В Държавен вестник от 20 април 2018 г. е обнародвано решение за изменение на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ДВ, бр. 35 от 2017 г.):
Народното събрание на основание чл. 86, ал. 1 от Конституцията на Република България и § 1, ал. 1 от допълнителните разпоредби на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание
РЕШИ:
Параграф единствен. Параграф 10 от заключителните разпоредби се изменя така:
„§ 10. (1) Член 118 не се прилага от 1 юли 2017 г. до 31 декември 2018 г.*
(2) Постоянните комисии, с изключение на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, изработват по компетентност своите предложения за Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г., като вземат предвид публикуваната Работна програма на Европейската комисия за 2018 г.
Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, като взема предвид и предложенията на другите постоянни комисии, изработва проект на Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г.
Годишната работна програма съдържа списък на проектите на актове на институциите на Европейския съюз, по които Народното събрание осъществява наблюдение и контрол.
Проектът на Годишната работна програма се обсъжда и приема от Народното събрание. Председателят на Народното събрание изпраща на Министерския съвет приетата Годишна работна програма.
При нововъзникнали обстоятелства Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да предлага по своя инициатива или по предложение на други постоянни комисии допълнения в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз за 2018 г., които се приемат по реда на изречения второ, трето и четвърто. Членове 119, 120 и 121 се прилагат съответно.
(3) Министерският съвет внася в Народното събрание за сведение и други документи, свързани с провеждането на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г.“
*
Чл.118 от ПОДНС гласи:
Чл. 118. (1) Министерският съвет внася в Народното събрание приетата от него Годишна програма за участие на Република България в процеса на вземане на решения на Европейския съюз в 7-дневен срок от приемането и.
(2) Председателят на Народното събрание разпределя годишната програма по ал. 1 на постоянните комисии. В триседмичен срок от получаването и постоянните комисии, с изключение на Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, изработват своите предложения за Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз, като вземат предвид и Работната програма на Европейската комисия за съответната година.
(3) В 14-дневен срок от изтичането на срока по ал. 2 Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове, като взема предвид и предложенията на другите постоянни комисии, изработва проект на Годишна работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз. Годишната работна програма съдържа списък на проектите на актове на институциите на Европейския съюз, по които Народното събрание осъществява наблюдение и контрол. Проектът на годишната работна програма се обсъжда и приема от Народното събрание.
(4) Председателят на Народното събрание изпраща на Министерския съвет приетата годишна работна програма по ал. 3.
(5) При нововъзникнали обстоятелства Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове може да предлага по своя инициатива или по предложение на други постоянни комисии допълнения в Годишната работна програма на Народното събрание по въпросите на Европейския съюз, които се приемат по реда на ал. 3.
Пътува се около 90 мин. В едната посока. Но преди това закуската.
В зависимост от това колко рано ще тръгваме за дневните обиколки преценявам кога да слизам за закуска и колко храна мога да си взема. За днес тръгването е за 9:00 ч. Така че мога спокойно да си похапна от 7 до 8:40 ч, след това да си взема нещата за деня – видеокамера, телефони за снимки, таблет за навигация и бинокъл да гледам небостъргачите. Макар, че бинокъла съм ползвал съвсем малко време защото повечето неща за гледане остават под носа ми… И на една ръка разстояние…
Дрънкулките по волана и скоростния лост на шофьора на автобуса – пакистанец, с който обикаляхме
Минахме през периферията на Дубай – до края на линията на червеното метро. Тук са разположени офиси и представителства на корпорации и световни марки – Сименс, Майкрософт, на марки коли и т.н.
Само преди 80 години Абу Даби не е много повече от рибарско пристанище,
кацнало върху един остров в непосредствена близост до континента, известно с ловците си на перли.
Днес Абу Даби – столицата на Емирствата
се усеща като лежерна омая на бял пясък, тюркоазени води, подреденост и блестящи архитектурни постижения.
От тук е входа за пистата на Формула 1
Разглеждаме около входа за пистата на Формула 1
Преди да стигнем дотук, посещаваме мястото, където се намира
пистата за Гран При на Формула 1 на остров Яс
Тук някъде е и развлекателния парк (Ferrari World), но за него нямахме време. За малкото време, около 40 мин, през което сме при пистата на Формула 1 само виждам къде се намира. Наоколо има много места за похапване, за сладолед и кафе. Също на няколко места имаше ретро автомобили, които можах само да снимам.
По един сладолед, една бърза обиколка (без да се влиза навътре към същината на всичко това), защото за да се види всичко трябват поне три часа. Над сградата прелитат много ниско самолети със спуснати колесници, защото то е почти до летището в Абу Даби.
Следва посещение на
традиционно селище (Heritage Village)
– За любопитните ето клип от интернет:
?
Тук са показани художествени занаяти и други интересни неща, свързани с поминъка на хората от онова време.
Разходка из Heritage Village
От тук се излиза на малък плаж на който има палми и на едно място през листата между две палми се вижда залива – от другата му страна е Абу Даби с големите небостъргачи.
Има един удивително наклонен небостъргач (с по-голям наклон от кулата в Пиза), който се вижда от магистралата по която минахме до тук като силует.
След това ни заведоха на един Мол Яс –
MARINA MALL (Yas Island)
Тук имахме време за обяд, което мина много бързо. Докато обиколя мола, докато си избера къде да ям, докато си изям храната и то времето минало. Тук в единия край вътре в мола имаше концертна зала – със сцена, места за сядане и озвучителни уредби. И в този мол може да се загуби човек – от къде влиза, през къде минава и губи представа…
Концертна зала в мола Яс Марина
Зад мола имаше едно голямо виенско колело, за което също нямах време.
Идеалната форма на обиколката за деня
според мен би била така:
който иска да остане на пистата на Формула 1;
който иска в мола на Яс;
който иска – на плажа в Абу Даби, покрай който минахме и
който иска да отиде до Джамията „Шейх Зайед”.
И на връщане по същия път да ни съберат обратно. Така всеки би могъл да види поне едно, но както трябва… А ние на тагадък – тук половин час, там час, на традиционното селище 40 мин, после в една работилница за килими 30 мин, където видяхме различни по форма и изработка килими със златни нишки, скъпоценни камъни и други произведения на изкуството на баснословни цени. Но разбира се аз нищо не си купих – само си загубих времето.
И чак накрая към 16 ч – отиваме в джамията
Шейх Зайед
– за тогава имахме резервация. И там час и половина…
Голяма джамия, смаях се
На входа пак скенери, проверки. Всички забулени и боси. Мрамора излъскан до блясък. Следва мястото, където си оставяме обувките на едни рафтове и запомняме на кой номер ги слагаме…. Ама си вземах само чорапите, да не ми стане студено бос по мрамора… (Тук се сетих за едно нещо, за което само при мисълта ми стана много смешно – От България си бях купил чисто нови обувки за топлото време тук. Но за трите дена дотук се измъчих с тях – заболяха ме краката. И си мислех дали не мога на връщане вместо моите обувки да си взема някои други – по-удобни – маратонки например…..). Така си мислех – кой ще разбере… Е, не го направих разбира се – моите си ми обувки си ме чакаха там на връщане.
Джамия Шейх Зайед в Абу Даби
Минахме навсякъде, стъпихме на най-големия килим в света.
Джамия Шейх Зайед в Абу Даби
е най-голямата в Обединените арабски емирства и осмата по големина в света. Храмът носи името на първият президент на ОАЕ шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян, посветил живота си в изграждането ѝ и погребан в нея. За любопитните ето линк от интернет:
Голямата джамия в Абу Даби е носителка и на няколко световни рекорда. Сред тях е за най-голям килим – 5 627 кв.м. Изтъкан е от около 1 200 тъкачи, 20 техници и 30 работници. Тежи 47 тона, от които 35 са вълна и 12 памук, а възелчетата в рамките му са приблизително 2 268 милиарда.
Най-тежкия полилей в джамията в Абу Даби ( тежал около 12 тона – аз не вярвам)
Видяхме и най-големия полилей – казват че тежи около 12 тона.
О, много приятно беше на бос крак по този мек килим. По цялата дължина на килима има нещо като прави ленти, под килима релефно изпъкващи. Все едно че килима е съставен от отделни части и по тези ленти е бил сглобен. Но ни обясняват, че това било направено с цел по тях молещите се да се ориентират така, че като се разположат там да бъдат подредени по права линия…
След всичко това, което видяхме бяхме свободни и аз бързах обратно към изхода, защото имах крещяща малка нужда – на бегом, бос по студения в сянката мрамор – даже нямах време да отида до обувките си. Направо през навалицата и към ескалатора надолу. Някъде там ме спря служител по чистотата и хигиената и ми показа от къде да си взема чехли с които да продължа напред. После чехлите се оставят на специално място и тогава отидох за обувките си.
Оттам към изхода през магазина за сувенири. И там разгледах набързо и си вземах една чаша за кафе за спомен от Абу Даби и чакам да се съберем за автобуса. И обратно в хотела, като не пропуснахме да се набутаме във
вечерния трафик по магистралата за Дубай
Седем – осем ленти натам, насам, пътни възли, детелини, както си трябва, а колите карат бързо, даже и катастрофи видяхме (това е общото с България – бързото каране и катастрофите).
На няколко места в Дубай на някои кръстовища има едни малки светофари, разположени по-ниско от нормалните. Питахме се защо това е така. Отговора, който получихме беше, че богатите емирати, които карат спортни коли, които са по-ниски от другите (колите де), да могат да виждат светофарите, без да се напрягат и да гледат нависоко…
Прибираме се. Търся си картата за стаята – няма я… Сетих се, че сутринта я забравих в асансьора… Дават ми друга…
Прибирам се в стаята, оставям си нещата, вземам си само таблета и телефона и отивам да
разгледам мола срещу хотела – „Mall Deira City Centre“
Отвън изглежда малък мол, ама и там може да се загуби човек. Първата вечер го обиколих отвън. Безкрайна редица от колони, оформящи в основата му паркинг, който на няколко нива стига п
очти до горе. А какво има в този мол, ще разберете следващия път…
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Колкото и да е невероятно, в Абу Даби има и много изгодни възможности за преспиване:
Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.
Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.
Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.
Индексът за устойчивост на медиите на IREX за 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.
Свобода на изразяване:
Критика на правителството обичайно не води до репресии, но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).
Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – вкл. връзката му с фигура от организираната престъпност.
По отношение на речта на омразата се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството оправомощава някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.
Преса и медийна свобода:
Според “Репортери без граници” от 2017 г. пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството – което води до ефект на подкупване: да са снизходителни в отразяването на политиците или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.
Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на икономическо и политическо влияние.
На 21 март издателите на Прас Прес подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявяват, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.
Насилие и тормоз:
Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.
Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение медиите, които интерпретират думите му като заплашване.
Цензуриране или ограничения на съдържанието:
Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор излага друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.
Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).
разположен на десния бряг на Сена. Името му идва от блатата, които някога са се намирали на това място. Тяхното пресушаване е започнало още през ХІІІ век от рицарите тамплиери, но наводненията са били чести и след това. Днес това е богат квартал с архитектура от ХVІІ век, с много музеи, галерии, църкви, градини.
На
площад де Вож – Place des Vosges,
най-старият в града, се е намирала резиденцията на френските крале – дворецът Турнел – преди прехвърлянето им в Лувъра. Сградите са били еднотипни, като само две са се различавали от останалите – тази от южната страна била за краля, а от северната – за кралицата. Казват, че Анри ІV собственоръчно начертал плана и заповядал дворците да не се делят между наследниците, а да се предават от баща на най-големия син. Може би това е помогнало ансамбълът да се съхрани в първоначалния си вид до наши дни. Градината в центъра на площада е оградена в липи, подрязани в идеална геометрична форма.
През началото на ХVІІ век са построени 36 големи къщи с аркади, които затварят цялото открито пространство. Днес под колонадите има изложбени зали, галерии, ресторанти.
Един от най-известните обитатели на площад Де Вож е Виктор Юго,
живял на №6, който именно тук написва голяма част от „Клетниците“.
На №1 е родена френската писателка Мадам де Савинье,
на №7 е живял Сюли, министър на Анри ІV,
а №8 – поетите Теофил Готие и Алфонс Доде.
На №11 се е подвизавала куртизанката Марион Делорм, за която за писали Алфред дьо Вини, Виктор Юго и Александър Дюма (смята се, че мадам Делорм е прототипът на Миледи от „Тримата мускетари“ и затова не случайно Дюма-баща я „заселва“ в дом №6).
На №21 е живял кардинал дьо Ришельо, а после там се е настанил Жорж Сименон;
на №23 – постимпресионистът Жорж Дюфреноа…
Каква компания!
Днес в Маре се намират центърът Помпиду, музеят на Пикасо, музеят на Виктор Юго, музеят на историята на Франция. По-голямата част от тях оставихме с думите: „следващия път“.
А след това така се загубихме, че разходката стана още по-приятна. Попаднахме на една от улиците на квартала, която беше с магазини за всякакви храни – плодове, сирена, риба, месо, сладкиши, хляб… кафенета, ресторанти с всякакъв вид кухня. Жалко че дните не са по-дълги!
През Маре минахме и на следващия ден.
Но първо
Площад Вандом
Този прочут площад получава името си от намиращия се някога тук дворец на Сезар дьо Вандом, извънбрачен син на Анри ІV и Габриел д`Естре. Заобикалящите го здания са построени в началото на ХVІІІ век
8221!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В центъра на площада се издига колона, излята от пленените в битката при Аустерлиц оръдия и изпълнена по образец на Траяновата колона в Рим. Увенчана е с фигурата на Наполеон в дрехите на римски император.
Днес на площада се намира Министерството на правосъдието, хотел „Риц“, където са отсядали Грета Гарбо, Чарли Чаплин, Марсел Пруст, Хемингуей…
… офиси и магазини на едни от най-престижните фирми като „Ван Клийф & Арпелс“ (Van Cleef & Arples), „Шоме“ (Chaumet), „Бушрон“ (Boucheron), „Тифани“ (Tiffany), „Луи Вюитон“ (Louis Vuitton),
„Луи Вюитон“ (Louis Vuitton)
„Картие“ (Cartier)
„Ролекс“ (Rolex)
Площадът е бил терен за заснемането на много филми и ако искате да го „видите предварително“, можете да гледате „Следобедна любов“ с Одри Хепбърн и Гари Купър, или „Червеният кръг“ с Ален Делон, Бурвил, Ив Монтан, или „Площад Вандом“ с Катрин Деньов.
Наблизо е
площад Place de la Madeleine или наричан още Мадлената,
с църквата Sainte Marie-Madeleine, която се вижда в дъното на кадъра.
Оттам, тръгвайки на север, стигате до булевард Хаусман и
прочутия магазин Printemps Haussmannс
фигурите на четирите сезона на фасадата си. На неговите седем етажа са разположени магазини за дамско и мъжко облекло, козметика, модни аксесоари, обзавеждане, но най-хубавото е, че с асансьора можете да се качите на покрива му и да погледате Париж от високо.
Наблизо е и
прочутият GaleriesLafayette
Спускайки се на югоизток, стигаме до
Palais Garnier или, казано по-популярно, Операта
8 Rue Scribe, 75009 Paris, Франция
Там през деня може да се влезе с екскурзовод, но ние решихме да отидем като зрители.
Операта
Парадното стълбище, водещо към фоайетата и балконите. В основата му има бронзови фигури, държащи букети от светлина. Само колко филми са снимани тук!
Над него, на тавана, са изобразени различни музикални алегории.
Оникс, мрамор, стенописи, картини, медни фигури… В едно от страничните фоайета, така нареченото „танцувално“, някои от балетистите загряваха, така както са го правили преди 150 години. Това също е част от представлението.
И залата!
Пет нива в червени и златни тонове и кристални полилеи. И почти 2000 седящи места.
Залата
Таванът на Марк Шагал,
рисуван през 1964 г. За да се изследва тази удивителна стенопис се изисква време, добро зрение или поне бинокъл. Разделен е на пет сектора – бял, зелен, син, жълт, червен. Всеки един е със сюжет от класическа опера или балет, като сред тях са вмъкнати и емблематични за Париж паметници – Триумфалната арка, Айфеловата кула, Операта.
Таванът
Залата с огледалата или наричана още Театралното фоайе
От нея се излиза за балконите с изглед в посока Лувър. Таванът е изписан със сюжети от музикалната история, а огледалата и прозорците дават усещане за още по-голям простор.
Залата с огледалата или наричана още Театралното фоайе
Днес Йорданка ще ни разкаже прекрасната история за пролетта, птичките и пчеличките на абатство Бъкфаст, нейде из мъгливия ужким Албион. „Птички“ казах ли? Да? Не, грешка на езика – няма птички, но пчели има като за световно!
Приятно четене и помнете, където и да се намирате оставете името си за хубав спомен – всеки от вас представя нас, нека бъде с добро:
– наумял ли си нещо го преследвал до край, независимо какво това струвало на всички и всичко около него. Отгоре на това бил бездарен финансист и заварената в началото на царуването му пълна държавна хазна се топяла скоростно и неумолимо под напора на кралските му прищевки, обратно пропорционално на личното му тегло. Чудел се денем и нощем как да убие две птички с един камък – куршумите още не били на мода, та да убие с един куршум два заека, а и бил англичанин и не знаел куршумно-заешкия български идиомен израз, за това се наложило да приложи английския еквивалент с птички и камъни. На личния фронт след 18 г. брак и никакви синове му било безобразно додеяло от Катерина Арагонска и искал да се отърве от нея, а и Ан Болейн била вече неудържимо напориста и си била заложила главата, че ще стане кралица (внимавай за какво се молиш, че може и да се сбъдне). На служебния кралски фронт Хенри пък съвсем бил изчерпал и без това нескопосаните си идеи от къде да намира средства за нуждите на държавата (т.е предимно собствените си такива). Не му се щяло да узакони пиратството (т.е. да обложи с данъци) на безбройните англичани, които кръстосвали моретата, кураж за това събрала чак щерка му Елизабет I, та направила Велика Британия това, което е (Елизабет I е английския Симеон, нейното царуване е златния век на острова, браво на пиратите и данъците им). Въртял-сукал Хенри и му дошла (или представители на надигащото се протестантство му подсказали) гениалната идея да сложи ръка на пре-богатите църкви и манастири. Парламентът го подкрепил единодушно, защото на всички било омръзнало папата да събира духовен данък от британците и безнаказано (без данъчно облагане) да изнася паричките към Ватикана. А и морала в тези „духовни“ места бил с лицемерно-пожелателен характер и по-скоро отблъсквал миряните (нищо ново под слънцето, ех?). Хенри бръкнал смело в торбата с осите и през 1534 г. се обявил за глава на новата Англиканска Църква, отнемайки цялата власт над духовния живот на острова (с прилежащите му финансии) от ръцете на папата. Започнала масова „приватизация“ на огромните имоти на църквата и закриване на манастирите с поголовно разпускане на братствата през 1539 г. И до днес из цяла Великобритания се срещат полу-разрушените манастирски сгради, станали туристическа атракция.
Както знаем обаче още от брилянтната формулировка на Хераклит, аксиомна истина в живота е, че „Всичко тече, всичко се променя“. Минали векове и както в наше време вчерашните табута са днешни морални норми, така и тогава вчерашните забрани станали постепенно правила и закони. Монасите, особено католическите, постепенно намерили отново мястото си в обществото на острова, но обикновено живеели в къщи или към църкви.
Има едно много старо и много красиво абатство, което след отслабване на религиозната хватка монаси заселили отново през 1882 г.
Това абатство е много популярно и сред пчеларите в България
мястото, където е живял големия пчелар брат Адам. Моля следвайте дадените в предните две изречения линкове, за да научите повече за него. В този пътепис искам да остане място за отразяване на нашето посещение и състоянието на пчеларството в манастира в момента. Накратко – брат Адам дошъл в абатството на около 12 г. възраст и прекарал живота си тук, както и пътувал по света на места, които да помогнат в работа му за създаване на съвършената пчела. Починал 1996 г. на 99 г. възраст. Негови снимки и кратък разказ за живота му можете да видите на сайта на абатството на английски тук.
Манастирът се намира между Екзетър и Плимът, на ръба на Национален Парк Дартмур. Можете да видите сами на картата, която направих от гугъл за вас, абатството е точно на границата между шосе А 38 и парка, до градчето Ashburton.
Мястото е прекрасно, ако деня е слънчев. Има много посетители, манастирът е действащ. Бенедиктинските монасите работят и пазат мълчание, особено по време на хранене, което само по себе си е под 15 минути (ако не сте бърз в яденето – не сте за това място). Може да се преспи в манастира, ако сте мъж. Има и няколко сгради за спане наоколо, за всеки джоб – от туристическа спалня до самостоятелни апартаменти. Ние лично спахме на друго място, в близък град.
Buckfast Abbey, Buckfastleigh TQ11 0EE, Великобритания
Ето
градините на манастира,
те са компактни и кокетни, с пейки и ниши за усамотяване и размисъл, заградени от високи храсти, по английски квадратни, с арки и сводове зеленина, много грижовно поддържани, пълни с хора почти през цялото време.
В прилежащите сгради има зали за конференции, както и големи площи
класическа английска ливада,
на която сякаш никой никога не е стъпвал. Няма табели „Не гази тревата“. Никой не я гази, макар понякога някой да стъпва, за да се снима или поседне. Проблеми няма, сортът е такъв, че сякаш нищо не се е случило.
В
голямата църква на манастира
цари тишина и ред.
Купелът за кръщение
Патронът на църквата Дева Мария
На маса до входа, определена за каса, са наредени брошури и книги, които да си заплатите сами. Касиери няма. Аз си закупих брошурата за пчеларството в абатството, снимах ви я:
Навсякъде има пейки, има няколко тоалетни, барче, малък ресторант, малка изложбена зала, всичко е много чисто и уютно.
В манастирският магазин има много сувенири на прилични цени, но по-ценното е, че има продукция на братята от манастира. Прави впечатление обаче, че всички пчелни продукти са от кошер на бенедиктинска бъкфаст пчела майка, но не са произведени в манастира.
Сапун с мед, на въженце.
Тестери на кремове. Не миришеха никак добре, което говори, че са без консерванти.
Балсам със зехтин и пчелен восък за лечение на напукана и суха кожа. Сигурна съм, че го има и в България, вероятно под друго име.
Компоти и сиропи от абатството.
Подправки, летен и есенен мед
Полен
Смучещи бонбонки с мед, мед и евкалипт или мед и джоджен
Фъдж приготвен от братята в абатството
Фъдж приготвен от братята в абатството
Братята са много трудолюбиви и постоянно заети
с някаква работа. Самият брат Адам се е трудил неуморно, особено що касае пчеларството. Изминал 100 000 мили през живота си, за да търси и подбира пчели, успял е в начинанието си и създал
много добронамерена и спокойна, отличен производител на мед и отличен събирач на полен. Успехът на брат Адам в самото абатство обаче не бил какъвто бихме очаквали. Той написал 4 книги, грижел се за над 400 кошера до 93г. възраст, но си отишъл огорчен, че няма кой от монасите да наследи изкуството му (никой не е пророк в собственото си село, нали…).
Бъкфаст пчелата се ползва с успех сред пчеларите по цял свят,
а в самото абатство в момента от предишната слава са останали по-малко от 30 кошера разположени на 4 различни места наоколо. Производството на мед не носело нужния доход, според ръководството на манастира. Аз лично мисля, че макар и бенедиктински монаси по призвание и начин на живот – завистта не им е била чужда…
Така или иначе след брат Адам за пчелите се грижел срещу заплата иракския доктор Тхавер Бехнам. Той имал богат опит в поддържането на голям пчелин още от Ирак, а освен медицинското си образование имал и специализация от Германия по патология на пчелите.
Сегашната главна пчеларка на абатството Клеър Денсли
обаче няма много високо мнение за начина му на работа. Тя работи в манастира от девет години насам и е останала да поддържа пчеларството след като са прекратили масовото производство на мед за продажба, освободили са доктора и са оставили кошери само за нуждите на манастира и с образователна цел.
Ние имахме среща с Клеър, за да отидем
да разгледаме подробно един от пчелините
Тя е много мила жена, бивша учителка по изобразително изкуство, сега води курсове по пчеларство за любителите в района, както и работи с деца от всички училища наоколо.
Чакаше ни на вратата, много щастлива, че някой проявява такъв интерес към пчелите на манастира.
Първо разгледахме учебния кошер в офиса. Клеър се вижда наполовина на снимката, опитва се да намери майката, за да ни я покаже.
Това са дупките отстрани, от които Клеър каза, че диша по няколко минути всяка сутрин за здраве.
за да имаме правото да я придружим до мястото, където се грижи за пчелите.
Денят беше доста горещ, но поне на пчелина не печеше много. Там е много спокойно, пълно с ниски, млади овошки. Особено ми хареса една натежала от плод малка мушмула. Не я опитахме, защото не бяха готови, в Англия всичко узрява малко по-късно, но беше много симпатична. Останалите са ябълка, круша, слива, черница и аз лично смятам едното за кайсия (съдейки по листата). Клеър каза, че не знае какво е, може и да е кайсия, но за сега не е давало плод, за да твърди със сигурност.
Следващите снимки са подробен материал за това как Клеър процедира в проверката на кошерите.
Тя практикува много внимателно пчеларство, с голяма любов и нежност към всички пчели.
Работи бавно, разглежда, пипа, мирише и им говори.
Не нарани нито една пчела по време на нашето пребиваване и беше ужилена само веднъж от една заблудена работничка.
Пчелинът
беше много интересно преживяване за нас.
Клеър си е наименовала кошерите според това от къде е майката или кого е наследила. Първият кошер се казва Рози. Клеър остана много доволна от Рози.
Ето две видеа за Рози:
Клеър си сложи малко мед на пръста, за да ни покаже как се хранят
Наблюдавахме възторжено излюпването на нова пчела. Клеър каза, че новата пчела ще се учи няколко дни как да бъде пчела, ще се храни и ще контактува с другите. Тази пчела е момиче и е работничка.
А това е люпилня за момчета. И от тях има нужда в кошера
Клеър каза, че тази година април е бил студен, май и юни много влажни. Повечето кошери са се опитали да се роят, но тя не им е разрешила. Рози се отчете много добре, но втория кошер, който видяхме, Сузи, не беше на висота и се наложи Клеър да го подхранва. Поинтересувах се с какво ги храни и тя ми каза, че ще ми покаже после в офиса палето с бутилки от Германия. Купува храната на едро, за да излезе по-евтино.
Ето две видеа за храненето:
Последен отидохме при кошера от другата страна, който беше сам и безименен.
Безименният кошер
Клеър каза, че не знае още как ще го кръсти, защото бил поръчан от един от приятелите на манастира – пчелар, но тя толкова го харесва този кошер, така добре се справя, че иска да си го остави и да даде на човека някакъв друг. Кралицата на кошера е дъщеря на един от другите кошери, на Емили, така че според традицията на Клеър трябвало името и на този да е нещо, което да показва близостта и приемствеността. Аз се позакашлях ненужно и споменах, че освен очевидните деривати Ема, Ейми или Емилия, може да се избяга от рутината и да се започне наново, да се изгради едно цяло южно крило на този пчелин с ново име…например…Йорданка (съвпадението с моето име е истинска случайност… просто така ми дойде на ума, кехук, кехук, кхм, кхххммм….). Клеър се усмихна под мрежата, но нищо не каза. Е, стуваше си поне да опитам…
Едно наистина кратко видео за този кошер:
Преди да си тръгнем, някак естествено и без да го обсъждаме, Клеър отиде до колата и донесе неизтриваем фулмастер. Отвори го, наименова кошера „Yordanka“, надписа го и даже го загради в сърце.
Разписках се, заръколпясках и я прегърнах от благодарност.
Снимахме се заедно – за моя пътепис и за материалите на пчеларското училище на Клеър. Безценен подарък, направи ме много щастлива. Начало на новото българско пчелно крило „Йорданка“ в един от пчелините на Бъкфаст Аби. Честито на печелившите!
Върнахме се в офиса доволни и въодушевени от прекарания с Клеър следобед. Тя ни направи билков чай с мед и бисквити, поседяхме, приказвахме си. Подари ни едно бурканче с мед от кошерите на пчелина, на който бяхме.
Ние направихме малко, но прилично парично дарение, което не се изисква при такова посещение. То бе неочаквано за Клеър и посрещнато с голяма благодарност от нейна страна –
пчелините на абатството са почти на самоиздръжка
и всеки пенс им е от полза. Тя каза, че с парите ще купят храсти и ще ги засадят около кошерите. Клеър има още един колега Мартин, който идва само два дни в седмицата и не се запознахме с него. И двамата работят предимно от любов към пчелите, реално не печелят особено в парично измерение.
Настоящият игумен е разрешил да има уебсайт на манастира, но не разрешава да се направи фейсбук или туитър страница специално за пчелините. Работят по въпроса да го убедят в силата на социалната медия. Не можахме да преценим – не обича мед, не обича пчеларите, известността на брат Адам още го тормози или някакъв неизвестен мотив го кара да има такова неадекватно отношение. Каквато и да е причината – всичко е временно, ще мине и това, ще се оправят нещата – Клеър е оптимистка.
Освен в манастира – хората биха могли да идват тук на посещение като място на изключителна история на пчеларството. Ние самите трябваше да си уредим това посещение с няколко предварителни имейла, телефонни разговори и специална уговорка. Такива посещения обаче могат да станат постоянна практика и най-важното – срещу заплащане, което да подпомогне дейността. Всичко е въпрос на организация, каквато за момента някак си се потиска. Стискаме им палци нещата да се отпушат и да тръгнат в правилната посока след тези години на стагнация за пчеларството в манастира.
Снимахме всичките пчеларски вещи в офиса, както и храната.
Храната:
И съдържанието от близо:
Много сме доволни от посещението си в Бъкфаст Аби. Особено ни се услади следобеда на пчелина. Мисля, че създадохме едно прекрасно приятелство с Клеър и нейните пчелички. Дано кошер „Йорданка“ се рои, множи и преуспява, дано стане шампион в събирането на мед в района. Дано пуснем български корени на това място. Дано всеки хареса меда ни и ни говорят само с добро. Дано това допринесе за доброто ни име.
Българският мед заслужава това. Независимо къде е направен.
Новини от юни месец
Говорих с Клеър и тя ми каза, че кошер „Йорданка“ е най-добрия им кошер през този сезон! Много е доволна как се развива и ми изпрати снимки, които качвам, за да видите и вие.
Браво, кошер „Йорданка“, само така, представяй ни отлично на Бъкфасткия пчелин за много години напред!
Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.
Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.
Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:
Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:
Като цяло,
Тбилиси остави много положителни впечатления у нас,
дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение
Мцхета
ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.
Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на
храма Свети Цховели – най-важната църква в Грузия
Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:
храм Свети Цховели
Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.
Иначе самият
град Мцхета е с население около 7000 души
и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.
Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.
Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.
Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:
Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.
Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.
След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира
родната къща на съветския фюрер:
Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.
Stalin Ave, Gori, Грузия
Зад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.
Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:
Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:
После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:
Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.
В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.
Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.
Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:
Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:
Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.
Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…
Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…
Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.
беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.
Преди да стигнем Батуми, решихме
да спрем действително на някой плаж,
за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:
Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:
Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.
Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.
Честно казано, не бях чел много за
Батуми
или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.
Доста бяхме изненадани
Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.
Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.
Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.
Въпреки смръчканото време,
решихме да излезем все пак на пешеходна разходка
(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:
Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.
Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:
Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.
Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:
Имаше и не малко образци на безсмислието:
Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:
Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:
Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:
След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея – там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:
Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на – тук практически няма велосипеди.
По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:
Между другото, наричат Батуми „град на любовта“. Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя – Али и Нино:
Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино – грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.
В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати – не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел – примерно хотел Родина в София.
Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим – меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.
Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили – радваше се жената.
На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг – благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3 000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева)
В ресторант Marseille
хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък – само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец – грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.
Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:
Та разделих се с Хуан и продължих по моя път.
В началото върви трудно, но после наклона е в моя посока и постепенно увеличавам скоростта…
…20 км по- късно влизам в
Миделт
Карайки започнах да се притеснявам – от двете ми страни се простират планини, покрити ъс сняг. От едната слязох снощи, другата като че я наближавам…
…пък после и викам, че голяма работа, ако пътя минава оттам ще помръзна малко, пък пак ще стигна до топлото.
Вече в Миделт спирам да направя някоя снимка и ме наобикалят 3 момчета на около 16 – 17 години. Говорим на лош английски /лош от моя страна, отвратителен от тяхна../. Единият вади телефон и моли да се снимат с мен. Ами няма проблеми, обаче няма кой да снима, минават само 3 момичета, едва ги уговарят. Те си вървят и се правят, че не ни виждат и чуват.. Накрая едната се навива, момчетата ме прегръщат и заемат пози. Трябваше да дам и моят фотоапарат, ама на..
Разделяме се и всеки по пътя. Пък аз, срам не срам, си проверявам циповете на джобовете за всеки случай…
Крам си през градчето и чувам „Мосю, мосю..“, не е дете, човек на 30-ина години е, „Не говоря френски“ му викам, а оня пита за английски…ама пък аз хитрея..„Испански“ викам, той пък почва да ми плещи на добър испански. Почва се стандартното- откъде, накъде, защо, а накрая ме кани да посетя магазина му, бил наблизо.
Забутан е в пуста задна уличка. Оставям спокойно колелото отпред и влизам да пия чай. Колелото дори не го заключих, подпрях си го и толкова, изобщо в почти цяло Мароко се чувствах доста спокоен.
Та пием чай и си говорим за какво ли не. По едно време се появяват двама италианци, стари приятели, идващи често насам за по седмица две. Говорят френски, аз испански и не знам как, но се разбираме доста добре.
Предлагат ми да си купя нещо, но не настояват, правят го по-скоро заради принципа. Виждат, че съм с колело и няма как. Макар, ако решите, те могат да ви го изпратят и по пощата.
Потеглям. Пътя прави няколко огромни и безсмислени зигзага из пустинята /безсмислени за мен, да не да съм пътен инженер../, преди да почне пак да се изкачва в планините.
Преди да почне баира спирам да закуся.
В Миделт съм купил хляб и някакъв салам. Не знам от какво е направен, но ви препоръчвам да не го купувате. Гаден е, сух, няма никаква мазнина в него, все едно дъвчите шперплат /шперплат не съм ял, но предполагам, че вкус му е баш такъв../
Изкачването е доста стръмно, но гледките под мен са прекрасни. Преди пътя да се извие към планините спирам да направя някоя снимка…
…и към мен се приближават няколко момичета да погледат чужденеца…
…а малката ми казва, че ако искам може да ги снимам. После пък ми предлага да ме снима, не отказвам. Пита дали имам нещо за ядене, имам само един хляб, вадя го и им го давам.
Продължавам. Подминават ме коли и камиони, една от колите е спряла на едно уширение пред мен, шофьора е излязъл и пуши. Приближавам се, а човека хвърля фаса, бърка в колата и ме пресреща. Подава ми бутилка минерална вода и торбичка с кекс и нещо, което се оказва подобно на нашите банички, но без сирене. „Това е за теб, от мен и семейството ми“ вика, а от колата две жени ми махат с ръка. Придържа ми колелото, за да мога по-лесно да ги прибера.
„Снимай ме за да не ме забравиш“ казва, няма начин да те забравя Ясуф Бени Хасан. Това не е нещо, лесно за забравяне.
Кока Кола край пътя
Въртя педалите и ме избиват сълзи от жеста. Гледам насреща бутилка кока кола сложена на камък…ба.. викам взе да ми се привижда нещо… а то се оказаха даже 2… А зад една скала седнало едно момче на завет, върти търговийка явно. После видях на още 2 – 3 места застанали в засада..
И тук се обичат по скалите, но местният Амур е по-опасен – зарязал е стрелите и направо със сабята дамаскиня…Нема бегане брат… Пък и испански знае ей, учен е…
По някоето време решавам, че съм уморен и гладен и спирам за да хапна подарената храна. Сядам на завет зад една скала, слънцето припича приятно, а храната си е вкусна…
…пък и гледката си струва. Изобщо идилия.
Почивката ми се отрази добре и малко по-късно стигнах
най-високата точка на прохода
Отдъхнах си, снега остава на по- високото. Все пак обличам якето /цял ен карам по къс ръкав/, защото започва спускане, изпотен съм, предполагам ще захладнее.
Спускам се с около 70 км/ч. Спускам се така в продължение на 2 – 3 километра, завоите са леки и въпреки това пътната помощ вади кола от канавката – леки, ама някои не могат да ги вземат.
постепенно наклона намаля, съответно скоростта ми, въпреки това се движа с около 30 км/ч без да въртя педали. Мен си ме урежда както и да го погледнеш. Не ми се спира, ще убия инерцията, затова снимам в движение, пък каквото излезе.
Гледам планините и се чудя дали те не са дали идеята за външният вид на капитан Барбоса от „Карибски пирати“… Тези склонове силно напомнят на „брадата“ му…
Мислех, че ще трябва пак да изкачвам тези баири, но пътя се изви покрай тях и продължи да се спуска.
Пътят ме хипнотизира, слънцето е слязло ниско и лъчите му се отразяват от малките камъчета в асфалта. Получава се ефекта на преминаване в хиперпространството от фантастичните филми… аз преминавам в пространството на дървената философия… ама без това почти по цял ден съм в него, щот това да караш с часове и сам колело е много философска работа. Колко качествена е философията си е съвсем друга тема.
Прелитам през някакво малко кално селце. Нямат си даже и магазин. Ама излъскана джамия със щъркел си имат. Да живее религията, ще нахрани и гладните!
Отново се надбягвам със слънцето. От Миделт насам не съм видял нито един хотел, нито един къмпинг. Излизам от поредната котловина през пролом, изкопан от преминаващата река. Спирам за снимка и се заговарям с намиращият се наблизо местен. Не говори английски, но ми обяснява, че най-близкият хотел е в Er Rich.
Пътя минава покрай града, без да навлиза в него. Двоумя се дали да търся хотел там или да продължа. На 6 – 7 км пред мен е друг, известен, планински пролом, споменаха ми, че има и оста къмпинги. Накрая се отказвам, минава 6 часа, няма смисъл пак по тъмното да се трепя.
Хотел намирам относително лесно. Спирам до едно кръстовище с табели за хотел в двете посоки и се чудя накъде да поема. Приближава се случаен минувач и ме пита търся ли нещо и ми сочи хотел на 200м зад мен, бил хубав, и си заминава.
Цените са твърди – за човек 75 дирхама в двойна стая, ако сте двама – по 50.
Т.е. за 7,50€ /или за по 5 € ако сте двама/ получих стая с тераска, собствен санитарен възел и общо салонче на етажа /общо бяха 5 стаи на етажа мисля/. А имаше и гореща вода! Как да се оплаче човек ми кажи…
През нощта се будя, че ми е студено, придърпвам още едно одеяло от съседното легло и заспивам отново. Будя се чак след 9 и осъзнавам, че съм оставил открехната вратата към терасата… затова толкоз студено било… Мързеливо нахлузвам хотелските чехли /мои си не носих – друга грешка за поправяне следващият път/ и слизам в заведението да пия кафе. Не бързам изобщо.
Бавно си стягам багажа и лека полека потеглям.
Местен келнер ми събра погледа – момчето кара колелото над километър подноса с чай….
В началото пътя спори, редят се километри и гледки. Наоколо всичко е пустинно.
Основните цветове са червено кафяви. Селцата често се различават само заради правилните форми на къщите.
Мароко е страна на контрасти. Ето ви и жив пример – отляво пустиня, отдясно зелени градини…и така.
Постепенно пътя се издига и приближавам
„Gorges du Ziz“– пролома на река Зиз
сиреч. Гигантски планински пролом.
Още в началото ме спира момче, предлага ми да купя малка камила, направена от палмово листо. Иска 5 дирхама, но имам само 3, съжалявам. И за 3 ставало…е пък взех я, симпатяга беше.
Друго като видя, че купувм се изтърси и почна да ми дотяга да купя друга камила, или жабка, или змия.. Досада.. То и това се чудя защо го взех, че нямам къде да го нося, без да го смачкам…
Продължавам нагоре и нещо се чупи…
Оказва се, че едното от еластичните въжета не е издържало, неприятното е, че се е увило плътно около венците. Доста ми е трудно да си напъхам пръстите и да го издърпам. Притичва едно момче, въртеше се нещо наоколо, и с негова помощ за 5 минути съм готов. Нищо не ми иска, просто поздравява и изчезва. Питам го за името му, просто да го запомня, за съжаление не го записвам на момента и го забравям.
Проломът е красив, особено ако си падаш по гол камънак
Радвам се, че не продължих снощи, хотели и къмпинги има, но са много нарядко и на доста километри от града, а и един от друг.
От време навреме се срещат зелени оазиси и малки селца, изникнали като че ли от земята.
По пътя продават фурми. Спирам и питам за цената – 50 дирхама кутията. „Нямаш ли по-малки?“ питам, „Само 20 дирхама имам…“ Сочи ми една кошница с насипни и пита за торбичка, дадох му и той напълни.
Fleuve de Ziz, Мароко
Ама така напълни, че в торбичката имаше повече фурми, отколкото в кутиите..
Пътя продължава да се вие нагоре/ надолу, но асфалта е нов и се кара лесно.
Сипал съм си малко фурми в джоба на чантичката пред мен, въртя си педалите, хапвам ги и се наслаждавам на гледката.
Подминавам малко селце и почва стръмно изкачване. Над час и половина се влача с 4 – 5 км/ч. Сещам се за онзи разбирач в една фейсбук група, дето ми разправяше, че един велотурист ще предпочете да е с 4 – 5 кг по лек, вместо да има вгрден електромотор, зареждащ се на спусканият и при въртене на равно, подпомагайки изкачването на баирите… Аланкоолу, я ела ми го обясни сега какво бих предпочел.. Ама на, разбирачи.
Разминавам се с пешеходец, възрастен мъж, мароканец. Натоварил се с един голям вързоп, пътува явно. Пита ме дали имам вода, спирам и му давам направо бутилка с вода, имам още 2 заредени в багажа. Очите му светват, спира и си вади храна от багажа, явно само е чакал водица да намери.
Обещавам си, че ако от високото се вижда Ерачидия, то ще спра да си направя едно кафе.
За съжаление се вижда само един голям гьол. Решавам да не спирам, пие ми се кафе, но нямам никакви марокански пари и ако не стигна до града да обменя- кофти.
Пък и езерото странно такова едно- толкова много вода, а наоколо ни грам зеленина… Точно като кален гьол… Пътя го обикаля с поредица от стръмни спускания и изкачвания.
Към 4 стигам до града и решавам да нощувам тук. Вярно, има още време до мръкване, но съм уморен.
Срещу това получавам стая, чиято врата не се заключва, вратата на терасата не съвпада с касата, та зеят процепи по един пръст, обща тоалетна и баня без топла вода. Но пък е евтино, няма мрънкаме излишно ся.
Излизам да се поразходя по улиците и да си купя храна. Оказвам се насред техен уличен пазар – също като нашите базари навремето, само дето по-мръсно и шумно. И като казвам шумно _ не си играят хората, всеки се дере с пълно гърло, хвалейки стоката си.
Измъквам се от лудницата и се приближавам до малък магазин да купя хляб – 2,30 дирхама за брой…този луд ли е…на 20 метра по нататък го купувам за 1,50 дирхама.
Тръгнах да се разхождам с намерението да намеря кафетерия с интернет и да пия един чай..
…и случайно попадам на местният покрит базар. Без да се мая се пъхам вътре.
Купувам подправки и зеленчуци и се засилвам да избера шал за подарък. Тук вече се почувствах малко странно..
Намерих аз едно магазинче, забутано в един ъгъл и се приближавам да видя какво има. Продавачката, младо момиче на 20 – 25 години, ме гледа странно. Харесах си шал, соча го и питам колко струва, а тя вместо да ми отговори, вади нужната сума и ми показва. Добре, вадя пари, докато тя го сваля и и плащам. А тя взима парите, все така без да ми говори, и ми връща рестото, като го пуска отвисоко в дланта ми в опит да не ме докосне… Култура и различия..
Сядам да пия чай и обмислям утрешният маршрут. Бях решил съм да не заобикалям през Мерзуга, а да хвана направо за Оурзазат. Искаше ми се да видя пясъчните дюни, но ще ми удължи пътя с минимум 2 дни, а не ми е иска, заради намалелите финанси. Обаче разбрах, че моя позната е отседнала там за 2 седмици и в последният момент промених отново посоката.
Дава ми телефона на хазяина си, обясни че за цената е голямо пазарене. Аз направо го питам има ли място за 50 дирхама, а той вика че има, да съм се обадил, когато пристигна. До там са 135 км, така че се прибрах да си сготвя, наспя и Мерзуга да ме чака!
За непосветените – това е залив, на около час от Ханой. Известен е с изумрудено зелените си води, варовиковите острови, с които е изпъстрен и не на последно място, водните селища.
Водното селище, това са няколко завързани лодки, на които местните оформят къщите си.
Но, поред. Докато пътувахме от Ханой за Ха Лонг, господин Ха ни запозна по-подробно с новата история на Виетнам, с тяхната гледна точка за Виетнамската война /американската всички я знаем/, за социализма и нещата в държавата като цяло.
Направи ми силно впечатление, че макар той да е роден по време на войната, не показа някаква неприязън или враждебност към американците. От това, което чухме, оставам с впечатление, че те недолюбват американците, но имат по-лоши чувства спрямо французите, заради ужасните спомени от колониално време, които последните са оставили. А и … доларите винаги помагат.
На път за залива Халонг на вкараха в капана на поредните центрове за сувенири.
Бая долари отекоха там. Хубавото е, че в тези центрове работят хора в неравностойно положение. Инвалиди и с други увреждания. Изработват сувенирите, продават ги, и печалбата е за тях. Държавата, разбира се, прибира някаква комисионна. Тъй като тези хора си бяха там и можехме да наблюдаваме как си изработват нещата, всички си купихме по нещо, а някои от нас дадоха и повече, отколкото първоначално бяха възнамерявали.
За тези, които биха искали да купуват
сувенири от Виетнам:
повечето туристи купуват прочутата
змийска ракия
В същността си, това е оризова ракия, в шишето на която, предварително има поставени изсушени кобра и скорпион. Този ансамбъл се залива с оризовата ракия и така се пие. Ужас! Имаше хора, които не просто си купиха за сувенир, ами го и пробваха това нещо! Брррр!!! На ужасената ми физиономия, девойката, която ни развеждаше обясни, че тази ракия може да се ползва и за разтривки. Змийската отрова действала много добре на болки в гърба! От това не купих, признавам. Даже идеята да го сложа в куфара ме ужасяваше.
Змийска ракия
Друго, което можете да си вземете, е
кафето Лувак
Това е едно от най-скъпите кафета в света. Нали се сещате за малките, подобни на пор животинки, които ядат кафеените зърна и след това ги … изакват цели. Е, от това се прави кафето Лувак. 100 глама за около 25 долара купих. Но е
забележително кафе
Вземете си, ако можете да се абстрахирате от начина на производство 🙂
Виетнам също има много добро и качествено производство на коприна и ферми за перли. С добро качество са и са на разумни цени. В центъра за перли искрено се зарадвах, че си бях оставила кредитната карта в автобуса, а нямахме време да ида да я взема.
След набега над сувенирите, се натоварихме на корабче в залива Халонг. Идеята на цялата тази екскурзия е следната: натоварват ви на корабче, на което прекарвате 24 часа, докато те ви разхождат из залива.
Заливът Халонг е обявен за едно от най-красивите места на планетата
И с право. Километри изумрудено зелена вода. На снимките изглежда сякаш е допълнително обработвано, за да се постигне такъв цвят. Оказа се истина. Изумрудено зелено! Невероятно красиво и спокойно място!
Залив Халонг
Имахме късмет да случим ясно време, което направи деня още по-изумителен. Изкарахме един много приятен ден на палубата, правейки слънчеви бани, докато от София завистливо ме уведомяваха, за количеството сняг наваляло за първи път тази зима!
По програма имахме разходка, до така наречените
водни селища
Както казах и по-горе, това са селища на местни рибари, които живеят на лодките си. С течение на времето са се оформили като острови от лодки, на които те живеят. Като ви казвам селища, имам предвид буквално! Направили са си къщи, имат си ток /от генератори/, карат им вода от сушата. Е, доста е … натурално, разбира се. Даже и ферма с … онази порода кучета си имаха!
Селище във водата
Виетнамче
Вечерта ние, заедно с останалите кораби за този ден
спряхме в средата на залива и там нощувахме
На следващата сутрин ни разходиха из така наречената
Пещера на чудесата
Това е пещера, образувала се в един от най-големите варовикови острова в залива. Дори и по нашите разбирания за голяма пещера, си беше … голяма. Тъй като целият остров е от варовик, вътре е пълно с всякакви причудливи образования, неизброимо количество сталактити, сталагмити и сталактони. Най-интересното е, че се е образувала на доста голяма височина на острова и когато излязохме от нея, открихме удивителната гледка, която се резкриваше към целия залив оттам.
Кораби в залива Халонг
След едни много приятни 24 часа на кораба в залива Халонг ни натоварихе по автобусите и след още един бърз набег над фермата за перли се отправихме отново към летището на Ханой, за да хванем полет до следващата ни спирка:
Хо Ши Мин
или както е по-известен от миналото –
Сайгон
Хо Ши Мин е най-големият град на Виетнам – 11 милиона жители. Намира се в делтата на река Меконг. На около 1600 км на юг от Ханой. Преди обединението от 1976 г. Сайгон е бил столица на Южен Виетнам. Когато комунистите на Хо Ши Мин го превземат, сменят името на … очевидно, Хо Ши Мин. 🙂 И въпреки ужасните репресии, които са последвали към местните жители, градът е запазил доста от … „капиталистическото“ си наследство.
Местните си го наричат Сайгон
и на практика единствения начин, да се сетите, че сте в Хо Ши Мин, е да се опитате да изпратите писмо по пощата. Напишете ли Сайгон, писмото Ви няма да замине. Оттам нататък … Сайгон е напълно достатъчно за всички около Вас.
Също така много силно впечатление прави, че в тази част на страната
видимото присъствие на другаря Хо Ши Мин от портрети и паметници е сведено до мунимум
В Ханой имаше портрети на Хо Ши Мин буквално навсякъде – магазини, ресторанти. Единственото място на което видях статуя на Хо Ши Мин в Сайгон, беше централния площад. Портрети не видях … никъде.
Пристигайки на летището, към 9.30 вечерта се потопихме в
истинските тропици
29 градуса и към 1000% влажност! В деня, в който, в София бе завалял първия за годината сняг! 🙂
Тук вече разбрахме, защо местните водачи непрекъснато ни тикаха бутилки
вода
в ръцете. В Ханой, при около 25 градуса, нещата изглеждаха странни, как непрекъснато ни караха да пием вода. Обаче при 30 градуса в 9 вечерта и към 80% влажност …. повярвайте, водата изчезваше със светлинна скорост. Един практически съвет … пътувате ли в тази част на света … винаги имайте вода под ръка! Много вода!
Следващият ден бе отделен за екскурзия в околностите на Сайгон /май така предпочитам да го наричам/,
селото Ми То и разходка по делтата на река Меконг
Ми То
е селище, намиращо се на около половин час от Сайгон. Там се намира един от най-старите действащи будистки храмове в околността. Много красиво и пъстро място. В този момент, близките ми в София, започнаха да се нервят на тропическите ми снимки, при 30-те сантиметра сняг в София. 🙂
Ми То, Тјен Ђијанг, Виетнам
Към края на разходката ни в Ми То беше към 11 ч и температурата вече беше твърдо над 30 градуса. Държа да отбележа, че
в края на ноември в Индокитай започва, така наречената зима
Това, на практика е най-студената част от годината, когато температурите са поносими и не вали. И въпреки това, температура под 30 градуса имахме само в Ханой.
След разходката ни в Ми То, следваше
разходката по „Майката на всички реки“ – Меконг
Бърза гугълска справка. Река Меконг е 12 по дължина в света и една от най- големитe в Азия. Извира от Тибетското плато и се влива в Южнокитайско море на територията на Виетнам. За повече … Гугъл. 🙂
Самата делта е огромна
В един момент човек наистина не знае дали е в морето или в реката. Водата влачи огромно количество наноси и затова реката изглежда мръсна, но ни увериха, че в нея има сериозно количество водни обитатели и на практика местните си я използват и за пиене /не че това ни убеди да пием водата от чешмите/. Не получихме убедителен отговор на въпросите си за наличието на крокодили в реката, но ни предупредиха да си държим ръцете вътре в лодките, а и видях доста голямо количество продукти от крокодилска кожа.
За любителите на изделията от крокодилска кожа
– тези неща можете да ги купите в Камбоджа – по-изгодни са. За разлика от скъпоценните камъни. При търсенията ми в интернет се натъкнах на мнения, че камъните са по-евтини в Камбоджа, особено рубините. При практическата проверка се оказа, че не е точно така. Скъпоценните камъни, за тези, които имат желание да купуват, са по-евтини във Виетнам и на практика Ханой е най-доброто място за такива покупки. Поне по мои наблюдения.
След разходката по делтата, ни заведоха в местно село, където пробвахме местни плодове и разни други деликатеси. За любителите на екстремното отново имаше от змийската ракия!
След като се прибрахме обратно в Сайгон ни разведоха да видим и центъра на града. В Сайгон има доста останало наследство от френското колониално управление на страната. Имат голяма католическа катедрала и гара, която е построена от французите в края на 19 век. Красиви сгради, които местните старателно поддържат и с които се гордеят.
По същността си обаче,
Сайгон е един истински, съвременен мегаполис
Строителството се развива с бързи темпове. Небостъргачи навсякъде, хеликоптерни площадки, молове близки до капацитета на тези в Дубай …. истински капитализъм! И … вездесъщите мотопеди. При 11 милиона жители, Сайгон има 7 милиона мотопеди! Тук вече обаче, ние бяхме обръгнали и си пресичахме с истинското спокойствие на врели и кипели туристи 🙂
На следващата сутрин трябваше да се отправим към летището за полета до Камбоджа и преди това ни разходиха до сградата на
бившия Дворец на Сайгон
Това всъщност не е дворец, а е било резиденцията на губернатора преди обединението на двете части на страната. Сградата е строена през 60-те години, бомбардирана е през 1966 година от поддръжници на Северен Виетнам и е била последната резиденция на американския губернатор при евакуацията на американците от Сайгон. Не намерих нещо особено забележително в нея, освен репликите на американски хеликоптери на покрива, с които се е извършвала евакуацията на американците. А да, и танковете в градината на комплекса 🙂
С което, бързата ни разходка из Виетнам приключи и с бодра стъпка се отправихме към летището за полета до Сием Риеп – Камбоджа.
Мога само да кажа, че
Виетнам ме изненада – приятно
Красива, подредена страна, успешно измъкнала се от лапите на войната и от ужасното си, неописуемо бедно минало. Вървят напред и по свой, „социалистически“ начин се развиват. Имат трески за дялане, но със сигурност са по-добре, отколкото са били преди десет години.
Хората са мили, добри и любезни. Страната сега се отваря за туризма и все още не е много меркантилизирана. Ако искате да отидете до Виетнам – направете го сега. След пет години ще е късно, няма да се отличават с нищо от другите твърде туристически дестинации.
