Преди няколко седмици се случи една такава сутрешна мъгла, особена. Много влажна, сребриста, надиплена и плътна. Такава, която ти кондензира по клепките и изпотява обектива. Вълшебна! Предизвикателна! Оставя сълза на всяко клонче, листо и игличка. И загръща целия свят в многопластово, вълшебно наметало.

И тъкмо вече преглъщам щастливо, защото разцъкването на една нова sigma беше в разгара си, и … В мъглата ми изплува ей, тази пасторална композиция. Едно застинало езерно огледало и едни шареноглави овчици, като са се пръснали около наперения си, мускулест Пастир.

Той самият – като излязъл от Puls-фитнес бръмбар-бегач, разпуснал елитри. Наметалцето дали визира крила? Всъщност, композицията е на скулптура Павел Койчев и услужливите медии разправят, че в сцената е вплетен библейски сюжет. Това бил Исус Христос, който ходи по водата, и води зад себе си своето стадо. Откъм ходене “по водата”, композицията е добра. Овчиците също са прелест! И като цяло, заедно с сфумато-ефекта на мъглата и отражението във водата, създават усещането за въздушност и естетически гъдел…

Обаче, не бих могла да свържа по никакъв начин тая наперена, триметрова фигура с Исус. Някъде прочетох, че всичко това тежи над 3-4000 т. месинг! Кога ли някои мургаволики вълци, любители на файн-арт ще отмъкнат някоя овца.

Дали за вечни времена ще пасат по водата в нашия парк, кой знае. Но няма да откажа още такива мъгли тази сима. Обожавам я тая размекваща дезориентация, изгубването на контурите в далечина…
И другия път задължително с макрото, че още ме яд. Щях да попилея треволяците