Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме!
Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме...
Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...
Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони
Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!
Река Ефрат
Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.
Аз обичам да карам сред огромни планини!
Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води
Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...
Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности
Стигнахме благополучно в
Кемах - малко и леко мизерно градче
в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата
Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път
Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно...
Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж
Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме
Каменния път
Той все пак беше прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!
По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...
Какво правя тука ли?
Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се...
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък
пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!
Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!
Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня....
Поехме в правилната посока...
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон
Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел
И след тунела не ни се разкри тази гледка
На отсрещния бряг беше
прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги
Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги
След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката
В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз...
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им
Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?
На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме
...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона
в посока Дивриги...
Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта
Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява...
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка...
Най-накрая стигнахме заветното
Дивриги...
Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат...
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...
Дивриги
В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже.
Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.
Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"...
Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок...
Викам „къде бре? Тук?!“, „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“
Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"...
От тук нататък
до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури
(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...
Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?
Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш
Малко преди да достигнем до
градчето Кангал
(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти
След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140...
Слязохме в
Гюрюн
Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук...
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...
Пристинахме в
Пинарбаши
почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.
Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен
да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района
Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта...
На влизане в
Кайсери
понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали...
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе
градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!
Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените....
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,
естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел
Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден....
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима....
Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава
Очаквайте продължениетоАвтор: Златомир ПоповСнимки: авторътДруги разкази свързани с Другата Турция– на картата:За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО:) :)
Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас... Е...натам отивахме!
Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване - за да избегнем скуката на "стандартния" път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме...
Беше понеделник, или пък вторник...а дали не беше сряда... Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч...
Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони
Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!
Река Ефрат
Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората... Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.
Аз обичам да карам сред огромни планини!
Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води
Нек'ъв ориент експрес цепи мрака...
Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега... подробности
Стигнахме благополучно в
Кемах - малко и леко мизерно градче
в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата
Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред... Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път
Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в "питомното", ама...), но не бяхме с подходящия мотор... Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да "хвърли маслото"... То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно...
Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж
Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме
Каменния път
Той все пак беше прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!
По тези места срещахме доста ето такива селца... Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая...
Какво правя тука ли?
Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се...
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък
пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!
Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия... Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!
Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи... Сговорчиви при това.... Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе - такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам... Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня....
Поехме в правилната посока...
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон
Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел
И след тунела не ни се разкри тази гледка
На отсрещния бряг беше
прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги
Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги
След първият тунел пътят изглеждаше така - чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката
В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз...
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им
Височко си е... Дълбочко е вероятно... Пък ние с тоя луноход дето само като видеше "черно" и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите... Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?
На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме
...и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона
в посока Дивриги...
Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин - трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта
Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км... Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш.... Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява...
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка...
Най-накрая стигнахме заветното
Дивриги...
Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен "гезме тур" и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат...
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай...
Дивриги
В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени... Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например... Поседяхме, хапнахме, позяпахме... Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала - трима мъже.
Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с "говоренето"... Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме... Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат... Въобще разговорът вървеше по вода... Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.
Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо... Викам си "Айдееееее и тоя ще да е педераст!"...
Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше... Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви - ПКК! Ясно - ПКК - кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок...
Викам „къде бре? Тук?!“, „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие - проблем! Бурда йок!“
Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее.....сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам... Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем - аз бях с двете ръце "ЗА"...
От тук нататък
до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури
(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам...
Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?
Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци.... Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш
Малко преди да достигнем до
градчето Кангал
(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти
След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха "Малатия" Не, знаех дали туй "Малатия" е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и...обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя... Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140...
Слязохме в
Гюрюн
Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук...
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра... Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?... Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща...
Пристинахме в
Пинарбаши
почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване... Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.
Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е "Бен ябанджи" като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен
да пришпорим коня към Кайсери - "Големият град" в района
Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени... На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла - втрисаше я и имаше температура... Мдаааа......нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта...
На влизане в
Кайсери
понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на "Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!" и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали...
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо... ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе
градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам - не го пропускайте!
Хванахме някаква посока тип "Цариградско шосе", ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел... Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама... като му видях после цените....
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше "отогар". Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,
естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел
Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше "добър вечер" какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден....
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима....
Сори и отидете и вижте - Кайсери си заслужава
Очаквайте продължениетоАвтор: Златомир ПоповСнимки: авторътДруги разкази свързани с Другата Турция– на картата:За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО:) :)
Малко ще разнообразим посоките, още повече, че от днешното ни място зависят, за щастие :P , доста неща и в китната ни родина. Петър и Биляна ще ни водят до един от любимите градове на редакцията – столицата на Прусия, Германската империя, Третия райх, на Германската демократична (ти да видиш!) република и на днеш Германия – Берлин.Приятно четене:(Послепис към въведението: ей, берлинчаните, дето четете тука редовно – да почна ли да ви критикувам, че още нищо не сте написали за града? )
В Берлин за кратко – къде, какво, как?
част първа
От гарата през Александерплац до Берлинер дом
Берлин бе началната и крайната точка на нашата екскурзия. А както ще се убедите сами по-надолу, посещението в Берлин трябва да се планира добре и някои от основните туристически обекти да се резервират предварително. Освен екскурзията ни Берлин-Дрезден-Прага, стана така, че Петър пътува до Берлин още два пъти през изминалите няколко месеца. Ето защо решихме да комбинираме събраните от посещенията впечатления и да направим бърз пътеводител за немската столица. Затова не се учудвайте, ако на снимките по-долу денят и нощта рязко се сменят :) За пълнота дори добавихме някои места, които не успяхме да посетим, но пък със сигурност ще го направим при следващото ни посещение… А такова, вярвайте ни, ще има!
Бърза география и история на Берлин
И така, бърза география на централната част на Берлин. На пръв поглед Берлин може и да не ви се стори най-туристическият град на света (особено ако го сравните с Лондон, Париж или Барселона). По европейските стандарти Берлин е млад град, но той е бил
столица на Кралство Прусия (1701–1918 г.),
Германската империя (1871–1918 г.),
Ваймарската република (1919–1933 г.) и
Третия Райх (1933–1945 г.),
а днес е вторият по населеност град в Европейския съюз (след Лондон) и една от най-зелените столици в Европа: водните площи, горите, парковете и градините са около 1/3 Курщрасе, Берлинот територията му.
През града минава река Шпрее и се промушва под 960 моста – повече, отколкото във Венеция!
Както всички знаете, от 1961 до 1990 г. градът е разделен и от Берлинската стена, но за това малко по-нататък…
При четири самолетни компании (две от тях – low cost), които летят директно от София, най-вероятно ще пристигнете в Берлин със самолет. Има две летища – Tegel и Schönefeld. И двете са гадни (нищо общо с Франкфуртнапример), така че единственото, което трябва да знаете е как най-бързо да се махнете от тях.
За това и за транспорта ви в Берлин препоръчваме да посетите сайта http://www.bvg.de/, откъдето лесно ще намерите цени на билети, връзки, карти и тем подобни. Само ще споменем, че за малка група до пет души може да си вземете еднодневна групова карта (важи от валидирането до 03:00 ч. след полунощ) и да си решите изцяло проблемите с транспорта за 16 EUR. Има и специална карта за туристи - Berlin WelcomeCard, която е в шест различни варианта и позволява до 5 дни неограничено пътуване в Берлин и Потсдам, както и допълнителни отстъпки в туристически обекти, ресторанти и други места.
Цените са различни, но добър пример е 18,50 EUR/човек за 48 часа. Бързаме да споменем, че VisitBerlin.de съдържа над 10 000 страници информация за Берлин, на 12 езика, така че е добре да го попрегледате преди пътуването си. Още нещо важно за транспорта – картите и билетите се валидират еднократнопреди качването на превозното средство. Валидатори има на всички спирки, перони и станции. Ако не сте сигурни, питайте, почти всички в Берлин говорят и английски, тъй като немската столица е и най-мултинационалният германски град, с над 470 000 постоянно пребиваващи чужденци от 180 различни нации.
В изиграните контролни мачове на „Куинс Парк“ до момента бяха изпробвани някои нови попълнения за отбора. Покрай това обаче още няколко от миналогодишните титуляри напуснаха, като техният общ брой достигна 10. След като Робъртсън и Конъли отидоха в „Дънди Юнайтед“, сега Лоурънс Шанкланд подписа с “Абърдийн“, друг тим от Шотландската висша лига. Рики Литъл, който беше капитан на отбора в последните сезони, но получи контузия в глезена преди плейофите, реши да премине във втородивизионния „Арброут“. Напусна и Иън Уат, като засега не е обявен нов клуб за него.
Дефанзивният халф Джузепе Капуано пък реши да остане отново на „Хемпдън“, също както и юношата Скот Гибсън. Все пак в последната седмица беше обявено официално и първото ново попълнение за „паяците“, което е извън школата. Това е нападателят Жоао Перейра Виктория. Той е на 24 г. и досега се е състезавал в Гифнък Норт (в аматьорската лига), където има 22 гола в 28 мача, записал е и участия в Шотландския аматьорски национален отбор, въпреки че по националност е от Ангола. Заедно с това почти сигурно в отбора ще дойде и неговият съотборник Крейг Бюканън, играещ като защитник. Очакват се още новини по трансферната линия в идните дни.
Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там (Андора, Испания и Португалия)
част трета
Сантяго де Компостела и Билбао
Границата не беше далеч, а целта беше
град Сантяго де Компостела
– така емблематичния за поклонници град. Естествено по пътя валя. Пристигнахме в късния следобед до хотела в старата част само на 3 минути пеша от Катедралата, която е символ на града. В старата част можеха да влизат и паркират само жители. И тук с паркирането ще е сложно… Упътиха ни към платен паркинг наблизо, но на мен не ми се предаваше толкова лесно. След кратко търсене намерихме място на 5 минути пеша от хотела в една задънена стръмна улица и не щещ ли изненада – безплатно е! Няколко пъти попитах,за да съм сигурен. Обикновено
в Испания нещата с паркирането седят по следния начин:
синя зона – платено паркиране; зелена зона – платено и често по-скъпо от синя, но разликата е че местните имат абонамент и спират на тези места; бяла зона – безплатно; жълта маркировка – абсолютно забранено. За зоните човек може да се ориентира по маркировката на пътя. Не бива човек да си прави експерименти и да разчита, че ще мине на късмет, защото вероятността да не мине е 99%, а глобите са солидни.
Вечерта излязох сам на кратка нощна разходка. Отидох при катедралата, където имаше поклонници, който играеха странни танци и пееха. Малко по-настрани уличен музикант пееше испански песни и свиреше на китара. Поспрях да го послушам. Беше добър и свиреше с много чувство. На фона на музиката се замислих къде се намирам и приятно чувство премина по всички нервни окончания на тялото ми. Приятно чувство. Пуснах монета на музиканта, от негова страна се чу звучното „Gracias amigo“ и си продължих по пътя. Направих нощна снимка на Катедралата и се прибрах в хотела.
Ден 12
Разходка из Сантяго де Компостела!
Първа спирка разбира се беше емблематичната
Катедрала,
която е огромна и е разположена на 4 площада. Пред главния вход имаше поклонници, които тъкмо бяха завършили „Пътя на Камино“ и попитаха дали може да ги снимам. Разбира се, приятели… никога не отказвам снимка на пътешественици. Личеше си че бая са походили. Бяха с изгорели от слънцето лица, разранени устни, изморени лица и овехтели дрехи, но бяха щастливи, което е най-важното. Аз също бях щастлив, че съм тук и имам възможност да се потопя и да усетя атмосферата на този хубав град.
Заради влажния климат и честите валежи, сградите бяха покрити със зеленикав мъх, който им придаваше още по-древен вид и ги украсяваше по свой си начин. И така… разходихме се, опитахме мазен, но вкусен местен вид сандвич, накупихме традиционни сладкиши за подаръци и се насочихме в посока близките планини, където щяхме да нощуваме следващата вечер.
Местността е известна със селски туризъм. Нарича се
Los Oscos
Мястото беше толкова малко и високопланинско селце, че дори в Google трудно го бях намерил., но пък беше истински рай. Каменни стари къщи, миризма на селски обор, нулев трафик, обраборваеми земи, кротко пасящ добитък и много любезни домакини. На фона на натоварените големи градове, през които минахме през последните десетина дни, това място беше като друг свят, но точно от това всички имахме нужда.
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Това си беше типично високопланинско испанско село.
Много е интересно да видиш някоя държава отвъд облика на известните туристически обекти. Като да влезеш някъде през задния, а не през парадния вход и да видиш нещата с истинската им същност. Нашата бърлога беше къща от реден камък с калдъръмен двор, пейки самоделки, направени с няколко големи талпи и колела от каруци. Истински рай. Отвътре къщата беше идеално чиста, въпреки грубия си и автентичен вид.
Времето беше хубаво за момента и се възползвахме за да направим разходка из местността. Е, вечерта пак заваля, но поне ни изчака да се приберем. Вечерята в калдъръмения двор на къщата за жалост отпадна и вечерта завърши с вечеря от подръчни останали храни и бутилка вино.
Ден 13
Ранно тръгване в студената дъждовна утрин. На около 80 км се намираше
град Рибадео
и скалните феномени на плажа, разположен в близост до града, а именно –
‘Playa de las catedrales’
Мястото беше сборен пункт на пътешественици, както Cabo da Roca в Португалия. Времето беше мрачно и пръскаше, но няма как ще се разглежда в такива условия. Приливът тук беше налице и се наложи да хвърляме обувките и със запретнати крачоли да газим в океана, за да стигнем до най-хубавата гледка. Е, само аз и Краси де.
Женската част не хареса особено идеята и реши да остане на известна дистанция от вълните. Всъщност то други желаещи да газят нямаше, макар че хора не липсваха. Уникално хубаво място възнагради газенето и мокренето в студената вода!
Скалите от брега се спускаха надолу към плажа и водата, образувайки големи арки, подредени една след друга. По скалите на човешки ръст височина се виждаха множество миди в скалните ниши, останали от предишния прилив и седейки в очакване на следващия. Нямаше да чакат още дълго. Водата прииждаше и ни напомни, че е време да се омитаме, за да не се наложи да плуваме, ако се помотаем още. Няколко снимки и хайде на обратно.
Посоката и целта за днес беше
Билбао – баската столица,
до която имаше може би към 400 км, а през 380 от тях разбира се валеше. Направо изтърках чистачките на това пътуване. Сигурно направиха почти толкова обороти, колкото и колелата:-)
В Билбао стигнахме късния следобед. Градът ни посрещна с мрачно време, дъжд и оживен трафик. Хотелът, който бяхме резервирали предлагаше хубава гледка към реката, която минаваше през града, а разстоянието до центъра и прочутия
музей Гугенхайм
беше около 20 минути. Беше ясно, че дъжда няма да спре и ще се разглежда с чадъри. Гугенхайм е действително доста арт изпълнение. Много модерен и раздвижен отвън, а отвътре така и не го видяхме. Не можахме много да се разходим и да усетим града. Времето ставаше по-гадно и след бърза разходка из центъра се прибрахме в хотела.
Ден 14
След закуска посоката беше
Сан Себастиян
с идеята да минем 150-те километра по второстепенни пътища, което беше свързано с натоварени пътища и изключително бавно придвижване. Явно повечето испанци, а съдейки по регистрациите и чужденци избягваха магистралите, а второстепенните пътища, минаващи през безброй населени места, не бяха пригодени да поемат обема трафик. Но тъй като се хванахме на хорото, изиграхме го до края и към обяд след около 2 часа и 40 минути тътрене влязохме в Сан Себастиян.
Още от предградията оживеният град ни погълна. Оказа се, че това е един от най-известните испански курорти. Беше от рода на френския Сен Тропе. Скъпотия и фешания. Нещо не се чувствах на мястото си тук.
Оказа се, че е по-вероятно да спечелиш от тотото, отколкото да намериш място за паркиране. Тесните централни улички бяха претъпкани и единствената опция беше платен подземен паркинг, където ни суровакаха със сумата от 25 евро на нощ, ама няма как. Мисля че французите в града бяха наравно с испанците, което е разбираемо. Френската граница беше на има-няма 35 км.
Времето беше хубаво и приятно за разходка. Градът изглеждаше екзотичен. Реших даже да отбележа с едно изкъпване в океана, въпреки че болшинството хора във водата бяха с неопренови костюми. Още с влизането ми се изясни защо е така. Имах чувството, че влизам в някое от родните Рилски езера, а не тук. Гледайки палмите наоколо и усещайки ледената вода някак не ми се връзваха нещата.
Изкарах около 2 минути във водата и излязох. Не беше особено приятно.
После се качихме на един от хълмовете в града, откъдето се разкрива хубава гледка към залива и града. Има и статуя на Христос на върха. Много приятно местенце за релакс и наблюдаване на околността. В подножието на хълма се намира аквариум, който си спестихме, тъй като вече бяхме посетили този в Барселона.
Мястото беше идеално за наблюдаване на залязващото слънце, скриващо се зад хоризонта и обагрящо водите на океана в онзи уникален цвят. След като се стъмни решихме да опитаме известните испански „Tapas“, който представляват нещо като хапки с хляб и отгоре всевъзможни комбинации. Имаше поне 50 различни вида, а всички заведения, които ги предлагаха бяха претъпкани. Оказаха се много сполучливи особено с чаша свежа сангрия.
Сан Себастиян е известен с гастро туризма си
и заведенията за хранене държаха на добрия вкус. Добър завършек на вечерта се получи, а и на пътуването като цяло. Беше време да се връщаме към България. От тук нататък предстоеше ранно ставане около 5:00 ч и към 1360 км до Верона за следващия ден.
Ден 15 и 16
Цял ден път.
Във Франция на няколко километра от италианската граница мисля, че ме заснеха за леко превишена скорост в един тунел. Такава светкавица блесна, че освети тунела за секунда.
Интересна беше спирката за хапване на една бензиностанция, която предлагаше страхотна гледка към Сан Ремо и морето. Тук май имаше и сбирка на ферарита и други подобни коли от същата порода. Бяха от близо и далеч и огласяха местността с рева си. Голяма показност, ама те, ако не ги показват да привличат внимание – за какво са им иначе.
Вечерта по залез стигнахме до Верона и хотела в покрайнините на града. За разглеждане на града и дума не можеше да става. Добре че през 2010 го разгледахме.
Верона е хубав град и принципно не е за пропускане. Хотелът, който споменах заслужава специално внимание. Беше арт изпълнение, което се държеше от двама мъже (99% вероятност гейове), но това е без значение. По тавана имаше залепени отворени книги, грамофонни плочи красяха стените, а намачкани страници се подаваха от рамки вместо картини. Това беше само малка част от чудатостите. Но мястото беше много на ниво.
На следващата сутрин специално единия мъж стана в 5:00 ч, за да ни приготви закуска. Беше облечен в сив фрак и препичаше филийки, докато ние ядяхме плодовата салата от 10 вида плодове. За останалите неща на масата няма да споменавам, но бяха бая. Собствениците искаха да накарат гостите да се чувстват като в 5 звезден хотел за сумата от 23 евро на нощ, а хотела се помещаваше в обширен апартамент в жилищна кооперация. Постараха се много. Името на това място е “Alle Torri B&B”, ако някой се интересува.
След царската закуска се отправихме отново на път. Още 1000 и нещо километра и родните граничари ни поздравиха за добре дошли. Не им се занимаваше с нас и минахме за минути.
Прибрах се със смесени чувства от това пътуване
Бях малко нещастен, че свърши, но също така и щастлив, че го имаше. И накрая
малко информация за статистиката
Изминати километри 7860 км за 16 дена.
Бензин – 1050 евро.
Пътни такси без паркингите 397 евро, като успявахме на малко места да спестим магистрали.
Останалото са разходи за нощувки, входни такси на няколко места, за храна и джобни за харчене.
За друго не се сещам освен да пожелая на всички да отидат и да видят местата на живо, да не спират да пътуват и да се обогатяват с впечатления от широкия свят.
Край
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Испания– на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО
[geo_mashup_category_name map_cat="412"]
Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там (Андора, Испания и Португалия)
част трета
Сантяго де Компостела и Билбао
Границата не беше далеч, а целта беше
град Сантяго де Компостела
– така емблематичния за поклонници град. Естествено по пътя валя. Пристигнахме в късния следобед до хотела в старата част само на 3 минути пеша от Катедралата, която е символ на града. В старата част можеха да влизат и паркират само жители. И тук с паркирането ще е сложно… Упътиха ни към платен паркинг наблизо, но на мен не ми се предаваше толкова лесно. След кратко търсене намерихме място на 5 минути пеша от хотела в една задънена стръмна улица и не щещ ли изненада – безплатно е! Няколко пъти попитах,за да съм сигурен. Обикновено
в Испания нещата с паркирането седят по следния начин:
синя зона – платено паркиране; зелена зона – платено и често по-скъпо от синя, но разликата е че местните имат абонамент и спират на тези места; бяла зона – безплатно; жълта маркировка – абсолютно забранено. За зоните човек може да се ориентира по маркировката на пътя. Не бива човек да си прави експерименти и да разчита, че ще мине на късмет, защото вероятността да не мине е 99%, а глобите са солидни.
Вечерта излязох сам на кратка нощна разходка. Отидох при катедралата, където имаше поклонници, който играеха странни танци и пееха. Малко по-настрани уличен музикант пееше испански песни и свиреше на китара. Поспрях да го послушам. Беше добър и свиреше с много чувство. На фона на музиката се замислих къде се намирам и приятно чувство премина по всички нервни окончания на тялото ми. Приятно чувство. Пуснах монета на музиканта, от негова страна се чу звучното „Gracias amigo“ и си продължих по пътя. Направих нощна снимка на Катедралата и се прибрах в хотела.
Ден 12
Разходка из Сантяго де Компостела!
Първа спирка разбира се беше емблематичната
Катедрала,
която е огромна и е разположена на 4 площада. Пред главния вход имаше поклонници, които тъкмо бяха завършили „Пътя на Камино“ и попитаха дали може да ги снимам. Разбира се, приятели… никога не отказвам снимка на пътешественици. Личеше си че бая са походили. Бяха с изгорели от слънцето лица, разранени устни, изморени лица и овехтели дрехи, но бяха щастливи, което е най-важното. Аз също бях щастлив, че съм тук и имам възможност да се потопя и да усетя атмосферата на този хубав град.
Заради влажния климат и честите валежи, сградите бяха покрити със зеленикав мъх, който им придаваше още по-древен вид и ги украсяваше по свой си начин. И така… разходихме се, опитахме мазен, но вкусен местен вид сандвич, накупихме традиционни сладкиши за подаръци и се насочихме в посока близките планини, където щяхме да нощуваме следващата вечер.
Местността е известна със селски туризъм. Нарича се
Los Oscos
Мястото беше толкова малко и високопланинско селце, че дори в Google трудно го бях намерил., но пък беше истински рай. Каменни стари къщи, миризма на селски обор, нулев трафик, обраборваеми земи, кротко пасящ добитък и много любезни домакини. На фона на натоварените големи градове, през които минахме през последните десетина дни, това място беше като друг свят, но точно от това всички имахме нужда.
[geo_mashup_map]
[geo_mashup_location_info]
Това си беше типично високопланинско испанско село.
Много е интересно да видиш някоя държава отвъд облика на известните туристически обекти. Като да влезеш някъде през задния, а не през парадния вход и да видиш нещата с истинската им същност. Нашата бърлога беше къща от реден камък с калдъръмен двор, пейки самоделки, направени с няколко големи талпи и колела от каруци. Истински рай. Отвътре къщата беше идеално чиста, въпреки грубия си и автентичен вид.
Времето беше хубаво за момента и се възползвахме за да направим разходка из местността. Е, вечерта пак заваля, но поне ни изчака да се приберем. Вечерята в калдъръмения двор на къщата за жалост отпадна и вечерта завърши с вечеря от подръчни останали храни и бутилка вино.
Ден 13
Ранно тръгване в студената дъждовна утрин. На около 80 км се намираше
град Рибадео
и скалните феномени на плажа, разположен в близост до града, а именно –
‘Playa de las catedrales’
Мястото беше сборен пункт на пътешественици, както Cabo da Roca в Португалия. Времето беше мрачно и пръскаше, но няма как ще се разглежда в такива условия. Приливът тук беше налице и се наложи да хвърляме обувките и със запретнати крачоли да газим в океана, за да стигнем до най-хубавата гледка. Е, само аз и Краси де.
Женската част не хареса особено идеята и реши да остане на известна дистанция от вълните. Всъщност то други желаещи да газят нямаше, макар че хора не липсваха. Уникално хубаво място възнагради газенето и мокренето в студената вода!
Скалите от брега се спускаха надолу към плажа и водата, образувайки големи арки, подредени една след друга. По скалите на човешки ръст височина се виждаха множество миди в скалните ниши, останали от предишния прилив и седейки в очакване на следващия. Нямаше да чакат още дълго. Водата прииждаше и ни напомни, че е време да се омитаме, за да не се наложи да плуваме, ако се помотаем още. Няколко снимки и хайде на обратно.
Посоката и целта за днес беше
Билбао – баската столица,
до която имаше може би към 400 км, а през 380 от тях разбира се валеше. Направо изтърках чистачките на това пътуване. Сигурно направиха почти толкова обороти, колкото и колелата:-)
В Билбао стигнахме късния следобед. Градът ни посрещна с мрачно време, дъжд и оживен трафик. Хотелът, който бяхме резервирали предлагаше хубава гледка към реката, която минаваше през града, а разстоянието до центъра и прочутия
музей Гугенхайм
беше около 20 минути. Беше ясно, че дъжда няма да спре и ще се разглежда с чадъри. Гугенхайм е действително доста арт изпълнение. Много модерен и раздвижен отвън, а отвътре така и не го видяхме. Не можахме много да се разходим и да усетим града. Времето ставаше по-гадно и след бърза разходка из центъра се прибрахме в хотела.
Ден 14
След закуска посоката беше
Сан Себастиян
с идеята да минем 150-те километра по второстепенни пътища, което беше свързано с натоварени пътища и изключително бавно придвижване. Явно повечето испанци, а съдейки по регистрациите и чужденци избягваха магистралите, а второстепенните пътища, минаващи през безброй населени места, не бяха пригодени да поемат обема трафик. Но тъй като се хванахме на хорото, изиграхме го до края и към обяд след около 2 часа и 40 минути тътрене влязохме в Сан Себастиян.
Още от предградията оживеният град ни погълна. Оказа се, че това е един от най-известните испански курорти. Беше от рода на френския Сен Тропе. Скъпотия и фешания. Нещо не се чувствах на мястото си тук.
Оказа се, че е по-вероятно да спечелиш от тотото, отколкото да намериш място за паркиране. Тесните централни улички бяха претъпкани и единствената опция беше платен подземен паркинг, където ни суровакаха със сумата от 25 евро на нощ, ама няма как. Мисля че французите в града бяха наравно с испанците, което е разбираемо. Френската граница беше на има-няма 35 км.
Времето беше хубаво и приятно за разходка. Градът изглеждаше екзотичен. Реших даже да отбележа с едно изкъпване в океана, въпреки че болшинството хора във водата бяха с неопренови костюми. Още с влизането ми се изясни защо е така. Имах чувството, че влизам в някое от родните Рилски езера, а не тук. Гледайки палмите наоколо и усещайки ледената вода някак не ми се връзваха нещата.
Изкарах около 2 минути във водата и излязох. Не беше особено приятно.
После се качихме на един от хълмовете в града, откъдето се разкрива хубава гледка към залива и града. Има и статуя на Христос на върха. Много приятно местенце за релакс и наблюдаване на околността. В подножието на хълма се намира аквариум, който си спестихме, тъй като вече бяхме посетили този в Барселона.
Мястото беше идеално за наблюдаване на залязващото слънце, скриващо се зад хоризонта и обагрящо водите на океана в онзи уникален цвят. След като се стъмни решихме да опитаме известните испански „Tapas“, който представляват нещо като хапки с хляб и отгоре всевъзможни комбинации. Имаше поне 50 различни вида, а всички заведения, които ги предлагаха бяха претъпкани. Оказаха се много сполучливи особено с чаша свежа сангрия.
Сан Себастиян е известен с гастро туризма си
и заведенията за хранене държаха на добрия вкус. Добър завършек на вечерта се получи, а и на пътуването като цяло. Беше време да се връщаме към България. От тук нататък предстоеше ранно ставане около 5:00 ч и към 1360 км до Верона за следващия ден.
Ден 15 и 16
Цял ден път.
Във Франция на няколко километра от италианската граница мисля, че ме заснеха за леко превишена скорост в един тунел. Такава светкавица блесна, че освети тунела за секунда.
Интересна беше спирката за хапване на една бензиностанция, която предлагаше страхотна гледка към Сан Ремо и морето. Тук май имаше и сбирка на ферарита и други подобни коли от същата порода. Бяха от близо и далеч и огласяха местността с рева си. Голяма показност, ама те, ако не ги показват да привличат внимание – за какво са им иначе.
Вечерта по залез стигнахме до Верона и хотела в покрайнините на града. За разглеждане на града и дума не можеше да става. Добре че през 2010 го разгледахме.
Верона е хубав град и принципно не е за пропускане. Хотелът, който споменах заслужава специално внимание. Беше арт изпълнение, което се държеше от двама мъже (99% вероятност гейове), но това е без значение. По тавана имаше залепени отворени книги, грамофонни плочи красяха стените, а намачкани страници се подаваха от рамки вместо картини. Това беше само малка част от чудатостите. Но мястото беше много на ниво.
На следващата сутрин специално единия мъж стана в 5:00 ч, за да ни приготви закуска. Беше облечен в сив фрак и препичаше филийки, докато ние ядяхме плодовата салата от 10 вида плодове. За останалите неща на масата няма да споменавам, но бяха бая. Собствениците искаха да накарат гостите да се чувстват като в 5 звезден хотел за сумата от 23 евро на нощ, а хотела се помещаваше в обширен апартамент в жилищна кооперация. Постараха се много. Името на това място е “Alle Torri B&B”, ако някой се интересува.
След царската закуска се отправихме отново на път. Още 1000 и нещо километра и родните граничари ни поздравиха за добре дошли. Не им се занимаваше с нас и минахме за минути.
Прибрах се със смесени чувства от това пътуване
Бях малко нещастен, че свърши, но също така и щастлив, че го имаше. И накрая
малко информация за статистиката
Изминати километри 7860 км за 16 дена.
Бензин – 1050 евро.
Пътни такси без паркингите 397 евро, като успявахме на малко места да спестим магистрали.
Останалото са разходи за нощувки, входни такси на няколко места, за храна и джобни за харчене.
За друго не се сещам освен да пожелая на всички да отидат и да видят местата на живо, да не спират да пътуват и да се обогатяват с впечатления от широкия свят.
Край
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Испания– на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО
[geo_mashup_category_name map_cat="412"]
По повод днешния рожден ден на Щатите (Америка, честит рожден ден! :) ще посетим зедно с Люси един фестивал на местното население – индианците. За голямо съжаление успяхме да прхвърлим само две снимки от събитието, но Снимките съм сигурен, че ще ви харесат :)Приятно четене:
Индиански работи
Честит Четвърти юли, Америка!
Трудно е да се гледа обективо на индианците,
ако човек е чел и една индианска книга в детските си години. Романите и филмите, които бяха популярни в България през 80-те, са обвити в романтика. Животът на индианците е представен в черно и бяло – те са добрите, белите са лошите, и в края доброто обезателно някак побеждава злото.
Реалността днес е друга.
Индианските племена, които живеят в Щатите, са нарицателно за алкохолизъм, депресия, безработица и бедност. Може да се спори дали отношението на белите се е променило, но несъмнено индианците са жертва на расизъм, наред с другите не-бели народи. Оплетена между романтиката и реалността, с нетърпение чакам деня, в който отиваме на едно пау-уау (индианско празненство, прави се 1-2 пъти годишно в чест на големи празници) в Уискансин. След няколко часа каране, забелязвам, че се приближаваме – ресторантите започват да носят имена като „Оранжевият Лос“.
Днес в Съединените щати живеят около 3 милиона индианци, представители на над 600 племена. 78% от тях не живеят в резервати.
В резерватите обикновено живеят хора с изцяло индианска кръв
Интересно е, че най-многобройното племе е Чероки, но повечето му представители са всъщност със смесена кръв. Най-многочисленото племе от индианци с изцяло индианска кръв е Навахо. Най-много индианци живеят в Аризона и Оклахома. Известният дъговиден стъклен мост над Гранд Каньон беше построен, за да помага финансово на едно от племената в Аризона. Други от най-големите племена са Су (чувала съм ги в България като Сиукси), Чокто, Чипеуа, Апачи, Блекфийт, Пуебло. Снимките в този пътепис са от племето Хо-чанк (от Уисконсин) – от празненството им в чест на Мемориал дей.
Над 500 племена имат право да избират свое собствено управление,
да съставят собствени закони и да ги прилагат в рамките на териториите си, да налагат данъци, и т.н. Интересно е, че тези територии имат подобни права като отделните щати – не могат да обявяват войни, да развиват международни отношения, или пък да имат собствена валута. Индианските земи с горните права са в размер на 225 000 квадратни километра. Поради горните особености, основен поминък на индианците са казината, които иначе изискват дълъг процес на разрешителни и лицензи.
Тъй като
племената се различават културно и имат различни езици, Continue reading →
В изиграните контролни мачове на „Куинс Парк“ до момента бяха изпробвани някои нови попълнения за отбора. Покрай това обаче още няколко от миналогодишните титуляри напуснаха, като техният общ брой достигна 10. След като Робъртсън и Конъли отидоха в „Дънди Юнайтед“, сега Лоурънс Шанкланд подписа с “Абърдийн“, друг тим от Шотландската висша лига. Рики Литъл, който беше капитан на отбора в последните сезони, но получи контузия в глезена преди плейофите, реши да премине във втородивизионния „Арброут“. Напусна и Иън Уат, като засега не е обявен нов клуб за него.
