След 9 мача без победа в лигата „Куинс Парк“ най-накрая успя да спечели трите точки в един напрегнат сблъсък срещу „Монтроуз“ на „Линкс Парк“. Също както в събота срещу „Албиън Роувърс“, така и сега „паяците“ вкараха първия гол в срещата и изиграха силно първо полувреме, в което имаха шансове дори да увеличат преднината си. Все пак те се оттеглиха на почивката с гола на Блеър Спитал в 25-та минута, който е негов 6-ти във всички турнири досега. Спитал се оказва ключова фигура в последните няколко мача и бележи редовно за „Куинс“. През второто полувреме обаче „паяците“ отново се дръпнаха назад в отбрана и дадоха възможност на „Монтроуз“ да отправи множество удари към вратаря Бърнстингъл. Шансът напусна „Куинс Парк“ в 87 мин. когато домакините, след редица пропуски, успяха да изравнят чрез Мейсън. Мачът навлезе в продължението, дадено от съдията, в което последваха няколко разбърквания пред вратата на „Монтроуз“ и два жълти картона на техни състезатели за неспортсменско поведение. Всички тези събития вкараха мача в 6-та допълнителна минута. Тогава с последното центриране напред на Джейми Бръф топката достигна до Лиъм Гормли, който я прати в мрежата, реализирайки победния гол за „Куинс“. Така в момента „паяците“ са в серия от 5 мача без загуба, в които имат 2 победи и 3 равенства.
През този уикенд са мачовете от третия кръг за Купата на Шотландия и „Куинс Парк“ има трудната задача да гостува на „Еър Юнайтед“.
Правилно е да се пише слято – световноизвестен, също и световноизвестна, световноизвестно, световноизвестни. Световноизвестният бюст на Нефертити е открит…
Заради липсата на пътепис вчера, днес ще компенсираме с едно голямо пътешествие през Полша и балтийските държави Литва, Латвия и Естония. Наш водач ще бъде Любо, а в края на пътеписа ще се препитваме коя столица на коя държава е (нали знаете, че не знаете още столиците на трите държави?
Приятно четене:
По „Via Baltica“ до Прибалтика!
Литва, Латвия, Естония и изкачване на най-високия връх на Полша (Риси) в Полските Татри.
След известно планиране и доста промени в една чудесна августовска вечер в петък след работа в пълен комплект от 4-ма души се отправихме по
маршрута София -Полските Татри – Литва(Тракай и Вилнюс) – Латвия(Рига) – Естония(Талин) – Остров Хиумаа(Естония) – Куршская коса(Литва) – Жешов(Полша) – София.
Така стана, че връщането през Санкт Петербург и Москва отпадна и това остана окончателния маршрут. Настроението беше приповдигнато до момента, в който
стигнахме до Калотина
Беше активният гастербайтерски сезон, всички те се бяха юрнали по родните си места и сега се прибираха като някои автомобили приличаха на същински „Ноев ковчег“. Сякаш идваше края на света и всички се запасяваха, за да изкарат поне година от припаси. Интересно е да видиш коли за по 30-40 хил. евро натъпкани до козирката с касетки домати, картофи, черги и т.н. Бедните амортисьори – направо стенеха под непосилното тегло. Един приятел ми беше казал, че е видял Мерцедес комби с наковани отзад рафтове от шперплат. И така подготвихме се за бая чакане, но в крайна сметка минахме за близо 2 часа.
По сръбската магистрала трафика беше като на Цариградско шосе в час пик
Някъде по малките часове стигнахме
сръбско-унгарската граница, където адът беше пълен
Не знам точно колко километра беше задръстването, но бяха много. В продължение на час нищо не помръдна. Имаше граничари, които казваха „Ще пускаме, ще пускаме“, но това така и не се случваше.
Беше време за кардинални мерки. Тук един ден не ни мърдаше.
Погледнах малко настрани до близката бензиностанция ОМВ, където имаше метална врата и мазен сърбин до нея. Отидох да разуча, а мазника веднага изскочи с оферта „Десетка, бра-ат и минаваш“. Погледнах картата и решението беше взето на мига. Омитаме се. Дадохме десетте евро на доволния сърбин и започна едно лашкане през околните ливади, но за щастие не трая дълго. Ливадния път излизаше на друг селски, който пък връщаше обратно към Суботица, а оттам към другото КПП за Унгария. Там имаше също коли, но много по-малко. Минахме и се отправихме обратно към магистралата.
Отклонението беше близо 90-100 км, но това е нищо в сравнение с КПП Хоргош, където времето беше спряло.Съмваше се. Унгария я минахме на екс.
В Словакия
ме спряха за превишена скорост. Нарушението беше „голямо“ – при ограничение 50 км/ч, аз бях с 64 км/ч. Случи се един мазен полицай, който искаше 50 евро за това. Ааа, няма да стане тая работа. Реших, че ще се разправям. Почнах с това, че не е възможно да иска пари на ръка, продължих, че ще се обадя в посолството да ми обяснят процедурата за глобите и накрая се договорихме за 20 евро и кой откъде’ е. Даде ми и нещо като документ, който беше смешен. Приличаше на билет за градски транспорт с печат. Е, здраве да е, това е част от пътуването. По-късно в Словакия
спряхме в полите на Татрите
за обяд. Гледката беше много хубава, а времето слънчево и приветливо.
Полската граница не беше далеч,
а изходния пункт за вр. Риси, най-високия в Полша и в полските Татри, беше само на няколко километра от границата. Паркинга там беше платен и приличаше повече на паркинг пред голям мол, отколкото на стартово място за планински преход. Имаше даже човек, който насочва и подрежда колите.
Приготвяйки багажа за нагоре, Деян с ужас открива, че една от консервите с риба се е спукала и леко е пооляла в багажа му. Това 100% е станало докато сме тъпкали багажа, за да се сместим. Е, за щастие пораженията по дрехите му не бяха големи, но пък миризмата на риба трудно се изгонва.
Татрите
са невероятно популярна планина. Първите метри нагоре по пътя бяха сякаш сме на митинг. Хиляди хора слизаха и се качваха, а имаше и непрестанен трафик от каруци, които изкарваха по-мързеливите любители на планината нагоре срещу съответната сума. Цялото място беше доста комерсиализирано. Имаше и входна такса за влизане в национален парк, но тя беше символична. Спането на палатка беше забранено с изключение на един къмпинг, в който ние възнамерявахме да нощуваме и на другата сутрин да се качим до върха. Е, да, ама не. Оказа се, че няма и помен от този къмпинг.
Посъветваха ни да се върнем в Закопане, където да спим. Всички се спогледахме, което значеше – „Няма да стане тая работа“.
Продължихме нагоре
В най-популярната хижа „Морско око“ беше гъчканица като на рок концерт, а пред регистратурата имаше дълга опашка. И това веднага отпадна като вариант.
На самото езеро беше като на Несебър през летния сезон. Пекат се разни „тюлени“, други са разпънали трапези. Честно не бях виждал такова чудо по планините из Европа. Толкова много хора – любители на планината. Вярно че поляците са много, а планини си нямат достатъчно, но все пак беше странно.
Седнахме да изпием по едно „Шуменско“ на брега на едноименното езеро „Морско око“ и да обсъдим ситуацията. Решението дойде бързо. Влизаме в гъсталака далеч от навалицата и спим само на спални чували в гората.
Мони намери чудно местенце насред плантация от боровинки. Не бях виждал толкова боровинки на едно място. Спахме буквално сред тях, а спейки те сами се завираха в устата и ушите ти. Мекия мъх добавяше допълнителен комфорт и се получи изключително приятна и удобна нощ. На сутринта даже нямаше никаква влага. Прекрасна нощ, а се очертаваше и прекрасен ден. Времето беше ясно и благодарение на утринното слънце, околните върхове се отразяваха в спокойните води на езерото с идеален контраст.
Тръгнахме много рано нагоре и имаше малко хора. След около 45 минути ходене се стига до второто
езеро в района – Czarny staw pod Rysamy
Езерото е много бистро и бая дълбоко. От едната му страна има вечен сняг, а другата окъпана от слънчевите лъчи се радва на боровинкови плантации.
От тук започва най-стръмния участък, но и най-интересния. На места има фиксирани вериги в скалите за по-голяма сигурност при катерене и слизане. За малко време се добива голяма височина, заради стръмността на терена. Неусетно
стигаме до върха,
където вече има около 10-15 човека, а мястото е силно ограничено. Някои от присъстващите са се качили от словашка страна.
Пътеките от двете страни на върха се виждат като на длан. Разкрива се чудна гледка към езерата, а и към целите Високи Татри. Правим си няколко снимки, благодарим на планината за хубавото време и за благосклонността й да ни позволи да се качим и поемаме надолу. Добре че се качихме по-рано, защото отдолу прииждат стотици туристи с една цел – върхът. Налага се да се изчакваме по въжетата, но няма как.
Слязохме успешно до „Морско око“, където е все същата глъчка и лудница. Оттам към паркинга и на север в посока Краков като идеята беше да минем възможно най-много километри преди да се стъмни и да спим на палатки някъде из храсталаците. Е, то като идея добре, ама
пътищата в Полша са бая бавни
Постоянно се минава през села, трафика е много интензивен и тесните пътища едва побират колите, а особено в нашия случай – неделя привечер. И така едва стигнахме до
Краков
преди да се стъмни и някъде в покрайнините си намерихме доста прилично местенце за нощувка, но със свирепи пазители – цяла орда комари, които явно са били на диета откакто са се появили на този свят. Само дето не започнаха да разкомплектоват колата и палатката, за да се доберат до нас. Е, няма как не може всичко да е екстра.
На следващата сутрин по ранни зори се изнесохме с идеята днес да влезем в Литва и да стигнем до Вилнюс.
Полша е хубава държава
Винаги съм имал афинитет към държавата, нравите и хората там, но пътната им мрежа е абсурдна, бавна и досадна. Селата и малките градчета се нижат едно след друго като междуградското шофиране е истинска рядкост (или поне по маршрута, откъдето минахме). Задръстванията са чести и не само в градовете. Има ги и по възлови кръстовища извън тях. В покрайнините на Варшава текат грандиозни реконструкции и скоро трафика ще бъде облекчен. Хубав е и участъка от Варшава към Бялисток, а оттам на север тръгва така наречения път
Via Baltica към Талин
Там населените места бяха по-малко, а трасето минаваше през чудесни гори от двете страни на пътя. Всичко беше зелено и свежо. И така докато наближихме границата с
Литва,
където нещата пак бяха позатлачени. Граничен контрол между двете държави няма и се минава за една минута. Веднага след влизането в Литва се долавя разлика. Усеща се, че си в друга държава.
Движението почти изчезва, селцата намаляват и всичко наоколо създава усещане за спокойствие. Много приятни първи впечатления. Отправихме се в посока
Тракай
Малко градче с хубав замък, кацнал на брега на езеро. Мястото се намира на броени километри от столицата Вилнюс. Заварихме чудна картинка. Замъка и езерото обагрени от лъчите на гаснещото слънце, а наоколо пълно спокойствие. Няма тълпи от туристи, няма бутаница и постоянно щракащи фотоапарати.
Прекарахме около час на това място и тръгнахме към
Вилнюс,
където пристигнахме по тъмно. Намерихме си приличен хостел и се настанихме. Следващия ден ще бъде посветен на Вилнюс.
Ето го и следващия ден. Леко намръщен, но поне не валеше. Тръгнахме на опознавателна обиколка.
Градът е приветлив и чист. Разходихме се по основните забележителности, качихме се на хълма с останки от крепост, който предлага хубава гледка отвисоко и се намира в централната част.
Опитахме някакъв странен вид малини от местния пазар, които на вид бая го докарваха, а на вкус нещо хич ги нямаше, но пък боровинките, които продаваха бяха уникални и на доста ниска цена. Следобяд тръгнахме към
Латвия и столицата Рига
Имаше нещо в Латвия, което не ми се връзваше, а именно колко им беше скъпа валутата. Беше по-скъпа от британския паунд дори. Като цяло сякаш всичко беше по-скъпо тук. Паркинг за 1 час на улицата беше около 3 лева и то не в най-централната част. Настанихме се в хостел и решихме да разгледаме през останалата част от деня.
Стария център е малък и спокойно се обхожда. Рига е хубав град, но мен нещо не ме грабна. Има красиви катедрали и огромна река – Даугава, която пресича града. Вечерта се запознахме с италианеца Марко, който обикаля сам по тези места. Заговорихме се за минали и предстоящи пътувания. Седнахме в един ирландски пъб за по бира и така приключи този ден. С Марко се разбрахме да се видим пак в Талин. На сутринта тръгнахме отново на север към
естонската граница,
която не беше далеч.
Естония
е по-различна от другите две прибалтийски държави. И езиково и икономически, тя е по-близка до Финландия. Там ни спряха полицаи за проверка, но нямаше проблеми. Хората бяха съвсем културни и говореха английски. Тук не се срещаха много чужденци по пътищата с изключение на руски коли, които бяха на всеки километър. Явно се чувстват като у дома си.
В Талин
паркирането се оказа малко по-сложно. След известно въртене стана ясно, че в центъра няма как да се спре. Намерихме платен паркинг за около 10 евро на нощ непосредствено до центъра и без колебание паркирахме там. Стария Талин е място с неповторима атмосфера. Вече се смрачаваше и излязохме на нощна обиколка.
Обадих се на италианеца Марко и той дойде с нас. Зарадва се човека, че ще си има компания. Не му беше много готино да е сам.
Нощен Талин е не по-лош от дневния му вариант. Осветените сгради и уличните лампи правят града някак уютен. Има красива руска църква, която осветена е дори по-красива, отколкото през деня. На едно хълмче в центъра седнахме да изпием по една бира и да се порадваме на нощния пейзаж. Марко ни разказа за живота си и за плановете да прекара една година в Египет. Бая беше пообиколи за възрастта си, а и имаше амбиция за още много. Интересни са срещите с пътешественици, които са непознати, но в същото време и някак близки. Хора от една и съща порода с еднакви интереси. Тези срещи винаги са вълнуващи и нещо ти остава след това.
На сутринта беше същинското разглеждане на Талин.
Освен обичайните точки в стария център се качихме на близкия хълм, откъдето са виждаше града като на длан с всичките червени покривчета. За момент ми напомни на Прага, въпреки че са доста различни. От това място се виждаше и пристанището, откъдето тръгват фериботите за Финландия, която отстои само на около 2:30 часа с ферибота. Погледнах на север, замислих се за момент и си казах „Хайде другия път“. Нямаше време за Финландия макар и толкова близо.
Hiiumaa, Естония
В ранния следобед си взехме довиждане с Марко и се отправихме към град Хаапсалу, откъдето тръгват фериботите за
остров Хиумаа –
следващата цел. Острова е много слабо населен и добре запазен с пренебрежимо малко количество туристи. В градчето Хаапсалу има стара гара тип музей с интересни локомотиви от изминалия век. Заслужава си да й се обърне внимание.
Пътуването по вода с ферибота траеше около 1:40 часа и неусетно вече бяхме на острова. А там – един малък рай.
Празни пътища, гъсти борови гори, девствени плажове, вятърни мелници от отминали времена, стари морски фарове и невероятни места за къмпингуване, но нека да карам едно по едно. Като за начало се насочихме към най-северната точка на острова, където се издигаше най-високия фар, а и най запазения.
Качихме се до върха на фара срещу 2 евро и се разкри гледка на 360 градуса. Чудна гледка. От едната страна безбрежното море, а от другата гъстите зелени гори на острова.
В целия прибалтийски регион ми хареса нещо, което другаде не бях виждал. Гъстите борови гори като в родните ни Родопи буквално плакнеха стебла в морето. Гората се спускаше на самия плаж и то в продължение на десетки, а дори и стотици километри. Много красив контраст.
На слизане от фара се заговорихме със съдържателя му. Готин човек, който искрено се заинтересува откъде сме и, че сме били толкова път, за да дойдем до „неговия“ фар. Сети се, че е чувал за българското розово масло. Всъщност България не беше съвсем непозната по тези земи. В Литва видяхме вносно сирене от България, но на бая дебела цена.
И така след фара тръгнахме по крайбрежния път на запад и така до най-западната точка на острова. Там вятъра беше ураганен, но пък истински рай за Кайт сърфистите, които бяха много. Водата беше катранено черна и гъста. Вероятно причината беше високата популация на водораслите или може би цъфтежа им. Мястото беше доста магнетично, имаше и малък червен морски фар, но заради вятъра не се застояхме.
Вече се свечеряваше и се отправихме на югоизток в търсене на място за къмпингуване. Мисля, че вече споменах, че този остров е рай за къмпингуване и нямаше как да не попаднем на райско място, а именно
залива Kaleste
Имаше оформени места за палатки, а наши комшии бяха само едно семейство с малки деца и двама рибари.
Без да губим време опънахме палатката, а после и трапезата, която днес беше добре обогатена с няколко вида пушена риба благодарение на Краси, който я избра. Домашната ракия също беше налице и вечерта се оформи незабравима. Особено ярък е спомена за рибарите на фона на залязващото слънце. Сякаш времето беше спряло далеч от всякакви проблеми и нерви, далеч от целия забързан свят… Но като всички хубави моменти и този не можеше да трае вечно. Ярката луна изгря над близките борове, а светлината хвърляна от нея се отразяваше в спокойните води на залива под формата на светла пътека. Поседяхме, поговорихме си порадвахме се на момента и се напъхахме в палатката доволни от пълноценния и запомнящ се ден.
Другото утро ни посрещна все така приветливо и слънчево. На никой не му се ставаше след комфортната нощ. Това беше едно от местата, от които изобщо не ми се тръгваше, но след лежерна закуска на брега тръгнахме да дообиколим острова. Не оставаше още много, но пък хубавите гледки не спираха да се показват зад всеки завой.
Интересни местни постройки, дървени скулптури край пътя и вятърни мелници. Отидохме и до един южен нос, който беше толкова тънък, че буквално се вървеше по една пътечка, а от двете й страни се плискаха вълните на морето и така до момента, когато пътеката стана две педи широка и двете части на морето просто се сляха. Интересно местенце.
От там хукнахме към ферибота,
за да хванем по-ранния и да си спестим 1:30 часа чакане. Е, хванахме го де макар и в последните минути преди да вдигне котва. Цялата обиколка на острова беше около 200 и няколко километра. Когато акостирахме на континенталната част, помахахме на Естония за довиждане и се отправихме на юг в посока границата с
Латвия
Не след дълго я пресякохме и се отправихме към
Рига,
на чието околовръстно покиснахме в задръстване известно време. Рига е най-населената от трите балтийски столици.
След нея започнаха да се редуват пътища в ремонт, дупки, стеснения и други такива забавящи фактори. Малко ми дотегнаха тези фактори и когато пресякохме границата с
Литва,
със задоволство изпратихме Латвия. Скоро след това започна да се смрачава и беше време да се мисли за нощувката. Кривнахме встрани през ливадите, но фермите бяха навсякъде и до мръкване не намерихме място.
Тъкмо ни се стори, че сме го намерили, но задавения и неспирен лай на кучетата от съседната ферма ни напомниха, че само ни се е сторило. Вече беше пълен мрак, а мястото за нощувка все още беше на дневен ред. И ето, че ненадейно до прашния път на светлината на фаровете се мерна хубава ливада заградена от гора, а две ябълкови дървета седяха като часовои до ливадата откъм пътя. Това е нашето място! Беше време за вечеря, бира и разпъване на палатка.
Утрото беше свежо и влажно, а тънък слой мъгла се стелеше по полетата наоколо. Отправихме се на запад в посока град Клайпеда, откъдето се хваща ферибота за т.н.
„Kuronian spit“ или „Куршская коса“
в руски превод. Мястото е природен феномен и национален парк като се простира на територията на Литва и Калининградска руска област.
Естествено ние щяхме да разгледаме само литовската част. Качихме се на ферибота. Цената беше доста ниска. Вярно че и самото пътуване траеше около 10 минути. Като слязохме тръгнахме на юг по продължение на „Косата“, стигайки до руската граница и оттам вече тръгнахме на обратно като спирахме да разглеждаме интересните места.
Най-впечатляващите места
според мен са две.
Първото са пясъчните дюни. Това е голяма площ от фин пясък, който е навят на купчини. Нещо като в пустиня, ама не съвсем, защото имаше и тревичка тук-там. Но пък мястото е наистина красиво и различно.
Като се изкачи човек до най-високата им част се разкрива хубава гледка към морето и към природните гледки наоколо.
Второто хубаво нещо беше малко градче, което за жалост не мога да се сетя как се казваше. Намира се на самия главен път, който пресича косата от север на юг. Градчето е пълно с къщички в местен архитектурен стил, който много напомня и на скандинавския.
Имаше и фолколорен фестивал, който допълваше атмосферата. След това се изкъпахме в Балтийско море, което не беше крайно студено и се отправихме към ферибота.
От там трябваше да заобиколим цялата Калининградска област, за да стигнем до полска граница, но влизането в Полша остана за другия ден. По тъмно намерихме място за бивакуване и разпънахме последния лагер в Литва.
Сутринта, пресичайки
полската граница
помахахме на Прибалтика за довиждане и си пожелахме пак да се видим някой ден. Определено на всички много ни хареса това, което видяхме. Отправихме се към Бялисток, откъдето решихме да минем по друг път за Словакия, а именно през
град Жешов (Rzeszow)
Бях чувал хубави неща и решихме да разгледаме града и това решение се оказа добър избор.
Градчето беше тихо и спокойно, но центъра кипеше от живот. Имаше хубав централен площад, парк, в който тичаха и играеха деца, замък и булевард, който ми беше адаш. Прекарахме следобеда в града и потеглихме малко преди залез, за да си намерим място за палатката. Извадихме късмет, защото съвсем скоро местенцето само се показа. Беше на един хълм и се разкриваше гледка към долината, където минаваше главния път за Словакия. Знаех, че това е последната вечер от това пътуване, а някак хич не ми се връщаше. За това време по тези диви и далечни места се бях откъснал доста от монотонния градски живот, ама няма как.
На другата сутрин рано-рано
потеглихме към България
Границата със Словакия беше на броени километри. Времето беше кофти и валеше. Нашия път минаваше през градовете Прешов и Кошице. Имаше бая цигани по тези места.
В Унгария пак валеше. Имаше огромно задръстване на околовръстното на Будапеща, но за щастие продължаваше в посока южната им дъга и оттам към границата с Австрия.
Ние минахме бързо и се отклонихме на юг към Сърбия. Този път нямаше много коли на границата. Минахме неусетно. После и Сърбия се изниза и по тъмно стигнахме до България.
Това беше. И това пътуване отмина и остави приятни спомени, който да сгряват душата през монотонните и сиви дни в града.
Тотал километри – 5953 км, от които по магистрала са някъде около 1400 км.
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Европа – общо – на картата:
Двете форми са дублетни и могат да се използват в книжовната реч: пожертвувателен/пожертвователен, също и пожертвувателна/пожертвователна, пожертвувателно/пожертвователно, пожертвувателни/пожертвователни. Препоръчителна е…
„Куинс Парк“ пропусна възможността да запише първа победа в лигата. В събота на „Хемпдън“ срещу отбора на „Албиън Роувърс“ домакините поведоха с гол на Дейвисън още в 36-та минута. След едно хубаво разиграване отляво и точно центриране на Шон Бърнс в наказателното поле, Дейвисън изпревари защитника на гостите и прати топката във вратата на Нийл Пари. За съжаление обаче „паяците“ решиха през второто полувреме да пазят резултата и бяха наказани за това отдръпване. „Роувърс“ на два пъти уцелиха гредите при разбърквания в наказателното поле, а две минути преди края изравниха след един слаб удар към вратата на Бърнстингъл, при който топката рикошира от корите на Тони Куин и влезе в мрежата.
Днес от 21:45ч. ще се изиграе отложеният мач на „Куинс Парк“ срещу „Монтроуз“ на „Линкс Парк“.
Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.
Движейки се по пътя на север от Персийския залив спрях за кратка почивка до паметник, който вероятно е издигнат в прослава на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г –1988г.
Вероятно това е паметник на защитниците на Иран във войната с Ирак 1980г. – 1988г.
Чока Занбил
Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгражда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения
Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида
Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.
Централната част на религиозния комплекс Чока Занбил с руините на терасовидната пирамида
В основата си пирамидата представлява квадрат с дължина на страните по 105 метра. Изградена е на 5 нива (стъпала). Като строителен материал е използвана изсушена на слънцето глина и червеникави кирпичени тухли.
Схема на стъпаловидната пирамида с храм (Зигурат) на върха
Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.
Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.
Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зигурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.
Терасовидната пирамида Чока Занбил, на чиято най-горна тераса е бил храмът (Зигурат)
Зигуратите от Месопотамия, включително Чока Занбил, мавзолеят на Кир II Велики в Пасаргада и стъпаловидната пирамида на египетския фараон Джосер са дали архитектурната идея при изграждането на мавзолея на Ленин на Червения площад в Москва.
Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше
Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай. Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.
Хамид (от ляво) и арабинът Зеро (седнал на стола)
Около 3% от населението на Иран са араби*. Те населяват предимно югозападната част на страната, районите до границата с Ирак.
Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.
Надпис с клиновидни букви върху тухла при един от входовете на пирамидата
Авторът по време на вечерната обиколка на терасовидната пирамида в Чока Занбил
Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.
Роднините на Хамид, с които се сприятелихме вечерта
Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.
Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатик. Почувствах се като в Небесния Рай и заспах дълбоко.
Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.
Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.
Служителите в Чока Занбил, които не ме пуснаха да си тръгна преди да сме закусили
Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида
във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растяли пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртяни от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от река Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, подържайки ги вечно зелени и свежи.
Shush, Иран
Шуш (Суса)
Античният град
Суса е някогашна столица на царство Елам
Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.
Това е останало от градската част на древна Суса, където сградите са били изградени от глина и кирпич
Руините на двореца на Дарий I Велики
Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.
Скулптура, която е била на върха на дворцова колона
Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.
Новата крепост се издига над руините на Суса
Археологическият музей съдържа артефакти, открити при разкопките на древната Суса и на двореца на Дарий I.
Експонат в Археологическия музей
Експонат в Археологическия музей
Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над
съвременния град Шуш
Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.
Религиозният комплекс с внушителната конусообразна Гробница на Даниел
Даниел е почитан от мюсюлманите светец
и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.
По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живяли и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.
Продължих на север за да разгледам още забележителни архитектурни паметници от времето на древна Персия.
Оставаха ми само още две денонощия в тази страна.
Последната част от разказа за Иран завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.
Очаквайте продължението
*Изненадаааа! Чак сега ли осъжнахте, че иранците са перси, а не араби? – бел.Ст.
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит.
Приятно четене:
Езера, ветрове и приятели
част втора
Охрид и Албания
Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.
„Св.Наум”
замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.
Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми, дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.
После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…
Пристаниште Св. Наум, Албания
Следва
Охрид –
толкова спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.
Посещаваме
Самуиловата крепост
Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.
Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен и несломим народ…
Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.
Посещаваме манастира на
Св.Климент Охридски
Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…
Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”
После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…
Следват
Билянините извори,
свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.
Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.
Питаме, за да ни упътят към
р. Црни (Черни) Дрин,
мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после леко и лежерно поема по своя път нанякъде.
Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.
Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.
Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…
И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.
Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.
Влизайки в
столицата Тирана,
хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.
Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!
Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.
Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –
Шкодра и крепостта „Розафа”
Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.
Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.
Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.
Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.
Преминаваме в
Черна гора
Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.
После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Лятото свърши, но това още не значи, че няма да ходим на море. Днес Юрий ще ни води до Синеморец.
Приятно четене:
Синеморец
между човешките и Божиите дела
Ни риба, ни рак
Помня, че някъде през 90-те, след отварянето на граничните зони, Синеморец се превърна в предпочитана лятната дестинация за мнозина българи, на които конвенционалните курорти по Черноморието ни, с цялата им гмеж, мърсотия и унифицираност отдавна бяха втръснали. Хората търсеха девствени плажове, тихи залези и колкото се може по-малко екземпляри от собствения им вид.
Е, макар че напоследък горните условия вече почти не съществуват, потокът от летовници към селцето продължава с все по-нарастващи от година на година темпове. Дори през септември, когато го посетихме със жена ми. Там може да се наблюдава съществуващата навсякъде по-света зависимост – колкото по-девствено е едно леснодостъпно място, толкова повече туристи привлича, а колкото повече туристи привлича толкова по-малко девствено става.И докато хората казват, че такова чудо, като малко бременна жена няма, то за Синеморец подобна полуконстатация може да бъде направена с чисто сърце. Непрекъснато увеличаващите туристи са оставили своя отпечатък върху външния вид на постройките му и вътрешния мир на населението му, по улиците и по дворовете му.
Мястото днес е полудевствено, полуневинно, полуселско, полукурортно.
Обременено с духа на Цивилизацията, но и все още пълно с незастроени терени в продажба. Ни риба, ни рак. Шестващата по света криза играе ролята на своего рода консерватор, но когато тя отмине рано или късно ще му трябват само няколко години „развитие“ и за да може успешно да кандидатства за титлата „Курорт“. Тогава, в този паметен ден, всички ние ще можем официално да отбележим края на дивото ни Черноморие, което вече ще търсим само по страниците на старите албуми, респективно файлове, забутани на дъното на някое чекмедже или на харддиска на някой неизползваем кашонест компютър с RAM около 64 МБ.
Селцето днес вади противоречиви чувства от душите на туристите. Малките спретнати къщи за гости и семейни хотелчета се конкурират с няколко хотелски мастодонта в покрайнините му и сякаш намекват, че за старите къщурки с кокошарници вече място няма. Туристите, които привличат са от съвсем различен тип и имат различни изисквания към добро прекарване на лятна ваканция. Така населеното място се развива в най-различни посоки, но като че ли накрая, както винаги става, победителят ще е бетона.
8279 Синеморец, България
В Синеморец липсва пешеходната улица,
така присъща за всеки наш морски курорт, и опасността някой софийски или бургаски тарикат да ви отнесе с 15 годишното си БМВ е реална. Особено осезаема става тя сутрин, когато всички тюфлеци, които не могат да понесат повече от 3 минути ходене пеша се накачурват по талигите си и се юрват към южния плаж Бутамята. Респективно обратната процедура се наблюдава от късния следобед до ранната вечер. Въобще спокойна разходка не можеш да направиш там. Под напрежение се чувстваш някак, при цялото това движение, подобно на средно натоварена софийска улица.
Спокойствие можеш да намериш по преките на главната,
където са и разположени повечето от малките кокетни хотелчета, вили и къщи за гости. По тях обаче е хубаво човек да си гледа в краката, защото повечето не са асфалтирани и са покрити с прах, дупки и камънаци. Ходенето с токчета за представителките на нежния пол по тях не е препоръчително, а дори забранително. Особено във вечерните и нощни часове, в които свети по една улична лампа на пряка.
Прекрасният северен плаж при устието на Велека
също не може да ви осигури някакво усамотение, защото е взел и той да се пълни все повече от година на година. Обграден от едната страна от морето, а от другата от реката, той със сигурност влиза в Топ 3 на българските плажове. Е, по-претенциозните, ще кажат, че едрият пясък боде изнежените им пети, че на два-метра от брега морето вече не е до колене и че водите на реката са студени, но те явно не познават Вселенския Закон за природната гадост, който гласи, че когато Природата ни дарява с красота, тя не е длъжна да осигурява удобствата. Кучка!
И тука се сещам за един виц, който чух наскоро:
Тръгнал един руски олигарх да почива на море и изпратил предварително секретаря си да организира ваканцията. Пристигнал секретаря и отишъл направо при управителя на курорта. Излезли на плажа и секретарят почнал да се дзвери: – Бе т`ва `кво е? – Как какво!!! Пясък. Жълт. – Аааа, шефът не обича жълт пясък. Да се изрине целият и да се насипе бял фин пясък! – Ама… – Няма ама! Вади куфарче с пари и плаща. На следващия ден целият плаж е посипан с бял фин пясък. Оглежда го секретарят доволно, но по едно време зяпва учудено. – А това какво е? Каква е тая гадория? – Как „гадория”!!?? Та това е морето. – Виж, `кво е мръсно! И мирише! До утре да се прочисти! Да се прецеди, ако трябва, за да стане кристално. Камъните по дъното да се премахнат! На всеки 30 секунди да има вълна висока между 45 и 55 сантиметра… – Ама… – Няма ама! Вади секретаря куфарче с пари и плаща. След три дни всичко е на шест. – Тва `кво е? Какви са тия бомбардировачи?! – Ами… чайки. – Никакви чайки! Всичките да се махнат, да се оставят само две, които да се шматкат бавно по плажа, но в никакъв случай да не излитат. – Ама… – Абе няма ама! Вади куфарче с пари и плаща. След една седмица пристига баровецът. Разходил се по белия пясък, усмихнал се на двете чайки, седнал в шезлонга, вперил поглед в кристално чистата вода, поел с пълни гърди свежият морски въздух и казал дълбокосмислено на секретяря си: – А кажи сега, Серьожа, можеш ли тая красота да я купиш с пари?!
Но да продължа със Синеморец…
Духът на ранния балкански капитализъм не е подминал и местните жители, които живеят в мислите си някъде около средата на 90-те:
Цените по минимаркетчетата, зарзаватчийниците и ресторантите горе-долу колкото тези в „Константин и Елена”, където бях няма и два месеца преди това. Качеството на предлаганите услуги обаче отстъпва от това в големия северен курорт, да не говорим, че дори нощувките в Синеморец са по-скъпи. Нито един келнер, например, не се справи с елементарния ми тест, според който основното ми ястие трябваше да бъде сервирано половин час след ракията и салатата. Да не говорим, че някои от тях даже забравяха поръчките и ме питаха дали да слагат ястието да се прави, когато аз вече го чаках. Всеизвестно е, че професионалистите в келнерството се насочват по големите курорти.
Всъщност единственото заведение, което ми хареса бе бар „Корабът“ разположен северния край на улица „Устие“. В заведението си личеше, че е вложено огромно желание и хъс, съпътствани с усет за естетика, пространство и онова чувство за премереност, което е почти недостижимо по нашите ширини. Това е едно от малкото заведения в Синеморец, където няма да чуеш носталгични песни от времето на зрелия социализъм или германски дебилщини от 80-те. Това, че подкрепяха Протестите, въобще не го взимам предвид
На онези от вас, които не отиват до морето само за да печат всестранно всичките си части на плажа, мога да препоръчам да хвърлят поглед на
кокетната църквичка „Св. Георги”,
която се намира в североизточната част на селото, където някога е бил центърът на гръцкото селце. Хубаво е да уцелят момента, когато е отворена, както се случи с мен. Построена е в началото на 19 в., по всяка вероятност от гърци, които са обитавали нашето Черноморие почти 2 хилядолетия и половина, преди новоосвободената Българска държава да ги прогони през 19-20 век.
Малко по-на север от църквата се намира тракийската могила, където през 2006 година бяха открити златни предмети. Всичко започнало, когато местният хотелиер Недялко взел да бута възвишението с багер, че му пречело на гледката към морето. След полицията и прокуратурата, накрая до могилата се добрали и археолози, които открили дребни златни и сребърни предмети от погребение на знатна тракийка. Човек може да се чуди, какво ли пък са открили преди това онези с багера. А пък преди петнайсетина години могилата била определена като безперспективна от археологическа гледна точка… Аз обаче не можах да идентифицирам точно могилата, поради липсата на всякакви упътващи надписи, признак на отвратителното отношение към историята, които имат почти всички местни власти в България.
Недалеч оттам, до местното гробище, се намират останките от „крепостта” на местен тракийски велможа, където миналата година екип от археолози откри гърне със сребърни монети от 3 в. пр. Хр. Съвсем приличащо на гърнето, което понякога сънувам, че е заровено от дядо ми в двора. Явно оттогава разкопките са замразени, като опитът им за консервация е явно е напълно неуспешен. Оградата е бутната, а найлоните покриващи стените изгнили. Кой знае защо към забранителният надпис за достъп е добавена и забрана за снимане. Слава Богу следи от иманярски набези поне видимо няма. Още по жалко е, че за 4-5000 лева може да се направи ламаринен навес, който да пази разкопките поне от капризите на времето.
Но стига с миналите и сегашни творенията на човека! Време е да се обърнем към забележителните чудеса на природата, с които околностите на Синеморец са препълнени…
След 9 мача без победа в лигата „Куинс Парк“ най-накрая успя да спечели трите точки в един напрегнат сблъсък срещу „Монтроуз“ на „Линкс Парк“. Също както в събота срещу „Албиън Роувърс“, така и сега „паяците“ вкараха първия гол в срещата и изиграха силно първо полувреме, в което имаха шансове дори да увеличат преднината си. Все пак те се оттеглиха на почивката с гола на Блеър Спитал в 25-та минута, който е негов 6-ти във всички турнири досега. Спитал се оказва ключова фигура в последните няколко мача и бележи редовно за „Куинс“. През второто полувреме обаче „паяците“ отново се дръпнаха назад в отбрана и дадоха възможност на „Монтроуз“ да отправи множество удари към вратаря Бърнстингъл. Шансът напусна „Куинс Парк“ в 87 мин. когато домакините, след редица пропуски, успяха да изравнят чрез Мейсън. Мачът навлезе в продължението, дадено от съдията, в което последваха няколко разбърквания пред вратата на „Монтроуз“ и два жълти картона на техни състезатели за неспортсменско поведение. Всички тези събития вкараха мача в 6-та допълнителна минута. Тогава с последното центриране напред на Джейми Бръф топката достигна до Лиъм Гормли, който я прати в мрежата, реализирайки победния гол за „Куинс“. Така в момента „паяците“ са в серия от 5 мача без загуба, в които имат 2 победи и 3 равенства.
(нали знаете, че не знаете още столиците на трите държави? 
