвах да не се насера. Когато болките станаха нетърпими, а по слепоочията ми рукнаха вадички от студена пот, казах на индиеца: “Пардон!”, взех си мократа тоалетна хартия и тръгнах. В самолета имаше толкова много пътници, че пред всички тоалетни се бяха извили опашки. Прекосих целия салон и преминах в следващия, където ситуацията с тоалетните беше дори по-трагична. Прекосих и него, отметнах една копринена завеса и попаднах в притихналия лукс на богаташите от бизнес-класата. За щастие богаташите кротко спяха и цели две бизнестоалетни ме очакваха! Когато се върнах, общителният индиец спеше, така че смело си поръчах бира “Ефес”, пуснах си музика и отворих капандурката на прозореца. http://www.youtube.com/watch?v=sBIUlc2iJd4 Поради комбинирания ефект от бирата и музиката, започнах да изпитвам силен копнеж по космоса, а студената светлина на звездите ме привличаше неудържимо. Наблюдавах и огромното крило на самолета, което се поклащаше монотонно в нощта, мислейки си, че по него направо може да се тича. По това време съм заспал. Събудих се когато светнаха лампите, а пилотът се разприказва по уредбата. Обърсах потеклите лиги с опакото на ръката си и попитах индиеца дали кацаме. Той отговори, че тая мътеница долу е неговият роден град Бомбай, че жена му очаква подаръци от Европа, а аз да съм освободял сърцето и съзнанието си от всичко, което съм чул за

Индия

Така пристигнахме в

Бомбай

[caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай Летището в Бомбай[/caption]    

От Бомбай към Керала

    На летището в Бомбай беше душно и имаше комари. Стигнах до едно помещение с ниски тавани, където се наредих за проверка на паспорта. След проверката хванах едно безплатно автобусче, което ме закара до летището за вътрешни полети. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай В автобусчето[/caption]  

На летището за вътрешни полети трябваше да взема самолет до град Кочи,

който се намира на 1000 километра южно от Бомбай. Да, обаче една изключително арогантна и нелюбезна служителка на компанията SpiceJet отказа да ми издаде boarding pass, докато не си платя билета още веднъж. Аз казах: “Госпожо, на идиот ли Ви приличам?!”, но тя ми посочи касата и продължи да обслужва опашката след мене. Отидох да се разправям с касиерката, но тя беше дори още по-нелюбезна. Когато . се запених, тази ми се смя. Пробвах да се върна при оная на чек-ин-а, но се оказа, че нямам право да вляза обратно докато не изчакам огромна опашка. Пламнах от справедлив гняв и пробвах да се предредя. Тия от опашката ми налетяха на бой и дотича ушев с дрънчащи белезници. Тогава горе-долу пуснах статус във Фейсбук, че съм в Бомбай, но са ми вдигнали кръвното.   Както и да е, след около 2 часа разправии, разбрах че ако не платя билета за втори път – ще изпусна самолета и се предадох. Дадох им 4500 рупии (в лева) и получих заветния boarding pass. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Летището в Бомбай, Spicejet Качваме се в самолета за Кочи[/caption]         В самолета беше мръсно, а храната и напитките се заплащаха допълнително. Точно кипях вътрешно как ми се подиграха и ме направиха на идиот, когато мина една мустаката стюардеса, носеща миризлива индийска манджа със сос. Поради нескопосаност или злоба – мустакатата обърна подносчето и ми изля манджата във врата. Каза ми: “Екскюз ми, сър!”.   Около 10 сутринта

пристигнахме в Кочи

Там беше слънчево и се полюшваха палмички, та ми стана по-леко на душата.

 Кочи, Индия

 Кочи, Индия

 Кочи, Индия

Кочи, Индия

От Кочи трябваше да мина още около стотина километра на юг, до селцето Алепей, което беше крайната точка на пътуването. Най-лесният вариант беше с такси за около 20-30 евро,но аз предпочетох да импровизирам с локалния транспорт, за да се потопя малко в индийската атмосфера. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Все пак първата ми работа беше да вляза в контакт с Ицо и Мария Баева, които по моите сметки, би трябвало да се намират в Бомбай. Изходящите разговори по джиесема струваха по 7 лева на минута, така че намерих някакво работещо гише и попитах за Интернет-кафе. Чичката ми каза: “Влизай тука!” и ми направи място на бюрото до него, където имаше компютър. Беше доста абсурдно. Дори колежката му си събра някакви партакеши от “моята” клавиатура, а после рови в едни шкафчета под краката ми. Накрая им платих малко рупии и излязох пред летището. Там ми наскачаха таксиджиите, но аз им дадох “свободно” и се отправих към един самотен автобус 604, който чакаше под палещите слънчеви лъчи. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Автобус – Кочи, Индия Автобус 604[/caption]       Почаках около половин час и шофьорът дойде. Пусна климатика, надъни индийска музичка и потегли с мръзна газ. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Автобус – Кочи, Индия Климатизираният 604 отвътре[/caption]         Учуди ме фактът, че шофьорът спираше автобуса покрай всеки минувач и му подвикваше дали не иска да се качи. Така, вече в най-отлично настроение, поех по пътя на юг.  

 Кочи, Индия

  Една от първите гледки, които видях в Индия   [caption id="" align="aligncenter" width="576"]Алува, Индия Разклонът за Алува[/caption] На разклона за село Алува (снимката горе) слязох от 604 и тръгнах пеша по посока към центъра на селото.   Очаквайте продължението Автор: Бале Снимки: авторът     Други разкази свързани с Индия] – на картата: Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности    ]]> 308