Monthly Archives: May 2020

Албания с Дачия (2): Дуръс, Берат и Тирана

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме с пътеписа на Драган, за да обиколката му до Албания. Започнахме с пътуването през Игуменица до Вльора. Днес тръгваме към Берат, Драч (Дуръс) и Тирана. Приятно четене:

Албания с Дачия

част втора

Дуръс, Берат и Тирана

Сутринта прекосихме набързо монументалния и фонтанния център на Вльора.

След това продължихме към Дуръс през

Берат –

друг планински старинен град, който се намира на около 80 км навътре в Албания спрямо Вльора. Тук за пръв път попаднахме на албанска магистрала.

Магистрала Вльора –Дурес, Албания
Магистрала Вльора –Дурес

Дължината на отсечката е 30 км, ограничението е 110 км/ч, но по-фрапираща е ширината на аварийната лента – като велоалея.  Иначе настилката беше екстра. След като излзохме от магистралата, тъкмо бяхме решили, че сме оставили архитектурните образци за отщяване в центъра на Вльора, но се оказа, че насред планината няма по-подходяща форма за сграда от тази, наподобяваща кораб.

„Кораб“ по пътя Вльора –Дурес, Албания
„Кораб“

На места пътят стана много лош, но можеше да се поддържат 80-90 км/ч без проблеми. Така стигнахме до

Берат,

включен в списъка за световно културно наследство на UNESCO, който беше последния албански град, избран за посещение в нашия маршрут.

Културното наследство се оказа малко костеливо, защото паркирахме колата в подножието на хълма и от там имахме 30 – 40 минути катерене по безобразно стръмна улица.

Въпреки разочарованието ни при вида на автобусите, спрели точно пред входа на замъка (явно има заобиколен път за автомобили), определено си заслужаваше катеренето, защото

Берат беше най-автентичния град, който видяхме в Албания

И тук се опитахме да поговорим с местните, например влязохме във фурната за хляб, човекът буквално ни даде да влезем в самата пещ. Един албански дядка пък откъсна една от милионите си рози за Таня.

Берат, Албания

Разбира се Берат си има и съвременен изглед –

Берат, Албания
Берат

с много кафенета, свежи идеи, познати марки, дядковци шахматисти като пред нашия народен театър, български велосипеди и … нЕма такъв университет

Не липсват обаче и малко позабаравени по нашите ширини услуги.

Пътят от Берат до Дуръс беше приятен,

дори на места беше магистралоподобен. За

Дуръс (Драч)

знаехме, че е бившата столица на Албания, а сега им е най-големият морски курорт и пристанище. След Вльора нямахме много големи очаквания, но още с влизането в града осъзнахме, че тук нещата са по-различни. Ширнаха се едни молове, усещаше се, че сме в по-богат град, който не е все още в строеж. Тук беше и най-хубавият (от гледна точка на удобства) хотел – Hotel Nais

Booking.com

Собственикът ни чакаше пред вратата и ни позна по регистрацията – няма такава усмивка. Веднага изтича и премести колата си (VW Caddy – да не повярва човек, че не е Mercedes-Benz), за да паркираме ние на възможно най-удобното място пред хотела. Свали ни багажа от багажника, приготви едни натурални сокове, едни кексове … а в стаите направо се бяха престарали.

Веднага отидохме на разходка по крайбрежната улица.

Имаше нещо, което напомняше на крайбрежната улица в Солун.

Друго интересно нещо в града беше

амфитеатърът,

който е един от най-големите, които съм виждал, съизмерим (по мащаби, не по запазеност) много повече с Колизеума, отколкото с античния театър на Филипополис.

 Дуръс добре комбинираше античния свят с модерно европейско звучене.

Изображение

Вечерта отидохме на

десет километровата плажна ивица

на най-големия и известен албански курорт и попаднахме на … екологична катастрофа.

Плаж – Драч (Дуръс), Албания
Плажът

Оказа се, че преди няколко дена неизвестен танкер е излял огромно количество мазут в близост до брега и сега всичко беше изплувало на плажа. Всички сме виждали малки черни бучици мазут, които цапат банските и краката, по българското Черноморие, но такова нещо досега не бях виждал.

Горките албанчета, доста неприятно е такова нещо да им се случи точно преди началото на сезона. Личеше си, че бързат да приключат с почистването.

Иначе самата

плажна ивица на Дуръс наистина е впечатляваща

по размери – май не съм виждал толкова дълъг плаж и с толкова много хотели от край до край.

Плаж – Драч (Дуръс), Албания
Плажът

Хотелите се редуват така: един построен и работещ, един все още в строеж, един построен… Улиците както навсякъде са в ремонт, предполагам, че до няколко години всичко ще е лъснато. Честно казано, Дуръс е много интересен град, но по-скоро в центъра. Не бих си направил лятната почивка в някои от крайбрежните хотелитолкова близо до пристанището. Аз и на Слънчев бряг никога не бих отишъл де, може би крайбрежието на хотелската част на Дуръс ми напомня именно на българските мега курорти от този тип. Далеч по-хубаво би си изкарал човек на този къмпинг в удобни бунгалца около Dhërmi, южно от Вльора.

И така, на следващата сутрин се

тръгнахме от Дуръс към Тирана

Тъй като това са само 30 километра и то по магистрала, решихме да се отбием до

Круя – родния град на Скендербег

(албанският Васил Левски, който се е борил с османците още през XV век).

Пътят натам беше приятен и планински. Тъй като резервоарът вече беше преполовен, реших, че е станало време за

второ зареждане с албанска нафта

Избрах си най-лъскавата бензиностанция, която видях – elda. Друг критерий, по който си избирам бензиностанциите е, да може в тях да се плаща с карта. Според табелката, тази бензиностанция беше такава, затова смело казах на бензинджията да пълни догоре (да, в Албания и в България има бензинджии, за разлика от Западна Европа). Подавам му аз дебитната карта Visa и той ми клати глава. Хубаво де, ама ние нямаме достатъчно албански леки, к’во правим? Показвам му евро, той се съгласява и така платихме част от сметката в евро, част от сметката в леки. Накрая даже и ароматизаторче (борче) ни подариха. Та съветът ми е – питайте дали може да се плаща с карта преди да сипете гориво, защото това, че на табелката пише Visa и MasterCard в Албания не винаги важи…

И така, заредени с нафта за 2.20 лева литъра, продължихме към Круя. Тъй като наближавахме Тирана, нещата ставаха все по-лъскави и истински:

Мерцедес в Албания

Отново се изкачихме в планината и се струпаха едни облаци, които да ни пазят от жегата.

Доста е горещо в тази Албания,

препоръчвам наистина да се ходи там или през май, или през септември, освен ако не сте отишли за морето. В

Круя

има интересен нов

замък-музей на Скендербег

Замък-музей на Скендербег – Круя, Албания
Замък-музей на Скендербег

Самият град не е впечатляващ, даже по-скоро обратното.

Интересни бяха

църквата, която се оказа джамия и маслината,

която е засадена от самия Скендербег преди 500 – 600 години.

Тук витаеше обаче някаква американска пропаганда, или поне така ни се стори. Разни баби шият американския флаг, наслагани едни табелки за американско спонсорство – личи си, че са налети някакви пари, обаче духът на ориента си стои все още.

Така оставихме града на Скендербег и поехме по пътя към албанската столица – Тирана.

Като стана дума за пътища,

нямахме някакви срещи с агресивни или лоши шофьори в Албания, движението е по-скоро спокойно, но въпреки това прекалено често виждахме доста тежки катастрофи със следи от кръв по автомобилите и пътното платно. Това малко налагаше едно параноично и тягостно чувство, но ние нямахме никакви неприятности по пътя.

Тирана

ни посрещна с многоцветни, но сравнително добре структурирани предградия.

Хотелчето ни (не, че не сме доволни, но не бих го препоръчал) беше точно в центъра

Booking.com

Пазиха ни паркомясто точно пред входа, за да бъде колта ни на на осветено място. Интериорът беше зашеметяващ.

За сметка на това,

Тирана много ни впечатли

Явно очакванията ми за Албания са били много занижени, защото столицата им наистина ми се стори доста европейска.

В началото малко трудно се ориентирахме

къде точно да обядваме,

но с питане ни насочиха към чудесен традиционен ресторант „Oda“. Хапване и пийване на корем за 6 човека ни струваше 6700 леки (90 лева), което за ресторант подобен на „Воденицата“ в София е доста прилична цена.

В центъра се преплитат няколко огромни булеварда, заобиколени от красиви стари и съвременни сгради.

Съвсем деликатно се преплитат старо и ново.

В никакъв случай хората по улиците не са по-различни от хората в повечето европейски столици – модерно облечени, приветливи и усмихнати хора. Противно на очакванията ми, видях не повече от две жени със забрадки. Явно схващанията ми за Албания са били клиширани и неактуални.

Харесаха ми светофарите, чиито стълбове са осветени в цвета на активния светофарен сигнал – много интересно.

Светофар – Центърът на Тирана, Албания
Светофар

В парковете има интересни образци на съвременни паметници и разбира се не е пропуснат да се подчертае култът към безбройните бункери на Енвер Ходжа.

Направи ми впечатление, че много хора карат велосипеди, и то не познатите от западно-европейските градове разбрицани градски велосипеди, а съвсем прилични байкове. Според мен, използването на велосипед е показател за нивото на развитост на обществото, а това, че има все пак някакво естетическо, а не само утилитарно, отношение към него, ме изненада искрено.

Браво на Тирана за центъра и уютната атмосфера.

Със залеза на слънцето стана още по-приятно, улиците се изпълниха с още повече млади хора, ресторантите- също и ние така седнахме в една скара. Този път направо се оляхме с яденето и всички бяхме с връхче, а още по-учудващото беше, че за шестимата платихме общо 60 лева – още си мисля, че не сметнаха правилно сметката.


Сещам се за още

една албанска ресторантска особеност –

приборите винаги са завити супер стегнато в салфетка, която е намокрена предварително и развиването е изключително сложно без да я скъсаш. Не можах да разбера, защо се опитват да затруднят клиентите си в тази елементарна операция, но практически във всички ресторанти, които посетихме, ни отнемаше по няколко минути да успеем да извадим вилицата от салфетката, без да я скъсаме.

Разходката в полунощ в Тирана

също беше много приятна и в никакъв случай не сме се чувствали притеснени от гледна точка на сигурност. Дори ми се струва, че Тирана е по-оживена от София в малките часове. И тук по това време излизат по-новите Mercedes-Benz.

За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да нощуваме в Охрид, Македония.

Очаквайте продължението:

Автор: Драган Драганов 
Снимки: авторът 
Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания

Booking.com

Законопроекти на ВМРО: един отхвърлен, друг постъпва

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Вчера в парламентарната медийна комисия е отхвърлен на първо четене законопроектът на Сиди и др. за фалшивите новини.  Разбира се, това не е окончателно препятстване на този текст, но е индикативно. Протоколът ще бъде качен ТУК, когато бъде публикуван.  Това е  проектът срещу шарлатаните и мародерите в интернет средата (според мотивите).

На сайта на НС може да се прочете

В същия ден според сайта на НС е постъпил друг законопроект от същия екип  – Сиди и др., този път ЗИД на Закона за защита на личните данни.

За съжаление текстът е качен във вид, в който не може да се копира, а да се преписва точно този текст не е оправдано усилие. Не може ли Народното събрание да въведе  изисквания за формата на внасяните законопроекти (машинно читаем формат, отворен, платформено независим)?

В мотивите на законопроекта се обсъжда съдбата на законопроекта за фалшивите новини и се казва, че

 Сама по себе си така поднесен прочитът на предложената от нас промяна в ЗРТ, е невярно предадена информация.

Поради това  според новия ЗИД всички собственици на интернет сайтове, онлайн платформи, профили в социални мрежи, онлайн блогове оповестяват на видно място информация за себе си като администратор на лични данни(физическо или юридическо лице).

 

ЕСПЧ: достъп до парламента и парламентарната работа

от Нели Огнянова
лиценз CC BY

Стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Mándli and Others v. Hungary  по чл.10 Конвенцията, свобода на изразяване.

През април 2016 г. шестима журналисти се опитват да интервюират членове на унгарския парламент, включително председателя на парламента,  и министър-председателя, във връзка с предполагаеми незаконни плащания на Унгарската национална банка към компании, свързани с правителството на Виктор Орбан.

Председателят на парламента Ласло Ковер отнема достъпа на журналистите  до  парламента  и заседанията му. Отказан е достъп  и за парламентарната сесия през юни 2016 г., когато  се обсъжда изменение на конституцията на Унгария, даващо  на правителството още по-широки правомощия.  Не се предвижда възможност за съдебен контрол върху това решение. 

Журналистите се обръщат към ЕСПЧ. Впрочем едно от последните  решения срещу Унгария по чл.10 ЕКПЧ също беше за отказан достъп – до центровете за бежанци.  В хода на делото става ясно, че практиката с отнемане на достъпа на журналисти до парламента продължава.

В решението се излагат аргументите на правозащитни организации (т.41-44) относно  свободата на словото в политическия контекст, където са възможни най-малко ограничения. Недопустимо е да се ограничава възможността на медиите да разпространяват информация и идеи от обществено значение, както и събирането на информация за политическите въпроси,  за парламентарния контрол и др.  Освен това мерките, изключващи журналисти  от достъп до парламентарните сгради, трябва да бъдат предписани от закона и да изискват правна рамка, която гарантира  ефективен съдебен контрол. Мерките могат да бъдат използвани само при най-изключителни обстоятелства. Прозрачността позволява  на обществеността да оцени не само съдържанието на изявленията, но и поведението   на представителите. Тяхната защита на личния живот  е ограничена   (публични личности, ангажирани с политическа дейност).

Решението

Съдът прилага теста за пропорционалност: има намеса, предвидена е от закона, разпоредбата преследва легитимни цели –  а) предотвратяване на смущения в работата на Парламента, за да се гарантира ефективното му функциониране и б) да защити правата на народните представители. Следователно централният въпрос е дали намесата е „необходима в демократичното общество“ (т.58)

Защитата, предоставена  от Конвенцията на журналистите, е при условие, че те действат добросъвестно, за да предоставят точна и достоверна информация в съответствие с принципите на отговорната журналистика (Pentikäinen срещу Финландия ([GC], № 11882/10, §§ 87-91).

Концепцията за отговорна журналистика не се ограничава до съдържанието на информацията, която се събира и / или разпространява чрез журналистически средства. Тя обхваща, между другото, законността на поведението на журналистите, включително тяхното обществено взаимодействие с властите при упражняване на журналистически функции. Дали журналистът е нарушил закона има значение при преценката дали  е действал отговорно (вж. Pentikäinen, цитиран по-горе, § 90).

В настоящия случай жалбоподателите са действали по начин, противоречащ на правилата за поведение в Парламента, които забраняват снимките в определени зони  – но  когато  се преценява дали предприетата от председателя мярка е необходима, трябва да се вземе предвид  функцията на журналистите да правят записи и снимки и да докладват по актуални въпроси, свързани с работата  на Парламента.

Съдът не е съгласен с аргумента на правителството, че въпросните записи не са имали за цел да засегнат въпроси от обществено значение, а да представят депутатите по сензационен начин. В този контекст Съдът вече е приел, че свободата на медиите предоставя на обществеността едно от най-добрите средства за  формиране на мнение относно идеите и нагласите на техните политически лидери – и по този начин дава възможност на всеки да участва в свободните политически дебати, които  са  в основата на концепцията за демократично общество.

Съдът приема още, че при обстоятелствата по делото оспорваната намеса в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване не е пропорционална на преследваните законни цели, тъй като не е придружена от адекватни процесуални гаранции. Необходим е и съдебен контрол върху подобни актове на ръководството на парламента.
В светлината на горните съображения Съдът заключава, че намесата в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване не е „необходима в едно демократично общество“ по смисъла на чл. 10 от Конвенцията.

Нарушение на чл.10.

Нидерландия: Съдът позволява на правителството да работи за 5G мрежа

от Нели Огнянова
лиценз CC BY
Съдът в Хага е гледал дело по искане на активисти срещу 5G. 
Stop5GNL е фондация, която има за цел да защитава здравето на жителите на Нидерландия.  Тя се стреми да забрани на Нидерландия да  позволи въвеждането на 5G поне до доклад на правителството  за възможните рискове за здравето във връзка с 5G.

Според активистите въвеждането  на 5G технология е безотговорно, неприемливо и незаконосъобразно.  

Правителството твърди, че привежда политиката си в съответствие с  оценки на експерти, които  не изискват блокиране  на въвеждането на 5G. Правителството  заявява, че  ще се намеси на всеки етап, ако в бъдещи измервания от Агенцията за телекомуникации,  която регулира радиочестотите в страната, покаже, че  има риск за здравето.

Не е спорно, че общото излагане на електромагнитно излъчване (сумата от използването на множество приложения) на всяко място, където са хората, трябва да остане под границите, които   гарантират общественото здраве.

Stop5GNL правилно твърди, че в момента не е ясно как точно ще се развият 5G системите. Поради тази причина Агенцията за телекомуникации ще продължи да наблюдава ефектите на 5G по различни начини. Въпреки че  държавата има основание да смята, че нивата на експозиция няма да бъдат надвишени след въвеждането на 5G, държавата изрично е заявила, че може и ще се намеси, ако в бъдещи измервания  покажат, че нивата са или ще бъдат надвишени. Освен това държавата е посочила, че ще се намеси и ако новите проучвания покажат, че трябва да бъдат коригирани границите на експозиция; ако следователно се окаже, че рисковете за здравето все още съществуват  под границите, които в момента се считат за безопасни. Внедряването на 5G не е необратимо.  При тези обстоятелства съдът приема, че няма причина   за намеса.

Карнавална Венеция, 2019 година (1): Полетът на Ангела

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Пътеписът днес се отнася за събития, случили се една година преди епидемията от корона-вирус да покори Италия. Мисля, че днес можете много лесно да си представите защо след тазгодишния (2020) карнавал, цяла северна Италия трябавше да бъде затворена. Иначе – днес наш водач ще е Влади, така че – приятно четене!

Карнавалът във Венеция

2019 година 

част първа

Полетът на Ангела

Днешния пътепис ще ви отведе в карнавална Венеция през 2019 година. Най-доброто време за разходка до Венеция е по време на карнавала, който се провежда там всяка година през януари или февруари. Началото на карнавала бележи началото на постите. Самата дума Karnevale означава „Karne“ (ит.) „махам“ и „Vale“ (ит.) „месо“. Или казано по друг начин „спирам месото“, т.е. „постя“.Затова всяка година самият карнавал е в различно време.

Карнавалът е най-доброто време да се набутате в най-голямата навалица,

да видите много красиви неща и да похарчите много пари за малко време, срещу които ще получите малко неща и те няма да ви стигнат. Това е времето, когато повечето тесни улички или част от тях във вътрешността на Венеция стават еднопосочни и не можете да отидете и да се върнете по една и съща улица, мислейки си, че така няма да се загубите в лабиринтите. Напротив, това е една чудесна възможност да се загубите и да видите повече неща и места в лутането за намиране на правилната уличка, водеща към площада Сан Марко или пристанището. И за да задоволя любопитството ви с факти, предлагам след като се уморите от обикаляне и хубаво огладнеете, да поседнете малко на крайбрежната пешеходна алея и да похапнете вкусни спагети за 18 евро и ако към това добавите и една малка бира плюс бакшиша, който влиза в сметката под думата „Коперто“, да се изръсите с 30 евро и да запомните кога сте били там. Ама да не си мислите, че спагетите ще са кой знае колко много или бирата кой знае колко голяма. Достатъчно, за да огладнеете отново след три часа. Но за това по-късно. 

Сега да започнем пътуването отначало

 Събуждам се сутринта вкъщи и гледам през прозореца една фъртуна, един обилен снеговалеж и никакво движение по улицата. Тихо, снежно съботно утро. Ами ако не мога да стигна навреме до София? А и как да се облека? Много въпроси, на които трябваше да намеря бърз отговор, докато си пия кафето. Излизам почти час преди тръгването на автобуса за София от автогарата в моя град. Никакво движение по улицата. 

Ден първи, 23.02.2019 г.

 Ранно утро, часа е. Нито автобуси, нито таксита на стоянката до нас. Случайно минаващо такси стана мое. До автогарата стигнах навреме. Имах време и да закуся. Да видим нататък как ще е.

Тръгваме навреме. И в София стигаме навреме. Имам около час време и в столицата. За Италия автобусът отпътува от София около 11 ч на обед. Туроператорът е същият и екскурзоводът е същият от програмата за предколедна Прага, от декември 2018 г.

На Калотина бързо минахме, екскурзоводът ме позна и ме пита къде скоро съм бил с него. Ами в Предколедна Прага, разбира се! 

Спираме в заведението след границата, то си ми е любимото място, където да изпия едно Заечарско пиво. Този път без плескавици, защото вече знам колко са големи порциите и колко лук има в тях. Продължаваме. Спирките за почивка са почти едни и същи по този маршрут – една на 100 км. преди Белград, една в Хърватия, една след влизането в Словения на заведението с една голяма крава отпред. В това заведение през деня работи кухня с готвена храна, като на шведска маса, на килограм, ама по това време на нощта беше затворена. Следващите почивки не помня, защото съм ги проспал. 

Ден втори, 24.02.2019 г. 

Утрото ни завари в Лидо ди Езоло, откъдето трябваше да вземем няколко туристи дошли тук по самолетната програма за тази екскурзия. И така, с пълен вече автобус, се отправяме към пристанището за Венеция. Закъсняли сме малко, защото всички корабчета вече са заминали, нямаше никакви други чакащи групи. Само за нас се намери едно корабче.

Пристигаме във Венеция

 и още от корабчето се виждат тълпите туристи. За ориентир на връщане ни показаха часовника на една от жълтите сгради на пристанището, които преди са били казарми.

Тръгваме по пешеходната алея. Сергии и магазинчета за сувенири и маски има на всяка крачка. Докато се събираме на пристанището и ни ориентират за това кое, къде, как, колко и защо, аз реших да погледна в първите заведения до корабчето цените в менюто за храна и напитки, за да добия представа за какво става дума. И

тръгваме към площада Сан Марко,

за да гледаме полета на Ангела за 12:00 ч.

Искам само да кажа, че не всеки, стигнал до тук по това време на деня на откриването на карнавала, малко след 9 ч сутринта, може да се добере до площада, така че да види полета от някъде.

Вървим и ни разказват, че преди години, векове дори, тук е имало пазар, хамали пренасяли чувалите със стока на гърбовете си, каручки с дървени колела пренасяли по- тежките неща и т.н.

Минаваме през няколко гърбави мостчета над каналите и стигаме до един хотел от дясната страна, за който ни казват, ако имаме време на връщане от обиколката да влезем вътре. Това бил много скъп хотел, а вътре интериора по стени и тавани бил запазен непокътнат от 14-ти век. 

Хотел Даниели

Booking.com
Хотел Даниели, Венеция – Италия
Интериор оригинален, запазен от 16 век в хотел Даниели във Венеция

Един по един, уж за малко. Защото няма как цялата група да влезе, само за да гледа. Запомних го, но за това по-късно.

Този път, пишейки този пътепис, мисля да опитам за всяко споменато място или нещо в текста да показвам конкретна снимка с линк от фейсбука ми, където се намира, за да не се получава разминаване между текст и снимка при обработката на всичко това, преди да излезе в сайта (Оценявам високо усилието, благодаря! – бел.Ст.) Стигаме до една огромна тълпа, полицейско присъствие и метални прегради. 

Обясняват ни, че това е едно от местата, които осигуряват достъп до Сан Марко, след съответните мерки за сигурност. Имало такива достатъчно, които обграждат целия площад и прилежащите улици. И който много иска да види

полета на Ангела, 

да се нареди на тази опашка и да се бута в тълпата два часа, и ако успее да мине, ще го види. През това време за останалите се предлага да се разходят наоколо, да им покажат други места, забележителности и ако успеят по-късно да минат през друго място, за да излезят на площада, но и това не било сигурно. Аз оставам тук в навалицата. Защото съм дошъл, за да видя Полета на Ангела. Венеция съм я гледал в минали пътувания.

И като започна едно бутане в навалицата

с всички произтичащи рискове от това- джебчии и т.н. Но аз спокоен, по-важните неща, документи и пари са си ми в автобуса. Подготвен за всичко това, нося само връхна дреха, бинокъл, вода, лична карта и нещо за четене, таблет и телефон. Нищо друго ненужно. И малко пари, достатъчни за деня.Пропускат по 15-20 души през пункта за контрол, проверяват ги няколко полицаи със скенер, сензор за метал и раниците за опасни и забранени неща и ги пускат. Бутането в тази навалица продължи около час и половина, но накрая минах и аз. От тук до площада – за 5 минути – и съм там.

Но това, че съм минал, още не означава, че ще видя Полета на Ангела

Може да видя само част от него. Става дума за едно спускане с въже от върха на кулата на Сан Марко на известен човек, мъж или жена, манекен, дизайнер или актьор, който през годината е постигнал някакъв особен успех или слава. Спускането завършва на сцената в другия край на площада. Всяка година за Ангел се избира известна личност – актьори, актриси, манекени или филмови звезди. Разглеждам с бинокъла към кулата от която ще се спусне Ангела – опънатите въжета от кулата, двама души горе на върха, които проверяват всичко – въжета, макари и механизми за защита. Горе от върха на кулата и долу до другия край на площада, където е сцената е опънато метално въже. Горе високо е сложен един стол и други защитни механизми, макари и т.н. От там тръгва Ангела и бавно се спуска докато стигне до сцената, където през това време се разиграват различни забавни неща – мини-карнавал, дефилета на маскирани двойки и т.н. Една огромна видеостена показва всичко това. Имаше поне 40 минути докато започне Полета, според това, което ни казаха и аз реших да се разходя наоколо и да пия кафе. Избрах си едно кафене в една малка, тясна уличка. И си седнах отвън. И докато ми дойде кафето, да му сложа захар и да го разбъркам и като погледнах,

Ангела беше на половината на въжето

 Опитах се да тръгна с кафето и да обясня, че после ще върна чашата, ръкомахайки към площада, но не ме пуснаха.

Колкото и бавно да се спуска и колкото и бързо да изпих кафето, пак нищо не видях от близо, освен слизането му на сцената. Оказа се, че полета бил за 11:30 ч.

И докато го изпия и Ангела слезе на сцената

Само го изгледах отдалече…

 През това време пред сцената дефилират двойки, облечени с карнавални костюми. Атракции, програма. И една огромна тълпа огражда всичко това, така че всеки, който е закъснял може да го гледа само на огромните монитори, монтирани малко по-високо. В програмата ни пише час за Полета на Ангела, после ни казаха друг час и това ме обърка… 

Продължих да се разхождам по площада и да снимам карнавалните двойки. Прекрасни са, красиви, усмихнати и на всеки ъгъл. Тук някъде видях и едно кученце, малко, дребно, бяло и то маскирано с една розова рокля и с един розов цилиндър на главата, завързан отдолу. Куче, куче, ама и то за карнавала маскирано. 

Куче на Карнавала във Венеция, Италия
Куче на карнавал във Венеция

И когато погледнах пак случайно към въжетата нагоре, видях как столчето, с което се беше спуснал Ангела, се връща пак нагоре. И си помислих, че може да има и втори полет за тези, които са изпуснали първия.

Ама наоколо толкова красиви неща, толкова интересни двойки и маскирани хора

и всеки да снимам, нищо да не изпусна, кафенета, програмата около сцената.

И вторият полет мина под носа ми. Трети нямаше.

Имах достатъчно време да се разходя и да снимам карнавална Венеция. Започвам със себе си. 

Авторът на Карнавала във Венеция, Италия
Авторът
San Marco, 30124 Венеция, Италия

Тръгнах по една уличка

към вътрешността на Венеция, 

но когато реших да се върна по същата, се оказа, че тя е еднопосочна. И трябва да обиколя и аз не разбрах през къде. И като се започна едно лутане по тесните улички, даже срещах и други заблудили се от групата като мен. И колко още интересни неща видях докато се лутах, само аз си знам. 

И след като се уморих,

реших да седна да похапна нещо

 Избирам заведение на крайбрежния булевард, гледам менюто, искам спагети, всички са по 18 Евро, но аз търся нещо различно от спагетите, които са ми познати. И накрая избрах нещо толкова различно, че не знаех какво означава думата. Хм, да видим. 

 Е, така е, като незнам думата „мида“, (ама сега вече я научих „Vongole“), ще ям спагети с миди.

Ами ако „Vongole“ беше нещо друго, например октопод или калмари, как щях да ги изям? И с бирата, и с копертото (бакшиша) и плащам 30 евро. Че аз за 30 евро ще си купя спагети и макарони, ще ям цяла година. 

Следва обиколка из Венеция до към 17 ч, когато ще се съберем отново на корабчето. По тесните улички във всички посоки се движат двойки, маскирани карнавално. Времето до тръгването ни мина неусетно. 

Събираме се, идва корабчето, качваме се и

обратно на Лидо ди Езоло, 

където ще спим. Там хотелът ни е почти накрая на селището, (ако съдя по номерата на спасителните постове на морето, бяхме някъде след 23-ти пост.)

По вечерно време, излизам да вечерям. Избирам си един сравнително луксозен ресторант към един хотел и си взех лазаня. Много ми хареса, даже си взех и още една. Тихо и спокойно място. И така, наближава полунощ, време е за сън.Следващият ден ще ни отведе отново във Венеция. Който иска, ще може да остане там през целия ден, а който иска само до обед, а следобед има програма до островите Мурано и Бурано.

Но за това – следващият път.  

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Венеция на картата:

Венеция

Booking.com

Австралия (1): Сидни

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

С Василена започваме същиснкото пътуване към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, после спряхме в Кьолн, а днес продължаваме към Сидни. Приятно четене:

Австралия

част първа

До Сидни

Германия – Малайзия – Австралия

5, 6 и 7 септември

Както и очаквах презокеанско-междуконтиненталното пътуване не е шега. Не вярвате… ? 

Великото преселение

С полусъбран багаж правим едно последно гостуване на Нана и Амиас. Малко ми е тъжно, че няма да го видя как расте. При следващата ни среща ще тича и говори; ще прави почти всичко, което и ние възрастните можем. След целувки на раздяла и последна разходка с велосипедите приключваме със събирането на багаж. Той пък следва основното правило на багажите и не се събира в раницата, в която беше само преди две седмици. Сякаш дебелее, само като си седи. Дори и кантарът на летището доказа, че тайно се е угощавал моят багаж в Кьолн.

В амплоато си на бременни камили, с Ник тръгваме отново на дългото ни мулти-транспортно  пътешествие. И като казвам дълго, имам предвид три неща:

Първо – пропътуваните километри. Според Гугъл разстоянието по права линия между Кьолн и Сидни е 16 575,22 km.

Второ – дългият списък от превозни средства и трансфери (невключвайки пешеходстването между спирки, платформи, изходи, входове, гишета, секюрити проверки и гейтове):

  1. Трамвай от Дюрер Щрасе то Фенльор Щрасе (10 мин.)
  2. Влак от станция Еренфелд до Летище Кьолн (30 мин.)
  3. Изчакване на Летище Кьолн (1 час)
  4. Автобус от Летище Кьолн до Летище Франкфурт (2 часа)
  5. Изчакване на Летище Франкфурт (1,5 часа)
  6. Полет от Летище Франкфурт до Летище Коала Лумпур (13 часа)
  7. Изчакване на Летище Куала Лумпур (7 часа)
  8. Полет от Летище Куала Лумпур до Летище Сидни (8 часа)
  9. Автобус от Летище Сидни до Хостел Балмейн (40 мин.)

Трето – времетраенето на пътуването. Станахме от сън на 5 септември в 08:00 ч в Кьолн и си легнахме на 7 септември в 18:00 ч в Сидни. За да ви спестя сложните сметки поради часовата разлика, това са 50 часа будуване, в които успяхме да съберем около 6 часа сън с прекъсвания по самолетите. Следователно, не би трябвало много да ви изненада, че едва издържахме до 18:00 ч. И спахме 16 часа непробудно. Сигурно и на повече бяхме способни, но Сидни не чака – трябва да се обикаля.

Но да се върнем малко назад. Аз никога не съм била на презокеански полет през живота си. Притеснено ми е как ще се справя и за това съм силно екипирана – облечена с най-пижаместите непижамени дрехи (клин, спортен сутиен и тънъ), запасена с храна от всякакъв вид (от ябълки до шоколади) и подготвена със забавления за всяко настроение (книги – аудио и класическо-четливи, музика, карти и много други).  За мое щастие немската авиолиния Кондор ме успокоява още с влизането в самолета. Качваме се на борда на нов и модерен самолет – възглавничка и одеало на всяка седалка, touch screen екрани, порт за зарядни. Сега знам, че тези неща са нормални на полети като този, но незнаещата ми душа е така щастлива в този сублимен момент! Самолетът е на редове 2 – 3 – 2, заради което с Ник сме сами и до прозореца! Добре започват нещата!

Самолет Франкфурт – Куала Лумпур
Самолет Франкфурт – Куала Лумпур

Докато се настаним и капитанът ни приветства на борда, цялата кабина е осветена в цветовете на дъгата. Всеки ред с различен цвят, премигващ надолу и горе по тавана. Как да не те накара да се усмихнеш, дори и с перспективите на предстоящи 13 часа в затворена кутийка. 

Докато чакаме на летището намерихме фалафел сандвичи, защото не очаквахме да ни сервират храна толкова късно на самолета (21:00 ч). Затова нахранени и уморени се нагласяме да спим. Но бързо сме събудени с голям поднос вечеря – веган. Нас ни хранят първи на самолета, защото сме различни с хранителните си специфики. Горките ние, налага ни се да вечеряме втори път с разкошно кокосово къри и плодова салата (и още много екстри на подноса). Де да имаме и достъп до филмите на борда безплатно, съвсем ще сме випари

Този полет не е толкова тежък, колкото очаквах. След доброто угощение, успяваме да заспим и с крайнико-изтръпващи позиции спим около 4 часа. Достатъчно, за да дойде време за закуска от веган кроасан, мюсли, плодове и други. Ех, че добре ни гледат Кондор. 

Преди кацане решавам, че е крайно време да се разходя до тоалетната. До този момент не съм ставала от мястото си вече около 11 – 12 часа. Тялото ми хич не е готово за такава промяна. Горкото как го карам от претцел да премине в солета; от фузили – в лингуини; абе да се разгъне с една дума. Ама се даврандиса. 

Благополучно

пристигаме в Куала Лумпур

и бързо намираме Старбъкс за кафе. Тук ще сме 7 часа (вместо 5), така че има достатъчно време да се поразходим. То не че летището е много голямо. Няколко пъти обикаляме магазините и стигаме до външната част с дъждовна гора и водопад. Да вдишаш истински въздух, когато си затворен и дишаш изкуствен си е направо благословия, но идва и с основния недостатък на тропическия климат – огромна влажност и високи температури. Не се трае много, дори и да не ти достига чист въздух. Добре, че паркчето е малко, че да не се налага да сме навън за дълго. След тази разходка намираме телевизионния център на летището и засядаме там. Нищо интересно не се случва, но има диванче да се омекотят уморените ни дупета. 

Към края на престоя ни, при липса на сън и относителна липса на храна, започваме да ставаме раздразнителни – аз де! Все малки неща, ама доста се насъбират и чашата започва да прокапва от ръба. Не помага, че има проверки за сигурност на всеки изход, следователно не можем да напълним бутилките си с вода (и в последствие силно се дехидратираме); не помага и че се качваме на старичък самолет (дори и с пълен каталог филми); или че храната е кофти и малко; или че през целия полет не изключват осветлението и е трудно да спим; или че искат да ни нахранят с наденички, въпреки, че изрично сме поръчали веган. Аз лично не успявам да спя повече от два часа.  Ник успя мако повече. НО!, виждаме Улуру от самолета. 

Сидни, Австралия

След всичкото това едва ли ще ви изненадам, като кажа, че се разплаквам докато кацаме, при вида на Операта кордисала се на пристанището. Умората или сбъднатата ни мечта – не знам кое от двете доминира, но мидената черупка напълно ме довършва при толкова емоции, бушуващи в мен! Невероятна гледка след толкова дълго време (вие решете дали е време на пътуване или мечтаене)!

Операта в Сидни, Австралия от самолета
Операта в Сидни от самолета

Забравяйки за часовата разлика (7 часа с България), звъня на мама и тати след като не получавам отговор на съобщенията си за благополучно пристигане. Опа! Милите, сигурно ги притесних да им звъня в 2 часа сутринта. Ама ще свикна! Ще трябва да засиля математиката.

Часовник – Часова разлика между Австралия и България
Часова разлика между Австралия и България

Бързо и лесно се справяме с паспортната и митническата проверка

Нито визите искат да видят, нито ни преравят багажа. Намираме си и шатъл, който да ни закара по-близо до хостела, казват, че е по-евтино от влака. Миниван пълен с туристи, разтоварващ всеки от тях пред вратата на хотела им

Ние не сме късметлии с локацията на евтиния ни хостел, защото тази услуга не стига до нашия квартал. Или… може би сме големи късметлии с дружелюбен шофьор, който все пак ни закарва до вратата. Но това е тайно – шефовете няма да одобрят!

Хостелът е дупка, особено предвид липсата на важни части от прозореца ни. Добре, че няма да вали скоро. Имаме огромно желание моментално да се шмугнем под завивките, но всички са ни предупредили да не спим посред бял ден, а да се съобразим с местното време и да си легнем, като дойде време да се спи. Затова набързо се изкъпваме и отиваме да

изследваме квартала Розел

Разсеяно и уморено се шматкаме по ветровитите улици и с твърде големи усилия, взимаме решения за вечеря. Прибираме се с кутийка суши и заспиваме минути преди края на първия епизод на „Момчетата от Медисън Авеню”, недочаквайки времето за спане. Планът беше да приключим деня поне след 20:00 часа – заспиваме в 18:00 и спим 16 часа.

В Австралия сме!!! Ехааа!!!

Сидни,

7 – 13 септември

Епицентъра на Там Долу

Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички. 

И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане  може и да няма. 

Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете – Австралия ще я изръшкаме до дупка!  

Австралия!

Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минава през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент – Операта в Сидни! Нали познах!?

Сидни със своята Опера

е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра. 

***

7 септември

Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи – и самолетите вършат работа. 

Птици, дървета, цветя, къщи, океан  – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново! 

Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.

***

8 септември 

10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха – дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани.  Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!

На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон . Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа. 

Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем,

в Австралия неделята е ден на затворените врати –

поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей. 

Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел –

Операта

Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и

Харбър Бридж (Пристанищния Мост)

влезе в кадър. 

Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно … „Ник, погледни надясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея.

Операта!

 А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.

The Rocks, New South Wales, 2000, AU

Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид – снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!

След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу. 

На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;). 

***

9 септември 

Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!

Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук …

За днес имаме билети да посетим

Tower Eye (Кула Око) –

най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.

Tower Eye (Кула Око) – Сидни, Австралия
Tower Eye (Кула Око)

Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.

Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите – великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово.  Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!

Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и … 

Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори

едновременно поразително вълнуващ и доста скучен

Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе – в небето, където се подвизават тези гиганти. 

Част сме от Сидни.

***

10 Септември

Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно – с посещение в

Музея на Сидни.

Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история. 

И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел –

остъклената пивоварна

Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка!

Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!

***

11 Септември

Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен – лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към

Бондай Бийч

(един от най-известните плажове в цяла Австралия). 

След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти.

Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал. 

Преобличаме се по като за

плажна разходка

и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.  

Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф. 

Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч. 

Стигаме и до Бондай

и  моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците). 

Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф…

***

12 Септември

Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден. 

Измисляме разходка на север до

Фар Хорнби на Уотсън Бей

Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни. 

Фар Хорнби на Уотсън Бей – Сидни, Австралия
Фар Хорнби на Уотсън Бей

След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност –

качваме се на ферибот

Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи. 

След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай

художествената галерия на Нов Южен Уелс

(областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.

И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.

Галерия на Нов Южен Уелс – Сидни, Австралия
Галерия на Нов Южен Уелс

Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати. 

***

13 Септември   

Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.   

Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на

Кловли Бийч,

може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт. 

Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва … за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса. 

***

Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване. 

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

Очаквайте продължението

Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

Booking.com

Как се пише: ненавременен или не навременен?

от Павлина Върбанова
лиценз CC BY-NC-ND
Правилно е да се пише слято – ненавременен, също и ненавременна, ненавременно, ненавременни.   Според опозицията предприетите икономически мерки са хаотични и ненавременни. Данъчните са съставили пет акта за ненавременно отчетен оборот. Частицата не се пише слято със следващото съществително, прилагателно или наречие, когато с нея се образува нова дума с противоположно значение:   щастие […]

Как се пише: общо взето или общо-взето?

от Павлина Върбанова
лиценз CC BY-NC-ND
Правилно е да се пише разделно – общо взето, тъй като няма основание, на което да се пише полуслято. В този филм историята се върти, общо взето, около исторически факти. Общо взето, останахме доволни от екскурзията до Дания.

Пътуване до Германия по време на корона-вирус

от Пътуване до...
лиценз CC BY-NC-ND

Здравейте, група! Напоследък прибягвах до вашата помощ и бяхте отзивчиви. Сега е време и аз да бъда полезна. Мъжът ми пристигна тази сутрин в Германия и споделя някои подробности около пътуването си. Честит празник и бъдете здрави!

„Искам да разкажа за моето пътуване до Германия. Бях на „Дунав мост – 2“ на 23.05 в 8:50 часа и преминах за 40 минути. Румънците питат само за къде пътуваш и ако си транзит – лепват един стикер на предното стъкло и ти дават една карта на Румъния с транзитните маршрути за преминаване през страната към Сърбия, Унгария и Украйна. На гърба на картата удрят печат с датата. Освен това ти мерят температурата и те записват в една книга. В 14:20 часа бях на Румънско-Унгарската граница, но там има разделение – леките коли минават през един пункт, а камионите през друг – Арад, та се наложи да се върна и да отида на другия, който е на около 2 км. в страни. В 15:30 минах, като ме питаха за къде пътувам и имам ли работа с договор в Германия. Щом бръкнах в папката с документи да покажа договора и ме пуснаха. Не го гледаха, но явно трябва да имаш такъв. И те ми лепнаха един стикер върху румънския и ми дадоха една карта, на която имаше отбелязани бензиностанциите където е разрешено да зареждаш. Ако си със стикер „Транзит“ и искаш да заредиш на друга бензиностанция – гориш. На Унгаро-Австрийската граница минах транзит, като само ми връчиха (австрийските граничари) един анкетен лист, който трябва да попълня и да предам на излизане от Австрия. На Германо-Австрийската граница ме попитаха защо искам да вляза в Германия, къде ще спя и работя, и след като отговорих чинно ме пуснаха. И те не погледнаха договора за работа, но явно трябва да имаш такъв за да те пуснат. Та така. Забравих да спомена, че в Унгария можеш да спираш само на тези места за почивка, които са обозначени със същия символ като този на стикера „Транзит“. Чавдар Дуцов