Много е странна тази времева перспектива! Когато ти се объркват и сливат минали събития и хем ти се струва, че са станали в някой от предишните животи, хем сякаш е било вчера. За мен си е точно такъв 1ви април, от 2008-ма година насам.

Трепкащ като дъждовни капки по листата на избързалите цветя, с предчувствие за нещо, което би могло евентуално да разкъса облаците. С песни на птици, които се водят само и единствено от слънцестоенето,… макар да няма слънце.

И с оная тръпка по цялата кожа, която винаги ми предизвиква прелистването на страниците на това 17-годишно творение с всичките му възходи, възторзи, драми, споделени радости, изляти води, пламъци, пръснати пепелища и покълнали стръци непреклонна надежда.

Всичко обилно поръсено с росата на вечния оптимизъм, извираща директно от Производителя – една нежнолилява вътрешност, колкото ранима, толкова и бодлива, наречена Душа.

Не знам колко десетки пъти съм се отчайвала, че съм като пресъхнало воденично колело, с повлекла от изсъхнали водорасли – бивши перуки на русалки. И изсъхнали раковинки по ъглите – остатък от пир на феи и магьосници…

И все пак, винаги е имало нещо – някой особен ден (пък бил и рожденият), или някое ново стръкче, или плисък на нова солена вълна, капчуци, пролети, или някой особено рошав облак, които да съживят изсъхналото русло. Да излеят живителни струи, за да ми напомнят, че съм тук.

Да напомнят, че още мога да се усмихвам, още мога да докосна капка, кацнала на върха на кактуса, или да хвана гълъбова опашка в полет.

Мога да уловя в делвата на моите писмена аромата на озон, дантели синева, глътка от изворите на феите, да разбъркам всичко с перо от фламинго и да си повярвам, че прелива пустата му делва!

… стига да има кой да си седне на каквото там трябва, и да излее всичко от нея

Доброволци за сритване на делвата винаги са добре дошли!

Просто сезонът е такъв – нито е хептен есен, да си сложиш палтото и да знаеш, че няма да си като сварена скарида в собствен сос следобяд… Нито е лято, да знаеш, че може да ходиш бос и вятърът няма да ти хапе месцата и да ти напомня правилото за буквата “Р”…

Но пък един от тези сезони, когато въздухът става бистър (за разлика от мислите ти), а взорът си избира измежду хилядите нюанси на жълто и зелено, обсипали пътечките вселенски.

А може и да е сезонът, в който обикновено боли. За загубен близък, за изгубен вкус към живота, за погубена надежда, за изгубено търпение, или просто за чувството да си … изгубен.

Добре, че все се намира по някоя добра душа, която да те погали с венчелистче-дума, с цветче-усмивка, с лъч-мисъл насочена единствено и само за теб – нещо, което винаги ти е липсвало, нещо което си изгубил в най-безценния миг. Защото затова са приятелите.

Да ти напомнят, че имаш да посрещаш и следващите пролетни напеви и цветове. Животът е хубав!

Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.

От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!

Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.

А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заполиташе вятъра…

Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.

И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.

Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.

… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…

И с любимата ми музика.

Макар, че се върнах преди няколко дни, нека тези думи да са само началото на хубава приказка, която с всяка снимка ще ме връща пак там.