В последните два месеца зададохме с колеги от Да, България (Йорданова, Цонева, Мирчев) над 40 въпроса до институциите относно казусите „Нотариуса“ и „Осемте джуджета“, които са фрапантни примери за зависимоститв в съдебната власт. Публикувам пакет с всички тях, като институциите, които питахме, са: прокуратурата, антикорупционната комисия, МВР, бюрото за контрол на СРС, НАП, Агенция по вписванията, МРРБ, МП, ИВСС, СГС.

Дали тези мрежи са имали връзка с политическо влияние – според мен да, но то няма как да се разкрие от документи. Отказите на някои институции да отговорят (или да отговорят по същество), както и състоянието на нормативмата уредба, създаването и отбранявянето на спец съда според мен са индикации за такова.

От отговорите мога да направя следните обобщения:

• Институциите крият информация от парламента – от пълния отказ на антикорупционната комисия изобщо да отговаря (след един кратък не-отговор в началото), през старателното криене, в нарушение на закона, от страна на МВР на ролята на Нотариуса като секретен сътрудник, през куриозната интерпретация на прокуратурата на правилника на парламента, самоопределяйки исканията по него като искания по друт нормативем акт, през разширително тълкуване на следственатя тайна, до уклончивите и половинчати отговори на някои въпроси.
• Има голям проблем със СРС-тата (подслушвания, напр.) – оказа се, че веществени доказателствени средства на база на СРС не се унищожават. Никой няма данни за това колко СРС-та са използвани срещу лица извън досъдебни производства, срещу които след това няма повдигнати обвинения. Сигналите за злоупотреби текат от бюрото за контрол през МП до инспектората на ВСС, който отказва да ги проверява. Нотариуса е бил свидетел по дела и най-вероятно е давал съгласие да бъде записван, което е генеритало големи количества СРС-комромати срещу магистрати (и може би не само)
• Мрежата на нотариуса може да се проследи надълбоко от институциите, ако имат желание – една малка капка от това е справката, която получихме от Търговския регистър за лица, подавали заявления за вписване по фирми на Нотариуса (там излизат познатите имена от разследването на АКФ, но и други). През НАП може да бъде извадена свързаността и парични потоци от фирмите на Нотариуса (не сме питали за това, защото е данъчна и осигутителна информация). Прави впечатление една ревизия на фирма на Нотариуса по искане по прокуратурата. Дали разследващите органи ще потърсят, ще намерят, и ще използват тази информация за да няма повече такива мрежи, зависи от обществения натиск върху тях.
• Липсва какъвто и да е външен контрол върху секретните сътрудници на МВР (а и на службите). Видно от отказите да се отговори на всякакви въпроси, писмено и устно, оставя единствения контрол на секретните сътрудници да бъде вътрешен в МВР (от инспектората и дирекция „Вътрешна сигурност“). Правило е на дейностите на репресивните органи да има институционален контрол – има бюро за контрол на СРС, има съдебен контрол за актове на прокуратурата, има парламентарна комисия за контрол на службите. Но няма механизъм, по който да се контролира институционално (а не наказателноправно) злоупотребите със секретните сътрудници – те какви задачи изпълняват, тези задачи имат ли политически или компроматни цели и т.н.
• Има странни действия от страна на ГДБОП около Осемте джуджета. Първо, материалите по разследването са внесени директно във Върховната касационна прокуратура, а не в първоинстанционните – СГП или специализираната първоинстанционна (към онзи момент). МВР не предостави адекватни мотиви за това действие (опитаха да го обяснят с бъдещо закриване на специзлизираната прокуратура, което към момента на предаването дори не е било качено на обществено обсъждане). След това именно ВКП образува производството (според МВР, макар върховната прокуратура да отказа да ни отговори), което е екзотичен подход (общо 61 такива за 10 години). Второ, арестът на Кристиян Христов е преди той да даде пресконференция, като нямаме отговор дали МВР е получило разпореждането от прокуратурата писмено или е било координирано устно.

От всички тези проблеми следва необходимост от законови промени в следните закони, като ще ги вмесем в началото на следващия парламент:

• Наказателно-процесуалния кодекс – за подобряване на режима на използване на СРС, както и за уточняване на обхвата на следствената тайна и случаите, в които тя може да бъде разкривана при надделяващ обществен интерес
• Закона за специалните разузнавателни средства – относо относно реда за използване на СРС както в наказателни производства, така и в други случаи, особено с оглед на унищожаването на резултатите от тях, вместо да „залежават“ с компроматни цели
• Закона за съдебната власт – нужно е да вненим на органите на съдебната власт да водят много по-подробна съдебна статистика по всякакви критерии, на база на които могат да се правят анализи за евентуални злоупотреби (напр. прилагани СРС-та на свидетели, спирания и прекратявания с цел държане „на трупчета“ и т.н.)
• Закона за МВР – за въвеждане на форма на външен контрол на режима на секретните сътрудници – дали от Министерство на правосъдието, дали като допълнителния функции на бюрото за контрол на СРС, дали парламентарен контрол, или комбинация от горните

Смятам, че свършихме доста работа, за да се заровим в детайлите на механизмите на работа на паралелната власт, която чрез компромати, СРС-та, злоупотреба с наказателно-процесуални действия и секретни сътрудници и да идентифицираме къде трябва да направим промени, за да не се случват повече.

Материалът Въпроси и отговори от институциите относно Мартин Нотариуса е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Вчера беше представено изследването на Юридически барометър за законодателните практики на този парламент. Заключенията в него и извадените заглавия са силно негативни. С ясното съзнание, че при ниското доверие към парламента всеки опит за влизане в конкретика е обречен, все пак искам да критикувам методиката на изслевдането, ръководено от Даниел Вълчев.

Изследването разглежда законодателната дейност през основната метрика „изменение на закон“. На база на това се градят всички наблюдения и заключения за това колко закони са изменени, колко бързо се изменят, колко често се изменят, колко пъти се изменя един закон и т.н.

Смятам, че тази методика е погрешна и не отразява реалния законодателен процес. В този смисъл, всички закючения на нейна база са подвеждащи.

„Изменение на закон“ може да са 50 параграфа изменителни разпоредби, които променят фундаментално закона, а може да е промяна на една дума. Такъв е примера с цитирания в изследването Закон за акцизите и данъчните складове, в който поне две от измененията са по 1 дума – промяна на термин („ветеринарномедицински продукти“ с „ветеринарни лекарствени продукти“) и промяна на име на министерство.

Далеч по-коректни мерни единици биха били „разпоредба“, „норма“ или „изменителен параграф“. Да, това изисква по-задълбочен, вкл. технически-асистиран анализ на текстовете, но ще даде далеч по-прецизна картина.

Също така, изследването правилно посочва, че големият брой изменения с „преходни и заключителни разпоредби“ се дължи на конкретно два закона, които изменят по 70 други, заради смяна на име на институция, но противно на логиката, тези „гранични случаи“ не са изключени от данните.

Некоректно и твърдението в изследването, че няма обществено обсъждане на внесените законопроекти от народни представители – по правилник такова се провежда на първо гласуване във водещата комисия, като по повечето закони постъпват становища от заинтересованите страни.

Ако някой иска да изследва законодателния процес сериозно, ето няколко идеи, освен основната метрика: изменения, направени устно в пленарна зала или в комисия на второ четене; изменения в други закони, добавени между първо и второ четене, разделяне на националното законодателство от европейското (защото е нормално европейските директиви да минават по-бързо), брой получени становища от заинтересовани страни; наличие на мотиви към предложения между четенията; последователни промени в едни и същи части на законите (глави/раздели/членове). Знам, че не е лесно, но ако някой има претенция да прави заключения за законодателния процес, трябва да го изследва наистина задълбочено. И тогава ще излязат други, правилни и разумни критики.

Материалът Критика към изследване на законодателната дейност на Юридически барометър е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

В интервюто си при Сашо Диков, Кирил Петков говори за „завладяната държава“ и как с папки в прокуратурата се контролират хора в служби, съдебна система, регулатори, министерства, общини, партии.

Покрай случая „Нотариуса“ с колеги от Да, България зададохме над 40 въпроса на институциите за да установим механизмите на работа на тази скрита държава.

Една от темите бяха СРС-тата (напр. подслушване, следене), резултатите от които обикновено стоят в гореспоменатите папки. Питахме прокуратура, антикорупционна комисия, бюро за контрол на СРС, МВР. Повечето въпроси останаха без адекватен отговор поради следствена тайна, липса на статистика или просто нежелание да се отговори (КПК, вас гледам).

Другата седмица ще кача пакета въпроси и отговори, но ето няколко заключения:

• в действащото законодателство няма ред за унищожаване на доказателства, произичащи от СРС и те се съхраняват безсрочно (според бюрото за контрол на СРС). Това създава условия за злоупотрени
• единственият съд в страната, който изглежда да осъществява реален контрол при искания за разрешение за СРС е Софийския градски съд (там половината от исканията са отказани). Специализираният съд е бил машина за безконтролни СРС-та и добре че го закрихме. Софийският градски съд е започнал да отказва проблеми искания за СРС чак след скандала с „двете каки“ – преди това и там е било машина за СРС-та.
• няма статистика за удължаванията и спиранията/възобновяванията на досъдебните производства, вкл. на етапа преди привличане на обвиняем, както и за неизпозкваните СРС-та. Т.е. не знаем в колко дела срещу лица на висши държавни длъжности има безкрайни удължавания, със събрани и неизползвани СРС-та.
• сигналите за злоупотреби със СРС се препращат между институциите (бюрото за контрол на СРС, Висшия съдебен съвет, Министерство на правосъдието), стигат до инспектората на ВСС, който приема становища, че не може да предприеме действия.

Видимо е, че е създадена среда за контролиране чрез компромати, събрани по наказателно-процесуален ред или от службите за сигурност. Т.е. както казва и Кирил, прократурата и службите създават паралелен мехамизъм за упражяване на власт.

На база на събраната информация имаме разработени изменения в редица закони, за да има реални механизми за контрол, повече видимост върху дейността на тези органи и невъзможност за мащабни злоупотреби като складиране на СРС-та.

Дали тезин промени ще минат зависи от следващия парламент. Но след като махнахме стъкления таван на съдебната реформа с промените в Конституцията, само с прицелени мерки могат да попречат на паралелната държава да контролира дневния ред.

Материалът СРС-тата като инструмент за паралелна власт е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Онзи ден Борисов каза, че преговорният екип на ГЕРБ се е борил за това министър на електронното управление да остане Йоловски. Мисля, че е важно да маркирам този факт, защото поне вече е ясно кой носи отговорност за щетите, нанесени там в последните месеци.

В министерството има общо 9 дирекции, главен секретар и една изпълнителна агенция. За последните 9 месеца са уволнени, помолени да напуснат, принудени да напуснат или преместени: главния секретар, изпълнителния директор на агенцията и директорите на 8 от 9-те дирекции.

И тази своеобразна чистка е само една от многото причини за липсата на резултати. Още в края на есента писах, че нямам очаквания, че политическото ръководство на МЕУ ще се справи със задачите, а напредъкът по управленската програма беше основно заради това, което свършихме в парламента. И това е разбираемо – при това разбиване на министерството, няма как там да се работи продуктивно.

Политиката за електронно управление е изключително важна за цялостното развитие на страната – за намаляване на административната тежест, за повече проследимост и прозрачност, за киберсигурността. И има нужда да бъдат придвижвани напред компетентно и систематично – нещо, което в последните 9 месеца се случваше в парламента, но далеч не толкова в МЕУ.

Материалът Отговорност за щетите в Министерството на електронното управление е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Имотен регистър в България има на теория, но на практика няма. Или обратното – на практика има, но не е спазен закона. Това е и становището на Нотариалната камара. Миналата зима бях внесъл текстове в Закона за кадастъра и имотния регистър, които да позволят по-бързо преминаване към истински, пълен имотен регистър, но тогава не намериха подкрепа.

Какво е имотен регистър – по закон това е съвкупността от партидите, свързани с недвижимите имоти. И тук идва въпросът какво е „партида“. Има две „школи“ – едната смята, че партидите трябва да са персонални – т.е. имотите да се описват на база на техния собственик (и да преминават от един към друг собственик), а другата – че трябва да са имотни партиди – т.е. водещото е имотът, а собствениците са атрибути, които се сменят. Всичко до 2009 г. е именно в такива папки в кашони. Към момента електронни имотни партиди по смисъла на закона няма, а правилника за вписванията предвижда персонални партиди в електронния регистър.

Тази дилема – персонални срещу имотни – е напълно валидна в хартиения свят – регистърът представлява документи в папки в кашони и е важно как ще подредиш папките и кашоните, за да може да търсиш в тях. Ако ги подредиш по ЕГН на собственика, ще можеш да търси лесно по собственик. Ако ги подредиш по идентификатор или адрес на имота, ще можеш да търсиш по имот.

В електронния свят, обаче, регистърът се реализира не чрез папки в кашони, а чрез т.нар. система за управление на релационни бази данни. Там може да има таблица с имотни сделки, като за всяка сделка да има една колона „идентификатор на имот“ и една колона „идентификатор на собственик“ и така може да се търси и по двата критерия. Т.е. партидата не е нито персонална, нито имотна. Това се постига чрез т.нар. индекси, които са виртуалната реализация на папките в кашоните – подреждане по определен ред, за да може да бъде търсено по-бързо. („Сделка“, разбира се, е опростено, защото има много хипотези за придобиване – наследство, делба, давност…). Именно така е реализирана информационната система ИКАР, в която след 2009 г. се вписват извършените имотни прехвърляния.

Представете си три групи кашони. В единия са номерата на актовете, а в другите два – ЕГН-та и идентификатори/адреси на имоти, като във вторите два, в папката на всеки човек и на всеки имот се вписват само номерата на актовете от първата група кашони. Това заема доста място и е сложно за водене в хартиения свят. Но в електронните е най-елементарното нещо.

Действащият Закон за кадастъра и имотния регистър предвижда имотни партиди: „чл. 3. (1) Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти“. За мен това трябва да се преосмили – имотният регистър е съвкпуността от актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти. Логическата организация на тези актове по партиди – имотни и персонални – е подробност. Чрез информационната система на имотния регистър могат да бъдат постигнати целите на партидите без да ги уреждаме нормативно като такива.

Сигурен съм, че това е непопулярно и дори еретично мнение и че „не може ИТ-та да определят как ще работи един толкова важен регистър“. Но смятам, че следва технологичните възможности да бъдат отчетени при избор на концептуалния модел на регистрите – нещо, което е било невъзможно или непрактично преди, сега вече е тривиално. А от позицията на нотариалната камара е видно, че електронен имотен регистър, след толкова години действащ Закон за кадстъра и имотния регистър, официално няма.

По Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ) се предвижда дигитализация на хартиените архиви на Имотния регистър и според мен трябва да обсъдим задълбочено концептуалните положения в закона, за да не се окажем и след това с половин имотен регистър. Защото по ПВУ ще се сканират документи, но тяхната правна стойност ще остане под въпрос. Запазването на настоящия концептуален модел само по себе си не е пречка пред реализирането на истински имотен регистър, но според мен е пречка пред цялостното осмисляне на начина, по който данните се съхраняват и търсят в електронен вид.

Материалът Какви да са партидите в Имотния регистър? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Приехме закон за скрининг на рискови чуждестранни инвестиции. Тъй като той е много важен за инвестиционния климат, по него имаше процедурни особености – мина два пъти на второ четене в комисия, за да сме сигурни, че няма да създадем административни пречки пред чуждестранните инвестиции.

Със закона (който въвежда текстове в Закона за насърчаване на инвестициите) се предвижда задължение за разрешение от междуведомственя комисия за скрининг за пряка чуждестранна инвестиция в секторите, свързани със сигурността и обществения ред. Приемането на закона е задължение на България по европейския Регламент (ЕС) 2019/452, но регламентът дава възможност на държавите да го адаптират спрямо своите приротитети и нужди. Скринингът цели да ограничи т.нар. корозивен капитал – капитал с неясен произход, със спорна пазарна ориентация, мотивиран от екплоатирането на административни пропуски в държавата, където се осъществява инвестицията и придобиване на контрол върху стратегически обекти. Тези рискови инвестиции, според регламента на ЕС, трябва да бъдат подложени на скрининг.

Това, което успяхме да постигнем (от ППДБ) за облекчение на инвестиционния процес, са следните неща:

• скринингът да е само, когато дейността на дружеството, в което се инвестира, е в обхвата на регламента – т.е. сигурност и обществен ред. По принцип това само по себе си може да бъде тълкувано разширително от администрацията, което налага и останалите мерки по-долу.
• на скрининг да не се полдагат държави, които смятаме за нискорискови , като такива се определят по два начина – единият е със списък, предложен от Министерски съвет и одобрен от парламента, а другият е с конкретен списък в закона – САЩ, Обединеното кралство, Япония, Корея, Канада, Нова Зеландия, Австралия, ОАЕ и Саудитска Арабия. Дали последните две са нискорискови е дълга тема, но там потенцеиалните проблеми не са свързани с т.нар. „корозивен капитал“, а евентуално с други рискове за финансовата система, които скрининга не решава така или иначе. Има дискусия дали списъците с държави са в съответсвие с всички международни договори, по които България е страна, но предвид, че на европейско ниво текат процеси по надграждане и уеднаквяване на скрининговите механизми, нашата временна мярка е с цел защита на инвестиционния климат от излишна бюрокрация.
• сделки, които все пак подлежат на скрининг, се ползват от мълчаливо съгласие при изтичане на 45-дневния срок за издаване на разрешение. Мълчаливото съгласие по принцип е общият ред за такъв тип разрешителни режими, съгласно Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност, но тук го записахме изрично, за да не влиза администрацията в тълкуване дали се прилага. Мълчаливите съгласия са индивидуални административни актове, т.е. имат силата на изрично разрешение. Има рискове, произтичащи от връчването на решенията за скрининг (т.е. ако решение е взето преди срока, но е комуникирано след срока), но те се елиминират при използване на Системата за сигурно електронно връчване, при която връчването се случва в реално време и гарантира датата и часа на изпращане и получаване.
• скрининговият процес не спира производствата за други лицензи и разрешения – т.е. не може процедурата по скрининг да се използва от КЗК, КЕВР, КФН, КРС или някой друг държавен орган за спиране или забавяне на прозиводства по техните специални закони. А много от сделките в обхвата на регламента са регулирани от някой такъв регулатор.
• държавата ще носи отговорност за вреди по нейна вина, т.е. ако напр. след мълчаливо съгласие отвори ад-хок скрининг и това навреди на инвеститора, той може да осъди държавата за причинените вреди.
• гарантиране, че всички становище, вкл. на службите за сигурност, са мотивирани, за да няма бланкетни становища от типа „препоръчва да не разреши инвестицията, поради налична информация в Държавна агенция „Национална сигурност““. Съответно решенията на съвета трябва да са мотивирани и пропорционални, а не бланкетни и прекомерни. Това на пръв поглед са декларативни текстове, но дават повече сигурност, че при съдебен процес, той ще бъде в полза на инвеститора, в случай, че държавен орган направомерно е ограничил дадена инвестиция.
• съветът за скрнинг ще публикува данни за получените заявления за скрининг и за това какви решения е взел. По този начин ще е възможно да се следи как се движи процесът по скрининг и дали той не е прекалено рестриктивен.

На задължителен скриниг подлежат инвестиции от Русия и Беларус, както и от компании, в които има 25% собственост на лица от тези държави. Руските капитали са най-корозивни, и когато става дума за национална сигурност в контекста на войната, е нужен специален ред за тях. За останалите трети страни се прилага изискването за контрол – т.е. 50%+1, пряко или непряко, вкл. чрез група лица, всяко от които под 50%.

Регламентът предвижда задължителен скрининг на т.нар. „критични технологии“, като изкуствен интелект, роботика, киберсигурност и др. В нашия закон има специфична разпоредба за високотехнологични компании в секторите, свързани със сигурност и обществен ред, като единствената разлика спрямо останалите инвестиции е в праговете за скрининг. Но високотехнологични инвестиции от нискорискови държави също не подлежат на скрининг, така че технологичната ни индустрия няма да има повишена административна тежест за привличане на капитал.

Законът не е е перфектен, но тъй като такъв тип закони се въвеждат в Европа за първи път, все още европейските държави, вкл. България, намират правилния баланс. Смятам, че ние намерихме добър баланс между гарантиране на националната сигурност чрез ограничаване на корозивен капитал и свободата на движението на капитали и свободния инвестиционен климат.

Материалът Какъв механизъм за скрининг за рискови чуждестранни инвестиции приехме е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – са разделени с цел взаимен контрол и предотвратяване на концентрация на власт. Традиционно към тях се добавя и т.нар. „четвъртна власт“ – медиите, които осигуряват допълнителен контрол върху трите власти чрез прозрачността, която осигуряват. Затова между властите има различни механизми – законоустановени или имплицитни – за проверки и баланси (checks and balances).

Поради все по-активното навлизане на технологиите в държавното управление, моята теза е, че те плавно се превръщат в „пета власт“. Във времето много елементи на обществения живот са били обявявани за „пета власт“, така че не твърдя, че това е единственият допълнителен механизъм за проверки и баланси, отвъд утвърдените 3+1 власти, но смятам, че ще става все по-централен и трябва да му обърнем специално внимание.

Общоприета теза е, че „властта корумпира“. Макар това да е опростена теза, както е разгледано в литературата, в сърцевината си тя е вярна – позициите на власт, върху които няма достатъчно външен контрол, създават корупционни практики – не само свързани със злоупотреби със средства, но и по-общо със злоупотреби с власт. Механизмите за възпиране на корупцията са много – съдебен контрол на актове, наказателна отговорност, публичност, парламентарен контрол и др.

Технологиите са много силен механизъм за възпиране на корупционните практики. В малко по-техническа публикация съм изредил множество начини, по които технологиите могат да бъдат използвани за превенция на корупцията. Това включва:

• проследимост на действията и техните автори, и то по начин, който не позволява да бъдат подменяни;
• невъзможност за промяна и антидатиране на документи
• защита на данните от неоторизиран достъп (т.е. без „само да погледна тука една папка“)
• прозрачност и публичност на данни и докименти, с което да се подхранят разследванията на четвъртата власт
• истинско случайно разпределени на преписки, проверки, дела – много експерименти показват, че използването на принципа на случайност намалява корупционния риск
• автоматична валидация на данните, което премахва човешкия фактор и възможността за „затваряне на очите“ за някои пропуски
• автоматизиране на максимално много дейности, което намалява дискрецията на овластените лица
• автоматизиран анализ на риска на база на натрупаните данни, така че да бъдат откривани злоупотреби проактивно

Но преди да бъда обвинен в техно-утопизъм – че виждам технологично решение на всеки проблем – ще отбележка и негативната страна. Както всяка власт, и петата може да е неефективна, корумпирана и да работи в нечий интерес. Както изпълнителната може да се корумпира, както съдебната може да решава дела не само в съответствие със закона, както законодателната може да е прокарва частни интереси и както медиите могат да бъдат необективни и дори „бухалки“, така и технологиите могат да бъдат инструмент за корупция.

И трябва сериозно усилие, за да не бъде така. Институционално и технологично усилие, за да бъде проследимостта реална, а не „наши хора“ да могат да си зачистват следите, за да има реално случайно разпределени, а не едни административни ръководители да могат с тайни клавишни комбинации да предопределят избора, за да се публикуват максимално много данни, а не да се спестяват с оправдания „тя системата няма да издържи“.

Технологиите сами по себе си не са власт, но всички дейности около тях, са именно такава. Петата власт в момента е в ръцете на едни не особено видими хора – ИТ директори, системни администратори, администратори на бази данни, програмисти – в частни компании, в администрацията и в държавната компания Информационно обслужване. Това не е обвинение към тях и не е презумпция за злоупотреба – в мнозинството си това са честни експерти, които си вършат съвестно работата. Но отговорността е далеч по малка спрямо колективната тежест, която все повече ще имат (или „имаме“ – защото и аз продължавам да се причислявам към ИТ експертите).

Допълнителен проблем е и това, че технологиите трудно се разбира и от широката публика, и от политическата класа – както стана болезнено ясно от измислените скандали с машинното гласуване. Но те са само един пример.

Именно заради тези проблеми – че петатат власт се упражнява „между другото“, понякога неосъзнато и без политическа отчетност, трябва технологиите, използвани в държавното управление, да бъдат балансирани от останалите четири власти. Например в законите да е уредено, че не могат да се подменят данни; че има технически-гарантирано случайно разпределение; че кодът на системите е публичен, актуален и одитиран; че за достъп до определени данни не се разчита само на един човек; че чувствителни данни се съхраняват логически разделени; че се използват актуални криптографски методи за защита на конфиденциалността и целостта на данните. Нужно е в съдебната власт (и съдът, и органите на досъдебното производство) да разполага с по-широк набор от експерти по технологични теми. Нужно е изпълнителната власт да разработи механизми за повече прозрачност и проследимост в управлението на информационните и комуникационни технологии.

Петата власт – технологиите в държавното управление – е все още недостатъчно видима, но сме длъжни да говорим за нея, за да бъде използвана за предотвратяване на злоупотреби в другите власти, а не за скрито и трудно-разбираемо вмешателство в тях.

.

Материалът Технологиите като „пета власт“ е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Гледам, че пак се правят опити за дискредитиране на машинното гласуване дори когато машините не отичтат резултат. Както обикновено, зад бомбастични твърдения като „откраднати гласове“, „масова фалшификация“, „не се знае кой печели“ и „липсващи флашки“ стои (в добрия случай) некомпетентност и (в лошия случай) политическа злонамереност. Затова нека обърна внимание на някои детайли:

На първо място трябва да подчертаем за пореден път, че след последните промени, машините не броят. Броят хората. Машината може да се ползва, за да се установят евентуални проблеми при броенето от хората в комисиите.

Това, което експертизата е установила (четох я преди заседанието на съда), е че има нищожни разминавания (200 гласа при 300 секции) между хартиените протоколи и данните на флашките. Нещо, което винаги го е имало, винаги се е оказвало, че е или човешка грешка при броенето или еднократен проблем с принтера и хартията. Именно заради тези разминавания настоявахме флашките да останат в изборния кодекс, настоявахме да се използват в РИК при приемане на протоколите. РИК не прави това сравнение, но флашките останаха именно заради настояването на ППДБ. За да могат да се правят такива сравнения. Но чували не са отваряни и бюлетини не са броени. Т.е. в момента отчитаме разликата между отчетеното от машината и отчетеното от секционната комисия, без да го броим повторно. Съответно всякакви твърдения кое е „вярно“ са несъстоятелни.

Разликите винаги са били нищожни и не са променяли резултата. Аз направих такова сравнение на парламетнарните избори и го публикувах. И тогава разминаванията не променяха резултата, и сега не го правят – кумулативно 200 гласа при 10% от протоколите значат, че дори да се запази това съотношение, при 100% сравнение ще има 1000 гласа разлика. При победа на Терзиев с около 5000 гласа. Трябва да отбележим, че на флашката има повече гласове и за двамата кандидати. Отчасти заради проблеми с ролката и хартията, отчасти заради човешки грешки при броенето.

Има твърдения, че протоколите не са подписани с квалифициран електронен подпис. Първо, по закон това не се изисква. Защото квалифицираният електронен подпис е на физическо лице, а ключовете (и картите) с които се подписват протоколите са на „секционна комисия“, т.е. законово те няма как да бъдат КЕП. Но технически са именно такива – смарткарта, частен ключ, удостоверителна верига и то (по стечение на обстоятелствата) от доставчик на квалифицирани удостоверителни услуги, т.е. с опит в тази сфера (Информационно обслужване). Подписите могат да се проверят от всеки и гарантират, че е нямало подмяна на файлове (по моя препоръка ЦИК публикува публичните ключове на смарткартите преди изборния ден, за да може да се установи дали подписите са направени с правилните карти, а не с други). (Твърдението за подписването е оттеглено в съдебното заседание от вещото лице след несъгласие от страна на нашите адвокати)

Липсващите 15 флашки (според експертизата) всъщност са проблем на организацията при предоставяне на материалите. Първоначално не е била предоставена нито една флашка (пак според експертизата). Данните от флашките, заедно с подписите към тях, са налични на сайта на ЦИК – проверих тези секции. Вещите лица е можело също да ги вземат от там и да ги сравнят, оставяйки все пак забележката, че не са дошли на флашка (аз сравних 4 от тях, няма нищо по-различно от останалите – +/- един глас)

Действително, в допълнение на човешките грешки, заради проблемите с хартията и принтерите (за което помните, че сигнализирахме както при приемането на промените в Изборния кодекс, така и преди последните избори), разминаванията са в много секции. С по 1-2 гласа, разбира се, но самият процент секции звучи стряскащо. Поради което ще продължим да настояваме тези сравнения да се правят в РИК, а не пост-фактум, защото разликите в числата са незначителни, но политическите ефекти от злонамереното им използване може да са значителни.

В заключение, няма откраднати гласове, няма липсващи данни, няма възможност за манипулация на машинни протоколи и няма фалшификации. Има, обаче, политици, които искат да оправдаят неуспехите си с изборната технология. И призивът ми към анализаторите е да не им се връзват, а да погледнат детайлите внимателно.

Материалът Поредна димка за машинното гласуване и изборите в София е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.