Category Archives: здраве

Колко се възползваха от изкарването на ЕЗОК дистанционно?

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

В края на юни разказах за история започнала още през януари 2022. Става въпрос за възможността да се издава Европейска здравноосигурителна карта изцяло дистанционно. В последствие в. Сега допълни, че няма нужда от електронен подпис, а е достатъчен ПИК на НАП, за да се осъществи подаването. Това улесни значително процеса.

От тогава доста хора споделиха в социалните мрежи и коментарите тук какъв е бил опита им. След като минаха летните отпуски, реших да попитам НЗОК все пак колко хора все пак са се възползвали спрямо общия брой изкарани карти. Ето какво научих.

През януари 2022 е подадено едно заявление през ССЕВ – моето. След три месеца увещаване получих картата си през април. Тогава писах за пръв път за случая в twitter. Според предоставените данни, следващите подадени заявления са чак август – общо 12. Три от тях са отново от мен за останалите от семейството ми. След това има между по 2 до 11 между ноември и април 2023. През май тази година пуснах още 4 заявления, за да обновя картите. Още 13 души са подали тогава.

В края на юни пуснах статията си как работи процеса и 58 души са го използвал. През юли вече беше копиран текста от няколко медии и 195 са подали заявление, а през август и септември – още общо 209. Откакто показах, че може и следва да е опция, над 400 души са попълнили заявлението и са получили картите с куриер.

За сравнение, от началото на 2022-ра до края на септември 2023 са били издадени 283625 карти на гише. Приемайки, че в този период някои са били преиздадени, това означава, че поне 164 хиляди души са се редели два пъти почти изцяло в клонове на партньорските им банки, за да си вземат картите от НЗОК.

Подновените карти са 60% от всички издадени. За такива се считат всички карти на хора, които някога са си изваждали ЕЗОК. Забелязва се сериозно покачване на новоиздадените карти през това лято, отчасти заради кампания в медиите колко са полезни всъщност. Интересно е, че немалко количество карти се издават в рамките на цялата година, не само през летните месеци, когато е основният поток от пътувания зад граница. Кривата съвпада доста добре с тази на излизащите от страната с цел почивка. Закономерно се вижда пик през юни и юли, т.е. преди летните отпуски.

Интересно наблюдение е, че немалка част от картите издадени пред 2022-ра не се преиздават скоро след изтичането на едногодишния им срок през 2023-та. Пикът това лято е основно от нови карти. Има обаче поне една група от около 100 хиляди души, които редовно си обновяват картите. Може да свалите всички числа от отговора на НЗОК тук.

Тук отново изниква въпроса защо е нужно всичко това. Обяснението на НЗОК от край време е, за да се пресичат злоупотребите. Попитах колко притежатели на карти са губили здравните си права докато са имали активна карта. Казаха ми, че не знаят. Причината е, че не го следят активно, а при искане за покриване на лечение. Отделно се оказа, че НЗОК нямат справка в реално време кой си плаща здравните вноски и кой не – налага се индивидуално да проверяват всеки за конкретен период през интерфейс на НАП. Това, както сами се сещате, е абсурдно на много нива.

Това, което ми отговориха обаче е, че от 140669 заявления подадени по какъвто и да е начин през 2022-ра, 2371 или 1.69% са били отказани заради прекъснати здравни права. Това число и съответно процент намалява значително откакто има ЕЗОК – от 5662 в 2013, през 4374 през 2018 до наполовина сега спрямо преди 10 години. Така смисълът от краткия срок на тези карти се обезсмисля, предвид, че разходът за издаването всяка година, разпространението и времето, което хората губят е повече, отколкото потенциалните щети за касата.

Докато някой в НЗОК започне да мисли за този и други далеч по-тежки пороци в системата, това, което огромна част от хората губещи време по каси и банки могат да направят е да използват дистанционния вариант. Това, с което Министерството за електронното управление от една страна и здравеопазването от друга могат да спомогнат, е да се направи прост формуляр, което да попълва всичко автоматично. Особено предвид, че 90% от информацията изисквана в наредбата е достъпна служебно правейки наредбата противозаконна.

Към този момент под 0.78% от ЕЗОК издадени след статията ми са били поискани през ССЕВ. Не съм фен на оптимизирането на процеси, които не следва да съществуват на първо място, но това тук е полезно упражнение в комуникация и честно казано – обучение на собствените ни институции. По този начин съм подавал както адресна регистрация, така и искания за акт за раждане, заявления по ЗДОИ и други документи.

The post Колко се възползваха от изкарването на ЕЗОК дистанционно? first appeared on Блогът на Юруков.

За българската и немската потребителска кошница

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Тази вечер имаше репортаж по bTV Новините за цените и хранителната кошница. Сравняваха с Германия. Наскоро имах два разговора точно по тази тема и затова се заслушах. Изкараха около 300 лв на човек разход за здравословно хранене в България срещу 380 лв. в Германия. Имам четири забележки към репортажа за неща, с които подвеждат зрителите си.

Първо, говориха за здравословно хранене повече като реклама на определени стоки, отколкото като разнообразна диета. Вкарването на прескъпи „био“ продукти в темата беше повече от излишно. Огромен проблем на здравето ни е не само липсата на движение и спорт масово заместена с пушене, но и еднообразната храна с премного кебапчета, пържено и бира и твърде малко плодове и зеленчуци. И не, салатата покрай бирата не се брои.

Второ, взимаха цените от неназован интернет магазин за доставка на храна и … Фантастико. Харесвам Фантастико, но там цените са често 30% от тези в други магазини. Същото важи за сайтовете за доставка, макар и по други причини. Затова не може да се каже, че който и да е от източниците им беше представителен за това, което плащаме.

Трето, в Германия може да се храни човек много по-евтино от България. Ще последва едно „обаче“ след малко, но фактите са, че с ниското ДДС за храните с чисто социална насоченост, големият пазар, работещата дотация на ключови за немското земеделие и животновъдство сектори и в голяма степен наложената от държавната машина практическа липса на печалба у същите компании държащи големите вериги у нас, цените на някои продукти и марки са по-ниски. Комбинирано със значително по-високата средна заплата това означава, че е възможно разходите на човек да са по-ниски не само като процент от бюджета, но и в абсолютна стойност.

Не на последно място обаче, също толкова вярно е, че много вероятно е за вас специално това да не важи. Това казвам често когато се отвори темата – да, може да се храниш по-евтино, но ти точно няма. Причината е многопластова и първата улика е в самия репортаж на bTV – сред главните примери за здравословното хранене бяха домати, краставици и яйца. Да, има по-евтини яйца в Германия, но ако искаш всъщност да имат някакъв вкус и жълтъкът да е жълт, ще платиш 3 пъти отгоре на скъпите във Фантастико. Доматите и краставиците са далеч по-сложни. В Германия трябва бая да се търси, за да намериш нещо с някакъв вкус. При турците е по-скоро добре, но не винаги. Аз плащах по 7 евро килото за домати, които що-годе ставаха когато в България бяха по 3 лева. Някои свикват след години и не им е такъв проблем – въпрос на приоритети.

Втората улика отново се виждаше в репортажа – сиренето. Към него може да се добави лютеница, баница и прочие. Все неща, с които сте израснали и ще търсите. Намират се по български магазини и са значително по-скъпи от България. В зависимост колко пазарувате там, това ще бъде перо в бюджета, което не е за пренебрегване.

Трети и основен фактор е хранителната култура. В България обичаме храната и вкуса ѝ. Немската потребителска кошница е различна от българската по много отношения, особено в липсата на вкус. Имах колеги немци със сходни възможности като моите, които пазаруваха неща, до които от безпаричие съм прибягвал в студентските си години. Те просто не правиха разлика във вкуса. Тук дори не включвам храненето навън или традиционната им вечеря със хляб и шунка. Гледали са ме като луд излизайки с копър, три кила краставици и две кила кисело мляко от магазина. Да напълните количката си с нещата, с които сте свикнали да се храните в България с дори близък вкус и качество ще се охарчите значително повече от онова, което bTV съобщава.

Всичко това е строго индивидуално спрямо това как се храните, какви пари получавате в България и бихте получавали в Германия, както и на какви жертви сте готови. Някои хора свикват, на други не им е проблем изначално, на трети им харесва дори повече. За 17 години съм минал през широк спектър на възможности и съображения за храненето си. В последните 8 следя в таблица всичките си разходи. Прецених, че ще е полезно да следя изкъсо финансите си, а и исках да видя как се променят през времето спрямо инфлацията. Затова знам точно колко съм харчил за храна и каква част от бюджета ми беше.

Продължих да го правя след като се върнах в България на този ден преди точно три години. За това време видях, че разходите ми за храна намаляха между три и четири пъти. Храним се по същия начин, в повечето случаи дори със същите продукти. Сирене, лютеница и киселото мляко ни излизат по-евтино, но шоколадът, телешкото и алкохолът са значително по-скъпи. При други хора, с които сме споделяли по темата, разликата би била по-скоро между 80% и два пъти, което отново е значително. Всичко зависи от навиците и за какво решиш да даваш пари.

Затова когато видите следващия път снимки на разминаващи се цени в български и немски, холандски, британски или където и да е там магазин, замислете се дали не е поредната въдица за кликове караща ви да гледате през ключалка нещо изолирано и крайно конкретно. Също, ако наистина сте решени да заминете за друга държава, приемете, че ще трябва да промените значително доста повече от езика и пощенския код. Може би това е целта ви и е добра цел стига да е добре осъзната.

The post За българската и немската потребителска кошница first appeared on Блогът на Юруков.

Как да си извадим ЕЗОК без да се кланяме на гишета?

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Наскоро обещах да опиша процеса на вадене на Европейска здравноосигурителна карта (ЕЗОК). Днес я получих, така че го проиграх и мога да споделя. Нека започна с това как тръгна всичко. Ако не ви се чете, може да прескочите към указанията.

Миналата година имахме няколко пътувания в чужбина със семейството и реших, че е добра идея да ни извадя ЕЗОК. До онзи момент не ми се беше налагало, защото до тогава живеехме в Германия, а там всеки здравноосигурен получава карта, която освен за лекарите, болниците и други здравни специалисти в страната се използва и като карта от европейската система. Та отворих съответния сайт на НЗОК и открих, че „нормалният“ начин е да се подаде хартиено заявление в районното на касата или „за улеснение“ – в някой от офисите на ДСК.

Можеше да го направя, но тъй като обичам да си причинявам трудности за едната идея, реших да ги накарам да спазят закона. Според Закона за електронно управление са длъжни да предоставят всичките си услуги в електронен формат. За НЗОК няма изключение тъй като въпреки настояването им не са по „специален закон“, който да ги освобождава.

Та изтеглих тогавашния формуляр, попълних го дигитално, подписах го с електронен подпис и го пратих през Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ). Това беше февруари 2022. В рамките на следващите доста седмици си обменяхме съобщения, откази и опровержения. Те настояваха, че това не важи за тях, че министерството е виновно за наредбата, че не могат така, защото разбираш ли наредбата им вързва ръцете, както и че не могат да приемат така заявлението, защото нямали процес. Отговорих им, че това няма никакво значение тъй като наредбата не може да отмени закон и да си направят процес щом са наясно, че такъв липсва.

В крайна сметка след няколко поправки приеха заявлението. Може да е имало връзка със споменаването на санкциите предвидени в закона и ясната представа кой беше ресорен министър тогава. Нека да го отдадем по-добре на това, че разумът е надделял.

Звъннаха ми скоро след това да мина през централното управление да си взема лично картата. Отидох в уречения час, казах кой съм на неизменната някак за институциите ни охрана и зачаках. Излезе шефката на ПР-ите им да ми благодари за търпението и прочие. След нея излезе друга служителка, която ми даде да подпиша протокол и ми даде картата.

Докато подписвах им подхвърлих, че се надявам да са наясно, че сега вече „това тук“ ще е процеса. Увериха ме, че не, няма да е, но работят по електронна услуга и до „лятото“ ще е готова. Имали работна група, която само изчиствала „някои неща“. Аз друго чух после, но както и да е.

Веднага след това извадих по идентичен начин ЕЗОК на всички в семейството. На децата прикачих само снимка на акта за раждане и подписахме документа с електронните подписи и на двамата родители. Получихме ги отново скоро след това. Бяха само объркали едното име, но го оправиха за ден.

Разпитах и се оказва, че изглежда съм първият, който си издава такава карта по изцяло електронен път. След като писах в Twitter още хора го пробваха и поне двама споделиха, че са успели.

Тази година се наложи да обновя моята карта и тръгнах по същия начин. Открих, че на страницата им е променен формуляра. Както и ги предупредих – точно това, което направих преди година, се превърна в процеса. Добавили са обаче една важна подробност – при подаване електронно може да получиш картата чрез куриер. Съдейки по промените на сайта и новия документ, въвели са го най-рано през декември 2022, а най-вероятно са го качили на сайта чак март.

Друга подробност е, че от 8-ми юли ДСК спират да посредничат с издаването на картите (благодаря на Ирина Марудина, че го откри това), а страницата на специалния сайт на НЗОК за ЕЗОК с местата за издаване към този момент изцяло липсва.

Ето какъв е новият процес:

Картите за децата се издават за 5 години, а за възрастни – за година. Заявление за преиздаване на карта може да подадете най-рано 25 дни преди да изтече настоящата. Иначе трябвало да се подаде заявление за анулиране на картата и едва тогава заявление за нова. Защо така и защо само година – „не е грешка, така дава системата, господине„.

Първо ви трябва електронен подпис и регистрация в ССЕВ. Последното е добра идея по принцип. Това поне докато най-накрая не се въведе електронната идентичност и си извадим лична карта с такава. Трябва също да може да подписвате PDF документи.

Второ, сваляте заявлението и го попълвате направо в документа. Има две уловки – много малко място са оставили за адреса и ако не ви стига, напишете го в съобщението в ССЕВ. Второто е, че са пропуснали да направят възможност да отбележите вида осигуряване. Не знам защо го искат щом могат, а и трябва да го проверяват служебно. Може да го пропуснете. Не забравяйте да проверите имената си на латиница и ЕГН-то.

Трето, отбелязвате, че искате да получите картата с куриер. За София струваше 3.24 лв. Има възможност за доставяне в чужбина, но не знам колко ще струва и колко време ще отнеме.

Четвърто, подписвате документа с електронния подпис. Аз конкретно сложих правоъгълника на мястото за подпис до датата, но не би трябвало да има значение. За дете да подпишат и двамата родители.

Пето, отваряте ССЕВ, пишете си адреса за кореспонденция в съобщението (ако има нужда) и прикачвате подписания документ. Тук пак има две важни подробности. Едната е, че за адресант трябва да изберете службата на НЗОК по постоянен адрес. Втората е, че трябва в текста на съобщението да добавите, че не прикачвате снимка на личната карта, защото според собствената им наредба тя се иска само за справка на изписването на имената, а и по закон са длъжни да проверяват такива неща по служебен път. Ще си спестите време да го пишете като ви я искат. За дете прикачете все пак акт за раждане.

Шесто, чакате. Трябва да ви отговорят с входящ номер. Ако не – напомнете им. Срокът е две седмици, при мен отне 9 дни. Ако оспорят, че нямат такава практика или каквото и да е, насочете ги към НЗОК да се информират и отделно пишете на НЗОК да си говорят с хората.

Птичка пролет не прави, но пак е нещо

Почуда буди защо картите се издават само за година. Обяснението им беше, че всеки е длъжен да има здравна застраховка, но ако някой спре да плаща вноските, така се намалявала щетата на касата. Т.е. картата се преиздава постоянно в случай, че нямате здравна застраховка и вече нямате право на такава.

Защо въобще имаме нужда от карта, а не ни се издава просто номер през приложение или дори мейл? Тогава може да го сменят всеки месец, ако искат. Обяснението тук беше, че в евродирективата имало изискване за физическа карта с определени атрибути. Те затова.

Процесът, макар и наистина минал в електронна услуга извършвана изцяло дистанционно, все още следва мисленето на бюрократ, а не удобството на издържащите самата каса. Заявлението е абсолютно ненужно. Достатъчно е едно ЕГН, което така или иначе го има в електронния подпис и дори в ССЕВ при пращане на съобщение. Може просто през ССЕВ да се пусне съобщение „искам ЕЗОК, пратете на този адрес“ и НЗОК ще има всички данни, за да направи проверките и да направи нова. Преиздаването също може да се автоматизира при известен осигурителен статус и адрес.

Но това са неща, които трудно може да се очакват от администрацията като цяло, а особено от НЗОК. В този случай наистина са се постарали предвид какво знаем и очакваме от тях. Критиката ми за подпомагане на източването на средствата за здраве и особено в контекста за лечение на тежко болни деца си остава. Една електронна услуга повече няма да изчисти имиджа им при все още абсурдния процес на кандидатстване и облагодетелстване на определени посредници и болници.

И не на последно място – има смисъл да се правят такива неща, да се изисква и натиска да се спазва закона.

The post Как да си извадим ЕЗОК без да се кланяме на гишета? first appeared on Блогът на Юруков.

Емисиите докладвани от Ковачки в разбираем вид

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Покрай новината вчера, че европрокуратурата е влязла в ТЕЦ-овете и топлоцентралите свързвани с Ковачки заради измами и укриване на емисии, се сетих за инструмент, който пуснах преди повече от 9 години. Става въпрос за данните на ИАОС, които се подават всяка година от самите замърсяващи индустриални инсталации. Те се съхраняват от години в регистър на сайта им, който както се очаква е в доста труден за разбиране вид.

Затова бях направил интерактивен инструмент, с който да се преглеждат въпросните замърсители според категорията, собственика и прочие. Предвид, че съм го писал преди толкова години, видът не е особено добър и се разглежда удобно само на компютър. Ще се опитам в близките дни да го направя да се отваря прегледно и на телефон.

Последно бях обновявал данните с тези за 2018-ма. Снощи ги обнових до 2021-ва. От тези за 2022-ра само няколко площадки са подали информация. Ако не се лъжа, имат срок до средата на годината. В горната част се виждат бързи филтри за търсене на конкретни замърсители и замърсяващи. Добавих описаните в проверките на европрокурата и свързвани с Ковачки.

Интересното е, че се вижда колко много от замърсяването е изчислено, а не измерено. Всъщност, последно са измервали нещо в който и да е от ТЕЦ-овете му през 2016-та, а последното значимо измерване е имало през 2009-та. По практически всички показатели замърсяването на централите му намалява, с изключение на 2021-ва година, където има покачване. Това е вероятно заради увеличеното производство покрай високите цени на тока.

Показаните данни тук са единствено и само това, което Ковачки е декларирал пред агенцията за емисиите на централите му. Както многократно се коментираше, включително под статиите ми по темата, това е далеч от истината. За съжаление, родната прокуратура и надзорните органи прикриват всичко това години наред. Дори при нашумелите сигнали и проверки в последната година, Гешев не видя риск за хегемонията си, за да извади окото на гарвана. Наложи се Кьовеши да се намеси, за да се случи нещо, което показва отново защо ГЕРБ и Гешев имаха такъв отпор срещу институцията ѝ.

С тези уточнения, може да разгледате подробно данните в самия инструмент. Увеличавайки картата може да се фокусирате върху определени райони и инсталации. Върху всички графики и списъци има филтри. Избраното така съдържание може да се споделя, тъй като адреса на страницата се обновява всеки път. Ще пиша отново, когато обновената версия на графиката е готова.

The post Емисиите докладвани от Ковачки в разбираем вид first appeared on Блогът на Юруков.

Умиранията в България 2010-2022 г.

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

В началото на годината обнових интерактивната графика с умиранията и смъртността от всички причини за последните 12 години. Добавих филтрите за 2022-ра. След запитване от колега добавих и линейна графика в допълнение към кръговата. Филтрите показват същите една до друга.

Графиките от последните две години остават непроменени: 2020 и 2021. Припомням, че тези данни показват само в абсолютни стойности, както и спрямо населението. Сравнението дори в рамките на България и за период от 10 години води до изкривявания заради променящата се възрастова структура. Затова ви съветвам да прегледате текста ми за това как може правилно да сравняваме този показател през годините и между държави. Преди време бях оборил и мита, че в България се умира едва ли не най-много.

Може да отворите графиката на нов екран или да я разгледате тук:

Причината, разбира се, да се обръща внимание на тези данни, е пандемията на коронавирус. Има доста объркване какво показват данните за смъртността, митове за причините за увеличението и разликата между огромното превишение и доказаните случаи на починали от COVID19.

От горните данни смесени с тези публикувани редовно в отворен формат от здравните власти, може да видим интересни разминавания между заболеваемостта и смъртността от последната вълна. Обяснения за това бяха дадени доста, включително заради характерните особености на конкретния щам. Отново скрити в данните са обаче значително по-високата заболеваемост сред децата, последствията от които ще осъзнаваме тепърва.

Със същите данни може да сравним и процентът на доказано починалите от COVID19 спрямо починалите от всички причини, както и превишаването на общата смъртност от март 2020 спрямо средното за за дадената седмица от периода 2010-2019-та. Виждат се паралели и интересни разминавания, които бяха вече обяснени с разминаването в диагностиката при първата за България вълна, както и намалената смъртност най-вече през летните месеци заради по-малкото инфекциозни болести, катастрофи и други инциденти като цяло.

The post Умиранията в България 2010-2022 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Възрастово разпределение на родилките в България – 2021

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Преди 6 години подтикнат от дискусия в Twitter изкарах статистика с анимирани графики за ключов аспект от демографската криза – все по-късната възраст, в която двойките решават да имат деца. По този показател въобще не сме на челните места в Европа. Всъщност, дори погледнато средно сме сред държавите с най-ниска средна възраст на родилките. Все пак отлагането на децата допринася значително за „разреждането“ на поколенията и намаляването на общата раждаемост.

В тази и предишната ми статия отново се съсредоточваме върху жените, най-вече защото за тях има най-точни данни. Този фокус обаче е в немалка степен погрешен. От една страна, жените в детеродна възраст изнасят на раменете си един изключително тежък процес докато в същото време се очаква да отговорят на всички останали обществени очаквания в икономически и социален смисъл. От друга, почти изцяло се пропуска ролята на мъжа в репродуктивното здраве, както и в процесите, които описвам по-долу.

Първото нещо попада в по-широкия дебат за равноправното участие в грижата за децата, бащинството, дискриминацията на работното място, достъпа до ясли и градини, социалната мрежа и сигурност в началото на кариерата и прочие. Тези теми засягат в огромна степен и решението за отлагане на децата и дават обяснение, защо все по-малко се решават на тази стъпка в началото на 20-те си години. Тук следва да включим и все още битуващата стигма и очакване за определена отговорност на жените и то в определена възраст. Решението е лично на всяка двойка и за такова винаги има разнообразни и лични причини. Следвайки общата статистика може само да наблюдаваме резултатите. В никакъв случай обаче не може да определяме конкретен тип решения или аспект от работната или социалната среда като първопричина. Може да се работи в посока стимули и решение на споменатите проблеми. Никой от тях обаче няма да помогне взет самостоятелно.

Вторият споменат аспект е много малко изследван и това не помага въобще на обсъждания проблем. Когато се говори за репродуктивни проблеми, всички обръщат внимание на жените и особено на късната възраст. Докато рисковете и трудностите несъмнено се повишават значително, почти изцяло се пропуска нашата роля на мъже в този процес. Репродуктивните проблеми при мъжете не са по-малко и имат също толкова негативни последствия. Отделно влошеното общо здраве, масовото пушене, липса на спорт и общо затлъстяване на не малка част от сънародниците ни задълбочава проблема. Битува обаче разбиране, че това няма значение и вината се прехвърля почти изцяло на жените. От там и съответно повечето данни и изследвания са с фокус именно върху последните.

С всичко това наум и ясно осъзнавайки, че ефективно продължавам този проблем, реших да обновя графиките с данните между 2000 и 2020 г. Повече подробности за графиките ще намерите в предишния ми текст. Тук ще гледам да мина през важните точки.

Първата графика показва кривата на възрастовото разпределение през годините. Малко трудно се чете и затова направих следващите графики. Вижда се обаче ясно изместване на кривите вдясно към по-големите възрасти. Вижда се също спиране и обръщане на намалението на родилките под 25 г., за което ще говорим после.

Тук се вижда промяната по възрастови групи спрямо 2000 г. Вижда се, че родилките над 30 години заемат много по-голям дял, нещо, което знаем. Децата родени от майки над 45 г. пък са се увеличили 10 пъти, като основното увеличение е било след 2014-та. Обяснението за последното са делата по онова време срещу фонда за асистирана репродукция относно дискриминативните им практики.

Следващата графика показва броя деца родени по възрастова група на майките. Забелязва се резкия спад на броя деца от жени под 25 г. и изместването към 30 и 35 годишните. За това разбираме и от средната възраст на майките като индикатор публикуван всяка година от НСИ. Тази анимация обаче показва динамиката на този процес.

Около 2010-та година нарастването на средната възраст се е дължало не на намалението на ражданията сред 20-годишните, а на увеличената раждаемост сред 35 годишните поради отлагане на деца в края на 90-те. 10 години по-късно обаче вече се вижда ясно изместване на общия профил на жените, а и двойките, които се решават на деца в посока на стандартното за Западна Европа.

Горната графика обаче показва броя деца в абсолютни стойности. В действителност възрастовият профил на жените в детеродна възраст се е променял значително през разглеждания период от 20 години. Повече за това по-нататък. Докато до тук разглеждахме раждания, следващата графика показва раждаемостта – т.е. брой деца на всеки 1000 жени.

Сега се вижда онова паралелно увеличение до 2010-та година при 35 годишните, за което говорих преди. След 2010-та обаче не се вижда вече изместване на профила на родилките. Т.е. жените през 2010-та под 25 г. са раждали почти толкова, колкото тези през 2020-та. Просто като общ брой са били по-малко. Вижда се дори увеличение при тези между 25 и 30 г.

Оказва се, че основната причина за повишаването на средната възраст на раждане не е до каква степен жените навлизащи в детеродна възраст и по-слабите им половинки са готови на деца, а решенията, които техните родители са взели през 90-те. Защото сегашните 20 до 30 годишни са именно тези родени между 1990 и 2000 г.

На следната графика виждаме в лилаво динамиката на броя жени от всяка възрастова група през годините между 2000 и 2020 г. Освен ниската и отложена раждаемост през 90-те, един голям фактор е емиграцията. Затова този път добавих приблизителна оценка какъв би бил броя им, ако изключим изцяло емиграцията. В оценката взимам населението през 60-те и прилагам същите индекси на раждаемост и смъртност, каквито са регистрирани през следващите 60 години.

Виждаме ясно отдалечаване на двете криви колкото повече време минава. Тази разлика отразява не само хората напуснали страната, но и децата им, които тепърва ще влизат в детеродна възраст. През 2010-та година разликата е била около 342 хиляди жени между 15 и 55 години. През 2020-та вече е 415 хиляди. Това е липса изцяло базирана на емиграцията.

Разбира се, тази оценка е доста груба и в нея прозират няколко дефекта. Основният е, че предполага същата раждаемост и смъртност при условия на „затворени граници“. Най-малкото икономическите и социалните ефекти от подобна мярка биха влошили значително и двата показателя. Отделно, че в актуалните данни се отчитат двойки, които са родили деца и за заминали заедно и такива, които са били в чужбина, но са е върнали и са имали деца преди или след прибирането.

Динамиката на населението не е нещо, което може да се обрисува с толкова прост механизъм като описания. Целта тук обаче е да даде приблизителна представа за ефектът, който намалената раждаемост през 90-те има над раждаемостта сега, както и че дори без емиграцията такова намаление щеше да се наблюдава, макар и с известно закъснение.

Един положителен сигнал, който виждаме в данните от последните години, е лекото увеличение на жените навлизащи в детеродна възраст. Вижда се от увеличението на броя момичета под 20 години. Това, разбира се, е ефектът от повишената раждаемост, която видяхме в началото на графиките горе. В същото време е твърде слаб и все още кратък сигнал, за да може да си правим изводи. Вълната на ефекта от 90-те ще има нужда от 40 години да отмине, през което време ще виждаме намаляваща раждаемост. Т.н. демографски преход тепърва започва.

Има две неща, които могат да го обърнат. За първото ще си говорим друг път. Второто е имиграцията и включва както така бленуваното и обещаваното от всеки следващ провъзгласил се за спасител връщане на някаква част от българите от чужбина, така и миграция от трети страни като южна Азия, съседните балкански страни или такива, с които България е имала добри контакти и обмен на студенти в миналото. С досегашната политика, публично говорене, действия към правата на човека и бездействие по ред други теми, което и от двете е трудно да си представим да се случи в мащаби, които ще променят сигнала нагоре.

The post Възрастово разпределение на родилките в България – 2021 first appeared on Блогът на Юруков.

Какво разделя антиваксърите и скептиците?

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Сякаш колкото повече ваксини биват изхвърлени заради минал срок на годност, колкото повече се отдалечаваме от нивото на имунизация на другите европейски държави и колкото повече смъртни случаи виждаме от поредната вълна на коронавирус, толкова повече четем възмущения какво правила държавата и реторични въпроси „Антиваксър ли съм, ако…“. На първо място, почти винаги когато някой започва така статус, то той или тя си е антиваксър. Въпросът обаче има доста смисъл. Какво всъщност е антиваксър?

Следя движението им от много години и от също толкова време предупреждавам, че ще достигне измерения поставящи обществото ни под риск. Не очаквах да е толкова скоро. От друга страна, малко неща, които видяхме в последната година, бяха очаквани или предвидими. Едно нещо обаче неизменно следваше пандемията и това бяха отричащите я – диагнозите, данните, смъртността и не на последно място – ваксините.

В началото на 2019-та WHO включва „отричащите ваксините“ в списъка си за глобалните заплахи срещу общественото здраве. Това беше година преди пандемията – време, в което антиваксърите бяха просто лунатици подвизаващи се в тайни фейс групи, развяваше странни плакати, време в което само шепа доктори, включително Мангъров, яростно защитаваха имунизационния календар и нуждата от масова имунизация.

Какво е „антиваксър“?

Никой обаче не даде ясна дефиниция на „антиваксър“. По онова време разделението беше някак ясно. Светът се обърна и дезинформацията блуждаеща преди в сенките на мрежата се разля в медии и политика до степен невиждана в здравната сфера от десетилетия. Дали да се носи маска и да се ваксинираш придоби политически оттенък. Заговори се за дискриминация, фашизъм и контрол над населението.

В действителност дефиницията е изключително проста и според мен важи за последните 200 години. Зависи почти изцяло от това каква е позицията на даден човек към следното твърдение. Формулирах го преди няколко години в безкрайните си дебати с малката тогава клика:

Трябва да се постигне възможно най-високо ниво на имунизация максимално бързо изключвайки само тези с медицински противопоказания.

Това, разбира се, показва моята представа за въпроса. Както казах, няма единна дефиниция и се използва най-вече като нарицателно. Предвид това, че имам значително повече опит от мнозинството по темата, мога дори да разделя антиваксърите на няколко категории според вярванията, отдадеността на движението и развитието им през времето. Тук обаче по-важно е как стигнах до това разграничение.

Предистория

В началото на 2015-та националистически партии взаимстват дословно законопроект и аргументите към него от най-голямата антивакс група. В същността си той отменя задължителния характер на ваксините, санкциите за пропускането им и поставяше бариери пред възможността здравните власти да реагират адекватно при епидемия като тези от морбили.

Покрай този законопроект дойде отново на дневен ред дали задължителните ваксини отговарят на Конвенцията за правата на човека и защо са препоръчителни в „развитите държави“. По първия въпрос – да отговарят на Конвенцията и има няколко дела, които са потвърдили това. Причината е, че рискът е нищожен докато в същото време гарантират здравословен живот на децата. Същото, впрочем, беше потвърдено и за евентуалната задължителна ваксинация срещу коронавирус.

Въпросът дали трябва да са задължителни е по-сложен. Моят отговор, който многократно съм отстоявал, е „не“. Тук говорим не само за COVID19 ваксините, но за всички от имунизационния календар. Причината за тази ми позиция е, че със задължението се прехвърля отговорността към родителите, вместо лекарите да инвестират повече време в работа с тях, разяснения и следене за нежелани реакции.

В същото време обаче имаме ситуация, в която ваксините са задължителни в доста държави, включително България. На хартия поне – в България ваксините са повече от препоръчителни гледайки колко глоби падат в съда и колко безотговорно подхождат градини и ясли. Но промяната към препоръчителна форма сама по себе си няма да помогне на нивото на имунизация. От друга страна доста държави като Италия, Австралия, Германия и Франция минаха на задължителна форма за поне някои ваксини, защото видяха, че нивата падат.

Спор за медицина или общество

Когато спорех с антиваксърите им казах, че още утре ще изляза с плакати пред министерството да протестирам за отмяна на задължителните ваксини, ако ми покажат ясно как това ще увеличи покритието на ваксините. Защото това е идеята независимо от юридическата форма и мерките, нали – повече деца да са защитени. Отговорът им беше красноречив – че целта им е точно обратното – безпрепятствено да не се ваксинират когато и да е.

Тук идва разграничението в „антивакс теста“, който дефинирах горе. Ваксините, независимо дали говорим за туберколоза, морбили, HPV, полио или коронавирус, имат две страни. От медицинска гледна точка имаме препоръки, варианти, противопоказания и схема на приемане, всички съобразени със спецификите на болестта, демографията, заболеваемостта, та дори и климата в дадена държава. Другата страна е чисто психологическа и обществена – как да защитим максимален брой хора, отсявайки надеждно тези с алергии към препаратите и други противопоказания, взимайки предвид икономическия, социалния и историческия контекст.

Антиваксърите отричат първата страна – че има нужда от ваксините, че работят и че рискът е минимален и съобразен със заболяването, което предотвратяват. Скептиците са тези, които поставят под въпрос втората част – дали моделът на ваксиниране е оптимален. Скептиците не влизат в ролята на „тоалетни изследователи“ изравяйки изречения извадени от контекст от случайни трудове, за да покажат, че всъщност във ваксините има отрови и всичко е конспирация за печелене на пари и контрол над населението. Разграничението идва в това дали се доверяваш на науката, но имаш съмнения как следва да се подходи в обществото.

И с право трябва да имаме съмнения. Една от основните причини да се прибягва към задължителна имунизация е продължаващия десетилетия провал на здравните власти да поддържат квалификацията на лекарите. Особено личните лекари са в немалка степен в основата на антивакс настроенията срещу ваксината за коронавирус. Докато повечето от тях ще застанат твърдо зад тези от задължителния календар, липсата на разбиране на материята и доверие в здравните авторитети довежда до същия чисто човешки цинизъм, който ще срещнете у всеки бакшиш настояващ, че „я скапаха тая държава“.

Тази некадърност на чиновниците, пренебрегване на тлеещ от години проблем, затваряне на очите пред всякакви хомеопатични, нутриционистични и холистични залитания на уж сериозни лекари и активно подкопаване на капацитета и доверието у здравните институции доведе до ситуация, в която нямаме кой да поведе борбата срещу една съвсем реална заплаха за обществото ни. В такава ситуация автоматичната реакция на повечето политици и чиновници е да се издават забрани, задължения и регистри. Това виждаме и сега.

От друга страна, в държави, където уж се славят с добрата си здравна култура и система, виждаме подобни стъпки. Истината е, че недоверието в науката и особено медицината има доста дълбоки корени и е сложен феномен, който наблюдаваме едва в последните няколко поколения. Липсата на т.н. споделена реалност пречи да се разговаря с такива хора, тъй като отричат основни постулати в науката и как работи човешкото тяло. Този феномен наблюдаваме специално при ваксините много преди да навлезе в сфера на политиката покрай Тръмп и дори в космологията покрай плоскоземците. Прави задачата толкова по-трудна, но е оправдава бездействието на чиновниците ни не само преди пандемията, а и година след началото ѝ.

Фалшивите новини не са от днес

Нормално е хората да се притесняват. Оставяйки настрана страшната информация, която ни залива отвсякъде, дори страничните ефекти и противопоказанията изглеждат стряскащи. Свикнали сме да очакваме медицината да знае всичко, ваксините да са просто ежедневие, а за всяка болест да има лечение. Дори СПИН вече не е смъртна присъда, а хепатит B и C вече се лекуват с голяма успеваемост. С короната се върнахме обаче няколко поколения назад, когато пра-бабите ни са се редели с радост на опашка, за да получат децата им ваксинация срещу туберколоза и полио. Още 200 години назад и много хора са инокулирали децата си, за да ги предпазят от едра шарка. Самата процедура в началото си водело до 2% смъртност, но е това е било далеч по-добре от смъртността от болестта. Говорим и за време, където 40% от децата не са доживявали пубертет.

По онова време също е имало противници на ваксините. Рисували са колко противоестествено било да се поставя така препарат в тялото, нищо, че същото се е практикувало в България, например, от стотици години по интуиция като част от „бабините методи“ (заедно с пресоляването ма водата за къпане на бебето че да не се поти). В известен смисъл и следвайки дефиницията ми горе, грешно е обаче да наричаме тези хора антиваксъри. В мнозинството си те не са отхвърляли, че процедурата работи или е нужна. Някои са вярвали обаче, че подобна болест, както много други, са нужни, за да „прочистят“ обществото от „слабите“. Такива настроения виждаме и сред антиваксърите днес, макар преди няколко години да беше избутано встрани от основните послания в рамките на усилията им за ребрандиране към „ние искаме само избор“.

Основната част от противниците на ваксините при въвеждането на инокулацията са настоявали, че само бедните и затворниците следва да поемат този риск. Те, бидейки издигнати и знатни, нямало нужда да си правят труда. Вариация на тази тематика виждаме и днес в България, особено в припокриващата се общност на антиваксърите и неонационалистите.

Провалът е налице. Какво следва?

В огромната си степен хората, които не са се ваксинирали още, не са антиваксъри. Повечето не поставят под въпрос препоръката за ваксината или не са се замисляли просто. Някои се притесняват за ефектите, други не смятат, че болестта представлява риск за тях, трети подават ухо на слухове, а повечето не знаят какво да мислят. Тази какафония е в основата на това да сме в плачевно положение като ниво на имунизация тичайки по хълма на поредната вълна от смъртност. Дори загубата на близък или ежедневното броене на труповете не помага. Виждаме провал в комуникацията на властите, доверието в институциите и медицинската етика на твърде много лекари.

Провалът е факт. Въпросът е какво следва. Ако отговорим положително на дефиницията ми горе и целим максимално ниво на имунизация, какво следва тогава? Как го постигаме? Гоним ли до дупка всеки лекар съветващ пациентите си да не се ваксинират и да рискуваме още по-сериозен недостиг на кадри в системата? Въвеждаме ли задължение в система, която не успяваше да го наложи дори преди пандемията? При неработещи институции, прокуратура и съд какво според вас следва да направим, за да убедим повече съмняващи се, че си струва да защитят себе си и близките си.

Защото това е целта в крайна сметка. Антиваксъри е имало и ще има винаги. Въпросът е какво да направим, за да се намали влиянието им над другите, които просто се притесняват за семействата си. Как да го направим с една очевидно счупена система, но с премного надъхани и всеотдайни хора в нея, които не получават достатъчно подкрепа?

The post Какво разделя антиваксърите и скептиците? first appeared on Блогът на Юруков.

НЗОК и тежко болни деца – бюрокрация до смърт

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Заглавието може да ви се струва жестоко, а според НЗОК – навярно и незаслужено. Сведенията за работата им, които научаваме от родители, сочат именно в тази посока. За съжаление, както говорим вече години наред, прозрачността и отчетността на тази дейност на касата практически липсва. Това важеше и за Фонда за лечение на деца в последните си години преди да бъде закрит и дейностите прехвърлени в НЗОК. Там поне имаше обществен съвет, който наблюдаваше и помагаше да се ускорят нещата. Сега това липсва. Докато съществуването на фонда беше „временно решение“ години наред, НЗОК показа крайна неподготвеност, а в последствие и незаинтересованост да постави нуждите на децата на първо място.

Наистина, касата публикува кратки отчети с дейността си. От тях научаваме някои детайли, като това, че са издали малко повече заповеди през последните 6 месеца, отколкото заявления са били подадени. Това говори, че се справят със силно изостаналия куп от стари заявления чакащи често над месец за решение. Виждаме обаче в справката им, че над 82% от решенията и 71% от парите са за лечение в България. След като функциите на Фонда преминаха в НЗОК се видя ясна тенденция на прехвърляне на все повече лечения, трансплантации и други процедури в български болници – нерядко с плачевна успеваемост, недостатъчна компетентност и дори неясна нужда.

Фонд за лечение на свързани болници

Макар нуждите на отделни пациенти като процедури и цена да варират силно, наблюдавайки общите разходи и справката на самата каса виждаме, че не само са увеличили значително общите разходи за лечение, но и съмнително са ги прехвърлили към български болници за сметка на високоспециализирани такива в чужбина. Българските специалисти не са се подобрили значително в последните две години и половина, а нуждите на тежко болните деца може само да предположим, че са се влошили в условията на пандемията. Единственото разумно обяснение при липса на детайлна информация, каквато имахме до пет години от Фонда, е източване на касата и облагодетелстване на конкретни специалисти за сметка на болните деца. Тук е нужен детайлен анализ на случаите и сравнение с предишни такива с подобни диагнози. Единствено така може да се направи одит как се е променил начина на взимане на решения и дали това е по целесъобразност или става въпрос за конфликт на интереси.

Отделно такъв анализ би позволил да се разбере къде има най-голямо забавяне в чисто административната процедура. Докато НЗОК и предишни министри пламенно общаваха, че ще се справят с решенията по-бързо, виждаме точно обратното. Касата не изпълнява изискването по закон служебно да се снабдява с документи и експертизи. Вместо това остава стандартна практика да карат родители измъчени вече с диагноза и грижа за болните си деца да обикалят специалисти из цялата страна, за да събират подписи и да се молят за документи. Случва се също да стигат до параграф 22 заради нарочно нескопосано написана уредба.

Всичко това обаче става скрито зад 4-те странички отчет и го разбираме най-вече от водени дела за откази за финансиране или въобще незаведени заявления. Едно от малкото неща, които ни позволява да съдим за работата на НЗОК, е регистърът на Фонда. Той все още се използва макар хвърлените обещания и пари за нов такъв. Все така е и изключително трудно да се извади някаква справка от него, въпреки, че информацията в него е изцяло анонимизирана.

Отворете да не отворим ние

Трудно, но не невъзможно. От няколко години анализирам данните за заявленията към НЗОК. Линкове към досегашните ще намерите в статиите ми от ноември и февруари. Ето накратко изводите от последните шест месеца – между февруари и края на юли:

  • Подадени са 859 заявления
  • От тях 681 или едва 79% са завършили. 96.7% са с положителни.
  • Взети са 737 решения. Тоест решили са 56 заявления подадени от преди 6 месеца, а 178 тепърва следва да се решават
  • Заявленията решени от февруари насам са чакали средно 32.8 дни да получат финансиране. 7.4 дни или 22.6% от времето са чакали становище от експерти
  • Приемали са средно по 143.2 заявления на месец или 6-7 на работен ден
  • Искали са средно 450 становища на експерти на месец
  • Връщали са заявления с писмо за липсващи документи средно 53 пъти на месец или повече от една трета от всички подадени заявления
  • Само в три случая е отбелязано, че е търсено болнично заведение от касата, а в един случай касата е търсила служебно епикриза

Сравнението с предходните 6 месеца или същия период на 2020-та или предишни години е безпредметно заради пандемията, която съвсем нормално повлия както на администрацията, така и на тежко болните деца и родителите им. Данните за август липсват, защото отне значително време на доброволци да получат и обработят заявленията до края на юли.

Подробни графики

Както обикновено, публикувам и графиките илюстриращи тези изводи. Започваме с броя подадени заявления по месец и разбивка дали и какво решение са получили в бъдеще. Виждаме, че в последните месеци има увеличение на отказите. Няма особена промяна на броя заявления. Има разместване по месеци заради пандемията. Както стана ясно в предишната ми статия, това показва, че НЗОК е блокирала лечението на значителен брой деца чисто административно.

Гледайки същата справка, но като проценти виждаме по-ясно увеличението на отказите след октомври. Също виждаме, че по-малък дял от по-новите са останали без решение, но доста от старите са без ясен статус в регистъра. Въпреки подобрението в поддържането му след първата ми серия от статии през 2019-та, НЗОК изглежда все още зарязват нещата в един момент – например, когато родителите вдигнат ръце и се обърнат към кампании за дарения.

Тази графика показва колко време са чакали за решение средно заявленията по месеца на подаване. Тук включваме само решените случаи, така че след забавянето на онези подадени през май, наример, средните стойности за май ще скочат. Така научаваме, например, че през юли 2020-та заявленията са чакали почти 50 дни за решение, 10 от които са били само при експери. Това число намалява на месец през януари 2021. Виждаме намаление на времето, в което се чака за експерти, особено след огромните проблеми доказващи неподготвеността на НЗОК през първите 6 месеца. Все още обаче средно се чака около месец за решение, което е необяснимо.

Тук се виждат заявленията по месец на решаване. Забелязва се увеличаване на капацитета в последната година като всеки месец са взимали поне 100 решения. Разбира се, това не дава никакви сведения за „качеството“ на решенията и конфликтът на интереси във всеки от тях.

Тук отново виждаме времето, за което децата чакат за решение, но този път към момента, в който касата е взела такова. Вижда се отново намаляване на експертите, но общото намаляване на цялостното време е минимално. Това сравнено с разбивката по месец на подаване показва, че НЗОК са склонни да решават част от последните молби по-бързо докато други застояват значително време. Също така показва липса на подобрение в работата на касата в последните две и половина години. Важно уточнение тук е, че тези данни често не включват времето прекарано от родителите в събиране на документацията нужна въобще да им приемат заявлението.

Разбивката по дейности не дава подробна информация за времето, което всяка от тях отнемат, за да забавят решението. Виждаме обаче броя извършени такива. Все още има прекалено много писма към родителите за липсващи документи. Почти винаги те могат да бъдат набавени значително по-бързо и евтино по служебен път. Например, почти не се въвеждат в системата, че са искани епикризи служебно. Най-много са становищата от експерти. Сравнение с времето на Фонда виждаме, че има много повече бюрократични процедури като брой при не особено голяма разлика в броя на заявленията.

Тази графика показва броя на залежалите заявления във всеки един момент. С други думи, колко заявления залежават във всеки един ден от годината на някое бюро докато получат решение. Тъй като има доста заявления с неясен край, съм добавил в червено само тези, по които няма решение 30 дни след последното действие по тях като писмо или становище. Виждаме ясно натрупването и бюрократичното забавяне в сравнение с работата на Фонда.

На последно място показвам отново колко време са чакали заявленията към момента на решаването им. Виждаме, че тези решени до седмица след подаването се увеличават леко, но в съответствие с броя подадени. Остава значителния дял на тези, които са чакали между седмица и месец. През последните няколко месеца намаляват леко чакащите над месец, но делът им отново остава поне 1/3 от всички.

Всичко това е само механично сравнение на анонимизирани данни по месеци и дни. Не ни дава качествено сравнение за това как се лекуват тези деца, какви конфликти и търкане в процедурите срещат и защо при значително по-голям бюджет, НЗОК успява да лекува по-малко деца по-зле. Корупцията и конфликтът на интереси тук би било предпочитано обяснение, само защото алтернативата е болезнена некомпетентност.

The post НЗОК и тежко болни деца – бюрокрация до смърт first appeared on Блогът на Юруков.

Забранява ли WHO на жените да пият и защо някой му пука дали са в детеродна възраст?

от Боян Юруков
лиценз CC BY-SA

Относно „новината“, че „СЗО искала да забрани на жените в детеродна възраст да пият алкохол“ има няколко неща, които може би сме пропуснали и други, които имат нужда от обяснение. Първо, горе виждате точния текст. Той е част от първата чернова на плана 2022-2030 за намаляване на консумацията на алкохол. Целият документ на черновата ще намерите тук и тук. Конкретното предложение е в секция за образование, повишаване на информираността за вредните ефекти от алкохола.

Второ, нищо от това не е ново. Идентичен текст имаше в предишния план 2013-2020. Долу виждате снимка на параграфа от тогава. Ще намерите пълния текст тук и тук.

Това предложение се фокусира върху предпоставките и подтикването идващо от социалната среда за това хората да започнат да пият и да пият повече. В този смисъл стратегията подхожда към алкохола като към нормален наркотик и търси какво води до увеличаване на дозата и кои са най-уязвимите.

Съществен фокус тук има върху подрастващите и бременните жени, както и в последното десетилетие. Всъщност, всички знаем, че пиенето и пушенето в каквито и да е количества по време на бременност често води до увреждания и рискове за майката. В този смисъл като стратегическа цел се посочва информираността и осъзнаването на проблема. Не забрана, а по-голям фокус на кампанията за намаляване на зависимости.

Тук съвсем нормално беше попитано защо само жени в детеродна възраст? Защо не преди или след? Това ли е най-важното на една жена – че е в детеродна възраст? Момичетата под 15 са включени в другата категория подрастващи. Много добър е въпросът защо точно 15 до 50 г. Още повече, че прекомерната употреба на алкохол, дори да не бъде квалифицирана като алкохолизъм, носи многократно по-голяма вреда на мъжете от всички възрасти.

През 2018-та излиза доклад на WHO, в който се анализира развитието по темата и се подготвя почвата за черновата, която обсъждаме сега. Целия документ ще намерите тук и тук. В него се посочва ясно, че жените в глобален мащаб пият много по-малко от мъжете и това води до над 3 пъти по-малко смъртни случаи, както и 4 пъти по-малка загуба на здравословен начин на живот заради прекомерна употреба. Всъщност над 5 пъти по-малко жени имат проблеми с алкохола, отколкото мъжете. В развитите страни алкохолизмът е по-изразен. В Европа, например, 14.8% от мъжете и 3.5% от жените имат този проблем.

Всичко това говори още повече, че подобна стратегия следва да се фокусира върху мъжете, където алкохолизмът води до значително повече смърт, отколкото при жените, още повече в определена възраст. Причината обаче е в последствията. В същия този доклад се изследва ефектът на употребата на алкохол по време на бременност. Виждаме, че в Европа синдромите и уврежданията свързани с това са в пъти над другите региони. Говорим за 0.4% при синдрома и 2% при всички засечени отклонения.

На база тези анализи и общата стратегия за подобряване на репродуктивното здраве е установено, че т.н. social pressures, грешни представи за ефектът на алкохола, разни бабини методи и включително остарели разбирания на лекари са основната причина за прекомерна употреба на алкохол при жените, което в конкретната възрастова група между 15 и 50 г. води в немалко случаи до употреба на алкохол при бременност. Всъщност според региона между 0.2% и 13.9% от бременните са употребявали алкохол редовно. В немалка това идва и от митът, че умереното пиене е полезно за здравето. Именно затова е тази част от стратегията – за да образова.

Отделно, не трябва да забравяме, че за разлика от мъжете, жените преживяват множество промени през живота си. Независимо дали решат да имат деца или не, това, което минават най-малкото през пубертета и менопаузата няма аналог при мъжете. Когато стане дума за хормонални промени някак е прието да се обръщаме с насмешка на стереотипът за изнервеност. Всъщност обаче става дума за много повеч, тъй като тези процеси управляват всичко в тялото ни. При мъжете дори не се сещаме за това, но при жените дори в „стандартния“ случай носят със себе си сериозни болести и рискове. В този смисъл, когато говорим за физиологичен ефект от злоупотреба със субстанции, ефектът върху женското здраве е значително по-голям.

Всичко това има сериозен негативен ефект не само върху женското здраве, но се мултиплицира пряко и косвено като увреждания при следващото поколение. Косвения ефект е наблюдение, че заради ключовата си социална роля, ако майката в едно семейството пие сериозно, подрастващите имат толкова по-голяма склонност към злоупотреба. С други думи независимо, че алкохолизмът е значително по-малък при жените, ефектът върху тях и обществото като цяло е много по-значителен. Дори умерената употреба смесена с грешно разбиране за ефекта ѝ е идентифицирана като прекурсор към такива по-сериозни проблеми.

Точно затова този текст е останал в черновата на плана. Не е нещо ново, а ефект, повод за притеснение и нужда от внимание, която е идентифицирана отдавна. В сегашната буря от новини има риск да отпадне като стратегическа цел, което би било лоши. Още повече, че видимо никой не се е опитвал да забранява на жените в която и да е възраст да пият. Особено в Европа, където изглежда ситуацията е най-тежка.

The post Забранява ли WHO на жените да пият и защо някой му пука дали са в детеродна възраст? first appeared on Блогът на Юруков.

По срещи в Bucuresti (2)

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Преди доста месеци отидохме заедно с Бистра в Букурещ – днес ще продължим из румънската столица.

Приятно четене и гледане!

По срещи в Bucuresti

част втора

Здравей отново, драги читателю!

Дойде време да поемем на разходка из букурещките потайности и да видим какви неща за гледане има из румънската столица. Готов ли си за това приключение? Да? Слушай тогава…

Кратък курс по елементарен румънски – за всеки случай

Няма как човек да разглежда ефективно и да разбира какво се случва около него без елементарни познания по езика. Затова, драги ми читателю, се чувствам длъжна да те ограмотя и да ти кажа кои са най-елементарните фрази на румънски, които ще ти трябват за да си общуваш ефективно с хората, поне на елементарно ниво.

Румънците са много отзивчиви (противно на нашето мнение, че приличат на „студени западняци“) и повечето млади хора знаят поне три фрази на английски, но за сложна комуникация трудно може да се говори. По-възрастното поколение почти не говори езика, така че за да си комуникирате добре е най-хубаво да позапомните няколко фрази на румънски, за всеки случай.

Ако вече се чудиш от какъв зор превръщам пътеписа в урок по румънски, веднага ще ти дам една хубава причина, драги ми читателю – всеки обича да чуе как чужденец си кълчи езика да произнесе поне „благодаря“ на неговия език. Ако ги питате обаче, всички единодушно ще ви отговорят, че няма за какво да се учи румънски (също като нас, и те не ценят езика си и се смятат за малка и незначителна страна). Въпреки това, три фрази на румънски, дори и произнесени с калпав акцент, гарантирано ще предизвикат усмивки и ще отворят врати. Така че, нека да понаучим малко елементарен румънски…

Първата шокираща новина, която имам за теб е, че в румънския има много, ама много български думи. Те се произнасят по същия начин и много често значат същото като на български (само се пишат мааалко по-странно). Вторият шок, който имам за теб е, че съвременният румънски е единственият пряк наследник на латинския. Затова, доста от думичките в румънския са взети от там (което може да е малко плашещо ако вземеш да учиш граматика, но няма да се задълбаваме).

Да започнем с най-елементарните фрази – „да“ и „не“. Как ли са те на румънски? Имам изненада за теб, драги ми читателю, защото тук нещата са повече от лесни – да и не на румънски са „da“ и „nu“, произнасяно в доста от случаите като „ne“. Яко, а? Елементарните поздрави са следните:

„Добро утро!“„Buna dimineata“ (чете се като „бунъ диминяца“)

„Добър ден!“„Buna ziua“ (чете се като „бунъ зиуа“)

„Добър вечер!“„Buna seara“ (чете се като „бунъ сяра“)

„Лека нощ!“„Noapte buna“ (чете се като „ноапте бунъ“)

Отговорът на всеки един от тези поздрави е или повторение на фразата, или просто „buna“, в смисъл „добра да е“. Впрочем, „buna“ значи и „здравей“. Фразата за „довиждане“ пък е „la revedere“ като се произнася като една дума „лареведере“.

Произнасянето на тези фрази правилно (което никак не е трудно), ви гарантира следващи шантави фрази на румънски, така че това със сигурност ще ви трябва:

„Не говоря румънски.“„Nu stiu romaneste“ (чете се като „ну щиу румънещи“)

Тук изписвам думите без чафките и опашките, които имат при изписване на румънски и една от причините е да не те стресирам, драги ми читателю, тъй като аз поне като видя хиляда и една чафки по буквите изпадам в потрес.

Едни от най-важните думи, които трябва да запомните са „благодаря“ съответно „multumesc“ (чете се като „мулцумеск“) или „multumim“ (чете се като „мулцумим“) ако е учтива форма за благодаря и  и „моля“ –  „cu placere“ (чете се почти като една дума „куплачере“, румънците обикновено мърморят това под нос), което в буквален превод значи „за мен е удоволствие“.

Ето още няколко важни фрази, без които няма как да минете ако сте в Румъния:

„вход“„intrare“ (чете се като на италиански „интраре“)

„изход“„iesire“ (чете се като „иешире“)

„забранено“„interzis“ (това по-често ще го виждате написано, отколкото да трябва да го четете, но все пак, чете се приблизително като „интерзис“)

„билет“„bilet“ (изненадааа!)

Ако искаш съвсем да шашнеш своите румънски домакини, можеш да кажеш ето това „sa traiasca romaneasca“ или „sa traiasca romania“ (първото се чете като „са тряска румъняска“, не се хили, драги читателю, не се майтапя ни най-малко, а и двете значат „да живее Румъния“). Гарантирам, че ако румънските домакини не паднат под масата от смях след тази фраза, значи не са румънци.

Няма да те отегчавам повече с румънски фрази, драги ми читателю, само ще вметна, че има доста думи, които са същите като на италиански.  Освен това можеш да разбираш доста от думите със следния трик – когато думата завършва на „-ul“ и нищо не ти говори, просто разкарай окончанието и ще получиш смислена за теб дума. Пример: „aeroport-ul“ – летище.

Общо-взето, ако си учил италиански, испански или имаш някакви познания по френски и латински, в комбинация с българския ще разбираш някои неща. Затова, да прекратим езиковия урок (по-късно ще си говорим за храна) и да преминем нататък.

Особености на румънската национална мизантропия

Национален спорт на българите е да плюят България. Колко е гадно, мръсно, колко са ни корумпирани политиците и пр… Докато плюем собствената си държава обаче, обикновено даваме за пример съседите – вижте ги гърците как успяват да си изкрънкат пари и как излизат на протест при най-малкото нещо, което им нарушава интереса, вижте ги сърбите как не цепят басма никому, вижте ги румънците какви са богати… и всякакви други подобни. В протежение на цялото това нещо обаче не ни хрумва, че националният спорт „плюене на държавата“ може да съществува извън пределите на страната ни.

Оказва се, че каквото и да мислим за България, не сме единствените, които плюят държавата си. Румънците, например, не правят изключение. В представата на българите, румънците са онези паралии от Букурещ, които минават транзит през родината с лъскавите си возила на път за гръцките курорти или пък други, не чак толкова заможни, но все пак състоятелни хора, които наводняват родното северно Черноморие. За българите Румъния има несравнимо по-добри и по-поддържани пътища (който е бил, може да потвърди, особено в Трансилвания), по-развит културен туризъм и уредени туристически обекти, много по-добър ред и законност (за румънските катаджии се носят мрачни легенди, че не само че не вземат подкупи, но и следят нарушителите с хеликоптери!!!) и гражданско общество (съдейки по протестите последните години и по факта, че имат министри в затвора заради корупция). Нещата стигат до там, че Северозападът на България къде на шега, къде сериозно искаше да се присъединява към Румъния, защото там било по-хубаво… В Румъния също така има прекрасна природа и невероятни зимни курорти (все пак Карпатите ли са това, или какво?!) и там изобщо всичко е по-яко и тревата расте по-зелена от другата страна на Дунава…

Какво обаче мислят румънците за обствената си държава?

Ами същото което мислим ние за своята. Като начало – пътищата са им стари, тесни и лошо (!!!!) поддържани. Един човек ми каза, че през последните 27 години не били направили нито един метър магистрала, пък ние в България сме били по-добре, имали сме магистрали (ти да видиш!!!!). Плюят, че нямат добри пътища, които да минават през Карпатите, пък ние имаме през нашите планини. Когато споменавам за Трансфагарашан, те ми казват, че много бавно се пътува и не става да въртиш по завоите часове наред. Пътищата в Букурещ пък им били тесни и изобщо не ги поддържали като хората – никой не си мърдал пръста да разшири трите ленти в едната посока.

Тъй като валеше сняг, успях да чуя немалко плюене и по въпроса със снегопочистването и изобщо комуналните услуги. Като начало, общинарите са тъпанари, защото чистят само най-централните улици и пръста си не мърдат да изчистят останалото. Нещо повече, няма достатъчно места за паркиране и това е огромен проблем, транспортът е гаден и отвратителен, идва на доста дълъг интервал, стар и очукан е и като за капак, в час пик трябва да се тъпчеш в него или да чакаш по час, за да се набуташ в заветното вагонче.

Румънците смятат, че ние сме далеч по-добре от тях,

защото си промотираме туризма (!!!!!) и печелим добре от него. Тук вече прихнах да се смея и започнах да им обяснявам за нашите скапани курорти, но разпалено ми възразиха (при това в хор!), че в България било по-евтино, по-хубаво, храната била по-вкусна, офертите по-изгодни, обслужването в пъти по-добро. Една жена дори ми каза, че на Пампорово било организирано като в Австрия (!!!!!!) като дори ми изброи къде точно в Австрия е ходила да кара ски. За румънците, България е по-читавата държава, защото ние сме правели нещо, за разлика от тях.

По отношение на гражданското общество ми обясниха, че протестите стават на площада пред университета в Букурещ, а не пред парламента (но за тази част малко по-късно).

Освен това, коронният номер на повечето румънци, при това без значение от пола или възрастта е, че

по времето на комунизма са живели по-добре, имало е работа за всички, а Букурещ е бил само за родените в него,

защото е имало адресна регистрация, като нашето жителство едно време. В момента няма работа, младите не могат да си намерят работа по специалността, всички идват в Букурещ от знайни и незнайни паланки и градът е претъпкан, мърляв (!!!) и общо-взето, ако можеха, биха се преместили в Клуж…

Като изключим географските особености, тия думи не ти ли звучат познато, драги ми читателю?

Тях може да ги издрънка всеки средностатистически българин, грък или сърбин и няма да има особена разлика. Явно плюенето на родната държава и обясняването на това колко по-добре се справят комшиите е национален спорт във всяка една държава на Балканите. Какво пък, явно не сме чааааак толкова различни.

Обратно към пътеписа обаче – Букурещ е голям град и няма как да не започнем с най-голямата сграда в него (и не само), а именно Палата на Народа.

Чаушеску и грандиозните му проекти – историята на една диктатура

Преди да разгледаме забележителностите, останали от времето на тоталитарния режим в Румъния, ще се наложи да разберем що за режим е бил това, драги ми читателю. Така че затегни колана и се приготви за едно пътешествие в тоталитарното минало.

Румъния в по-ново време е известна като страната застреляла управляващата си двойка през 1989 г. Не знаех нищо за това и реших да попитам румънските си домакини каква е цялата история с Чаушеску и кой в същност е той. Домакините ми, млади образовани хора, учещи в чужбина и съответно относително обективни (относително, повтарям!) решиха да ми обяснят цялата работа като за идиоти.

Всичко започва през далечната 1918, когато в едно бедно селско семейство се ражда Николае Чаушеску. На 11 отива в Букурещ да чиракува за обущар и цял живот си остава с началното образование. По стечение на обстоятелствата, партийният вятър го довява на самия връх на управлението на Румъния и през 1965 той става нещо като румънския еквивалент на Тодор Живков. Отначало е харесван, защото се опитва да се отдели от влиянието на Москва, дърпа се от Варшавския договор и общо-взето се опитва да общува и със Запада. ОБАЧЕ, с течение на времето нещата стават все по-зле за румънците.

Чаушеску не е никак добър към собствения си народ,

точно обратното – тормози го системно. Ето няколко елементарни примера. По негово време абортът е строго ЗАБРАНЕН като се казва на жените, че трябва да имат поне 4 или 5 деца, при това без значение дали има с какво да ги изхранват, или не. Това пък води до масово изоставяне на деца и строежа на множество сиропиталища. Тези деца обаче не са гледани от държавата, а продавани от нея, срещу големи суми на бездетни семейства от Западна Европа. Разводът също е забранен, освен в изключителни случаи (а какво е „изключителен случай“, драги ми читателю, е доооста разтегливо понятие). Телевизията я има само за няколко часа на ден, при това черно-бяла и така до 1989. Освен това, тя е пълна с пропаганда. Затова румънците от южна Румъния гледат БНТ и по-възрастните поназнайват български и още си спомнят българските предавания, най-вече „Лека нощ, деца!“ и „Студио Х“.

Диктаторът не спира до тук – за да намали външния дълг на държавата и да я превърне в международна суперсила (странно защо всички диктатори са обсебени от мания за величие?!), той слага

ограничения върху всичко, дори стоките от първа необходимост

Например – на едно семейство се полага само една бучка масло на седмица, без значение от броя хора в него. Когато жените отиват да пазаруват, те имат купони – веднъж изразходвали дажбата, няма откъде да си набавят повече храна. Една бучка масло на седмица може да ти се вижда като доста, драги читателю, но румънците си хапват доста масло, така че никак не е много. В добавка към всичко това, токът, газта, водата и отоплението спират почти всеки ден, в магазините трудно се намират дори стоки от първа необходимост, а националната телевизия предава само по два часа на ден, при това само пропаганда. Това е само част от всичко, което е направил Чаушеску със собствения си народ, но за да изброя всичко ще ми трябват няколко страници. Ще се огранича само с това, че в Румъния мразят и него, и жена му Елена и в червата.

Като оставим всичко това настрана обаче,

Чаушеску успява да остане в историята и с пълното преустройство на центъра на Букурещ

(и с разни други откачени проекти, за които ще си говорим друг път). Именно така се появяват на бял свят Палатата на Народите и прилежащите й сгради. Това, драги ми читателю, е най-голямата административна сграда в света, като е на второ място по размери изобщо след Пентагона. За да я построи, Чаушеску унищожава половината от стария център на Букурещ (ъдето повечето сгради датират от преди Втората Световна война и са паметници на културата) след земетресението от 1977 (известно в България като „земетресението в планината Вранча“. Беше на 3 или 4 март 1977, в София беше много силно, а в Свищов или Силистра имаше срутени блокове – бел.Ст.) Не стига това, но и

унищожава множество църкви

Онези, които не са унищожени, са преместени на релси (!!!!) на други места.  Само за построяването на Палатата са разрушени три квартала от стария предвоенен Букурещ.

Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ -Букурещ, Румъния
Една от църквите, преместени на релси по време на градоустройствения план на Чаушеску. Снимката е от музея на Букурещ.

Самият Палат на Народа е огромен

обясниха ми, че за да я разгледам ще ми трябват няколко години и се почва още от подземията. Аз обаче съм ентусиазирана да вляза, но въпреки това ме отрязват, обяснявайки, че вътре може да се влезе само с предварителна резервация и при това само с група. Няма начин да се появиш на вратата и да влезеш така. Така че и зимата, и лятото се разминавам само с гледане на сградата отвън. Казват ми, че ако вляза вътре, непременно трябва да се добера до балкона в центъра й, тъй като от него се разкрива невероятна гледка. Всъщност, самата Палата се вижда от почти всяка точка в радиус от няколко километра, особено около булеварда (от единия му край можеш да я видиш да се издига в другия).

Такава сграда обаче има нужда от подобаваща околност, така че Чаушеску построява булевард копие на Шанз-Елизе, с множество фонтани, всеки с различно име.

Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ - Букурещ, Румъния
Част от модерните кооперации построени около новосъздадения от Чаушеску център на Букурещ.

Кулминацията на булеварда е на няколко преки преди палатата, където има невероятно кръстовище с огромен кръгъл фонтан. Булевардът се нарича „Унири“ (което ще рече „обединение“ на румънски), а площадът –

пиаца Унири

– е главният транспортен център на града. Там, освен че е красиво, можете да се прекачите на всякакъв вид транспорт за където и да е из Букурещ. Фонтаните пък светят в различни цветове през нощта и също са много красиви.

Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път - разстоянията в Букурещ са огромни -Букурещ, Румъния
Пиаца Унири и фонтанът през лятото. В дъното се вижда Палатата на народите. На снимката изглежда на пет крачки, но всъщност е на около двайсет и пет минути път – разстоянията в Букурещ са огромни. 

Внимание! Пресичането на кръстовището около пиаца Унири може да е проблем.

Кръглият фонтан в средата създава кръгово движение, но тротоарите около него са четвърт кръг и не на всички места има светофари или пешеходни пътеки. Още по-лошо става, ако решите да минете през някой подлез, защото метростанцията под кръстовището е разпределителна (като Сердика при нас) и има няколко входове, изходи и нива. Тъй като едната вечер през август се загубихме там, на следващата попитах домакините как, аджеба, се пресича. Те обясниха, че сме пропуснали правилния изход, защото е сбутан между магазините и самият проход е много тесен (на мен ми приличаше на мръсен безистен или ниша). Така че, ако не искате да влизате в метрото, просто внимавайте къде пресичате на пиаца Унири!

Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право - огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради – Букурещ, Румъния
Палатът на народа, видян от паркинга пред нея. Румънците твърдят, че на това място се организират концерти и имат право – огромно е. Когато обаче няма подобни събития, просто става паркинг за прилежащите административни сгради.

Пред Палатата на Народите има огромен полукръгъл площад, който през повечето време служи за огромен паркинг, а иначе – за концерти. Сградите около булеварда са мрачни и сиви в соц-стил, за да не засенчват красотата на творението на Чаушеску. Румънските блокове са далеч по-зловещи от нашите – някак си, изглеждат все едно ще те смажат с огромното си количество бетон и странните си форми. Букурещ на Чаушеску е бил един сив, мрачен и негостоприемен град.

Съвсем различен е бил Букурещ на крал Карол…

По стъпките на крал Карол

Крал Карол е може би най-обичаният румънски владетел и първият румънски крал, който успява да обяви независимостта на Румъния. На него се приписват хиляда и един строежа и какви ли не постижения. Доколко има истина в това е друг въпрос, но едно е ясно – старите сгради в Букурещ са наистина невероятни! Аз много си падам по архитектура и красиви сгради, така че няма как да не се заплесна по разните му там красиви неща наоколо. Честно казано, много повече ме влекат интересните сгради от онова време, отколкото някоя картинна галерия. Искаш ли, драги читателю, да се разходим из сградите от онова време? Искаш? Хайде тогава!

Букурещ е пълен с красиви сгради датиращи от преди войните

Ако гледаш стари снимки на Букурещ, трудно ще повярваш, че става дума за едно и също място – толкова много прилича на Париж или Виена (без майтап). В момента нещата са малко по-разбъркани – някои сгради са строени в стар стил, други в западен, трети пък направо са си дворци на богати фамилии. До ден-днешен някои от тях са се запазили под една или друга форма. Освен дворците обаче има и десетки обществени сгради – болници, концертни зали, библиотеки, университети… Старият царски дворец и до днес съществува, макар и функциониращ като музей на изкуството. За разлика от нас обаче, румънците не са разграбили своя дворец и вътре все още е запазено великолепието от онова време. Домакините ми казаха, че в него има много картини на известни художници и изобщо си струва да се посети. ОБАЧЕ мястото имаше почивен ден в четвъртък, така че се разминах с него.

Основната улица, която пресича стария Букурещ е

Калеа Виктория (или улицата на победата)

– тя разделя града на две части и пресича Букурещ надлъж и нашир. Освен всичко друго, е и еквивалента на нашата Витошка, защото е пълна със скъпарски магазини, разни ресторанти и кафенета и тук-таме по някой хотел в сграда-паметник на културата. Повечето красиви сгради в Букурещ са съсредоточени или на тази улица, или на някоя нейна пресечка.

Ще започна с една доста любопитна сграда, която дълго време възприемах погрешно. Причината за това е дядо ми. Когато ни развеждаше из Букурещ преди 15 години (за това мааалко по-късно), беше обяснил, че това е сградата на операта. Тогава толкова се впечатлих от старовремската сграда с красиви колони и кръгла форма, че тя остана един от символите на Букурещ в главата ми. Така че през август, когато тръгваме една интернационална групичка да изследваме Букурещ и аз си правя устата да отидем до това място като обещавам, че е много красиво. Едната мацка пуска локация (явно на нейния телефон нещата бачкат по-добре) и след известно лутане се озоваваме пред сградата. Изненадаааа! Това изобщо не е операта!

Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк – Букурещ, Румъния
Ето така изглежда Атенеумът. Действително една от най-красивите и емблематични сгради в Букурещ. През нощта е красиво осветен, а през деня е много популярно място за отдих в центъра, тъй като е заобиколен от парк.

Сградата е известна като

Атенеума,

наистина е невероятно красива, но всъщност е сградата на Филхармонията и е концертна зала. Искаме да влезем да разгледаме – в нета има снимки на вътрешността и те меко казано са „уау“ – но ни отрязват като тикви. В Атенеума наистина може да се влиза, но само в определени дни и часове, когато няма репетиции. Ние, за съжаление, сме се набили точно по време на репетиция, така че се задоволяваме със снимки пред сградата, което също не е за изпускане.

Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен - Букурещ, Румъния
Една от сградите в близост до Атенеума. Контрастът в архитектурните стилове е пълен.

Почти срещу Атенеума, в пълна негова противоположност, се мъдри една мрачна соц сграда, за която ми казаха, че била „офисът на Елена Чаушеску“. Пред нея пък има някакви изключително изкилиферчени скулптури (в стил психеделичен соц реализъм). Никак не ми е интересна, предвид кой е живял там, така че продължаваме нататък.

Малко по-нататък, до Атенеума, се разполага една от най-красивите сгради в Букурещ – тази на

библиотеката на букурещкия университет

Ако си мислиш, драги ми читателю, че Ректоратът на СУ е красив, помисли си пак! Защото тази сграда не стига, че има кулички от двете страни, но е вдлъбната по средата. С паметника на крал Карол отпред пък е невероятна за снимки. За съжаление, Калеа Виктория, на която се намира, е доста натоварена улица, така че за читав кадър трябва да се чака доста. Гледката на централния вход със статуята на крал Карол обаче си заслужава.

Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше – Букурещ, Румъния
Библиотеката на университета в Букурещ гледана фронтално от другата страна на Калея Виктория. Бая чакане отнесох, докато направя този кадър, но пък си заслужаваше.

Паметникът на този забележителен владетел стои пред сградата неслучайно – в самия край на ХIХ век крал Карол основава тази библиотека, строена и разширявана от един и същи френски архитект през следващите 20 години. Сградата е една от най-красивите в Букурещ и си заслужава да се види по всяко време на денонощието. Тъй като през август нямах много време да я щракна като хората, през март щъкам около нея до откат, за да си направя яки кадри. Вътре по принцип би могло да се влезе, но нямах време да проверя. От надничането през отворената врата мога да кажа, че мястото явно е не по-малко впечатляващо.

Като заговорихме за университета в Букурещ, неговата сграда,

Ректората

имам предвид, също не е за изхвърляне. Намира се на улица успоредна на Калеа Виктория и е на пет минути пеша от библиотеката. Сградата е голяма, строена в средата на ХIХ век от предшественика на крал Карол.

Площадът пред университета

пък е много важно място за румънците. По стечение на обстоятелствата, през 1989 те се събрали на масов протест именно на това място и пак по стечение на обстоятелствата успели да свалят Чаушеску (историята е сложна и оплетена, така че няма да се спирам на нея). От този момент нататък, когато нещо не им изнася, те се събират на същото място, преименувано по случай паметната дата.

Площадът пред университета през лятото - Букурещ, Румъния
Площадът пред университета през лятото.

Подлезът на университета пък е същински лабиринт, където човек може да се загуби като едното нищо. Причината е, че станцията на университета също е разпределителна, т.е. е нещо нато метростанция Сердика при нас и от там можеш да се прехвърлиш на друг транспорт. За разлика от подлеза на пиаца Унири обаче, тук поне има ясни табели (стига да знаеш кое какво е…). Така, след погрешен завой, една топла августовска вечер се оказваме пред сграда с вид на дворец.

Bucureşti 51, Bucureşti, 051416, RO

Страшно красива, готино осветена през нощта и много интересна на вид. Аз, много ясно, се втурвам да снимам преди да проверя какво е. А кратката справка с табелката пред нас показва, че всъщност сме се натъкнали на болница. Истинска и действаща в момента болница, при това! Забрави за грозния Пирогов или за откачените сгради на Медицинска академия, или пък за Военна болница. Тази сграда тук слага нашият царски дворец в София в малкия си джоб!

Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена. - Букурещ, Румъния
Фасадата на болница Колча, снимана през оградата. Мястото е красиво през всеки сезон, а вечер е много красиво осветена.

Справката с табелата показва, че не само е красива, но и много стара (за болнично заведение).

Болницата Колча,

защото така се казва мястото, е отворила врати през далечната 1704 година и от тогава до сега не е преставала да лекува хора. Това е най-старата болница в цяла Румъния и може би една от най-добрите (ако се вярва на онова, което намерих в нета за нея). Колкото и да е красива обаче, в нея не може да се влезе (под никакъв предлог) като турист. Затова снимките стават само от външната страна, при това през заключената порта.

Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара - Букурещ, Румъния
Фасадата на хотел Интерконтинентал Букурещ е една от най-запомнящите се сред по-новите сгради. Намира се на адски оживено кръстовище, така че за снимки трябва да се изчакат няколко цикъла на светофара.

Друга забележителност срещу сградата на Ректората е

хотел Интерконтинентал

Booking.com

По принцип, човек не би трябвало да включва хотели в списъка със забележителности, но аз включвам това място заради дядо ми. Когато ни развеждаше в оня ден преди 15 години, той разказа странна история: как по време на земетресението от Вранча през 1977, този хотел така се гънел във въздуха, че изписал латинската буква S по време на труса. Огъвал се, тресял се, но не паднал. Оттогава сградата станала един от символите на Румъния, като доказателство, че румънците може и да се огъват, но не падат. Никъде не можах да намеря снимка на подобно нещо (но пък от друга страна, кой идиот ще тръгне да снима по време на земетресение от 7+ по Рихтер?!). Обаче успях да открия, че хотелът наистина не е паднал по време на земетресението.

Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи) - Букурещ, Румъния
Сградата на театъра в Букурещ, гледана от същото кръстовище (с хотел Интерконтинентал са съседи).

Точно до него се намира

странната сграда на румънския театър

На фона на околните красиви стари сгради, тази изглежда като някаква шантава постмодернистична кръпка с изкилиферчени скулптури пред нея. Грозна ми е, затова щраквам два кадъра и подминавам. По-късно ми обясниха, че театърът изглежда толкова странно, защото са се опитали да наподобят формата на каубойска шапка, много обичан аксесоар на най-известния румънски драматург, работил в същия този театър дълги години.

Мен обаче ме впечатлява друго място – от нямане къде да се ходи (защото все приключваме около 4 следобед, когато е късно да се ходи по музеи) – и домакините ми решиха да ме заведат в

музея на Букурещ

Той се помещава в стар дворец на същото кръстовище, точно срещу театъра и определено впечатлява дори само отвън. Впрочем, точно под музея има много удобен голям подземен паркинг, така че няма нужда да се притеснявате за паркиране.

Музеят на Букурещ отвътре - това е фоайето - Букурещ, Румъния
Музеят на Букурещ отвътре – това е фоайето

Самият музей е още по-впечатляващ отвътре. Ако си бил в двореца Пелеш в Синая, драги ми читателю, вероятно можеш да си представиш за какво става дума – вити стилби, огромни венециански огледала, невероятни полилеи. Билетът струва 15 леи, а за снимане се плащат още толкова. Преди да се намръщиш обаче, драги ми читателю, държа да те уверя, че всяко бани (баните са румънските стотинки) си струва. Музеят видимо е реновиран скоро, защото цялото пространство е организирано много интуитивно и историята на града се проследява от най-дълбока древност до наши дни, при това с учудваща обективност.

Аз, естествено, се възползвам от парите платени за снимане вътре в музея и не пропускам да направя снимка на всеки експонат или по-интересно инфомационно табло. Такива има много, при това написани на много добър английски. Има също и филмчета, и страшно много снимки, гравюри и карти. Някои от тях бяха толкова откачени – като снимката на църква върху релси от по-горе, че нямаше как да не си ги щракна за спомен (и, признавам си, за целите на пътеписа).

Особено впечатляваща е частта, която разказва историята на Румъния след 16-ти век и за монархията, защото има изложени доста лични вещи на монарсите, както и техни портрети. Моите румънски домакини ми обърнаха внимание върху антропологическата въстановка на образа на Михай Смелия – първият владетел на Румъния, който успява към края на 17-ти век да обедини трите автономни области на Румъния – Трансилвания, Влахия и Молдавия. Този изключителен човек успява да докара османлиите до бяс с гениалните си тактически ходове и безпогрешната си дипломация и едва ли не еднолично успява да издърпа Румъния от хватката на султана. Затова, съвсем естествено, е смятан за един от най-важните румънски владетели.

Така е изглеждал Михай Смелия - поне според антрополози и историци - Букурещ, Румъния
Така е изглеждал Михай Смелия – поне според антрополози и историци.

Ако искате да прочетете всичко вътре в музея, ще ви трябва половин ден. Аз обаче нямам толкова, така че след два часа (най-вече мотане за да стане читав фокуса на кадрите) напускаме двореца – музей.

Като си говорим за музеи, един от най-невероятните, които някога съм виждала, се намира именно в Букурещ. Това е

музеят на румънското село

Намира се само на няколко крачки след Триумфалната арка (тя е на изхода на града, посока България) и ако имаш време, драги ми читателю, непременно трябва да го посетиш.

Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обаче - Букурещ, Румъния
Детайл от триумфалната арка, сниман през лятото. От автобус обач

Представлява сбирка от автентични румънски селски къщички, до една паметници на културата, които в продължение на почти 100 години са събирани от румънските власти, транспортирани в района на Букурещ и разполагани така, че да оформят истинско селце с две махали – стара и нова.

Табелата за „новото село“ в музея

На територията на музея дори има две автентични румънски църкви – католическа (от Трансилвания) и православна (мисля, че беше от Влахия). Разбрах, че съществува тъкмо като си тръгвах от Букурещ през август и се зарекох, че като идвам пак ще го видя. Така че когато ми предлагат да отидем там (защото поне той е отворен), си събирам потеклите лиги в кофа и тръгваме.

Когато пристигаме там вали сняг и моята домакиня се извинява, че трябва да ме изчака в колата. Махвам с ръка, защото времето наистина не е много топло, особено ако си настинал и й казвам, че нямам никакъв проблем да се пошляя из уличките на музея на открито сама. Още повече, че аз като снимам търча нагоре-надолу и се загрявам, а тя вероятно ще стои на едно място и ще се смръзне от студ.

Входът за музея е 15 леи (явно толкова е стандартната такса), а снимането вътре в къщите е забранено. Отвън обаче може да се снима колкото ти душа сака, така че се чувствам като в рая.

Нещо като „уличка“ в музея. Къщите са подредени така, че създават впечатлението за истинско село и ако човек има късмета да попадне таму когато няма тълпи, изживяването е невероятно

Домакините на музея са две дузини котки, които живеят в и около къщите (и вероятно се грижат да няма гризачи и други вредители). Тръгвам да се разхождам сама по почистените улички на селцето и се чувствам като в старовремска приказка. Влизам от двор в двор, надничам през прозорците и току се оглеждам дали иззад някой завой няма да видя истински хора от онова време, всеки зает със своята работа. Това място определено има своя неповторима аура, ненарушена от разни там комерсиални глупости.

Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони – Букурещ, Румъния
Една от къщите в музея. Те са избрани така, че една с една не си приличат, не се повтарят и са относително групирани по периоди и райони

В селцето има къщи от къде ли не,

като всяка от тях е снабдена с табела, която показва на картата къде се намира мястото в Румъния, каква носия са имали хората от този регион и каква е била къщата по принцип. Всичко това, написано на румънски и английски. Понеже предишната вечер е валял сняг, а аз съм първият посетител за деня, трябваше да почистя доста табели. Вътре в самите къщи са подредени традиционни мебели от съответната епоха – за старата махала това е 17-ти век, за новата – 18 – 19-ти. Прави впечатление едно нещо – румънците са имали доста по-масивни мебели от нас.

Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката... – Букурещ, Румъния
Тази къща е една от по-бедните (макар че в самия музей могат да се намерят и истински землянки от делтата на Дунав, в които няма абсолютно нищо друго освен един пръстен под). На мен лично ми направи впечатление, че тази мебелировка може да се види и до ден-днешен в някои български села. Може би без печката…

Забрави за дребната маса-паралия и ниските трикраки столчета от нашите къщи, или пък за посудата, която може да се вдигне с една торба. В румънските къщи има масивна и здрава мебел, високи столове и маси и шарена керамика. На пръв поглед, в някои райони май са били доста богати.

Букурещ, Румъния
Фрагмент от входа на една от църквите – румънците, по една или друга причина, имат навика да рисуват по дървото, точно както едно време са се рисували стенописи по външните стени на нашите църкви. Разликата обаче е, че на дърво тези стенописи много по-бързо се развалят.

Със снега наоколо, както газя сама без да има кой да ми пречи, се чувствам като на частно пътешествие назад във времето – мога да разглеждам всичко до насита, да снимам каквото ми харесва и да се дивя на разнообразната архитектура. Ако си ходил в Етъра, драги читателю, забрави всичко, което си видял там. Тук къщите една с една не си приличат и няма никаква комерсиализация (ако не броим хана, който също е паметник на културата, но в момента функционира като кръчма за туристите). Няма магазинчета, няма джунджурии за продан по улиците, няма цигания. Само ти и къщите, и евентуално табелите с информацията. Толкоз. Ако искаш сувенири, има предостатъчно в магазина на музея.

Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна – Букурещ, Румъния
Други, не по-малко впечатляващи къщи в музея. Според табелата пред нея, селото от което е взета се намира близо до границата с Молдова и Украйна

Освен това, този музей на открито е поне три пъти по-голям от Етъра. С тичане (ама говоря за истинско тичане през глава по по-изчистените пътеки) успях да видя около 70% от площта му за около два часа. Дори не успявам да разгледам обаче колекцията от воденици, тепавици и други подобни съоръжения, строени покрай Дунава, защото няма време. Дамата, която беше с мен чак се удиви, че съм успяла да видя и това. Ама аз за снимки всичко мога. От нея разбирам, че през пролетта това място е неповторимо с разцъфналите дървета. Дори се правят курсове за деца по традиционни занаяти. Тръгваме си от музея, а аз се заканвам да дойда пак, защото в това място усещам нещо магическо.

Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали) – Букурещ, Румъния
Този паметник на летците се намира близо до арката и е на почти на изхода на Букурещ в един от по-отдалечените (но доста модни квартали)

В този ред на мисли, има друг музей, недалеч от този на румънското село, има музей на румънския селянин. Той също беше в програмата, но за съжаление е затворен заради подготовка за някаква изложба. Също както музеят на селото и този е направен много добре, казват моите домакини докато се извиняват, че не можем да влезем. Освен това бил част от списъка на ЮНЕСКО. Но какво да се прави, друг път. Аз съм от щастлива, по-щастлива, че успях да наснимам странни румънски селски къщи, така че не си накривям капата особено. Така че въртим на кръговото около

Триумфалната арка

и обратно към центъра на града.

Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси – Букурещ, Румъния
Триумфалната арка през зимата. Мястото е кръгово движение, което е на почти два часа и половина пеша от центъра на града. За щастие обаче има автобуси

Самата Триумфална арка (или Arcul de Triumf, както е името й на румънски) е един от символите на Букурещ. Намира се на едно от най-натоварените кръстовища в града (честно, светофарите за пешеходци те държат по пет минути!) и маркира границата между относително разширения център и покрайнините. Около тая арка колите фучат с 300, така че всякакви снимки трябва да се правят от светофарните острови. Досега винаги съм минавала покрай нея транзит и съм я снимала пътьом, така че моля да спрем някъде, а аз ще походя пеша малко. Спираме, естествено, и аз прекарвам следващия половин час в щракане (в опит да хвана поне един кадър без да има кола, автобус, камион или друго МПС в него). В крайна сметка се връщам доволна в колата.

Всъщност, тази арка, колкото и да прилича на тази в Париж, е строена по съвсем друг повод. Строена сравнително късно – през 1936, за да почете падналите в Първата Световна война румънски войници. През нея не може да се мине, освен на националния празник на Румъния, 1 декември, когато правят голям военен парад, който минава точно под нея. Румънците много-много не й се възхищават (може би заради гадното кръгово, което им създава задръствания и ги кара да намалят любимата си висока скорост), но за мен това място е много красиво. Лошото е, че до това място няма как да се стигне пеша от центъра, защото е много, ама много далече. Доколкото видях, досами арката спира автобус, но знае ли човек откъде идва и накъде отива…

Обратно в центъра ми посочват друга забележителност (отново на вездесъщата Калеа Виктория), която на мен ми се вижда недотам забележителна. Става дума за най-старата и най-яката сладкарница в Букурещ, помещаваща се в сградата на едноименния хотел.

Booking.com

Това, драги ми читателю, е

сладкарница „Капша“

Любимо място на букурещлии, когато искат да похапнат нещо сладко, но със стил и едно от най-известните места в града. Независимо, че мястото се намира срещу огромен бароков фонтан и сграда с вид на средновековен замък, за ориентир румънците ползват фразата „това е до Капша“ или пък „от Капша това е едни-къде си“.

Относително неугледната фасада на сладкарница „Капша“. Снимана привечер.

Когато попитах защо това място е толкова известно, ми обясниха, че не става дума за сладкишите, които се предлагат там, а за

историята на мястото

В зората на своето съществуване, „Капша“ била ресторант, държана от предприемчив румънец със същата фамилия. Всичко било много френско, много изискано и… ужасно скъпо, но по някаква причина това място станало любимо за букурещката интелигенция – писатели, художници и тем подобни хора се надпреварвали да си запазват маса в модното заведение. Ако не са те видели да вечеряш или поне да обядваш в „Капша“, значи не си никакъв интелектуалец, никакъв творец. След като въпросният румънец починал, мястото сменило предназначението си, но и до днес все още е модно (макар че ме увериха, че далеч не е толкова скъпо, колкото някога). Сладките обаче, казаха ми, били първокласни. За мое огромно съжаление обаче, нямах време да вляза (или по-скоро стана време за пържола и бира, а не за кафе и сладки докато приключа с разглеждането). Но пък имам вече списък къде искам да отида. Вече май се оформя и списък къде искам да ям.

Улиците на Букурещ през нощта – Букурещ, Румъния
Улиците на Букурещ през нощта

Само на 500 метра след знаменитата сладкарница се намира друга страшно впечатляваща сграда. На пръв поглед прилича на музей или на дворец, но при моя опит да се набутам в двора (бяхме пак интернационалната групичка приятели, когато се шматкахме из центъра на Букурещ през оня слънчев и зноен августовски ден), охраната се развика, че има достатъчно снимки в интернет и да не снимаме. Аз обаче съм инат, така че имам снимки на мястото от другата страна на улицата. От там няма как да ме изгонят…

Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей  – Букурещ, Румъния
Сградата на банката, снимана от стълбите на историческия музей.

А каква всъщност е тази невероятна сграда? Оказва се

централата на румънската национална банка

Нещо като тяхната сметна палата. В интернет няма много информация, освен че сградата е построена и отворена през далечната 1900 година, а достъпът до самото място е ограничен, макар че човек може да си го снима колкото си ще, стига да не минава през оградата и да не го види някой бдителен полицай. Срещу сградата се намира националния исторически музей на Румъния (още едно място, което непременно искам да посетя!) Пак срещу тая сграда се намира и едно от най-емблематичните места в Букурещ, което има доста дълга история и с което ме свързват доста сантиментални спомени. Чети по-нататък и ще разбереш защо.

татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон – Букурещ, Румъния
татуята на император Траян както майка го е родила се мъдреше известно време пред историческия музей, но вече са я махнали от там. Обаче нямаше как да не споделя това странно нещо. Животното в ръцете му е някаква кръстоска между Капитолийската вълчица (оная, дето е откърмила Ромул и Рем) и нещо, за което домакините казаха, че е символ на Румъния, щото бил открит подобен ритон

Caru’ cu bere – историята на една легенда

Историята ми с това заведение започва мнооого отдавна – някъде преди петнайсет години, когато дядо ми решава, че ще ни развежда из Букурещ. Бил е човекът много пъти там, знае уж кое къде е (или само си мисли, че знае) и решава, че ще се прави на гид. Речено-сторено. Обикаляме ние улиците на Букурещ към осем-девет вечерта в една студена октомврийска вечер и човекът ни показва това и онова. Това било операта, онова било нещо си друго, вървим ние, дивим се, разглеждаме. Още си спомням онази разходка, главно защото по онова време Букурещ изглеждаше като Западна Европа на фона на мрачна и мръсна София. Шофьорите ковяха спирачки в момента, в който те видят, че се чудиш дали да пресичаш, красивите сгради бяха осветени през нощта (по онова време в София дори не бяхме чували за подобно нещо), беше относително чисто и подредено. От тогава в главата ми се е набила още една странна история.

Вървим си ние из улиците на Букурещ и по някое време на дядо ми му идва гениалната идея да ни води на ресторант в града. Ама не в кой да е ресторант, а в оня дето крал Карол едно време ходил да си пие бирата като обещава, че това било най-красивото заведение в Букурещ и изобщо било много хубаво. Въодушевени от цялата тая идея, ние се съгласяваме и от там започва едно търсене. Човекът желание има, ама хал-хабер си няма къде е това заведение в момента, така че през повечето време просто обикаляме и се оглеждаме. През първия час има ентусиазъм, но колкото повече време минава, толкова повече започваме да го разкандардисваме да си ходим, защото става късно и трябва да се минава граница. Той обаче е непреклонен – щом като е казал, значи ще ни води. Хеле след два часа мотане по знайни и незнайни букурещенски сокаци намираме заведението, влизаме и… ченето ми увисва.

Така изглежда Caro cu' bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените – Букурещ, Румъния
Така изглежда Caro cu’ bere отвътре. На снимката не може да се види съвсем добре, но таваните са изрисувани, същото важи за стените

Защото заведението е същински дворец с шарени сводести тавани, като дом на принцове и принцеси! Ако крал Карол вярно си е пил бирата тук, има защо. Влизаме ние, но се оказва, че няма къде да седнем, защото по същото време има сватба. Келнерът ни казва, че няма как да останем ако не поръчаме куверта на сватбата. Предвид, че вече е късно, нямаме безкрайно много пари и сме петима, решаваме за пропуснем. Знае ли човек колко пари струва кувертът на тая сватба? Така за пръв път се срещнах (и разминах) с вечеря в Caru’ cu bere, защото именно за това заведение ставаше дума.

Когато се разбра, че ще ходя до Букурещ миналия август, първото което казаха нашите беше „И да пиеш една бира в Caru’ cu bere!“. Аз, естествено, понеже си спомнях само колко е яко вътре, бях повече от твърдо решена да вляза този път и да си поръчам нещо, без значение какви са цените. Затова при посещението ми в Букурещ това място беше на челно място в списъка и една от разпечатаните карти е именно до там. Някак си онази история от преди 15 години ми е останала в главата и за мен Букурещ е неизменно свързан именно с това място.

Какво в същност е Caru’ cu bere и защо е толкова популярно?

Историята на Caru’ cu bere се простира цели 130 години назад, като през това време заведението не е спирало до функционира. Историята е дълга, объркана и напомня тази за американската мечта, само че в румънски вариант. Това е история за възхода на едно обикновено семейство, превратностите на съдбата и… щастливата развръзка. Искаш ли да я чуеш, драги читателю? Слушай тогава…

Някъде в средата на ХIХ век, трима предприемчиви братя пристигат в румънската столица, за да търсят работа. По стечение на обстоятелствата един от тях, Николае Мирча, става чирак на пивовар и не след дълго получава свое майсторско свидетелство. С много труд и предприемчивост Мирча успява да купи малко собствена земя и да отвори кръчма някъде към 1879 година. Името Caru’ cu bere всъщност е съкратено от Carul cu bere, което в буквален превод значи „Каручка с бира“ или, както аз обичам да го превеждам, „каручка с пиячка„. Заведението скоро става популярно и Мирча купува прилежащите земи, замогва се и започва да прави планове за разширение на заведението. Така в края на ХIХ век се появява сегашната сграда, която много напомня на истински дворец. Невероятният дизайн бързо хваща окото на тогавашния елит, защото Николае Мирча скоро получава орден от самия крал Карол, а заведението е включено в туристическите гидове още в далечното начало на ХХ век. След смъртта на знаменития основател, заведението остава в семейни ръце и продължава да поддържа популярността си като става еталон за добро обслужване, изискана кухня и неповторима обстановка.

Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви – Букурещ, Румъния
Вътрешността на мястото, снимана от втория етаж. Витражите са невероятно красиви

След края на Втората Световна война обаче заведението е национализирано и предадено в други ръце. Характерният интериор е замаскиран – прекрасните витражи-визитна картичка на заведението са намазани с ГИПС (вероятно защото изглеждат твърде буржоазно), а професионалните келнери са заменени с така до болка познатите ни намусени соц келнери, които се държат все едно си длъжен да им плащаш, че си седнал и дишаш. След 1989 година обаче, заведението се връща в ръцете на семейство Мирча и малко по малко възвръща стария си облик. До ден-днешен Caru’ cu bere се управлява от същата фамилия като в момента тече реставрация, за да стане мястото още по-красиво.

Днес, това е най-старата и най-известната бирария в Румъния и една от визитните картички на Букурещ. За дядо ми, ако не си бил в Caru’ cu bere, значи не си стъпил в Букурещ. Впрочем, всички туристи ги водят там, поне да се опулят на уникалния интериор. Аз обаче съм дошла, за да пия и евентуално да ям.

Да седнеш да пиеш бира в Caru’ cu bere – мисия възможна

През август…

Попадам на Caru’ cu bere една вечер с интернационалната компания, докато кръстосваме улиците на Букурещ в търсене на бар. Запомних мястото (благодарение на централата на банката отсреща) и си направих план как да се върна друг ден. Така се получава, че следващия път, когато се връщаме не съм само аз. Понеже обяснявам колко е яко мястото, навивам другия колега-българин и още едно момиче да ходим. Вътре е невероятен джангър, защото мястото е огромно, но претъпкано с хора – все има някой дето да влиза или излиза, трака се с чинии и чаши, вика се през масата, келнерите се мъчат да чуят поръчките, шумът е оглушителен. Ние нямаме резервация (откъде да ми дойде на ум да правя такава?!), но пък имаме късмет, защото ни намират маса точно до въпросните витражи (урааааа!). Поръчвам бира (цял литър, че да си я разделим) и ме гледат накриво (което е разбираемо, защото заведението не ще кибици). Поръчваме си и сладолед (защото ни е топло, не защото върви особено с бирата) и сядаме да гледаме.

Всяка вечер в Caru’ cu bere има програма след 8 часа и всяка вечер е нещо различно. Ние попаднахме на латино танци, или нещо подобно. Забавно е, весело е, танцьорите дърпат хората от масите, абе купон. Само е много шумно. Междувременно, моите спътници забелязват как функционира добре смазаната келнерска машина – мръсните чинии се изкарват на количка (защото са адски много), поръчките се приемат на таблет (за да не стават грешки), хората разполагат с радиостанции (!!!) за комуникация помежду си, а на бара има специални хора, които цяла вечер бършат подложки за бирени халби и самите халби.

На моите спътници толкова им харесва в заведението (аз съм се разтопила на локвичка от кеф през това време), че се връщаме за обяд в деня преди да си тръгнем. Понеже Caru’ cu bere е относително близо до университета, имат специално обедно меню за студенти на народни цени – като в зависимост от това как се справяш можеш да си избереш тематично меню (едното е озаглавено „двойкаджия“, друго пък се кипри като „отличник“). Понеже ми сбъркаха поръчката и ми се наложи да се карам (румънските келнери могат да са учтиви, ако им се иска, ама този точно настояваше упорито, че е прав), да ви кажа отсега – поръчвате ли нещо, сочете ТОЧНО това нещо в менюто, при това на РУМЪНСКИ!!! По-младите келнери говорят сносен английски, ама по-възрастните са зле с езика и като нищо може да объркат поръчката, както стана при мен. Все едно, трудно могат да ми развалят удоволствието…

През март…

След като ще ходя пак до Букурещ, естествено ще се пробвам да се набутам пак и в Caru’ cu bere. Харесва ми това място бе, толкоз! Обаче удрям на камък – отивам по румънските стандарти за вечеря в 6.30 следобед, ама хостесата ме отрязва като тиква с обяснението, че всичко е резервирано и ще трябва да чакам поне половин час за маса. „Ко?! Нйе?!“ казвам мислено аз и се фръцвам. Зер, не си тръгвам утре, ще мина по-рано. После румънските ми домакини обясниха, че в сряда повечето румънци си правят партита и е нормално Caru’ cu bere да е пълно, тъй като е любимо място за празнуване на каквото и да е. Затова, вечерта преди да си тръгна от Букурещ, решавам да мина към пет следобед, пък белким ми се отвори парашута.

Получава ми се и ми отпускат маса за час и половина, точно до хостесата, но с прекрасна гледка към витражите и вътрешността на заведението. Аз съм ОК, защото не съм дошла да вечерям, а да пия и си поръчвам, like a boss, внушителна халба с един литър (повтарям, ЕДИН литър) бира и миниатюрна румънска салатка за мезе. Обичам бира, цената е повече от изгодна, така че всичко е точно. Келнерът се връща с нещо високо около 40 сантиметра и тегло около четири килограма, ама аз съм ячка (да мъкнеш три кила и половина апарат по 12 часа си е своего рода фитнес) и започвам да си пия с кеф.

Въпросната халба бира... – Букурещ, Румъния
Въпросната халба бира…

По едно време виждам двама западняци, които потресено гледат как надигам халбата. Вярно, че изглежда тежичка и едра, а аз видимо изглеждам малолетна, но чак пък толкоз?! На английски обяснявам, че да, вярно е голяма халбата, ама пък е хубава и тия двамцата си тръгват с кисели физиономии. Еми, да си бяхте поръчали и вие, какво друго да кажа…

Плащам и си тръгвам с кеф. Цялото това нещо обаче ме наведе на едно заключение – ако ще влизате в Caru’ cu bere, гледайте да сте или по-рано (т.е. преди пет следобед), или да е през лятото, когато има повече място, защото изкарват маси на улицата пред заведението. През зимата тези маси ги няма и това смалява пространството, което пък налага времевото ограничение.

Впрочем, това заведение се намира на една от пресечките от Стария град на Букурещ, което пък ни води към…

Барове и архитектура – старият град на Букурещ и малко информация за нощния живот

Целият нощен живот на Букурещ се върти около Стария град. През лятото, нашите домакини ни водят там на бар.

Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива – Букурещ, Румъния
Това, размазаното, драги ми читателю, не е грешка, а огромна тълпа, тръгнала на поход през уличките на стария град. Нощният живот там е сърцето на мястото (уви), така че през лятото е адски претъпкано и доста шумно. Обаче архитектурата е красива

Пълно е със заведения с разнообразни имена, вариращи от „Кебабчийница при Халил“, през „Дюнер Тесалоники“ до „Пивница Дракула“. За всекиго по нещо, на всекиго според джоба. Шумно е, претъпкано е, особено в петък вечер (и особено през лятото – за една петък вечер през август видях такива изцепки, че започнах да се чудя румънците колко точно години не са били на клуб?!).

 стария град има всичко - от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения – Букурещ, Румъния
стария град има всичко – от гръцки таверни, през стриптийз барове (не се шегувам, рекламите висят по стените на къщите), до най-разнообразни заведения
Това е едно от най-шантавото заведение, което може да се намери в стария град. Ресторант „Дракула“ (името само по себе си говори)

Масите пък са наредени по улиците, така че се върви бавно и трудно и е хубаво човек да си държи чантата здраво (че нищо не се знае). Хубавото на стария град е, че на всеки ъгъл има полицаи (ама наистина са на всеки ъгъл!) и те редовно обикалят да гонят циганките-цветарки, пияниците и другите там подобни елементи, за да не пречат на останалите. Полицаите си имат по една палатка на всяка улица, дето води вън от стария град и си стоят там, и така цяла нощ.

Това място е известно като „Ханул Мануч“ и е една от най-големите забележителности на стария град на Букурещ. Нямира се точно до двореца на Дракула (за това по-долу в пътеписа). Представлява напълно запазен стар хан от 19ти век, който днес функционира и като ресторант (има за всекиго по нещо), и като туристически обект. Едно време, българските търговци са отсядали там, поне така пишеше в интернет… Иначе, никой няма да ви скъса билетче на входа, но пък не пречи да седне човек и да изпие една бира под сянката на дърветата в двора
Вторият етаж на хана. Там не пускат много-много и през зимата изобщо е затворено, но през лятото терасата се ползва за нещо като „вип ложа“

Важно!!! Старият град на Букурещ е малък на площ, но човек може много лесно да се изгуби,

поне така ме предупредиха моите домакини. Уличките са криви и тесни, наблъскани с маси и заведения и на човек може лесно да му се завърти главата. Затова ако ходите там или много внимавайте откъде минавате (аз помня кадри, така че общо-взето снимам на всеки ъгъл), или отидете с някой местен, който да ви води. Обясниха ми също, че където има павета, там започва Стария град.

Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката – Букурещ, Румъния
Гледка към идеалния център на Букурещ от една висока сграда. Палатата на народите се вижда в горния ляв ъгъл. Мястото всъщност е бар, но за тази гледка си заслужава да се потърпи музиката

Около него има доста по-високи сгради, на чиито покриви също има барове (с прекрасна гледка, впрочем), така че си струва да се опита.

Мен обаче много-много баровете не ме интересуват, но Старият град крие нещо доста по-интересно. На единия от входовете му има статуя на Влад Тепеш (известен и като Дракула) и някакви руини.

Букурещ, Румъния
Дворецът на Дракула, или поне каквото е останало от него.

На въпроса ми какво точно е това, домакините отговарят, че това е най-старият дворец в Букурещ. Строен от Влад Тепеш през 15ти век, може да се каже, че това е най-старата част на града. От самото място не е останало много, но днес е музей (за мое огромно съжаление, все затворен, когато минавах от там, защото беше все след 5 следобед). Може да се каже, че именно Влад Тепеш (страшно обичан и тачен от румънците, но за него и приноса му ще говорим някой друг път, драги ми читателю, тъй като историята си заслужава да се разгърне) е основал Букурещ. Така че неслучайно има негова статуя на входа на Стария град.

Интересното е, че старата църква, някога част от двореца, е напълно запазена и функционираща.

Румънците и религията – да се натресеш на църковна служба в румънска църква

Повечето румънци са източноправославни, точно като нас. Църквите им обаче нямат нищо общо с нашите. Като начало, са много, ама много по-малки от нашите.

Букурещ, Румъния
Една от няколкото църкви из Букуреш като тази е една от доста големите. Повечето са много, много по-мънички. Това тук е частично манастир (в десния ъгъл се вижда кръста на църквата), частично офис и жилищна сграда, частично нещо като сграда на „гилдията на не помня кого“.

Ама като имам предвид малки, имам предвид много, ама много малки! Побират грубо около 100 души и са буквално на всеки ъгъл. Дотолкова, че направо се чуди човек кой точно влиза там. При нас, това са само бабичките. Тук обаче, това са всички. Хората дори се кръстят на улицата, като чуят да бие камбаната.

Букурещ, Румъния
Ето така изглежда манастирът, в който влязох.

Та така, последната вечер в Букурещ, къде случайно, къде нарочно се набивам на църковна служба. Признавам, любопитна бях, пък нали и те са православни, що пък да не видим? И така попаднах миниатюрен манастир насред Стария град на Букурещ, църквата е точно до Caru’ cu bere, в събота следобед. На служба.

Забрави, драги читателю, нашите църкви, с просторни помещения, златни полилеи и искрящи свещи. Тази църква е малка и лъха на средновековие. Осветлението по време на  службата идва само от няколкото малки прозореца формат А4 и вътре цари полумрак. Аз се набивам в един ъгъл на притвора, да не преча (защото все пак съм чужда тук), връзвам си косата, както е редно при нас и чакам. И тогава става интересно. Църквата се пълни с какви ли не хора – млади и стари, богати и не чак толкова, бедни и не съвсем. Прави впечатление обаче, че никой не сваля шапка, както сме свикнали ние. Стоят си с гуглите, ушанките и капелите и хич не им пука. Всъщност, аз изглеждам странно, защото съм гологлава. Свещи също не палят, на моя въпрос защо, ми отговориха, че се палят отвън (в нещо като пощенски кутии), при това заедно за мъртви и за живи. Така че се отказвам да купувам свещи, да не взема да омешам конците.

Богослужението започва, привидно подобно на нашето, по мелодия, но хората пеят на румънски, а не на църковнославянски като нас и, което е по-интересно, вярващите в църквата пеят заедно със свещеника. Атмосферата е толкова нереална, че аз, дето дума не вдявам почти от това дето става около мен, се чувствам хем натрапница, хем част от нещо изключително. Единствената слаба светлина се процежда от една свещ в ръцете на свещеника, докато пее. Богослужението обаче не свършва дотук, защото започват да пеят два хора – един от монаси, един от монахини като се редуват да припяват някакви текстове. Слаба светлина осветява само нотите на съответната група пеещи и техните сенки се открояват на фона на всеобщия мрак наоколо.

Има нещо толкова невероятно в цялото преживяване, че слушайки напевите на монасите и монахините, започвам да се чудя дали е така във всички румънски църкви, защото в нашите определено нещата не стоят така. Като начало, монасите и монахините не се мешат по време на служба. Тук обаче те си стоят от двете страни на абсидата, все едно това е нещо нормално и обичайно. Напевите на мъжете и жените са в някаква странна хармония и докато се взирам в полумрака се чудя дали така не са изглеждали църковните служби преди стотици години…

За разлика от при нас, тук хората не чакат да свърши службата, а влизат и излизат подобно на чакалня на гара. Кръстят се доста по-различно от нас като в целия ритуал е завързано коленичене. Естествено, попът, облечен съвсем по нашенски с расо и епитрахил, минава с кадилницата, но всички да се кръстят, те се кланят, когато идва да ги благослови. Аз обаче съм инат и се кръстя, както е при нас (в крайна сметка, нито знам кое как точно се прави по тяхному, нито мога да го повторя правилно…). Решавам да проявя уважение и да изчакам службата, но тя продължава вече 45 минути и решавам да си вървя, защото вечерта наближава, а имам още планове. Така че отправям мислено и своите молитви и тръгвам да се промъквам към вратата. Там стратегически се е разположила монахиня, която побутва хората да не пречат на влизащите и излизащите и играе ролята на портиер.

Нашите църкви са почти винаги с широко отворени врати, за да може всеки който иска да влезе и да се помоли. Румънските църкви обаче са винаги със затворени врати, при това тези врати, дори и на най-паянтовата дървена църква са здрави и доста масивно изглеждащи. Който иска, ще отвори вратата и ще влезе. Самият манастир пък е ограден с относително масивна ограда и изобщо не прилича на нашите.

Въпреки това, в полумрака на настъпващата мартенска вечер осветеният манастир (в двора се е настанила възрастна монахиня да пази от вандализъм) и църквата, от която все още се чуват песнопения, ме кара да се върна в едно отдавна забравено време, когато именно такива места са били устоите на цивилизацията.

Но вече пада мрак и е време да си вървя.

La revedere Bucuresti!

Дойде време, драги ми читателю, и аз да си ходя вече и да се връщам вкъщи. Престоят в Букурещ далеч не е безкраен и така една ранна неделна сутрин се озовавам на летище Отопени. За прибирането с автобуса през август няма да разказвам, защото няма кой знае колко интересни неща в това да натовариш 30 килограма багаж в маршрутка и да се друсаш осем часа до София в нея.

Та, минала вече през абсурдните проверки на нашето летище на отиване, съм уверена, че тук хората са по-нормални. Но не би. Защото ако си фотограф, драги читателю, или пък имаш нещастието да носиш апарати със себе си, това те обрича на безкрайни проверки и буквално „разкостване“ на границата. И аз така. „Тук има апарати, нали?“ бодро пита полицаят на границата. Аз кимвам доволно, без да знам какво ще последва. „Хайде сега да извадим апарата от чантата и да го оставим в тази кутия“ продължава също толкова бодро служителят на граничен контрол. Изпълнявам безропотно, все още чудейки се, какво по дяволите мога да натикам вътре в апарата… Същото се случва на втория обектив и на останалата техника вътре в чантата. Минават ми нещата през скенера (да, драги читателю, обувките също!!!) и започва втори етап на проверката, защото всяка една част от фоточантата ми е надлежно проверена и обтрита с някакво подобно на лакмус картонче. При това не само фотооборудването, но дори и вътрешността на портмонето ми (!?!?!?), на която човекът отдели специално внимание. След като никъде нищо не пищи и се разбира, че не съм теротист, ме пращат да си търся гейта. Намирам си го и понеже съм два часа по-рано, сядам да размишлявам.

Румънците, драги ми читателю, харесват нас българите и България изобщо (какво има да ни харесват не ми стана ясно). Всеки, на когото казах че съм от България, побърза да ми каже къде бил ходил, какво е видял и колко му харесва. Някои по-смели се опитваха да вържат три приказки на български. Всеки, с когото си общувах, се опитваше да ме нахрани, упъти и изобщо да ми помогне (нещо, което искрено ме учуди предвид българската представа за румънците). Глупавите ми въпросчета по отношение на тяхната история (а аз съм цар да задавам такива в неограничено количество) пък бяха посрещани с усмивка и получавах учудващо обективен отговор (при това по някои доста горещи теми, като тяхното не чак толкова далечно соц минало). Успяваха да изтърпят дори фотографа у мен, който търчи напред-назад по уилиците, помъкнал четири кила статив и апарат. Може аз просто да съм попаднала на такива хора, знам ли, все пак всеки е различен… Въпреки това не мога да кажа нещо лошо за румънците.

Букурещ пък е красив град и трябва безкрайно много време за да може човек да го разгледа както трябва и предлага за всекиго по нещо. Написаното по-горе е само малка част от онова, което има да се види (а вярвай ми, драги читателю, дори аз не съм видяла още и една трета от онова, което искам да видя!).

Самолетчето-играчка се издига над румънската земя и ме отнася обратно към София. Преди да кацнем на нашето си летище, пилотът (или съдбата) ми прави последен подарък с панорамен кръг над идеалния център. Прибирам се на родна земя с карта памет натъпкана с красиви кадри, глава препълнена с впечатления и твърдото решение да се върна пак.

Ако трябва да обобщя престоя си нв Букурещ, драги читателю, мога да кажа само едно нещо за столицата на Румъния:

Bucuresti много ми haresti

 Автор: Бистра Стоименова
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Букурещ или писани от Бистра Стоименова – на картата:

Букурещ и Бистра Стоименова

Booking.com