Продължаваме пътуването из Индокитай заедно с Мая. Започнахме с Ханой – столицата на Виетнам, отидохме до залива Халонг, Сайгон и делтата на Меконг. Днес вече сме в Камбоджа, за да разгедаме старата столица на кхмерите – Анкор.

Приятно четене:

Камбоджа: Сием Реп и Анкор

част трета на

Индокитай – Виетнам и Камбоджа

Сием Реп

Камбоджа винаги е била една от мечтаните ми дестинации за посещение. И докато пълният с туристи А320 ни отнасяше към Сием Риеп, бях безкрайно щастлива, че тази мечта се превръща в реалност.

Но всичко по реда си.

Първо, трябва да направя уточнение за

пренасянето на багаж между отделните държави в Индокитай

Има една доста гадна уловка в цялата история.

Когато летите от София за Азия и обратно,

тъй като полетът е междуконтинентален, можете да пренасяте 30 кг багаж и 7 кг ръчен. И настава цирк,

когато летите между отделните държави в региона,

защото имате право да пренесетe 20! килограма багаж и в случая с Камбоджа – 5 кг ръчен такъв! Сещайте се при цялото купуване на сувенири във Виетнам

какво чудо беше на летището

Масово се мереха куфари, преразпределяше се багаж, даже си разпределяхме свръх багажа помежду си, за да влезем в лимитите! Голям цирк! Най-лошото е, че глобяват за свръхбагаж – наистина. Така че, внимавайте с покупките във Виетнам.

На летището в Сайгон се сблъскахме с

още една местна особеност,

за която не ни бяха предупредили. Във Виетнам, след края на войната са останали чудовщни количества муниции. Това гилзи, празни снаряди … под път и над път. В следствие на това процъфтява бизнес за изработване на сувенири от тези остатъчни амуниции. Можете да си закупите както патрони за Калашников, така и изработени всякакви суверини от гилзи.

Няма лошо, всеки с вкуса си …. обаче! Ако от Виетнам имате късмета да се отправяте за Камбоджа, посмъртно не можете да внесете боеприпаси там! Ама – законно закупени, ама само гилзи, ама сувенири – няма такъв случай! Митничарите следят и всички такива предмети се конфискуват! Без значение дали са в ръчния багаж или в основния, нямате право да ги внасяте в Камбоджа. Така че, внимателно с боеприпасите

Камбоджа

е една от най-бедните страни в Азия. Дори на фона на Виетнам, камбоджанците са много бедни. Страната няма някакви значими залежи от природни богатства, голяма част от територията е заета от джунгла и нямат сериозен износ на земеделска продукция /въпреки делюзиите на Пол Пот за производството на ориз/. Значителен приток на валута Камбоджа получава от туристите, а напоследък започват доста да наблягат на леката индустрия, като в частност развиват ударно шивашка промишленост. Много големи международни компании са изнесли производството си в Камбоджа и Виетнам. Следващият път, когато си закупите нещо от Найк или Зара … загледайте се в етикетите, къде са произведени.

Тук ще направя едно

малко отклонение по въпроса за регионалната политика.

По исторически причини,

Камбоджа и Виетнам никак, ама никак не се харесват

Това датира още от средновековието, когато периодично и в доста дълги периоди от време тези два народа са воювали. Тази неприязън я има и днес. Ето защо, ако влезете в Камбоджа от Виетнам, трябва доста да внимавате за нещата, които ще казвате или правите. Например, ако във Виетнам си закупите традиционната виетнамска шапка, с идеята да се разхождате с нея в Камбоджа, нещата няма да ви се получат. Просто, в Анкор не биха ви пуснали с това нещо на главата. Ако си имате нормална шапка или пък такава, която сте си закупили в Тайланд … нямате проблем. Виетнамска обаче … не може.

Същото важи и за това, което евентуално бихте казали за Виетнам. Всеки път, когато споменеше Виетнам, местния ни водач, мистър Фон чак се запенваше от бяс. Камбоджанците, въпреки славното си минало са в днешно време малък народ /благодарение и на Пол Пот/ с доста сериозен комплекс за малоценност. Ето защо по-голям народ като Виетнам им е доста сериозен трън в очите.

Летището в Сием Риеп

е още едно от нещата, които правят пътуванията в този регион незабравими.

Кацаме си ние тихо и кротко на летището, отварят ни вратите и изненадааа … няма автобус за превозване до терминала. Вместо това, наземния персонал упорито ни сочи терминала и ние с известно недоумение разбираме, че ще трябва да пресечем летището пеша, ако искаме да се занесем до там. Голяма веселба. Около вас си пъплят камионите с багажа и кетъринга, добре че, имаше само два самолета на стоянките и пътниците притичват между тях! Това е най-веселото ми превозване от и до самолет до сега.

Сием Риеп е вратата към най-голямата забележителност на Камбоджа, столицата на Кхмерското кралство – Анкор Ват

Самият град не е нищо забележително. Малко селище, несъразмерно разрастнало се благодарение на хотелите. А хотели има … много! И туристи! Благодарение на тях някак встрани от поглед остава покъртителната бедност, в която живеят местните. Буквално наличието на прозорци на къщите им беше рядкост. В следствие на това, местните са усвоили един доста древен занаят – просията. Всеки път, когато спрете някъде, ви наобикалят местните, възрастни, но в повечето случаи деца, които започват настоятелно да просят пари. One dollar, please … звучи навсякъде.

Най-голямата забележителност на Сием Риеп е така наречения

„Нощен пазар“. Това е местния битак.

Отваря вечер в 7 и работи докъм 4 сутринта. Пазар за всякакви неща … от скъпоценни камъни – до вездесъщата змийска ракия, която, както се сещате е камбоджанско, а не виетнамско изобретение! Виетнамците просто са откраднали този изконен кхмерски продукт! Тук вече, нещата доста заприличаха на нашите отношения с милите ни македонски съседи. Те се дърлят по същия глупав начин както ние с Македония.

Дрехи, обувки, шалове от местна коприна … навсякъде цветове, шум и весела глъчка. Изключително пъстро и интересно място, силно препоръчвам.

Подобно на много други държави в региона

и тук пазарлъкът върви с пълна сила

Трябва да сте наясно, че на каквато и цена да се спазарите, пак сте вътре. Така че, за тези, които имат скрупули, пазарите се с пълна сила и не изпитвате никакво съжаление да извивате ръце! Докато са склонни да преговарят, значи са на печалба! Успях да купя тениски по 2 долара едната и подозирам, че пак съм на загуба!

Интересна част от нощния пазар е

Pub Street, иначе казано – Улицата на баровете

За разлика от подобни места в Тайланд, това не е улица с публични домове. Наистина е улица, заета изцяло от заведения. Кръчми, ресторанти, барове. Повечето се държат от чужденци и са притегателно място за туристите, след падането на нощта. Даже Хард Рок кафе си имат! Камбоджа има Хард Рок Кафе, а ние не! Представете си колко сме изостанали, даже и като туристическа дестинация! Мястото е много пъстро, шумно и весело, и е силно препоръчително за посещение.

Основно средство за придвижване на туристите в Сием Риеп са популярните и в Тайланд

„тук-тук“. Това са моторизирани триколки,

управлявани от местните. Цените са … според както се спазарите. Четири долара за двупосочно пътуване от и до хотела Ви е доста добра цена. Аз платих толкова и даже не съм се пазарила, защото ползвах официалния „тук-тук“ на хотела.

След овършаването на Нощния пазар дойде време и за най-важната, от моя гледна точка екскурзия в цялото пътуване … еднодневната екскурзия до

старата столица на кхмерите – Анкор

За протокола –

един ден в Анкор е абсолютно недостатъчен

Толкова, че дори трите основни храма се разглеждат почти на бегом. Ако имате интерес към историята, отделете си два дни. Така ще можете да разгледате повече храмове, а и няма да препускате наоколо при над 30 градуса температура.

Още една малка особеност при посещението. Тъй като на територията на Ангкор има будистки храмове, посещението изисква и подходящо облекло. Тоест – за мъжете, това са панталони до коленете – късите гащи не се класират, а за жените – покрити рамене /никакви потници/ и поли или панталони до под коленете. Късите гащи не стават. Изглежда абсурдно, но в Ангкор Ват няма да ви пуснат в основния храм, ако не сте облечени подходящо. Има си полицаи, които следят специално за това!

И така, излизайки в изпиващата жега от 34 градуса се натоварихме на автобуса и се отправихме към

едно от чудесата на света – Анкор

Посещението ни включваше трите най-добре запазени храма в комплекса, Байон /този с кулите, като лица/, Та Пром /този от Лара Крофт/ и най-прочутия – Анкор Ват /не се сещам за филма :)/.

Изумително място. Абсолютно невероятно.

Можех да изкарам там дни наред и нямаше да ми доскучее. Толкова е огромно, монументално и изумително, че човек се препълва от впечатления и възхищение, и в един момент установих, че вече трудно възприемам видяното.

Кронг Сим Реап, Камбоджа

Огромни кули с лицата на Буда или боговете от хиндуизма, безкрайни барелефи разказващи историята на Кхмерското царство, истроии от Рамаяна … всичко това е на възраст от над 600 години!

За съжаление след като столицата е изоставена е погълната от джунглата и дърветата, а и хората доста са се постарали за разрушението на храмовете. След края на диктатурата на Червените Кхмери правителството кани международни екипи от експерти, които поддържат и възстановяват храмовете. Храмът Та Пром например, се възстановява от индийски екипи. Има си съответни табели при възстановените постройки и се знае кой за кое отговаря. Стараят се хората и се опитват да възстановят възможно най-много от тази удивителна красота.

В храма Байон, а и в Та Пром

след това имах възможност отново да се сблъскам с „най-любимите“ ми туристи на света – японците! Ужасна работа! Вървят като стада подивели бизони, прегазват всичко наред и това да стигнеш до някой паметник и да се снимаш се случваше само с обединените усилия на цялата ни група, която се вклюняваше в съответното стадо, в опит да отвоюва заветно място за снимки. Голям цирк бяхме!

Тук трябва да ви предупредя за изконните жители на Анкор, от които трябва мнооого да се пазите –

маймуните!

Не особено малки гадини, живеещи на стада, очевидно доста социализирани, които само дебнат как да нападнат някой разсеян турист, в опит да откраднат до каквото се докопат. Това бутилки вода, безалкохолно, чипсове, снаксове … за нищо ги нямат. Грабват ги от ръцете ви без страх и няма връщане. Една такава гадина се покатери по мен, в опит да ми отмъкне законно закупения кокосов орех. Добре че един от мъжете от групата я нарита, иначе като нищо щеше да ми го отмъкне от ръцете! В края на краищата и го дадох, а гадината започна да съска насреща ми, предупреждавайки ме, да не се опитвам да си го взема обратно!

Влизайки в Ангкор трябва да имате готовност за сериозно ходене. Тоест, сандали няма ди ви свършат работа – вземете си маратонки. Храмовете са огромни и да прекосите един от единия до другия край си е повече от километър /за всеки един/. При над 30 градуса … сложна операция.

Тъй като съм наясно, че не мога да опиша красотата, с която бях заобиколена този ден – има и снимки.

В заключение, въпреки на практика само ден и половина които имахме в Сием Риеп, мога да кажа следното.

Камбоджа постигна и дори задмина най-смелите ми очаквания

за стойността си. Невероятно място, с невероятна култура и история. Мили, добри и усмихнати хора, които са преминали през ужасии, сравними само с геноцида на хитлеристите. И въпреки това са съхранили добротата, люботиството и усмивката си към света. Сигурно има нещо общо с религията им.

За пътешествениците – задължително идете в Камобджа. Отделете си два-три дни и посетете това невероятно място. Ще останете доволони. И го направете сега. Подобно на Виетнам, страната се отваря към туризма и след пет години ще е едно меркантилно, пренаселено и за съжаление по туристически съсипано място.

Край

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

За смели юнюци и юнакини – изгодни оферти за нощувки в района на Сием Реап:

Booking.com

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

Камбоджа

Останалат част от Камбоджа също ви очкава:

Booking.com

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com

Завършваме пътуване на Драган из Армения и Грузия. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а посл влязохме в Грузия, за видим Тбилиси, Гори и Батуми. Днес поемаме пътя към дома.

Приятно четене:

Пътят към дома

През Черноморска Турция

част десета на

Армения и Грузия с Дачия

Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през

предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми

пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.

ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария

Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница

има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:

Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.

Ееееей Боже, или по-точно –

Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!

Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?

Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.

След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.

Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.

Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:

Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:

Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.

Ще ми сканират колата с рентген

А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.

Ще се повторя, ама – малоумна работа

Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.

Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:

Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.

Rize, Rize Merkez/Rize, Турция

Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.

По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.

След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:

В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора

не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:

Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …

тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София

и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.

Край

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к. Турция не позволява резервации, тогава е най-добре да си направите почивка в Малдивите:

Booking.com