За съдържанието на издателите, които дадат възможност за използване на това средство, може да се кликне върху “Абониране” – автоматично се влиза в сайта на издателя и може да се плаща с всяка кредитна карта, която е използвана с Google в миналото.
Участват Les Échos, Fairfax Media, Le Figaro, the Financial Times, Gannett, Gatehouse Media, Grupo Globo, The Mainichi, McClatchy, La Nación, The New York Times, NRC Group, Le Parisien, Reforma, la Republica, The Telegraph и The Washington Post.
Дания се присъединява към нарастващия брой европейски държави, които се отказват от таксите като източник на финансиране на обществените телевизия и радио, съобщава Копенхаген Пост.
От такса към данък: от 1 януари 2019 няма да се събират такси. На мястото на таксите идва финансиране от данъците, като спрямо сегашното то ще бъде намалено (като общ обем) с 20 на сто. Годишната такса за 2018 е 2527 хил. DKR (339 евро).
Дания е последвала България, Унгария, Кипър, Малта, Белгия, Холандия, Финландия, Норвегия, Естония, Латвия, Литва, Люксембург, Испания и др., в които не се събират такси или е взето решение в бъдеще да не се събират такси от аудиторията.
Update. Европейската асоциация на журанлистите е шокирана от новината за 20-процентното съкращение на финансирането на датските обществени медии. Асоциацията призовава датското правителство да осигури подходящо финансиране за обществените медии в съответствие с европейските стандарти, както е предвидено в Препоръка 1878 (2009) на Съвета на Европа относно финансирането на обществените радио- и телевизия и принципите на EBU за стабилно, отговорно и подлежащо на отчетност, справедливо и независимо финансиране.
В края на 2017 г. Съдът на ЕС е публикувал решението си по дело C‑90/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Upper Tribunal (Tax and Chancery Chamber) (Въззивен съд (отделение по финансови и данъчни дела), Обединено кралство) в рамките на производство по дело The English Bridge Union Limited (EBU) срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue & Customs.
Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност – по- точно относно освобождаването на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание.
EBU е национална организация с нестопанска цел, която има за предмет на дейност регулирането и развитието на двойковия спортен бридж в Обединеното кралство. Тази игра на карти е разновидност на бриджа. EBU плаща ДДС върху входнитe такси за участие – но смята, че посочените такси трябва да бъдат освободени от ДДС.
Данъчната администрация възразява срещу тези доводи, като посочва, че от текста на член 132, параграф 1, буква м), съгласно който е освободена доставката на някои услуги, „тясно свързани със спорта или физическото възпитание“, следва, че даден „спорт“ по смисъла на тази разпоредба трябва да има съществен физически компонент. В допълнение, поддържаното от EBU тълкуване противоречало на принципа на стриктно тълкуване на случаите на освобождаване, предвидени в член 132 от Директива 2006/112.
Така се стига до интересно преюдициално запитване, свързано с идеята за понятието спорт и неговия обхват:
„1) Какви са основните характеристики, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112? По-конкретно, трябва ли дейността да има съществен (или не несъществен) физически компонент, който е определящ за нейния резултат, или е достатъчно тя да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат?
2) Представлява ли двойковият спортен бридж „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112?“.
Това е един от случаите, в които Генералният адвокат и Съдът са на противополжни мнения.
Законодателят на Съюза счита, че доставката на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание, от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание, представлява услуга от обществен интерес, която заслужава да бъде освободена. Освен това обосновката за освобождаването трябва да се разглежда в контекста на член 165, параграф 1, втора алинея ДФЕС, съгласно който Съюзът допринася за насърчаването на ролята на спорта в европейския живот, като отчита в същото време спецификите му, структурите, основаващи се на доброволното участие, както и неговата социална и възпитателна функция.
Международният олимпийски комитет включва нефизическия спорт шахмат сред дейностите, на които е предоставен олимпийски статут(44). Оттук стигам до извода, че не е необходимо дадена дейност да има непременно физически компонент, за да бъде приета като спорт. Според мен това е съвсем логично. Задължителен физически елемент ipso facto би довел до изключване на редица дейности, обикновено считани за спортни, макар физическият компонент да е повече от незначителен, но чието квалифициране като спорт е извън съмнение. Като пример в това отношение могат да се посочат стрелбата или стрелбата с лък.
С оглед на това считам, че общото между повечето дейности, които обикновено са известни като спорт, е следното: 1) те изискват известни усилия за преодоляване на предизвикателство или препятствие (и поради това нямат чисто развлекателен характер)(45), независимо дали това предизвикателство е състезание срещу противник или преодоляване на индивидуалните граници на тялото и ума (например самото плуване, движение във вода); 2) при преодоляването на тези предизвикателства или препятствия i) се тренират определени физически или умствени умения, ii) което води до ползи за физическото или психическото благосъстояние на лицата, упражняващи съответния спорт, и 3) тези дейности обикновено се упражняват не само в изцяло търговска среда. Накрая, 4) общественото възприемане (на местно равнище) или международното признаване е индикация за наличието на „спорт“. С други думи, под „спорт“ по смисъла на Директивата трябва да се разбира трениране на психическа или физическа пригодност по начин, който обикновено е полезен за здравето и благосъстоянието на гражданите, тъй като в противен случай не би бил в съответствие с целта на освобождаванията, предвидени в дял IX, глава 2 от Директивата за ДДС(46).
Поради това моето предложение за отговор на първия въпрос е, че сред характеристиките, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директивата за ДДС, не е необходим не съвсем несъществен физически компонент, който е определящ за нейния резултат. Достатъчно е дейността да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат. По втория въпрос: бриджът е спорт.
Съдът в решението си приема за установено, че двойковият спортен бридж е игра на карти, която включва интелектуални усилия и умения и физическият компонент на която изглежда несъществен.
Понятието „спорт“ в общоупотребимия език обозначава физическа дейност, или с други думи — дейност, характеризираща се с физически компонент, който не е несъществен.
При двойковия спортен бридж се използват по-специално логика, памет, планиране или всестранен подход и той е дейност, полезна за умственото и физическото здраве на редовно практикуващите я лица. Дори обаче да се окажат полезни за физическото и умственото здраве, дейностите, които изцяло се изразяват в отдих и развлечение, не попадат в обхвата на цитираната разпоредба.
Състезателният характер на дадена дейност сам по себе не е достатъчен, за да обоснове квалифицирането ѝ като „спорт“, след като липсва физически компонент, който не е несъществен.
От съдебната практика следва, че целта на член 132 от тази директива е да определи изчерпателно някои дейности от обществен интерес, които като изключение трябва да бъдат освободени от ДДС. Тълкуването в смисъл, че спортът включва дейности, имащи физически компонент, който изглежда несъществен, представлява разширителен прочит на тази разпоредба, такова тълкуване не е съобразено нито с правилото за стриктно тълкуване на случаите на освобождаване от ДДС, нито с целта за строго очертаване на съответното освобождаване.
Освобождаването се отнася само до дейности, характеризиращи се с физически компонент, който не е несъществен.
Съдът започва решението с уговорката, че не говори за спорт по принцип, а само в контекста на конкретната директива, и завършва решението с разсъждението, че това, което не може да стане по б. м) от разпоредбата, може би не е изключено да стане по член 132, параграф 1, буква н) – „културни услуги“ – ако предвид начина на практикуване на тази дейност, на историята ѝ и на традициите, към които принадлежи, тя заема в определена държава такова място в социалното и културно наследство, че може да се смята за част от нейната култура.
Днес Лазурният бряг с деца се превръща в Барселона с деца, т.к.последнията етап от това пътуване вече не е из Лазурният бряга, а в испанската Барселона.
Приятно четене:
Ден 11
От Нарбон до Барселона
Парк де ла Сиутаделя и Пристанището
08.07.2015 г.
част единайсета на
Лазурният бряг с деца
Днес
напускахме Франция за наше най-голямо съжаление
Бяхме напазарували от предния ден и Петя направи сандвичи за изпът, бяхме си взели вода и сокове. След като закусихме, аз излязох по-рано да се пробвам на бензиностанцията, която бях набелязал от предния ден. Бях ресетнал GPS-а на колата, и нещо не ми се занимаваше да правя маршрут на телефона, та реших да се пробвам да стигна до бензиностанцията по спомен. То след толкова обикаляне предната вечер да търся къде да заредим, вече го
бях научил Нарбон наизуст
Стигнах до бензиностанцията и вече имаше човек на касата, заредих и без никакъв проблем с картата, която автоматът ми отхвърляше предния ден, успях да платя на касата. Странна система имат с тези бензиностанции обаче, как така не приема автомата картата, пък на пос-а няма проблеми.
Наближаваше 9:30 ч. когато трябваше да върнем колата, и за това след като заредих до горе бързо се върнах до квартирата. Натоварихме багажа и се запътихме към гарата, където трябваше и да върнем колата.
Намерихме я лесно, и тъй като предварително бяхме намерили Europcar, не се лутахме изобщо. Жената в офиса беше супер учтива, говореше си английски без никакви проблеми, но не беше хич запозната с автомобила. Никакви проблеми не ни е правила за външния и вътрешния вид. Не беше много мръсна, но все пак след 1 300 км пробег все се беше изцапала.
Странното беше, че нямаше мухи за този пробег
Навсякъде другаде, където съм пътувал всичко става в мухи за нула време, но тук във Франция за 1300 км имаше 2 мухи и то съвсем незабележими размазани по колата. Жената започна да се чуди как да види километража, та ѝ съдействах, също така и други неща и показах и тя възкликна, „ооо вие знаете повече от мен за тази кола“ – хаха. Оказа се, че вече ми имат данните на кредитната карта и всичко се оправя автоматично, махнаха ми блокираната сума и ми добавиха това, което дължа, като то се оказа по-малко, от това което ми казаха при вземането на колата. Тоест
излязоха ми сметките,
които аз бях правил относно това колко ще струва наема на колата. Отново децата получиха зелена хартиена торбичка с лакомства, което си е жест малко или много Бяхме си оставили толеранс, защото не знаехме колко време ще ни трябва да върнем колата. Жената в Europcar също обясни, че има проблем със зареждането с чужди карти не само от български, но и от други държави различни от Франция, даже говорила със собственика на бензиностанцията, която е точно пред офиса да направи нещо за този проблем, и че ще печели клиенти така, които връщат колата и пълнят резервоара, но ѝ казали, че не можело да се направи. В крайна сметка много по-бързо от очакваното се оправихме с колата и се
запътихме към гарата,
която беше на 3 мин пеша от там. Оказа се, че имаме близо час време до влака и се настанихме в чакалнята.
Имаше интернет безплатно, затова и децата се забавляваха – кой с фейсбук, кой с ютуб Бяхме си закупили предварително билетите за влака и реално ни оставаше само да чакаме. Този влак беше от тип
TGV високоскоростни влакове,
на какъвто до момента никой от нас не се беше возил. Разстоянието от Нарбон до Барселона 250 км го взимаше за час и петдесет минути, което е доста бързо, при това имаше няколко спирки по пътя. Докато чакахме на гарата, разхождайки се по перона пристигна една влакова композиция, на която не ѝ се виждаше края само с Опели.
Наближи време за качване на влака и се отправихме към перона.
Боби беше въодушевен, тъй като знаеше, че ще се вози на влак с над 300 км/ч и стискаше здраво торбата с лакомствата.
Ето го и нашия влак се задава.
Качихме се на влака
и започнахме да си търсим местата. Оказа се, че са ни ги заели някакви префърцунени момичета и като ги помолихме да се преместят, защото това са нашите места, те се нацупиха и почнаха да пъшкат и охкат нещо. В крайна сметка си седнахме на нашите места, които си бяха безкрайно удобни и с масичка за хапване и пийване.
Влакът потегли
и за нула време се ускори доста.
Вътре не се чува звук, по-тихо е от всяко друго превозно средство,
на което съм се возил, никакви вибрации и можеш да се разхождаш прав без да се държиш за нищо. Пуснахме GPS-а и го следяхме през цялото време на картата къде се движи.
Скоростта, която поддържаше, беше между 280 – 300 км/ч
като на места вдигаше над 300 км/ч. Отново бяхме по пограничните райони и се разхождаха тежко въоръжени полицаи. Разходих се до кафе-вагона, да видя как е там :). Не след дълго изминахме 250-те км и пристигнахме в Барселона, слязохме от влака и се чувствахме все едно не сме пътували, ами сме седели някъде на тихо и спокойно място и сме си пили кафенце.
Ако всички влакове бяха като този, нямаше да се кача никога на самолет
Просто слизайки от този влак се чувстваш прекрасно и никаква умора от пътуването, няма лашкане, няма вибрации, няма шум все фактори, които участват при самолетите и те натоварват допълнително.
Пристигнахме в
Барселона
Искам от началото да кажа, че бяхме с много по-големи очаквания за този град. Посетили сме различни големи градове в Европа,но за този град май рекламата му е в повече от колкото това, което предлага да се види. Дали така ни се е сторило, защото идвахме от уникални и прекрасни места или защото наистина е само реклама, не знам но ще ви оставя сами да прецените в следващите 3 дни.
Умишлено беше избрана така, защото искахме да разнасяме минимално багажа. Освен че там пристигахме с влака от Франция, от същата гара тръгваше и влака за летището, от където щяхме да си хванем полет за вкъщи. Стигнахме до квартирата и хазяйката вече ни чакаше. Качихме се горе, но все още почистваха и трябваше малко да изчакаме. Докато момичето, което почиства си довършваше работата, я чух да говори на български по телефона, и като влязохме вътре и казах „Добър ден“ Зарадва се, че вижда българи. Беше много учтива и да не се мъчим на английски ни съдейства с превод на испански.
Квартирата беше добре почистена и сравнително нова, на прозорците които гледаха към вътрешен двор обаче бяха поставени допълнително резета и ни предупредиха, като излизаме да пускаме резетата задължително. Междувременно долу във входа монтираха охранителни камери. Явно си се краде здраво и това си беше чудесна идея с резетата на ПВЦ дограмата.
Настанихме се, преоблякохме се и нямаше време за губене веднага се насочихме навън. Имаше голям площад пред квартирата и голям супермаркет наблизо.
Уличката на която ни беше квартирата.
Метрото ни беше супер близко,
което си е предимство. Натоварихме се и първа спирка ни беше
Площад Каталония (Placa de Catalunya)
Лудница най-страшна навсякъде, отправихме се по
Ла Рамбла (Les Rambles)
Пресичането беше сравнително трудно
или свързано с голямо висене по светофарите, цигания – страшна, само някакви тъмни субекти навсякъде и кражбите са нещо често срещано, затова и
хората си носеха раниците и чантите отпред,
както направихме и ние. Вече имахме информация от познати с откраднати багажи на летището и т.н., та си бяхме с едно на ум.
И продължихме по въпросната улица Les Rambles.
Гигантски фигури на една витрина, по-късно ги видяхме и на друго място.
Витрина
Стигнахме до
Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria)
с помощта на GPS-a.
Пазара Ла Бокерия (Mercado de La Boqueria)
Купихме си от тези чашки по 1 евро с разни плодове вътре.
След пазара продължихме надолу по улицата към пристанището. По улицата се срещат типичните със странна архитектура сгради.
Casa Bruno Quadros
Placa del Teatre
Placa del Teatre
Palau Guell
Масово такситата се оказаха Dacia Lodgy. Близо до пристанището видяхме и този Seat 600, нещо като Fiat 500
Срещу нас се извисяваше
колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom)
Колоната на Христофор Колумб (Mirador de Colom)
Лифтът към пристанището
Сградата на митницата (Palacio de la Aduana)
Сградата на пристанището
Решихме
да се качим в колоната и да погледнем от високо
Към билета имаше опция за чаша вино, и взехме една такава за Петя. Виното се взема след като приключиш разходката. Раницата я оставихме долу, тъй като горе е доста тясно.
Ето и какво се виждаше от горе, а то не беше никак малко
Пристанището
Монтжуик (Montjuic)
Кръговото под колоната
Ето и какво се виждаше от горе, а то не беше никак малко.
Plaça Portal de la pau, 08001 Barcelona, Испания
Градът
И какво интересно кръгово.
Някаква странна изгъзица от тръби.
Огледахме на бързо и се спуснахме долу във винарната.
Щракнахме някоя друга снимка и отдолу
И се запътихме към пристанището, където ни очакваше огромен високоскоростен катамаран.
Ето я и колоната от друг изглед.
Натам, да – натам!
Този мост се отваря много интересно за да могат да излизат платноходките. По-късно във видеото ще ви покажа точно как.
Сградата на пристанището, впечатляваща е.
Rambla de Mar
Тук сме вече в края на пристанището.
Отправихме се към
Парк Цитадела (Parc de la Ciutadella)
Паркът е получил името си от бившата военна цитадела, изградена на това място.
Седнахме на една пейка да хапнем по някой и друг сандвич.
След което тръгнахме на разходка.
Имаше езерце с лодки, и решихме, че ще е забавно за Боби да поплаваме там.
И аз като млад гребец
Боби реши, че ще ми помага
Островчето по средата на езерото.
Езерцето иначе е приятно
Смешна палма.
Боби напълно ме замести
Тази палма пък излиза от водата.
Ето я и каскадата в парка.
И семейно селфи отпред.
Мамут с маймунки на хобота.
Ето и по-близък план на каскадата.
Езерцето пред каскадата.
Имаше още време до свечеряване, и като едни ударници решихме, че ще успеем да стигнем и до още една забележителност този ден. Поехме към най-близката спирка на метрото според GPS-a.
Влязохме в станцията и зачакахме метрото.
Бързо се придвижихме до
Саграда Фамилия (La Sagrada Familia)
Тази забележителност се оказа по-интересна като я гледаш в интернет на снимки, от колкото на живо.
Замисълът е бил добър,
но само фасадата показва какво всъщност е трябвало да се получи. Вътре, отзад и отстрани положението хич не е добро, и не се връзва по никакъв начин с първоначалния замисъл. Наслагват се различни стилове от различните периоди на строеж и стои някак като „кърпена“. Сега е един паметник, от който събират пари.
Вечният строеж.
Фасадата отпред е най-интересното нещо в цялата сграда.
Отвътре е много далеч от катедрала
Тавана има интересно окачване.
И колоните са яки.
Стълбище.
В крайна сметка, след огромната и красива катедрала в Милано,това нещо ми се видя като пълна боза. Рекламата отново ни изигра лоша шега, снимките в интернет на фасадата ни бяха впечатлили много и това беше едно от нещата, които много искахме да видим наживо, но се оказа пълно разочарование.
Върнахме се в квартала и започнахме да си търсим някъде
да вечеряме нещо типично испанско
Имаше доста заведения, аз исках паеля да пробвам, Боби пица и т.н. направо не знам как щяхме да намерим такова нещо. Тъй като бяхме в района на гарата имаше много арабски заведения, което не ни устройваше. Не че нещата, които предлагаха не изглеждаха супер вкусни, но търсехме нещо местно.
В крайна сметка след около 30 мин лутане по уличките седнахме на едно малко заведение, в което готвеха някакви с дръпнати очи, но предлагаха паеля и пица Масите бяха буквално на тротоара.
Хапнахме там, но не беше нищо особено. Цените си бяха като на всякъде, вече бяхме свикнали и не ни се струваха високи, а по-скоро нормални за чужбина.
Квартирата ни беше много наблизо и се прибрахме бързо.
Автор: Антон Конакчиев
Снимки: авторът
Ако търсите къде да пренощувате в Барселона, възползвайте се:
промяната е представена пред Съвета за електронни медии още в концепцията на новия генерален директор Константин Каменаров от миналата година, с която той се яви на конкурса за поста и го спечели. Голямата идея е вторият канал да се превърне в нишов канал – за образование и култура.
“На първо време спират дублиращите новини. Сега два екипа – на БНТ1 и БНТ2, ходят на едни и същи събития, за да отразяват една и съща новина, което е нерентабилно и финансово неизгодно. Новините на БНТ2 струват четири пъти повече от тези на първия канал, защото хората, които ги правят, са предимно на хонорар. Затова основните новини от деня като теми от БНТ1 ще се пренесат и в БНТ2”, посочиха от обществената телевизия. Това обаче не означавало, че се спират собствените продукции. Журналистите от втория канал ще продължат да правят свои новини, филми и “блокове”.”Просто се спират дублиращите функции”, допълниха от БНТ.
Още в концепцията – голямата идея – може.
Но да се сменя профил на програма – на обществена телевизия – по концепция, с която е избран генерален директор, не ми се струва възможно. Концепцията е индивидуален акт, а профил на програма е институционално решение – при това едно от най-сериозните институционални решения на една обществена медия.
Препратка към десетина реда в една концепция за избор на генерален директор не е начин, с който обществената телевизия да съобщава на обществото, че няма да има политематична програма БНТ2 с регионалните параметри, които познаваме.
Защото реално голямата идея се състои в това: отказ от самата концепция за БНТ2 като “обединение в единна национална мрежа досегашните отделни програми на петте регионални центрове София, Пловдив (БНТ Пловдив), Варна (БНТ Море), Русе (БНТ Север) и Благоевград (БНТ Пирин)” – и на нейно място създаване на тематична образователно-културна програма, каквото и да значи това.
Не е ясно как се издава заповед за спиране на регионалните новини и предавания преди искане за изменение на лицензията – мотивирано искане с отговори на много въпроси – и главно преди решението на регулатора за изменение на лицензията на БНТ2 – а може би и на БНТ1?
Във всеки случай тази заповед води към неизпълнение на действащата лицензия на БНТ2 (вжРешение на СЕМ № 175/2011).
*
Добре би било СЕМ да изпълни ЗРТ (“В тридневен срок пълните протоколи от заседанията се публикуват на интернет страницата на Съвета за електронни медии.”) и да качи на сайта си последния протокол – да не се окаже, че лицензията е променена, но просто ние не знаем.
Ако лицензията на БНТ2 не е променена, интересно какво показва мониторингът за спазването й. Ще е ценен мониторинг върху изпълнение на т.6 от лицензията – за регионалните новини и предавания през март и април 2018.
Добре би било също БНТ и БНР да качат лицензиите си на сайтовете на обществените медии с ангажимент да ги поддържат в актуален вид при изменение. Няма тайна в това.
Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:
Пътуване до Охрид
част първа на
Македония за Трети март
Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде
Трети март
Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.
Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…
Александър Невски, София
В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни
призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,
защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден
имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,
друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на
пътуването
Спряхме за кратка почивка в
Кюстендил
в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в
Македония
два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.
След малко
отдих за по цигара в Крива паланка,
където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…
Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен
с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за
странната им валута,
защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…
Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.
От автобуса
Така че пристигнахме в
Охрид
в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се
настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а
тук времето по-скоро напомняше пролет,
въпреки изпопадалите листа.
Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.
Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.
Тук за почти всяко място си има легенди*
За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.
Вековното дърво
Оттук започва
старата част на града,
където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,
чаршията,
по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.
Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е
къщата на двама заможни братя на име Робеви,
местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в
Исторически музей
Исторически музей
Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.
Св.Климент
От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.
Охридското езеро
е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.
Охридско езеро
На брега му се намира и
църквата „Света Богородица”
– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…
След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.
Св.София
Минахме покрай
църквата „Света София”
/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.
Макет на Св.София
Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук
за влизане в храмове има такса,
което ми се стори малко странно.
Надпис Св.София
По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…
Самуиловата крепост
Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на
Самуиловата крепост,
се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…
Самуиловата крепост
Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше
несравнима панорама към езерото
и към града…
Изглед от крепостта
На връщане се спряхме за малко пред
античния амфитеатър,
който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.
Илинденска, Охрид 6000, Македония
– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.
За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…
Амфитетатър
Поспряхме се и пред
старата базилика,
която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него
Беше неотразим и привлече вниманието на цялата група.
Четириног спътник
Накрая Люба ни разказа накратко и за
икономическото положение в Македония
Тук хората се издържат предимно от туризъм и дребни текстилни предприятия, но отскоро има германски инвеститори, на които е изгодна тамошната работна ръка, а пък като за стандартите в Македония, плащат добре. Тя с известна болка ни сподели, че много македонци бягат навън, за да търсят по-добър живот, че традиционно раждат по едно, максимум две деца, въпреки преференциите, получавани за трето и четвърто и от които се възползват предимно мюсюлманите, обичайно представляващи многодетни семейства. Да ви звучи познато?…
Лебед
На вечерната си разходка около езерото, забелязахме лебеди, които плуваха спокойно в чистите му води. На връщане попаднахме и на друго оригинално нещо – параклис на открито. Тук всеки случаен минувач може да остави денари в един тесен процеп, да си запали свещица пред иконите, да се помоли и накрая да удари камбаната…
За да не ви досаждам с много разкази, ще оставя легендата за Самуил и Биляна /макар че вие вероятно я знаете/ за втората част на пътеписа си, когато посетихме нейните извори.
А сега, ние се отправихме към хотела, където ни очакваше първата ни македонска вечеря.
Не съм съгласна, че тамошната кухня е просто „римейк” на сръбската,
в нея има смесица от много балкански кулинарни култури, затова е интересна и самобитна. Чао от мен засега и бон апетит
Очаквайте продължнието:
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
* Легенди, какво друго? – бел. Ст.
**Това е заблуда (легенда? ;)– църква/катдрала Св.София има на повече места – има в Киев, в Константинопол, в Трабзон, в Солун, в Полоцк, в Москва, в Новгород, във Вологда, в Лондон,в Елгин (Илинойс), в София (ясно – бел.Ст.
Днес с Катерина ще направим един тегел по тока на Ботуша – областта Пулия в Италия. Приятно четене:
Кратко бягство по тока на ботуша – Пулия
– антична и магнетична
И така Януари е, нетипично време за отпуск… но и при нас рамкирането в стандарти не е типично. С колегите решихме че е време не само да предложим, но и отблизо да опознаем някое непознато кътче, което все пак продаваме. Решено! Почти целият състав и управители потегляме.
Напред и към Южна Италия –
бягство от студа, творческа почивка, тиймбилдинг както и да го наречем е положително, приятелско и истинско!
„Всеки сам си знае и преценява кое е по-добре за него самия” и при нас е така, по-добре е да пътуваш, да се чувстваш добре, да се обогатяваш културно, а още по хубаво е да си сред приятели. Екипажът ни е в пълен състав и вълшебна бройка 7, седем зажаднели за емоции и малко почивка глави. Някои от желаещите да сме заедно в тези четири дни се отказаха по здравословни и технически причини – ще ни е мъчно за всеки един от тях (ако има време за такива състояния), но поне пък ще има причина да подготвим следващото пътуване, вече в пълен състав.
Полетът ни е следобед. Излитаме. С едно щракване на пръстите и много смях само за час се озовахме от летище София на летището в
Бари – столицата на регион Пулия
Ще се придвижваме с автомобил рент-а- кар – комфортно, практично и удобно за стройния ни план или просто блажено шляене из този край на Италия.
Отправяме се към
центъра на пристанищния град
Обиколката ни започва от общината където паркираме. Посреща ни студен вятър – „А не, това не сме го поръчвали! ” – пожелаваме си утре времето да е спокойно и ако може слънчево очакват ни два/три или в колкото градове и селца пътьом решим да се отбием. Както е казал Мечо Пух – „Винаги може повече” . Зад гърба ни е старата сграда на театър – театър Петручели, спускаме се по кaлдъръмена улица към стария площад и катедралата Свети Николай.
Свечерява се, на затъмнения фон катедралата е изключително магнетична – приканва ни и влизаме. Посреща ни постамент със светеца патрон, в криптата под храма са и мощите му. Постройката е трикорабна базилика, вдигаме глави – таванът е изключително красив – фрески, орнаментика като в замък (все пак да не забравяме, че сме в католически храм). Лъха спокойствие, органът е мълчалив посрещач, слизаме в криптата, няколко молещи се, ароматни благоухания, тишина и спокойствие… е няма как разглеждаме детайлно и като туристи, поседяхме и помълчахме. Чакат ни среднощните улици на Бари – множество магазини, разпродажби и пълзящи тълпи. Светлини и италианска реч, спускаме се по крайбрежната улица, минавайки покрай старата отбранителна стена, ароматът на Адриатика, светлините на виенско колело и палми ни подканват да направим първите си снимки… а албумът ще е много, много голям.
След разходката ни е време за вечеря. Насочваме се към проверен вече от някои от групата ни ресторант. Обстановката е като в трапезария на средновековен замък, персоналът усмихнат, ароматът неповторим.
Е, как какво, ще ядем? Пица!
Изборът на всеки е сполучлив, дори и видът на някои от пиците да не е атрактивен.
Виното е божествено…
Е „Bon apetitto” . , Време е за почивка. Настаняваме се в хотела развълнувани и готови с нетърпение за сутринта, началото на новия ден и
посещенията на Алберобело (градът на трулите), Пулиняно-а-маре, Мартина Франка, Остуни и Лече.
Събуждаме се нетърпеливи, едни малко по-рано (Галчето, вече беше и пила кафе), други не чак толкова (сънливите Злати и Катето). Навън е слънчево, от терасата се зеленеят полета с маслинови гори… а и един автобус на паркинга отзад Неоплан (абе професионално изкривяване му се вика).
Приятно е да не бързаш, в безгрижния ни ден ни очаква поредица от градове и селца, които сме предначертали да видим. Бързо се спретваме и към ресторантът на покрива – кафе, кафе, по-хубавата дума сутрин, а и италианско – Чудно! Гледката е приказна шир от поля, обработваеми земи и криволичещи пътища. Посрещат ни вежливата усмивка на сервитьора и засмените ни и вече разсънили се колеги – Юлита, Любо и Ицо. Иво, по-младият ни спътник и приятел (син на Юлето) вече е на музикална вълна…ох, дано не му доскучава с нас.
Подкрепени
– Екипаж, време е! – събираме багажа и към
Пулиняно-а-маре
(Е, може и малка фотосесия в коридора при напускане, все портрети на известни актьори… и ние сред тях…). Разположено на скала на 24метра надморска височина градчето ни посреща със смесица от слънце, вятър, бели сгради и тесни улички (такива ще са всички в пътуването ни – но все пак те крият чара на южна Италия). От паркинга по тясна уличка минаваме по скална тераса, слизаме, изкачваме се по изсечени стълби в снагата й. Пред погледа ни е панорамата от арките на мост и синевата на Адриатика. Насочваме се към старата част, все пак сме туристи спираме в началото на улицата пред малко сувенирно магазинче, засмяни и нетърпеливи грабваме (поне някои от нас) по една сувенирна монета. Спускаме се във вътрешността на градчето, зелените дървени щори по терасите се открояват чудесно, саксиите с цветя също.
И изскачаме на площада – пред нас сграда с часовник на върха, изчистени очертания по фризовете й, в дясно църква с камбани, прилича на тези от мексиканските филми или района на Андалусия
– Много убедено го казваш, все едно всеки ден си там – подхилквайки се ми казва Юлето… хахо-хихи така е – смях. Под съпровода на възклицания по отношение чара на заобикалящото ни, веещото се от някои тераси италианско пране, снимки и селфита, се озоваваме на една от трите панорамни тераси. Гледката е удивителна, ветровито, но с аромат на море. Правим няколко снимки, включително и на разбиваващите се в скалите синьо – зелени води на адриатическо море. Време е, сменяме декора и към
Алберобело
Пътят ни минава по криволичещи пътни трасета, зелени тревни площи и маслинови горички. След двайсетина минути на фона се открояват и белите стени и конусовидните покриви на трулите съставляващи градчето, градче като от приказка. Тези от нас, които са я „чели” вече, предпочитат във ветровития предиобед да поседят в колата… е всеки си знае, въпреки че всеки път на познато място може да откриеш и нещо ново. Леле,
като малки приказни герои минаваме в царството на трулите,
в отминали времена с цел да не заплащат данъци обитателите им ги бутали когато идвали феодалите и след това отново ги издигали. Предвид масивността на стените трябва да се чудим как – та стените са с дебелина 80 – 100см… но имали желание, има и начин. … Сувенири, сувенири с различна пъстрота, материали и форми и цъфнали саксии изпъкват на снежинобелия фон…
Парцелените кукли на Алберобело
Алберобело
Минаваме покрай парцалени кукли – ех, дечковци усмихваме се сърдечно пред тях. Някъде четох за кукли с три лица правени тук, споделям с приятелите си…и изведнъж продавачката от магазина вляво, все едно разбра за какво си говорим, показа ни стоката си и любезно акцентира върху куклите като за куклен театър – презентира ни в случая червената шапчица, красива с червената си рокля, обръщаш я и вместо крака главата на бабата с друга одежда, обръщаме шапката й и ето го вълкът – идейно и красиво.
Продължаваме напред към единствената двуетажна трула – църквата. В близост са и трулите със символи на покривите – на здравето, любовта, щастието. Е пожелаваме си всички тези неща сърдечно, без тях не може… но и без кафе. След разходката ни се настаняваме подобаващо в сладкарница в центъра, обсъждаме видяното с ентусиазъм, привикваме и спящите ни спътници, замисляме подредбата на остатъка от деня, радваме сетивата си с аромата на кафе и красивите десерти строени пред нас. Насачоваме се към
Мартина Франка
Обяд е – тук всичко е притихнало направо, по улиците сме като в музей, чиито единствени обитатели сме ние. През портата на града, която ни посреща като след парадно шествие влизаме сред поредната плетеница от тесни улици, мрамор, грациозно изваяни капители и фризове по колоните на сградите привличат обективите ни (преносно и буквално). Срещу една от трите цървки тук, чиито катедрален размер ни впечатлява на пейка седят двама посрещачи на достолепна възраст. Усмихват ни се любезно. Гласовете и смеха ни се чуват звънливо сред тишината и акустиката, която създава мраморът и тясното разстояние между сградите.
Отправяме се към едно неизвестно селце, което привлича вниманието ни със специфичното си име –
Локоротондо,
конкурсът правен през лятото тук за по-красивата тераса… и бялото вино характерно за лозарския район, в който се намира.
Панорамната гледка надолу към равнината с трулите е приказна, преминава и влак, който изпъква с червения си цвят. Сградите са почти долепени една за друга, свързани с арки(техника на строителството характерна за селцето, така наречената „cumerse” ).
Достигаме и „chiesa”-та , т. е църквата, но нали научихме и няколко думи на италиански само с ден престой…таланти, та да ги упражним. Влизаме, интериорът е впечатляващ, музиката от хора или органът е ангелска, един от малкото храмове които въздействаха върху нас дълбоко, притихнали, обгърнати от спокойствие, с равнодушни, замислени или по-скоро насочени към вътрешните ни молби погледи отделихме време и поседяхме в святата постройка… наистина е стара, руйни от стара църква бяха запазени и пред очите ни под стъкления под.
Разходихме се из кокетните тесни улици, със сигурност по време на конкурса с цветните тераси човек трябва да е тук. Тръгвайки на свечеряване към Остуни и Лече, набързо грабнахме и бутилка препоръчано, услужливо бяло вино – … леле а как ще го отворим без тирбушон, е да! може да си вземем и един за спомен.
В спускащата се вечерна перелина поемаме по криволичещия път към
Остуни – така наречения бял град
Слушаме си музика, загледани в светлините на пътя, едни подремват (презареждат енергия), други си говорят, трети ги хващат лудите от седене, Любо си шофира – еееми прецизно!, какво да кажем за шефа потананиква, поустроумничи… еех, забавно ни е – обичаме си екипчето… а може и от въздуха да сме се разнежили… ехххх Италия! Духа, става тъмно, а и до Лече ни чака път.
72017 Остуни, Бриндизи, Италия
Една бърза централна разходка в Остуни и хайде към
Лече
Градът е очарователен, дори по тъмно. Светлини, движение, тълпи… – е, друго си е сред цивилизацията. Време е и за вечеря, нека почнем от нея… пък нощно Лече ще ни изчака.
Хапваме италиански вкусотии в стилен ресторант,
по нотите на раздаващия се в страни от нас пианист. От тук към централния площад по изпълнените от оживени, енергични и бъбриви тълпи улички. Всяка сграда е достоен представител на Барока, по-скоро
целият град е като музей
за този архитектурен стил – Приказно, прекрасно, портретно просто трите думи с „П” като повече, които първоначално могат да се кажат пред гледката.
Дивим се по красивите фасади на сградите и вече сме в централната част, белязана с печата на Барока и Древен Рим. Останките на амфитеатъра изпъкват насред площада, готови да „разкажат” за древното величие.
Статуята на свети Оронцо, като защитник над тълпите впечатлява със своите 70 метра (… е попрочели и запомнили сме по нещичко, между другото наистина е бил защитник, по-скоро се е смятал за спасител на града по време на голямата чумна пандемия), светещи балони, усмихнати и прегърнали се минувачи…
Тръгваме с ентусиазъм по пешеходната улица, магазини, промоции…е, добре че на сутринта ще минем пак. Дивим се на изящните сгради и изведнъж (без да е пресилено) направо дъхът ни спря. Площадът Дуомо, висока камбанария и катедралата датираща от XIII век с постаменти, детайли, фризове изваяни като чрез магия. Смиреност, величие и белота изпъкваща несравнимо във вечерния час. Сядаме за по коктейл. Разглезваме душите, захилени, дори и леко позамръзнали.
Отправяме се към хотела… да не забравяме че трябва и почивка. Обаче след толкова емоции спили се… дали да не пийнем по винце… – е, разбира се, все пак е от Локоротондо. …
– Леле в колата е! …нищо ще скокна да го взема.
Каним останалите будни от компанията при нашата троица… но те пък не се навиха е…със здраве и „Наздраве!” След смях и наздравици, виното печели оценка 6, а ние е време да поспим.
….
На сутринта… на никой не му се ставаше – да не повярваш. Вече готови за дневен тур в
Лече
Освен за снимки и запечатване на красотата му, сме и на шопинг вълна. На прекрасния площад чак сега ни прави впечатление и една мозайка на вълчица, както и детайлно изработеният часовник на една административна сграда… е то пък по тъмно и на първа среща всичко ли се вижда. !?! Неусетно стана следобед (охх, когато ти е приятно времето лети неусетно). Чака ни път и
каменният град Матера
Градът се намира в област Базиликата, в долината на река Гривина, а пък е и заслужил честта да е културна столица на 2019 г, наред с многовековната ни гордост град Пловдив. Ние пък в екипа си имаме и тамошен представител… направо като почетна делегация отиваме.
Градът е известен с това че жителите му живели в жилища вкопани в скалите, така наречените саси. Цялото семейство, животни, посуда всички заедно и дружно, първобитно и не с италианска грация. До 1952 г това носи и слава на града, но не почитна,
наричат го „срамът на Италия “
Докато свикнат с опитите на кмета на града и полицията да ги настанят в нормални жилища, с опитите си за бягство към познатите и обичани “саси” местните се сдобиват и със сана за твърдоглавост – „Каменна глава от Матера!” .
Няколко думи за града и ето ни в него. Падащата нощ ги прави още по специфичен и интересен съвременна градска част и старите улици под тях, град в града. Една от терасите на които заставаме разкрива панорамата от оживял камък. В града пък от него се правят всякакви сувенирни изделия тъй като е изключително мек за обработка. Спускаме се в
подземията на стария град и улиците му,
които пък са станали част от филм на Мел Гибсън … е няма как върви ни по стъпките и обкръжението на известни образи, още от Бари (хахаха)… Всичко изглежда тайнствено и необикновено, в комбинация и с вятъра е малко като страшен филм. Но каквото и да кажем не го ли видиш с очите си трудно би се разбрало.
Е, време е разделяме се с града и към последната ни нощувка на италианска територия (за тази почивка разбира се). Спокойствието цари около хотела, стаите ни посрещат топли и просторни… последни тостове за вечерта. На сутринта свежи и пооочти готови за полет (не ни се иска но няма как), запечатваме красивата зелена картина около нас, вдишваме дълбоко и се отправяме към летище Бари. Времето до полетът ни запълват магазините в „мол ди Бари” . Хайде, който намерил нещо, честито и да вървим.
На летището сме
Не, не ни се тръгва, но и от лотарията не спечелихме. Кроиме планове за следващото бягство… но има, много, много време. Щракване на пръстите, два поздрава от стюардесата и „Здравей, родино! Обичаме си те!” . Отново в София, целувки „айде с нови сили и енергия … Е как до кога! До утре!!!!… .
Опит за пътепис, кратък разказ или просто разтягане на локуми.
Събуждам се към седем и поглеждам през прозореца. Кристално чисто небе, обещаващо прекрасен слънчев ден. Обличам се и бързам за закуската. Добре да си похапна, защото ни чака дълъг ден. За днес имаме да гледаме доста интересни неща. Ще се разходим до съседното
емирство Шаржа
– третото по големина емирство, което е с най-богатата и интересна история. Площта му е 2 600 кв. км между Дубай и Ажман и е управлявано от фамилията Ал Касими.
Заведоха ни до Синята джамия
Още на първата спирка докато чаках да се събере групата видях онези червени открити автобуси, които правят панорамни обиколки на забележителностите. И може да се снима от откритата част:
Там някъде имаше едно голямо кръгово кръстовище с много красиви цветни градини. В средата му на един постамент беше направен като паметник на една дебела разтворена книга – Kорана.
Дубай музей отвън
После ходихме да гледаме
Дубай музеум – Музея на Дубай,
поместен във внушителната крепост Ал – Фахиди (Al – Fahidi), построена през 1787 г. за да пази от морски набези тогавашното селце.
Там беше много интересно
На видеомонитори в отделни части на помещенията имаше клипчета, които разказват за живота такъв, какъвто е бил преди откриването на нефта и преди Емирствата да станат символ на технически бум и място от бъдещето. Фигури с реални размери създаваха впечатление за реалност.
В началото имаше много интересна
инсталация за охлаждане на въздуха – без ток и климатици.
Подобие на комин, изграден от зебло и преграден на четири от зеблото, така че по някакъв естествен начин да се разделя горещия (по-лек) от студения (по-тежък) въздух, които естествено да циркулират.
Мединат Джумейра – сук
След това направихме една обиколка покрай небостъргачите и спряхме за почивка, пазар и храна на
Мадинат Джумейра (Madinat Jumeirah), или както го наричат – Арабската Венеция
Горе на върха му има една площадка, приличаща на протегната чиния на длан – това е площадката за хеликоптери.
Разходихме се из Мадинат Джумейра
Много интересни канали и мостчета, пресъздаващи реалната Венеция. Пазара тук е много пъстър, но аз не съм тръгнал да пазарувам, а само да гледам. Така че по-набързо минах през него. А и внимавах да не се загубя, защото имаше много коридори, тунели и разклонения, които по нищо не се различаваха едно от друго, а и нямахме много време да се губим.
Каналите около Мединат Джумейра
Изморен и впечатлен от всичко това седнах на едно място по средата на пазара да пия кока кола. Сладолед ще ям по-късно на следващата спирка за почивка.
Разходката продължава към
Палм Джумейра – Палмата,
както я наричат. Построена като палма в морето върху изкуствен остров. Всяко листо от палмата е оформено като улица, на която са построени много скъпи къщи, предварително продадени за милиони. За построяването на всичко това тук били излети 7 милиона тона бетон (не вярвам, но така ни казаха) в морето.
Хотел „Атлантис“ на Палмата – изкуствения остров в морето
Там спирахме да гледаме и снимаме. Та се питам кой ли може да си позволи да спи там. Сигурно от последния му етаж се вижда цялата палма, така си мисля.
Тук някъде минава и монорейла (еднорелсово влакче – трамвай), от който се виждало много добре всичко това. Но на него не съм се возил.
То от молове , небостъргачи и фонтани не ми остана време даже и за Миракъл гарден (после разбрах, че това били огромни градини километри дълги с милиони цветя). Само
фонтаните пред Бурж Кхалифа
ги гледах 12 пъти – и всеки път с различна мелодия. Всяка вечер завършваше там.
Небостъргачите на Дубай
Обиколката за деня е вече към края си. Остава да видим и новия квартал Дубай Марина и да спрем за снимки при забележителния
спираловиден небостъргач с 90 градусово усукване – КайЕн Тауър
Тук бях наистина впечатлен от този небостъргач и всички останали около него. Можех да остана тук и да се прибера с метрото сам, но още не бях разбрал къде ми е станцията при хотела. Но пък разбрах коя е станцията тук на метрото. И ако ми остане време през следващите дни ще мога да дойда пак.
Прибираме се в хотела и ни оставят. Вече ми казаха къде ми е метрото тук – спирка Дейра Сити център – само на 200 метра от хотела. Оставям си нещата и
отивам да се возя на метро
Вземах си билет и отивам да гледам фонтаните за първи път. Слизам в метрото и се качвам в последния вагон. Защото знам, че там ми е мястото. Вагоните са пет и всеки е за определена категория хора. Първия е за хора със златни карти, има вагон за Вип и т. н. Но един ден нещата се объркаха и
изпаднах в ситуация, която никога няма да забравя
Е, добре, ще я спомена сега – в една от последните вечери след фонтаните бързах да се прибирам, за да не затвори метрото и излизайки от ескалатора виждам, че метрото е там, няма никой да се качва и всеки момент ще тръгне. Вземам останалите стъпала от ескалатора на бегом и се бутам в метрото, заобикаляйки някаква странна преграда от колчета и лентички, мислейки си, че се качвам в последния вагон. И когато вратите се затвориха
виждам на тях символа – силует за жени и майки с деца
Поглеждам с периферно зрение наляво, поглеждам надясно –
само забулени жени и майки с деца
Изтръпнах. Викам си край, убиха ме.. Със затаен дъх и вцепенен поглед, чакам да спре на следващата спирка, за да се преместя, където ми е мястото. То аз съм се бил качил в последната врата на четвъртия вагон. А някои влакове са цели – от край до край няма прегради между вагоните. Но този имаше.
Та да продължим.
Отивам на фонтаните. Слизам на Дубай Мол
и тръгвам да излизам. Смаях се – то няма излизане. Знам, че трябва да отида някъде пред Бурж Кхалифа. Но не знам как.
Следвам тълпата, която слезе от метрото тук. По едни стъпала надолу за излизане от метрото, после по едни тунели, коридори, движещи се пътеки, тунели, коридори, наляво, надясно. 15 минути.
През това време гледам как отминавам небостъргача, а пътеката няма край. Чак докато стигна до Мола. И през мола още 15 минути, като се оглеждам на всички страни за информационните табели там за това кое накъде е, докато стигна до фонтаните. И то на бърз ход.
Сигурно имаше 2 километра през тунелите и коридорите от метрото до мола. И в мола вече има табели – за аквариума накъде, за фонтаните накъде, за ледената пързалка, за водопада и т. н. Та,
влизам в мола
Започва се с банкомати, след това са местата за получаване на пари по други начини – Уестър юнион, следват чейнч бюрата за обмяна на валута – всичко е подредено. Само направо през мола до края на този коридор, стигам до една голяма табела с надпис „Добре дошли“, която ще ми е ориентир накъде да завия на връщане. Защото
молът е голям – колкото 50 футболни игрища
После надясно пак до края, после пак на дясно, после три нива надолу и през една врата навън и съм пред фонтаните. Има и открита тераса едно ниво по-нагоре, но там имаше голяма опашка, защото мястото отвън е малко и има охрана, която контролира потока от желаещи да гледат отвисоко. (За любопитните, ето интересен клип от интернет – с музиката, която най-много ми хареса за фонтаните:
От метрото до фонтаните на бърз ход през мола, през тълпата ми е 35 минути. И вече чакам фонтаните – изморен, изпотен стигнах.
Тази вечер
гледам фонтаните пет пъти –
в 18:30, в 19, после в 19:30, след това в 20:00 и накрая в 22:00 ч. След второто гледане седнах да похапна малко и докато хапвах разни скъпи, пикантни и малки като количество неща, фонтаните минаха още два пъти.
След 20:00 ч, минах да направя една обиколка вътре в мола.
Бях много впечатлен. Това се казва Мол,
не като нашите махленски шопинг центрове. Мол – един милион кв.м. площ, 1 200 магазина (поне 150 са за обувки), паркинг за 10 000 коли, на девет нива. Подът излъскан до блясък. Загубих представа за време , пространство и пари – защото тук всичко е блясък и лукс.
И така в края на цялата тази обиколка за деня се прибирам до хотела и
отивам до Арабския ресторант,
който ми е точно пред хотела и сядам да пия капучино на една маса отпред (нарекох си я моята маса, защото всяка вечер сядах на нея). А и за днес вече съм ял и преял – из мола – ресторанти, сладоледи, фрешове, десерти.
Пред мен е пътя, гледам трафика и минувачите, които се разхождат по къси ръкави и къси панталонки.
През пътя ми е също един друг мол – Дейра сити център.
Всички молове тук работят до към полунощ,
а този арабски ресторант до към три през нощта. Капучиното тук е около 19 дирхама. Но отгоре е много интересно изрисувано като листо.
През другите вечери тук ям ориз, защото не е много скъпо. Общо взето тук каквото и да ям, все е пикантно и ми изгаря езика и гърлото , но се свиква.
Полунощ отдавна е минала. Ден, изпълнен с много приключения.
Бяхме си оставили толеранс, защото не знаехме колко време ще ни трябва да върнем колата. Жената в Europcar също обясни, че има проблем със зареждането с чужди карти не само от български, но и от други държави различни от Франция, даже говорила със собственика на бензиностанцията, която е точно пред офиса да направи нещо за този проблем, и че ще печели клиенти така, които връщат колата и пълнят резервоара, но ѝ казали, че не можело да се направи. В крайна сметка много по-бързо от очакваното се оправихме с колата и се
