Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме (малко украсявам де

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“?

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Другата България – на картата:

Днес Тони няма да ни вози на мотор, а ще ни юрне да катерим връх Ботев. Я да ви видя!

Приятно четене:

Към връх Ботев за един ден

част първа

Който го е страх от мечки, не ходи в гората

ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА,

ДО НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ,

СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА,

НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ.

МИЛА РОДИНО,

ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ,

ТВОЙТА ХУБОСТ,

ТВОЙТА ПРЕЛЕСТ

АХ, ТЕ НЯМАТ КРАЙ !

Искам да ви разкажа на кратко за едно невероятно усещане из родните планини. Снимковия материал който ще ви представя е доста богат но не може да се сравни със истинското усещане на място, с уханието на билки, вятъра в ушите и невероятната картина която се разкрива пред вас със всеки изминат метър.

От известно време с жена ми събираме печати в книжките със 100-те туристически обекта и понеже са ни останали 4 – 5 печата само до края като от по екстремните последно ни остана връх Ботев, решихме да се организираме и да се поразходим из планината. Прочетохме тук там как точно стоят нещата, поинтересувахме се от приятели които вече са ходили и почнахме да спретваме организация. Избрахме изкачване от към южната страна тоест Калофер. Тъй като през лятото уйкендите са ни доста натоварени единствения възможен вариант беше 27-28.08.2013 г. Стандартното изкачване на върха включва в повечето случай преспиване преди или след на хижа Рай. http://www.bulgarian-mountains.com/Huts/Stara/Rai

Звъннах една седмица по рано да се опитам да запазя две места в хижата но уви ми се скараха и казаха много късно се обаждате, викам си брей сигурно 2 месеца трябваше по рано да се обадя , явно този вариант отпадаше.

В курорт Паниците на около 4 км след Калофер се оказа, че има прилично хотелче в което не е нужно два месеца по рано да резервираш места. http://www.raiskikat.com В него резервирахме 2 нощувки едната петък вечер без закуска срещу 48 лв и другата събота вечер със закуска 58 лв. След тази резервация се оказа, че има само един вариант да се качим и да слезем за един ден.

Тръгнахме петък след работа от София по подбалканския път към Клофер, като спряхме да вечеряме на пъстървата.

От там пуснах GPS-а като предварително бях задал координатите на хотела и се оказа , че е на 10 км от пъстървата. Пристигнахме в хотелчето и прибрахме колата в двора му на сигурно, тъй като бяхме проучили и се оказа, че не е добре колата да седи без надзор, тъй като ѝ източват бензина. След като се настанихме излезнахме да се поразходим и да проучим на бързо района и пътеката за в. Ботев.

Беше се по смрачило вече но тръгнахме леко по един сипей който се оказа, че е въпросното начало на пътеката.

Върнахме се на зад, като минахме през една голяма поляна където имаше някакъв събор този уикенд.

Прибрахме се в хотела поразгледахме картата която бяхме предварително купили срещу 4 лв и решихме, че ще караме по синия маршрут посока х. Рай като след това ще се отделим по зеления маршрут към в. Ботев, легнахме рано за да може да сме свежарки за другия ден, път ни чакаше.

На другата сутрин станахме 5:30 ч. като предварително бяхме си направили сандвичи от София в хладилната чанта, бяхме се запасили с вода, бисквити и праскови и подредихме раниците.

В 6:06 ч. стартирахме от хотела.

Още беше мрачно на вън, слънцето не се беше показало и потеглихме по първата част от пътя ни, а именно сипея:

След не дълго но кофти изкачване стигнахме входа на Национален Парк Централен Балкан.

От там тръгнахме по една пътека доста широка между дърветата.

Слънцето започна да се прокрадва между дърветата.

След гората следваше открит път.

Облаците които се извиваха над планината бяха много красиви.

Там нейде горе в облаците е в. Ботев.

Ето на това казвам да посрещнеш изгрева.

Стигнахме до един разклон на който пишеш в. Ботев на ляво и като погледнеш на ляво един баир ама край няма и стръмен хаха викам не сме от тука, х. Рай направо и си продължихме направо. Оказа се, че този разклон е зимния маршрут отбелязан със жълто картата.

Пътеката стана ето такава.

Не след дълго по въпросната пътека стигнахме до входа на гората което се оказа и входа на резерват Джендема, където има указателна табела какво да правите ако срещнете мечка в гората . Хубаво е да се информирате за да избегнете инциденти. Тука важи правилото,

който го е страх от мечки да не ходи в гората

Очаквайте продължението

Автор: Антон Конакчиев

Други разкази свързани сЪС – на картата:

Стара планина