Петя Стефанова – Свободна планета

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома

Пътуване до... — Tue, 26 Nov 2013 07:00:24 +0000

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара Приятно четене: Езера, […]

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

Пътуване до... — Mon, 18 Nov 2013 07:00:00 +0000

Езера, ветрове и приятели (4): През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

Пътуване до... — Mon, 11 Nov 2013 09:38:43 +0000

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. За читателите през блогосферата и през четци: кликнете на самия разказ – има повече снимки, отколкото е показвата при вас Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част четвърта

През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).

[singlepic id=23650 w= h= float=center]

Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.

[singlepic id=23651 w= h= float=center]

Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.

Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.

Ден пети

Манастирът „Острог” – Пивско езеро – Дурмитор

Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден? Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.

[singlepic id=23654 w= h= float=center]

Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.

[singlepic id=23655 w= h= float=center]

После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя. Спираме на едно такова местенце. За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед. Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В. Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук. Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на 8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича

Острог

Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.

[singlepic id=23658 w= h= float=center]

Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.

[singlepic id=23659 w= h= float=center]

Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш. После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.

Пивско езеро

Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой) между отвесни брегове.

[singlepic id=23660 w= h= float=center]

Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.

[singlepic id=23661 w= h= float=center]

Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.

Пътуваме към

Дурмитор

Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.

Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от природната четка.

[singlepic id=23664 w= h= float=center]

Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук. Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг. Очаквайте продължението Автор: Петя Стефанова Снимки: авторът Други разкази свързани със Обиколки из западните Балкани – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе :)

Езера, ветрове и приятели (3): Черна гора

Пътуване до... — Mon, 04 Nov 2013 08:51:05 +0000

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора. За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки! Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част трета

Черна гора

Срещаме няколко магарета, спокойно пасящи до пътя. Харесват ни. Приближават се, а едното облизва фаровете на нашия мотор. Жест на приятелство и привързаност. Все пак изпълняват подобни роли – някой ахмак ги товари и използва я за работа, я за развлечение. Нашият ТДМ изобщо не се дърпа. Стои мирен, докато магарето с топъл и грапав език мие очите му…

[singlepic id=23547 w= h= float=center]

Спускаме се надолу – от едната ни страна е отсечен и много стръмен склон, който в подножието полегато и леко вълнообразно се разлива до водите на

Шкодренско езеро

Край бреговете му се вижда светлозелена ивица, образувана от едрите месести листа на водните лилии. Далечните отсрещни брегове изглеждат сурови, каменисти и оскъдни на растителност. В ниското се гушат малки селца с червенеещи покривчета, а хълмовете са прорязани от пътищата, водещи до тях.

[singlepic id=23548 w= h= float=center]

Постепенно слизаме все по-надолу. Наближавайки езерото се открива най-красивата му част – в периферията са разположени куполовидни върхове, изникващи от самата водна повърхност. Езерото прониква в сърцето на планината, заобикаля гъвкаво, спокойно и наситеносиньо, създава едновременно противоречие и хармония с околния релеф.

[singlepic id=23549 w= h= float=center]

Миниатюрно островче с малка бяла постройчица смело се разполага в средата на езерото. Образуват се живописни, обли заливи, щедро обрасли с водна лилия. Наближаваме населено място. Възрастна жена ни предлага „ладно вино” от хладилна чанта. Изкушението е огромно. После влизаме във Вирпазар, където „точеното” ни очаква. Разменяме шеги със сервитьора (хората там са много комуникативни), а Бобан Левио мигач пита за сводни „собе”(стаи). Търсим място за спане, но цените са високи, а условията – обикновени.

Продължаваме към Подгорица

Преминаваме през дълъг мост, прекрачил между два диви полуобрасли бряга.

Летим по прекрасния път до железопътна линия и останки от древна крепост. От двете ни страни езерната повърхност почива тиха и необятна. По пътя пропускаме четирикилометров тунел, приближаваме столицата на Монтенегро, а все още не е ясно къде ще нощуваме. Точно преди града се отбиваме по страничен черен път и попадаме в бодливо поле. По показателните остатъци от човешка дейност разбираме, че това е мястото за забранена любов. Констатираното става повод за множество шеги. Нямаме избор и разпъваме палатките на закътана бодлива полянка.

[singlepic id=23551 w= h= float=center]

Вечеряме, а от моя телефон в ушите ни драще дрезгавият звук на „Сребрни криле”, съвсем в унисон с вечерта и мястото. Щурците свирят безгрижната си песен, бодлите са в изобилие, но умората е определяща. Оказва се най-сладката нощ от пътуването. ден четвърт

Подгорица; Будва; Котор – Которски залив.

Не чувствам. Не чувствам с дълбочината, която искам. Видяното някак се плъзга до мен, докосва ме почти неуловимо, ефирно и отминава. Всичко се изнизва като на кинолента. Липсват ми разтърсващото усещане, изригващата емоция, поглъщащото преживяване на видяното. Аз съм там и гледам, но съм по-скоро наблюдател, отколкото участник. Това ме разочарова и плаши. Притъпената ми чувствителност, неспособността да се трогна до дълбините на душата си – това не съм аз. Не съм аз. Прости ми, Бобане! И продължавам да се търся по протежение на проходите, в цветята край пътя, в наклона на всеки завой, в късчето синьо, разкъсало сивобелите облаци, небе… и да не се откривам…

Подгорица…

За този град спомените ми са някак семпли. Дребномащабен, без характерност – така го помня. Сега нещата се променят. Толкова ми е топло – вътре в мен, така ведро и уютно, сякаш съм у дома. Ники си прави кратка шегичка – след което настроението осезаемо се повишава. Влизаме в кръгово кръстовище и правим 3-4 обиколки, без да излизаме. Липсват ни развят байрак и викове и ще сме като на манифестация. Ники е сериозен, но вътрешно си умира от удоволствие, радвайки се на озадачените водачи на другите два мотора. Те, въпреки абсурдността на ситуацията, ни следват неотклонно. След като спираме, Ники избухва, а те първоначално не реагират. После, схванали шегата, също се смеят, искрено и дълбоко, като група веселяци, сътворили поредната шега. Следва „Пекара” – място с топли, уханни, току – що изпечени закуски „со сирене, со месо…или со благо” и чаша йогурт (айрян), разбира се. После късо и силно на вкус кафе. Подгорица ни среща с уютното си очарование. Водени от носталгия посещаваме една от най-уникалните църкви, които съм виждала – храма „Въскресение Христово”.

[singlepic id=23552 w= h= float=center]

Писах за него и преди, но все още съм шокирана от красотата й. Строителството видимо е напреднало. Подът, изграден във вид на мозайка от по-едри парчета разноцветен мрамор е впечатляващ. Наподобява древните подови мозайки, които видяхме в Херакли – същите животински и флорални мотиви, двуглавият орел – естествено. Символ на непокорството и дивата мощ на тая малка, но вироглава страна. Изографисана (все още не напълно) в модерен стил и ярки цветове, църквата не изглежда кичозна. По-скоро те кара да се смириш и да стихнеш.

[singlepic id=23553 w= h= float=center]

Фасадата е основна част от очарованието – грубо дялани каменни късове в основата, които елегантно и постепенно се изглаждат в горната част. Доста стилно и изискано, с една неповторима белота, носеща символа на божественото.

[singlepic id=23554 w= h= float=center]

После минаваме по мост с интересна съвременна конструкция, подобен на новопостроения Дунав мост. С онези въздебели, бели „въжета”, които го крепят в пространството, разположени ветрилоподобно, силни и непоклатими.

Поемаме към крайбрежието. Очаква ни Будва и синевата на Которския залив. За да преминем през дългия 4 189 м тунел, се връщаме към Бар.

[singlepic id=23556 w= h= float=center]

Будва – перлата на крайбрежието,

спретнат и оживен курорт с традиционната средиземноморска архитектура. Естествено и част от историята на страната, владение на Римската империя, Венеция, Австро-Унгария…

[singlepic id=23557 w= h= float=center]

Следите от тези велики култури ги има, особено в стария град с неговите порти, кули и крепостни стени. Посещаваме Етно музей, в който визуално и мислено преминаваме през епохите. Вещите говорят, описват, разказват. От стъклените витрини надничат изящни керамични, после стъклени съдове, накити, оръжия… Всяка вещ – принадлежала на някой, погълнала емоции и докосване на хора, отдавна обитаващи други измерения. Това се оказва най-добрия начин да надникнеш в миналото и да усетиш излъчването на мястото, на което се намираш. После вървим по крепостните стени и се радваме на гледката. Отсреща, във водите на залива, се е гушнал един живописен необитаем остров с фантастични пясъчни плажове и „тъчащи” до него моторни лодки. Това е

остров „Св. Никола” –

все още съхраняващ останки от древна култура – църквата „Св. Никола”. Съгласно легендата, в околните на нея хълмове, намират покой почнали по време на епидемия от чума участници в един от кръстоносните походи.

[singlepic id=23558 w= h= float=center]

Същевременно оставаш шокиран от яхтеното пристанище – богати безгрижници населяват помпозни яхти на велики цени и хапват деликатеси в открито море. Изпращаме един такъв плуващ лукс и после Веско, понастоящем зовящ се Бобан Левио мигач, се опитва с ключовете на своя мотор да отключи небрежно паркираното до тротоара Мазерати.

Оттам – газ към

Котор,

град с лиричното прозвище „Невестата на Адриатика”, а някога наричан „най-южният фиорд”. Знаейки това, около нас витае една романтика, но… Горещо е. Това предизвиква още по-горещото желание да си подарим един следобеден плаж. Усещането, когато заливът започва да се разкрива пред очите ни, може да се опише само като възторг. Явно загубената ми някъде по безкрайните пътища чувствителност започва постепенно да се възвръща. Заливът меко и постепенно се откроява пред нас. Подава ни, стъпка след стъпка, малки хапчици очарование. Накрая спираме занемели. В далечината се очертават сурови, нагънати подобно на смачкана хартия, склонове с бедна растителност. Явно природната красота в повечето случаи се изгражда чрез контрастите, в случая между равната синя заливна повърхност и сухите, напечени, сивкави склонове. А в дъното – малките каменни постройки, островърхите кули на камбанариите, шупналите бухлати облаци на цъфналото леандро и зелените чадъри на палмите…

[singlepic id=23560 w= h= float=center]

Пътят се вие по самото крайбрежие, а тук-там са направени миниатюрни плажчета от бетон, от които по няколко стъпала слизаш в изумрудените води на Адриатика. Решили сме, както споменах, да си подарим този следобед. Малко време, в което да не бързаме. За отбелязване е, че пътуването е добре балансирано и върви по план. Точно както го замислихме. Засега и… чукам на дърво! Табела „Къмпинг” ни отбива от пътя. Всъщност, шефът на отдел „Връзки с обществеността” в нашата малка и сплотена общност – Бобан Левио мигач (който безбариерно се спогажда с местните), скоро се връща триумфиращ. Само след минути сме настанени в затревен двор, отделен от околния свят с естествена завеса от богато разлистена асма. Има си всичко необходимо – душ под небето, със слънчева вода, мивки, тоалетни, мека зелена тревица и естествено, само през пътя – миниатюрен плаж. Както и (без подценяване!) близък магазин със студена бира. Пълна хармония, от която се възползваме тутакси. Възторжени и гасящи старателно следобедната жега с „Никшичко”, се плацикаме във водите на залива, ощастливяваме сетивата си с ароматите и гледката, хилим се за щяло и нещяло… Просто един миг, в който си себе си, не страдаш от неосъществени желания, а просто се радваш, че си там, точно с тези хора и точно в този момент…

[singlepic id=23561 w= h= float=center]

По време на предното пътуване по липса на време пропуснахме гр. Котор. Привечер го посещаваме. Търсим Стария град. Въпреки съмнението ми, че сме на точното място – влизаме. Градът се е лепнал за планинския склон, точно в подножието на старата няколкокилометрова крепостна стена, стръмно и странно пропълзяла нагоре. Разбрахме, че може да се обиколи пеша, но късния час и изкачването ни отказват.

[singlepic id=23562 w= h= float=center]

Влизаме в Стария град, където се провежда някакъв детски Арт – фестивал. Вече познатите тесни каменни улички, площади и катедрални храмове… Пъстро множество от групи туристи, екскурзоводи, вдигнали чадъри, на които е вързано нещо цветно… Очаквайте продължението Автор: Петя Стефанова Снимки: авторът Други разкази свързани със Западни Балкани - общо – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания

Пътуване до... — Mon, 28 Oct 2013 07:00:30 +0000

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки! Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

[singlepic id=23532 w= h= float=center]

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми, дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

[singlepic id=23533 w= h= float=center]

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза… [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Следва

Охрид –

толкова спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

[singlepic id=23534 w= h= float=center]

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

[singlepic id=23535 w= h= float=center]

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен и несломим народ… Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми. Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!” После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари… Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна. Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

[singlepic id=23537 w= h= float=center]

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

[singlepic id=23539 w= h= float=center]

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

[singlepic id=23540 w= h= float=center]

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка. Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра - крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит. Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

[singlepic id=23541 w= h= float=center]

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи. Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

[singlepic id=23543 w= h= float=center]

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак! Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа. Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

[singlepic id=23544 w= h= float=center]

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица. Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка. Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна. Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова. После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване. Автор: Петя Стефанова Снимки: авторът Други разкази свързани с Охрид – на картата: За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе :)

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля)

Пътуване до... — Mon, 21 Oct 2013 06:00:18 +0000

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

Предисловие

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и нещо неопределено с леко солен вкус… Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник, ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

Тръгването

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка. През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам.. Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято… Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем, творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов. Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония. Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност. За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме. По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров. И сме добре, неочаквано добре. Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност. Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата. Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно - черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам. Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го! Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда. Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците. Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече? Ден втори

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със