Днес започваме едно пътуване из Мароко – като за начало ще се качим на Атласките планини. Наш водач ще бъде Ирина. Приятно четене:
част първа
2-11.06.2011г.
Помня деня, в който разглеждах албум със снимки със заглавие “Мароко – Атласки планини и Сахара”. Толкова силно впечатление ми направи, че ми се прииска и аз да имам възможността да видя отблизо това приказно и различно място. Ето, че мечтите стават реалност и точно след една година се намирам на летище София, Терминал 1 и чакам да се събере групата. Десет дни, най-високият връх в Северна Африка, няколко града, пустинята Сахара, 14 души и общо 1428.1 км (1389 км с бус, 32.9 км във Висок Атлас и 6.2 км в пустинята Ерг Чеби, Сахара) – това е една арабска приказка, наречена “Мароко – снежен Тубкал с дъх на Сахара”.
Ден първи
Денят е 2.06, а мястото – Терминал 1 на летище София. Чакаме полета за Мадрид. Там ще пренощуваме, а на следващата сутрин отлитаме за Маракеш. Ето, че 17.05 ч. стана и вече набираме скорост по пистата. След 3.5 часа полет, които ние с Дани ги оползотворяваме в игра на бикове и крави, кацаме на летището в Мадрид. Огромно летище, на което маневрираме около 20-30 мин.
Най-накрая сме пред лентата за багажа, взимаме раниците и бегом към хостела.
“Емилио” – малък, симпатичен хостел, съвсем близо до летището и метрото. Настаняваме се и понеже часът е вече 20.30, бързаме към метростанцията да хванем влакчето за центъра. Ето ни и в нощен Мадрид. Следва бърза обиколка на част от центъра на града, няколко снимки на по-забележителните сгради и настървено търсене на някое отворено магазинче или заведение за хранене. Така преминава първата ни вечер от пътуването.
Ден втори
Понеже си легнахме късно, дойде бързо време и за ставане. Прибиране на багаж, мятане на големите раници на гръб и отново поемаме към летището. След като се чекираме, отсядаме в най-близкото ни заведение за една доволна закуска – обилна и доста вкусна. И няма как да не е вкусна, при положение, че през последните 18 часа повечето от групата нищо не са хапвали. С една дума – първото ни ядене извън България.
Следват паспортна проверка, настаняване на борда на самолета, излитане точно в 9.55 ч. и ето ни вече на 11 701 м надморска височина – най-високата, на която се издигаме. Разтворили карта на Мароко, слушаме Момчил, който ни показва маршрута по дни и дава кратка информация за някои от местата, които ще посетим. Вече нямаме търпение да стъпим на мароканска земя. И след 1,5 часа полет сме на летището в
Слизаме от самолета – по стълбичка директно на пистата. Самата сграда на летището е по размери като тази на Терминал 1 на летище София, но далеч по-красива. Тук всяка обществена сграда – летище, гара, училище, поща, театър, опера – е красиво оформена и добре поддържана. Минаваме през паспортната проверка, слагат ни по един печат в паспорта и отиваме да прибираме големите раници от лентата за багаж. А отвън вече ни очаква Омар, 28-годишен берберин – нашият местен организатор.
Качваме се в буса на Азис, нашият шофьор през следващите 8 дни, и се отправяме към медината (старата историческа част) на Маракеш. Тук ни предстои 5-часова обиколка на града, докато чакаме влака от Казабланка, с който трябва да пристигне Игор. Игор претърпя неочаквана промяна в полета от София. Тъй като не го пуснаха да излети за Мадрид, се наложи да направи полет София-Истанбул, Истанбул-Казабланка, а от Казабланка – с влак до Маракеш. За негова сметка ние успяваме да се докоснем до хаоса, красотата и екзотиката на Маракеш.
Всеки бърза за някъде. Предимства и пешеходни пътеки са изключение от правилника. Коли изкачат отвсякъде. А към тях се прибавят и забързани мароканци и мароканки на мотори. Звукът на клаксона е постоянен и се носи отвсякъде. Изкачат отпред, отзад, отляво и отдясно. Единственото за пешеходеца е да се пази и да дава път на превозните средства. В пиковите часове след работния ден движението става меко казана кошмарно – коли, велосипеди, мотори, ролери – всички превозни средства са на платното, а ленти не се спазват. Пресичането на улица става “мисия невъзможна”. На площада Джамаа Ел Фна кипи бурна търговия – портокалов сок за 4 дирхама чашата (около 80 ст., 10 дирхама са 1 евро), най-различни сушени плодове и ядки, всякакви сувенири – от традиционните им шалове до лампата на Аладин. Тук пазаренето е прието, но повечето търговци не отстъпват с много. Снимки със змии и маймуни, разказвачи на приказки, рисуване с къна – това са основните атракции за туристите. В близост до площада се намира джамията Кутубия – най-голямата в Маракеш. Името й произлиза от арабското al-Koutoubiyyin (книжари), защото някога на това място е имало много продавачи на ръкописи.
И тъй като имаме време много и желание да разгледаме Маракеш, вадим картата на града и тръгваме на обиколка – от джамията Кутубия се отправяме към една от портите на медината, покрай кралския дворец на Мохамед VI.
Оттам към гробницата Saadiens и през тесните търговски улички отново излизаме на площада.
Часът е вече почти 18 и влакът от Казабланка се очаква да пристигне съвсем скоро. Бусът е паркирал пред централната жп гара в Маракеш, а ние се любуваме на красивата сграда и правим лека фотосесия. Ето го и 14-ият участник в групата. Вече всички сме налице и поемаме към махалата Армед (в оригинал Aremd, 1920 м), родното място на Омар. Там ще пренощуваме в бащината му къща.
Пътят се вие покрай река, а
– отвсякъде баири. Минаваме покрай няколко малки селца. Навсякъде гледката е еднаква – мъжете са се събрали на раздумка пред някое местно крайпътно кафене, а жените с децата са насядали по околните баири, взирайки се в преминаващите коли. Къщите са каменни с кална мазилка отгоре, която по цвят наподобява пустинята – червеникава. След около 1.5 часа пристигаме в берберското селце Имлил, 1740 м. То е и центърът на планинския туризъм в Мароко – 90% от туристите започват изкачването си към планината именно оттук. Преди да бъде развит планинския туризъм, Имлил е бил известен с отглеждането на орехи, ябълки и череши. Освен това част от снимките от филма “Седем години в Тибет” са били заснети тук.
И тъй като асфалтовият път свършва , слизаме от буса и поемаме към махалата Армед пеша. За щастие за големите раници пристигат четирикраките планински таксита – мулетата. След около час, по тъмно, пристигаме и в къщата. Мохамед, приятел на Омар и наш готвач през следващите три дни, вече е приготвил вечерята и подредил масата. След вкусното похапване, приготвяме раниците за
3-дневния ни престой високо в планината и лягаме да спим.
Ден трети
След сладкия сън следва обилна закуска. Часът е 8 и вече бързаме да излезем навън. Времето е чудесно – ясно и слънчево още от сутринта. Ето че можем да видим и
Гледката е много красива. Армед е разположен на единия хълм по реката, покрай която се вие и пътеката до хижа Тубкал. Всички къщи тук са сякаш накацали една над друга и “гледат” в посока към хижата. В ниското се намира и местната джамия. А от едната страна има голямо зелено петно – градините на берберите. Зеленината тук е кът. Нагоре растителността става все по-оскъдна и все по-бодлива. А над 3000 м вече и изчезва. Остават само камъни.
Мулетата ни са натоварени с целия багаж. Вече готови, поемаме след Абдул – 23-годишният братовчед на Омар, който ще ни води в планината. Пътеката до хижата е доста приятна. Широка, като планинска магистрала – мулета сноват нагоре-надолу, пренасяйки багажа на туристите – едни тръгнали към хижата, а други вече връщащи се.
Тук рядко има самостоятелни туристи, всяка група си има местен водач и готвач. И мулета разбира се 
)). Въпреки оскъдната растителност, по пътя има много стада кози – дребнички и с доста козина по тях. На няколко места се върти търговия – отново с портокалов сок, вече 10 дирхама чашата, и най-различни сувенири. Пътеката минава покрай Sidi Chamharouch – място за поклонение на благочестивите мюсюлмани. Тук се намират мощите на мюсюлмански отшелник.
След кратка почивка и разхлаждане с няколко портокалови сока, ето ни отново поели нагоре към хижата. Не след дълго достигаме височина малко над 2925 м.
които за първи път стъпваме по-високо от връх Мусала. Ритуалът се състои в къпане с канче планинска вода от водача ни Момчил с пожеланието за добър път към висините.
И след хубавото разхлаждане в жегата се отправяме и към достигането на 3000-те метра, където следва нов ритуал -бой с въже, символизиращ началния тласък към 4000-те метра )) Всички ритуали са изпълнени, а ние вече виждаме и
Точно до нея се намира и старата хижа -Neltner Refuge. В коридорче до външната врата има огромни рафтове, където се оставят обувките. Навътре се ходи по чехли или джапанки. Мароканските водачи имат отделна стая за спане и стая за почивка. В нея се извършват и традиционните им молитви.
Хижата се състои от няколко общи спални, намиращи се на втория етаж. В една от трите столови на първия етаж има стелаж с най-различни запаси – вода, консерви, бисквити…..всичко, за което може да се сетиш. А пазаруването е доста интересно – взимаш, помниш какво си взел и като си тръгнеш от хижата -плащаш. Тук не можеш да бъдеш обран, поне не от берберите. Ако това се случи, ще е от чужденците, които са доста, особено в събота и неделя.
Нашият обяд вече е наготвен от Мохамед и ето ни около масата с фотоапарати, правим снимки на ястията. Храната като цяло е доста лека и понеже не ни слагат от местните подправки по забрана на Момчил, ястията приличат на нашите. Менюто се състои от: салата – домати, краставици, лук, гъби, грах, царевица, маслини; основно ястие – боб-яхния, месо, кус-кус, варени или печени зеленчуци, нахут, макарони, ориз с канела и други; а за десерт плодове – пъпеш, портокали, банани. Накрая след всяко ядене се пие берберско “уиски” – ментов чай. А след вечеря преди лягане ментовият чай се заменя с чай от маточина за добър сън. И понеже времето се развали, нищо друго не ни остава освен да дремнем до вечеря. Ето, че първият ден в планината привърши и стана време за лягане. На следващия ден ни предстои връх Тубкал, 4167 м – най-високият в Атласките планини и Северна Африка.
Ден четвърти
Часът е 6, а навън е още тъмно. И няма начин – слънце няма. От следобяд на предния ден не е спирало да вали. На такава височина капчиците дъжд замръзват и вали суграшица. Това никак не ни радва. Момчил за щастие намира решение. След бърза консултация с GPS-а установява, че след около час се очаква дъждът да спре, а още по-добрата новина е, че вероятността да почне отново е доста малка. Затова решаваме единодушно заедно с Абдул да изчакаме и вместо да потеглим в 6.30 за върха, отлагаме старта за 7.30. Старото име на
е било Togga Akal(земя, местност). В превод означава “най-високо панорамно място”. Самото изкачване на върха не изисква особени технически умения, подобно е като до връх Мусала. Тази година снегът се е задържал доста дълго. Местните казват, че подобно нещо не се е случвало от около 20 години насам.
При вида на Абдул с пикел в едната ръка и зимни обувки, нещо взе да ни притеснява леко в обстановката нагорое към върха. Ние сме екипирани с трисезонните обувки, които не държат много на заледени участъци. Все пак притесненията се оказват излишни – нагоре не е замръзнало. Напротив, на места снегът толкова е омекнал, че стъпвайки потъваш надълбоко. Не сме единствените желаещи за Тубкал в този ден. И все пак навалица няма.
Jbel Toubkal, Toubkal National Park, Мароко
Разминаваме се и с няколко слизащи вече от върха туристи. Явно не са вярвали, че времето ще се подобри. Изкачваме се бавно. Въпреки, че не сме на чак толкова голяма височина, поддържаме леко темпо. Време има достатъчно, пред нас е цял един ден. След около 2 часа достигаме и заветните 4 000 метра. А това е повод за нов бой с въжето. Всички сме в колона по един, а Момчил ни дава началния тласък за 5 000 метра. Остават ни още 167 м денивелация и ето, че скоро сме и на самия връх.
Ура!!!! Първият ми 4-ри хилядник! И тъй като е облачно и гледки няма наоколо, отдаваме се на дълга фотосесия – ту от едната страна, ту от другата на металната пирамида на върха. Разбира се аз си правя снимка и с двамата водачи, довели ме до върха – българския Момчил Цветанов и мароканския Абдул.
И макар да е юни, времето не е особено топло поради необичайния сняг за това време на годината,. След 40 минути около пирамидата на Тубкал започва да се усеща студът. Затова решаваме да потеглим бързо надолу, но за спомен не пропускаме да си вземем по едно камъче от върха. И тъй като има сняг в изобилие, слизането е доста по-бързо и забавно – като на бобслей, но без шейна ))
Е, на хижата пристигаме мокри, но на никой не му пука. Радостни от добрия късмет с времето сядаме да похапнем от грижливо приготвения ни обяд от Мохамед. И понеже сме с приповдигнато настроение и не ни се спи, следобедът се наслаждаваме на показалото се слънце от терасата на хижата. А гледката към отсрещния баир е чудесна. Така в приказки и смях дойде време за вечеря и сън. Утре ни очаква още един вълнуващ ден.
Очаквайте продължението
Автор: Ирина Салчева
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мароко – на картата:
Мароко
Очевидно тази година ни е потръгнало на Закинтос. Този път Влади ще ни води натам. Приятно четене:
Лятото вече си отива, а с него и прекрасните спомени. Ето за какъв спомен от отминалото лято искам да разкажа:
част първа
Когато хората пътуват от вътрешността на България към столицата в желание да напуснат, макар и за ден родината си, в търсене на място за почивка, те проспиват пътя до София. И така дори няма над какво да се замислят. Пътувам и аз. Заглеждам се през прозореца на автобуса. Впечатление правят запуснатите и изоставени къщи по селата, обраслите с бурени дворове, изоставените ниви, пущинака около пътя, обраслите с треви тротоари около къщите на селата, покрай които минава пътя за София. Но не за това ми е думата. Е, да тръгваме. Закъде ли? Опитайте се да познаете.
И то ще ви заведа до места, които едва ли ще видите, ако следвате стъпките на организираното пътуване. Няма да ви пълня главите с история, най-много да ви спомена за една -две легенди. Тя, историята е много интересна, но живеем в света на интернет, където само с няколко кликвания, ще се доберете до нужната информация, както направих аз. Ще кажа само това, че остров Закинтос е бил опустошен до основи, след като оттам е минало едно страховито земетресение през 1953 година. Но сега,60 години по-късно природата, красотата и екзотиката са си казали думата. Отново са издигнати нови хотели, зеленина.
От този клип, намерен в интернет тръгна цялото пътуване- случайно намерен, хареса ми и реших, че това е мястото, което искам да видя:
http://varadinov. com/%D0%BF%D1%8A%D1%82%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%BE-%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%BE%D1%81-zakynthos-zante/
Пътувам организирано. Оставам три дена на острова, и един ден в Древна Олимпия и селцето Камини ( съвсем близо до Патра).Тръгваме от София към 20:30 часа вечерта на 27 август.
Пътуваме през нощта, която я проспивам изцяло. Минаваме през планините, по чукарите, по които се вие магистралата А1 и Егнатия Одос (на гръцки: Εγνατία Οδός, Егнатия Одос, код: А2).Егнатия Одос е гръцкият превод на латинското Виа Егнация — името на древния римски път на Балканите, свързващ Бизантион с Драч* Общата дължина на тунелите в двете посоки около 100 км, през планината.
Събуждам се точно в началото на моста Рио -Антирио при Патра. Не пропускам да го снимам. Мостът Рио-Антирио свързва Етолоакарнания с Пелопонес през Коринтския залив в Западна Гърция. Открит е на 7 август 2004 година. Има дължина 2880 метра, а в най-разтворената централна част разстоянието между пилоните е 560 метра. Широк е 27,2 метра и разполага с пешеходна и велосипедна зона за преминаване през него. Плащаме таксата, минаваме моста и пътешествието продължава. Пристигаме за обедният ферибот в селцето Килини, около 11:30 ч, по обед и имаме малко време да се разходим из селцето. Малък плаж, тихо, спокойно. После хващаме ферибота в 12:30 ч, за Закинтос. Билетът ни е 6 евро в едната посока ( правят отстъпки за групи).Ферибота е достатъчно голям, има си 2-3 салона ( по-голям и по-малък), по един бар във всеки салон, канапета, масички, все едно сте в луксозен ресторант. Има си телефон с фонокарта, два стола за масаж, като в моловете. Ескалатор ви качва от входа до горният етаж. Има места, на които можете да гледате ТВ- филми, новини на гръцки.
Пътуването е около час и десет минути ( губи се време в качване и слизане).И към 13:50 ч, вече сме на острова, настанили сме се в автобуса и се отправяме към хотелите.
Казвам, към хотелите, защото групата беше разделена на 3 части… Едната в хотел Диана (мисля, беше), точно в края на площада в Закинтос (така се казва и главният град, където акoстират фериботите).Другата група бяхме в хотел Ириа, а третата част от групата беше настанена в студиата в съседният курорт Лагана.
Веднага след като разбрах, че има и група в Лагана, започнах да съжалявам, че не си бях избрал да бъда в тази част… Но това не означава, че лесно се отказвам от това, което съм си намислил… Мятам пътната чанта в стаята на хотела, слагам раницата на гърба и
Нямаме вечеря, така че съм ограничен единственно от залеза на Слънцето и настъпването на мрака… което не се очертаваше да е скоро. Хващам по асфалтирания път в посока надясно от пристанището и докъдето стигна… След края на последните постройки не остава нищо за гледане. И тъкмо когато си мислех, че това наистина е така, видях на брега на морето едно малко захлупено барче, покрито със слама с няколко дървени столчета, една-две маси и нищо повече… Под сянката на една палма.
И там наоколо видях нещо наистина интересно: една дървена лодка, на пясъка, очевидно изоставена и не ставаща за нищо, освен… да бъде напълнена с куп с празни стъклени бутилки от алкохол, глинени съдове, бърдучета и морски раковини… И точно това имаше в нея. Много интересно. И още няколко други подобни творения на човешката и морска фантазия.
Снимах с телефона всяко нещо там, което ми хареса. Не след дълго пътя завива рязко наляво и се отделя от брега. Точно там, на ъгъла се е сгушило едно малко параклисче. Заизкачвах се по баира нагоре виждайки отвисоко, че наоколо няма друг плаж, освен селището на брега на морето- малко по-нататък.
http://www. feelgreece. com/bg/tsilivi
Вървя си по пътя и разглеждам вилите наоколо. И тъкмо когато реших да се отказвам и да се връщам, стигнах до едно магазинче вляво от пътя. Спрях се, взех си една бира и седнах малко да си почина под сянката на едно маслиново дръвче. И докато пия бирата, оглеждам скицата на острова (която си бях нарисувал на ръка, гледайки картата в Интернет, преди да тръгна и на която съм си отбелязъл близките селища около Закинтос)и се чудя накъде да продължа, когато разбирам, че това Циливи било на още 2-3 км.
Planos, ГърцияПродължавам. Минавам по брега, покрай близките хотели, после малко по пътя стигам до
Много приятно място- няколко бара на брега на морето, множество басейни и много майки с деца, които пищят, радват се на морето и си играят на пясъка. И след края на плажа, стигам до едни скали, които в началото могат да бъдат минати, но после продължаването напред става навъзможно.
Хващам един асфалтиран път нагоре, минавам покрай няколко вили и кокетни къщички, със зелени морави, екзотични растения, цветя. Излизам на главният път и се ориентирам да се връщам… В едната посока дотук съм вървял около два часа, с малки почивки. Не ми се искаше да вървя и на обратно още толкова и реших да помахам на стоп… Повярвайте ми – това е най-глупавата идея, която може да ви хрумне. Със сигурност ще си останете само с махането (ако това ще ви достави удоволствие). И вървя в посока към Закинтос по главният път и разглеждам Цивили откъм вътрешността.
Минавам покрай една автобусна спирка и гледам, че има автобус за Закинтос, който трябва да мине след час време. Достатъчно, за да се поразходя още малко. И така до следващата спирка вървя и гледам- много добри хотели, много готини заведения, с едни канапета, с едни възглавнички и все покрай главният път.
Стигам до следващата спирка и там пише, че след 40 минути ще има автобус… Тъкмо за по бира време. Отбивам се в най-близкото до спирката заведение, разполагам се на мекото канапе, облягам се на кожената възглавничка, поръчвам си една бира-Алфа, запалвам си една цигара, изпускам дима на тънка струя и се заглеждам в трафика по пътя-моторетки, младежи, прибиращи се от плажа, АТВ-та, велосипеди, коли- кипи усилен живот. След час слънцето ще залезе и каквото има да става там, ще става. Но докато това се случи, аз трябва да съм си в Закинтос. Дръпвам биричката бавно, допушвам си цигарата, грабвам си раничката и тръгвам за спирката.
Идва автобуса, качвам се, казвам, че искам до центъра на Закинтос ( горе-долу се оправям с елементарните думички от бедният ми гръцки речник),плащам 1,60 евро и сядам. И след 5- 6 спирки, автобуса спира някъде в нищото пред една постройка и шофьора казва –
Слизам аз и започвам да се оглеждам. И за да не изглеждам чак толкова тъп, тръгнах след другите пътници, които слязоха там, защото автобуса продължава за Лагана. Оказа се, че това е автогарата на Закинтос, която е чак на върха над града… И оттам, през пътя, по една пътека, между къщите, улицата става по-широка и накрая слиза долу на площада на Закинтос. Вече е доволно тъмно, но щом дотук стигнах, остава само да се прибера в хотела. Не, деня още не е завършил- до полунощ има още време.
Прибирам се в хотела, един бърз душ, преобличам се за вечерните приключения, вземам си малко пари, 20 евро мисля, че са достатъчно и отново излизам. Вече се е стъмнило, всички са излезли навън. Оживените улици след залез слънце са две-едната е крайбрежната, а другата е на втора или трета линия навътре, успоредна на крайбрежната. Хотела Ириа беше този, в който аз бях: Yria Hotel, Kapodistriou 4, Закинтос.).Намира се на първа линия по крайбрежният булевард, след площада вляво почти към края, докъдето са хотелите.
Та, минавам първо по
широка, права с много магазини-за дрехи, за сувенири, за чанти, ресторанти, сладкарници ( непременно да влезете в някоя сладкарница и да изядете една Фриганя ( φρυγανια γλυκο ).Ще запазите този спомен за много дълго време. Това е едно квадратно, сочно, вкусно, добре сиропирано парче торта със топяща се в устата бяла сметана отгоре и полята със сладък ягодов сироп)… Поднася се с чаша вода. И струва 3 евро. Има къде да седнете, има какво да изпиете, има какво да видите. След края на тази улица, тръгвам да се връщам, но минавам по крайбрежната улица.
Там решавам да седна да вечерям. Избирам си един ресторант под палмите, които са много добре и ефектно осветени, сядам и започвам да се оглеждам наоколо. На съседната маса са седнали двама мъже и си говорят. Надавам аз по едно ухо, защото ми стана интересно. Единият мъж се оказа грък (част от персонала на ресторанта), а другият- българин. Ама си говорят на гръцки. И гъркът казва на другият какви думички знае на български. Изрежда: юрган, чаршаф, комшия… И на мен ми става смешно, защото всички тези думи са с турски произход… И после казва (ама говори с гръцки акцент)- стабилизатор… Е, тук вече се засмях на глас… тази дума, как я запомнил-първо толкова дълга и второ няма нищо общо с кръчмарската му работа… И накрая казва -Лека нощ… Аз мълча и се подхилквам. И си мисля какво да му кажа като си тръгвам… Поръчвам си пица и бира. Аз такива неща ям, защото знам, че ги има навсякъде и са почти на една и съща цена. Вмествам се в рамките на 10 евро за вечеря. След като приключвам с вечерята, идва сервитьора и ми предлага да си избера десерт, който минава като бонус, за него не се плаща- диня, баклава (това само схванах от 7-8 десерта, които ми изброи) – избирам си баклава… ммммм, разкошен вкус. Плащам си, тръгвам, минавам покрай този мъж и му казвам – Лека нощ… Той много се зарадва…
Продължавам да се прибирам и когато стигнах до площада- там се задържах по-дълго, Нощтта отдавна се е спуснала, часът минава 23:15 ч, около площада е съсредоточен нощният живот-на всяка маса- по запалена свещ, барове и ресторанти около площада-пълни с народ, музика отвсякъде- много добри хитове, младежи се кефят на всичко-китайчета, италианци, американци, сърби, гърци, българи…
В средата на площада един човек на изкуството седи и твори. Около него младежи и деца. Загледах се какво прави: Клиентът (дете, младеж или по-голямо хлапе ) седи мирно в профил, а човека го гледа и с една ножичка му изрязва профила на една черна хартия. И когато всичко е готово, отлепва черната хартия, показва му я, залепва я на една бяла хартия и му я дава… приликата с профила (от главата до рамото) е уникална. Не запомних колко евро струва това. Избирам си едно заведение за последно питие, преди лягане, качвам се на вторият етаж (то няма къде да се стъпи от компании).Вземам си един коктейл, който така и не го разбрах какъв беше-водна чаша, пълна догоре с лед, нещо слабоалкохолно вътре, сламка и.. за 9 евро… Това определено може да мине в категорията -Може и без него…
Избирам си едно място, питам дали мога да седна и чувам едно – Сядай… Гледам – една компания от нашата група… Ама то в тъмното не можах да ги позная. Седнах, говорихме си кой къде е ходил, след като сме се настанили. Гледаме от високо живота по площада. То един барплот от край до край, запалени свещи, свеж вятър подухва, глъчка отвсякъде. Много ми хареса. Прибирам се след полунощ и си лягам.
Следва ставане сутринта, закуска на шведска маса и целодневен круиз — от 9 до 16 ч, по вода –
Дори и да съм на почивка, сутрин пак някой трябва да ме събуди, за да мога добре да закуся. Звъни ми телефона минутки, преди да отвори ресторанта. Ставам, обличам се и слизам долу. Традиционна континентална закуска – сок, кафе, саламчета, кашкавал, купички със сладко, мюсли, варени яйца, масло, няколко вида дребни сладки, кекс, пай, диня, халва. Все неща, които много си обичам, но не всеки ден мога да си похапвам.
В 8 ч. се събираме на главната улица и се отправяме към пристанището. Качваме се на корабчето-аз се качвам на най-горната палуба, за да гледам отвисоко. Избирам си един ъгъл със сянка и се разполагам там. Голяма грешка е да се настаните на най-горната палуба, освен ако не искате цял ден да ви пече и духа едновременно. И една група от нашите се настанява около мен- и всеки гледа да е на сянка (защото отгоре се пада едно такова, подобно на спойлер).И бабите се кефят, че са на високо и на сянка, а аз леко се подхилквам.
На пристанището след нас се изсипват още 5 автобуса и всички се качват на борда. Долните палуби вече са заети, корабчето след малко тръгва, а на мен ми става все по-смешно. Защо ли?- Ами защото след като тръгва корабчето и сянката започва бързо да се мести, а слънцето все по-безмилостно да пече, защото вече няма зад кое да се крие… Толкова е просто… И бабите почват да се усещат, че не са заели правилните места… Пък по едно време като им се допуши… И като гледат, че никой покрай тях не пуши и като не могат да си запалят цигарите ( защото много яко духа…)… А аз бях седнал точно там, за да мога да снимам с камерата отплаването отвисоко…
И после слизам на долната палуба-втора палуба е най-добре – вътре има салон, бар, канапета, не духа и е сянка…
Следва целодневно плаване. Когато минахме, покрай брега, докъдето аз бях ходил предната вечер… И споделих- никой не ми повярва.
Отвесни скали, високи по 100-200 метра са надвиснали страховито над морето. Отгоре по върховете им, зеленина-храсталаци, каменолюбиви видове. Спирахме на три места за по 40 минути- на едни заливчета за гмуркане и плуване. От кораба се носи приятна гръцка музика. Стигаме до
там, където е кораба на корабокрушенците. Едно малко заливче със супер високи и страховити скали. Там вече имаше един кораб, нашият беше втори, след нас дойде и трети… А сега си представете три кораба, с по три палуби, с по 100 души на палуба, да се изсипят на този малък плаж. Е, хайде сега – половината са във водата, а другата половина на плажа – за минути целият плаж се изпълни с народ… А като спре корабчето, пуска котва. И като пусне металната пътека, за слизане… тя потъва във водата да кажем на нивото на коленете на средновисок човек…
И аз седя и следя слизането на туристите от съседният кораб. Като нагазят във водата, и се намокрят до над коленете. Това ме накара да си прибера по-нависоко в дрехите по-ценните неща, които нося. Запретвам крачоли и слизам по пътеката. По-трудноподвижните туристи, ги поемат двама мъже на края на пътеката… Седя на плажа там, гледам страховитите скали, и разглеждам кораба, който заседнал там някъде през октомври 1980 г.
{ Заливът на корабокрушенците Навагио}
Едно ръждясало желязо, изгнило, подобие на кораб, надраскано с тебешир отвсякъде. Интересно е да се разходи човек из него, да се катери по борда му. По плажа има едни много красиви бели камъчета, от които си вземам за спомен няколко. Времето минава неусетно, свирката на кораба ни свири и всички поемаме обратно към борда му. Следва обратният път на връщане, минаваме покрай Сините пещери, определено си заслужава да бъдат видяни
По пътя на връщане спираме на още едно място-приятно заливче за плуване и гмуркане и към 16 ч, следобяд отново сме на брега на Закинтос. Заставам на изхода на кораба, за да видя колко туристи е побрало… И като стигнах до 320 и се отказах да броя, защото при автобуса групата само мен чакаше.. А и много малко още имаше да слизат. Отново сме в автобуса и отново на път за хотелите- кой от където е…
Само че аз се бях нагласил да замина с групата за Лагана, за да разгледам и там. Никой нямаше против тази ми идея, стига да мога да се върна вечерта на Закинтос… Абе аз да ида, да видя, а пък ако ми хареса мога да остана…
ако можеш да си го позволиш, както казваше един запален турист. Речено-сторено. Тя нощувката си ми е в Закинтос, ама какво пречи да си платя и една на Лагана.. А последният автобус за на обратно е към 19 ч… Рано ми се вижда. Пък и таксито от Лагана до Закинтос излизало към 13 евро. Имам време да мисля. И така вече съм в Лагана. { Laganas }.
Питам водача, преди да си е заминал, в коя посока е плажа и къде е спирката на автобуса-казват ми, оставят ме там. А аз дори не погледнах къде точно ме оставят, та в случай, че реша да остана, да знам на сутринта къде да ги търся за поредният круиз. Групата си отива по студиата за нощувка, нашият автобус се връща в Закинтос и аз оставам сам-самичък насред Лагана.. С една раничка на гърба, няколко евро в джоба, видеокамера, телефон, лична карта и любопитството да видя какво ще ми се случи тази вечер в Лагана.. Е, да тръгваме, а?
Очаквайте продължението
*Реално това е пътят между двете столици на Римската империя – Рим и Константинопол. Може да си представите значението му, подобно на магистралата между София и Пловдив (били са едновременно столици – преди Съединението) или пък пътят между Москва и Петербург в Русия – бел.Ст.
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:
о.Закинтос
Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин , рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините, Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт
А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив – от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр
Приятно четене:
част дванайсета
С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.
Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.
а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.
Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.
Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.
Новата джамия е с внушителни размери
Гробница на мюсюлмански светец в джамията
Прави впечатление
В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.
Паметникът на пожарникарите
Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на
Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.
Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето
Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.
Централната част на Бандар Абас
Централната част на Бандар Абас
Централната част на Бандар Абас
Съвременния Бандар Абас
Съвременния Бандар Абас
Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.
Ормузкия проток на Арабско море
По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.
Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.
След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.
Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив
Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че
Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*
В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.
Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.
Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене. През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.
Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.
В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах. Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.
Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.
Бушер, Иран
Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.
Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.
Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.
Крайбрежната алея в Бушер
В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.
Обиколка из централната част на Бушер
Из централната част на Бушер
Централната част на Бушер
Парка със зоологическата градина в Бушер
По крайбрежната алея в Бушер
По крайбрежната алея в Бушер
След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.
беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.
Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.
Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.
Очаквайте продължението
*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле 
– бел.Ст.
Август – Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
„Куинс Парк“ успя да спечели първата си точка като гост през този сезон срещу „Ийст Стърлинг“. Тимът от Фолкърк, който от години играе домакинствата си на „Охълвю“ в Стенхаусмюър, е изненадващият лидер във временното класиране и в първата среща между двата отбора той победи категорично с 3-1. Този път обаче „паяците“ излязоха с доста по-конкурентен и пълен състав и потвърдиха впечатлението, че има известно подобрение в играта им напоследък. Мачът се оказа двуостър, с положения и пред двете врати, като защитата на „Куинс“ показа много по-добра концентрация в сравнение с предходните груби грешки в тази линия. Първото полувреме завърши без гол, а след почивката „Шайър“ съумяха първи да открият резултата с гол на Макгауън в 51-та минута. След това „Куинс Парк“ обаче взеха инициативата и създадоха редица възможности за изравняване, но топката така и не влизаше във вратата на домакините. Все пак в края на мача и късметът беше на страната на „Куинс“, в 90 минута едно центриране на Блеър Спитал отляво се превърна в изстрел към вратата и влезе неспасяемо в мрежата на „Ийст Стърлинг“ за 1-1. В крайна сметка това беше един справедлив резултат, тъй като „паяците“ показаха достатъчно качества, за да заслужат поне точката. Така те имат вече серия от 3 мача без загуба, включваща и двата сблъсъка с „Престън“.
На врата за „Куинс“ дебют направи привлеченият през тази седмица – Лукас Бърнстингъл. Двадесет и три годишният канадец е юноша от школата на „Торонто“, а в последните 5 години играе в Шотландия, като е преминал досега през „Дънди“, „Клайд“ и „Бо’нес“. За последно е бил на проби в състава на „Клайдбанк“.
В следващите три мача „Куинс Парк“ ще играе събота-вторник-събота, като приема „Албиън Роувърс“ и „Клайд“, а между тях гостува на „Монтроуз“. Една победа от тези срещи изглежда наложителна за момчетата на Спиърс, за да се върнат на по-близка дистанция до основната група в класирането, в което само 5 точки делят първия от предпоследния.
„Ийст Стърлингшър“ – „Куинс Парк“ 1-1
1:0 Макгауън – 50′, 1:1 Спитал – 90′
“Куинс Парк”: 1. Бърнстингъл, 2. Галахър, 3. Бърнс, 4. Голд, 5. Фишър, 6. Лами, 7. Маквей (65′), 8. Андерсън, 9. Кийнън (86′), 10. Куин (79′), 11. Спитал.
Рез.: 20. Локхед, 12. Гибсън, 14. Руни, 15. Маккомиш, 16. Виктория (86′), 17. Гормли (79′), 18. Дейвисън (65′).
Ст. “Охълвю Парк”, 339 зр.
–
Снимка: Блеър Спитал и Жоао Виктория срещу „Ийст Стърлинг“, via © Queen’s Park FC Official Facebook Page
От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония.
Приятно четене:
част първа
Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и нещо неопределено с леко солен вкус…
Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник, ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.
Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.
През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..
Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…
Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.
Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем, творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.
Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.
Ден първи
Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.
Спираме за кратка почивка в т. нар.
което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.
Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност. За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.
По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.
Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров. И сме добре, неочаквано добре.
Поемаме към
Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.
Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща
Така и не разбирам какво търси тук.
Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.
Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.
Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.
После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно - черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.
Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!
Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –
който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.
Кръстът е грандиозен.
В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.
На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.
Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.
Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.
Вечерта спим в
Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?
Ден втори
Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.
Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…
Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.
Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.
Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония
Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче, ги е имало. И винаги ще ги има.
Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.
Панорамната гледка към видимия край на
става все по-впечатляваща.
На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…
Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Западни Балкани - Общо
Не успявам да остана достатъчно дълго насаме с празния екран, за да пиша. А имам за какво да разказвам. Пътувания през лятото, училище, работа… и уволнение… и пак работа, но за себе си. Много неща, но трудно започвам – все няма време или ако има време, нямам сили и спя. За да не е само мрънкане това започване, ще кажа, че мобилните програми – конкретно за Android – са готино предизвикателство. Много дълго отлагано, но за всяко нещо си идва времето. Реших и стратегия за учене – пиша това, което ми липсва на момента. Или го има, но е несвободно, не е във f-droid… другояче казано, пак ми липсва.
Етап две – приключване на сагата ми с търсене на нов лаптоп. Старият е на пределна възраст, но на почти никой нов не му харесвам копчетата. Има някои модели с прилични клавиатури – без омразния цифров блок, с групирани F-ове и с разположение на специални клавиши, с каквото съм свикнал. Но пък са все със слаби процесори внесените бройки… Трудно е, но скоро ще трябва да реша.