Минаха две години с много малко публикации. За верните читатели и почитатели на блога навярно ще бъде успокояващо да знаят, че през това време бях зает с активна теренна работа. Резултатите от част от нея вече започнах да публикувам - поредицата "Черничевски хроники", обхожданията на старини като Дунското гробе, организирането на първото масово посещение на Ликууто врисче на 6 май тази година,
Както и преди съм писал, древното, историческото, наследеното от деди и прадеди име на Черничево е Дуня, или Дунята. Наред с устните предания за това, че "ние сме местни", името е още едно доказателство за непрекъснатото населяване на района от българите от средновековието до днес. Защо е доказателство ли? Защото от стари времена местните дунци наричат средновековния некропол край селото
През 2013г. се занимавах с нещо, което в крайна сметка се превърна във видео поредицата "Черничевски хроники". В интернет научих, че заниманието ми си имало и име - дигитално разказвачество, което значи, че хората споделят своя живот с различни средства, разпространяеми по нематериален начин.
Точно това е "Черничевски хроники": видео интервюта с хора, родом от Черничево, качени в YouTube.
„Куинс Парк“ изпуснаха точките в края. Сн. Queen’s Park FC Official Facebook Page
След тежкия мач и доброто представяне през седмицата срещу „Рейнджърс“ отборът на „Куинс Парк“ не успя да удържи поне точка на „Клифтънхил“ и загуби безславно в последните минути на гостуването си на „Албиън Роувърс“.
По-тревожният факт обаче е, че „паяците“ отново не успяха да отбележат в противниковата врата и до момента имат само 2 гола в шампионата, което е най-слабото постижение в Лига 2 засега. Мачът с „Роувърс“ протече доста накъсано като цяло първо полувреме двата състава така и не успяха да влязат в ритъм и да организират по-сериозни атаки. Домакините бяха малко по-активни, но това не се изрази с някакво надмощие в играта. През втората част събитията не се промениха коренно. „Куинс Парк“ все пак трябва да съжаляват повече, че не успяха да поведат в резултата, след като в началото на полувремето Рос Макфърсън уцели гредата. В крайна сметка „Албиън Роувърс“ взеха трите точки с късен гол 10 минути преди края на Маккензи, който с добър удар прати топката в мрежата покрай безпомощния Мюър. В заключителните секунди на двубоя пък тъкмо вратарят на „паяците“ Мюър притича в атака при изпълнението на корнер и отправи удар с глава, но топката мина встрани от вратата.
През тази седмица предстои пауза в първенството и „Куинс“ ще имат възможност да прегрупират сили преди важния сблъсък с „Елгин“ на 13 септември на „Екселсиор“. Една победа в този мач би могла да ги изкачи напред в класирането и да им даде повече самочувствие, но за целта ще е нужно да се хвърлят много повече сили в атака, а и не на последно място да се търси по-голяма точност в завършващия удар.
Тръгвайки от динамична Хайфа на серията екскурзии, аз, като примерен турист, загрижен за непременното разширяване на духовния си кръгозор, единствено се страхувах да не загубя ценно време в път. Затова и само по предварително проучен маршрут, експедитивно и последователно покорявах обектите си – разкопки, крепости, древни синагоги, църкви, джамии, музеи и галерии. Бях щастлива, че имам тази възможност и живеех с върховното усещане, че съм на гребена на вълната, че успявам да видя и опозная всичко, което ме интересува.
И ето, бродейки по безкрайните пътища на Галилея,
влизам в Пкиин
Тук обаче, противно на навика си, реших да изоставя времето и неговите циферблатни измерения и да потъна в това тихо провинциално село, където животът далеч не страда от липса на духовност и скоростта на битието е друга. Щастлива съм, че мога, без да бързам и без да гледам часовника, спокойно да се потопя в тесните каменни, напечени от слънцето улички и да се любувам на непретенциозната, но запазила душата на строителите южняшка архитектура. Тук, за да мине кола трябва да и отстъпиш пътя, като плътно се прилепиш към стената. Къщите са вкопани в хълма, а всяка улица е своеобразна тераса с парапет от другия край – стръмна и тясна, но своя си, любима на всеки човек – зрънце от толкова разнородния етнически състав на Пкиин. Бях и в дома на баба Джамиля и още веднъж вдъхнах омайния аромат на нейните лечебни сапуни.
Пкиин е едно удивително спокойно село с мирно смесено население от четири религии – друзи, мюсюлмани, християни и евреи. Кой казва, че религиите трябва да воюват помежду си за надмощие? Господ е един и всички го обичат под различно име!
В Израел, където войната не е стихвала през всичките години от неговото основаване до сега, примерът за съвместно мирно съществуване е точно Пкиин. Разбира се, съвсем не е било така през хилядолетнтата история на селото. Тук, на съседни улици, разделящи радиално кварталите, видях да се издигат две християнски гръцки църкви – православна и католическа; синагога от ХVІІІ век, в която са се запазили стените на още по-древна синагога от ХVІ век, украсена с изображенията на менора, шофар (ритуален рог), лулав и строг (ритуални растения за празника Сукот). Високо се издига минарето на мюсюлманска джамия. Недалеч от друзката джамия – хилве, която според традицията е без минаре, видях да се развява и знамето на друзите – червено, жълто, синьо, бяло със зелен триъгълник.
Историята на Пкиин
е покъртителна, както и шеметно променящата се история на цялата Галилейска долина. Независимо от превратностите на времето и преминаващите оттук владетели, завоеватели, войни, тук еврейското присъствие не е прекъсвано от времената на хасмонеите – 164 г. преди новата ера. И сега в Пкиин живее семейство Зинати, което води родословното си дърво от времето на Втория Храм. Името на селото е споменато в Талмуда от ІV век под различни названия – Пека, Пака, а в книгата „Зохар” – Пкиин. В началото на Х век първите иноверци, заселили се тук, били друзите, а през Х – ХІ век – християните и мюсюлманите. След това еврейското население било унищожено с последователните усилия на кръстоносците и мюсюлманите. Два века, докато траело господството на кръстоносците по тези земи, Галилея е „прочиствана” от евреи, а след края на владичеството им започва нова вълна на заселване, която достига върха си в началото на ХVІ век. Тогава тук бил центърът на друзкото царство на Баха ел-Дин, с разцвет през ХVІІІ век, а в края на века друг бедуински управник – Дахр ел-Омар, отново спомага за притока на евреи в тези райони. По това време Горна Галилея става един от най-важните центрове за производство на коприна, понеже великият път на коприната от Китай бил вече затворен. И досега тук се отглеждат много черничеви дървета.
През ХІХ век еврейското население в Горна Галилея и конкретно в Пкиин отново било избито почти до корен от арабите мюсюлмани – вече поради териториални претенции. След отминаването на този нов негативен тласък за кой ли път евреите се върнали и наново животът продължил в старото си русло. Имало еврейски училища – отделни за момчета и за момичета, няколко синагоги и микве. Хората се занимавали с привичните си дела – учели, лекували, търгували, обработвали земята, създавали семейства, отглеждали децата си, погребвали мъртъвците си. Живеели.
Пкиин, Израел
Съвременното селище Пкиин е вторично основано през 1955 г. по призива на правителството за заселване на Галилея. Сега Пкиин и околностите му са обект на интерес от страна на родолюбиви туристи и религиозни поклонници. Карти, диплянки, екскурзоводи напътстват любознателните посетители из поредица забележителности от древни времена. Открита е крепост от времето на цар Соломон. Освен това според древни предания тук е гробът на един голям праведник – раби Ошайа, един от най–изявените философи и тълкуватели на Тора от епохата на Талмуд – ІV век.
Но това, което прави Пкиин сега известен и място за активно поклонничество, е, че тук в пещера е живял и работил един от основоположниците на Кабала – древноеврейското мистично учение – раби Шимон Бар-Йохай. Той бил един от любимите ученици на друг светец – раби Акива и един от петдесетте посветени от него в длъжност „равин”, най-високата длъжност в синагогата. Тук, в Пкиин, Бар Йохай в продължение на дванадесет години е писал книгата „Зохар” – основната съставка на Кабала. Тук той се е крил заедно със сина си Елиезер от римляните, когато, след разрушаването на Втория Храм, те забранили еврейското вероизповедание и жестоко преследвали всички носители на религията и тълкуватели на Тора.
Гробницата на Шимон Бар-Йохай с характерните за всяка синагога два входа – за жени вдясно и за мъже вляво
Сега тесните лъкатушни улички на селото водят до един обособен център – извора, откъдето раби Шимон и синът му пили вода през всичките дванадесет години на заточение. Сега той се пада в друзката част на Пкиин. Напливът на поклонници е най-голям по време на жизнерадостния пролетен празник Лаг ба-Омер. Недалеч от селото се намират също древните гробове на други двама философи на юдаизма – раби Иегошуа Бен-Ханания и раби Йосе от Пкиин. Впоследствие традицията за почитане на тези гробове била иззета от мюсюлманите като лобно място на арабски шейхове. Любопитно е да се знае какво показват археологическите изследвания: практически под всеки гроб на арабски шейх на територията на днешен Израел има по-древно еврейско погребение.
Мозайка с обредни растения и менора за празника Лаг ба-Оме
През 1972 година група ерусалимски студенти историци основават в Пкиин клон на институт с цел изучаване и възраждане на еврейската община. По тяхна инициатива била също реконструирана древна синагога, чиито руини датират от ІІ век. Сега в синагогата се пазят няколко свитъци на Тора, на възраст, както се предполага, повече от 1000 години. Бях там – дискретно край древните стени е издигната новата сграда. Зад стъклени витрини зорко се пази светинята. Луминисцентно осветление, скромни скамейки и десетки паметни плочки с имената на древните родове и сегашните редовни богомолци от селото.
(((((((((())))))))))
Всъщност в Пкиин живеят най-много
друзи
Затова нека отворя голяма скоба и разкажа за един малоизвестен народ с почти неизвестно вероизповедание. И така, какъв народ са друзите и защо учението им като арабски клон на мюсюлманската религия, е обвито в много тайнственост и мистика?
В знаменития си роман „Махалото на Фуко” Умберто Еко говори за „ужасната секта на друзите” и твърди, че е трудно да се намери друго религиозно движение, с което да са свързани толкова отвратителни и вледеняващи душата поверия. Авторите на многобройни изследвания от ХІХ век утвърждават, че това е затворена, зловеща и кървава секта, че на своите тайни сбирки друзите устройват оргии и разговорът им се състои от загадъчни фрази – символи, непонятни на никого, освен на тях самите. Освен това те имат тайни връзки с франк масоните, които наричат „съединени приятели” и „ливански повелители”.
Днес вече няма кой да повярва на тези крайни изказвания, макар че друзите и до днес са едно от най-уникалните и мистични религиозни течения. Този народ е един неповторим, запазил се непроменен къс от далечното минало, жив отзвук на потъналите в древността традиции и разновидности на монотеистичната ислямска култура, жив опит да се съчетаят мистичното и рационалното.
Знае се точно, че друзите се появяват на арената на историята през 1009 година от новата ера, когато от основното течение на исляма в Египет се отделя цяла секта. Каква е причината? По това време там управлява династията на Фатимидите. Те били привърженици на направлението „ислямия” – едно от най-мистичните сред мюсюлманските течения, в което имала влияние и гръцката философия. Това било едно странно и противоречиво време за Фатимидския халифат и негов изразител се явил ЕлХаким беар Алла.
На 17-годишна възраст той се провъзгласил за имам, тоест, съгласно теологията на исляма, пратеник на Месията. Още в началото се отнасял твърде предизвикателно към ислямските традиции – позволявал си странни изяви, често противоречащи на общоприетите: сядал на магарето отзад напред, не подстригвал косите си, не режел ноктите си, не сменял дрехите си и проповядвал собствени идеи, които по-голяма част от хората не възприемали.
През 1009 година този фанатичен халиф нападнал Ерусалим и разрушил до основи най-голямата християнска светиня – Божи Гроб. Впоследствие това била една от причините за кръстоносните походи от Европа.
По отношение на своите разбирания за управлението, Ел Хаким се стремил към справедливост и разцвет:: с огън и меч се опитвал да изкорени користолюбието, безпътния живот и всеобщия дух на разюзданост, пронизващ египетското общество в самото начало на второто хилядолетие. Неговото царстване било странна смес от безгранично самовластие и духовно извращение. С еднакъв ентусиазъм той поощрявал науката, живописта и изкуството, строил в столицата Кайро библиотеки, музеи, университети, болници и джамии, съдействал за развитието на търговията и подпомагал бедните. От друга страна, той изгонил жените от двореца и даже от улиците, като им забранил да излизат от дома, преследвал търговията с алкохол, забранил обществените бани, избивал кучетата и котките по улиците. Ел Хаким е известен в историята като халиф мислител и пуритан, който открито изказвал презрение към парите и едновременно с това покровителствал всичко, отнасящо се до религиозното извисяване.
Един от ревностните последователи на идеите му бил Хамза Бен-Али – персийски мистик и интелектуалец. Роден в края на първото хилядолетие, през 985 г., той на 20-годишна възраст пристигнал в Кайро и много скоро станал фаворит в двора на могъщия монарх. Бил тотално завладян от мисълта да претвори в ислямската религия всичко положително от мирогледа на Ел Хаким. Така той създал ново духовно течение и бил провъзгласен за пръв имам. Новата религия на Хамза култивирала скромност, отричане от земните блага и социална справедливост. Тя станала алтернатива на атмосферата на разврат и духовно разложение, царстваща в халифата. В душите на правоверните тези идеи попаднали на благодатна почва и започнали да се разпространяват с необичайна бързина – отначало в Египет, а после и по целия ислямски свят.
Но, както често се случва, разложението започнало отвътре. Амбициозният последовател на Хамза – Наштакин Ел-Дарци, използвал идеите му за самоиздигане и разделил движението. Когато учениците на Ел Хаким и Хамза се избавили от узурпатора, било вече късно – култът на Ел Дарци пуснал дълбоки корени сред привържениците на движението и им дал име „друзи”.
Смъртта на Ел Хаким нанесла окончателен удар на друзите. Приемникът на престола не бил склонен да поощрява религиозните странности и общината на друзите била подложена на репресии. Скоро тя се превърнала в третирана и гонена секта по целия Близък Изток – от Египет до Сирия. Положението се влошило, когато в преследване на еретиците мюсюлманските управници се обединили с Византия и организирали тотален геноцид над друзите. Отделянето от исляма станало твърде бързо, мнозина се присъединили към сектата, но много скоро „вратата” се затворила и приемът на нови членове бил прекратен. Това е причината за тяхната потайна и непопулярна религия.
Друз може да се родиш, но не и да станеш!
Така през вековете друзите винаги са се оказвали преследвано малцинство, живеейки в своето изключително затворено консервативно общество, в което практически не са известни смесени бракове.
В края на ХVІІ век Баха Ел-Дин приел кардинално решение: събрал остатъците от разбитите друзки общини и ги разселил в уединените и труднодостъпни села на Южен Ливан, Сирия и Галилея. На планината Кармел, недалеч от днешна Хайфа, основал град Усафия. Главните принципи на религията им станали достояние само на избрани и били даже неизвестни на болшинството друзи. Това тяхно тайно учение, достъпно само за посветените, било причина за пораждане на митове, които усилили всеобщата неприязън и даже враждебност и на мюсюлмани и на християни. Бедуините, маронитите и останалите секти разказвали мрачни истории за своите съседи друзи на европейските пътешественици мисионери. А те, с различна степен на скептицизъм, после им придавали гласност. Понякога в ръцете на западни изследователи попадали друзки свещени текстове, чиито закодирано съдържание и алегории европейците така и не могли да разшифроват. Така кошмарните истории за друзките сектанти продължавали да шестват из просветена Европа, та досега.
И днес в Ливан е религиозният център и висшата религиозна школа на друзите, а те наричат себе си „деца на знаещите” и се считат отделен народ с отделна религия. Още в самото начало на емиграционните вълни на евреите преди 100 – 150 години друзите защитават първите заселници и установяват приятелски взаимоотношения с тях. Помагат на партизанското движение по време на английския мандат и крият преследваните. Това са друзи–ционисти. В централна Галилея, обаче, селата им са по-близо до арабските и още се помнят жестоките войни между съседни друзки и арабски села, а това създава сложни взаимоотношения. През 1956 година друзкият шейх Амин Тариф, приет единодушно от всички друзки клонове, подписва документ за принадлежносттана друзите към израелската нация и за задължителна военна служба в армията на страната. Така в границите на Израел друзите получават своя религиозна автономия и родина.
Свещеници – самаряни
Откакто век векува, та досега Галилейската долина е убежище, любвеобилен и благ дом за почти всички религиозни и национални малцинства в Израел. Те са две трети от общото население. Освен друзите, тук живеят и маронитите, чийто център също е в Ливан; самаряните с основен град Шомрон (Самария); има черкези – мюсюлмани, бежанци от Кавказ преди два века. А край Ако е концентрирана сектата на бахаите, възникнала в Иран през ХІХ век. Еврейското присъствие в Галилея е само една трета, но това е достатъчно, за да бъде разковниче на особената, одухотворена от красотата на горите и морето атмосфера тук, обезпечаваща с много бдителност, усилия и твърда ръка мир и равноправие на жителите на тази райска долина.
Ще стане ли Черничево селото с графити на шевици?
