Е, днес ще отскочим до Амстердам – не, няма да пушим, но това, знаете, не е единственият възможен грях в този град. Сега сериозно: който е чувствителен, непълнолетен и изобщо – нежна душа – не е за вас това това четиво. На останалите – приятно четене:
или
Morning сабахлем, малко поспах. В 20:30h вчера пак пристигнах на Острова… тегли ме това парче земя и това си е. В 00:03 бях на входната врата, заключена обаче, влязох в коридора и легнах малко на земята като кученце, да подремна и да дебна, може някой от живущите в квартирата да му се припишка и да стане, да му полопам и да отвори. Кулурен съм си, не искам посреднощ да събуждам народо-населението…
Петък вечер се товарим/пред историята мой се окаже малко длъжка, понякога се разливам като катурната чаша бира от не много трезв въздържател… /. Аз и 1 познат на влака се товарим и destination-а е Лондон (Викторя)-голяма ЖП-Гара, туб/метро station/ в сърцето на Лондон. Пристигаме, позавъртаме се малко и отиваме до Автогарата (Coach stationa)… мисля да спра с подробностите и да не издребнявам много, защото не искам читателя да започне още тук да се прозява… до детайли за това, какво съм ял и къде съм препикавал ъглите, маркирайки територия няма да стигам.
Автобусът пътува до Amstel Station – към края на градчето, наречено Амстердам, в една мила красива страна с ветрени мелници и много колела… ама многу колела. Тръгване в 21h, пристигане в Амтердам-около 8h сутринта. Около 2h. 30 мин се пътува до ДОвер, от където се товарим/доброволно, не добро зорно/ на ФЕРРЪбоат и след 1h. 15 мин journey се акостира на континента – Кале.
Феррито гордо пори вълните, вълнение почти не се усети, , навън тъмнина и мъгла, има няколко палуби и кафенета, барове. Пътниците дремят, някои пият, други изтрезняват… Слизаме на френска земя и „със 100 киломтра- а-а-а в ч-а-а-с, аз лее-е-е-тя-я… “ намаляваме разстоянието до “града на разврата“/Не студентски град, меката на чалгата/.
Около 6h навън се съмва и виждам магистралите… прекрасни съоръжения – 5 лентови, осветени, нема дупки… една дянта няма къде човек да изкриви… дамусе невиди и щастието!
В 8 наближаваме
навлизаме града, заварваме го в спящо полежение. Петък вечер са вилняли, Събота до късно ще почиват. Разтоварваме се на автогара Амстел и се обръщаме за информация от гише Информация, което е като шведска маса, отрупано с листовки, карти но живият човек, който да „изцедим“ за информация липсва – може би е до 00 (двете нули – бел.Ст. )
Вземам самоинициативно 1 карта, отварям я, досто подробно – посочено в раздели къде и какво може да се види в Амстедам. Бързо хвърлям поглед, виждам 2 – 3 плажа по каналите, виждам къде са моловете и парковете. Виждам един чистачо–метач, който мете с едно такова пособие, което мисля че даже и в Сомалия, ако видят ще се учудят и ще се маят това метла ли е или плетени дренови клонки.
Метачът, по-скоро запрашителят, беше доста усърден, боклуци по земята нямаше, прахът беше във въздухът… мистична гледка. Питам го… „Екскюзе муа… как да стигна ваша милост аджеба до down-товна – „центъро“?.
Погледна ми, очаквах да ми каже – „колко клечки виждаш, издърпай най-дългата“, но едва ли, надали. Посочи, показа, измимикува (странна дума, нали), че центъра е къмту нанататъка – една немнoгo оживена (поне засега) улица с трамвай, автобуси и мноооого колила!!! Казвам си „Може да хванем автобуса и за (както разбрах има–няма) 15 мин, да пристигнем в центъра, или 2-ри вариант, плюем си на петите и вървим около 40 мин в права линия. Не мислим много, топлата вода е октрита отдавна – тръгваме пеша!
Първо впечатление – много спокоен град, подреден, набразден доста подробно от канали, колоездачни пътеки и трамвайни линии. До самата автогара има голям вело-парк, на който колелата не са особено подредени, позахвърлени ми се струват, закопчани с закпчавания, някои с доста дебели вериги, които и по корабите рядко се срещат!!!
Кръстовищата – прекрасни, светофари за колоездачите (за кратко от тук нататък ще наричам „педалистите“) и светофари на гражданите пешеходци (малко на брой) и водачите на коли, автомобили, трамвай, камиони и въобще за сичко живо, дето се е качило на достоянията на прогресо и лети ниско.
В тази държава, струва ми се, даже съм 99, 9% убеден, че колоездачите са болшинство и с привилегии. Може би така трябва да бъде, може би не, къде съм аз, къде са те!!!. Ми те, милите, колкот и да въртят тези педалчета, немож ме стигнат Широки вело алеи, по които хвърчат, препускат лудо „педалистите“. Велопаркът е стар, може би малко след войната, коя по-точно, подробно лично аз не знам, но не са нови, абсолютно – не!
Вървим, вървим и ниий нататък… и през кръстовища, канали стигаме до централният район на града. Тук става малко по оживено, вече е към 9:30h.
Една мисъл неспокойно като птичка в клетка се блъска в главите ни… „трябва да питаме някой местен, къде е оня – така известен – квартал, в който сутрин се ляга, вечер се става, имало там едни такива красиви женици, стоящи зад стъклени витринки, усмихващи се похотливо, мигайки с клепачи закачливо… искайки за банкнотка от 50 Еуро да те пратят в РАЯ за може би около 20 – 25 мин (при повечето времетраенето е не по хронометър а по скоро по това кога ще… „свърши“ клиента!!! Виждам един ми се струва местен, изглежда даже свестен… питам го „IKSKUZmii, can Y pls give me directions how to get
Отвръща ми леко полуусмихнато – „вървите направо, 2-рата у лево и сте там“.
Казвам „чеерс“ и бодро тръгваме нантатък, но усещам „повикът на дивото“, нищо, че сме доста дълбоко в циливилизацията. Светло е, не може се маркира някой corner. В далечината виждам една кръгла метална, подобно на кутийка от безал – котколно тенениена къщичка, в която спокойно 1 гражданин се облекчава… и си казвам – т’ва е яка тоалетна от селски тип в урбанистични условия. Заставам на мястото, затварям мижещо с очи от удоволсвие, като куче, когото стопанина чеше зад ушото и ми олеква…
De Wallen, Амстердам, НидерландияСпускаме се по улицата, не знам защо леко съм забил поглед в земята, а и слухът ми е на нокти, понеже непрекъснато летят коли, по тесни – има-няма 2 метра – улички, колоездачи звънят, за пешеходците има отделени малки пространсва – около 0,5 метра и се върви като в планината по партизанско време… в колона… раз –два – три…
На земата се натъквам на шарена хартийка, мисля си това мой да е банкнота, приклякам… я! наистина банкнота, мой да съм почти на колежда, ама я още видим на колежда метру!:). Вземам я, поглеждам я – 5 Евро, сгъвам я аз, пъхам у джебо и пак надоле – стигаме 2-рата прека, завиваме и сме там… каналите, баровете, магазинчетата и интересните витринки с фенери над тях и червени завески.
Около 10 h е и дамите ги няма, сладко си спят дома. Щастливи сме, намерили сме мястото. Вземаме решение да се поразходим из града, да го пооппознам, той да опознае нас. Искаме в някой парк да отдъхнем на спокойствие, разгръщаме картата и се ориентираме доста добре, с малко помощ от местен индивид – не-колоездач, разбира се.
Времето е долу горе убаво – около 22 С, почти безветрие, не е много слънчево, не е и много облачно – с 1 дума идялну, почти пирфиектну. Паркът е на „има-няма 1h. път лутане“ от центъра. През 10 минутки питам някой, дали се движа накъмкъдето трябва.. .
Паркът всъщност не се оказва толкова близо, колкото съм си мислил. Имаме късмет, хората са доста любезни и ни дават указания. Спрях един човек, попитах го, как да стигна до парка, той ми каза – „Изчакай малко, аз не знам как да стигнеш, но познавам човек, който живее тук и той ще те упъти“. Стигнахме до търговската улица, в единият край на която започва
В началото му има врати от ковано желязо, алеите са прекрасно оформени, по тях летят велосипеди, върволици посетители на групички са се отправили към вътрешността. Решаваме да седнем малко на зелената тревица да отпочинем и да хапнем. Облягаме се на „една кълка“ и се припичаме на слънце. До сега през деня сме минали сигурно 10-ина киломентра, усещам пулсираща болка в стъпалата си и поради тази причина свалям обувките и чорапите си. Постояваме около 20 мин. и със свежи сили се отправяме към езеро, което в далечината блести на слънцето и прилича на метален таз, изтърколил се от Москвич, минал с голяма скорост през дупка в тъмна нощ:).
Нещо ми е ядно, пие ми се биричка, вода…
Едно заведение грабва сетивата ни и, без да чакаме, заемаме една маса, виждаме сервитьорката, която припка наоколо, като млада кобилка. Стоим 5 минути в размисли дали заведението е на самообслужване или при нас ще дойде някой от персонала, за да ни попита какво ще поръчаме. Най-накрая идва девойката, поръчваме и 2 бири, без музика да свири.
Гледката е красива – на 2 рия етаж сме, виждат се главната алея и езерото. Утолили жаждата си, поемаме към централната част, нещо ни тегли все натам:). Следваме познатите лабиринти от канали и вело алеи. Изпих набързо бирата и започнах да усещам ефекта ѝ – приятно замайване, миксирано с приятено меко туптене в областа на слепоочията и лека киселост в устата.
Искаме да се снимаме до
на около 1 км от нея има голяма каменна постройка с форма на кораб, почти потънал – почти извисяваш се от водата. Междувременно времето се е намусило, тъмно – сиви облаци се спускат и започват да стържат покривите на сградите. В един момент започва да вали, минава ни мисълта, че трябва да идем някъде на закрито, чадър не ползвам/много мразя да имам нещо в ръцете си!!!/. Достигайки до
се шмугваме в 1 бар, сядаме и пак пийваме бира. Навън позахладня, но вътре е хубавиня – приятно топло, музиката свири приглушено, навън се чува трополенето на капките и стъпките на минувачите –
Изпиваме бирата/6 евро 500 мл наливен Хейнекен/и вече часът е около 20:00, поемаме по уличките към витринките с дамите. Чаровна гледка, червена светлина, водни пръски стичащи се под стъклата, зад които дамите, доста оскъдно облечени – със сутиен и гащички, шик модерни прашки –се поклащат и примамливо примляскват с устенца, подканящи минувачите да влезнат при тях.
Обиколката ни продължава може би около 30 минутки. Погледът ми е посетил може би над 30 дами, но дъхът ми спря, когато застанах пред една витринка, зад която… прелестно – чаровна дама, с разпилени кестеняви леко накъдрени коси и влажни очи извиваше снага. За секунди вплетохме погледи, преминаха хиляди волтове електричество през мен – бях изпаднал в захлас, загубих представа, къде се намирах. Влиянието на алкохола беше достигнало пик а си. Отправих се към вратичката на стаята, отворих я, създанието беше само на 1 дух разстояние – като хипнотизиран я гледах и забравих българския/за английския да не говорим/. Нямаше нужда да питам – тя сама ми изтананика тарифата:) – 50 Евро 30 минути, 100 евро 1h. Влязох, подадох и банкнотата, посочи ми леглото… /тук ще спра в подробностите, за да не загубим детската аудитория/!!! След сладострасно – красиви моменти в компанията и, излязох прероден… речниковият ми запас няма такова богатство, с което да пресъздам всичко това, което се случи вътре – с тялото и душата ми. Навън още валеше…
Решихме да се поразходим приятеля,с който бях, още не беше решил, коя витринка да посети, изборът е мнооого труден… всички са избирани с кастинг!
Минава 2h сутринта, по улиците е още доста оживено. Решихме да идем на Китайски масаж – 40 Евро/1 час… влязохме, посочиха ни една вита стълба, качихме се на 2 рия етаж и масажът започна. Настанихме се удобно по стомах на леглата и по гърба ми замаршируваха пръстите на сръчна дама, която се постара доста за раздвижването на кръвта из тялото ми:).
Излязохме към 3 часа от Масажният център и забродихме по улиците. Насочихме се към автогарата, намираща се в края на градът. След 1h път пеша бяхме там, беше заключена. Отваряше в 5h и решихме да се пошматкаме из района – нищо интересно общо взето.
Бяхме доста уморени, полагах огромни усилия да накарам клепачите си да стоят където им е мястото. Седнахме на една пейка в автогарата и задрямахме.
Към 8 h се пооживи. След малко стана време да идем да се чекираме за автобуса. Наредихме се на опашка, качихме се и отново се отпуснахме в дрямка. След 3h път бяхме в Брюксел – там спряхме за 45-минутен отдих.
По късно следобеда пристигнахме в Кале и автобуса гарира в трюма на ферибота. Времето беше почти прекрасно с изключение на лекият дъждей и мъгла, но колкото повече се приближавахме до Островът, времето/доста странно/ се подобряваше!!!
Бяхме на палубата, пихме по 1 бира и отново в автобуса и ето ни, вече сме на английска земя.
Автор: Емил Василев
Снимки: За какво са ви снимки?!?
Други разкази свързани с Холандия – на картата:
Холандия
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.
Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.
Приятно четене:
четвърта част
Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.
Нелегален магазин за бира в Алепей
Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.
Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)
Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.
По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”
Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.
Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно
След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.
Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.
Главната улица в Алепей, Индия
Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.
Чакам за бира (фото: Веско Петров)
Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.
Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)
Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:
Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.
Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.
Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)
Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.
Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)
Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!
По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.
С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.
Заприказвахме се за
Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.
На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!
Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.
Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж
Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.
Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи
Водни площи на влизане в Кочи
Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.
На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии
Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.
Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.
Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –
бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.
Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка
Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо. Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.
Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат
След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.
си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.
Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът § Веско Петров
Други разкази свързани с Индия – на картата:
Индия
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.
Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.
Приятно четене:
четвърта част
Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.
Нелегален магазин за бира в Алепей
Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.
Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)
Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.
По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”
Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.
Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно
След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.
Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.
Главната улица в Алепей, Индия
Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.
Чакам за бира (фото: Веско Петров)
Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.
Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)
Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:
Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.
Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.
Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)
Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.
Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)
Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!
По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.
С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.
Заприказвахме се за
Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.
На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!
Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.
Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж
Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.
Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи
Водни площи на влизане в Кочи
Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.
На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии
Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.
Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.
Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –
бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.
Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка
Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо. Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.
Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат
След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.
си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.
Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът § Веско Петров
Други разкази свързани с Индия – на картата:
Индия
Напоследък все повече затъвам в Microsoft среда и се налага да се оправям със всякакви казуси в нея. Последно се наложи да намеря лесен начин да се даде достъп на група потребители в Exchange до дърво от папки в мейлбокс. Проблема е, когато имате добре развита структура от папки и подпапки в един мейлбокс - абсурдно е да цъкате на всяка една папка и да давате достъп до нея потребител по потребител. Майкрософт са проявили здрав разум и са имплементирали Exchange Management Shell - среда, в която можете да автоматизирате със скрипт такива задачки (и която поразително наподобява bash, дори заимства негови функции и команди - защо ли?).
И така, имате си един мейлбокс с подобна струкутра в него:
\RootFolder
\SubFolder1.0
\SubFolder1.1
\SubFolder1.1.1
\SubFolder1.2
\SubFolder2.0
Като дълбочината и разклонеността на дървото е без значение. Задачата е да дадем достъп на група потребители до всички папки под RootFolder (или под SubFolder1.0, или под SubFolder1.1 - принципа е същия). След кратко ровене из Нета от няколко парчета код се получи следния скрипт:
$mbox="Shared.Mailbox"
$usrs=( "User.Name1", "User.Name2", "User.NameN")
ForEach($fldr in (Get-MailboxFolderStatistics $mbox | Where { $_.FolderPath.Contains("RootFolder") -eq $true })) {
$fldrname = $mbox + ":" + $fldr.FolderPath.Replace("/","\");
#Remove existing permissions
ForEach($itm in (Get-MailboxFolderPermission $fldrname | select User,AccessRights)) {
if (($itm.User -notlike "Default") -and ($itm.User -notlike "Anonymous")) {
Remove-MailboxFolderPermission $fldrname -User $itm.User -confirm: $false
}
}
#Add new permissions
ForEach ($usr in $usrs){
Add-MailboxFolderPermission $fldrname -User $usr -AccessRights NonEditingAuthor
}
}
Некои съображения... Понеже използвам Add-MailboxFolderPermission, а той не променя вече съществуващи права за достъп на потребител, а само добавя нови такива, се налага първо да изчистя всички права за достъп до папката - защото ако се опитам да дам достъп на потребител, който вече има достъп до папката, то Add-MailboxFodlerermission ще се възмути и ще изплюе грешка... Което не е фатално, скрипта ще продължи нататък със следващия потребител от списъка usrs, но ще изглежда грозно на екрана хехехе. Пък и в конкретния случай, за който ми трябваше, този подход ме устройва, защото освен да се даде достъп до папките на някои потребители, се налага и да се премахне достъпа до тях на други потребители - та с един куршум отстрелях два заека (кажете после, че не ме мързи). Ще ви подскажа обаче, че за промяна на права за достъп се използва Set-MailboxFolderPermission - ако ви трябва друг подход, оправяйте се :) За параметрите на Add-MailboxFolderPermission и компания питайте Гугъл и Майкрософт.
Днес Иван ще ни води на Закинтос. Приятно четене:
Ще ви разкажа за едно пътуване което трябваше да бъде факт отдавна, но явно просто за всичко си има точно определено време
Това е снимката която още преди години ме накара да си обещая че ще отида на това прекрасно място.Както са казали хората „по-добре късно, от колкото никога“.
И така сега по същество, само искам да предупредя че може да да съм малко по-обстоятелствен
Ако не искате да четете целият пътепис, а ви е интересно може да видите клипчето
http://www.youtube.com/watch?v=uTvSeTjHrjo
С моята приятелка решихме да се доверим на агенция поради ред причини, една от който разбира се беше чартарният полет
Най-накрая дългоочакваният ден настъпи, а ние бяхме на летище София горди собственици на самолетни билети за острова за който бяхме мечтали.
Качихме се на самолета и след час вече се приготвяхме за кацане, след като пилота буквално „изтърси” самолета и рева на 2-3 малки деца вече бяхме на летището, което не се различава особено много от Терминал 1 (тук оставам на вас да прецените добро или лошо е)
Но това го констатирам сега, тогава изобщо не ми пукаше как изглеждаше летището или че ушите още ме боляха, важното е че бяхме стигнали Посрещна ни представител на туроператора и ни съпроводи до един автобус паркиран на паркинга на летището в който беше УЖАСЯВАЩО ГОРЕЩО, а ние … ние бяхме тръгнали от 20 градуса, не бяхме навлечени, но не бяхме и подготвени за 30 те градуса който ни очакваха там.
Нашият хотел беше в Лаганас (Greek: Λαγανάς) което е буквално на 10 мин. От летището, но на Закинтос всичко е близо.
Настанихме се в хотел Anastasia Beach, нищо особено, но беше симпатично хотел-че на първа линия
За първи път бяхме в Гърция, до тогава само бяхме чували за отношението на гърците към туристите … срещу нас да бягат не можем да ги стигнем.Не говорим за сервилничене, просто хората наистина са професионалисти.Умеят да ти направят престоя по-приятен и да те накарат да се чувстваш като цар.
Ден втори
Имахме среща с Влади (представителя на туроператора) следобед , нямаше как да отидем далеч и се разходихме около хотела, поседяхме на басейна и то дошло време да се срещнем с Влади.
Когато се срещнахме с Влади си резервирахме екскурзия до плажа Навагио (Greek: Ναυάγιο), в крайна сметка за това бяхме отишли на острова попитахме и за по-интересни места и за АТВ-та с който да стигнем до тях, а той ни препоръча Twins Rentals (аз също ви ги препоръчвам) там работели две момчета от България, Валери и Генади.
Още същият ден решихме да отидем да видим какви условия предлагат.
Момчетата бяха големи пичове и противно на повечето българи в чужбина, които се чудят само как да ти направят мръсно, тези момчета дори ни направиха отстъпка и то сериозна.Попитах ги да ни кажат къде да хапнем, а те ни препоръчаха едно малко заведение покрай което минахме няколко пъти, но не е от заведенията в който бихме седнали да ядем, уви грешали сме, впоследствие то стана „нашето” заведение.Заведението се казва Panos намира се близо до централната улица, ако имате път на там отбийте се ще ви хареса
Ден трети
Вече беше понеделник тоест деня в който щяхме да посетим
изпълнение с вълнение и оптимизъм се качихме на един кораб, това което ни казаха е че събира 300 човека, както можете да предложите беше пълен.Намерихме си място на най-горната палуба където ако изключим факта че изгоряхме като немски туристи беше най-доброто място. Около 9ч. напуснахме пристанището на столицата носеща името на острова, очакваше ни повече от 8ч. път с „корабчето”. На борда му има малка „лафка” на която може да си купите нещо за хапване и пийване, а дори и скара Противно на българската логика цените не бяха смазващи, да беше по-скъпо от в магазина, но смятам че едно евро за вода и 1,5 за кола не е цена която да стресне някого.
Морето беше спокойно нямаше грам вълна, разбира се докато не стигнахме северозападната част на острова където нещата малко се промениха но беше далеч от гледката която се описваше в един пътепис който бях чел тук, всичко си беше ОК и бавно, но славно приближавахме ЗАЛИВА.
Много е странно как дори от далеч се вижда как водата в самият залив е тюркоазено синя и сякаш се „смесва” с по тъмното Йонско море.
Когато кораба навлезе в самият залив … настръхваш.Не се чуваше НИЩО друго освен щракането на апаратите.Явно всички 300 пасажери бяхме загубили ума и дума, това със сигурност е едно от най-красивите места на света и няма снимка която да го пресъздаде.
Проблема беше че освен нашият „малък” кораб имаше още 2 такива, а на това малко плаж-че 900 човека му бяха в повечко определено 
Но въпреки това е уникално, имаме един час да се снимаме и ние определено се възползвахме от тази възможност за да можем още дълго време да си спомняме за това чудно място.
Първите две корабчета тръгнаха и беше време и ние да се качваме, колкото и да не ни се искаше.
И когато и нашето корабче замина дойде моторна лодка която свали една булка и младоженец … наистина едно от най-добрите места да си кажете „Да”.
Потеглихме за да си довършим обиколката на острова.
Когато се прибрахме вече беше 18ч., а ние освен много изгорели бяхме и много изморени.Отидохме да хапнем взехме бутилка вино и се прибрахме защото просто нямахме сили, дали от вълнението или от това че ни беше пекло слънце 8ч., но наистина бяхме много изморени. Легнахме си пуснахме си филм и тъкмо да се унесем и целият хотел се разтресе, това било нормално за Закинтос (най-сеизмично активният от Йонските острови), така че земетресението от 3 по Рихтер за тях беше съвсем нормално, аз и приятелката ми обаче си се стреснахме, но за добро или за лошо се разбудихме и излязохме да се насладим на нощният живот който в Лагана определено е налице.
Ден четвърти
Нямахме търпение да отидем да вземем АТВ-то и да тръгнем по вече подготвеният маршрут.
Още в 9:30 бяхме пред офиса, там вече ни чакаше Генади беше ни подготвил АТВ-то и всичко беше ОК, взехме си карта и тръгнахме
но този път към панорамата.
След около два часа стигнахме, и понеже там където би трябвало да се правят снимките имаше ужасна опашка, а беше 40 градуса, решихме да не чакаме,а да тръгнем по 300 метровите отвесни скали, може би защото беше ужасно горещо или по друга причина, но почти нямаше хора което разбира се беше добре-дошло за нас, а корабчетата тъкмо си бяха заминали и на плажа долу имаше не повече от 10тина човека който от горе изглеждаха наистина като мравчици. Ще оставя на вас да прецените дали ви харесва или не.
След като се разходихме и почти не умряхме от жега се качихме обратно на АТВ-то и тръгнахме към Porto Vromi (пристанището на което според легендата Дева Мария е слязла за да проповядва християнството на острова).Както и повечето други странни факти така и този звучи доста неправдоподобно,но гърците са известни с това че продават скали и го правят наистина добре, едва ли някой ще повярва на всичките им легенди и истории, но е интересно да ги чуеш, а и те го правят по начин по който искаш да повярваш, дори и малко.
Около 18ч. си бяхме в Лагана, Генади се обади да ни предложени да отидем да пийнем по нещо вечерта, речено-сторено около 22ч. вече бяхме готови и чакахме нашият нов пр-л да ни се обади.
Качихме се на АТВ-тата и той ни заведе в едно заведение което с чиста съвест мога да нарека НАЙ-добрият бар който съм посещавал „Kui Cocktail Bar”(въпреки асоциацията която няма как да не си направи човек), найстина- горещо го препоръчвам да посетите този бар.Уникално поднесени коктейли и невероятно обслужване.
Ден пети
Днес вече крояхме пъклен план как останем още в Рая, останаха ни само още 3 дни …
След закуска се качихме на АТВ-то и отидохме да видим съседният курорт Аграси и по-конкретно известният плаж Banana Beach, безспорно един от най-добрите плажове на острова, но аз и приятелката ми сме от Варна и тук имаме подобни плажове, така че предпочетохме да отидем някъде където ще видим нещо ново.
Отворихме картата и погледнахме другите места на който Влади ни беше посъветвал да отидем, спряхме се на Xigia Beach много красиво място.Наричат го „СПА център на открито” понеже във водата има серен извор и водата е изключително наситена със сяра.
Небяхме виждали такова нещо тюркоазено синя вода, а на повърхността малки бели люспички сяра.
Колкото беше малко плажчето толкова и посещаемо.На плажа имаше точно 10 чадъра и малка свободна зона.
Това което безспорно прави впечатление е че там не злоупотребяват с това че си турист, навсякъде цените са поносими.
В потвърждение на това че доста хора посещават плажа (а пък и как да не го посетиш):) е че бяха организирани автобусни екскурзии до „СПА центъра”.Организираните посетители бяха много забавни, сядаха на брега и почваха да се мажат с пясък, тогава разбрах къде са отишли всички „лелки” рускини и германки напуснали нашето черноморие .
След цял ден лежане на плажа решихме да отидем в Закинтос (града) да хапнем октопод (гърците го правили уникално).
Докато хапвахме се обади брата на Генади - Валери който ни покани вечерта да излезем той имал среща с приятели и ако сме искали да се присъединим.
Отидохме главната улица на Лагана която доста прилича на главната на Слънчев бряг, пълна шумни заведения пияни англичани и полуголи кръшни девойки който те канят да пийнеш по едно питие в тяхното заведение.Паркирахме АТВ-то пред бара който се бяхме разбрали, а вътре ни чакаше Валери и приятелите му.Там се запознахме с приятелката му – Илияна и още една двойка Магдалена и Жорката.Много топли хора, напуснали родината ни преди доста време, и вече почети местни.
Ден шести
Все по-близо е заминаването ни, но ние сме категорични че няма да се качим на самолета … На другият ден трябваше да връщаме АТВ-то така че го карахме като за последно .Обиколихме целият остров и спирахме за по кафе на различни случайни места просто за да се наслаждаваме на гледката.Искахме да обикаляме, а пък и това АТВ все едно се движеше на вода , имахме гориво за горене.
Отидохме до Porto Limnionas beach също много красив залив с малко заведение и много малки и големи рибки и рачета обикаляйки наоколо необезпокоявани от хората
Изобщо не искахме да се прибираме, а навън се стъмваше, но отидохме взехме по една горница и продължихме да обикаляме острова по тъмно, не по-малко красив е дори тогава.
Ден седми
Дойде и деня в който трябваше да върнем АТВ-то, да купуваме подаръци и да стягаме багаж, не бяхме много весели, но в крайна сметка всичко хубаво има край.
Разбрахме се с братята и техните приятели да излезем вечерта като за последно да пийнем и да си кажем довиждане.
Отидохме отново в онзи бар Kui почнахме да пием бири, а нашите прекрасни дами си поръчаха коктейли и така малко по-малко, както казват руснаците „без една мога с една не мога” не след дълго решихме че ще ходим Waikiki Club, нашите нови приятели познаваха персонала там и решихме че е идеалното място да продължим вечерта.
Идеята беше да не прекаляваме с бирите защото на другият ден трябваше да ходим на тур за костенурките Карета Карета.Тук се губи някаква част от разказа защото и разказвача му липсват спомени. хаха (снимки тук липсват по обясними причини )
Ден осми
Деня в който трябваше да напуснем хотела, бяха ни останали хубавите спомени от уникалното преживяване на острова, изпуснатата възможност да зърнем костенурки, приятните моменти с новите ни приятели и главоболието от бирите снощи. Хаха
Отидохме до летището и там разбира се благодарение на нашият любезен превозвач (авиокомпанията майка) седяхме и чакахме 4 часа докато нашият самолет просто закъсня с 3 часа.
Ще цитирам репликата на една жена която много ми хареса и смятам с нея да завърша.
„Това е логичният преход от Рая към нашата прекрасна държава, от сега ни подготвят за това което ни чака.”
П.С. Това определено е място на което ще се върна. Безспорно нямаше да си прекараме толкова добре без нашите островни приятели, Благодарим ви .
Благодаря че отделихте време да прочетете за нашите преживявания в малкият Рай на земята
Автор: Иван Цанов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:
Днес Иван ще ни води на Закинтос. Приятно четене:
Ще ви разкажа за едно пътуване което трябваше да бъде факт отдавна, но явно просто за всичко си има точно определено време
Това е снимката която още преди години ме накара да си обещая че ще отида на това прекрасно място.Както са казали хората „по-добре късно, от колкото никога“.
И така сега по същество, само искам да предупредя че може да да съм малко по-обстоятелствен
Ако не искате да четете целият пътепис, а ви е интересно може да видите клипчето
http://www.youtube.com/watch?v=uTvSeTjHrjo
С моята приятелка решихме да се доверим на агенция поради ред причини, една от който разбира се беше чартарният полет
Най-накрая дългоочакваният ден настъпи, а ние бяхме на летище София горди собственици на самолетни билети за острова за който бяхме мечтали.
Качихме се на самолета и след час вече се приготвяхме за кацане, след като пилота буквално „изтърси” самолета и рева на 2-3 малки деца вече бяхме на летището, което не се различава особено много от Терминал 1 (тук оставам на вас да прецените добро или лошо е)
Но това го констатирам сега, тогава изобщо не ми пукаше как изглеждаше летището или че ушите още ме боляха, важното е че бяхме стигнали Посрещна ни представител на туроператора и ни съпроводи до един автобус паркиран на паркинга на летището в който беше УЖАСЯВАЩО ГОРЕЩО, а ние … ние бяхме тръгнали от 20 градуса, не бяхме навлечени, но не бяхме и подготвени за 30 те градуса който ни очакваха там.
Нашият хотел беше в Лаганас (Greek: Λαγανάς) което е буквално на 10 мин. От летището, но на Закинтос всичко е близо.
Настанихме се в хотел Anastasia Beach, нищо особено, но беше симпатично хотел-че на първа линия
За първи път бяхме в Гърция, до тогава само бяхме чували за отношението на гърците към туристите … срещу нас да бягат не можем да ги стигнем.Не говорим за сервилничене, просто хората наистина са професионалисти.Умеят да ти направят престоя по-приятен и да те накарат да се чувстваш като цар.
Ден втори
Имахме среща с Влади (представителя на туроператора) следобед , нямаше как да отидем далеч и се разходихме около хотела, поседяхме на басейна и то дошло време да се срещнем с Влади.
Когато се срещнахме с Влади си резервирахме екскурзия до плажа Навагио (Greek: Ναυάγιο), в крайна сметка за това бяхме отишли на острова попитахме и за по-интересни места и за АТВ-та с който да стигнем до тях, а той ни препоръча Twins Rentals (аз също ви ги препоръчвам) там работели две момчета от България, Валери и Генади.
Още същият ден решихме да отидем да видим какви условия предлагат.
Момчетата бяха големи пичове и противно на повечето българи в чужбина, които се чудят само как да ти направят мръсно, тези момчета дори ни направиха отстъпка и то сериозна.Попитах ги да ни кажат къде да хапнем, а те ни препоръчаха едно малко заведение покрай което минахме няколко пъти, но не е от заведенията в който бихме седнали да ядем, уви грешали сме, впоследствие то стана „нашето” заведение.Заведението се казва Panos намира се близо до централната улица, ако имате път на там отбийте се ще ви хареса
Ден трети
Вече беше понеделник тоест деня в който щяхме да посетим
изпълнение с вълнение и оптимизъм се качихме на един кораб, това което ни казаха е че събира 300 човека, както можете да предложите беше пълен.Намерихме си място на най-горната палуба където ако изключим факта че изгоряхме като немски туристи беше най-доброто място. Около 9ч. напуснахме пристанището на столицата носеща името на острова, очакваше ни повече от 8ч. път с „корабчето”. На борда му има малка „лафка” на която може да си купите нещо за хапване и пийване, а дори и скара Противно на българската логика цените не бяха смазващи, да беше по-скъпо от в магазина, но смятам че едно евро за вода и 1,5 за кола не е цена която да стресне някого.
Морето беше спокойно нямаше грам вълна, разбира се докато не стигнахме северозападната част на острова където нещата малко се промениха но беше далеч от гледката която се описваше в един пътепис който бях чел тук, всичко си беше ОК и бавно, но славно приближавахме ЗАЛИВА.
Много е странно как дори от далеч се вижда как водата в самият залив е тюркоазено синя и сякаш се „смесва” с по тъмното Йонско море.
Когато кораба навлезе в самият залив … настръхваш.Не се чуваше НИЩО друго освен щракането на апаратите.Явно всички 300 пасажери бяхме загубили ума и дума, това със сигурност е едно от най-красивите места на света и няма снимка която да го пресъздаде.
Проблема беше че освен нашият „малък” кораб имаше още 2 такива, а на това малко плаж-че 900 човека му бяха в повечко определено
Но въпреки това е уникално, имаме един час да се снимаме и ние определено се възползвахме от тази възможност за да можем още дълго време да си спомняме за това чудно място.
Първите две корабчета тръгнаха и беше време и ние да се качваме, колкото и да не ни се искаше.
И когато и нашето корабче замина дойде моторна лодка която свали една булка и младоженец … наистина едно от най-добрите места да си кажете „Да”.
Потеглихме за да си довършим обиколката на острова.
Когато се прибрахме вече беше 18ч., а ние освен много изгорели бяхме и много изморени.Отидохме да хапнем взехме бутилка вино и се прибрахме защото просто нямахме сили, дали от вълнението или от това че ни беше пекло слънце 8ч., но наистина бяхме много изморени. Легнахме си пуснахме си филм и тъкмо да се унесем и целият хотел се разтресе, това било нормално за Закинтос (най-сеизмично активният от Йонските острови), така че земетресението от 3 по Рихтер за тях беше съвсем нормално, аз и приятелката ми обаче си се стреснахме, но за добро или за лошо се разбудихме и излязохме да се насладим на нощният живот който в Лагана определено е налице.
Ден четвърти
Нямахме търпение да отидем да вземем АТВ-то и да тръгнем по вече подготвеният маршрут.
Още в 9:30 бяхме пред офиса, там вече ни чакаше Генади беше ни подготвил АТВ-то и всичко беше ОК, взехме си карта и тръгнахме
но този път към панорамата.
След около два часа стигнахме, и понеже там където би трябвало да се правят снимките имаше ужасна опашка, а беше 40 градуса, решихме да не чакаме,а да тръгнем по 300 метровите отвесни скали, може би защото беше ужасно горещо или по друга причина, но почти нямаше хора което разбира се беше добре-дошло за нас, а корабчетата тъкмо си бяха заминали и на плажа долу имаше не повече от 10тина човека който от горе изглеждаха наистина като мравчици. Ще оставя на вас да прецените дали ви харесва или не.
След като се разходихме и почти не умряхме от жега се качихме обратно на АТВ-то и тръгнахме към Porto Vromi (пристанището на което според легендата Дева Мария е слязла за да проповядва християнството на острова).Както и повечето други странни факти така и този звучи доста неправдоподобно,но гърците са известни с това че продават скали и го правят наистина добре, едва ли някой ще повярва на всичките им легенди и истории, но е интересно да ги чуеш, а и те го правят по начин по който искаш да повярваш, дори и малко.
Около 18ч. си бяхме в Лагана, Генади се обади да ни предложени да отидем да пийнем по нещо вечерта, речено-сторено около 22ч. вече бяхме готови и чакахме нашият нов пр-л да ни се обади.
Качихме се на АТВ-тата и той ни заведе в едно заведение което с чиста съвест мога да нарека НАЙ-добрият бар който съм посещавал „Kui Cocktail Bar”(въпреки асоциацията която няма как да не си направи човек), найстина- горещо го препоръчвам да посетите този бар.Уникално поднесени коктейли и невероятно обслужване.
Ден пети
Днес вече крояхме пъклен план как останем още в Рая, останаха ни само още 3 дни …
След закуска се качихме на АТВ-то и отидохме да видим съседният курорт Аграси и по-конкретно известният плаж Banana Beach, безспорно един от най-добрите плажове на острова, но аз и приятелката ми сме от Варна и тук имаме подобни плажове, така че предпочетохме да отидем някъде където ще видим нещо ново.
Отворихме картата и погледнахме другите места на който Влади ни беше посъветвал да отидем, спряхме се на Xigia Beach много красиво място.Наричат го „СПА център на открито” понеже във водата има серен извор и водата е изключително наситена със сяра.
Небяхме виждали такова нещо тюркоазено синя вода, а на повърхността малки бели люспички сяра.
Колкото беше малко плажчето толкова и посещаемо.На плажа имаше точно 10 чадъра и малка свободна зона.
Това което безспорно прави впечатление е че там не злоупотребяват с това че си турист, навсякъде цените са поносими.
В потвърждение на това че доста хора посещават плажа (а пък и как да не го посетиш):) е че бяха организирани автобусни екскурзии до „СПА центъра”.Организираните посетители бяха много забавни, сядаха на брега и почваха да се мажат с пясък, тогава разбрах къде са отишли всички „лелки” рускини и германки напуснали нашето черноморие .
След цял ден лежане на плажа решихме да отидем в Закинтос (града) да хапнем октопод (гърците го правили уникално).
Докато хапвахме се обади брата на Генади - Валери който ни покани вечерта да излезем той имал среща с приятели и ако сме искали да се присъединим.
Отидохме главната улица на Лагана която доста прилича на главната на Слънчев бряг, пълна шумни заведения пияни англичани и полуголи кръшни девойки който те канят да пийнеш по едно питие в тяхното заведение.Паркирахме АТВ-то пред бара който се бяхме разбрали, а вътре ни чакаше Валери и приятелите му.Там се запознахме с приятелката му – Илияна и още една двойка Магдалена и Жорката.Много топли хора, напуснали родината ни преди доста време, и вече почети местни.
Ден шести
Все по-близо е заминаването ни, но ние сме категорични че няма да се качим на самолета … На другият ден трябваше да връщаме АТВ-то така че го карахме като за последно .Обиколихме целият остров и спирахме за по кафе на различни случайни места просто за да се наслаждаваме на гледката.Искахме да обикаляме, а пък и това АТВ все едно се движеше на вода , имахме гориво за горене.
Отидохме до Porto Limnionas beach също много красив залив с малко заведение и много малки и големи рибки и рачета обикаляйки наоколо необезпокоявани от хората
Изобщо не искахме да се прибираме, а навън се стъмваше, но отидохме взехме по една горница и продължихме да обикаляме острова по тъмно, не по-малко красив е дори тогава.
Ден седми
Дойде и деня в който трябваше да върнем АТВ-то, да купуваме подаръци и да стягаме багаж, не бяхме много весели, но в крайна сметка всичко хубаво има край.
Разбрахме се с братята и техните приятели да излезем вечерта като за последно да пийнем и да си кажем довиждане.
Отидохме отново в онзи бар Kui почнахме да пием бири, а нашите прекрасни дами си поръчаха коктейли и така малко по-малко, както казват руснаците „без една мога с една не мога” не след дълго решихме че ще ходим Waikiki Club, нашите нови приятели познаваха персонала там и решихме че е идеалното място да продължим вечерта.
Идеята беше да не прекаляваме с бирите защото на другият ден трябваше да ходим на тур за костенурките Карета Карета.Тук се губи някаква част от разказа защото и разказвача му липсват спомени. хаха (снимки тук липсват по обясними причини )
Ден осми
Деня в който трябваше да напуснем хотела, бяха ни останали хубавите спомени от уникалното преживяване на острова, изпуснатата възможност да зърнем костенурки, приятните моменти с новите ни приятели и главоболието от бирите снощи. Хаха
Отидохме до летището и там разбира се благодарение на нашият любезен превозвач (авиокомпанията майка) седяхме и чакахме 4 часа докато нашият самолет просто закъсня с 3 часа.
Ще цитирам репликата на една жена която много ми хареса и смятам с нея да завърша.
„Това е логичният преход от Рая към нашата прекрасна държава, от сега ни подготвят за това което ни чака.”
П.С. Това определено е място на което ще се върна. Безспорно нямаше да си прекараме толкова добре без нашите островни приятели, Благодарим ви .
Благодаря че отделихте време да прочетете за нашите преживявания в малкият Рай на земята
Автор: Иван Цанов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с о.Закинтос – на картата:
Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин , рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините, Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, а за последно минахме през древния Персеполис и Шираз
Днес ще посетим Солените езера, Керман, Бам и Джирофт
Приятно четене:
част единайсета
След Шираз продължих на изток, преминавайки през обширни пустинни области, покрай пресъхнали солени езера и пресичайки планината Кух-е Руд.
Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол
Естествено, че се поддадох на изкушението да се повозя с Опела върху солта, покриваща дъното на езерата.
Моят автомобил върху пресъхнали солени езера, покрити с големи кристали бяла сол
Пътят през планината Кух-е Руд е стръмен и с много завои. Средната скорост на придвижване е около 30 км/ч.
През планината Кух-е Руд
През планината Кух-е Руд
Керман има 650 хиляди жители и е административен център на едноименната провинция. Той е един от най-старите Ирански градове, като винаги е бил голям търговски център. Разположен е на южния Трансазиатски търговски път, свързващ Близкоизточните държави с Индия.
С Керман са свързани едни от най-трагичните събития в по-новата история на Персия. Като последна крепост на династията Занд, през 1794 година града е обсаждан в продължение на 5-месеца от войските на новия шах. След превземането му е разграбен, а жителите му са подложени на издевателства. 20 хиляди мъже са ослепени, 8 хиляди жени са дадени на войниците за сексуално удоволствие, а останалите са отведени в робство. Направена е пирамида от 600 отрязани глави на защитниците на града.
Сред забележителностите на Керман са религиозен комплекс с джамия, медресе (религиозно училище) и кервансарай. В града има няколко музея, голям базар, средновековни бани (хаммам) и резервоари за вода (аб-анбар).
Съвременен Керман на свечеряване
Съвременен Керман на свечеряване
Днес Керман е център на индустриално развит регион, където се добиват въглища, желязна, медна и оловно-цинкова руди. Развити са металургичната, химическата, автомобилостроителната и електротехническата индустрии. Произвеждат се строителни материали, хранителни продукти, текстил, килими, кожени изделия, мебели, стъкларски и керамични изделия.
Пристигнах в Керман когато се стъмваше, а музеите и забележителностите вече бяха затворени. Можах да разгледам града на тъмно като в продължение на 4 часа обиколих централната му част.
Вечерна разходка из историческата част на Керман
Вечерна разходка из историческата част на Керман
В града има добре оформени площади с паметници и шадравани
В града има добре оформени площади с паметници и шадравани
Когато към 23 часа напусках Керман и на едно кръстовище спрях да питам за посоката, група разговарящи мъже проявиха видим интерес към мен. Първо ме почерпиха с ядки и ме питаха дали съм пакистанец. Като разбраха че съм европеец ме попитаха дали отивам в Пакистан да купувам опиум. Отговорих им отрицателно, а те ми обясниха, че
но да се ходи там е опасно. Отново им казах, че съм турист и не съм тръгнал за наркотици и дрога. Тогава мъжете се зачудиха какво толкова интересно съм видял в града им. След десетина минути разговор на развален английски и ядене на бадеми най-после ми казаха, че трябва да завия наляво и да карам само направо за да стигна до град Бам.
Предупреждават, че в Източен Иран било опасно поради наркотрафика от Афганистан и Пакистан през Иран към Европа. Много трудно се охранява дългата 900 километра граница с Афганистан, където производството на опиумен мак е основен селскостопански отрасъл. Отглеждането на опиата е съсредоточено в югозападните афганистански провинции, граничещи с Иран. Един от основните начини за пренасяне на наркотика през границата е с камили, които си знаят пътя и вървят сами. Наркотрафикантите товарят ценната стока на камилите в Афганистан, пускат ги да преминат границата сами през нощта, а в Иран ги посрещат местните им сподвижници. Преди няколко години иранската армия заловила керван камили с такава пратка опиум. Ядосаните наркотрафиканти пък отвлекли трима германски туристи в района на град Бам и пратили съобщение, че ще ги освободят когато им върнат камилите с опиума. За да предотврати международен скандал с отвлечените туристи, правителството в Техеран се принудило да върне камилите с наркотика на трафикантите. Последните съвсем почтено изпълнили обещанието си и освободили тримата германски туристи.
Бам е град-оазис, разположен сред пустинна област на високото иранско плато. Първите писмени сведения за този град са от 6-ти век преди христа. Бам достига своя апогей в развитието си през периода 7-ми ÷ 11-ти век. Причините са разположението му на кръстопът и славата, която придобива като производител на копринени и памучни облекла. Бам е процъфтявал до 1722 година, когато е завладян от афганистанските нашественици. Арг-е Бам е най-представителният пример за укрепен средновековен град, изграден от кирпичени тухли и глина, посредством използване на местни техники като чинех (напластяване на кал). Тук е била изградена подземна напоителна система, благодарение на която в този пустинен район се е развило земеделието. Градът и околностите му са известни с множеството палмови гори и производството на фурми.
През 2003 година земетресение със сила 6,8 по Рихтер разрушава напълно града като загиват около 30 хиляди души. Продължават възстановителните работи в стария град Арг-е Бам, а съвременната част на града се изгражда наново.
Bam, Иран
Поради липсата на указателни табели първо подминах града, след което се върнах обратно и с питане стигнах до съвременния център.
Централният площад Имам Хомейни
Централният площад Имам Хомейни е изграден наново след земетресението от 2003 година.
Набързо обиколих централната част с новия базар и новата джамия, след което попитах група мъже накъде да продължа за да стигна до стария град с крепостта. Един от тях предложи да дойде с мен, качихме се в автомобила и след километър и половина спряхме на паркинга пред внушителните крепостни стени. Младият мъж се казваше Мохамед и ме разведе из целия старинен град, обяснявайки ми кое какво е. Повече говореше на фарси, тъй като английският му беше доста слаб, но това не беше проблем защото сред руините ставаше ясно коя сграда за какво е служела. Бързо станахме приятели и след крепостта отидохме в близката палмова гора за да ядем фурми направо от дърветата.
Моят приятел Мохамед, който ме разведе из стария град Арг-е Бам
Средновековният Арг-е Бам, изграден от кирпичени тухли и глина
Авторът в средновековния Арг-е Бам
Разходката в палмовата гора и яденето на сладки фурми от дърветата си беше истинско удоволствие.
Авторът в палмовата гора
Фурмите висят по палмите като огромни гроздове
Мохамед ме покани да му отида на гости като обясни, че жена му готви много хубаво и ще ни сервира чудесен обяд. Каза, че тя е азербайджанка от град Астара и ще й бъде приятно като научи, че съм бил в родния й град. Отказах му, като обясних че нямам време и трябва да пътувам на Юг за да стигна вечерта до Арабско море. Когато спрях в центъра на града за да оставя Мохамед, той отново настоятелно ме покани на гости и аз пак му отказах. Истината е, че освен липсата на време ме притесняваше и това, че обикаляйки из стария град и сред палмовите дървета вече бях много потен и прашен. Как да му отида на гости такъв мръсен? Трудно се разделихме, а днес съжалявам, че не приех поканата на Мохамед да му гостувам на обяд. Вероятно съм го обидил с моя отказ.
Продължих по пътя си,
В този голям индустриален район са разположени няколко предприятия за производство на автомобили, химически завод, дървообработваща фабрика и фабрики за хранителни продукти. Още от деветдесетте години на миналия век в българските магазини се продават фурми, пакетирани в град Бам. Спомням си, че на кутиите тогава беше изобразена част от крепостта в града и по това време си мечтаех някога да я посетя. Вече бях осъществил една от многогодишните си мечти и пътувах през планините на юг.
където нямаше нито една указателна табела за посоките, дори и на фарси. В района на този град са намерени артефакти, свидетелстващи за развита цивилизация още през третото хилядолетие преди новата ера. Нямах време за археологическия музей в града и поех по едната от двете главни улици, продължаващи на юг. Очевидно съм сгрешил, защото стигнах до последните къщи и улицата свърши. Един таксиметров шофьор ми обясни накъде да продължа за да хвана главния път, но явно не се бяхме разбрали. Шосето, по което поех, започна да криволичи между палмови гори и да става все по-тясно и по-лошо. На няколко кръстовища решавах накъде да тръгна „по интуиция“, докато
Започнах да чакам за преминаващи автомобили, да ги спирам и да питам за посоките. Никой не разбираше английски и гледайки картата ми сочеха ту наляво, ту надясно или пък ми казваха да се върна обратно. Така минах десетки километри на зиг-заг, мотаейки се като „муха без глава“. Шофирах по разбити шосета с дупки и по пътища без покритие. Пътят пресичаше малки долини не по мостове а по дъното на пресъхналите рекички. Минах и през много бедни села, където къщите представляваха иззидани от кирпичени тухли сгради с размери около 3 на 4 метра. Покривите им бяха равни, нямаха врати и прозорци, каквито очевидно не им и трябваха поради южните горещини. След продължително мотаене насам-натам разбрах, че никой не може правилно да ме упъти и трябва да разчитам на себе си. Знаейки с точност около петдесетина километра местоположението си на картата и определяйки посоката по слънцето потеглих без да спирам повече за да питам. От черния път излязох на път с чакълено покритие, а след това и на асфалтирано трасе с много дупки. После стигнах още по-широк път, а пък от него излязах на шосе с маркировка. И така, навигирайки на база местоположението на слънцето, най-после успях да стигна до малко градче с бензиностанция. Там заредих с гориво и ме упътиха за правилната посока. След повече от три часа „мотаене“ в горещия следобед успях да хвана главния път на юг към морето. За момент си помислих дали пък Аллах не ме наказа заради отказа ми да отида на гости при Мохамед в град Бам. Въпреки притесненията ми остана успокоението, че съм успял да видя едни от най-затънтените и бедни селца в Източен Иран.
Няколкото дни, които прекарах обикаляйки южните части на Иран, бяха сериозно изпитание и поради нетърпимите горещини. През следобедите температурата на въздуха надвишаваше 45 градуса по Целзий. Нормално е като се пътува с автомобил и си подадеш ръката през прозореца да почувстваш разхлаждане от вятъра. Там беше точно обратното: подавайки си ръката през прозореца на движещия се автомобил имах усещането, че ме облъхва въздуха от нагорещена пещ. Това беше нетърпимо и веднага си прибирах ръката вътре. Нощувайки в автомобила на отворени прозорци, дори сутрин към 5 часа продължавах да се потя, нещо като „къпане в собствен сос“. С хавлиената кърпа трябваше непрекъснато да попивам потта от тялото си през цялата нощ.
Допълнително изпитание бяха и ужасните комари в Южен Иран. Докато на други места спрейовете против комари помагат, то на юг въобще не им действаха. По цели нощи комарите налитаха, хапеха ме навсякъде и ми пречеха да спя. Когато се опитвах да се завия с чаршафа за да се спася от досадните насекоми, веднага „завирах“ от горещината. Спирайки да почина през деня пък ме нападаха нахални малки мушички, които и за секунда не ме оставяха на спокойствие. Тогава си мечтаех за досадните папатаци от шотландските планини, които ми се струваха толкова мили същества в сравнение с тези ирански мушички и още по-ужасните южноирански комари.
Вече стигнах до Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.
Предстояха ми хиляда километра по протежение на Персийския залив и трупане на нови впечатления от страната.
Август – Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран