Слави Трифонов съди Радостин Василев за неимуществени вреди за изказване в сутрешен блок на БНТ1 и в сутрешен блок на БТВ.
Стига се до Въззивен съд, който приема, че
” спорните изказвания имат изцяло политически характер и представляват критика срещу намираното за недопустимо политическо поведение. С тях се провокира вниманието по повод политическите процеси и в частност относно политическата партия, в която е членувал В., изразявайки негативната си оценка и лично разочарование от фактът, че е бил част от този политически проект, доколкото той има различни представи за начина на правене на политика, което е негово лично право, прокламирано в КРБ. Макар и в голямата си част посочените от ищеца изрази да носят негативен смисъл и дори някои от тях да са отвъд рамките на добрия и етичен тон, същите не следва да се приемат, че се използват целенасочено за накърняване на правата и доброто име на личността на ищеца С. Т.. Така поднесени чрез интервюто, в общия негов контекст и смисъл, изразите се явяват допустимо средство в политическата реторика, когато се критикува поведение на друг политик, съгласно константната практика на Върховен касационен съд, практиката на Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека, поради което и предявеният иск е неоснователен.”
Въззивният съд е направил извод, че макар тези оценки да са със засилена черна емоционална краска, те не излизат извън допустимото политическо говорене. Посочил е, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки могат да се използват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с неговата дейност или занятие. Негативните оценки, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 1 от Конституцията, представляват коментар на фактите и не пораждат отговорност. Обидата като противоправно деяние е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за частта и достойнството на другиго. В процесния случай се касае за видни политически и обществени фигури, а изказванията на ответника са по повод развиващите се по това време политически процеси в държавата. политиците са приели доброволно една публична роля, която изисква от тях да подлагат на критика поведението и действията на другите политически субекти и държавни органи, като по този начин ги контролират в интерес на обществото, което предполага да са в и по-голяма степен настоятелни, настъпателни и безкомпромисни. В същото време, те от своя страна съзнателно и неизбежно се излагат на близкото наблюдение и критика на своите политически опоненти, на журналисти и на цялото общество, което налага и самите те да проявяват по-висока степен на толерантност, да са готови да бъдат обект на оценка и критика в по – висока степен от частните лица, включително чрез използване на различни художествени езикови и изразни похвати. Свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация или идеи, които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото. Съобразно стандартите, установени КРБ и практиката на ЕСПЧ, се търси балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. Критерият следва да бъде доколко конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо срещу това, дали то се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго, като границите на приемливата критика по отношение на политик, действащ в качеството на обществена или държавна фигура са значително по-широки, в полза на обществения контрол и политическия дебат.
За тези изводи въззивният съд се е позовал на тълкуванията в практиката на ВКС, на практиката на ЕСПЧ по дело „Де Хайс и Гайселс срещу Белгия“, дело „Хендисайд срещу Обединеното кралство“, Решения на Конституционния съд № 4/26.03.2012 г. по к. д. 14/2011 г., № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г. и № 20/1998 г. по к.д. № 16/1998 г.
ВКС: липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд отказва да допусне казуса до обжалване, с което оставя в сила решенията на по-долните инстанции.
