Всяка партия се стреми към това да има самостоятелно мнозинство в парламента. И този стремеж е нормален и правилен. И ние, като всяка друга формация, сме убедени в нашите идеи и работим за максимално разширяване на подкрепата за тях.

Напоследък (особено от началото на годината), обаче, се наложи една теза, че самостоятелните мнозинства са единственият начин за успешно управление. Това е особено примамливо за всеки, който проектира бъдещ момент, в който чрез успешни тактически ходове може достигне до такъв резултат.

Проблемът е, че особено в България, концентрацията на власт е опасна. Принципите на западните демокрации изхождат от необходимостта от деконцентрация на властта. Затова ние се определяме като „десни“ – защото дясното е на първо място срещу свръхконцентрацията на власт и срещу нейното безконтролно упражняване.

Безспорно е, че демократично-легитимирана концентрация на власт (т.е. самостоятелно парламентарно мнозинство) е много по-добра от нелегитимната концентрация на власт, която доскоро се упражняваше от Пеевски, чрез задкулисни влияния в съдебната власт и службите за сигурност. Нелегитимната власт не подлежи на демократична отчетност, докато демократично легитимираната власт все пак подлежи на такава.

Но абсолютизирането на необходимостта от самостоятелни мнозинства, особено в общество с много разделителни линии и трайно нарушена социална тъкан, е опасно. Виждаме с управлението на Прогресивна България до момента, че самостоятелното мнозинство далеч не е гаранция за добър резултат – понякога дори напротив, защото се създава усещане за самодостатъчност. А е опасно по най-малко две причини.

Първата е, че, както пише Лорд Актън: „Властта има склонност да покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“. Има достатъчно и исторически примери, и примери от нашето съвремие.

Втората е, че поради трудността това да стане при настоящата правна уредба, следващата стъпка е или промяна на избирателна система, или промяна на формата на държавно управление (напр. президентска република) или търсене на следващия спасител. И трите могат лесно да бъдат продадени като бързи решения и да имат дългосрочни негативни последици.

Предходни политически кризи намираха своя изход с третия подход – “търсене на следващия спасител”. Включително последната такава. Но когато неизбежно след като това правителство приключи своето управление отново сме в ситуация да няма абсолютни мнозинства, или новият спасител ще трябва да бъде “произведен”, или да загубим още време, или да се прибегне до някой от първите два, опасни варианта.

В парламентарен контекст, алтернативата на това е компромисът, но „компромис“ е превърната в мръсна дума, заради използването ѝ като смокинов лист за корупционни сделки. Но може да не бъде такава. Това е задачата пред настоящото и следващото поколение български политици – да нормализират компромиса и да го разграничат от задкулисните сделки и изоставянето на ценностите. Това е трудно и непопулярно, но това е ценностен въпрос – властта трябва да е разделена, деконцентрирана, взаимно-контролираща се и отчетна.

За тези принципи се борихме на предходните избори (и ще го правим и във всяко следващо Народно събрание) – да няма „стани да седна“, да не заменим един Пеевски с някой друг подобен, но несанкциониран, а да градим трайни механизми за възпиране, контрол и отчетност.

И стигаме до настоящия момент – в светлината на предстоящите президентски избори темата за деконцентрация на властта е особено важна. Видимо Илияна Йотова няма да бъде балансиращ и контролиращ елемент в системата, което ще я направи още по-централизирана и съответно проблемна.

И да, президентът няма много формална власт. Но с високата трибуна, от която говори, (след като е избран пряко от мнозинство), осветява системни проблеми на управлението и по този начин прави по-трудна злоупотребата с власт. Като добавим и формалните правомощия за вето, правото да не подписва указите за избор на главен прокурор и председатели на върховни съдилища, с правото на достъп до еднаква по обем класифицирана информация с премиер и председателя на парламента, както и с правото да назначава конституционни съдии и членове в някои регулатори, се получава институция със сериозен потенциал за противотежест на изпълнителната власт, колкото и силна да я тя.

И не за да ѝ пречи, а за да не ѝ позволява да се корумпира толкова бързо и толкова лесно, колкото предвижда историческия опит при упражняване на безконтролна власт. А това е в интерес на страната.

Най-логичният избор по тази и по много други причини са Гюров и Кандев. #4

Материалът Деконцентрация на властта е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Предстои избор на ВСС и смятам, че можем да изберем прилични 11 члена, на база на постъпилите номинации. Разбира се, предстои изслушване, а вчера по наша инициатива беше прието решение да се провери дали кандидатите не присъсъват из материалитв за Нотариуса и Осемте джуджета – все важни неща за окончателното решение.

Но новият ВСС няма как трайно да реши проблемите с правосъдието – нито една кадрова промяна не може да реши структурните проблеми. А те в прокуратурата са съществени.

Управляващите обявиха, че в началото на следващата година ще предложат промени в Конституцията, свързани и със съдебната власт. И ако има 160 гласа за приличен състав на ВСС, може да има 160 гласа и за конституционни промени в глава „Съдебна власт“.

Прогресивна България говорят за промени в статута на ВСС, но тъй като на този етап не споменават прокуратурата и главния прокурор, ние започваме консултации с професионалната и академичната общности, за да изговорим решения на отдавна констатираните проблеми: безконтролността на главния прокурор, капсулацията на прокуратурата, както и на други проблеми, свързани с независмостта и качеството на правосъдието.

Ние имаме своите идеи, но искаме да чуем първо съдии, прокурори, следователи, адвокати, преподаватели, граждански сектор. Дали предложенията ни ще включват отнемане на формални и символни правомощия на главния прокурор, въвеждането и засилването на външен контрол и отчетност на главния прокурор, повишаване на обществения контрол над прокуратурата или друго – ще обявим по-нататък, след задълбочени дискусии.

Не сме в позиция да налагаме решения, но сме в позиция да търсим съгласие.

И ще подходим отговорно към това, защото не сме се отказали, въпреки че Конституциинният съд се самоовласти с редица спорни решения и ограничи Народното събрание, и влизайки „в ролята на оракул, [който] раздава политически индулгенции и запазва статукво“ (както казва председателят на Конститиционния съд Румен Янков през 2003 г. в особеното си мнение) – проблем, на който също трябва да търсим решение.

Ако няма дълбоки структурни промеми, дори един читав Висш съдебен съвет да избере един добър главен прокурор, той едва ли би останал такъв до края на мандата си при сегашните правила. „Властта има склонността да развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно“ (лорд Актън) важи с пълна сила за свръховластени позиции, като тази на главния прокурор, особено при отрицателния кадрови подбор в последните години и структурните предпоставки за задкулисни политически влияния.

А без промени там, ще продължава да има чадъри за едни и бухалки за други, дела на трупчета, престъпници на свобода и липса на справедливост.

Материалът За нуждата от структурни промени в прокуратурата е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.