Тазгодишното издание на надпреварата за Купата на Глазгоу завърши по традиция в края на месец април. Отново участие взеха само 4 клуба. Този път обаче имаше нетрадиционен победител в сравнение с последните 4 години, в които „Селтик“ U17 печелеше купата. За първи път от 2013 г. насам „Рейнджърс“ победиха на финала, като още от 12 минута играха с човек повече, заради червен картон на играч на „Селтик“, Юношите на „Куинс“ останаха пак на 3-то място в груповата фаза.
За разликата от миналата година обаче сега тимът на „Куинс Парк“ U17 направи по-успешно участие, при което могат да се отбележат равенствата на „Малкия Хемпдън“ – 2:2 срещу „Селтик“ на 8 ноември 2017, последвано от 1:1 с „Рейнджърс“ на 24 януари 2018 г. Последни завършиха „Партик Тисъл“, които този път записаха сензационна победа с 2:1 като гост над „Рейнджърс“.
Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави
част седма на
Грузия: човек с мотоциклет
10-ти ден. 3-ти август.
Телави – опит за Омало – Телави
220 км
На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.
– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!
– Ами пътя? Попитах.
Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…
След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало
Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.
Това беше и първата ми грешка през този ден.
Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това
не успях да закуся. Втора много голяма грешка,
както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.
– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.
Пред мен се изправи отново Кавказ
Нямаше никой наоколо.
Пред мен отново е Кавказ
Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.
– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.
– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…
–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…
– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.
– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…
– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?
– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.
Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.
Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.
– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?
– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.
– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…
Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.
Минах и през Алвиани
Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.
След по-малко от километър асфалтът почти изчезна
и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.
Част от пътя все още в ниското
Някои от първите серпентини
Ето ме и мен
Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче
работата започна да загрубява
Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.
Вече карах изключително и само на първа,
като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.
На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а
моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…
Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя
моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта
Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:
– Давай. Пали и тръгвай…
Лесно е да се каже…
– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.
Нагоре работата ставаше все по-зле.
Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.
На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.
Продължих нагоре. Съжалявам, че
няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,
пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго
дойде и първото ми падане
Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.
И така паднах наляво.
Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.
– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…
Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.
Моторът, след като го изправихме след падането
Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време
дойде и второто падане
Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.
Омало, Грузия
Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.
В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.
Тука спрях да почина
Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.
Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,
точно на една заварка. Лошо!
До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.
– Колко километра остават до Омало? Попитах.
– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.
– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?
– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.
Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…
Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.
Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че
май ще трябва да слизам…
– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.
– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:
– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.
– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…
– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.
Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и
отидох да обръщам мотора
До тук приключих с изкачването на Омало
Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.
Спусках се на първа скорост, но със спирачки.
Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.
Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а
само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден
Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.
Заварчика днес не работел
После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.
Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.
Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.
Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.
Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.
После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.
Пристигнах в Телави,
намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.
Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит
Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.
Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.
Да направим едно резюме на днешните приключения.
Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.
Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
Трябваше да нося повече вода с мен.
Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.
А за тези, които четат и се интересуват от
този маршрут, но за кола,
а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.
Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.
Според авторите след балансиран проектодоклад на докладчика на Европейския парламент Тереза Комодини (Доклад Comodini, 10 март 2017 г.) неотдавнашни текстове от новия докладчик Axel Voss и българското председателство на Съвета на Европейският съюз изглежда водят към компромис, който не отговаря на целите на директивата за подобряване на избора, достъпа и справедливостта в цифровата среда.
Има научен консенсус
– че предложеното изключение по чл. 3 няма да постигне целта си да стимулира иновациите и научните изследвания, ако се ограничи до определени организации,
– че предложенията за право на издателите по чл. 11 ще благоприятстват по-скоро интересите на издателските интереси в пресата, отколкото иновативната журналистика,
– и че предложенията за чл. 13 застрашават ползата от Директивата за електронната търговия (2000/31 / ЕО), която споделя отговорността за прилагането между носителите на авторски права и доставчиците на услуги.
169 представители на академичните среди предупреждават за недобре замислените планове за въвеждането на ново право на интелектуална собственост (сродно право за издателите). Те напомнят, че широк спектър от заинтересовани групи вече представи становища, че Директивата за авторското право в настоящия си вид няма да бъде в обществен интерес.
Близо 150 неправителствени организации също се противопоставят на актуалния проект. Според тях предопределено е, че транспониране на законодателство в този вид ще е кошмар. Същото се отнася и до проверката на съответствието на директивата с Хартата на основните права на ЕС и Бернската конвенция. Отворено писмо
По стечение на обстоятелствата името на България ще остане свързано с тази директива. Ако това ни интересува.
С Анжело тръгваме да инспектираме крепостите по южната ни граница – и буквално ще се движим по границата с Туция и Гърция Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:
По южната граница
част първа
Стара Загора – крепост Букелон и скална църква в Маточина, Скална църква в Михалич, Куполна гробница и крепост в Мезек – Любимец
222 км
Карта на маршрута
Планирането и реализацията на отдавна отлаганата екскурзия до Маточина и Мезек тръгнаха зле. Предоверихме се на писанките в Мрежата, които изобилстваха от термини като „ужасно“, „невъзможно“, „тежко оборудване“, „4х4“, „змии“, „насекоми“, „4 часа“, „високопроходим“, „стръмно…“ и т.н. Ситуацията беше типичното „един (ден) е малко, два са много“. Преценихме, че 350 км път + 2, 3, 4 часа за всеки обект (грешка!) ще бъдат прекалено натоварващи, за да ги минем за един ден и планирахме двудневно пътуване. Което пък от своя страна доведе до включване на допълнителни обекти в графика.
И така, обутолени с дълги панталони и стабилни туристически обувки в 40+ градусовата жега се натоварихме на Мицу(биши) и тръгнахме да превземаме
Букелон
До пограничното
село Маточина,
където се намира крепостта, се стига от Свиленград по силно разбит път, асфалтиран за последно (вероятно) по време на Априлския пленум. 50 километровата отсечка се взима най-малко за час, като освен шофьорски умения, ви трябва и много сдържаност, за да не псувате пред деца. Има и друг път, през Капитан Андреево, но не вярвам да е в по-добро състояние.
Последният участък върви
покрай границата ни с Турция
Така или иначе, стигнахме до селото и паркирахме на центъра (41.853697, 26.547050).
Селото е типично за района
– кметство, магазин, дежурните 2 – 3 кибици с бутилка бира в ръка пред него… По-различното са екотабелите на „Зелени Балкани“, от които разбрахме колко важно е орната земя да се превърне в буренясала пустош, за да могат да се множат на воля лалугерите, които от своя страна са храна на царския орел и ловния сокол. Интересно, дали тези „природозащитници“ биха имали успех в Холандия, където всяка педя земя, отвоювана от морето, е засята?…
След Старозагорското въстание през 1875 г. заловени четници от с. Обручище и с. Мъдрец, ескортирани от заптиетата към гр. Одрин, са били обесени в околностите на с. Фикел (Маточина). Това сведение е по спомени на няколко от успелите да избягат четници. Сега всяка година около 2 юни идват потомците им и полагат венци на паметна плоча в селото.
В центъра на селото има и Туристически информационен център в реновирана по някаква програма сграда. Затворен. Вероятно някоя местна женица съвместява длъжности в кметството, читалището, ТИЦ-а и на още няколко места. Не я безпокоихме, още повече, че нямахме информация за предлагана сувенирна монета или печат от „100 НТО“ и поехме към крепостта.
ТИЦ Маточина
Букелон е една от добре запазените крепости
от късното Средновековие в днешните български земи. През 1968 г. тя е обявена за паметник на културата от национално значение.
Тук се намирало селището Вукелон и се издигала крепост-цитадела, построена през I – II век н.е. от римляните, споменавана по повод битката при Адрианопол между римляни и готи през 378 г., при която римляните са разгромени. Тя е пазила важния път Андрианопол (Одрин) – Верея (Стара Загора) и от тук – към Кабиле (Ямбол) и през Балкана – към Елена и Търново, който се е ползвал до 30-те години на миналия век, когато митницата е преместена в с.Капитан Андреево.
Букелон е наново построена от византийците,
за да защитава пътя към Одрин и Константинопол. През 912 г. крепостта е превзета и разрушена от хан Крум. Името й фигурира в триумфалния надпис в столицата Плиска.
Две столетия по-късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Тя е иззидана с ломени камъни, споени с бял хоросан, а четири пояса от печени тухли украсяват фасадата й. Централната част представлява кула с правоъгълен план, в която са били жилищните помещения. На изток от нея е прилепена полукръгла секция, а на запад втора – тясна, издължена, с многоъгълна форма. Имала е два етажа и огромно подземие, както и малък параклис. В полетата край бреговете на река Тунджа през 1205 г. цар Калоян, заедно с куманите, разгромява латините и пленява императора им Бодуен Константинополски (Балдуин Фландърски). Според легендата Балдуин прекарва първите няколко дни от пленничеството си в кулата на Букелон, а чак след това е отведен в столицата Търново. Оттам и местното ѝ наименование – Балдуинова кула.
Букелон споменава и византийският историк Йоан Кантакузин, пишейки за войната през 1323 г. – 1330 г. Крепостта е превзета от цар Михаил Шишман, който е искал да я размени за гр. Созопол при преговорите с император Андроник III Палеонтолог в гр. Одрин.
Според някои данни крепостта е окончателно изоставена около средата на 1600-те години, когато губи стратегическото си значение.
6535 Маточина, България
Благодарение на строителството на оградата по границата
от селото на изток води истинска „магистрала“ –
черният път е разширен, изравнен и утъпкан. Така или иначе, не си струваше за няколкостотин метра да лашкаме колата, така че я оставихме на асфалта.
По пътя вляво има чешма, за която се твърди, че предлага най-добрата вода в околността. Не са необходими някакви особени ориентири, тъй като
крепостта ясно се вижда над селото
Дядо, дошъл да нагледа кошерите си, ни почерпи с пресен мед, от пита. Явно мястото не е много посетено и местните се радват на всеки гост. А и те са останали малко – много запустели и изоставени къщи, типично за региона, в който няма поминък.
Информационните табели са изпочупени, всичко след усвояването на средствата по „социализацията“ е баталясало.
Крепостта се издига на хълма североизточно от селото. Тъй като няма извършени действия по запечатване и укрепване на стените, изкачването до кулата, освен безотговорно, е и опасно.
Крепост Букелон
Според картата, право на юг, на 18 км се намира Одрин. Твърди се, че при хубаво време се виждат минаретата на одринските джамии. Е, времето беше хубаво, видимостта – отлична, но не видяхме Одрин. Може би ни пречеше намиращия се южно баир, на който продължаваше строежа на оградата. Но това не пречи на копипейстърите да тиражират „информацията“!
Одрин зад хоризонта, иначе – ограда по турската граница
Вероятно от кулата е възможно да се види нещо повече, но както казах по-горе, не си струва да рушим или да се пребием за това, въпреки че някогашните зидари са си разбирали от занаята – без покрив, изложен на пек и мраз, вятър и дъжд, градежът седи с векове, големи камъни сякаш „висят“ от порутените ръбове.
На връщане, току до края на селото, има табела „Скална църква“ и черен път вляво, лъкатушещ между нивите. Оставихме тук колата (41.848465, 26.537569) и след около 800 метра стигнахме до църквата. Най-вероятно тя е връстница на крепостта и е издълбана в скалния масив, вероятна кариера, през I – II в., когато християнството е все още религия на бедните и робите, и наказуемо. Възможно е да е ползвана и от богомилите през 10 век, тъй като те са били преследвани като ерес от цар Петър и им е било необходимо скрито и отдалечено място за църковните служби, но това е само хипотеза. Другата версия е, че е направена от монаси-отшелници, също като скалните църкви по Русенски Лом.
През 1915 – 1916 г., поради липса на църква в село Фикел, местни майстори я оборудват с църковна утвар и там са провеждали всички църковни ритуали, а на Спасов ден, на поляната над скалната църква, се е провеждал селският събор.
След построяване на новата църква през 1934 г., скалната църква е изоставена и заменарена. Дълбочината на помещението е 14 метра, слиза се по изсечени в скалата десетина стъпала. Размерът на помещението е около 7 х 10 м, с височина на свода около 5 м.
В дъното има три ниши, образуващи своеобразен иконостас.
Скална църква, с.Маточина
Скалата над църквата е плоска и оттам има хубава гледка към околните баири, границата с Турция и крепостта.
В района има още една интересна скална църква, също предполагаемо от 10-и век. От Маточина се минава през Сладун и преди да се стигне село Михалич се вижда импровизиран паркинг (41.850311, 26.427391) и табела „Скална църква“. В храстите има и саморъчно направена синя табела, информираща ни за „Св. Пантелеймон“. Църквата се намира на около 250 м. оттук. Първо трябва да се изкачите по хълма, а след това има рязко спускане, тъй като църквата е отдолу.
Слиза се по 14 стъпала, намиращи се в открит коридор, постепенно разширяващ се до 5 м. Той, заедно с трите конхи, придава кръстовиден план на църквата.
И тази църква е обявена за културен паметник през 1968 г.
По първоначалния план това беше програмата за деня. Оттук трябваше да се отправим на заслужена почивка към хотела в Любимец. Да, но беше още обяд, как да се затворим в хотела, все пак не сме дошли за това! Решихме да започнем авансово програмата за следващия ден, като се върнем към Източните Родопи. Затова, след като се заредихме със студена (безалкохолна – бля!) бира от разпространена немскоезична търговска верига в Свиленград, се
отправихме към Мезек
Първата гробница, „официално“ открита в българските земи, е в
могилата Малтепе („Иманярската могила“)
край селото. В началото на 20-и в. местният иманяр Ангел Чобана, намира бронзова скулптура на глиган в цял ръст в насипа над могилата, тежаща 177 кг. Уверен, че е пълна със злато, счупил три от краката. Заровил глигана и два от краката, а третия занесъл в Пловдив, за да провери има ли някаква стойност. И така крачето останало в музея в Пловдив.
По-късно Ангел се полакомил и показал глигана на турски офицер (Мезек до 1912 г. е в Турско) и така находката набързо била изнесена към Истанбул. По-късно властите успели да го „убедят“ да продаде и двете скрити крачета срещу малка сума, за да сглобят целия глиган. Години след това българските власти се съгласили да дадат и последното краче, а в замяна получили отливка на глигана, която и до днес се пази в археологическия музей в София. А оригиналния глиган може да видите в археологическия музей в Истанбул в комплект с всичките му крачета.
Могилата край Мезек
още много пъти ставала обект на „любителски“ разкопки. Входът на гробницата бил открит през 1931 година от местни овчари. Докато до новооткритата гробница в Мезек стигнат специалисти, много от намиращите се вътре артефакти били повредени или местата им сменени, така че материалът за проучване бил силно ограничен. Вътре били открити и останки от кости на кон, и човешки тела, но от окислението при отварянето бързо се разпаднали. Първите и основни проучвания на гробницата са извършени от проф. Богдан Филов и д-р Иван Великов.
Мезешката гробница
е най-дългата тракийска гробница в България – близо 32 метра. Тя е съставена от коридор (дромос), дълъг 20 м (този на Александровската гробница е 10 м), две правоъгълни помещения с двускатно покритие и кръгла погребална зала (толос) с кошеровиден купол. Входът, въвеждащ в домоса, е намерен зазидан. Входовете към помещенията са затваряни – съответно първият с каменна плоча, вторият – с еднокрила каменна врата, третият, към толоса – с двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса. В толоса има каменно легло с две странично разположени урни от монолитни каменни блокове. Гробницата е построена от каменни блокове, които не са слепени с хоросан, паснали са перфектно един към друг. Построена е на равно място и след това над нея е издигната могила с 90 м диаметър и 14– 15 м височина, което са около 50 000 м3 земна маса (около 100 000 тона). Могилата е оградена с широк около 5 м. зид (крепида) от големи, добре одялани каменни блокове.
Подът на помещенията в гробницата е покрит с каменни плочи в два реда един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. При тях са намерени забележителни златни накити с филигран, сред които огърлица и обеци, и сребърни монети на Александър III Велики. По намерените монети погребенията са датирани към края на IV в. пр.Хр. Въпреки че е ограбена в древността, в гробницата са открити ценни произведения на тракийската култура – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър (голям трикрак свещник с лампи), украсен с голяма статуетка на танцуващ сатир. Повечето намерени предмети, под формата на холограми, могат да се видят в дромоса.
Засега няма доказана информация кой точно е погребан край Мезек. Но от вида на гробницата и намерените в нея артефакти, се смята, че е била гробница на знатно тракийско семейство, от най-близкото обкръжение на тракийските царе. Гробницата е действала около 70 години и вероятно в нея са извършени между 4 и 6 погребения, като в това число не се броят жените, т.е. общо броят на погребаните е по-голям.
За да се стигне до гробницата от Свиленград се тръгва на запад към Мезек, като преди селото се завива наляво. Стигате до достатъчно голям безплатен паркинг (41.735090, 26.099997), откъдето по украсена с 3D рисунки алея стигате до входа на гробницата. Освен билети за самата гробница, могат да се купят и комбинирани – включващи и посещение на крепостта.
За да се стигне до крепостта трябва да се мине през селото и да се изкачите западно от него, към местността „Калето“. Карайте внимателно – Мезек е посещавана дестинация, най-вече заради бутиковите си винарни, и пийналите (и не само) туристи щъкат като изоглавени!
Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на хан Крум (777 – 803), а според други изследователи – с 300 г. „по-млада“ – от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Въпреки, че е огромна, сравнена с Букелон, името ѝ не е известно. Най-често се приема, че това е „Неутзикон“. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат, но без да се посочва точно местоположение. Лично за мен втората теза е по-достоверна, защото „неутзикон“ не звучи на хан-крумовски, а по-скоро на гръцки.
Има форма на неправилен четириъгълник с размери приблизително 60 на 100 м. Вероятно е охранявала търговския път по поречието на Марица от Пловдив към Одрин. Местоположението ѝ е интересно – намира се на приблизително еднакво разстояние от Константинопол и от София (300 км), Черно и Мраморно море (150 км), Александруполис и Пловдив. Всъщност тези „изследвания“ са доста спекулативни – при повече старание можем да установим, че легендарните с безкрайността на дробната си част числа π (Лудолфово) или е (Неперово) се съдържат на практика навсякъде.
След османското нашествие крепостта губи значението си, въпреки че е била запазена. В началото на 20-и век е използвана за строителен материал за новите турски казарми в Свиленград.
Тя има девет отбранителни кули със заоблена форма и височина над 10 м., като 5 пазят по-уязвимата южна стена. Стените й са изградени от дялан камък, споен с бял хоросан, като от външната страна има три декоративни пояса от червени тухли.
Входът на крепостта е така разположен в извивка на стената, че когато нападателите влязат през него, да попаднат в клопка и да бъдат обстрелвани от всички страни.
На територията на крепостта няма открити останки от сгради, което говори, че най-вероятно не е била с голям гарнизон и е имала по-скоро отбранителни функции за закрила на местното население. В по-нови времена е построен и бункер в източната част, който гледа към „класовия враг“ по онова време – капиталистическите Гърция и Турция.
През 2013 г. са добавени атракции за деца – стрелба с лък, шатри, коне и фигури на хора от епохата на функциониране на крепостта.
Все още беше сравнително рано, но преценихме, че времето няма да ни стигне и за „Глухите камъни“, а и жегата ни беше поизтощила.
Отправихме се към Любимец,
тъй като там единствено намерихме свободни стаи на поносими цени. През лятото районът е гъсто населен от „бедни“ румънски и руски туристи, които преспиват за вечер в нашия „рай“ на стабилността и благоденствието, преди да отидат да почиват като бели хора при гадните гаджали и хитрите гърчоля, които (идиоти такива!) не им смъкват по три кожи и не ги правят зорлен на балами, както се случва на Слънчака напр…
По пътя към града забелязахме
само 1 (словом: един) бостан
в широката околност, на който потен чичко продаваше дините на „бутикови“ цени – 3 – 4 пъти по-скъпо отколкото в Стара Загора. При условие, че всички дини в България са от Любимец (лукът от Сливен, кайсиите от Силистра…), как, аджеба, този бостан успява да задоволи търсенето?!
В бързината не бях забелязал, че в хотела не се допускат домашни любимци. Персоналът беше коректен и вежлив, но непреклонен – кучето трябваше да остане в колата. Правихме разходки из града до към 21:00 – 21.30 ч., но след това трябваше да го оставим на задната седалка. Докато ние се наслаждавахме на климатика, гадинката така бе примряла, че не беше докоснала дори налятата в паничката вода.
Според Репортери без границиБългария продължава да изостава в Индекса за свобода на медиите и е на по-задна позиция от всеки друг член на Европейския съюз. За 2017 г. България заема 111-та позиция (109-та през 2016). Тази новина присъства с големи заглавия на първите страници в някои вестници и отсъства в други.
Докладът отбелязва нещо повече: държавата начело на ротационното председателство на Европейския съвет (до края на юни 2018 г.) е на по-задна позиция в Индекса от държавите от Западните Балкани, някои от които са кандидати за членство в ЕС.
Корупцията и тайните споразумения между медиите, политиците и олигарсите са широко разпространени. Най-прословутото въплъщение на тази аномалия е Дилян Пеевски, бивш шеф на ДАНС и собственик на Нова българска медийна група. Групата му има шест вестника и контролира близо 80% от разпространението на печатните медии.
Към това в доклада се отбелязва, че разпределянето на финансирането от ЕС от страна на правителството към определени медии се осъществява в условия на пълна липса на прозрачност, по същество става дума за подкупване.
Кои са Ню Имидж? Защо купуват половината от дружеството на Пеевски? Ще има ли промяна в редакционната политика на изданията?
Да изчакаме с изводите. Имаше един момент, когато Пеевски пак продаде, изглеждаше, че има ирландец на хоризонта, дори КЗК одобри сделката – но никакъв ирландец не се появи.
Така че когато Пеевски каже, че продава, може да се окаже, че купува. Винаги може да е по-зле, отколкото изглежда, нека да изчакаме с изводите.
В прессъобщение на Европейската комисия за резултатите от проведения на 26 април 2018 девети триалог за ревизията на Директива 2010/13/ЕС се обявява, че Европейският парламент, Съветът и Комисията са постигнали политическо съгласие относно основните елементи на ревизията.
Преговорите ще приключат официално през юни, когато Европейският парламент, Съветът и Комисията ще се срещнат, за да финализират и обсъдят последните останали технически подробности на предложението, се казва в съобщението. След официално потвърждаване от Съвета и гласуването в пленарна зала на Европейския парламент новите правила ще трябва да бъдат транспонирани в националните законодателства на държавите.
Прессъобщението очертава какво – според ЕК – е новото в преработената Директива за аудиовизуални медийни услуги (AVMSD):
принципът държава на произход се отнася както до телевизионните оператори, така и до доставчиците на услуги при поискване;
ревизирана защита на непълнолетни срещу вредно съдържание; платформите за споделяне на видеоклипове предвиждат подходящи мерки за защита на непълнолетните;
ревизираната директива се прилага и по отношение на генерираните от потребителите видеоклипове, споделени на платформи, напр. Facebook, когато предоставянето на аудиовизуално съдържание е основна функционалност на услугата;
ревизирани правила срещу речта на омразата и провокации към терористични престъпления; правилата ще се прилагат и за платформи за споделяне на видео;
най-малко 30% европейското съдържание в нелинейни услуги ;
либерализация по отношение на тв реклама – продължителност до 20% от времето за излъчване между 6:00 и 18:00 часа, при това вместо 12 минути на час (сега) – свободно решение на тв оператори кога да показват реклами през целия ден;
регулаторите – правно обособени и функционално независими от правителството и всеки друг публичен или частен орган.
Прессъобщението за резултата от триалога е публично, актуалното състояние на проекта за директива – не.
Според прессъобщението на сайта на ЕП след политическото споразумение текстът ще трябва да бъде гласуван от Комисията по култура и образование, която води преговорите от страна на ЕП. Гласуването в пленарна зала за одобряване на новите правила вероятно ще се проведе през септември.
Има и други интересни моменти, например относно прозрачност на собствеността на медиите, но текстовете все още не са окончателни.
Като за начало – селата Маточина, Михалич и Мезек. Приятно четене:
