Не, не, не е моя тая красота! Това съвършенство е на човека, който твърдеше, че не харесва твърди и светли обективи. И като го подбъзиквам какво е казвал, застава в поза “Ти нищо не разбираш!” и почва да обяснява, с присъщото му търпение на Телец, че твърдо и светло му било само макрото.
Обаче, то апетитът си идва със снимането! Затова, да му пожелаем и още твърди, и още по-светли, и най-вече – да е жив и здрав! :*
Ниий, адски много ме радват и бокетата, и лалетата! И всички снимки с тези дълги базуки! Чак ме подтикна и аз да си взема една, макар че сега ще трябва да си извадя и гиричките.
Честит да си! И със здраве и хъс да твориш! За всички, които случайно ще минат на рождения ден на Сан Антонио от тук, препоръчвам надникване в Галерията му (цъкни с лапа, както викат в някои сайтове )
Те са радостта от пролетта и живота. Следват посоката, налята от семе в луковиците – пласт по пласт. Година след година.
С всяка младост идва вихъра от емоции – млади и зелени. Устремени към синева мечти. Извивки, начертани от цвета на живота – жизнен и прекрасен.
.. И с всяка зрялост идва натежалата от всекидневие усмивка и сладостта на всеки миг, в който може да чуеш мислите си, като приземяването на всеки отронен лист или тичинка…
Намираш сродната душа, тази на чието рамо ще склониш радости, тегоба или тревоги…
И тези, които ще се роят около теб, като ято пърхащи пеперуди. Да даваш, да усещаш нуждата да дариш светлина, надежда и доброта. Не е трудно, не е и леко!
И пак да успяваш да се видиш и запомниш единствен и неповторим! Защото, това е което успява да устои на времето.
Баграта, цветът на твоя живот, поел светлината на всичките ти дни, наситеността на всичките емоции, нежността и обичта в соковете на стъблата, всички прегръдки – в твоите листа, и цялата сила – в недрата на родилата те земя…
Липсва само живителната глътка, която да те накара да заблестиш, където и да си. Тази, която ти помага да осмислиш колко цветен е бил, е и ще бъде животът ти.
Тази, която да ти даде силата да се огледаш в нея и да се видиш винаги млад!
Щастлив бъди, Приятелю! Честит и светъл да е Денят ти и винаги да я има живата вода до теб (както на твоята последна снимка ) – на подходящо фокусно разстояние! :*
Много е странна тази времева перспектива! Когато ти се объркват и сливат минали събития и хем ти се струва, че са станали в някой от предишните животи, хем сякаш е било вчера. За мен си е точно такъв 1ви април, от 2008-ма година насам.
Трепкащ като дъждовни капки по листата на избързалите цветя, с предчувствие за нещо, което би могло евентуално да разкъса облаците. С песни на птици, които се водят само и единствено от слънцестоенето,… макар да няма слънце.
И с оная тръпка по цялата кожа, която винаги ми предизвиква прелистването на страниците на това 17-годишно творение с всичките му възходи, възторзи, драми, споделени радости, изляти води, пламъци, пръснати пепелища и покълнали стръци непреклонна надежда.
Всичко обилно поръсено с росата на вечния оптимизъм, извираща директно от Производителя – една нежнолилява вътрешност, колкото ранима, толкова и бодлива, наречена Душа.
Не знам колко десетки пъти съм се отчайвала, че съм като пресъхнало воденично колело, с повлекла от изсъхнали водорасли – бивши перуки на русалки. И изсъхнали раковинки по ъглите – остатък от пир на феи и магьосници…
И все пак, винаги е имало нещо – някой особен ден (пък бил и рожденият), или някое ново стръкче, или плисък на нова солена вълна, капчуци, пролети, или някой особено рошав облак, които да съживят изсъхналото русло. Да излеят живителни струи, за да ми напомнят, че съм тук.
Да напомнят, че още мога да се усмихвам, още мога да докосна капка, кацнала на върха на кактуса, или да хвана гълъбова опашка в полет.
Мога да уловя в делвата на моите писмена аромата на озон, дантели синева, глътка от изворите на феите, да разбъркам всичко с перо от фламинго и да си повярвам, че прелива пустата му делва!
… стига да има кой да си седне на каквото там трябва, и да излее всичко от нея
Доброволци за сритване на делвата винаги са добре дошли!
Да са пълни шепите ти – когато всичко в тях дариш
Да са бодри крачките ти – като вярваш, че летиш!
Да носят слънце мислите ти – като в хвърчилките живот
С топлота да срещат думите ти – като дърво наляло плод
Да оставиш да отлитат дните – като вятър бурите в степта
Човек с добро и обич сит е – и пътят му намира все целта.
Честит да си, Ний! :*
Здраве, радост, топлота, хармония, спокойствие, късмет и всички останали хвърчилки да кръжат около теб неспирно!
(в гонитбата е трикът и радостта от живота :* )
Много отдавна беше. Хем отдавна, хем – все едно вчера! Важното е, че винаги ми е светло и весело като си спомня оная паметна вечер – 1 април 2008 г. Ах, вие… организирани заговорници! Много ви обичам – Дачи, Ники, Ему! Целувки и прегръдки от сърце!
Може да нямам много време, може да се задъхвам – и емоционално, от прекалено много дини, които вече и на главата си нося, понеже няма място по подразбиране. Но знам, че си имам местенцето, където мога уютно да си се свия под някоя палма и да си прелиствам архивите. Или да си излея болката от някой офисен планктон, който се е опитал да ме удави и е бил наритан (така де, имидж трябва да се поддържа). Или пък да лисна светлина и радост, защото знам, че ще е споделена.
Ами.. наздраве – за поодъртялата тийнейджърка на 15! Да ни има, да създаваме, да споделяме…
П.П. Като казах споделяне, при рутинното ежегодно ровичкане из нета точно на тази дата, ми попадна препис на “Къщата на вещиците” в един много забавен … просветителски блог за ученици до 4-ти клас! Ма много отрано почват тва децата да се учат на вещеризми, бе! Но пък друго си е да знаеш, че писанията ти са част от “Материали за всички, които са любопитни към всичко”.
… на този ден, точно по това време, лежах на носилка в един от коридорите на Майчин дом. Защо в коридора?… Обясниха ми, че трябвало да следят за кръвоизливи. Болеше ме всичко. И ликуваше всичко. Всяка частица, всяка вена, мускул и кост, ги чувствах като разтърсени. Но по-разтърсена бях отвътре. Там, откъдето се беше родил новия живот. Бяха ми го показали! Видях го – съвсем, съвсем истински! Силен, голям и гръмогласен И цяла нощ, докато не смеех и не можех да помръдна, пред очите ми беше тая черна четинка и малките точици по чипото носле! Какво друго изобщо може да има значение в тоя момент. Щастието просто те изпълва и дори болката ти е някаква такава… далечна, като че някой ти е отнесъл студената кушетка изпод теб. А ти си останал с едничката мисъл – имаш дете!…
Спомням си, че някак успях да се докопам до чантата си. Това беше най-вкусния, най-животоспасяващия портокал, който съм яла някога. Трябваха ми сили. От онази нощ насетне смисълът на животът ти е вече друг… Да си здрав и щастлив, сине! Мечтая да дочакам и твоята такава нощ.
)
) – на подходящо фокусно разстояние! 
:*
