Monthly Archives: March 2018

Армения и Грузия с Дачия (7): Ереван, Армения

от Пътуване до...

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Ереван, Армения – С Дачия из Грузия и Армения

Бензиностанция

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Майка Армения

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

Метрото в Ереван

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Каскадата на Ереван

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

10 Tamanyan St, Yerevan 0009, Армения

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук

Booking.com

Пътуване до Схевенинген (Хага, Холандия)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Днес Янита ще ни води до селцето, което холандците ползват като тест, дали можеш да говориш нидерландски – Схевенинген. Аз, все пак си мисля, че Копривщица и Панагюрище са по-сериозен тест за владеене на български, отколкото Схевенинген – за нидерландски, но – да не се помайваме повече

Приятно четене:

Пътуване до Схевенинген

Хага, Холандия

Схевенинген

се намира на около 5 километра от Хага и изглежда като квартал на холандската административна столица. Пътят ни към пристанището в Схевенинген започва от Vredespaleis, където се намира седалището на Международния съд, покрай района, в който се намира българското посолство и покрай един „замък“, който в последствие се оказа сградата на хагския затвор.

Близостта до морето започва да се усеща осезателно: става

ветровито, влажно и хладно

Малко хора и много лодки, които се белеят и се полюшват равномерно и приспивно от поривите на вятъра, привързани здраво към дървеното скеле на пристана.

The marina of The Hague, Netherlands

Снимка: Sjoerd van der Hucht / 360cities.net

Северно море, в сравнение с нашето, е коварно, непредвидимо и плитко

море, опитомено май единствено от викингите и то за кратко.

Отблъскващо и студено море,

на което липсва синева и онази огледална равнинност на водите, в която слънчевите лъчи по обяд се отразяват така, че притваряш очи от бляскавите като от огледало отражения. Липсва му дълбокия хоризонт, изравняващ синьото в морето и в небето; липсва му лазур, крилата на белите платноходи или мекото пясъчно дъно, което прозира в плитчините.

Северно море е огромно самотно море,

чиято дрямка разкъсват само крясъците на чайките или виковете на хората, осмелили се да се отпуснат в прегръдката му и да поплуват за малко в мътните му води, по време на зачестилите напоследък необичайни летни жеги. Глинестото дъно е причина за зеленикаво- кафявия цвят на морската вода; цвят, който изтънява до прозирно тюркоазено зелено само по брега, където се разливат в стройна, геометрична поредица широки и пенливи вълни.

2017-06-01 The Pier at Scheveningen

Снимка: Henk Keijzer / 360cities.net

Всъщност, смелчаци за цамбуркане в гадната вода се намират и в зимно време, но това е заради местна традиция, която се провежда ежегодно на връх Нова година.

Идеята на новогодишното гмуркане (Nieuwjaarsduik)

наподобява малко нашите фолклорни традиции на Йордановден, но само малко, колкото да се цопнеш в ледените води без хореография, без ритъм или песен, но пък и с женска компания, ако някоя се навие. По това време, докато ние по български вдигаме наздравици, недоволстваме от новогодишната програма и търсим кусури в речта на президента си, тук на този бряг пристигат няколко хиляди души, все закалени и издръжливи спортни натури, които рано сутринта в първия ден от новата година, като моржове плуват в по- плитките морски води. Заради силните и студени подводни течения, в по-дълбоките е и опасно, и забранено. Изключение има само за любителите на морски спортове като ветроходство, уиндсърфинг и кайт сърфинг.

Холандските брегове съвсем не са с типичните за скандинавското крайбрежие пресечни или врязани терени от отвесни скали и каменисти заливи. Тук фиорди няма. Брегът в Ниската земя е много широк и винаги влажен. Растителността наоколо е оскъдна, ако изобщо я има, а пясъкът е лепкав и мръсен, заради примесите от глина и кал. Плажът съвсем не е това, което съществува в нашите представи като плаж. По всяко време на годината по морските брегове е много ветровито, вятърът сменя силата и посоката си, но никога не утихва. Плажът се ползва като терен за пускане на хвърчила, а в случай, че на някого му се иска да поседне на влажната земя, то за целта се огражда със специални приспособления за завет, наподобяващи ниска палатка. Няма време за романтика, защото заниманието, което отнема най- много от времето на плажа, е здраво копане: окопаване или откопаване.

Scheveningen Kurhaus Oct 2013

Снимка: Willy Kaemena / 360cities.net

През лятото

обаче, тук всичко изглежда различно и въпреки суровия нрав на северната природа- плажът е пренаселен и оживен, играе се волейбол или футбол на специално изградени спортни площадки; строят се пясъчни фигури, практикува се катерене или скачане с бънджи от високата кула в края на кея.

Плажът е пренаселен

и често няма свободно място, нито пък в капаните по плажната ивица, които имат изградени високи плексигласови стени, за да спират вятъра и да предпазват от пясъчни навявания. През лятото пясъкът не е толкова влажен и въпреки това е препоръчително наемането на сгъваем стол, шезлонг или походно легло.

Кеят (De Pier)

гордостта на Схевенинген, от няколко години снабден и с виенско колело по подобие на лондонското Око. С входен билет с цена от 9 евро за човек, виенското колело предлага няколко панорамни обиколки в луксозни кабини с климатик. Някои от кабините са по-скъпи за достъп, тъй като са VIP кабини, в тях престоят е по-продължителен и по-интимен, защото кабините са с тъмни стъкла. Обиколките с обикновени кабини са напълно достатъчни първо, за да спрат дъха, после и да влюбят в гледката към Схевенинген или към необятното с поглед Северно море, а накрая – и да си направите хубави снимки.

Крайбрежният булевард започва от кея (De Pier),

това е емблемата на Схевенинген: в закрита площ- търговски и развлекателен комплекс, който отвежда навътре в морето към кулата за бънджи скокове или към виенското колело. Кулата е с височина 45 метра и при ясно време, ако някога се случи да има и такова по тези географски ширини, видимостта достига до 17 километра. Кеят е зона само за пешеходци, съществуват и открити части по огромната тераса, обезопасени с високи парапети, но с навлизането навътре в морето, вятърът става непоносим.

The Pier, The Hague Beach

Снимка: Sjoerd van der Hucht / 360cities.net

Strandweg 150-154, 2586JW Den Haag, Нидерландия

Старият кей

е изграден в началото на ХХ век от кралица Вилхелмина, тъй като там се е намирала една от кралските вили. През годините до днес, кеят е преобразяван, доизграждан и модернизиран, въпреки че не всички проекти за неговото преобразяване са били успешни. И най- важното: отворен е за посещения през цялата година, всеки ден от 10 часа сутринта до 22 часа вечерта. (През 2010 година, по време на строителни дейности за укрепване основите на кея, е открит бункер, който е бил нацистко укритие от времето на Втората световна война)

(Снимки 019, 020, 021, 022)

Плажът

е обознaчен с редица от стълбове, които указват зоната, позволена за достъп. Преминаването отвъд тези стълбове в бурно или при много ветровито време не е желателно, тъй като непредвидимия характер на морето може да предизвика по-високи вълни и следователно да залее по-голяма част от брега. В по-тихо време, обути с гумени ботуши и нахлюпили шапки до очите, хората приближават водата, колкото да си направят снимки или да погалят смръщеното море.

Клишето, че

„времето е динамично“, тук се изпълва със смисъл

За около два часа по крайбрежния булевард, времето се смени няколко пъти: небето притъмняваше и увисваше застрашително над главите ни, а слънцето прорязваше дебелия слой облаци от време на време, колкото да припомни, че все още е август.

Неблагоприятен климат: силен вятър, хоризонтален дъжд и сърдити облаци, а после изненадващо слънце и пак всичко отново, и отново – цял ден. И тъй като в такова време да отидеш на плажа си е чиста проба лудост, разходихме се само по крайбрежния булевард.

Схевенинген съществува като курорт

още от преди да се родя и до днес: по крайбрежната алея – от луксозни хотели, ресторанти и места за забавление до съвсем обичайните павилиони за хапване на крак. Чайките са навсякъде и дебнат, някой да си купи риба, за да закръжат над главата му с тревожни крясъци и да откраднат каквото могат.

Схевенинген не е само курорт

обаче, има си и жилищни сгради. Тези, които се намират на първа линия, имат страхотна панорама към морето, но със сигурност, собствениците им не смеят да отворят прозорците на жилищата си, нито пък да използват кокетните балкончета по предназначение.

Внушителната сграда, която прилича на дворец, не е нито дворец, нито замък, нито пък сградата на Парламента. Това е пет звезден хотел

с чудно хубавото име Курхаус

Booking.com

Сградата е на 130 години, в началото една част е била предназначена за хотел, а другата – се е ползвала за концертна зала, в по- късни времена са изградени модерните ресторанти и барове.

Хотелът е бил любимо място за жените – глас Мария Калас и Едит Пиаф, а също и за неустоимата красавица Марлене Дитрих, за звездата на джаза Дюк Елингтън…

От този хотел в северна посока, крайбрежната алея отвежда чак до стария фар, докъдето е само пешеходна зона, от двете страни на която има само павилиони или атракционни съоръжения, заведения за хранене, игрални зали, кино и какво ли още не. Интересен за посещения е и

Аквариумът или Sea Life,

който работи също през цялата година и заради когото, в Схевенинген по време на ваканциите, пристигат дечурлига от цяла Холандия.

Фарът (Vuurtoren van Scheveningen)

е построен през 1875 година и в определени дни е отворен за посещения, но не се позволява изкачването на общо осемте етажа във вътрешността му (159 стъпала). В приземното помещение има малък музей, посветен на моряците и морето. Червената кула е с височина около петдесет метра, а светлинните сигнали от фара се виждат на около 55 километра навътре в морето. Фарът в Схевенинген е един от 30-те действащи морски фара на територията на Холандия.

Точно под фара на крайбрежната алея се намира един музей на открито, т.нар.

Музей на скулптурите край морето (Beelden aan Zee)

Бронзовите скулптури са все герои от приказки и легенди. Големите фигури, които се виждат и от към морето, са три. Една от тях е дванадесетметрова, това е гигантът от „Пътешествията на Гъливер“ – „The Herring Eater“, който предвид това, че яде херинга, може да бъде един събирателен образ за холандците. (Един от националните специалитети в Холандия, ако това изобщо е специалитет, е хапването на сурова филирана херинга, потопена само в ситно нарязан на кубчета лук.) Малките бронзови фигури в този музей под открито небе са пръснати наоколо по алеята и са доста повече.

В съседство един паметник отбелязва мястото, където

първият крал на Нидерландия Вилем Първи е стъпил за пръв път на холандския бряг,

пристигайки от Англия. (Събитието е отбелязано с паметна плоча, а със златни букви на паметника са добавени и надписите: „God redde Nederland“ и „Het dankbare volk“.) От тогава до днес кралската фамилия живее в града на брега на Северно море – Хага повече от 200 години.

Петдесетина метра встрани от паметника се сивее каменната грамада на един вълнолом, който е крайната точка на застроеното крайбрежие. Отвъд вълнолома е пустош.

Разходката в Схевенинген няма да отнеме особено много време,

за удобство до тук отвеждат и някои от линиите на градския транспорт в Хага, например трамвай номер 9.

Общественият транспорт

е достъпен и бърз, от центъра на Хага до Схевенинген едва ли би отнело повече от 15 минути време. До крайбрежието придвижването е възможно още с автомобил или с велосипед. За целта са изградени 6 денонощни паркинга, а също може да се паркира по улиците на обозначение места, като се заплати при уличните паркинг-автомати. Максималната продължителност на паркирането по улиците е 120 минути. Паркингите и гаражите са маркирани със сини знаци по пътищата чак до крайбрежната зона, но използването им не е евтино и тарифата в повечето от тях е 2,60 евро за час. Безплатен паркинг е възможно да се ползпва само в зимния период на годината от 1 ноември до 1 март и то само в някои от най-големите закрити паркинги.