С документи на американските власти, публикувани от BIRD, отново се поставя темата за подкупа, даден от Божков на Борисов и Горанов, за да си спести милиони в данъци за хазартната му дейност.

Затова днес от ДБ пратихме писма до OFAC, прокуратурата и ДАНС. За да се изясни докрай с какво разполага САЩ, с какво разполагат българските органи и не следва ли наказателното производство да бъде възобновено.

И както винаги въпросът е не само за това какво установяват в САЩ, а защо българските правоохранителни органи се интересуват по-малко от корупционни престъпления в България, отколкото се интересува друга държава.

Въпросът е риторичен, разбира се – защото Борисов и Пеевски се ползват от чадъри в прокуратурата, която е задкулисно завладяна вече дълги години.

Но конкретната механика на завладяването е важна. И конкретните лица – също. Защото докато десетки независими прокурори учредяват втора прокурорска асоциация, сред останалите са най-верните слуги на модела, и то позицинирани на ключови постове.

Говорил съм и преди за прокурора, който не се интересува от показанията на Божков и други свидетели за дадения подкуп – прокурор Марина Ненкова от СГП, която винаги се „пада“ по особено интересните дела. Дела за ББР, за контрабандата в Митниците, за подкупа към Борисов, както и делото срещу мен.

За това, което OFAC установява за Божков и Борисов, прокурор Ненкова казва „дума срещу дума“ и прекратява досъдебното производство. Същата обаче кредитира показания на един единствен свидетел, че съм му дал флашка (каквато флашка не съществува) и ми повдига обвинение.

Но как Марина Ненкова се оказва прокурор по толкова много дела от висок обществен интерес? В СГП има около 120 прокурори, как така малка група прокурори винаги се падат по важните дела?

Отговорът е в специализацията и в административния ръководител, който може да определя групи прокурори, които гледат отделни групи дела. И така, скрити зад валидния аргумент за специализацията, с помощта на едни изтекли инструкции за донагласяне на случайното разпределение, административните ръководители в Софийска градска прокуратура си правят шпиц-команди за политически поръчки.

Само че за да имаш десетина прокурори за политически поръчки и съдии, които да потвърждават безобразията им, те трябва да са зависими – хванати в някое прегрешение и държани с него. Иначе едва ли доброволно биха газили закона – по-скоро биха си правили отводи.

Затова в СГП съществува „6-ти отдел“ – прокурори, разследващи само престъпления, извършени от съдии, прокурори и следователи. В момента 6-ти отдел е най-малък, само с верни хора на джуджето Емилия Русинова. Тези прокурори образуват досъдебни производства срещу “неизвестен” техен колега, искат СРС-та срещу магистрати, и всичко това после се превръща не в обвинителни актове, а потъва в компроматните банки. И така, малко по малко, системата се овладява.

Главният прокурор може да контролира всичко това. Да иззема дела, да отменя постановления, да налага организационни ограничения, за да няма шпиц-команди. Но рядко го прави, защото „е в играта“. Когато го направи, е защото някой е решил да “играем сам” или “да пропее”. А подчинените му прокурори, временно установени в прокурорската колегия, чинно избират административни ръководители, особено на СГП, които да гарантират, че смазаната машина ще продължи да функционира.

Разбира се, в картинката винаги участват и службите за сигурност – ДАНС, ДАТО, КПКОНПИ/КПК, чиито ръководители виждат и знаят какво става, разписват разпореждания за подслушване, притискат свидетели, но не носят отговорност – и изгряват назначение на някой нов пост – дали пак като шефове на ДАНС, дали като прокурори.

И така ОПГ-то си работи – част от него, облечено в прокурорски тоги, а друга част – в изпълнителна и законодателна власт.

Това е “моделът”, който трябва да бъде демонтиран. Това става с политическа воля, със законодателни и с кадрови действия – смяна на ВСС, така че да не се назначават такива административни ръководители, смяна на законодателството, така че злоупотребите със СРС-та, държането на трупчета, съзнателното наказателно-процесуално бездействие и др. способи да бъдат много по-трудни за реализиране, смяна на структурата на вземане на решения и управление на съдебната власт.

Без да бъде демонтиран този модел, все ще гледаме някъде навън да ни решават корупционните проблеми, които ограничават благосъстоянието и развитието. И това все няма да се случва, защото корупционните проблеми трябва да си ги решим ние като суверенна държава.

Материалът OFAC действа, прокуратурата спи – симптомите на завладяната съдебна система е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

В петък имах среща с представители ИТ сектора във връзка с повдигнатия от тях въпрос за ролята на системния интегратор и липсата на конкуренция. Срещата беше опит да се намери път към решаването на многото проблеми и по повод разменени остри реплики с министъра през седмицата.

Започнах срещата с 14 констатации:

1. Има проблем със свръхконцентрацията на „ИТ власт“ в Информационно обслужване (ИО), което не е демократично отчетна структура.

2. Има проблем със законосъобразността на директното възлагане чрез инхаус в полза на „бенефициери“

3. Има проблем, когато държавата възлага на външни доставчици без да контролира – кучето скача според тоягата, и някои фирми отбиват номера.

4. Има риск от концентрация на безотчетен достъп до данни – без значение дали е в частна фирма или в ИО.

5. Има проблем с обществени поръчки, при които има само един кандидат – такива има много при почти всички възложители, вкл. когато възложител е ИО (при превъзлагане от името на някой друг).

6. Има проблем с работата на парче, без технически грамотен екип да налага обща визия, стандарти и оперативна съвместимост.

7. Държавата има нужда от системен интегратор за някои ключови системи, както и за контрол и мониторинг. Държавата не може да си позволи да няма вътрешен капацитет и да е изцяло зависима за ключови дейности от частния сектор – дружества които фалират, биват придобити, сменят фокуса си, „извиват ръце“ и т.н.

8. Държавата не може да си прави всичко сама – не е ефективно, при липса на конкуренция цената не е оптимална, няма дружество, което може да поеме всичко.

9. Работата с държавата не може да е основен бизнес модел, но всеки устойчив ИТ бизнес трябва да може да работи с държавата.

10. ИО има много добри експерти, които са доставили важни и добри продукти – напр. еЗдраве, видеонаблюдението за изборите.

11. За доставка на хардуер и лицензи държавата трябва да се възползва от икономиите от мащаба, които дава централизацията и да договори максимални отстъпки – но това не трябва да е вратичка към фаворизиране на конкретни партньори на съответния производител.

12. Не трябва партньорите на производителите да бъдат лишавани от интеграционни услуги към доставените хардуер и лицензи, защото губят експертен капацитет, а държавата губи добавената стойност, която предоставят.

13. ИО трябва да бъде разглеждано не като извършващо търговска дейност, а като лице, осъществяващо публична функция.

14. Липсва адекватна законова уредба на управлението на ИКТ в обществения сектор, която да уреди границите на публичната функция, правилата за управление на продукционни среди, проследимостта на достъпите, механизмите за налагане на оперативна съвместимост и т.н. И тази липса води до всички и концептуални и практически проблеми.

Моето предложение за решение е да се приеме нов закон за управление на ИКТ в обществения сектор. И затова поех ангажимент през септември в Комисията по иновации и дигитална трансформация да предложа създаване на работна група, която заедно с бизнеса и изпълнителната власт да изготви законопроект. Аз съм предлагал вече такъв и работната група може да стъпи на него като основа – той няма претенции да решава всички проблеми, но е добро работно начало.

Ако си свършим работата, ще имаме закон, от който всички са малко недоволни. Но държавата ще може да мине на по-високи обороти, да се гарантира повече конкуренция, да няма безотчетна „ИТ власт“ и инструментариум за фаворизиране, да се ограничат личностните разправии, а срещу по-малко пари да има повече резултати.

Материалът Решаване на проблемите с управлението на информационните и комуникационни технологии в обществения сектор е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Радев в рамките на десетина дни каза следните две противоречащи си неща:

„Държавното ръководство на Иран много добре разбира, че американските самолети, които ще бъдат разположени на авиобаза „Безмер“, в никакъв случай не са за бойни мисии“ и „На 17 юли получихме нота от американското посолство с искане за разполагане на до 8 самолета-цистерни на летище „Безмер“ за подкрепа на операциите на САЩ в района на Близкия изток“

Тук има един въпрос, извън явното противоречие и „гънене“ – защо на Радев му е нужно да изглежда в приятелски отношения с Иран? Извън очевидното „за да си мислят хората, че сме си приятелчета с Иран и те няма нищо да ни направят“.

Част от дългогодишната руска пропаганда, насочена към България, включва основните линии за упадъчния запад, за великата руска армия, но и позитивна пропаганда за съюзниците и икономически партньори на Русия, в т.ч. Иран.

Русофилският електорат, към който се е прицелил Радев, е бил облъчван дълги години с антизападни наративи, които включват тезата за добрия Иран, борещ се срещу „хегемонията на колективния загниващ запад“.

Не е случайно, че Радев и неговите говорители ползват устойчиви словосъчетания от наръчниците на Кремъл: „колективния запад“, „това не е война, а специална военна операция“ (глупост, казана от зам-председателя на парламента), „военната помощ за Украйна само удължава войната“, заплахата за „тактически ядрен удар“ и много други.

Дезинформационните онлайн кампании са посяли семената, а говорителите на Прогресивна България, експлоатирайки същите опорни точки, се опитват да пожънат резултатите, като създадат трайно политическо ядро, което се идентифицира с този разказ – вкл. за загниващия колективен запад, лицемерно налагащ със сила ултралиберални ценности на нормалния консервативен свят.

Част от идеолозите и ключови медийни инструменти на ПБ опитват да наложат именно това разделение. Кризата в Сеута бива безмилостно експлоатирана в тази посока – въпреки критичната реакция на почти всички европейски държави срещу нелегалната миграция, и въпреки, че Испания с помощта на армията върна почти всички нелегални от Сеута обратно в Мароко, тезата ще продължи да бъде „Либерална Европа позволява да бъде превзета от африкански нашественици“.

И тук не е въпрос на това, дали чужда пропаганда попива на местна почва. И ще бъде грешка да оправдаваме всяка политическа несгода и криволичене с “руска пропаганда”. Особено защото е видно, че има достатъчно местни политически играчи, които опитват да налагат и експлоатират този фалшив разказ.

Да, „колективният запад“ прави грешки, залита прекалено по някои теми, действа мудно по стратегически въпроси. Но за България е вредно и опасно властта да се идентифицира с антизападния разказ, макар и камуфлажно прикрит заради нуждата от еврофондове и „силните карти“, с които САЩ разполага в геополитическата игра.

Вредно и опасно е, защото идентификацията на властта с този политически разказ го прави „мейнстрийм“, а от него следва дезинтеграция на европейския консенсус, който дълги години е необходимо условие за просперитет, а вбъдеще е единствената гаранция за сигурност. Да, България не е забогатяла толкова от членството си в ЕС, колкото можеше, ако местни феодали и мутри не я дърпаха назад заради контрола си върху съдебна система и служби, но е факт, че откакто в България има европейски консенсус, българите стават по-богати и живеят по-добре.

Всеки опит да бъде разрушен този консенсус, докато някой се мъчи да стане българския Орбан или Вучич, е опасен за България в дългосрочен план.

Затова една дума, едно изречение, едно интервю, едно действие, понякога предизвиква привидна свръхреакция у по-вслушващите се проевропейски избиратели. Защото когато премиерът каже “колективният запад”, а правителството се старае да изглежда като близък приятел на репресивния режим на аятоласите, хората усещат с кожата си опасността за собствения си начин на живот в средносрочен план.

Прогресивна България беше избрана от електорална коалиция – от група избиратели, в която далеч не всички споделят тази посока и този политически разказ. Радев беше избран като инструмента за демонтиране на модела Пеевски-Борисов (който попречи на реализирането на ползите от членството в ЕС) от едни, и като инструмент за откъсване от европейския път от други.

Ако обаче моделът не бъде демонтиран, а овладян, докато идеолози и пропагандисти налагат от най-високата държавна трибуна антиевропейския разказ, тази електорална коалиция много бързо ще се разпадне, защото и по-силно европейски настроените, и по прагматично настроените, ще видят, че ако останем в периферията на общата европейска сигурност и на европейската солидарност, това ще има само негативи за тяхното благосъстояние и начин на живот. И то далеч не само защото няма да има еврофондове.

Вероятно надеждата на стратезите на властта от кръга “петолъчка” е след 2 години европейският елит да бъде сменен и техните маргинални позиции в момента да се окажат мейнстрийм и в Европа. Но ще останат разочаровани. Както те самите осъзнават, когато дойдеш на власт, много бързо трябва да започнеш да вземаш реални решения и популизмът става доста по-трудна политическа линия, а носителите му се отварят за атака срещу политическото им лицемерие (както стана в случая с американските самолети). А и няма никаква гаранция, че евентуални нови европейски лидери ще гледат към Русия, даже напротив (ако гледаме Мелони, напр.)

Нашата роля (на Демократина България) като опозиция е да кажем тези неща достатъчно рано – не за да ерозираме властта самоцелно, а за да гарантираме, че грешните ходове не остават електорално ненаказани. И най-вече за да ги предотвратим, доколкото това е възможно.

Но ние не сме просто опозиция, която критикува и предупреждава. Нашата цел е да бъдем политически авангард на удържането на европейския курс на България, на европейския консенсус, на солидарността, законността и споделената сигурност.

За тази цел ние сме готови да проявяваме последователна умереност, за да не позволяваме на идеолозите на войните на идентичности да разрушават възможностите за създаване на електорална коалиция в полза на този дневен ред. Залогът е изграждане на ново издание на широкия проевропейски консенсус, който включва разбирането за важността да участваме в политиките по европейска сигурност и консолидация на ЕС в геополитически полюс.

Материалът За опитите на властта да разруши европейския консенсус е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.