Новата сграда на Александра Аудио ще бъде най-съвременния, енергийно ефективен и екологичен комплекс за цифрови аудио записи в България. За целите на звукозаписната дейност сградата ще отговаря на най-високите стандарти за акустичен комфорт, едновременно с прилагането ...
Вторият и третият ден от пътуването на Анжело из Родопите – първия ден стигнахме от Асеновата крепост до Тригард, а сега наред са Дяволското гърло и Дяволският мост. И още много други места. Приятно четене:
Из Родопите
ден втори и трети
Музей на мечката, Дяволското гърло, Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, Орлово око, Дяволския мост, Чилингира, Кричим
Ден втори
Сутринта се отправихме към пещерата „Дяволското гърло“, която е отворена от 9 часа. Между хижата и пещерата се намира Музеят на мечката. Официалното работно време е от 10 часа, но в 9 беше отворен и използвахме възможността на влезем, за да не се връщаме по-късно. Експозицията е малка, но показва интересни факти от живота на мечките. Чрез интерактивни табла могат да се чуят звуците, които тези симпатични животни издават в различни ситуации, както и пулсът им при зимен сън. Тук участвахме в малка фотосесия за някакъв туристически справочник, но се разсеяхме и забравихме да попитаме за хонорара. В музея има печат, който поставиха на празно поле в книжката, тъй като той официално не фигурираше в нашия списък от забележителности.
Скелет на кафява мечка
Музеят се намира непосредствено до новостроящия се хотел с прекалено еклектична архитектура
Музей на мечката
адрес: BG-4825 Триград
GPS: 41.609242, 24.381385
раб. време: 10 – 18
цена: 2/1 лв
Следващата спирка беше
„Дяволското гърло“,
пропастна пещера, формирана вследствие пропадане на земните пластове. В миналото тя носи името „Ахорлакимето“ (турски), което буквално означава „клокотник“. Що се отнася до съвременното ѝ наименование, една от версиите е, че то произлиза от формата на изхода ѝ, наподобяващ дяволска глава. Повечето от нас обаче най-вероятно свързват името ѝ с вярването, че каквото влезе в нея, никога не излиза. Малцина са чували за събитията, които го доказват. През 1968 г., след обилни валежи, Триградската река повишава 25 пъти нивото си и завлича в пещерата всичко изпречило се на пътя й, в това число и около 300 кубика дървен материал, стифиран, подготвен за износ. След пещерата, където реката се появява отново, не излиза дори треска от тях.
В пещерата се влиза през изкуствено прокопан и укрепен тунел
Основната ѝ част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад (общо в пещерата са 18) на Балканския полуостров. Пещерата се е получила от реката, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена „Бучащата зала“. Дължината ѝ е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината й достига до 35 метра. Това е най-голямата зала в българските пещери след входната зала на Деветашката пещера – в нея се твърди, че може да се побере катедралата „Св. Александър Невски“. Липсват образувания като сталактити, сталагмити или сталактони, защото пещерата е на възраст около 175 000 години, което я прави сравнително млада. Първият документиран опит за проникване в пещерата е направен през 1962 г. от Никола Корчев и Елена Пъдарева.
На близо 400 м от входа на „Дяволското гърло“ водите на подземната река се губят в сифон-галерия. През 1970 г. двама варненски водолази – Сияна Люцканова и Евстати Йовчев се гмуркат във водите на пещерата, но за съжаление никога повече не излизат живи на повърхността. Спасителните екипи установяват, че водолазите са имали въздух за още 2.5 часа, а аутопсията показва, че и двамата са получили инфаркт в един и същи момент. Преди 4 години от National Geographic правят опит да пуснат в сифона автоматични подводни камери. След 30-я метър камерите спират да предават…
Опитите продължават с оцветяване на водите, като по този начин експертите целят да разберат дали наистина от изхода извира същата река. Те с изненада установяват, че оцветената вода излиза, но чак след 2.5 часа. Така стигат до заключението, че водата преминава през изключително дълъг лабиринт, поне 30 км, в скалата. (Дали радиоизотоп не би могъл да помогне за това проучване?!)
Оттук Орфей слиза в царството на Хадес
Мястото, където Орфей заплакал за загубената си любима, т. нар. „Орфеево изворче“, е превърнато в олтар на любовта
В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп, приблизително 80 000 бр.
Излиза се през естествения вход на пещерата, като за целта трябва да се изкачат 288 мокри и стръмни стъпала – приблизителната височина на 20-етажна сграда. За хората с лабилно здраве се предлага връщане през „цивилизования“ вход. Изходът е около 250 м по-нагоре от входа и по шосето трябва да се върнете към паркинга пред пещерата.
Температурата целогодишно е 8 °C, влажността е почти 100 %, затова плътните дрехи са задължителни. Снимането е разрешено, но размерите на пещерата са такива, че без професионална светлотехника резултатът е „мароци“.
Дали само свежият планински въздух и ниската температура ни помогнаха да изкачим тези 288 стъпала, без да се задъхаме? Невероятно! Не е първата пещера, която посещаваме. Ново усещане е желанието ни да бъдем там отново и отново.
Пещера „Дяволското гърло“
адрес: BG-4835 с. Триград
GPS: 41.61, 24.38 (41°36′36″, 24°22′48″)
тел.: +359890222515 (Солаков)
работно време: 9 – 17 (влиза се на всеки кръгъл час)
цена: 5/2 лв
След това се отправихме пак към
Буйновското ждрело,
за да успеем този път да влезем в
Ягодинската пещера,
която е разположена на 3 км. югозападно от село Ягодина, но е известна още и като „Имамова дупка“. Намира се на десния бряг на река Буйновска, която формира най-дългото и живописно ждрело в България – 9.5 километровото Буйновско ждрело. До пещерата се стига по шосето Девин-Доспат, като се завива вляво при стената на язовир Тешел. Пред пещерата има паркинг и ресторант. По туристическа пътека също може да се достигне до Ягодинската пещера – най-известната от пътеките е от с. Триград (Южнородопска пътека – 2:30 ч.). Ягодинската пещера е една от най-красивите и богати на образувания пещери. Има няколко етажа (3 до 5, според източника), като само най-ниският е благоустроен за масов туризъм. Този етаж е електрифициран, изградена е 1100 метрова пътека и са прокопани изкуствен вход и изход. Електрически лампи ефектно осветяват причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни перли, „леопардовата кожа“, сталактони и много други. Някои от образуванията наподобяват Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Дева Мария и Младенеца, Пижо и Пенда, акула, други носят имената “Полилея” (този “полилей” поне е неподвижен – пещерно образувание, няма как да се полюлява, но … пак чуваме за “полюлей”!), „Слона“, „Крокодила“. Интересно е да се види и т. н. „Новогодишна зала“ с украсената елха. Тук всяка година местният пещерен клуб посреща новата година. Елхата се сменя на всеки 4 години, тъй като ниската температура (6 °C) и високата влажност ѝ позволяват да се съхрани дълго. Тук стават и бракосъчетанията (вече над 250), под герба на страната, закачен на скалите. Досега няма регистрирани разводи, тъй като тази церемония любезно е предоставена на пещерняците от „Дяволското гърло“. Тук научихме нова подсказка (18+) как да различаваме сталакТити от сталагМити: Тати – отгоре, Мама – отдолу. Туристическата обиколка трае 45 минути – имайте го предвид, за да вземете подходящо облекло. Снимането е забранено (и се държи на забраната!), но на входа можете да закупите диск с професионални фотоси (5 лв). Излиза се през втория изкуствен тунел около 200 м по-нагоре. Оттук (200 м) можете да посетите друга пещера с възстановка на пещерно жилище (срещу допълнително заплащане). Да! Тук бяхме впечатлени от организацията и модела на мислене – персоналът предлага всички възможни услуги и атракции в региона, не рекламира само и единствено своята! Явно е надраснат страхът да не би някой друг да спечели от техния труд! Браво! Дай Боже, по-скоро да надживеем дребнавостта и сметкаджийството си!
В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 89.
След това отидохме до село Ягодина. Оставихме колата на центъра и се отправихме към връх „Ушите“ („Св. Илия“). Има поне 4 варианта за достигане до него:
за най-скараните с ходенето – можете да наемете джип (10 лв./човек), който да ви закара до върха; отиване и връщане трае около 40 мин.;
тръгвате пеш по пътя на джиповете, започващ в източната част на селото; това е най-полегатият пешеходен маршрут, който трае около час и половина;
от двора на училището в северната част на селото завивате наляво към склона и през ливадите стигате до борова гора, след което продължавате по маркирана пътека в десния ѝ (северен) край; излизате на пътя от т. 2 при една беседка, около 500 м под върха; продължителност – един час;
когато стигнете до боровата гора завивате наляво пред нея и след това диагонално нагоре по склона – като кози по сипея! Ориентир са мачтите на GSM операторите на върха; продължителността е около 2 часа.
интересно скално образувание, формирано от природните стихии. Намира се в землището на село Борино, в местността „Хайдушки дол“. За да стигнете до него, на входа на село Борино завивате наляво по посока на село Чала. Преминавате край селското гробище (вляво), бетонов център (вдясно) и след преминаването през малко мостче стигате до полуработещо дървопреработвателно предприятие от ляво на пътя. Тук вече има указателна табела „Дяволския мост“. Разстоянието до феномена е около 2.5 км, като по-голямата част може да се премине с автомобил по утъпкан черен път. Вдясно, край реката има много места, подходящи за пикник.
Дяволски мост, 6764, България
За съжаление, първият километър от екопътеката представлява бунище за строителни и промишлени отпадъци. Явно този регион не е интересен за показни акции като „Да изчистим България за един ден!“ – на 140 км от София и търсещите сензации репортери.
Когато стигнете до изкуствен водопад, сте на половината на пътя.
До прогнило мостче може да се стигне с автомобил
Ние оставихме колата при охраната на предприятието и преминахме разстоянието до мостчето пеш. Останалият половин километър е път през гората. Всички по-стръмни участъци са били обезопасени с парапети, а по хлъзгавите зони е имало дървени подпори на стъпалата.
Това е част от Южнородопската екопътека, която свързва Триград с пещерите и „Дяволския мост“. Природните стихии са я разрушили в частта ѝ от Ягодинската пещера до тук и преминаването е невъзможно. Преди две седмици един норвежец се е „правил на мъж“ и е свършил в дерето със счупена ръка. В момента работници укрепват пътеката, изграждат наново наблюдателни площадки, кътчета за отмора, стъпала и парапети. Крайният срок е 15. септември, но хората се опасяваха, че може да се забавят заради проливните дъждове напоследък. Също така ни предупредиха, че в района обикаля мечка с две малки мечета и ни посъветваха да вдигаме шум при евентуална среща, за да я отпъдим. Тъй като щерката без усилия надкрещява корабна сирена и отпуска гласа си с повод и без повод, нямахме опасения за себе си. За мечката – няма гаранции!
“Дяволският мост” от една страна
…и от другата
Мостът е с дължина 8-10 м, ширина 2-3 м и височина близо 40 м. Името му идва от легендата, че по него може да премине само дявол. Според друго предание мостът е резултат на помирение на двама братя, дълги години спорили за бащини имоти и издигнали стени по между си. Близо до скалния феномен се намира и водопад. Двата обекта са включени в списъка на природните забележителности през 1995 година с цел тяхното опазване.
Отправихме се към последната планирана спирка – Кричим
Пътят от Девин до стената на яз. „Цанков камък“ е идеален – нов асфалт, маркировка, обработени ескарпи. Преминахме и през тунел с работещо осветление и вентилация, без течове. За момент загубихме представа – в Родопите ли се намираме или в Алпите! По-нататък също се прави „някакъв“ ремонт, по-скоро кърпеж, но не е същото!
Спряхме на чаша кафе на к-с „Чилингира“, на скален нос над язовир „Въча“. За разлика от обслужването, гледката към язовира е защеметяваща.
Черни лебеди във водите на язовир „Въча“
Комплекс „Чилингира“
адрес: BG-4800 Девин, яз. „Въча“
GPS: 41.9101, 24.4424
Следващата спирка, последна в програмата, трябваше да е
Кричим,
който се споменава за първи път в 1451 г., когато е записан като село в регистрацията на Филибе санджак (Пловдивски окръг). По заповед на султан Мехмед II, дадена на Чандарлъзаде Халил Хареттин Паша, внукът му – Халил Паша – очертал границите на селото, които били определени по имена на дървета и околни пътища. Споменават се имената: Ески Хисар (Стара крепост), Кова (кофа) юзу или юзлу и др.
Над двата бряга на река Въча, там където тя напуска „прегръдките“ на Родопите, са се издигали две взаимосвързани крепости, пазили подстъпите към планината. Първата се нарича Малко кале и е разположена на десния бряг на Въча, а втората – на левия и носи имената Кричим, Голямото кале и Иванковото кале.
Крепостта Кричим е строена през два периода – ранновизантийски (V-VІ век) и български (от времето на хан Крум). Разрушена е през ХV век, когато загубила стратегическото си значение. Запазени са стени с височина до 3 м, както и водохранилище (щерна). От крепостната стена се открива приказна гледка към град Кричим, който е под нозете ни, към Пловдивското поле.
През 1198 г. Кричимската крепост е превзета и възстановена от болярина Иванко (братовчед на цар Иван Асен I и негов убиец), който за кратко откъснал под свое управление почти цялата Родопска област. Още през същата година крепостта е превзета от византийския севастократор Георги Палеолог, който пада мъртъв, след като преодолява крепостната стена със стълба.
В околността на крепостта, на около 20 минути, върху голяма риолитова скала, обрасла отвсякъде с издънкова широколистна гора, е изсечен прочутият Асенов надпис, който гласи: „На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим“.
Смята се, че става въпрос за Цар Иван Асен II, който е завладял крепостта през 1230 г. и е имал обичай да ознаменува своите победоносни походи срещу византийците с надписи върху камък за вечни времена.
До крепостта се стига, като от градската черква „Св. Св. Козма и Дамян“ се поеме първо по път, а след това вдясно по стръмна пътека (GPS: 42.04, 24.46).
Забележителност в Кричим е мостът над р. Въча с изцяло западна метална конструкция, който е преместен от Сърбия по време на Първата световна война.
На 6 км преди града се намира Кричимски манастир „Св. Рождество Богородично” на брега на река Въча. По времето на Априлското въстание манастирът е разрушен, но в края на 19 в. е реставриран. За съжаление, не можахме да го посетим, тъй като заваля дъжд, а определеното за посетители време беше след повече от час. А не сме от хората, които искат и настояват да бъде направено изключение за скъпоценните им особи.
Другият обект, който беше предизвикал интереса ни, беше
Двореца,
чиято история започва от 1902 година, когато вековните дъбове от Кричимската кория привличат вниманието на Княз Фердинанд І. Гората, с лонгозен характер, предоставяща великолепни природни пейзажи с богата флора и фауна, е очаровала княза и той решил да създаде ловен парк. След изкупуването на околните земеделски земи и внасянето на елени лопатари, стопанството е заградено. През 1905 г. е построен ловен павилион, наречен „Австрийската къща“. Тя е първата в стопанство „Кричим”.
През 1903 година е оформен и малък, около 2 дка парк, който с годините се разширява и в момента големината му е около 300 декара. Още 1400 декара са гора, а 300 декара са стопанска част, от която изхранват животните в местността.
В парка могат да се забележат уникални растителни видове от цял свят: дървета на по повече от двеста години като бял бряст, бяла топола, различни видове магнолии, метасеквоя, лагерстремия, люляк, дори и бамбук. Най-голямото дърво е дъб, на повече от 500 години, чийто диаметър е над 2 метра.
Няколкото езера в парка изобилстват от животински видове, а на повърхността цъфтят и водни лилии.
Стада от елени лопатари се движат свободно из защитените местности. Княз Фердинанд първи е развъдил тези животни по българските земи именно в Кричим. Там живеят още муфлони, костенурки, лисици, както и различни защитени видове – жаба дървесница, малък тритон, черен щъркел, сива и бяла чапла.
Самият дворец е построен през 1937 г. по проект на арх. Севов и е с традиционна архитектура с белези от модернизма, вписващ се в средата с уютна декорация. Непокътната е по-голямата част от инвентара на двореца от самото му създаване. Той е на два етажа, като всеки е със застроена площ от 750 квадрата. Всичките му 55 стаи са с различни полилеи. А сервизите, килимите, подовата настилка, столовете, масите и по-голямата част от обзавеждането все още изглеждат като нови.
Две от най-значимите исторически събития, свързани с двореца: 1. Убийството на един от най-големите български държавници Александър Стамболийски е свързано с тогавашното царско имение в Кричим. Когато той научава, че се готви покушение срещу него, тръгва към Кричим, но по пътя е заловен и убит на 14 юни 1923 година.
2. В двореца Цар Борис III къса заповедта за депортиране на българските евреи в концентрационни лагери през 1943 година.
За съжаление никъде в мрежата не намерихме адрес и работно време, а само възторжени анотации с двугодишна давност от типа „Симеон Дянков ще отвори Двореца за гражданите…“. Но трябва да остане нещо и за следващия път, нали?
Днес ще ходим за баварски красоти из далечния Запад Люси ще ни покаже градчето Левънуърт в щата Вашингтон (а този, който слага толкова ъ-та в английските имена на български, да ходи да бачка във фирма Искар Сървисиз!)
Приятно четене:
Баварско градче далече от Бавария
Левънуърт, щат Вашингтон
На теория Левенуърт не блести с нищо. Малко градче насред планините в северозападния ъгъл на Щатите. Население около 2 хиляди души. Но снимките в туристическите сайтове са впечатляващи. „Баварски чар и северозападно гостоприемство!“, гласят рекламите. Как да не отиде човек!
Пътят от Сиатъл е запленяващ за любителите на планините, и нервен, за любителите на спокойните прави пътища. Но Левенуърт няма как да се пропусне. Изведнъж сред планината се озовавате в място с много цветя, улична музика, интригуващ аромат на храна и много, много хора.
Левънуърт, Вашингтон 98826, Съединени щати
О, да не пропусна. Всичкото това в баварски стил. Дори сградите на Старбакс и МакДоналдс са в този стил. Ресторантите с немска бира и наденички са на всеки ъгъл. Магазини за немски сувенири – халби, лешникотрошачки, дори традиционните дървени часовници под формата на къщичка с висящи шишарки са навсякъде. Естествено, немска пекарна с вкусни сладкиши.
Впечатляващото в тази история е, че исторически или демографски Левенуърт няма нищо, ама нищо общо с Бавария. Обаче
историята на градчето е вдъхновяваща
Преди много години Левенуърт бил зависим от индустрия – железница, дървопреработка. Преместването на железницата и намалелият бизнес постепенно довели градчето до икономически упадък. В началото на 60те в отчаян опит за подобрение, градът решил да се преобрази в туристическа дестинация в баварски стил. През 90-те музей на лешникотрошачката отваря врати с над 5000 експоната. А празниците и фестивалите са целогодишна атракция. Хотелите са много, но резервации за тях са нужни поради големия интерес.
Сещам се за още една подобна история – друг малък град пък се превърнал в Коледен град, че даже и името му беше сменено. 365 дни Коледа! Като да влизаш в коледна приказка, и да излизаш от нея, когато си поискаш.
На пръв поглед тези истории може да звучат безумно или наивно, но те са позитивни разкази за успех, с много нужни промени в преломен момент за техните жители. Преди време със Стойчо се шегувахме за жизнеутвърждаващия тон, но аз съм убедена, че точно това е нужно, особено в моменти на отчаяние. Също и да държим скептиците на безопасно разстояние!
Поздрави,
Люси Рикспуун
Още снимки
Автор: Люси Рикспуун
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Вашингтон (щат) – на картата:
Тони Куин изравни резултата срещу „Рейнджърс“. Сн. Queen’s Park FC Official Facebook Page
„Куинс Парк“ беше близо до поднасянето на изненада в мача от 1-ви кръг на турнира за Купата на Лигата, след като показа равностойна игра срещу мултимилионния отбор на „Рейнджърс“ и отпадна с минималното 1-2.
На „Екселсиор“ гостите поведоха с ранен гол на бившия голмайстор на Висшата лига Крис Бойд. Въпреки това „паяците“ не се дръпнаха, а успяха да проведат няколко опасни атаки. В 14-та мин. те имаха и силни претенции за дузпа, след като Бари беше повален в наказателното поле на „светлосините“, но съдията подмина тази ситуация. Все пак усилията им бяха възнаградени в 31-та минута когато Тони Куин успя с глава да прати топката в мрежата на Симонсен и да изравни резултата, който остана непроменен до почивката.
През второто полувреме „Рейнджърс“ отново натисна в атака и в 53-та мин. отново Бойд вкара гол с глава след центриране на Пералта и изведе гостите от „Айброкс“ напред. След гола „Куинс“ имаха няколко възможности за изравняване при изпълнението на корнер, които бяха пропуснати. „Рейнджърс“ също можеше да отбележи, но добри намеси на вратаря Мюър и цялата защита на домакините предотвратиха опасностите. В крайна сметка срещата приключи при резултат 1-2 с едно силно и достойно представяне на „Куинс Парк“ срещу отбор, съставен от бивши играчи от Висшата лига и национални състезатели. Още повече, че през миналата седмица същият отбор на „Рейнджърс“ разгроми „Клайд“ с 8-1 за Чалиндж Къп.
За играч на мача за „Куинс Парк“ беше избран Дарън Милър.
След като приключихме с обиколката, бяхме утепали едни около 2 часа и на бързо се подготвихме и отпрашихме посока Русия. Подминахме Минск доста отдалеч и почти не се видя нищо от него. Правихме почивки през около 150 км., доста досадно е да се движиш с мотоциклет по
безкрайно права магистрала,
но в нашия случай при такова натоварено пътуване си беше предимство. Отново се редуваха гори и поля.
Денят преваляше и слънцето започна бавно да се спуска и да залязва.
Облякохме се отново и потеглихме по безкрайния път.
Наближихме
руската граница
и отново табелки с молба да не си изхвърляте боклука, където ви падне, което е типично за България.
Буда на 200 м ;).
Краят на Беларуската магистрала и останали от по-рано будки за тол такса, когато не е било електронно следенето.
Наближихме самата граница, където двама руски полицаи стояха от двете страни на пътя и спряха един бус пред нас, пък на нас ни махнаха да продължаваме без да спираме и просто дадохме газ. Явно избирателно се спира, но като цяло просто намаляваш и продължаваш.
Волково, Смоленская Область, 216773, RU
И ето ни вече в
Русия
Забележете ограниченията -
градско 60 км/ч,
извънградско 90 км/ч,
магистрала 110 км/ч.
Важно е да се запомнят, тъй като по-нататък по пътя в Русия знаци за ограничение на скоростта почти няма и трябва да се съобразяваш дали си в населено място или не.
Добре дошли в Руската федерация
Спряхме на един Шел малко след границата да сипем бензин, който беше още малко по-евтин от беларуския, с няколко стотинки.
Оставаха ни сто и няколко километра до мотела след Смоленск, като ограничението въпреки двулентовия път е 90 км/ч. Подкарахме и започна да вали слабо, но колкото да разкашка пътя. Започнах да гледам GPS-а, който ми показваше, когато се сменят ограниченията, тъй като лисваха знаци и трудно можеш да се ориентираш кога трябва да намалиш.
Започнаха поредици през има – няма 20 км. пешеходни пътеки през четирите ленти и съответно табелки за населени места. Хора нямаше на пътеките, но пък явно трябваше да се намаля до 60 км/ч, тъй като имаше камери на всяка табелка за населено място. Това го знаеха и руснаците, тъй като даваха много газ извън населените места и в населените намаляха. На едно място даже присветна една камера срещу нас и ни снима, но отпред – което не е страшно в нашия случай, тъй като нямаме номер отпред. На едно спускане с лек завой намалям аз до към 70 км/ч и Фози мина пред мен, отзад един бус ме натиска нещо, гледам си GPS-a – и по едно време поглеждам буса, дето се е лепнал зад мен в огледалото, и рязко спира, викам си „Какво става?“. Поглеждам напред – светофар в нищото и свети червено. Малеее, Фози набива спирачките ,изсвирват леко гумите и ABS-а задейства. Аз решавам, че няма да стане със спирането и криввам и – газ покрай него. Чист късмет, че нямаше коли на кръстовището да ни отнесат.
Направо изтръпнах, но кой да очаква на две ленти в посока, главен междуградски път да има светофар. Е, вече се научих, защото по-натам из Русия това със светофарите на главните пътища е нещо нормално.
Продължихме като дъжда почна да се усилва и температурата падна до 8 градуса. Петя поизмръзна, но и на нас не ни беше хич приятно при дъжд и такава ниска температура.
Добрахме се до
мотела (Гостиный Двор),
който се оказа не лошо място за междинна нощувка. Въпреки че бяхме загубили още един час, не беше станало прекалено тъмно, явно защото бяхме на север и се стъмваше доста по-късно.
Вътре мотелът беше отличен. Бяхме си запазили тройна стая. Имаше всичко – топла вода, ресторант и т.н. На входа по стълбището към стаите ни посрещнаха тези приятели.
Не бяха особено дружелюбно настроени.
Платихме с карта за нощувката без проблем и слязохме да вечеряме в кафето.
В Русия, ако видите надпис „Кафе“ има и ядене в него – супички, манджички, всичко което има в нашите ресторанти. Докато, ако влезете в място с надпис „Ресторант“, тогава ви падат главите. Това са места за хранене по-висока категория и цените са доста дебели. Бяхме изморени и леко премръзнали, та след топлия душ и вечерята се метнахме по креватите.
Кратко видео от деня можете да видите качено в Youtube:
Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+ можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:
Край на Белорусия В най-скоро време очаквайте пътуването до Русия
Автор: Антон Конакчиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Беларус (Белорусия) – на картата:
Янита отдавана не ни беше водила из Х0оландия – днес тя ще ни покаже замъка Твикел.
Приятно четене:
Пътуване до замъка Твикел, Холандия
Замъкът Твикел се намира близо до град Делден в провинция Оверайсел, Холандия. За ориентир към него някои посочват Хенгело, друг по- голям град в региона, който е отдалечен от Твикел на няколко километра. Заради това, че мястото е една от забележителните туристически атракции в региона, който почти няма с какво друго да се хвали, до Твикел може да се стигне с автомобил, с велосипед или пеша, в зависимост от предпочитанията и разбира се от мястото, на което се намирате. Местността е обозначена на всички карти.
От Алмело до замъка Твикел ние стигнахме с велосипеди за около 40 минути по маршрут през Борне, Борнербрук и Делден.
Късната пролет в Холандия беше суха, топла и слънчева. По небето се гонеха меки и бели облачета, които се опитваха да се слеят, за да предизвикат дъжд. Над пътя, който се губеше в далечината между фермите се вдигаха вихрушки прахоляк. В делничните дни движението между селищата е неинтензивно, което предразполага към спокойствие и релакс.
Замъкът се намира в покрайнините на Делден,
скрит е в гора, около него е прокопан по обичаен за холандската инфраструктура канал, който го опасва от всички страни и се разлива в широко изкуствено езеро. Каналът или този дълбок ров около замъка пълен с кална вода, прави достъпа до сградата невъзможен.
В древността това е било едно естествено укрепление, над което се протяга само един малък мост, отвеждащ до замъка или по точно до централната му порта. От двете страни на портата стопаните на имението предвидливо са разположили топове за посрещане на неканени гости. И до днес те са там, единствено с атракционна цел, разбира се.
Сградата на замъка няма общо с обичайната ни представа за замъци, изградени с разточителен разкош, с издигнати високи кули в небето или с бойници. Твикел е изграден в стила на ранния Ренесанс, както почти всички замъци в Холандия. Над парадния му вход е разположен герба на фамилията, построила сградата в средата на 14 век. Над него е изобразено библейското Дърво на познанието с увита около стеблото му змия, а в ляво и дясно от парадния вход има статуи на Адам и Ева.
По- голям интерес обаче представлява едно друго дърво, изрисувано в предверието на сградата и това е родословното дърво на замъка. То започва от изграждането му през 1347 година и проследява през вековете до днес собствениците на имението, които са се раждали и умирали във времето, на което ням свидетел 7 века е била тази каменна обител. Замъкът Твикел е бил собственост на семейство Ван Твикело от 14 до 16 век. До 17 век- на семейство Ван Рейсвелт. В епохата на класицизма през 17 и 18 век собственици на имението вече са семейство Ван Васернеер Обдам. В Твикел през 19 и 20 век живеят семейство Ван Хеекерен ван Васернеер. В наши дни за собствеността на имението се грижи една едноименна фондация „Твикел”. Последният аристократ и собственик на замъка Граф Рюденхаузен умира през 2010 година.
Във вътрешността на замъка индивидуално посетители не се допускат. Това е възможно само при предварителна уговорка и след събирането на група хора, която посещават замъка с определена културна или изследователска цел: концерт, благотворителен търг, исторически възстановки на миналото, изследователи на бита и обичаите в региона и т.н. Снимането във вътрешността на сградата също не е позволено.
Старинната сграда остава встрани от интереса на туристите и фотообективите поради още една причина: това са градините, принадлежащи на имението и разположени от всичките му страни. И точно заради своите градини и паркове замъкът Твикел е придобил славата на едно от най- известните аристократични имения в Холандия.
Постепенно от средата на 17 век е започнало изграждането на красивия зелен околен свят и така за няколко века са създадени градините и парковете, които могат да бъдат разгледани днес в цялата им прелест всекидневно от месец май до месец октомври от 10 до 17 часа. За целта се плаща такса от 5 евро.
Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра и Монфор, а днес сме в индустриалния парк Тефен.
Приятно четене:
Тефен парк
част трета на
Галилея, Галилея
Утвърдено е мнението, че промишлените предприятия трудно могат да бъдат характеризирани като туристически обекти за посещение. Екскурзиантите, пристигащи в Израел предимно търсят да видят що е то живописна пустиня; горчиво–солено море; лечебни води и кални бани; екзотична флора и фауна; добре онагледена древна история; богомолски обекти; топло, ласкаво слънце в средата на зимата; разнообразна източна кухня и обслужване на висота. Всичко това тук е налице. А тъй като Израел е световно известна туристическа дестинация, никой не се кани да посещава заводски халета и производствени помещения.
Аз обаче, с тънък нюх за новости с настоящ адрес, нямащи нищо общо с историята, географията или природата на Израел, реших да не се впиша в канона и стъпих на територията на
„IndustrialParkTefen”.
Бях чувала за StefWertheimer – човекът, съвременна легенда в бизнеса на страната и крупен индустриален магнат, носещ само от платените си данъци милиони долари приход за Израел. Интересно ми беше да разбера как на територията на този негов парк–индустриална зона е направена връзката между съвременното производство, естетиката на работното място и хуманната тема за отдиха на работника. Не очаквах да видя толкова непринудена показност, заедно с интелект и красота, превъплътени в иначе далечната за мен тема: „Съвременен индустриален дизайн”.
Оказа се, че паркът не е само парк, а голяма по площ територия – невисок полегат хълм в западна Галилея, пълен с производствени предприятия с екологично чиста продукция. Те са асиметрично подредени сред обширни зелени поляни и композиции от храсти, цветя и десетки скулптурни фигури. Редуваха се заводи, изложбени зали, музей, спортен комплекс, училище и отново производствени предприятия – общо петнадесет отворени за посещение обекта. Поместени са в по-големи или по-малки модерни, едноетажни, специално построени за даване под наем заводски сгради. И всичко това – чаровно украсено с още 100 разпръснати по полянките между предприятията ландшафтни скулптури, една от друга по-модернистични и монументални, изпълнени от всички възможни видове материали. На подробната карта, която ми връчиха на пропуска, всичко педантично точно беше описано и нарисувано, без шанс да се загубя или пропусна нещо интересно.
Но – всичко по реда си. Кой е човекът легенда?
Стеф Вертхаймер
сега е жизнерадостен строен старец, живеещ в разкошна вила край град Нахария, на брега на морето. Роден е в чаровните планини Шварцвалд, в Германия. Преди началото на войната, воден от идеите на Теодор Херцел – идеолога на създаването на еврейската държава, той емигрира в Палестина. Отначало през 1945-47 година – края на английския мандат, той е инженер и офицер в тайната израелска армия. Оттегля се от нелегалност, понеже разбира, че целта на живота му не е да воюва, а да създава. След 1948 година в първите години на прохождането на новата държава, той, както и всички, е обхванат от еуфорията да построи с воля и ум новата си родина като силна, модерна и конкурентна страна, превъзхождаща ислямизирания свят наоколо. И като оръдие на своя принос към голямата кауза, Вертхаймер се опира на точността. Издига я в култ и я прави водеща тема в целия си бизнес-творчески план. Той предвижда, че за да се въздигне една тепърва прохождаща държава в средата на техническия ХХ век, тя трябва да развие машинно производство, носещо бързи финансии. Вертхаймер е машинен инженер по специалност и знае, че в основата на всяко производство стоят основно режещите и шлайфащи инструменти. И това става негов шанс и избор – решава да запълни една голяма ниша в машиностроенето. Започва да произвежда с перфектна точност режещите части на всички видове машини за производство.
Началото е 1948 година, когато ежеседмично с велосипеда си той пътува до пазара в Тел Авив, за да продава изработените от него ножове, резци, бургии, режещи дискове. Така спечелва достатъчно средства и през 1952 година основава фирмата си „ИСКАР”, а през 1960 г. е основен спонсор за създаването на училище за технически кадри. Заводът му произвежда дискови режещи устройства за автомобило и самолетостроенето и е един от най-големите в света за инструментално оборудване.
Усиленият целенасочен труд и перфекционизъм на Вертхаймер дават творчески резултати. Той е автор на патент и получава наградата „Ротшилд” за иновационни изобретения в областта на техниката, а след това е удостоен и с най-високата държавна награда „Израел” за принос в развитието на страната.
Migdal Tefen, Израел
Но не само на квалитетното производство с модерни технологии, оценено на конкурентно ниски цени, залага Вертхаймер, а и на чистотата и красотата на работното място. Той знае, че всеки работник ще даде повече от себе си, ако разбере, че е уважаван не само като специалист, но и като съвременен интелигентен човек. Той издига в култ естетиката на ергономичното пространство с идеята, че навсякъде изкуството трябва да върви заедно с производството.
„Тефен индустриал парк”
започва да се строи през 1985 г. В момента на територията на Израел има три такива парка. Никъде няма да видим грозни, ръждясали халета с омаслени и почернели от прах работници. Девизът му е: „Чистота, елегантност и перфекционизъм – сливане на изкуството с производството!” Но едновременно с това: „Да бъдем не само най-добри, но и да продаваме най-евтино.” Тази бизнес окраска на идеята на Вертхаймер за съвършено работно място е в основата за създаването на целия парк „Тефен”. И така, вървейки към бъдещето ръка за ръка, световете на изкуството и индустрията правят хората по-сплотени и силни, надрастващи войната, борбата за териториално надмощие и религиозните предразсъдъци в околния ислямизиран свят.
Много ми се иска да вярвам, че това послание към човечеството, въплътено в идеята за този парк, ще попадне на благоприятна почва и в края на краищата ще се превърне в един от пътищата за така желания мир в региона.
Тръгвам, движейки се по картата и попадам първо в
„Музея натехническото изкуство на ХХ век (1900 – 2000 г.)”
Посещението на такъв музей за мен, хуманитарно устроения човек, беше нестандартен празник. На образователно–забавно ниво албум диплянка и филм нагледно показваха дългия списък на световните изобретения – жалони по пътя на техническия
прогрес през целия изминал век. А в залата беше пълно с действащи модели на всички режещи и пробивни инструменти – от триона и ръчната дрелка през струга и фрезата, до съвременните им електронни модификации. За туристите, желаещи да работят с тези инструменти, беше дадена възможност да опитат под наблюдението на специалист. Всъщност някъде в средата на този технически възход започва и пътят на Стеф Вертхаймер.
Следващите сгради по ред на номерата са предприятия с чистопроизводство и се занимават с хайтек. Обединени са под названието „манифактура”.
Палати №9 и 10 са
експериментално училище за надарени деца.
Тук вече съм в свои води, но…какво виждат очите ми? Тук учат 450 деца от 8 до 18 години, последователи на системата „Самархилд” от САЩ. Учат без изпитване и оценки и явно са щастливи от това. Най-важно е мнението на преподавателя за техните знания и умения. Учителят не се старае да поддържа даже дисциплина, понеже е на принципа, че творческият шум и непосредственост дават повече на децата, отколкото принудителната тишина. Те са в пряка зависимост от интересите им. Така нареченият проблем „дисциплина” се разрешава от самите ученици и, разбира се, от високата класа на педагога. В края на курса на обучение, за да получат зрелостно свидетелство, юношите полагат зрелостни изпити по всички предмети.
Успях да присъствам на урок по актьорско майсторство по предварително зададена тема. Тук, във фоайето, заради по-обширната площ, с танц и пантомима децата изразяваха своето мнение по темата. За мен това беше най-интересното и необичайно преживяване в Тефен.
А наоколо – отново зелени поляни и най-необикновените скулптурни фигури, които съм виждала, една от друга по-абстрактни и причудливи.
Палата №11 е картинна галерия с периодично сменяща се експозиция. През последните три месеца тя е предоставена на Моше Розенталис, художник от Литва, емигрант в Израел от 1958 година. Картините му тук са от последните петнадесет години. Завършил художествената академия във Вилнюс и работил там като учител по рисуване, Розенталис е творец, илюстриращ множество стилове според настроенията си. Разглеждайки композициите му, зрителят усеща огромния символичен потенциал на неговите творби. Картините сякаш подбуждат към разговор и художникът доверително споделя мисли за света, изкуството и себе си. Може да се проследи даже как от първите му композиции се зараждат идеи за останалите. Розенталис притежава вродено чувство за пространство и поезия, вградена в картините; за непрекъснат диалог с природата и уникалния дар на художник, разбиращ езика на своята земя – новата си древна родина.
Той казва, че няма в Русия място с толкова светлина и слънце, както в Израел. Главната творческа територия на пейзажите му е Галилея и предимно град Ако, край морето, Нахария, Цфат. Обича яркото разнообразие и използва маслени бои, креда, пастели, акварел, водни бои. Рисува върху дърво, картон, платно. Като портретист умело изобразява не само душевността на модела си, но и своето особено мнение. Макар и неортодоксална личност, той застъпва класическите теми от Тора, като по свой неподражаем начин изобразява основоположниците на еврейството. Създал се е като творец на север – в
католическа, готическа страна и съпоставките на творбите му с ориенталския стил са доста любопитни. И все пак в центъра на изображенията на Розенталис е човешката личност с вечнотърсещия новаторски дух.
Сега той има две студиа – в Яфо и Цфат – и множество ученици, последователи на необичайния му стил.
Палата №12 е музей на старите коли
Това са над сто комфортни автомобила – част от колекцията на Етан, сина на Вертхаймер. Красиви и блестящи, като току що излезли от ретро филм, колите са подредени по години, с начало от 1930 година. Без да претендира за изчерпателност, условието за създаване на изложението е всички коли да са купени в страната и да са пътували по пътищата на Израел. Голяма част от най-старите коли са издирвани и реставрирани измежду изхвърлените на бунището автомобили. Авторът на колекцията възстановява и демонстрира също всичките дванадесет модела коли, произведени в страната. Интересно ми беше да проследя развитието на автомобила през по-голямата част на миналото столетие до съвременните супер джипове, подходящи само за скалисти терени.
Това беше весел и непринуден автопарад с много „усмивки от старите ленти”, с чара и достойнството на суперколите и супермъжете с адрес преди един век и с малко носталгия по чарлстона и онези толкова безвъзвратно отлетели далечни романтични времена.
Палата №13 ни прехвърля на друга
тема: „Тайната градина на природната аптека”
Попадам в цех за варене на сапуни. Но не маркови от луксозните реклами, а натурални, направени от етерични масла, чист зехтин, ориенталски билкови аромати, живи цветове и още нещо – една тайна съставка, която само баба Джамила от Пкиин знае.
Но коя е тя и защо е толкова известна даже зад пределите на страната?
Родена е и цял живот не е излизала от родния Пкиин – голямо друзко село на 20 километра от Тефен парк.
В рекламната си диплянка тя разказва за себе си така: „Произлязох от народа на друзите, дъщеря съм на горите, планините и градините. Получих занаята от баба си, която ме къпеше с водата на свещен извор, омазваше и овалваше със зехтинов сапун с вълшебен мирис от плодовете на нашата градина. След това тя ме повиваше с ароматна смес от диви треви, събирани по хълмовете на нашето село, и произнасяше древно благословение за новородени. Така още с първия си дъх поех аромата на природата и прогледнах за красотата на света с душата си. Оттогава аз попих в себе си още много благословии – мъдростите на моя народ. А вълшебствата на полските треви и техните тайни са секретът на дълголетието, здравето и красотата. През целия си живот съм преследвала една цел – да съединя в едно лечебната сила на билките и нежния допир на сапуна от чист зехтин. Така се роди и чудният дар на моите ръце, пренесен в тази чистота, извлечена от натуралните продукти. На всички, ощастливени с моите сапуни, аз дарявам свежест и дискретен аромат, за да бъде лек и добър денят им, за късмет и успех по пътя на живота.”
Като реклама звучи искрено, а изпълнението е перфектно. Труд и наистина много вдъхновение са били необходими на целия род на баба Джамила, за да наемат още веднага след построяването на Тефен парк палата №13 и започнат да варят, вече в промишлени условия, прочутите сапуни вместо в домашни. Скоро маслиновите гори, собственост на фамилията стават недостатъчни, но неуморната баба продължава да твори и да експериментира нови и нови рецепти с различни ориенталски, екзотични, цитрусови, цветни, билкови или на подправки аромати.
Действително сапуните се произвеждат ръчно на основата на лечебна смес и в строго съответствие с хилядолетната традиция. Според рекламата те подхранват здравата кожа, балансират и препятстват процесите на стареене в нея и са хомеопатично лекарство против различни недостатъци по кожата на лицето и тялото. Облекчават псориазис, акне, гъбични образувания, сърбеж, екзема, пърхот, косопад и са прекрасен антиалергетик, като се делят на сапуни за тяло, лице и коса.
Натуралните сапуни на баба Джамила преди десетилетие са били събитие на международния пазар на козметични средства. Техните неповторими качества внасят частица вълшебство в живота на хиляди хора по целия свят. Днес тя е автор на запазената марка „GAMILAHEALINGSOAP”.
В малкото скромно магазинче, което е част от цеха, се продаваха само три артикула: колекция от всичките осем варианта на сапуните; разноцветни свещи с различни обеми, форми и аромати и чаровни петграмови шишенца с парфюмен концентрат за дома. След почерпката със силно арабско кафе цялата ни екскурзиантска група се надпреварваше да вдишва, избира и купува сапуни и аромати за цяр, за спомен, а защо не и за модел на този толкова старинен занаят, издигнал в култ чистотата и здравето.
(((((((((())))))))))
Палата №14 – завод за стъкло
с многоцветни, феерични, нестандартни, оригинални, но и функционални стъклени изделия на много високо- художествено и естетическо ниво.
Андреас Майер основава предприятието си преди 40 години в град Нахария като място за семеен бизнес. Веднага е забелязан от познавачите на този изкусен занаят, понеже работи с необикновено ефектна техника. Ползва всички познати до днес начини за обработка на стъклото: гореща и студена обработка; продухване, леене, пресоване, разрязване, разтваряне в киселина, обработване с пясък и шлифоване, обковаване с мед, сребро, злато и т.н. Открива собствен стил и дизайн, изобретява свой начин на валцоване на стъклото и нанасяне на цветовете – на индивидуални пластове, като вплита златни, сребърни нишки или блестящи медни капки, застинали на прозрачна дълбочина. Така те остават свежи и ярки между глазурите на различните слоеве даже когато повърхността е релефна. Много усет за финес и нежност има в смелите експерименти от матово до пълна прозрачност с вълшебна игра на светлините и цветовете. Стъклените изделия са модерни и същевременно много практични, изработени с виртуозна прецизност.
Колективът, с който се срещнахме, е малък, но талантлив и пълен с творчески идеи, защитаващи запазената марка „Андреас Майер”. Няма догма в работата им – отворени са за нови идеи, форми, комбинации и имат готовност да експериментират непрекъснато и с всичко, което може да развълнува фантазията на майсторите на стъклото.
Съдейки по експонатите във фирмения магазин, стъклото може да бъде най-различни видове: гъвкаво, течащо, разноцветно, матово или прозрачно, яко или крехко. Удивително е, че от стъкло може да се направи всичко: от бонбони до тухли за сгради; да се съчетае с камък и метал, гума, пясък, кост, дърво, тъкан, хартия, керамика и най-неочаквани цветни пигменти.
Галерията е истинско тържество на изящните изделия – битови и декоративни; функционални и абстрактни; миниатюрни и монументални. От най-малките: стъклена мозайка, синци, елементи за бижута и стъклени пана, броеници, гривни, пръстени, огърлици, фигурки на животни, хора, цветя, птици, до по-обемните: купи, подноси, поставки, фруктиери, тортени и стенни чинии с различни размери, вази, чаши, свещници, сервизи за хранене, фантастични бижута за маса и стена, удивителни стенни часовници, ефектни карнавални маски, стъклени скулптури с невероятен дизайн, въздушни витражи и барелефи, приказни матирани картини, рисувани на обратната страна на стъкленото платно, цветни пана и профилни фигури, стилизирани листа и летни цветя в естествена големина, ангели небесни и хора земни, стъклен грамофон, изящни дантелени блюда за стена, поп и арт класика, и битови предмети за декорация. Новите технологии раждат нови асоциации: цветя, приличащи на таралежи; вази, подобни на корали; квадратни топки; овални кубове; яйцевидни камъни; шаржирани човешки типажи, нарисувани на прозрачно стъкло. Всичко, което може да се направи от този течен, изплавен, твърд, чуплив и вечен материал, особено ако не го разбиваме на пода с размах.
В „Андреас Майер” дизайнерите предлагат на експертен съвет моделите и едва след обсъждането и одобрението на всички, започва производството. Част от нещата се залагат серийно, а при други бял свят виждат само няколко екземпляра. А има стъклени феерии в един единствен екземпляр – това са най-точните попадения в областта на изкуството, с много висока технология на изработка и с пълната гаранция, че всяка част е индивидуална, единствена и неповторима. Тази им бутиковост ги прави квалитетни и след перфектно проведения маркетинг ги разпраща по целия свят в най–реномираните магазини за изкуство.
А има теми и идеи още непроизведени в пробна серия, все още живеещи само във въображението на колектива. Но аз зная – творческата личност няма мир и спокойствие, докато не пресъздаде от въздух, бои, стъкло, с много фантазия и малко магия, красотата, която напира. Във фирмата си имат тайна шарка – „зарисовка“, която не позволява фалшификации. Всеки творец си има свой индивидуален почерк на боравене с материалите и пигментите и това прави приноса му към общата колекция неповторим. Това е личната му тайна и специфика при изработката на някои ключови елементи.
Майсторите стъклодуви работят съвместно с творци и от други области на изкуството: архитекти, графици, скулптори, живописци, дизайнери. Това води до още по-голямо разнообразие на стиловете и формите, до експериментиране на изделия от нов вид стъкло. И това на свой ред още повече накалява фантазията на творците. Те използват стъклото като пълноправен материал за самоизява и творчество, приравнявайки разтопената стъклена маса с мрамора за скулпторите, с дървото за резбарите, глината за керамиците, желязото за ковачите или с боите за живописците. А стъклото, както го описват познавачите, е много сложен за обработка материал. Той може да се формова само в горещ и полувтечнен вид и когато застине, повече нищо не може да се променя. След формовката два дни изделието трябва да изстива.
В „Андреас Майер” се отнасят към стъклото като към живо същество – нежно и капризно, изискващо внимателно отношение и знания, които идват само с опита.
Убедена съм, че часове не биха ми стигнали да разглеждам магазина– галерия. Дъхът ми спира пред всяка впримчена в стъкло феерия с хиляди невъзможни за друг вид изкуство форми, нюанси, цветове в авангардни фигури, съчетали в себе си чуплива реалност, крехка елегантност, художествена ценност и висок професионализъм.
„Арброут“ взе 3 точки, въпреки усилията на „Куинс Парк“. Сн.: Queen’s Park FC Official Facebook Page
Лидерът в Лига 2 „Арброут“ взе своето при гостуването си на „Куинс Парк“. Мениджърът Макфърсън започна с една променя в състава на домакините в сравнение с предишните мачове като на мястото на Фодърингъм игра Скот Гибсън.
Срещата започна с преимущество за гостите, които задържаха повече топката и организираха няколко опасни атаки към вратата на Мюър. Към средата на полувремето „Куинс Парк“ успя да върне баланса и на свой ред имаше възможности в атака. Малко преди почивката „черно-белите“ отбелязаха гол, но съдия взе леко спорно решение за засада и отмени попадението. Така първото полувреме завърши без гол 0-0 и всичко остана да се реши след паузата
През втората част гостите продължиха настоятелно да търсят гола и едно тяхно попадение също беше отменено поради засада. Все пак „Арброут“ вкара гол в 69 минута чрез Скот Макбрайд. В следващите минути в опитите си да променят резултата „Куинс Парк“ направиха смени като последователно в игра влязоха Макилрой, Уортън и Картър на мястото съответно на Фрейзър, Галахър и Макфърсън. Въпреки усилията гол не беше постигнат, а напротив в 91-та минута на мача Смит доби топката в мрежата на домакините и направи резултата 2-0 за „Арброут“, както завърши и този мач.
От показаното до момента от „Куинс Парк“ може да се види, че съставът е борбен и играе подредено и стегнато, но изпитва затруднения срещу лидерите в групата. Макар на такъв ранен етап може да се каже, че отборът няма да има миналогодишните проблеми и ще е извън битката за оцеляване в Лига 2. За момента обаче изглежда, че плейофите са трудна цел, ако играта особено в атака и при създаването на голови ситуации не се промени в следващите кръгове. Средата на таблицата сякаш е реалната позиция за „паяците“ засега.
Във вторник „Куинс Парк“ има тежък мач в дербито срещу „Рейнджърс“ за Купата на Лигата, който ще се играе на „Екселсиор“ от 21:45 ч. В събота пък отборът гостува на „Албиън Роувърс“ в 4 кръг от Лига 2.
Студио АРХЕ проектира административна сграда в центъра на София
Люси ще ни покаже градчето Левънуърт в щата Вашингтон (а този, който слага толкова ъ-та в английските имена на български, да ходи да бачка във фирма Искар Сървисиз!)
