Продължаваме из Охрид заедно с Мира. Започнхаме със самия град Охрид, а днес сме до Св.Наум и Билянините извори. Приятно четене:
Защо се въртяхме около камък и местните ни се чудеха на акъла 
?
част втора на
Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
Та така-а, персоналът на хотела се държеше много мило с нас, но не си правете илюзии! Ние бяхме просто клиенти за тях, предполагам не по-различни от турците, гърците, сърбите и другите балкански народи (не усетих нито особени симпатии от тяхна страна, нито пък антипатии, само учтивост). Да, добре, прочетохте, турците също.
В Македония има много мюсюлмани, не само от местните, но и преселници от Албания и въпреки разногласията в миналото, в момента живеят в хармония помежду си… Разсъждавах върху това, докато пиех сутрешното си кафе на външните маси пред хотела (сутрешната шведска маса беше много богата, включваше кафе и други напитки, но нес кафето е едно от нещата, с които не можех да свикна, затова си купувах еспресо от бара и излизах навън, за да мога да „ковна един гвоздей”). Масите гледаха именно към турската чаршия (мюсюлмански пазар, където последователите на Аллах ходят да си пият кафето и да се черпят със сладкиши)… Никой от нашата група не прояви интерес да го разгледа, въпреки, че екскурзоводът предложи услугите си… Малко по-нататък бе и джамията…
С мъжа ми пиехме кафе мълчаливо, пушехме цигари и аз разсеяно гледах локвите по улицата. Една забулена жена прекоси тротоара с велосипед, теглещ някакъв товар. Явно през нощта бе валяло, шосетата изглеждаха мокри, я по Самуиловата крепост вече пъплеше гъста мъгла, пък аз бях изпаднала в някакво сантиментално настроение по неизвестни за мен причини… После дъщеря ми се размрънка, че не иска да закусва сама и аз трябваше да се откъсна от меланхоличното си занимание, присъединявайки се в ресторанта към нея.
Както и да е, да оставим това. Днес ни предстоеше „процедура по подмладяване”. Носело се
ако се завъртиш 3 пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се разделиш с цели 10 години… Това бе основна тема на шегите и коментарите ни по време на пътуването с автобуса. Сега бяхме с екскурзовода, който ни пое от България, той предложи да си направим последно селфи, преди да се подмладим, а на дъщеря ми да не се върти, защото е на 10 и малко, та после ще трябва да й търсим биберон…
Пътят мина неусетно,
са близо до Охрид. В момента са пресъхнали по изкуствен начин, защото там са направили ВЕЦ, но все пак са красиви. Не постигнахме до споразумение, дали жената от статуята изобразява Биляна, но да приемем, че е така. Нали ви обещах
по която е текста на емблематичната македонска песен „Охридското езеро”. Започвам, а който я е чел, може да я пропусне:
Самуил бил женен за Агата, дъщеря на градоначалника на Драч, но се влюбил в местната болярка Биляна. Те се срещали тайно именно тук и тя дори родила от него дете, но когато Агата разбрала, изпратила двамата си по-големи братя да я прострелят със стрели. Единият успял да я улучи, но не я убил, а ранил в гръбнака и тя се парализирала. Не искала любимият й да я види така, затова се скрила от него в една пещера на остров Свети Ахил. Той обаче денонощно я търсел, докато най-подир я открил. Виждайки го, Биляна заплакала, прегърнали се и… тя издъхнала в неговите обятия”…
Нда, все тъжни приказки по тази земя. Дали затова и песните им са тъжни и драматични /поне доколкото аз съм чувала/?…Но, ако се върнем в настоящето, хората около мен бяха доста възбудени, едни се тълпяха на опашката за бижута и сувенири, други разглеждаха корабчето, а дъщеря ми дотича да ми съобщи, че се превъртяла около камъка, но не се подмладила /каква изненада!/…
Билјанини Извори, Охрид, МакедонияРеших и аз да се пробвам, не за друго, а заради тръпката да мина по редките камъчета, стърчащи над водата и да видя дали ще ми завие свят, докато се въртя /даже мимоходом успях да си гребна малко от леденостудените води на малкия извор и да напръскам лицето си с тях/… Много освежително беше, не ми се зави свят, върнах се доста развеселена… Забелязах някакви местни репортерки да интервюират хората, ама не им обърнах много внимание, понеже имах малко време да се полюбувам на кораба…
Когато отново се озовахме в автобуса, вече на път за „Свети Наум”, един от мъжете сподели дочут разговор между две македонки:
– Какво правят тези хора и защо се въртят?
– Не знам, вероятно някакво тяхно си поверие – отвърнала другата.
– Ами, така е – заяви с усмивка екскурзоводът, – като не се записват в туристически групи и нищо не знаят. А благодарение на този камък, аз вече 140 години водя приятели като вас…
Всички избухнахме в смях…
До манастира се пътува около 30 минути, така че скоро се оказахме на леко стръмната, чакълеста пътека към храма.
е кръстокоуполна църква в гръцки стил, със запазени и реставрирани стенописи от 19-ти век. Още с влизането виждаме икона на Свети Седмочисленици, а в средата – Св.Св.Кирил и Методий, обърнем ли се към входа, забелязваме лика на княз Борис І. Гробът на Свети Наум се намира в дясното помещение, а според мълвата, ако допреш ухо до него, все още можеш да чуеш как бие сърцето му
Някога се е вярвало, че обителта помага на хора с психични проблеми и подобни са водени да нощуват тук, с надежда за изцеление. Дори мюсюлманите са вярвали в лечебната сила на храма и са водили свои близки в него. Оттам идва народната мъдрост: „Или ум, или при Свети Наум”. И до днес е запазена хотелската част, в която може да се нощува от миряни. Старото име на обителта е „Свети Архангели”, прекръстена е в част на своя патрон.
Пауни
По двора съвсем спокойно и необезпокоявани се разхождаха пауни, явно свикнали с „медийното внимание”, спокойно се оставиха да ги снимаме. След като посетихме светото място и запалихме свещи пред него, имахме два часа свободен режим, които използвахме за разходка /тук също има невероятен изглед от върха/ и за обяд върху ресторант, изграден от няколко по-малки платформи, настанени направо във водата и с изглед към нея, прикрепени с въжета така, че се полюшваха при всяко наше движение.
Цялото заведение бе „нападнато” от любопитна българска група, така че накрая вече се чудеха къде да намерят места… Там ядохме много вкусна супа от някаква местна риба, чието име вече забравих… Запознахме се с две жени от друг хотел, но по програма на същия принцип, като нашата.
Скоро обаче се наложи да тръгваме, защото автобусите чакаха.
и после имахме само няколко минути до следващата екскурзия, в нея взеха участие значително по-малък брой хора и се оказа, че има защо.
Изглед от Св.Наум
Всъщност, по пътя нашият гид ни разказа доста интересна история за
която според местните преди от езерото преминавала в Църни Дрим и оттам се прехвърляла в Адриатическо море, стигала чак до Съргасово, където хвърляла хайвера си, а после малките рибки изминавали същия дълъг път, за да се върнат в Охрид. Ала откакто в Албания направили ВЕЦ, той спрял естествения й път на миграция. Разбира се, това са непотвърдени слухове, които трудно биха могли да се проверят.
Та, както вече ви споменах,
въпреки, че реката наистина е красива, а по езерото има приятен плаж с много заведения, както и кей, от който си събрахме доста екзотични камъчета. После обаче се захванахме да
и не успяхме да се справим добре с това начинание, въпреки желанието на местните да помогнат. В Струга живеят предимно мюсюлмани и повечето говорят албански, тук имаше много жени със забрадки и дълги черни рокли до глезените, макар сред по-младите като че ли не е много задължително, дори в една компания можеш да видиш по-възрастна дама с типично за вярата облекло и по-млада – с модерно…
Накрая, след дълго лутане, седнахме изморени в едно заведение в централната част, където дори сервитьорът май говореше на албански, защото нищо не му разбирах и общувахме по-скоро на жесто-мимичен език. Даже не се предлагаше бира там, само кафе, безалкохолно, сладкиши… Поне да можеш да изпия едно Скопско, ма не… Нищо, де, дъщеря ми пък беше много доволна от гофретата си – да, майстори са на сладките изкушения…
Като гледам,
от гостуването си в този град, защото като никога всички пристигнахме по-рано за автобуса и се върнахме преди предвиденото. Но това, разбира се, не беше беда, имаше още толкова работа: армагани да се купуват за близките и приятелите, че и да се подготвим за
По традиция, в тези програми, по които се бяхме записали, втората е официална, със жива музика. Да, мисля, че доста тиквешко вино се изпи на тази „гала вечеря”, Скопското също вървеше и не може да се каже, че не оставихме без ракия.
Доста смях се чу, доста хора се играха и песни бяха изпети. Музикантът свиреше различни неща – български ръченици, македонски балади, накрая премина на сръбско и ние семейно решихме, вече да поприключим с вечерята, но като цяло си прекарахме весело и трябва да ви кажа, че македонската вешавица никак не е лоша храна (макар да я подозирам в известна липса на диетичност 
…
В общи линии, бяхме умрели за сън от толкова тичане напред-назад из улиците на западната съседка, че дори сръбската музика не можеше да ни попречи, да се натръшкаме по леглата…
На другия ден тръгвахме, щяхме да имаме само два часа в столицата, за да разгледаме паметниците, изградени по проект „Скопие 2014”, но за това следващия пътJ…
Очаквайте продължнието:
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Изгодни нощувки в Охрид – потърсете ги в букинг:
Други разкази свързани с Охрид – на картата:
Охрид
След Охрид можете да видите и другите градове на Македония – ето къде можете да нощувате:
Kurt Hermann Eduard Karl Julius Schwitters (1887 – 1948)
Днес Анжело ще ни разкаже за два Фестивала на ледените фигури – в Брюж, и в Русе. Приятно четене:
Която и класация на туристическите забележителности на Европа и на Белгия в частност да разгледате, на първите места задължително е Брюж. Всички анотации си приличат: поредната Северна Венеция , канали, романтика, мостове, история, още канали, малко мухъл, още мостове…
Това, което на практика не се споменава, е
Създаден по инициатива на Франсис Вандендорп (Francis Vandendorpe) и неговия екип от N.V. Snow & Ice Events, Фестивалът на ледените фигури в Брюж от началото на века предлага незабравимо преживяване на гостите на града по време на Коледните празници.
Това е първото по рода си събитие в Европа и води началото си от 1999/2000 г. Провежда се на Гаровия площад в града. Това го прави още по-достъпно за хилядите посетители. В специално изградения павилион с площ около 3 дка се поддържа температура от – 6℃. Работи и Леден бар, на който можете да си изпиете питието от чашка от лед. Всички фигури, за чието изграждане са необходими между 300 и 500 т сняг и лед, са подчинени на темата на Фестивала. В началото тя е била „Брюж в сняг и лед“ (2000), след това следват „Световно пътешествие” (2002), „Кралството на боговете“ (2003), „Леденa планета“ (2006), „Ледена фантазия“ (2007), „Замръзналото кралство“ (2013), „В страната на хобитите“ (2014)…
Повече от 2 300 000 души са посетили изложбите. Има покани за посещение на Франция, Италия, Испания и Турция.
През 2004 г.
по случай края на Годината на Рубенс.
На два пъти, през 2009 и 2010 г.,
и е представено в екотермален павилион на Шанз Елизе, по време на Международното Коледно изложение. Посещават го повече от 270 000 парижани и гости на френската столица.
като павилионът е разположен пред церемониалния Кралски дворец. Събитието е част от зимните празници „Winterpret – Plaisirs d’Hiver“. Повече от 160 000 посетители се радват на 42-те сцени с белгийски комиксови герои, от които у нас като че ли най-известни са Смърфовете.
В края на 2016 г.
като е посветен на ледената магия на Антарктика.
Тазгодишното издание бе посветено на 25-годишнината на Disney – Paris, така че посетителите можеха да се срещнат с героите на Дисни, Марвел, Пиксар и Междузвездни войни „на живо“.
е пристанищният и морски курортен квартал на Брюж.
Известен е с това, че е може би единственото място в света, където две противникови сили записват победа. По време на Първата световна война тук е имало немска военноморска база. Англичаните потапят три стари кораба на входа ѝ, като го блокират, и отбелязват победа. Германците прокопават нов канал покрай тях и, отваряйки входа, също записват победа.
Тук се провежда друго, не по-малко интересно изложение –
През август, на площ с размерите на футболно игрище, се извисяват приказни замъци, дракони и принцеси…
След касата има павилион, в който можете да изгледате документален филм, разкриващ как от стотиците тонове специално обработен пясък, благодарение на усилията на огромни екипи от творци, се „появява“ пясъчната феерия.
Условието е да са на повод и да не уринират върху фигурите.
7000 Русе Център, Русе, БългарияНо да се върнем към причината за написването на тази дописка. По Коледните празници отнякъде
Ура-а-а, това изкуство е дошло и при нас! После разбрахме, че това е четвъртото издание на празника. Което би трябвало да означава, че вече е захвърлил памперса… Да, да, ама не! В палатка, с 20 – 30 м2 площ, бяха разположени 7 (словом: седем) ледени фигури, без някаква видима връзка помежду си. Цялото посещение продължи не повече от десетина минути.
Дали очакванията ни бяха прекалено големи, дали бяхме подлъгани от рекламата за „уникалност“, но
Съпътстващата програма е доста по-богата, но определено е насочена към жителите на града, а не към гостите му.
Фестивал на ледените фигури в Русе
Предвид видяното, най-вероятно няма да го посетим, поне докато организаторите не „пораснат“. Засега ще се задоволим с Фестивала на пясъчните фигури в Бургас, който макар и да не е с мащабите на световните такива, е с история и опит. При него има идея, има обща насока, има мащаб, докато в Русе не забелязахме нищо такова.
След като предвидените поне 2 – 3 часа за разглеждане на Фестивала рязко се стопиха, за да не сме съвсем капо, използвахме времето си за разходна из красивия град и за посещение на някои от туристическите му атракции.
чието име може да се преведе като „Пристанище на 60-те кораба“. Създадена е в средата на I век по време на император Веспасиан. Вероятно получава името си във връзка с Дакийските войни на император Домициан, когато при устието на река Русенски Лом е прехвърлен един римски легион, състоящ се приблизително от 6 000 души. 60 кораба от типа „пристис“ са били необходими за тази акция. Открита е в края на ХІХ век от Феликс Каниц на основа на разстоянията между крепостите, отбелязани в римските маршрутни карти. След направени разкопки са намерени артефакти от II – I век преди новата ера, доказващи съществуването на тракийско селище на същото място.
Една от проучените сгради от ІІ-ІІІ век е храм на Аполон, в която са открити четири цели и фрагменти от още няколко оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, керамика, монети. На мястото си е открит и жертвеник на Аполон с надпис. Преустановил функциите си в края на ІІІ век, върху него е изградена една от най-важните сгради в римския военен лагер – Принципията (или военният щаб) – при император Константин Велики, която е функционирала до първите десетилетия на V век. Находките от периода са малко – главно монети и фрагменти керамика.
след атаките на авари и славяни в края на VI-и, началото на VII-и век. По-късно, през IX – X век, върху нейните руини е изграден средновековният град Русе.
Поради стратегическото си местоположение
На територията му има дори подземен бункер.
който беше дежурен на крепостта този ден:
По социалистическо тук е имало военно поделение и бункерът е служил за лазарет. Всички са мислили, че е ново строителство. Веднъж, вече в настоящо време, дошла на посещение немска група и много възрастен германец поискал да покаже на внучката си мястото, където е служил през войната като фелдшер. Оказало се, че бункерът е строен от немците през 30-те години на миналия век, а на една от стените могат да се видят инициалите на немеца и годината – 1944
адрес: BG-7000 Русе, ул. „Цар Калоян“ 2А
GPS: 43.846730, 25.945997
Другото място, което посетихме в Русе, бе
Според служителите му, той е уникален с това, че не е просто природонаучен музей, а показва екосистемата край Дунава.
В подземното ниво се намира най-големият сладководен аквариум за диви риби в България – 65 тона вместимост. В него могат да се видят риби от Дунав и вливащите се в него реки. Е, в аквариума с надпис „щука“ имаше каракуди и служителката предположи, че става дума за един и същи вид, известен под различни имена. Не всеки може да бъде рибар – специалист или поне ихтиолог…
Лично на мен много ми приличаше на „Мани“ от Дорково, но ми беше обяснено, че разликата между двата вида е огромна и е лаишко да се смесват. Наистина, Дорковският екземпляр прилича повече на съвременен слон, докато мамутът от Русе е вулгарно неепилиран.
Тук може да се види и единствената в света запазена кост от друг вид мамут – Mammuthus romanus.
Други зали са посветени на най-характерното местообитание по Дунава – влажните зони. В музея има също и диорами с грабливи птици, нощни и дневни, с горски бозайници.
Последният етаж бе преотстъпен на Етнографския музей, където бяха изложени предмети от бита на русенци през вековете. Интерес (и особена гордост за русенци) представлява информацията „За първи път”, а и „гъбата” със стари обяви, афиши, реклами.
На приземния етаж, до касите, има две машини за сувенири. От едната можете да си вземете сувенирен жетон от серията „Golden Bulgaria“, на другата да си „изковете“ сувенирна пластинка от жълти стотинки.
адрес: BG-7000 Русе, ул. „Етър“ 3
GPS: 43.843030, 25.944551
Автор: Анжело Ангелов
Снимки: Сава-Калина
Още снимки:
Belgium: Brugge (2008-06-22 Cacao Museum)
Belgium: Brugge (2009-01-02 Snow & Ice Sculpture Festival)
Belgium: Zeebrugge (2008-08-15)
Belgium: Zeebrugge (2008-08-29 Sand Figures Festival)
България: Бургас (2012-07-05 Фестивал „Пясъчни скулптури“)
България: Бургас (2015-09-04 Фестивал на пясъчните фигури)
В Русе можете да намерите много изгодни оферти за пренощуване:
Други разкази свързани с Другата България – на картата:
Другата България
Ако не ви се ходи до Русе, нищо не пречи да идете до Белгия“
Съветът на Европа прие Препоръка CM/Rec(2018) 2 за ролята и отговорността на интернет посредниците. В препоръката има позоваване на Истанбулската конвенция – съответно прилагането на конвенцията се оказва свързано и с отговорността за съдържанието онлайн.
Решението у нас (“Истанбулската конвенция няма да влиза в Народното събрание. Винаги съм се съобразявал с волята на хората, еле пък на църквата.” – премиерът Борисов пред бТВ) е в колизия и с новоприетата препоръка.
Същевременно в 24 часа работят срещу Истанбулската конвенция ето така:
Но какво ни е приготвила Конвенцията? Ето какво – създава се GREVIO – орган, който получава невероятни привилегии и имунитети. […] Този орган ще ни коли, беси и изнасилва едновременно. Защото документите, които издава, ще са неприкосновени и няма да подлежат на контрол от българска юрисдикция! Което е грубо нарушаване на конституцията и по отношение на суверенитета, и по отношение на частта й за съдебната власт. Защото член 105 казва “Вътрешната политика се осъществява от правителството”. А член 117 постановява, че съдебната власт защитава правата и интересите на гражданите.
Загубили ли сме ние суверенитета си, като сме членове на ЕС, в случая на Съвета на Европа?!? Не сме.
Защото член 1 на Конституцията няма нужда от тълкуване, а там пише, че цялата власт произтича от народа. Не от Брюксел.
Какви привилегии и имунитети?
Какъв Брюксел?
Страсбург, Брюксел, препоръки, конвенции – кой ти гледа, подробности: конвенцията не е на Брюксел, но един залп по Брюксел никога няма да навреди.
Пропаганда по учебник.
Продължаваме из Румъния с мотора на Емо. Започнахме с прохода Трансалпина в Карпатите, бяхме в Сибиу, после тръгнахме в посока Бран и замъка на Дракула. Началото на четвъртия ден прекарахем в Бран и замъка на Дракула, както и крепостта в Ръшнов, а ще продължим в Брашов.
Приятно четене:
част пета на
Ден четвърти – продължение
Брашоливуд
Казаха ми, че няма нищо интересно там освен
и целта вече беше набелязана.
Не след дълго я открих. За жалост неможах да влеза защото беше в ремонт
На тротоара видях 4 мотора, 2 италиански и 2 румънски, редно беше да има и български представител
Спрях огледах се, видях единия пич който ми каза „но проблемо“ и вече моторите бяха 5
Верният ТДМ в далечината
Или поне централните улици. Много туристи.
По едно време се появиха и тия
Поснимаха се с хората и си тръгнаха.
Аз си взех кафе и се изтегнах до този фонтан като истински турист.
Забелязах, че Райфазен припечелват странично от велосипеди под наем.
Поседях още малко и си тръгнах.
Някъде по пътя към Бран.
Следваха бири, скари и прочие скучни неща преди отпътуването на другия ден.
Автор: Емо Иванов
Снимки: авторът
В Брашов има прекрасни възможности за преспиване:
Други разкази свързани с Брашов, както и от Емо Иванов – на картата:
Брашов и Емо Иванов
Ако пък ви е страх от Дракула – можете да нощувате и по-далеч:
Днес Дарина ще ни даде малко идеи как да си организираме пътуване до Венеция. Приятно четене:
Пътуването ни за Венеция започна с това да намерим евтини билети – най-лесният вариант е да летите с нискотарифните Ryanair до Тревизо/ Treviso, което се намира на 35 км северно от Венеция. Някои казват, че Венеция може да се разгледа и за 1 ден – основните неща, да, но ако искате наистина да разгледате града ( а според мен това е най-красивото място, на което съм била ) ви трябват 2 – 3 – 4 дни с посещенията на съседните острови. Вариантите да намерите евтини билети за мен са ( освен от самия сайт ):
Смея да кажа, че ръчният багаж беше предостатъчен за престоя, носейки ръчен сешоар и маша, както и по-плътни и по-леки дрехи, тъй като бяхме в края на месец октомври.
Основният проблем с Венеция са освен да се избягват тълпите в края на януари до средата на февруари по време на карнавала, когато е пълно с тълпи туристи и цените за спане/ хранене са доста завишени. Най-удачното време за престой e март – април и след това септември, октомври и ноември. В края на октомври времето беше около 16 – 19 градуса,
освен ако не седите в много малка тясна уличка по-продължително време и нямаше огромни тълпи. Венеция е около 55 – 60 хиляди постоянно живеещи и се посещава годишно от около 20 млн. туристи, така че постоянно има посетители, но зависи от размерите.
много хора предпочитат да не спят в самата Венеция, освен ако не сте с кола – според мен е по-добре да си в самата Венеция, тъй като се губи много време за пътуване до самия остров. Но ако сте с кола – тогава вече е оправдано.
Ние избрахме много малко апартаментче – по-скоро като стая, разделена от плъзгаща врата, подходяща за 4 човека и мъничка баня. Мястото беше страхотно – на 1 минута пеша от спирка San Toma и много близо до центъра.
Голямо предимство е малкото вътрешно дворче, където може да се пуши. Човекът, който отдаваше апартамента, беше изключително любезен и коректен. Хотелите са доста скъпи, но могат да се намерят по-евтини оферти за апартаменти/ хостели.
Венеция има 2 летища – основното е Marco Polo, което е на 6 км от острова, а другото е Тревизо/ Treviso, което е на около 35 км от отстрова. За съжаление от София Ryanair кацат на Тревизо, но летището там е малко, много чисто и уредено и няма начин да се объркате или лутате в търсене на информация. Там оперират само нискотарифни компании – когато ние летяхме бяха основно Ryanair и Wizz air и Blue Panorama.
На сайта на летището има подробна информация за придвижване , която включва освен евентуалното придвижване до Венеция, така и други дестинации като други острови като Лидо ди Йезоло, близките ски курорти, други градове и т.н.
Единият по-скъп, но по-удобен вариант е с трансфер на low-cost услугата GoOpti , която е нискотарифна услуга за превоз от летища, гари и т.н., оперира в Италия, Германия, Унгария, Словения, Хърватия, Австрия (поне към момента това видях от сайта ).
Цената на услугата варира, като най-евтино е да запазите възможно най-рано, зависи от това колко човека сте също – колкото повече хора – толкова по-евтино излиза. Единственият минус е, че не връщат парите, ако не се появите в указания диапазон или ако не летите поради други причини.
Тъй като не бяхме уредили транспорта навреме и цената в последния момент беше висока с тази услуга, избрахме да се придвижим с автобус – има 3 компании, които извършват тази услуга.
Времето за пътуване е около 60 минути, ако няма значително задръстване, така че го имайте предвид за летенето на връщане.
[geo_mashup_locatiomn_info]
Трябва да се качите или на водно такси (което е доста скъпо ), или на вапорето (vaporetto ), които са големи водни автобуси – това е публичният транспорт във Венеция, опериращ под името ACTV , които уреждат 24/7 транспорт 7 дни в седмицата.
Билети могат да се купят както онлайн от сайта, от Piazzale Roma има машина, както и от будка, където продават вестници се продават и тези билети. Ако сте за един ден – можете да си купите единични, но ако сте за няколко, бих посъветвала да си вземете карта за няколко дни. Тя е за определени часове (а не дни както в някои държави )
Автор: Дарина Маринова
Снимки: авторът
Картинката по-долу ще ви отведе при специалните оферти за нощувки във Венеция:
Booking.com
Други разкази от Венеция или с автор Дарина Маринова– на картата:
Венеция и Дарина Маринова
Ето и възможност да обиколите Италия, без да надплащате за нощувки:
Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.
Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.
Приятно четене:
част осма на
Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме
който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.
Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.
Ето го и тракът за деня.
Така, ние хубаво
но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:
Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.
аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и
Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.
Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.
Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от
което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.
Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.
Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:
Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една
изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.
Пътят минаваше през
и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.
Kаньонът на река Дебет
През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.
Минахме през
който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.
Алаверди
Продължихме по тесния планински път. Минаванията под
и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до
Арменско – грузинска граница
Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.
Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.
„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.
Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…
е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.
Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:
нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.
Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…
Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че
Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.
Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но
Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:
Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.
Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.
В сравнение с Ереван,
с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.
Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.
а по тях се движеха много млади хора:
Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:
Други площади по-скоро напомняха на Скопие:
Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.
Има и старинен център, с много интересни стари сгради:
Църквите отвътре приличат повече на нашите.
Но определено
които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):
– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:
– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:
– Един метално – стъклен пешеходен мост:
След това се качихме по стръмнината към
от където се открива гледка към центъра:
Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.
Sololaki St, Tbilisi, ГрузияПодобно на Майка Армения и тук
Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.
Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече
на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:
Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.
След вечерята имахме възможност да се насладим и на
Тракът от пешеходната разходка представляваше това.
На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:
Други разкази свързани с Грузия – на картата:
Грузия
Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места: