Станаха известни някои от мачовете от предсезонната подготовка на „Куинс Парк“. Повечето от срещите ще се изиграят на Малкия Хемпдън, а има и мачове в Ларгс. Мениджърът Гарднър Спиърс ще наблюдава няколко нови състезатели в тези контроли и евентуално одобрените ще подппишат с клуба за новия сезон. Възможно е по-късно този списък да бъде променен или допълнен.
Ето и предварителния списък с контролите:
Контролни мачове на „Куинс Парк“ – лято 2013
Сб., 29.06: Куинс Парк – Фолкърк (Малък Хемпдън)
Вт., 02.07: Куинс Парк – Трийв Роувърс (Малък Хемпдън)
< Днес заедно с ще стигнем до най-западната точка на Европа – Кабо да Рока в Португалия. До него стигнахме след посещението на Андора, през Барселона и Мадрид до МонсантоПриятно четене:
На четири колела до Края на Европа
Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там (Андора, Испания и Португалия)
част втора
Лисабон, Кабо да Рока, Порто, Сантяго де Компостела и Билбао
Ден 9
Лисабон!
В Португалия веднага авто парка се приближи до нашия като години на производство и разнородност на МПС-тата. Е, руски класики не се мяркаха, но всичко останало беше налице. И така града е пръснат на няколко хълма, има и равнинна част, има си и голяма река. Абе бая е хубав, а със старинния трамвай, който катери из стръмните улички атмосферата се допълва.
Изключително много прилича на Сан Франциско в щатите. Дори има и мост, който е досущ като Golden Gate. Разходката ни започва от един от хълмовете, където се намираме.
Само след 10 минути ходене и се разкрива чудна гледка от една от терасите на града. В съседство се вижда и крепостта Сейнт Джордж (подозирам, че все пак се казва Свети Георги на португалски – бел.Ст.), която е неизменна спирка на всеки турист.
Започваме един пътепис за Индия. Наш водач ще бъде Бале, а всеки от вас чете на собствен страх, риск и отговорност ;) Не смея да проверявам колко големи са описаните, напълно неизвестни в България, селища ;)Приятно четене:
Пътепис Индия
част първа
През Бомбай до Кочи
Заминаване
Индийското приключение започна в един студен и сив януарски ден, от спирката на ес-бана в нашия квартал.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Сив и безнадежден берлински ден[/caption]
Взехме ес-бана и след няколко прекачвания, дотъркаляхме куфарите до едно заведение за хамбургери на Варшауер щрасе. Изтумбихме по един дебел хамбургер, а аз си купих и бира. На излизане си взех още една от хладилника – за из път.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Втората биричка ми се услади дори повече и от първата[/caption]
Втората биричка ми се услади дори повече и от първата След хамбургерите се насочихме към аерогарата. Там имаше хора с куфари, които пътуваха в различни посоки. Тъй като и ние пътувахме в различни посоки – сбогувахме се и всеки пое сам към своя си гейт.
На моя гейт беше паркирал
самолетът за Истанбул,
в който аз се настаних удобно. До мен се намърдаха майка германка от турски произход и бебето .. За огромна радост бебето започна да реве. Аз се опитах да туширам рева на бебето, поръчвайки си “Ефес” след “Ефес”. Бебето не спря да надува гайдата през целия път, а на финала повърна обилно по посока към мене. За щастие не можа да прати, а само оплеска седалките.
В Истанбул имах 50 минути за прекачване,
но самолетът ни закъсня и беше на косъм да не изпусна следващия. Тичах като луд през летището и успях да се метна вътре в последния момент, секунди преди да затвори вратите. Този самолет беше широк и прохладен, и аз бих се почувствал отлично, ако не беше тъпият ми стомах, който ми даде
еднозначен сигнал за наближаващо разстройство
На всичкото отгоре ме сложиха и до прозореца!
До мен седна благовъзпитан и изискано облечен индийски бизнесмен, който разполагаше с всички възможни чудеса на безжичните и компютърни технологии. Бизнесменът се обърна към мен с думите: “За разлика от вас, европейците, ние индийците много лесно влизаме в контакт с непознати.” и веднага влезе в контакт с мене. Заразправя ми надълго и нашироко за работата си, за пътуванията си, за семейството си и т.н., и т.н. Не стигна това, ами започна и да ми пуска клипчета на смартфона! Аз само кимах вежливо и всячески се опитвах да не се насера.
Когато болките станаха нетърпими, а по слепоочията ми рукнаха вадички от студена пот, казах на индиеца: “Пардон!”, взех си мократа тоалетна хартия и тръгнах. В самолета имаше толкова много пътници, че пред всички тоалетни се бяха извили опашки. Прекосих целия салон и преминах в следващия, където ситуацията с тоалетните беше дори по-трагична. Прекосих и него, отметнах една копринена завеса и попаднах в притихналия лукс на богаташите от бизнес-класата. За щастие богаташите кротко спяха и цели две бизнестоалетни
ме очакваха!
Когато се върнах, общителният индиец спеше, така че смело си поръчах бира “Ефес”, пуснах си музика и отворих капандурката на прозореца.
http://www.youtube.com/watch?v=sBIUlc2iJd4
Поради комбинирания ефект от бирата и музиката, започнах да изпитвам силен копнеж по космоса, а студената светлина на звездите ме привличаше неудържимо. Наблюдавах и огромното крило на самолета, което се поклащаше монотонно в нощта, мислейки си, че по него направо може да се тича. По това време съм заспал.
Събудих се когато светнаха лампите, а пилотът се разприказва по уредбата. Обърсах потеклите лиги с опакото на ръката си и попитах индиеца дали кацаме. Той отговори, че тая мътеница долу е неговият роден град Бомбай, че жена му очаква подаръци от Европа, а аз да съм освободял сърцето и съзнанието си от всичко, което съм чул за
Индия
Така пристигнахме в
Бомбай
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Летището в Бомбай[/caption]
От Бомбай към Керала
На летището в Бомбай беше душно и имаше комари. Стигнах до едно помещение с ниски тавани, където се наредих за проверка на паспорта. След проверката хванах едно безплатно автобусче, което ме закара до летището за вътрешни полети.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] В автобусчето[/caption]
На летището за вътрешни полети трябваше да взема самолет до град Кочи,
който се намира на 1000 километра южно от Бомбай. Да, обаче една изключително арогантна и нелюбезна служителка на компанията SpiceJet отказа да ми издаде boarding pass, докато не си платя билета още веднъж. Аз казах: “Госпожо, на идиот ли Ви приличам?!”, но тя ми посочи касата и продължи да обслужва опашката след мене.
Отидох да се разправям с касиерката, но тя беше дори още по-нелюбезна. Когато . се запених, тази ми се смя. Пробвах да се върна при оная на чек-ин-а, но се оказа, че нямам право да вляза обратно докато не изчакам огромна опашка. Пламнах от справедлив гняв и пробвах да се предредя. Тия от опашката ми налетяха на бой и дотича ушев с дрънчащи белезници. Тогава горе-долу пуснах статус във Фейсбук, че съм в Бомбай, но са ми вдигнали кръвното.
Както и да е, след около 2 часа разправии, разбрах че ако не платя билета за втори път – ще изпусна самолета и се предадох. Дадох им 4500 рупии (в лева) и получих заветния boarding pass.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Качваме се в самолета за Кочи[/caption]
В самолета беше мръсно, а храната и напитките се заплащаха допълнително. Точно кипях вътрешно как ми се подиграха и ме направиха на идиот, когато мина една мустаката стюардеса, носеща миризлива индийска манджа със сос. Поради нескопосаност или злоба – мустакатата обърна подносчето и ми изля манджата във врата. Каза ми: “Екскюз ми, сър!”.
Около 10 сутринта
пристигнахме в Кочи
Там беше слънчево и се полюшваха палмички, та ми стана по-леко на душата.
От Кочи трябваше да мина още около стотина километра на юг, до селцето Алепей, което беше крайната точка на пътуването.
Най-лесният вариант беше с такси за около 20-30 евро,но аз предпочетох да импровизирам с локалния транспорт, за да се потопя малко в индийската атмосфера.
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Все пак първата ми работа беше да вляза в контакт с Ицо и Мария Баева, които по моите сметки, би трябвало да се намират в Бомбай. Изходящите разговори по джиесема струваха по 7 лева на минута, така че намерих някакво работещо гише и попитах за Интернет-кафе. Чичката ми каза: “Влизай тука!” и ми направи място на бюрото до него, където имаше компютър. Беше доста абсурдно. Дори колежката му си събра някакви партакеши от “моята” клавиатура, а после рови в едни шкафчета под краката ми. Накрая им платих малко рупии и излязох пред летището.
Там ми наскачаха таксиджиите, но аз им дадох “свободно” и се отправих към един самотен автобус 604, който чакаше под палещите слънчеви лъчи.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Автобус 604[/caption]
Почаках около половин час и шофьорът дойде. Пусна климатика, надъни индийска музичка и потегли с мръзна газ.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Климатизираният 604 отвътре[/caption]
Учуди ме фактът, че шофьорът спираше автобуса покрай всеки минувач и му подвикваше дали не иска да се качи. Така, вече в най-отлично настроение, поех по пътя на юг.
Една от първите гледки, които видях в Индия
[caption id="" align="aligncenter" width="576"] Разклонът за Алува[/caption]
На разклона за село Алува (снимката горе) слязох от 604 и тръгнах пеша по посока към центъра на селото.
Очаквайте продължението
Автор: БалеСнимки: авторътДруги разкази свързани с Индия] – на картата:Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности
Разболявам се пак – стресът около уволняването ми и преди това стресът от целоседмичните нощни дежурства ми дойде явно в повече. Дано в близките седмици си закрепя здравето и дневния ритъм.
Но не мога да ида днес на протест – затова нека един от вас, който е решил да не ходи (защото не вярва в промяна, защото е уморен още отпреди 16 години и т.н.), иде вместо мен. Не, не един – двама нека идат. Идете заедно. После разкажете тук отдолу, пък аз ви благодаря, че ще ме отмените.
Понеже трябва някаква промяна. Каква – не знам, но поне трябва да я започнем.
Разболявам се пак – стресът около уволняването ми и преди това стресът от целоседмичните нощни дежурства ми дойде явно в повече. Дано в близките седмици си закрепя здравето и дневния ритъм.
Но не мога да ида днес на протест – затова нека един от вас, който е решил да не ходи (защото не вярва в промяна, защото е уморен още отпреди 16 години и т.н.), иде вместо мен. Не, не един – двама нека идат. Идете заедно. После разкажете тук отдолу, пък аз ви благодаря, че ще ме отмените.
Понеже трябва някаква промяна. Каква – не знам, но поне трябва да я започнем.
Dual head setup е работна станция (десктоп, лаптоп) с включени към нея два екрана. Идеята е
да се увеличи площта на работния плот, като така стане възможно да имате отворени повече
приложения И да ги следите едновременно, защото прозорците им не се припокриват.
Когато говорим за десктоп, трябва да е ясно, че се нуждаете от видеокарта, която има два
изхода, или специален сплитер. Този вариант не е предмет на тази статия.
Друго приложение на този сетъп е при изнасяне на презентации с лаптоп - мултимедийния
проектор играе ролята на втори дисплей, на който може да прехвърлите слайдовете за
публиката, докато на основния дисплей на лаптопа сте отворили бележките си.
Как се прави това под Линукс? Лесно. Повечето мейнстрийм графични среди за Линукс ви
предлагат инструменти с които да направите необходимите настройки. Обикновено след като
включите външен дисплей към извода на лаптопа си, в аплета за настройка на дисплея се
появяват и двата - вградения и външния - и имате възможност да ги управлявате от там.
Обаче аз искам да ви покажа как да го направите от командния ред - защото може, а и защото
може да попаднете в ситуация, когато лесния вариант не е под ръка.
Използва се xrandr - приложение разработвано и
поддържано от freedesktop.org, базирано на RandR
X протокола. Много
накратко казано това е протокол за откриване, конфигуриране и прочие на дисплеи. xrandr е
част от стандартния Xorg пакет, така че се намира на всяка машина с инсталиран X.
Нашия сценарий е прост - презентатор с линукс лаптоп и мултимедиен проектор. Първата стъпка
е да включите проектора към VGA извода на лаптопа. След това да прегледате как го намира
Xorg:
09:14:40 yradunchev:~ $ xrandr -q
Screen 0: minimum 320 x 200, current 1024 x 600, maximum 4096 x 4096
LVDS1 connected 1024x600+0+0 (normal left inverted right x axis y axis) 195mm x 113mm
1024x600 60.0*+
800x600 60.3 56.2
640x480 59.9
VGA1 connected (normal left inverted right x axis y axis)
1440x900 59.9 + 75.0
1280x1024 75.0 60.0
1280x960 60.0
1152x864 75.0
1024x768 75.1 70.1 60.0
832x624 74.6
800x600 72.2 75.0 60.3 56.2
640x480 72.8 75.0 66.7 60.0
720x400 70.1
09:14:43 yradunchev:~ $
Както виждате, xrandr -q ще покаже всички дисплеи, които открива, както и всички възможни
режими на работа, които те предлагат. LVDS1 e основния, вградения дисплей на лаптопа, а
VGA1, логично, е проектора включен към VGA изхода на лаптопа. За да го използвате, издавате
следната команда към xrandr:
Това ще "добави" екрана на проектора към десктопа ви, в дясно от основния - това значи, че
ако мръднете в с мишката надясно от дясната граница на основния екран на лаптопа, ще се
озовете на екрана на проектора. Можете просто да завлачвате прозорци от основния екран
надясно, за да ги видите на проектора. Когато пожелаете да изключите сигнала към проектора:
И шоуто приключва. Из Интернет можете да намерите шел скриптове, които можете да закачите за
някоя клавишна комбинация или функционален/мултимедиен бутон на лаптопа си, и с тяхна помощ
да включвате и изключвате външния екран в различни комбинации с основния. Тук няма да давам
такъв, това ще ви е за домашно. :)
Вече знаем, че много неща не ни харесват в държавата. Знаем, че можем да си го кажем и да не ни пратят да копаем въглища или да трошим чакъл в никому неизвестно място, откъдето я се върнем, я не. Знаем и че можем да накараме всички да ни слушат.
Всичко това е прекрасно. Но досега винаги или не сме правели последната крачка, или сме оставяли някоя партия да ни хване за ръчичка и да прекрачим с нея. В някоя нейна си, друга посока.
Трябва да кажем какво точно не ни харесва и как искаме да се промени.
Но точно и ясно – общи приказки от сорта на “искам да съм щастлив в България”, “искам да имам деца и внуци тук”, “искам на всички да ни стигат парите” не вършат работа. Да, умиляват и разплакват, но не са политически и обществени идеи. Нито такива са и хаштаговете и детските рисунки на асфалт – те са част от предишната стъпка, от “проба-проба”-та на мегафона.
Много хора ще ми се ядосат, но досега не съм чул разумна и конструктивна идея. Имаме детската площадка, това е страхотно – но на какво ще играем?
Не “без партии” – и аз не ги искам, аз по душа съм анархист даже, но реалността е, че партии ще има и занапред. Пък от време на време може да изпълняват и ролята си да ни представляват.
Не и “искаме нова конституция” – то и аз много неща искам, ама колко хора знаят какво е конституция, какво се пише в нея, кои точно неща са лоши в сегашната и как ще бъдат поправени в следващата? Също и като с “без лоши хора във властта” – как да ги знаем какви са, а и да не би да се заблуждаваме, че тия лоши хора са попаднали там случайно, неорганизирано и самодейно? Ако имахме конкретен критерий, както например при лустрация на комунистическата номенклатура… ама нали преди години изпуснахме тоя влак…
Не и “искаме нови избори” – ако ще са същите, да идат които ги искат на някой остров и да си ги правят всяка неделя. “Пак и пак, докато ни хареса” не ми допада като основа за дълготрайна връзка.
Не и “по-малък парламент” – не е в бройката депутати проблемът, проблемът е, че депутатите са ненаяли се свине. По-малък парламент означава директно по-малка представителност. Все пак представителството на депутата в събранието е неделима единица – или поне би било етично да е неделима – как така по-малко депутати ще представляват по-добре? Проблемът не е в бройката. Проблемът е в това, което правят. А какво да правят – ами ние какво искаме да правят? Нови избори – хубаво – ами после? Какво искаме да работят за нас в парламента? Защото като няма работа, се раждат интригите, клеветенето и далаверите. Също като в бизнеса, фирмите и офисното им работене – вярвайте ми, имам пресни примери.
Без конкретни идеи протестите са само уличен карнавал – което не е лошо, даже напротив, липсват истински фиести у нас, няма друго веселие в общото пространство. Без конкретни идеи протестите са разходка след работа, разпускане на политическото напрежение с малко “креативни лозунги” преди следващия работен ден. Но аз от два дни съм вече без работа и такава схема не ме устройва. ;)
Така че – идеи, защото ги няма, а трябват. Конкретни. Ясни. Разбираеми. Логични. Утре който протестира, нека се сети и за това.
Станаха известни някои от мачовете от предсезонната подготовка на „Куинс Парк“. Повечето от срещите ще се изиграят на Малкия Хемпдън, а има и мачове в Ларгс. Мениджърът Гарднър Спиърс ще наблюдава няколко нови състезатели в тези контроли и евентуално одобрените ще подппишат с клуба за новия сезон. Възможно е по-късно този списък да бъде променен или допълнен.
Сив и безнадежден берлински ден[/caption]
Взехме ес-бана и след няколко прекачвания, дотъркаляхме куфарите до едно заведение за хамбургери на Варшауер щрасе. Изтумбихме по един дебел хамбургер, а аз си купих и бира. На излизане си взех още една от хладилника – за из път.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"]
Втората биричка ми се услади дори повече и от първата[/caption]
Втората биричка ми се услади дори повече и от първата След хамбургерите се насочихме към аерогарата. Там имаше хора с куфари, които пътуваха в различни посоки. Тъй като и ние пътувахме в различни посоки – сбогувахме се и всеки пое сам към своя си гейт.
На моя гейт беше паркирал
Летището в Бомбай[/caption]
В автобусчето[/caption]
Качваме се в самолета за Кочи[/caption]
В самолета беше мръсно, а храната и напитките се заплащаха допълнително. Точно кипях вътрешно как ми се подиграха и ме направиха на идиот, когато мина една мустаката стюардеса, носеща миризлива индийска манджа със сос. Поради нескопосаност или злоба – мустакатата обърна подносчето и ми изля манджата във врата. Каза ми: “Екскюз ми, сър!”.
Около 10 сутринта
Автобус 604[/caption]
Почаках около половин час и шофьорът дойде. Пусна климатика, надъни индийска музичка и потегли с мръзна газ.
[caption id="" align="aligncenter" width="576"]
Климатизираният 604 отвътре[/caption]
Учуди ме фактът, че шофьорът спираше автобуса покрай всеки минувач и му подвикваше дали не иска да се качи. Така, вече в най-отлично настроение, поех по пътя на юг.
Разклонът за Алува[/caption]
На разклона за село Алува (снимката горе) слязох от 604 и тръгнах пеша по посока към центъра на селото.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия] – на картата:
Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности
