„Троловете са на ДБ и ПП“. Тази лъжа тръгна от интервю вицепремиера по пропагандата Иво Христов и се поде от всякакви говорители, политици, журналисти.

Разбира се, ние в Демокртична България тролове нямаме.

Няколкото фейсбук страници, които бъркат в здравето на политическите манипулатори, не са наши и дори не познаваме хората, които стоят зад тях (с изключение на един от хората зад страницата BG Elves, когото познавам като местен активист).

Дали е редно политически мнения да се разпростаняват под псевдоним е отделен въпрос. Аз смятам, че е допустимо и част от културата в интернет. Но дори на страницата да пишеше „Зад страницата стои Иван Георгиев от Горна Оряховица“, нямаше да има особена разлика.

Но „трол“ значи друго и има друга цел – троловете са фалшиви профили, в общия случай без зад тях да стоят истински хора, чиято цел е да разпространяват и усилват дадено послание. Тролове могат да бъдат и обикновени хора, които със собственити си профили срещу заплащане да правят същото. А има и хибриден вариант, при който се плаща на обикновени хора да си направят по няколко акаунта – има такива репортажи по националните ни телевизии. Затова се говори за „ферми“ или „фабрики“ с тролове – защото бройката е много важна, за да бъдат подлъгани алгоритмите на социалните мрежи, че съдържанието, което харесват, споделят или създават е масово мнение.

Ние не само нямаме тролове, а сме единствената политическа сила, която е правила опити да намери решение на този проблем. И ще дам три примера.

През 2023 г. представихме публично законопроект, който целеше в определени случаи (допустими от гледна точка на хармонизираното европейско право) да задължим социалните мрежи да установяват координирано неавтентично поведение (т.е. профили, действащи по команда, най-често автоматизирано, да коментират/харесват/разпространяват дадено съдържание). Със законопроекта се предлагаха решения и на други канали за разпространение на пропаганда и дезинформация – напр. монетизирането на сайтове за фалшиви новини чрез фалшиви реклами – на хранителни добавки, фалшиви лекарства и др.

Тогава много от хората, които сега обясняват кой имал тролове, скочиха и казаха „сакън, цензура!“. Цензура, разбира се, нямаше, и от нас никога не би излязло нещо, което да отваря вратата за цензура, но тогава опитът за справяне с троловете беше удавен в такива заглавия и нравоучения.

През 2022 г., докато бях министър, на събитие в Давос, организирано от Украйна, говорих за ролята на социалните мрежи в борбата с разпространението на съдържание чрез координирано неавтентично поведение (тролове). Тогава имаше доклад на Фейсбук, че в месеците около нахлуването на Русия в Украйна, Фейсбук са свалили 2 фалшиви профила, свързани с Русия. Да, 2. Абсолютен провал – всички знаехме и виждахме какво се случва в социалните мрежи.

В този период имахме и срещи и кореспонденция с Мета на високо ниво. Изпратихме конкретно предложение – българското фейсбук пространство да бъде обект на задълбочено изследване за координирано неавтентично поведение. Мета отказа. В резултат на този отказ се роди и гореспоменатия законопроект.

Тогава от Мета ни попитаха „защо не използвате директния канал за докладване на съдържание“, на което моят отговор беше „защото не може правителството да казва кое е вярно и кое е грешно – ваша работа е да установите проблеми с поведението, а не със самото съдържание“.

Тази разлика е съществена. Винаги думата „цензура“ се появява, когато някой опита да говори по тази тема. А никога, по никакъв повод не е ставало дума за това държавата да определя кое е вярно и кое е „фалшива новина“ – това е гршено, опасно и не работи.

Пак тогава, през 2022 г. имах среща с двама еврокомисари в Брюксел – Тиери Бретон и Вера Йорова по отношение на същия проблем с троловете. Бретон поиска доклад с примери, какъвто подготвихме и му изпратих. Йоурова потвърди, че наблюдават същите проблеми с троловете и пропагандните наративи в Чехия, а и в много други източноевропейски държави. За съжаление Актът за цифровите услуги на ЕС беше в твърде напреднала фаза тогава и не беше възможно да се предложат допълнителни гаранции, че тролове няма да се използват за усилване на съдържание.

Все пак, Актът за цифровите услуги даде инструментариум на Европейската комисия да изисква мерки срещу това поведение. И това дава някакъв резултат. В последната предизборна кампания ТикТок свали 34 фалшиви профила на ДПС.

А Иво Христов вероятно може да разкаже повече за това кои профили, промотиращи Прогресивна България са били свалени от ТикТок и защо. Вероятно затова тогава Радев подскочи и заговори за „румънски сценарий“ ни в клин, ни в ръкав. Може би има обяснение и за десетките профили, пускащи едно също съдържание в подкрепа на ПБ, които бяха осветени в последните дни.

Пиша всичко това, за да не бъде подменяна реалността – нещо, което вероятно е добре описано в кремълските учебници по пропаганда. Учебници, които са успешно адаптирани за дигиталната ера.

Но както писах и онзи ден по друг повод – би било грешка да обвиним руската пропаганда за всички несгоди – най-малкото защото има достатъчно местни играчи, които си мислят, че като платят на „агенция“, която да организира тролски профили да им слагат сърчица, ще подквасят политическото море.

Различното мнение не значи, че някой е трол. Установяването на тролове е много лесно за Фейсбук и много трудно за странични наблюдатели, които не разполагат с метаданни. Трудно е, но не невъзможно да бъде намерено решение на този проблем и призовавам да търсим такова, вместо вицепремиери да си споделят фрустрациите от 3-4 анонини страници.

Материалът Чии са фейсбук троловете? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Убийството в Пловдив, при което човек беше пребит от група тийнейджъри и впоследствие умря от раните си, причинени по особено жесток начин, е поредната трамва за българското общество. Такива травмиращи моменти не бива да стават повод за политически престрелки и затова няма да видите сочене с пръст от страна на политическата сила, която представлявам. Освен за едно – за политическата злоупотреба с трагедии.

За съжаление, премиерът Радев подходи политически безотговорно и нападна опозицията, на практика обвинявайки я за убийствата – точно обратното на това, което трябва да направи един държавник в такъв момент.

В същото време идеологическите крепители на правителството му от няколко дни опитват да омаловажат случая и да го представят като битов инцидент – не, това не е битов инцидент или едни инициали, споменати между другото в криминалните хроники. Това е същият “идеен кръг”, който пригласяше при превръщането на предходния травматичен случай с убийства и самоубийства в политическо оръжие (случая “Петрохан”).

Разбира се, от никой случай не бива да се правят генерални заключения за държавата и обществото, но от всеки такъв случай трябва да се извадят поуки, да се научат уроци и да се вземат мерки.

Фундаментално заболяване, от което страда нашето общество, е недоверието към институциите – и то, за съжаление, е напълно основателно, предвид всеизвестното използване на тези институции за лични цели. Когато е широкоизвестно, че МВР пази наркодилъри, службите покровителстват радикални групи, а прокуратурата пази корумпирани политици, когато много публични политики са проформа, а дори тези, които не са, рядко постигат резултати, когато “за милиони няма закони, за кокошка няма прошка” е национален слоган, няма как да се култивира такова доверие.

Но общото говорене за “недоверие в институциите” не върши работа. При убийството в Пловдив се преплитат поне 5 конкретни сюжета от неработещата държава и недоверието към нея.

1. Вземането на правосъдието в свои ръце – когато държавните органи не си вършат добре работата по преследване на определени престъпления – в случая сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни – това отваря вратата за “ловци на педофили”. Но ловците не постигат правосъдие – освен очевидно грешният подход за улично правосъдие, в наказателният кодекс няма престъпление, при което някой се представя за лице под 16 години. Т.е. дори някой “ловец” да хване и да предаде някого на полицията, тя няма много какво да направи. Но това не означава, че няма цяло движение, което се занимава с тази тема – има издадена книга, телевизионни репортажи. Сега вече всички вижда защо това е неправилно, а някои бързат да трият статии и статуси, но фактът, че определени говорители промотират вземането на правосъдието в свои ръце (без значение с какви евфемизми е облечено то), е компонент от случилото се.

2. Превръщането на чувствителни теми в остри и разделящи политически позиции – популистки партии като Възраждане и ИТН, вземат на въоръжение инструментариума за политическо разделение от други държави – и от Русия, и от запада, и го прилагат пряко в България. Чуждестранни агенти, “пропаганда” в училище и какво ли още не. Всеки, който заеме нюансирана позиция, бива обявен за защитник на сексуални престъпници, за чуждестранен агент, а броячът на лайковете на очернящите статуси срещу него расте като брояч на такси-копърка. Това се пренася и на парламентарната трибуна – аз и мои колеги сме наричани какво ли не. И в поляризираната политическа среда и при непрестанните избори, човек става много внимателен да не вземе някой да извади две изречение от контекст и да бъде нарочен, че защитава насилници на деца.

Примери могат да бъдат дадени много, но ето един: моят опит да направя ефективна уредба за превенция на това осъдени (или дори обвинени) за сексуални посегателства да не могат да заемат длъжности, свързани с работа с деца, беше изкривен на 180 градуса и превърнат в заглавие “иска да премахне регистъра на педофилите”. Затова и в момента няма адекватна уредба, но не сме тръгнали да обвиняваме гласувалите против тези мерки или развилите фейсбук кампания срещу тях, че са виновни за това, че се наемат осъдени за сексуални посегателства да работят с деца. А прословутият регистър е много недомислен, поради което и не върши работа, но това може да бъде оправено само ако имаш мнозинство. Ако нямаш, всяко предложение става жертва на изостреното говорене срещу “морално-деградиралия” опонент.

Отговорността на публични говорители и политици да не радикализират общественото мнение не е осъзната в българското публично пространство. А тази радикализация на говоренето води и до радикализация в действията. Не директно и не веднага, но рано или късно ефектът е такъв.

3. Радикализацията – службите за сигурност трябва да проучват затворени групи, да установяват радикални елементи, да противодействат на паравоенни организации. Да изследват проникването на опасни и противозаконни идеологии, като нацизма, фашизма, неонацизма и да предприемат действия по тяхното пресичане. В случая с Пловдив става дума за последователи на руски неонацист. В други случаи произходът на лошия пример може да е друг. Но общото е неефективната работа на службите за сигурност срещу идеологии и течения, свързани с политическо и идеологическо насилие.

Вместо да пресичат такива опасни течения, службите за сигурност правят едно от две неща: или бездействат, или си отглеждат такива радикални групички, за “когато потрябват”. Бездействието е поради лиса на фокус и разбиране за значението на тези течения. Но дори когато има сигнали или инциденти, най-често службите (и МВР) започват да покровителстват такива групи, вкл. чрез вербуване на секретни сътрудници. За когато потрябват – ако трябва да се подготви някой компромат срещу публична личност, ако трябва да се хвърлят пиротехнически изделия по полицията по време на протести, ако трябва да се нагнети напрежение в определен момент. Само че понякога това излиза извън контрол. По този начин радикализацията или се проспива, или се покровителства.

Но трябва да имаме предвид и друго – заради гореописаното недоверие, ако ДАНС започне по-активно да следи какво се случва в социалните мрежи, ще има сериозно и оправдано недоволство – как така ДАНС ще следи какво пишем. Защото когато една служба е ползвана дълги години с политически цели, за компромати, за задкулисни игри, обществото ѝ няма доверие, че с няма да има злоупотреби. И така службите си самовръзват ръцете заради собствената си завладяност.

4. Образователната система е в колапс – ако има нещо, което може да противодейства дългосрочно и ефективно на всяка пропаганда, на всяко радикализиращо течение и не всеки популист, това е образователната система. Само че нашата е в пълна невъзможност да го направи, а дори напротив – вместо критично мислене, произвежда функционална неграмотност. И фатално се проваля в създаването на умения за идентифициране и отсяване на пропаганда и логически заблуди – нещо, с което например Финландия се справя много добре, поради дългосрочни целенасочени усилия. Няма да правя анализ на какви структурни предпоставки се дължи този ефект, но той е лесно установим и количествено, и качествено.

Има и редица въпроси към образователната система – можело ли е при работещи образователни институции това да бъде предотвратено? Имало ли е знаци и сигнали, че тази група ученици е склонна към агресия и каква е била реакцията? Вероятно част от тези въпроси ще получат незадоволителни отговори в следващите дни и седмици.

5. Социалните мрежи – мегафонът на крайностите. Алгоритмичното усилване на скандала, на радикалното, на разделящото, е фундаментален проблем на съвременните общества. Този ефект е изследван отдавна, и отричан от социалните мрежи, които търгуват вниманието ни за парите на рекламодателите. Със социалните мрежи има множество под-проблеми: използването на алгоритмичното усилване за разпространение на пропаганда. Руската федерация е особено добра в това, прилагайки старите учебници на КГБ в 21-ви век, чрез тролски ферми и мрежи от свързани сайтове, групи и страници, да насажда – дълго и методично – наративите за упадъчния запад, за великата Русия, но по-лошото: да дълбае в съществуващи разделения в европейските общества, като поляризира дебата.

Но ще бъде грешка, ако за всяка несгода обвиним руската пропаганда. Тя работи, ако има почва за това, ако има съществуващи разделения, и местни безотговорни играчи, които да се възползват. Тя усилва и разкрасява реалните усещанията на хората за съвременни проблеми, които държавите (в т.ч. България) не успява да реши. И да, в случая руски неонацист – инфлуенсър, в комбинация с български такъв, са създали в главата на обвиняемите за убийството фалшива реалност, която ги е превърнала в чудовища.

Извън усилването на крайности и среда за пропаганда, социалните мрежи са пристрастяващи и увреждащи неизградените психики на подрастващите. Затова в цяла Европа (и не само) е активен дебатът за забрана на социалните мрежи за деца. Ако нямаха достъп до социални мрежи, щяха ли да имат стимул да правят видеа на побоя и да ги качват за няколко лайка? Ако нямаха достъп до социални мрежи, щяха ли да паднат в заешката дупка на неонацистки течения? Много хора си задават тези въпроси и отговорът изглежда примамливо лесен. Той технологично и правно е много по-сложен, но след такива травмиращи обществото случаи, нюансите се чуват още по-малко.

Индивидуалната наказателна и морална отговорност за убийството безспорно е на извършителите, но комбинацията от (поне) тези пет структурни проблема няма как рано или късно да не доведе до това, което се случи в Пловдив. И затова дискусията е толкова хаотична и разнопосочна – защото се преплитат твърде много проблеми, които отдавана имат нужда от решения, но никога не са на фокус.

Ако имахме същата мотивация като нашите опоненти, ако бяхме толкова безотговорни и безочливи, колкото тях, и ако имахме същия медиен инструментариум, вероятно този случай можеше да се превърне в “консервативния” Петрохан – политически експлоатиран срещу тези, които насъскваха срещу различните, които дехуманизираха опонентите си, които създадоха абсолютно измислени идеологически разкази и политизираха до червено трагедията с шест трупа от началото на годината.

Но ние нямаме ни най-малко намерение да правим така, както биха те – всеки ден, през платени говорители и тролски ферми (каквито нямаме), да свързваме родители с нашите опоненти и да чертаем сценарии за ценностния упадък – единият баща бил избирател на Възраждане, другият баща бил съдружник на човека на Пеевски и коалиционен партньор на Борисов в Пловдив, едната майка била отявлен русофил, кандидат-депутатът на Прогресивна България от сдружение РОД промотирал ловеца на педофили (и след убийството изтрил статията), под ръководството на любимия на Радев шеф на ДАНС не е свършено нищо за ограничаване на радикализацията, а сигнал срещу един от убийците е имало преди месец, но убийството не е предотвратено. Няма да доукрасим тази фактология и да я навържем в конспиративен разказ за това, че една или друга партия е виновна за убийството.

Не просто от желание за по-висок политически стандарт, а защото това само би задълбочило проблема, разделенията и недоверието. Но няма и да валидираме желанието на идеологически защитници на властта всички дружно да махнем с ръка и да кажем, че това е просто битов инцидент. Няма и да мълчим, когато премиерът Радев безотговорно създава поредното противопоставяне, хвърляйки вината върху опозицията с абсурдни аргументи за паметници (нищо, че убийството е станало под зоркия поглед на Альоша).

Случаят в Пловдив трябва да има политическа реакция. Но не негативна, деструктивна и безотговорна, като тази на премиера, който за пореден път с подпъхнати думи от свои идеологически съветници разделя обществото, а осъзната и насочена към решаване на проблеми.

По горните 5 точки трябва да се вземат политически и законодателни решения. И те ще бъдат трудни.

По въпроса с преследването на сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни трябва да бъде обсъдена уредба (в Наказателния кодекс), така че ако служители под прикритие се представя онлайн за лице под 16 г, да може осъществяващите контакти със сексуални цели да бъдат осъдени (ако не е налице провокация пък престъпление). А по по-широкия въпрос с ефективното правосъдие, има още много, много работа, която започва от предстоящия избор на ВСС.

По въпроса с острите и разделящи политически позиции по чувствителни теми ще трябва бавно да бъде изграден консенсус, че когато когато си политик, публичен говорител, журналист, нямаш право да радикализираш хората и дебата, да дехуманизираш, да сочиш с пръст. За щастие ИТН и Възраждане получиха своето електорално наказание на тези избори, но опасявам се, че не е само заради безотгвоорното им поведение. А Прогресивна България под ръководството на Радев и съветите на Иво Христов започва да заема тяхното място.

По въпроса с радикализацията ще е нужна сериозна реформа в службите за сигурност, в института за доброволните (секретни) сътрудници на ДАНС и МВР (и контрола върху злоупотребата с тях), и фундаментално премахване на ченгеджийския маниер на цялата ни правоохранителна система, която приоритизира създаването на компромати и зависимости пред справедливостта и сигурността.

По въпроса с образованието ще са нужни съществени промени в разбирането за това какви са целите на средното образование и как те се постигат – и добавянето на един час по каквото и да било – по добродетели, религия, гражданско образование, дигитални умения и какво ли още не – само по себе си няма да реши тези проблеми. Ако не начертаем път към постигане на функционална грамотност, гражданска осъзнатост, инициативност и устойчивост на дезинформация и пропаганда, не правим нищо.

А по темата със социалните мрежи – дебатът за забраните на социалните мрежи ще продължи (и според мен такива мерки трябва да стъпят не на проверка на възрастта през електронна идентификация за всички потребители, а на приложенията за родителски контрол); ще трябва да се обсъдят мерки срещу координираното неавтентично поведение, използвано за усилване на пропагандни наративи, ще стигнем и до дебата за ограничаване на пристрастяващите елементи от дизайна.

Когато тези промени изискват законодателна инициатива, ние ще представим съответните законопроекти – няма да избягаме от своята отговорност да даваме предложения и идеи и с необходимата умереност за достигане до консенсус – не просто парламентарен консенсус, а обществен такъв.

А политческият урок е, че тези, които имаме повече видимост и мненията ни се чуват, трябва да подхождаме орговорно с тази привилегия. И да не я ползваме за насъскване и разделяне и за краткосрочни политически дивиденти, водещи до дългосрочни проблеми. Трябва всички, които с лекота се качваме на парламентарната трибуна или заставаме пред десетките микрофони, да достигнем до разбирането, че от думите ни има последствия. И да, този призив важи повече за нашите опоненти, но в никакъв случай не се изключваме от него.

Материалът За политическите поуки и политическата злоупотреба при травмиращи обществото инциденти е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

С документи на американските власти, публикувани от BIRD, отново се поставя темата за подкупа, даден от Божков на Борисов и Горанов, за да си спести милиони в данъци за хазартната му дейност.

Затова днес от ДБ пратихме писма до OFAC, прокуратурата и ДАНС. За да се изясни докрай с какво разполага САЩ, с какво разполагат българските органи и не следва ли наказателното производство да бъде възобновено.

И както винаги въпросът е не само за това какво установяват в САЩ, а защо българските правоохранителни органи се интересуват по-малко от корупционни престъпления в България, отколкото се интересува друга държава.

Въпросът е риторичен, разбира се – защото Борисов и Пеевски се ползват от чадъри в прокуратурата, която е задкулисно завладяна вече дълги години.

Но конкретната механика на завладяването е важна. И конкретните лица – също. Защото докато десетки независими прокурори учредяват втора прокурорска асоциация, сред останалите са най-верните слуги на модела, и то позицинирани на ключови постове.

Говорил съм и преди за прокурора, който не се интересува от показанията на Божков и други свидетели за дадения подкуп – прокурор Марина Ненкова от СГП, която винаги се „пада“ по особено интересните дела. Дела за ББР, за контрабандата в Митниците, за подкупа към Борисов, както и делото срещу мен.

За това, което OFAC установява за Божков и Борисов, прокурор Ненкова казва „дума срещу дума“ и прекратява досъдебното производство. Същата обаче кредитира показания на един единствен свидетел, че съм му дал флашка (каквато флашка не съществува) и ми повдига обвинение.

Но как Марина Ненкова се оказва прокурор по толкова много дела от висок обществен интерес? В СГП има около 120 прокурори, как така малка група прокурори винаги се падат по важните дела?

Отговорът е в специализацията и в административния ръководител, който може да определя групи прокурори, които гледат отделни групи дела. И така, скрити зад валидния аргумент за специализацията, с помощта на едни изтекли инструкции за донагласяне на случайното разпределение, административните ръководители в Софийска градска прокуратура си правят шпиц-команди за политически поръчки.

Само че за да имаш десетина прокурори за политически поръчки и съдии, които да потвърждават безобразията им, те трябва да са зависими – хванати в някое прегрешение и държани с него. Иначе едва ли доброволно биха газили закона – по-скоро биха си правили отводи.

Затова в СГП съществува „6-ти отдел“ – прокурори, разследващи само престъпления, извършени от съдии, прокурори и следователи. В момента 6-ти отдел е най-малък, само с верни хора на джуджето Емилия Русинова. Тези прокурори образуват досъдебни производства срещу “неизвестен” техен колега, искат СРС-та срещу магистрати, и всичко това после се превръща не в обвинителни актове, а потъва в компроматните банки. И така, малко по малко, системата се овладява.

Главният прокурор може да контролира всичко това. Да иззема дела, да отменя постановления, да налага организационни ограничения, за да няма шпиц-команди. Но рядко го прави, защото „е в играта“. Когато го направи, е защото някой е решил да “играем сам” или “да пропее”. А подчинените му прокурори, временно установени в прокурорската колегия, чинно избират административни ръководители, особено на СГП, които да гарантират, че смазаната машина ще продължи да функционира.

Разбира се, в картинката винаги участват и службите за сигурност – ДАНС, ДАТО, КПКОНПИ/КПК, чиито ръководители виждат и знаят какво става, разписват разпореждания за подслушване, притискат свидетели, но не носят отговорност – и изгряват назначение на някой нов пост – дали пак като шефове на ДАНС, дали като прокурори.

И така ОПГ-то си работи – част от него, облечено в прокурорски тоги, а друга част – в изпълнителна и законодателна власт.

Това е “моделът”, който трябва да бъде демонтиран. Това става с политическа воля, със законодателни и с кадрови действия – смяна на ВСС, така че да не се назначават такива административни ръководители, смяна на законодателството, така че злоупотребите със СРС-та, държането на трупчета, съзнателното наказателно-процесуално бездействие и др. способи да бъдат много по-трудни за реализиране, смяна на структурата на вземане на решения и управление на съдебната власт.

Без да бъде демонтиран този модел, все ще гледаме някъде навън да ни решават корупционните проблеми, които ограничават благосъстоянието и развитието. И това все няма да се случва, защото корупционните проблеми трябва да си ги решим ние като суверенна държава.

Материалът OFAC действа, прокуратурата спи – симптомите на завладяната съдебна система е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

В петък имах среща с представители ИТ сектора във връзка с повдигнатия от тях въпрос за ролята на системния интегратор и липсата на конкуренция. Срещата беше опит да се намери път към решаването на многото проблеми и по повод разменени остри реплики с министъра през седмицата.

Започнах срещата с 14 констатации:

1. Има проблем със свръхконцентрацията на „ИТ власт“ в Информационно обслужване (ИО), което не е демократично отчетна структура.

2. Има проблем със законосъобразността на директното възлагане чрез инхаус в полза на „бенефициери“

3. Има проблем, когато държавата възлага на външни доставчици без да контролира – кучето скача според тоягата, и някои фирми отбиват номера.

4. Има риск от концентрация на безотчетен достъп до данни – без значение дали е в частна фирма или в ИО.

5. Има проблем с обществени поръчки, при които има само един кандидат – такива има много при почти всички възложители, вкл. когато възложител е ИО (при превъзлагане от името на някой друг).

6. Има проблем с работата на парче, без технически грамотен екип да налага обща визия, стандарти и оперативна съвместимост.

7. Държавата има нужда от системен интегратор за някои ключови системи, както и за контрол и мониторинг. Държавата не може да си позволи да няма вътрешен капацитет и да е изцяло зависима за ключови дейности от частния сектор – дружества които фалират, биват придобити, сменят фокуса си, „извиват ръце“ и т.н.

8. Държавата не може да си прави всичко сама – не е ефективно, при липса на конкуренция цената не е оптимална, няма дружество, което може да поеме всичко.

9. Работата с държавата не може да е основен бизнес модел, но всеки устойчив ИТ бизнес трябва да може да работи с държавата.

10. ИО има много добри експерти, които са доставили важни и добри продукти – напр. еЗдраве, видеонаблюдението за изборите.

11. За доставка на хардуер и лицензи държавата трябва да се възползва от икономиите от мащаба, които дава централизацията и да договори максимални отстъпки – но това не трябва да е вратичка към фаворизиране на конкретни партньори на съответния производител.

12. Не трябва партньорите на производителите да бъдат лишавани от интеграционни услуги към доставените хардуер и лицензи, защото губят експертен капацитет, а държавата губи добавената стойност, която предоставят.

13. ИО трябва да бъде разглеждано не като извършващо търговска дейност, а като лице, осъществяващо публична функция.

14. Липсва адекватна законова уредба на управлението на ИКТ в обществения сектор, която да уреди границите на публичната функция, правилата за управление на продукционни среди, проследимостта на достъпите, механизмите за налагане на оперативна съвместимост и т.н. И тази липса води до всички и концептуални и практически проблеми.

Моето предложение за решение е да се приеме нов закон за управление на ИКТ в обществения сектор. И затова поех ангажимент през септември в Комисията по иновации и дигитална трансформация да предложа създаване на работна група, която заедно с бизнеса и изпълнителната власт да изготви законопроект. Аз съм предлагал вече такъв и работната група може да стъпи на него като основа – той няма претенции да решава всички проблеми, но е добро работно начало.

Ако си свършим работата, ще имаме закон, от който всички са малко недоволни. Но държавата ще може да мине на по-високи обороти, да се гарантира повече конкуренция, да няма безотчетна „ИТ власт“ и инструментариум за фаворизиране, да се ограничат личностните разправии, а срещу по-малко пари да има повече резултати.

Материалът Решаване на проблемите с управлението на информационните и комуникационни технологии в обществения сектор е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Радев в рамките на десетина дни каза следните две противоречащи си неща:

„Държавното ръководство на Иран много добре разбира, че американските самолети, които ще бъдат разположени на авиобаза „Безмер“, в никакъв случай не са за бойни мисии“ и „На 17 юли получихме нота от американското посолство с искане за разполагане на до 8 самолета-цистерни на летище „Безмер“ за подкрепа на операциите на САЩ в района на Близкия изток“

Тук има един въпрос, извън явното противоречие и „гънене“ – защо на Радев му е нужно да изглежда в приятелски отношения с Иран? Извън очевидното „за да си мислят хората, че сме си приятелчета с Иран и те няма нищо да ни направят“.

Част от дългогодишната руска пропаганда, насочена към България, включва основните линии за упадъчния запад, за великата руска армия, но и позитивна пропаганда за съюзниците и икономически партньори на Русия, в т.ч. Иран.

Русофилският електорат, към който се е прицелил Радев, е бил облъчван дълги години с антизападни наративи, които включват тезата за добрия Иран, борещ се срещу „хегемонията на колективния загниващ запад“.

Не е случайно, че Радев и неговите говорители ползват устойчиви словосъчетания от наръчниците на Кремъл: „колективния запад“, „това не е война, а специална военна операция“ (глупост, казана от зам-председателя на парламента), „военната помощ за Украйна само удължава войната“, заплахата за „тактически ядрен удар“ и много други.

Дезинформационните онлайн кампании са посяли семената, а говорителите на Прогресивна България, експлоатирайки същите опорни точки, се опитват да пожънат резултатите, като създадат трайно политическо ядро, което се идентифицира с този разказ – вкл. за загниващия колективен запад, лицемерно налагащ със сила ултралиберални ценности на нормалния консервативен свят.

Част от идеолозите и ключови медийни инструменти на ПБ опитват да наложат именно това разделение. Кризата в Сеута бива безмилостно експлоатирана в тази посока – въпреки критичната реакция на почти всички европейски държави срещу нелегалната миграция, и въпреки, че Испания с помощта на армията върна почти всички нелегални от Сеута обратно в Мароко, тезата ще продължи да бъде „Либерална Европа позволява да бъде превзета от африкански нашественици“.

И тук не е въпрос на това, дали чужда пропаганда попива на местна почва. И ще бъде грешка да оправдаваме всяка политическа несгода и криволичене с “руска пропаганда”. Особено защото е видно, че има достатъчно местни политически играчи, които опитват да налагат и експлоатират този фалшив разказ.

Да, „колективният запад“ прави грешки, залита прекалено по някои теми, действа мудно по стратегически въпроси. Но за България е вредно и опасно властта да се идентифицира с антизападния разказ, макар и камуфлажно прикрит заради нуждата от еврофондове и „силните карти“, с които САЩ разполага в геополитическата игра.

Вредно и опасно е, защото идентификацията на властта с този политически разказ го прави „мейнстрийм“, а от него следва дезинтеграция на европейския консенсус, който дълги години е необходимо условие за просперитет, а вбъдеще е единствената гаранция за сигурност. Да, България не е забогатяла толкова от членството си в ЕС, колкото можеше, ако местни феодали и мутри не я дърпаха назад заради контрола си върху съдебна система и служби, но е факт, че откакто в България има европейски консенсус, българите стават по-богати и живеят по-добре.

Всеки опит да бъде разрушен този консенсус, докато някой се мъчи да стане българския Орбан или Вучич, е опасен за България в дългосрочен план.

Затова една дума, едно изречение, едно интервю, едно действие, понякога предизвиква привидна свръхреакция у по-вслушващите се проевропейски избиратели. Защото когато премиерът каже “колективният запад”, а правителството се старае да изглежда като близък приятел на репресивния режим на аятоласите, хората усещат с кожата си опасността за собствения си начин на живот в средносрочен план.

Прогресивна България беше избрана от електорална коалиция – от група избиратели, в която далеч не всички споделят тази посока и този политически разказ. Радев беше избран като инструмента за демонтиране на модела Пеевски-Борисов (който попречи на реализирането на ползите от членството в ЕС) от едни, и като инструмент за откъсване от европейския път от други.

Ако обаче моделът не бъде демонтиран, а овладян, докато идеолози и пропагандисти налагат от най-високата държавна трибуна антиевропейския разказ, тази електорална коалиция много бързо ще се разпадне, защото и по-силно европейски настроените, и по прагматично настроените, ще видят, че ако останем в периферията на общата европейска сигурност и на европейската солидарност, това ще има само негативи за тяхното благосъстояние и начин на живот. И то далеч не само защото няма да има еврофондове.

Вероятно надеждата на стратезите на властта от кръга “петолъчка” е след 2 години европейският елит да бъде сменен и техните маргинални позиции в момента да се окажат мейнстрийм и в Европа. Но ще останат разочаровани. Както те самите осъзнават, когато дойдеш на власт, много бързо трябва да започнеш да вземаш реални решения и популизмът става доста по-трудна политическа линия, а носителите му се отварят за атака срещу политическото им лицемерие (както стана в случая с американските самолети). А и няма никаква гаранция, че евентуални нови европейски лидери ще гледат към Русия, даже напротив (ако гледаме Мелони, напр.)

Нашата роля (на Демократина България) като опозиция е да кажем тези неща достатъчно рано – не за да ерозираме властта самоцелно, а за да гарантираме, че грешните ходове не остават електорално ненаказани. И най-вече за да ги предотвратим, доколкото това е възможно.

Но ние не сме просто опозиция, която критикува и предупреждава. Нашата цел е да бъдем политически авангард на удържането на европейския курс на България, на европейския консенсус, на солидарността, законността и споделената сигурност.

За тази цел ние сме готови да проявяваме последователна умереност, за да не позволяваме на идеолозите на войните на идентичности да разрушават възможностите за създаване на електорална коалиция в полза на този дневен ред. Залогът е изграждане на ново издание на широкия проевропейски консенсус, който включва разбирането за важността да участваме в политиките по европейска сигурност и консолидация на ЕС в геополитически полюс.

Материалът За опитите на властта да разруши европейския консенсус е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Изминаха 77 дни от избора на правителство. За 77 дни то все още няма управленска програма. Няма ясни приоритети, зададени цели и срокове за изпълнение.

Липсва план за демонтиране на модела и освобождаване на завладяната държава, липсват мерки за ограничаване на кражбите в здравеопазването, липсва яснота за намаляване на бюджетния дефицит, липсва стратегия за отдавна отлагани проблеми като пътна безопасност, управлението на държавната собственост, безводието; липсва план за дигитализация на обществения сектор, и т.н. и т.н.

Не виждаме и секторни мерки срещу окопани олигарси – не виждаме план как ще бъдат отнети от Таки продуктовите такси, строителните договори и „капиите“ на Капитан Андреево, не виждаме мерки срещу схемите с емисии на Ковачки (а действията на РИОСВ срещу единия му ТЕЦ катастрофираха в съда), не виждаме и спиране на потоците към Орлин Алексиев, не виждаме спиране на схемите на Жоро-инсата с държавния резерв. Не виждаме и намаляване на апетита на доскоро верния на Пеевски Велико Желев. И т.н. и т.н.

Виждаме обаче друго – прегрупиране и засилване на някои олигарси. За Гергов е напълно очаквано, но трансферът на Самуилов от Пеевски към прогресивното начало е по-изненадващ. Министърът на земеделието пък още през 2022 г. бранеше Таки, така че на Капитан Андреево очаквано не се случва нищо, а неговата Нивел вече има сключен договор и при новата власт. А Орлин Алексиев захранва властта с още и още кадри.

Това, че брокерът Пеевски остана без охрана и без сграда бяха символните ходове, с които се започва, но не виждаме тези, чиито интереси е брокерствал, да бъдат изтласквани – дори напротив. Вероятно просто ролята на брокер се поема от някой друг.

Някой може да каже – за 77 дни какво искате? Гледаме обаче Унгария и виждам какво е възможно с такова голямо мнозинство – ясни и решителни действия – не само символни, а и конкретни спирания на кранчета, прекъсване на схеми и ефективни ревизии.

Ние внесохме редица законопроекти и проекти на решения, насочени срещу конкретни корупционни схеми и конкретни олигархични интереси. Резултатът е показателен – те или изобщо не стигат до разглеждане, или биват отхвърляни без реален дебат. Управляващото мнозинство е самодостатъчно в своята политическа дезориентация и очевидно няма воля да се изправи срещу модела, който твърди, че променя.

Липсата на управленска програма е най-удобният начин правителството да остане в политическата мъгла. Защото ако такава програма все пак се появи, най-вероятно ще стане окончателно ясно, че не се подготвят истински реформи, а единствено боядисване на фасадата на съществуващия модел.

Материалът 77 дни без програма и без демонтаж на модела е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

САЩ е съюзник и стратегически партньор на България. А режимът на аятоласите е репресивен режим, който стреля по собствените си граждани по улиците.

Но за съжаление никое българско правителство не би имало лукса да вземе свободно решение дали да разположи американските цистерни на българско летище. Защото realpolitik фактите са, че ако откажем, дерогацията за рафинерията в Бургас може да бъде отменена, а никое правителство не може да остави страната без бензин, дизел и авиационно гориво.

И ние разбираме това. Затова няма да злорадстваме, да ехидничим, да наричаме Прогресивна България „войнолюбци“, да плашим хората или да се отдаваме на евтин популизъм. Но именно Радев и Прогресивна България се отдадоха на такъв популизъм само преди няколко месеца. Обясняваха какви заплахи имало за страната и продаваха страх.

Очакванията на обществото трябва да се посрещат, но като политици имаме отговорност и да създаваме разумни очаквания. Да не злоупотребяваме с трибуната, която ни е дадена и да не се заиграваме със страхове. Нещо, което сега управляващите и конкретно Радев правеха дълго време.

Но когато дълбаеш разделителни линии в обществото дълги години, неизбежно пропадаш в тях.

Разбираме и желанието им да удържат несъвместимата електорална коалиция, която ги избра, но със захаросване на фактите, с атака по опозицията и с приказки за грандизиони бъдещи сделки няма да стане.

Всичко ни се представя като серия от сделки, транзакции, от които уж България печели. Но сме наясно, че няма как да си най-хитрия, и да въртиш едностранни „сделки“ със САЩ, Русия, Китай, Турция – това няма да свърши добре.

За съжаление, правителството на Радев не говори за Европейския съюз като за решение на всички тези проблеми, които сега се налага да решаваме с непрозрачни транзакции. Вероятно защото Европейският съюз е съюз на ценности и на солидарност, а не на политически транзакции.

ЕС е формиран на база на отстъпките, на консенсуса, на солидарността и на споделените ценности, а правителството на Прогресивна България руши презумпцията за солидарност – казва „дайте ни еврофондовете и ние няма да ви пречим“ – нещо, което противоречи на европейската идея.

Дългосрочното решение за сигурността на България минава през превръщането на ЕС в силен геополитически полюс. Иначе всяка държава ще се превърне в плячка на по-големите, защото никоя държава сама не може да преговаря от достатъчно добра позиция. А ние, с нашите пробити служби и неизградени институции ще сме сред най-лесните плячки. И докато си мислим, че се договаряме със САЩ, Русия, Китай и Турция, всъщност ще губим още и още суверенитет – т.е. способността да вземаме сами решения, без някоЙ да ни казва „ако не го направиш, ще ти спра това или онова“.

Правителството няма мандат за руши европейския консенсус, няма мандат да отклонява България от европейската солидарност. И трябва да бъде честно с българските граждани, да каже какъв курс реално поема.

Правителството днес можеше да получи нашата подкрепа за трудното и непопулярно решение, ако бяха честни, смиерни и ако с действията си до момента представяха план за алтернатива на транзакционното затъване.

Но вместо това те внесоха за гласуване решението без да ни предоставят нотата на САЩ, без цялостен доклад за рисковете от военното разузнаване и без отговор за това каква сделка всъщнсот сключват.

Затова днес не участвахме в гласуването, оставяйки управлявщите насаме със собственото си лицемерие и популизъм, и в компанията на Пеевски, който гласува всичко американско, с продължаващата надежда да бъде изваден от санкционния списък.

И правим това не за да натрием носа на управляващите за предишните им изказвания, с които насаждаха страх и разделение, а за да разберат, че когато управляваш, носиш много повече отговорност от това да казваш няколко добре формулирани изречения пред камери.

Материалът Позиция по проекта на решение за американските цистерни в България е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Специалните разузнавателни средства – тайният контрол, подслушването – са един от важните инструменти на завладяната държава. Иначе легитимно средство за разкриване на тежки престъпления, СРС-тата са превърнати в инструмент не за правосъдие, а за държане в зависимост. Наскоро стана популярна и темата за масовото подслушване на съдии и прокурори, с което след това подслушваните се контролират – вкл. как да отсъдят или какво да внесат по определени дела.

Затова, като част от усилието за демонтиране на модела и за реформа в правоохранителната система, днес внесохме законопроект за изменение на Закона за специалните разунавателни средства, с който поправяме много дефицити, позволяващи злоупотреби. Законопроектът е дълъг и влиза в много специфични подробности, но ето няколко важни елемента:

1. Уведомления за използване на СРС след изтичане на достатъчно дълъг срок – когато някой бива подслушван или следен от държавата, но от това не последва наказателно преследване, той трябва да бъде уведомен за това (такива са препоръките и на европейския съд по две дела срещу България). Много често тези СРС-та изобщо не влизат в съд и остават да висят някъде като оперативни материали, които да бъдат ползвани „когато потрябват“ – за компроматни цели или за натиск, а обектът дори не знае, че е бил подслушван.

2. Случайно разпределение на даването на разрешение за СРС (сред кръг от специализирани съдии във всеки компетентен съд) – до момента само административните ръководители и техните заместници разрешаваха подслушването и следенето, като по този начин вертикалният контрол „политическо влияние във ВСС -> избор на административни ръководители -> подслушване“ беше постиган. С нашето предложение това се премахва, като все пак съобразява особеностите на материята.

3. Ограничаване на злоупотреби при подслушване на магистрати – премахва се една важна неяснота за разрешението при използването на СРС спрямо магистрати, както и се гарнатира по-строгият режим на разрешаване при подслушването на обект (помещение, автомобил), който обичайно се използва от съдия, прокурор или следовател (с това досега също се е злоупотребявало – подслушване на обект, без да се посочва, че той принадлежи на магистрат)

4. Унищожаване на неизползвани материали – поради сложната уредба, има редица вратички, през които направени записи и текстовото им представяне се съхраняват за неопределен период от време, въпреки, че на база на тях не се повдигат обвинения и не се предприемат последващи действия. Тези вратички се затварят, като вкл. се създава ад-хок комисия с представители на различни държавни органи, която да прави нарочен преглед и да предлага за унищожаване такива, които незаконно са „залежали“ някъде из службите.

5. Дигитализация, проследимост и сигурност – въвежда се отдавна чакания централизиран регистър на разрешенията за използване на СРС, като спрямо него, така и спрямо действащите системи в службите, се завишават изискванията за сигурност на достъпа (за да не седят пароли, залепени по монитори на разследващи) и за проследимост на достъпите, с гаранции, че никой не може да си зачисти следите.

6. Разширяване на правомощията на Националното бюро за контрол на СРС и върху достъпа до трафични данни – трафичните данни не са СРС, но са сериозно навлизане в личната свобода – на практика могат да се ползват за проследяване на движение и поведение. Към момента контролът върху законосъобразното и пропорционално използване на трафични данни е занижен (единствено в парламентарна комисия, която фактически не го упражнява, извън общи годишни доклади).

7. Необходимост от повече мотивираност на исканията и не продължителното съхранение – в момента законът не изисква изрично да се посочват мотиви за съпричасността на подслушвания към извършено престпъление; не се изисква периодичен преглед при дългосрочното съхранение за целите на националната сигурност – с тези допълнителни гаранции, които се предлагат със законопроекта, се намалява полето за злоупотреби.

Задкулисието работи с инструментите на тайния контрол, за да „вербува“ своите подизпълнители, които държи на къса каишка и разстанова по важни позиции в държавата. Нашата задача е да премахнем инструментите за тези злупотреби (без да счупим легитимното използване за разкриване на прстъпления и гарантиране на националната сигурност).

Материалът Ограничаване на злоупотреби с подслушване и следене е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Изкуственият интелект навлиза в много сектори, но един от тези, в които повишаването на ефективността има най-голям потенциал и технологията е най-развит вид, е ИТ секторът. Изкуственият интелект пише код сам, и макар писането на код да е само част от работата, това може да има сериозен ефект върху пазара на труда. Има и едно усещане сред хора в сектора, че тъсренето се охлажда и има съкращения извън обичайното.
Затова поисках от НАП данни за динамиката на трудовия пазар в ИТ сектора (можете да ги свалите тук) – брой трудови договори по месеци, за всяка от многото длъжности в ИТ сферата.

Резултатът е, че поне на този етап не се вижда ясна негативна тенденция – общият брой на заетите във всички длъжности за последните 3 години расте – от 84 хиляди през юни 2023 до 90 хиляди през май 2026 г., като ръст има всеки месец спрямо предходния. С изключение на последния – май спрямо април 2026 г, с 200 заети по-малко. Ще следя дали това е начало на негативен тренд или временна флуктуация.

Когато влезем на ниво отделни длъжности, картината е същата – ръст навсякъде в последните три години, и спад в последните 1-2 месеца. Спадът в последните 2 месеца на основните 2 позиции: „програмист софтуерни приложения“ и „разработчик софтуер“ е около 100 заети (от общо над 22 хиляди). Разбира се, това не са всички длъжности за програмисти – има „програмист уеб сайтове“, „експерт по проектиране и програмиране“, „програмист-аналитик“ и др. – можете да ги видите в качения по-горе файл.

Разбира се, данните не включват някои други начини на наемане в ИТ сектора – напр. консултанти чрез B2B договор, в който случай експертът е управител, и съответно не влиза в статистиката. Не влизат и граждански договори, и някои freelance отношения през платформи като upwork. Данните не включват и нетехнически персонал на ИТ компании (т.е. самият сектор е по-голям от 90 хиляди). Но дори без тези данни, трудовите договори са достатъчни, за да се отбележи тенденция. Разбира се, гражданските, freelance и консултантските договори в повечето компании се прекратяват първо (тъй като е по-лесно), а чак след това – трудовите. Така че кривата вече може и да е тръгнала надолу, просто през трудовите договори това се отчита със закъснение.

Изкуственият интелект е и възможност, и риск. Но секторът е гъвкав и силен и смятам, че ролята на държавата на този етап трябва да е единствено в облекчаването на регулаторната тежест, за да могат компаниите да са по-конкурентни на тези от други държави (дългосрочните политки по подготовка на кадрите са отделна важна тема)

Материалът Изкуственият интелект и пазара на труда в ИТ сектора е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.