Станаха известни новите изисквания за академично израстване, включително изискванията за научна продукция. Но научната продукция е свързана и с условията за научно творчество, вкл. системна промяна към отворена наука.
тези диалози укрепват свързаната технологична среда за отворена наука, която обхваща всички резултати от всички етапи на жизнения цикъл на научните изследвания (данни, публикации, програмно осигуряване, методи, протоколи и т.н.);
постепенно се постига системна промяна към отворена наука, която освен технологичната промяна и ефикасността включва също така принципа на реципрочност, изменения в културата сред изследователите, както и институционална промяна във връзка с научните изследвания в академичните институции и финансиращите органи в посока към отворена наука, в това число въпроси като морал и етика, когато е приложимо.
Държавите следва да информират Комисията в срок от 18 месеца от публикуването на настоящата препоръка в Официален вестник на Европейския съюз, а след това — веднъж на всеки две години, за действията, предприети в изпълнение на елементите, предвидени в настоящата препоръка. На тази база Комисията следва да извършва преглед на напредъка в рамките на Съюза, за да прецени дали е необходимо допълнително действие за постигане на целите, предложени в настоящата препоръка.
Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.
Приятно четене:
От Базарган до пустинята Дащ е Кявир
част втора на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Бях в
градчето Базарган
и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.
Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.
Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.
По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.
Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.
Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.
Между другото,
вече бях в друга часова зона – UTC +3½
Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.
Първите ми впечатления за Иран бяха смесени
Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец
На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).
Лошото бе, че
обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,
а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така
най-после станах милионер!
Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.
Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.
Най-напред исках да разбера каква е
допустимата скорост за мен извън населените места
За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –
Маку
Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.
Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:
Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.
Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.
В покрайнините на Табриз
за пръв път се качих на
магистрала в Иран
Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.
След Мианех
пътят започна да приема следния вид:
Така де, отново се прояви
нюхът ми към намирането на кофти пътища
За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.
При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а
когато опитах да запаля, не пожънах успех
Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.
Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.
Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.
Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:
Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.
Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.
Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.
От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.
И така докато не
бях изпреварен от двама абдали без каски,
огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.
На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.
Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.
Спрях пред една пекарна за хляб,
където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.
Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.
Днешните ми впечатления,
след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И
все позитивни
Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.
Неприятното е,
че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно
Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.
Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.
Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран
ден втори
567 km
Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:
Това, което бях чел, че
всички парцели покрай морето са оградени,
уви, не бе лъжа.
Посоката ми, както вече бях казал, бе
към градчето Чалус,
откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.
Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.
Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.
Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.
След като
заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.
Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.
Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно
стария пазар в Кашан
При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.
Пристигнах пред пазара в
Кашан
в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.
Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.
Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето
Аран ва Бидгол
Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…
Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това
място, където късат билетчетата
за нейно величество,
Пустинята
Да, именно! Късат билетчетата За Пустинята За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.
Билети за пустинята
Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.
По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.
По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.
Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.
След около 25 километра забавления стигнах до това място:
А именно
следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата
Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.
Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.
Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.
Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.
Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.
Пустинята Dasht-e Kavir
Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,
или в буквален превод – „Ниските равнини”
По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.
Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.
След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.
Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.
Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.
Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:
Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:
От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.
За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.
И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.
Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:
– Later.
Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че
палатките се разпъват преди да се започне с пиенето
Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.
След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха
Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?
Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.
Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети
377 км
част девета на
Грузия: човек с мотоциклет
12-ти ден. 5-ти август
ано сутринта потеглих към
Ахалцикхе,
а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа
Поглед от центъра на Ахалцикхе
Църквата в Ахалцикхе и монумент на царица Тамара
От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път
бях свидетел на тежка катастрофа
Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.
Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.
Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.
Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.
Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам
Вардзия
Това е скален комплекс от 12 – 13 век.
Пред комплекса съм
Част от Вардзия
На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.
Началото на комплекса
Действаща скална църква още в началото на комплекса
Килии, скални жилища и други помещения
Голяма трапезария
Монашеска килия с олтар
Голяма съвещателна зала
Поглед отвън към главната църква на комплекса, която също е действаща. Не можахме да влезем вътре, защото беше заключено
Части от главната църква
Проходи и стенописи, около главната църква
Голямата трапезария до църквата
Склад до кухнята за жито, брашно, ориз и други насипни продукти
Апартамент мезонет сигурно за владиката
Изгледът от прозореца на монашеска килия
Страничен изглед на част от комплекса. Вижда се мястото на главната църква
От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе
От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам
прохода към Кхуло в Аджария
Някъде из прохода
Напредвам
В същност тук
градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.
Това е
Малък Кавказ
Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,
пътят е много грозен и е с много дупки,
на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.
Май, че това е въпросното населено място, Кхуло
Части от Кхуло
След известно време стигнах
превала Годердзи
на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.
Превал Годердзи – 2025 м н.м.в.
Гледка от върха на превала
Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.
Batumi-Akhaltsikhe, Грузия
До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.
А пътят беше все така грозен и прашен
След известно време минах и през
курорта Годердзи
Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.
Аджария. Малък Кавказ.
Аджария
Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?
Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост
Мостът с арката пред Дандало от 11 век
Дължината му е 20 метра, широчината 3,3 метра, а височината му над водата е 14 метра
По някое време рано вечерта влязох в
Батуми
Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора
посока Кобулети,
за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.
Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.
Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.
Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.
Информационното табло е част от използвания от Комисията инструментариум за мониторинг на съдебните системи на държавите членки, заедно с европейския семестър, Рамката относно принципите на правовата държава, Механизма за сътрудничество и проверка и производствата за установяване на нарушения.
Първата кола от серията ID на Фолксваген се очаква да се появи още през 2019г. От компанията са обявили, че тя ще е много близо като пропорции и дизайн до прототипа, представен на Парижкото изложение през 2016г. А той е с размери, много близки до най-продаваната им кола Голф хечбек:
От април са започнали тестове на първите предпродуктови прототипи по пътищата. През ноември 2019г. се очаква да произведат първите бройки. Herbert Diess от VW казва, че цената ще бъде “сравнима с дизелов модел”. По-конкретен е бил Thomas Sedran, който отговаря за корпоративната стратегия на компанията. На автомобилен форум в Германия той посочва цена, която е от 7000 до 8 000 долара по-ниска от тази на Тесла Модел 3.
Колата ще използва системата на VW Module Electric Drive Kit – модулна система за всички ID електрически коли на компанията, която позволява различни варианти в зависимост от модела. Може да задвижва 2 или 4 колела, с различни конфигурации батерии и мотори. В случая електрически мотор с мощност от 168к.с., ще е разположен в задната част. Пробегът е обявен между 249мили (около 400км) и 373мили (около 600км).
VW са обявили, че ще започнат да представят и автономни характеристики за избрани модели от 2025г. До тогава компанията има планове да продава по 1 милион електромобила годишно.
Досега няколко пъти сме минавали около делтата на река Дунав, но мисля, че днес за пръв път на нашия сайт ще я обиколим отвътре с лодка. Бранимир ще бъде наш капитан. Приятно четене:
Из делтата на Дунав
През 2016 – та направихме една дълга екскурзия из Румъния. Бях обещал на дъщеря ми да й покажа 7 замъка. Нали зад Карпатите преди немците и унгарците е било българско и са му викали Седмoградско. Успяхме да видим единадесет крепости и замъка. Маршрута ни беше София, Варна, Каварна (крепост), Енисала (крепост), Тулча и Никулицел (победата на хан Аспарух), Исакча (разрушена крепост), Търговище (крепост), Синая (замък), Бран (замък), Рашнов (крепост), Фъгъраш (замък), Сибиу (крепостна стена), Алба Юлия я пропуснах без да искам, Хунедора (замък), Оршова и пролома Железни врати, Пирот (крепост), София . След пътуването при разговори споменах, че сме ходили до делтата на Дунава имайки предвид Тулча. Човека каза, че той и приятели принципно са планирали да плават с лодки по Делтата и започна да ме разпитва. Оказа се, че нищо не знам за там, което събуди любопитството ми и започнах проучване. Не успях да намеря български пътеписи в мрежата. В интерес на истината и англйски и руски нямаше. Повечето хора бяха ходили на екскурзия, като ги бяха возили от едно място до друго: примерно Тулча – 23 миля – Сулина. Предлагаха се и стотици екскурзии, както организирани, така и частни, при които да си наемеш лодка с водач, но никой не беше писал, че сам е тръгнал да обикаля из дебрите на реката. Напротив, всички предупреждаваха, че площа е много голяма и изгубването е почти сигурно.
Пролетта на 2017 – та вече
окончателно бях решил, че лятото ще се ходи да се плава по делтата на Дунава
Приятели зевзеци се шегуваха. Един вика, абе то вярно няма пътеписи, ама знаеш ли защо? Аз съвсем наивнно отговарям – защо бе, кажи. А той с много сериозен тон продължава, ама да знаеш там много хора са ходили. Е, аз се съгласявам с него, няма начин да не са ходили, близко е, хората пътуват, плават, обикалят. А той с още по сериозна физиономия заключва – ходили са, но да знаеш никой не се е върнал да разкаже, затова няма пътеписи… Друг вика – аз миналата година в Русе, както си седях на брега на реката и в един момент до мен пада тухла, гледам 4 комара я носят. Да знаеш на Делтата комарите са по-големи, по-силни, там сигурно един комар тухла четворка носи, внимавай, ако някой нещо изпусне, да не те удари по главата…
Приготовления
В резултат на всичко установих, че за да осъществя плаването, ми трябват някои основни неща. Номер едно, разбира се, беше
лодката
Първия вариант който измислих бе да взема назем от приятели. Сигурно щях да намеря, но от горчивия ми опит на заемане на вещи това означаваше – да се моля на някой или да ходя заедно с някои досадник, пътуване над 700 км с колесар, а ако нещо се счупеше вероятно щеше да ми се наложи да купувам чисто нова лодка.
Затова реших да проверя дали дават под наем.
В България това е почти невъзможна мисия, но викам, може пък румънците по делтата да дават само лодки без шкипер. Оказа се точно така и е съвсем нормално за място, където може да се стигне само по вода.
Направо се пробвах с гугъл преводача да търся на румънски в мрежата. Имат си две думи – едната е българската лодка, а другата барка. Попаднах на един сайт за даване на лодки под наем, цените народни, започват от 100 леи за по-малките лодки. В румънските села си е като тука, не говорят много езици. Викам, абе делтата е била българска до освобождението от турско, няма начин да не говори някой български. Избрах си една обява с фамилия Филипов и звъня. Питам на английски – говорите ли английски? Никаква реакция. После питам на български, разбирате ли български? – отговаря ми човека “украински”. Почнахме да си говорим на някакъв език, среден межу руски – български – украински, разбрахме се. Лодката наистина е на цена 100 леи, можем да я наемем за колкото време искаме. Казах, че ще се обадя няколко дена преди да тръгнем. Обясних, че имам капитанско свидетелство, защото в една обява пишеше, че лодка давали, само ако имаш Д категория, а и в Гърция са ми искали за наем на яхта поне двама човека от групата да имат капитански. Той въобше не реагира на това, а аз така и не разбрах докрая искат ли или не някакви документи за да я караш, но останах с впечатлението, че нищо не трябва. За тези, които се интересуват, сайта е http://www.probarca.ro, а телефоните на Дария Филипов са 0751840828, 0749967673. Има няколко лодки и може да се разчита на него.
Второто нещо, което ме притесняваше, беше
картата
Без карта няма оправяне в Делтата, така го пишеха всички, така се и оказа. Ясно е, че на гармин картите са най-добри. На теория не работят на стандартен телефон, но на практика могат да се подкарат. Лошото е, че най-новите карти не можеш да ги намериш безплатно из мережата, а понякога и старите ги няма никакви. Другия неприятен момент е, че цената им, особено на морските, е твърде висока. Ако плаваш всеки ден е нормално, ама за едноседмична екскурзия изобщо не отговаря на бюджета. Да са живи и здрави отворените проекти – свалената версия на http://map.openseamap.org/ работи по-бързо от гугълската, има всичко и ни свърши идеална работа – e, с компромиси де. За всеки случай отпечатах една на хартия като папка и всяка страница ламинирана.
С картата вървеше още един сериозен проблем –
електроенергията на лодката
Джипиес системата на телефона работи без интернет, но харчи твърде много батерия. За половин ден е заминала, а на нас ни трябваше за цяла седмица. На теория двигателя на лодката дава достатъчно ток и стига да можеш да го изкараш е идеален за юесби зареждачка за кола. Бях карал лодка, чийто двигател се палеше като резачка за дърва с въже. Стори ми се сложно да питам човека дали има вариант за ток и ако наистина е с въже как може да се дръпне ток за телефона. За наема се разбрахме, ама чак пък технически въпроси. Тъй като, нямах никакъв опит със соларните системи започнах пручване на нещата. Оказа се, че има слънчеви зареждачки за телефон, но не ми ги препоръчаха. Затова взех един 10 ватов панел, голям колкото книга с контролер (все още не съм сигурен дали е наложителен) и свързан към 7 амапер/часа акумулатор на мотор и си спретнахме електроцентрала. Оказа се доста успешна схема. Работи безпроблемно през цялото време. Всичките 4 телефона бяха заредени винаги на макс. А след като се върнахме, хондата запали все едно сега съм купил акумулатора от магазина.
Останалите приготовления бяха лесни. Е, малко се изхвърлих с
предпазните средства против комарите
Една година след ходенето още има неизползвани шишенца с репеленти, взех и 5 шапки с мрежа против насекоми. Едната беше за резерва, че да не се скъса мрежата от големите комари. А за ръкавици, които хем да са тънки, хем да не запарват, а и да пазят от комари обикалях два дена. Освен мазилата нищо не ползвахме. Мислех и за рибарски ботуши, та като слизаш на брега да не газиш тинята, но накрая се реши, че ще се ползват сърфистките обувки.
Към делтата на Дунав
През нощта тръгнахме за Варна, после границата при Дуранкулак, задръстванията преди Кюстенджа(Констанца), покрай Бабадаг и към 11 часа бяхме в
село Нижнiй Дунавець (Dunavăţu de Jos),
където човека беше казал, че живее. Селото е украинско, а доколкото четох, съседното Горни Дунавци е било столица на казашката Задунайска сеч. Общо взето се оказа, че в целия район може да си говорите на български и да се разбирате, като ползвате повече синоними, все някой ще съвпадне я с украинската, я с румънската дума. Случайни минувачи ни упътиха към един ресторант, където трябваше да изчакаме човека да се върне от реката. Не стигнахме чак дотам да говорим с местните за етническата карта на района, но в заведението ни гледаха доста дружелюбно, а в менюто имаше „салата по български”. Сервитьорката говореше английски.
Нижній Дунавець 827152, Румъния
След около час звънна Филипов. Отидохме до тях, а той експедитивно ни упъти да отидем зад ъгъла по нанадолнището да спрем колата и да го чакаме да дойде с ключа.
Селото е обгарадено от три страни с вода
и там е края на пътя. Намира се на канала Свети Георги. Населениято основно би трябвало да се препитава с риболов, чел съм, че режат тръстика, но отстрани изглеждаше като че ли всеки товареше и разтоварваше туристи за разходки по реката.
Същото се наблюдаваше по цялата делта, като трите отделни големи канали по които плават корабите Георгиевскя, Килийския и Сулинския, много не си комуникират. Като се отдалечиш малко от селищата, свързани с шосе, изведнъж, лодките изчезват, каналите стават тесни, обрасли и плитки, някои са затлачени, започнали вече да се превръщат в блато и само жабите скачат по жабурняка. Явно, всеки си държи района около селището, поддържа си каналите, които се използват и разхожда туристите си в околността.
Натоварихме палатките, електростанцията, храната, водата и личния багаж.
Лодката има под седалките отделения, но не събраха всичко и по съвета на Филипов го нахвърляхме където сварим. Обясняваше, че е малко багажа и е виждал много повече да се товари, а всъщност си беше една пълна кола (седан мазда 6). Попита ме дали искаме да оставим колата на паркинг в гаража му, ние се съгласихме и той вика дай ключовете. Не се разправяхме, но май така са го решили, един вид бартер, ти оставяш кола – те ти дават лодка. Даде ни едно ксерокопие с някакво разрешително за плаване от тяхната дунавска комисия и това беше. При наемане на яхта ти искат депозит, правят застраховки, дават ти един сандък с документи, а тука бяха спестени всички тези формалности.
Платихме за 7 дни, като се уговорихме, че ако я върна по-рано, ще ми върнат парите. Реших да включа това в уговорката, тъй като никой не беше сигурен къде отиваме и дали ще ни хареса. Не знам как бях направил сметката, но в резултат останах със стотина леи. Освен наема, човека взе и някакви пари за горивото, беше напълнил догоре резервоара. Питах го, има ли в селото банкомат, вика не, но има в Кришан. Решихме, че няма да въртим километри с колата до най-близкия град, а ще се придвижим с лодката до село Кришан, което е на средния (Сулински) канал и там ще изтегля пари.
Подкарах внимателно лодката
В началото канала е доста тесен и плитък и непрекъснато се разминаваш с някого. Синът ми седеше на носа и следеше дълбочината и посоката на картата. Някъде след два завоя, като влязохме в малко по-голям канал ни настигна Филипов с по-голяма лодка, пълна с туристи. Аз не бях потопил напълно витлото заради дълбочината, но при задминаването той направи жест с ръка да го потопя и да дам повече газ и извика „капитане“. Явно се забавляваше с това, че имам капитанско, а нямам достатъчно опит с плоскодънните лодки. Като се поокопитихме малко, започнахме да изучаваме
лодката
Двигателя беше 30 конски сили, палеше се със стартер и имаше 65 амперов акумулатор, което означаваше, че електростанцията не ни беше необходима. Все пак от експериментална гледна точка, ползвахме само нея. Собственика каза, че 20 – литровия резервоар може да стигне за около 5 часа или горе долу до Караорман. Показа и някакъв маршрут до там на хартиената ни карта.
Всеки следващ канал ставаше все по-широк и ние спокойно си плавахме на север. По едно време, минавайки покрай един остров по най-прекия път, нищо, че е широк канала, гледаме крави си се разхождат почти до средата му. После се оказа, че явлението е доста често срещано.
На много острови имаше и крави и коне
Така и не разбрах обаче, дали са охранявани или ги зарязват на парче земя оградено от вода и ги държат, докато опасат всичко. Кравите в средата не бяха проблем, а по-скоро дълбочината на канала. Явно беше доста плитък и витлото започна да опира в тинята. Образува се една много характерна кафява ивица във водата и лодката не върви. Може да се компенсира с изваждането на двигателя нагоре, но вариацията е под половин метър. Въпреки, че това изглеждаше най-прекия път, решихме да се откажем и се върнахме да заобиколим острова от другата страна. Оказа се, че въпреки дъгата, оттам е пътя и всички минаваха по заобиколния маршрут. За морска карти гармини съм сигурен, че дава дълбочините, но за речни не съм ползвал и не знам. Възможно е да не ги дават, защото реките носят много наноси и дъното бързо променя релефа си. Във всички случаи, нашата карта не даваше дълбочини, което често беше проблем при избора на път.
Като заобиколихме острова след не повече от час плаване, реших да лагеруваме, за да си избистрим маршрута, и въобще да решим цялостно какво правим и как да протече екскурзията.
Брега беше висок около половин метър и малко като в приказките, няколко дървета и между тях полянка. Вързахме лодката за стърчащи корени и опънахме палатките. Опитах се да определя къде ще е сянката сутринта с компас, но проблема е, че през юли слънцето не изгрява точно от изток, а и не е ясна дължината на сянката (височината на дърветата) към 8 – 9 часа когато става нетърпима жега в палатките. Най-сигурно е да се донаместят сутринта, но когато е за една вечер не става. В крайна сметка обикновено от две палатки, сутрин винаги едната се оказваше на слънце.
Островът беше непроходим,
само там, където бяхме акостирали, имаше пътечка направена от рибари. Не липсваха обичайните за такива места боклуци, огнище и малко начупени дърва. На картата терена беше отбелязан като гора (зелено с дървета), за разлика от други варианти, които поне на нас ни приличаха на заблатяване (зелено, растителност, чертички за вода) или пясък (жълто).
Равносметката с горивото беше, че за около час не беше намалял значително. Вода имахме 4 десетлитрови туби, която щеше да стигне за 4 дни, а храна имаше поне за седмица. Ясно беше, че трябваше да се калкулира маршрута така, че да се стигне до бензиностанция, но възникваше въпроса с парите (банкомата). Решихме, че отиваме на най-близката бензиностанция в Караорман, до която бяха казали, че щеше ни стигне бензина. Сипваме за колкото пари имаме и продължаваме до Кришан, където би трябвало да има освен безниностанция и банкомат.
На другия ден бодро подкарахме към канала,
който трябваше да ни отведе към селото. Един човек на носа специално следеше за едно разклонение като вилица. При наближаването му, обаче единственото, което се виждаше, беше запушен канал. Обиколихме два пъти, евентуално да не би нещо да не се вижда добре входа, да има стесняване, но водата свършваше и продължаваше да си бъде натрупана пръст като нарочно затрупан канал. Тъй като, нямаше какво да се направи друго, продължихме по левия приток, но джипиеса упорито показваше, че се отклоняваме и вървим по левия канал. На карта се виждаше една единствена връзка, през която отклонението не беше чак толкова голямо. Когато стигнахме до разклона, се оказа, че това е запуснат път с повече жаби, отколкото вода. Общо взето, това беше може би,
най-сериозния ни проблем:
кой канал е плавателен, кой почистен и дали след като си минал километри, няма да се окажеш пред задънен път.
Като засякохме бензина, реших, че ще се пробваме да отидем
до по-далечното място – Кришан
По пътя, по който бяхме тръгнали, излизахме там, макар и заобикаляйки. Не срещнахме повече стеснения. Водоемите бяха широки, имаше много папрат, лилии, чапли и пеликани. На определени места, обаче имаше проблем с водораслите. Местните рибари бяха сложили колове с бутилка там, където беше много плитко, но си имаше цели участъци, през които, като се мине по винта се оплиташе растителност, звука на мотора се променяше, спирахме, вадехме го и го почиствахме. Предприехме тактика, един човек да седи на носа, да гледа и казва на този, който управлява лодката, накъде да завива. Тъй като, имаше вятър повърхността на водата беше набраздена, но там, където бяха водораслите, тя седеше неподвижна. При внимателно вглеждане отрано можеше да се заобикалят, макар и не винаги успешно.
В един момент започнахме да се
оглеждаме за следващия ни лагер
От водата блатата изглеждат много красиви, но беше ясно, че няма как да сложим палатките на тръстиката във водата. Местата, където са спирали въдичари, са ясно определени с утъпкана пътечка и заравнен терен от многото ползване. Харесахме един такъв с огромна върба, под която със сигурност беше вечна сянка. След като спряхме,
мястото се оказа направо нереалистично,
като извадено от руска приказка за водни духове, стари рибари с дълги бради, лодки еднодръвки и чепати върби с хралупи. Имаше място да опънем и четири палатки, а земята беше мека и вибрираше като стъпиш. Като се вгледаш, терена беше съставен от малко пръст и много, много малки коренчета. Под вековния кавак нищо не растеше, някои каза, че било страшно, друг че почвата била мокра, имаше и доста мравки в резултат на което, се отказахме да биквакуваме под дървото.
След няколко километра си
харесахме друга стоянка с чудно красива многo зелена трева под две върби
Оказа се, че тревата има толкова остри ръбове, че ти реже кожата само като минеш през нея. Започнахме да я утъпкваме, но се оказа, че има пак мравки. Общо взето големите върби всичките загниват, образуват се хралупи и задължително си имат мравуняк. Отказахме се и от това място и
продължихме към Кришан
Преди да стигнем до селището, минахме покрай участък, които беше определен на картата с жълто. От всякъде се виждаше, че е пясък и плаж нямаше, но брега беше нисък без много растителност и ниска тревичка. Тръгнахме да акостираме, като съпругата ми каза, че този път тя иска да слезе на брега, защото досега все някой друг влизаше във водата и издърпваше лодката. Скочи на брега и при първата крачка затъна до прасеца, направи втора крачка, а кракът й потъна в кал до коляно и дотам. Ние в лодката се скъсваме да се смеем, а тя коментира, че ще потъне до шия и по-бързо да организираме спасителна мисия, преди да я е погълнала калта. В един момент, започна спасителна мисия на едната сърфистка обувка. По нейни думи, петата се извадила и обувката е тръгнала по свой път. Но с бързина и ловкост, тя е хванала петата с ръка, бъркайки в калта до рамо. Ние продължавахме да се смеем, но тя с характерно пльокане успя да извади обувката, геройски да я спаси и победоносно се качи на борда с наша помощ, издърпвайки се по въже, което й бяхме хвърлили.
След много забавление и старателно топене на кални крайници през борда на лодката установихме, че повече
на жълти плажове от картата няма да спираме
и не сме се и пробвали. Нямам идея дали и на другите места са били такива наноси и кал или това беше просто лошо съвпадение.
Бензиностанция за лодки
След това премеждие успешно
стигнахме до главния сулински канал
на който поне на карта ни беше локализирана бензиностанцията. Канала е доста голям и по него минават повечето кораби плаващи по Дунава за Черно море. Определено не беше интересно да се плава по него и ако в малките канали, когато се разминеш с друга лодка, вълната те разклащаше в нормални граници, то с големите кораби вълната беше изключително неприятна, а когато бяха няколко се наслагваше и клатенето ставаше съвсем неконтролируемо. Бавно се придвижвахме към мястото на
безиностанцията, която се оказа кораб на два етажа
Видяхме опашката отдалече. Няколко лодки се поклащаха в редица до едно корабче с борд на височината на очите ти. Като ти дойде реда, заставаш до кораба, хвърляш въжето, една здрава лелка те завързва и ти хвърля маркуча. Сипваш си бензина и плащаш, после те отвързват. Цената горе – долу е в рамките на нормалното за Румъния, максимално да е имало до 10 процента надценка.
с.Кришан
Самото
село Кришан
няма улици и представлява един ред къщи покрай брега в продължение на няколко километра. Пред къщите имаше тротоар, по който хора минаваха с велосипеди или пеша и през къща – две собствениците си бяха направили пристан за лодки. Бавничко от водата огледах къде има магазин и спрях до един. Попитах няколко човека дали говорят на англйски и след малко попаднах на един. Той обясни, че банкомат в селото няма, най-близкия е в Сулина. Питах и за аптека, тъй като се оказа, че трябва някаво лекарство, но той каза, че аптеката е на километър нататък по реката и работи само сутрин.
Общо взето, понеже по нашите села продавачите живеят наоколо, отидохме до аптеката да се пробваме. Там съседа беше украинец учил в руско училище в Украйна и нямахме никакви проблеми с комуникацията. Разбрахме се, звъня на на аптекарката и каза, че до час жената ще се прибере. Доколкото разбрах са успели да вземат някакъв заместител на медикамента въпреки, че е било нещо стандартно.
Докато чакахме, минахме през друг магазин и установихме, че няма големи туби с вода, а само малки шишенца. По пътя бяхме срещнали много натоварен шлеп пълен с каси кока кола, води и безалкохолни. Въпреки, че всичко се прекарва по вода, най-вероятно щяхме да намерим нормални туби с вода, но започнахме да се чувстваме неподготвени.
Дилемата беше
– дали да сипем бензин с оставащите ни пари и да отидем до Сулина където, например, можеше да не работи банкомата, да няма вода или да има каквито и да е било препятствия. Вярно, че това е най-голямото селище в делтата, но след впечатленията от Кришан, можехме да очакваме всичко. Освен това, поради големината на канала, отиването и връщането нямаше да бъде голямо удоволствие.
– Другия вариант беше да си напълним резервоара още един път след като свърши и да изчислим правилно нещата така, че да можем да се приберем.
Избрахме втория вариант. Вече като опитни рекоплаватели по Делтата намерихме на картата местност наблизо, която е отбелязана с гора. Оказа се, че е доста плътно населена с къмпингуващи лодки, но успяхме да намерим едно
място, което беше на по-високо,
малко петно с огнище, заобиколено от дървета.
Определено туристите и лодките тук бяха много повече, отколкото тези, които плаваха по канала Св. Георги. Цяла нощ някой минаваше, беше като на натоварена улица и тъй като канала не беше толкова широк, всяка лодка така разклащаше нашата, че тя се удряше към коренищата и тропаше. През деня тропането не пречеше, но всички с огромен интерес ни разглеждаха. Често минаваха големи лодки с по двайсетина туристи, всички в ярки оранжеви спасителни жилетки и като по команда едновременно правеха равнис на дясно на отиване и равнис на ляво на връщане. Аз се чувствах като на парад, но останалите казаха, че се чувствали като в клетка на зоопарка, на витрина или в кабинка на улица с червени фенери. Общо взето, мястото не беше толкова добро, а и през нощта имаше повече комари.
На следващия ден се отправихме на север
към остров Татарлъ до Киликийския канал
Не успяхме да стигнем до Чилиа Веке. Към края каналите ставаха изключително обрасли и непроходими. На няколко места беше минавала баржа да ги разчиства, виждаше се натрупаната пръст и там плаването беше песен, но на места въобще не можеше да се минава и се налагаше да обръщаме. Малки количества водорасли на винта вече въобще не ни правеха впечатление – въпросът беше да се мине.
Разположихме се за спане на брега,
където започваше земеделската земя, а възможно е да е било и на самия остров. През един канал от нас имаше междуселски черен път, но никой не минаваше. Мястото не беше перфектно, но нямахме желание да обикаляме и търсим нещо по-добро. Комари нямаше много, но бяхме под две върби и мравките бяха навсякъде. Наложи се да ядем на лодката, за да не лазят храната. В палатките не влизаха, тъй като са добре замрежени, но
определено не трябва да се лагерува под върби
Горивото беше на свършване и решихме да се връщаме. По обратния път е лесно. Знаеш маршрута, откъде се минава, кое е проходимо, колко бензин ще ти замине. Напълнихме резервоара за всички пари, които имахме на 22 Миля, където картата показваше, че има безниностанция. Оказа се, че връзването било екстра. Бензинджията нещо ни се накара и трябваше сами да се връзваме, след което ни хвърли маркуча. И на двете безниностанции се опитахме да платим с карта, но фирмата беше една и съща и не приемаха. Не говорят други езици, ама бензин си е банзин, карта си е карта, “да” си е “да”, а за “не” ползват нещо като “но” ама разбират и “не”. (всъщност е „ну“– бел.Ст.)
Всички бяхме решили, че няма смисъл да спим по няколко дни на едно и също място. Също така и ни се плаваше на по-дълъг маршрут с лодка и направо се разбрахме да лагеруваме на първото място, като направим целия преход за един ден. След като
пресякохме сулинския канал
се изхитрихме да минем през едно езеро за по-пряко. В северната част бяхме минали през две езера, които на картата бяха дадени с растителност, но се оказаха проходими и това ни даде надежда, че и това ще е така.
Много от езерата носят български имена
или са разбирами, като примерно, Бабино езеро. Въпросното беше нещо на румънски и лебеди. Успяхме да навлезем през много плитък канал с почти изваден винт. Езерото се оказа доста голямо, но не беше обрасло. Водата продължаваше да бъде много плитка през цялото време и карахме с вдигнат мотор, което снижава ефективноста му и харчи повече бензин. След като бавно бавно прекосихме цялото езеро, започнахме да търсим изхода. Повъртяхме се и не го открихме. Тогава единственият вариант остана да се върнем по обратния път. Проблема не беше във времето, макар че бързахме за да не се стъмни, а повече в изразходваното гориво, тъй като беше на ръба на свършването. След като, отново стигнахме до изходната ни позиция, заобиколихме езерото по канала около него и се оказахме на мястото където трябваше да излезем. Ясно се виждаше насипаната пръст и запушения изход. Нормално се добрахме до първия лагер. Оказа се, че има друга лодка и се наложи да спрем малко по-нататък на не толкова добро място.
На новото място имахме съвсем леко премеждие
Момичетата бяха измислили или прочели, по техни думи, нов „лайф хак“, наречен от тях кофата на радостта. Служеше за удовлетворяване на естествени потребности и представляваше една кофа, в която се поставя биоторбичка. В никакъв случай не трябва да се ползва нормална торбичка, защото това е против принципите, на която и да съвременна домакиня, правилно орентирана и политически коректна. Знаете как е, правилните хора, правят само правилни неща – особено сред природата. Та, седейки на кофата въоръжен с мокри кърпички с аромат по-желание (ние имахме само и много малинови) човек комфортно може да свърши работата си, след това да завърже плика и да го изхвърли. Предимствата са две: краката не се изморяват от клечане, а терена не се минира.
Само че синът ми – млад и силен юноша, в желанието си да изхвърли отпадъчните продукти по-далеч, така ги хвърли, че се закачиха на едно дърво. Пробвахме да свалим плика с камъни, клони и други подръчни средства, но неуспешно. Тъй като, торбичката беше биоразградима и досега се надяваме силно, че критичната фаза в биоразгражането й не е съвпаднало с клечането на някои клет румънец. Изводът беше, че има моменти в живота на всеки, устремил се по пътя на модерното, когато стария, добър дебел найлон е необходим.
На другия ден, стискайки палци бензина да стигне, бавничко и не давайки много газ,
тръгнахме към Долни Дунавец
Така пърпорейки на завоя на острова, изведнъж лодката подскочи и нещо стана и спряхме. Първата ни мисъл беше, че свърши бензина, но резервоара е прозрачен, виждаше се, че има.
Бяхме заседнали на една пясъчна коса,
която не се виждаше. В желанието ни да спестим всеки метър от пътя, бяхме взели завоя твърде близко. Избутахме лодката от плитчината с греблото и започнахме да оглеждаме двигателя, защото беше изгаснал. Той има два ключа: единия е на стартера, а другия е някакъв предпазен, ако се измъкне и двигателя престава да работи. Та втория ключ беше изскочил. Вкарахме го и лодката тръгна.
След завоя се продължаваше по един доста дълъг канал, който от едната страна имаше път, който явно водеше в селото. По целия канал бяха спрели коли за да бивакуват, което определено ни успокояваше, защото ако се наложеше, можехме и пеша да ходим, ако спре двигателя. Малко преди селото се завиваше към по-малък канал, който минаваше през едно островче и след това се влизаше в селото. Точно на островчето, там където не може да се ходи пеша двигателя ни угасна, на последните метри. Ако не бяхме се разхождали по лебедовото езеро със сигурност щяхме да стигнем. Единственото хубаво в ситуацията беше, че бяхме близко и най-вече, че телефоните имаха покритие.
Обадих се на собственика на лодката, човека каза, че след малко сина му ще докара бензин. След около половин час дойде едно момче с лодка, сипа 10 литра и си замина. Върнахме се нормално. Оправихме сметките с дните които бяхме предплатили и си взехме колата.
Ако някой иска да ходи, бих го посъветвал
да си носи достатъчно румънски леи, да не разчита на кредитни карти и при всяка възможност да пълни резервоара догоре. Да не се притеснява чак толкова от изгубване, защото по всеки канал минават хора. И на най-забутаното място, където бяхме мина някакъв странен рибар с много древна лодка, но човека кимна и поздрави.
За тези, които не обичат палатки, насекоми и т.н. е пълно с хотели. Всяко едно село, при което свършва пътя, има поне 4 – 5 места за настаняване, поне на външен вид напълно прилични. Освен това, по големите канали съшо има огромни къщи, въпреки, че път няма. Доколкото гледах на картата, има и специално обсобени вилни селища, но не сме ходили. Със сигурност дават и вили под наем, в Кришан имаше доста. Вероятно всичките хотели, мотели, вили, бунгала имат сайтове в мрежата и може да се правят резервации.
Така че, не пропускайте,
определено е нещо различно от морето и планината,
на които се ходи всяка година. Курортно място е, близко е и хората ни харесват. Било е наше, сега е достъпно и е направо кощунство, че никой българин не ходи там. Имаше коли от Украйна, Молдова и цяла Румъния, но български не.
Покрая края на сезона в Лига 1 беше извършена регулярната промяна в ръководството на „Куинс Парк“. Досегашният двукратен президент д-р Алан Хътчисън отстъпи позицията си на Джералд Кроули, който до момента беше член на Комитета. Той е роден на 3 юли 1962 г., и има записани 110 мача като титуляр с екипа на „паяците“, в които е отбелязал и 19 гола, в периода 1980–83 година. Заедно с това настъпи и раместване в Комитета. Напуснаха Рос Кейвън и Ричард Синклер, заменени от Дейвид Хънтър (играл 1982-84), Андрю Макгленън и Греъм Шилдс.
Новият президент ще има тежката задача в следващите месеци да води преговорите за статута на „Хемпдън Парк“. В последните месеци ръководството на ШФА се опитва да притисне клуба да им продаде своя стадион, за който в последните 20 години Асоциацията плаща наем. Част от този натиск е кандидатурата на ръгби стадиона „Мърифилд“, който също предлага да приеме мачовете на националния отбор, за сметка на традиционния му дом от 112 години насам – „Хемпдън“. В тези спекулации бъдещето на „Куинс Парк“ и на стадиона, построен със собствени средства на клуба през 1903 г., остава неясно. Решение по казуса се очаква евентуално в края на август/септември.
Покрая края на сезона в Лига 1 беше извършена регулярната промяна в ръководството на „Куинс Парк“. Досегашният двукратен президент д-р Алан Хътчисън отстъпи позицията си на Джералд Кроули, който до момента беше член на Комитета. Той е роден на 3 юли 1962 г., и има записани 110 мача като титуляр с екипа на „паяците“, в които е отбелязал и 19 гола, в периода 1980–83 година. Заедно с това настъпи и раместване в Комитета. Напуснаха Рос Кейвън и Ричард Синклер, заменени от Дейвид Хънтър (играл 1982-84), Андрю Макгленън и Греъм Шилдс.