Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с преход от София до Йозгат, днес продължаваме към Каменния път при Кемалие и Малатия.
Приятно четене:
Ден 2, 25 Юни 2017 г.
Събудих се рано, някъде около 5:30 ч. Спомних си за предния ден и колко куцо ми тръгна това пътуване. Започнах да се чудя как ли ще продължи, но предстоеше да видя този ден какво ще се случи. Принципно за себе си съм забелязал, че в началото нещата не потръгват добре, но винаги в последствие късметът е на моя страна и всичко си влиза в нормите, очаквах и сега така да стане, щом оцелях предния ден.
Днес по план трябваше да мина първата си точка:
Малко ми беше напрегнато, защото
Доста познати и приятели го бяха минавали с мотори и никой не беше загинал, та опасен, опасен – колко да е опасен. Проблемът по-скоро произлиза от това, че е черен път, необезопасен, аз съм с тежък мотор и с не много добри умения за управлението му по черни пътища. Обаче обичам предизвикателствата и смятам, че човек трябва да се изправи срещу тях, да ги премине и преодолее, ако остане жив, става по-силен 
чувството, че си се справил с нещо трудно, е незабравимо. Както обичам да казвам „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.
Излюпих се от палатката и огледах мястото, на което се бях разпънал предната вечер.
Стигнах до
където спрях да заредя и да си направя сутрешния тоалет. Разбира се, най-добрата верига в Турция – OPET. Заредих и влязох да платя. Нетърпеливци да заредят, не чакат да махна мотора, ами направо с маркуча през него.
Преместих го след това и влязох да довърша започнатото. Градът се разбуждаше, GPS-ът ме караше по покрайнините, но реших да вляза направо към центъра, хем да го разгледам, а и да си взема нещо за закуска. Наистина изключително спретнат и красив град.
От тази количка на площада пред фонтана си взех дюнер с айрян, тъй като нямаше гьозлеме
Седнах на една от тези пейки в градинката да го изям
След това се завъртях още малко на площада, за да се полюбувам на гледката. Все още нямаше много хора, беше твърде рано.
Мотора го бях качил на тротоара около кръговото
В един момент спря една патрулка,
по площада. Първо натириха тези с количките, които продаваха дюнерите, да се махнат, после по-надолу някакви други продаваха други дребни неща и изгониха и тях. Леко се притесних, че ще дойдат да ме глобят, за това, че моторът е на площада, но нищо не ми казаха и набързо – набързо се натоварих и се изнесох.
На GPS-а в телефона бях наредил на няколко етапа маршрута към Каменния път, защото картите в iGO-то не бяха много точни и често прекъсваше, не можах да си го направя на едно цяло. Общо взето го бях прегледал подробно и посоката ми беше ясна. Като за начало
Пътят продължаваше някъде ейййй там
Стигнах до града, реших да напълня резервоара догоре, тъй като следваше доста дълъг участък, в който нямаше къде да заредя. Бях се наиграл предната година така, та си знаех вече На бензиностанцията в
младежите ме заговориха и държаха да се снимат с мен.
Малкия бензинджия
Големия бензинджия
И пичагата бензинджия, хахахахха
Не се бавих много, само си купих вода, а и те ми подариха една, да имам за из път. Наближавах Каменния път и нямах много време за губене. Нямах представа колко ще ми отнеме да мина през него. Продължих.
Ето ме и на
Настилката стана от онази с едрите камъни, залепени на дзифт, не е лоша и доста по-добра от офроуд
Пътят се виеше в посока
Доста завои с изкачвания и спускания, общо взето се караше с 50 – 60 км/ч, не повече. Стигнах и началото на въпросния път, откъдето имаше и хубав изглед към реката.
Ето го и началото от север
е един от най-екстремните пътища в света. Разположен в региона на Източна Анадола в Турция, той е изключително предизвикателен, има няколко тунела, а урвите от стотици метри са незащитени от парапети.
Пътуването до Kemaliye Taş Yolu през каньона е грандиозно и може да ти изправи косата. Представете си един зашеметяващ див пролом в стръмни скалисти планини, тъмна зелена река, пъстри градини, гори, уютни каменни и дървени къщи, водопади, свеж планински въздух и сърдечни местни жители…
Kemaliye Taş Yolu, 24600 Kemaliye/Erzincan, ТурцияПътят се промъква през скалите. Той свързва Кемалие в централна Анадола с Дивриги, отдалеченото градче, което е близо до Сивас.
Този път е обявен за един от най-зрелищните пътища в света.
Този участък от пътя не трябва да се минава от начинаещи шофьори. Пътят и тунелите преминават през така наречения
скалист пролом, толкова дълбок, че слънцето едва прониква до дъното му.
Няколко поколения работят в продължение на много години с една и съща цел, 8-километровия път. Той е бил строен цели 132 години. Огромните скали са трошени с човешка сила и така са изкопани десетки тунели с обща дължина 4 722 m.
Каменният път на Kemalıe е свързан с главния път Ерзинджан – Сивас, сега той се използва като туристическа атракция.
Поех напред
Гледката в каньона наистина е впечатляваща и спираща дъха
Трябва да се внимава, пътят е сравнително равен, така че се оказа по-лесно, отколкото си го представях. Моторът стъпваше добре по камънитеи рядко поднасяше. На места се налагаше да минавам по ръба на урвата, тъй като там беше по-малко каменисто.
Ей така е издълбана скалата на ръка, за да може да се преминава
Сукации
Настигнах една кола, която даже изпреварих в един от тунелите, толкова са широки
Обаче, когато се появи насрещна кола иззад някой завой, става неприятно
Когато изскочи бус, е още по зле, а и не спират, гледат да се наврат
Спрях на една дупка, за да снимам, спря и колата, която изпреварих, явно и те се наслаждаваха на гледката
Красив каньон
И безкрайните тунели
И още една кола
Остри завои в тунелите
Леко стеснение
Почти стигнах до края на пътя, там над реката има мост, по който минава нормалният път
Ето ме и на изхода от юг
Застанах на моста, за да направя някоя снимка
Докато щраках и си почивах, мина първо един малък бус и ме попита може ли да минат оттам. Казах: „Да, и по-големи минаваха“. Потеглиха хората.
Аз се подмотвах нещо със статива и се появи една полицейска кола, спряха усмихнати полицаи и попитаха дали всичко е наред, казах „Да“. Продължиха си по пътя. Не след дълго срещу мен се задава същият бус. Вдигам рамене многозначително: „Какво става?“ Отвътре само махат с ръце колко е зле пътят. Всъщност не е толкова зле, но явно са се притеснили тези хорица и са решили да се върнат и заобиколят по нормалния път.
, Youtube:Всички снимки от Каменния път тук: http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Kemaliye_tas_yolu/
Бях изгладнял и се отправих към
беше съвсем наблизо. Оказа се много приятно етно планинско селце с хубави стари къщи, чаршия и т.н.
Заоглеждах се къде да ям, нищо не видях и паркирах мотора до една неработеща бензиностанция. Продължих пеша, попаднах на същите полицаи, които заварих на моста. Попитах ги за хапване и те ми посочиха едно заведение на 10 м от нас. Влязох вътре и си беше точно като за мен, бързо хранене с много и интересни манджи по избор, WiFi, чудесно.
Седнах да хапна вкусотиите и да разпратя някоя и друга снимка от каньона. Свързах се с Боби и майка му, които по това време бяха на нашето Черноморие. Отпочинах, с този интернет загубих повече от час, но заслужено.
След като приключих, тръгнах към мотора, видях едно дюкянче с една хубава незабрадена, нормално облечена млада туркиня, реших да спра (не за да си я взема за жена) и да купя магнитче от това прекрасно място за спомен. Харесах си едно и тя ми посочи с два пръста, и аз вече като почти местен в Турция казвам „Ики лира“ и тя се смеее.
Чакаше ме още път, затова се запътих към мотора и потеглих. Пътят започва да се изкачва с много остри завои из планината, тесен и бавен, но пък гледки да искаш.
Тази къщичка беше построена на върха на една скала
Слязох вече по-ниско, близко до нея
Ясно се вижда дзифтеният път
После пак нагоре
Стигнах до
тук по план трябваше да спя, но беше твърде рано, някъде около 16:30 ч. Явно бях напреднал повече от предвиденото, беше и неописуема жега – 36 градуса.
Седнах на едни масички с пейки да почина и да пийна малко вода.
Продължих по ей този мост, който пресича язовира.
Карах в посока Кюрдистан, приближавах
първия голям град в Кюрдистан. Започваше да се стъмва и трябваше да го подмина и да търся някъде да се разпъвам.
Карах още малко и го подминах. Спрях на една бензиностанция да си измия зъбите и да си взема нещо дребно за хапване. Обядвах късно и реших, че този ден ще мина без нормална вечеря, само на боклуци от бензиностанцията. Хапнах някакви вафли, взех си и за вечерта и сокчета някакви.
На бензиностанцията ме заприказваха пак местните и ме питаха откъде съм, за къде съм. Обясних, че съм тръгнал от София, минал съм през Каменния път и градовете преди него, питаха ме кой ден ми е, казвам втори, и те пак показват с пръст две, потвърждавам с глава хаха казаха ми, че съм смахнат хахахаха, пожелаха ми приятен път и така.
Подкарах леко мотора и започнах да се оглеждам, само частни имоти заградени с телени огради или открити празни пространства, не става за палатка. Карах, карах, пък спрях да погледна на GPS-а няма ли някой водоем по пътя, да се настаня около него. Открих един не много далеч и по пътя, започнах да давам газ, тъй като скоро се стъмняваше. Стигнах до водоема, който се оказа поредният
Приятно местенце, видях един черен път, който се спускаше доста надолу до водата, слязох пеш да огледам дали ще мога на другия ден да се кача и как е за палатка. Не беше идеално лошо и реших да се спусна с мотора. Лошото е, че имаше сравнително дълбок пясък, където моторът заиграва, но внимателно го преминах. По едно време един опел вектра се появи по черния път, махнаха ми и продължиха нагоре към главния път. Викам си дано няма повече :), слънцето почти се беше скрило и се заех бързичко да разпъна палатката.
Късният залез
Седнах да се полюбувам на гледката
Луната се показваше, точно както на Турското знаме, полумесец
Недалеч от мен се чуваха музика и гласове, бяха на около 300 – 400 м, също се виждаше и огън. Това беше първата ми нощувка на диво на територията на Кюрдистан, имаше си тръпка. Стъмни се, никой не дойде да ме пита к’ъв съм, що съм и се намърдах в спалния чувал. Денят беше доста приключенски и се чувствах страхотно. Заспах сравнително бързо, бях си и уморен все пак.
Автор: Антон Конакчиев
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате в Сивас:
Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:
Другата Турция
Още изгодни нощувки, из цяла Турция:
Биляна днес ще ни води до чудесата на Япония по трудния начин 
Приятно четене:
първа част
Ди ме подкани да разкажа впечатленията си от Япония, преди да съм ги забравила. Няма да ги забравя, такова нещо забравя ли се?!
Както писах в една кратка статийка за пътуването – мечтах го това
наистина именно на това летище и много се радвам, че успях да се отбележа от там. ‘Успях’ е точният термин, защото всичко се случваше толкова бързо, че не можах дори да се огледам. Забелязах само, че ме посрещна огромна реклама на Хуауей, която е китайска марка в сферата на електронните джаджи и това беше първото, което видях от столицата на десетилетния корифей в областта. Какво стана, предадоха ли щафетата?! После за секунди минах всички гишета, проверки, документи, въпроси, багаж,
Посрещна ме шофьор, грабна ми куфара и трябваше почти да тичам след него. Ехе-е-е, чакай малко, искам да вдишам от този въздух! Няма време, давай паролата за уай-фая и да се чеквам, докато не сме се изстреляли от летището със скорост не по- малка от тази на излитащите самолети от другата страна на оградата. Успях – Биляна Крилова беше
запечатано, завинаги! И както писах в онази статийка – ‘Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. ‘. Защото всички сме чували за
Шофьорът вече караше бясно по нещо като градска магистрала изцяло върху мост.
За всеки българин да се движи по магистрала във въздуха е чудо. Паралелен път на долния, но отгоре – няма светофари, няма кръстовища, няма пешеходци, няма задръствания. Но аз вече бях виждала такива и отдавна се бях запознала с предимствата им.
По него време шофьорът започва с жестове, мимики и японски на срички, да ми обяснява, че другите хора от групата са изтървали полета и ще пристигнат със следващия, ще закъснеят и мен ще ме закарат в хотела да ги чакам.
Те стъпиха на японска земя в Осака, откъдето имаха полет до Токио, кацаха на летище Ханеда. Ние препускахме именно натам, за да ги посрещнем, но не било писано. Аз знаех, че те имат по- малко от час от кацането до излитането и най- вероятно, т.е. със сигурност, няма да успеят, затова много бързо схванах какво се мъчи да ми обясни. За всеки случай ми дава телефона си, а на отсрещната страна шефът на фирмата ми говори на бавен, ясен и със силен акцент английски и ми обяснява същото, което вече знаех.
Някога, твърди се Марко Семов, заблуди наивният ни народ, че в Япония всички говорят идеален английски. Въпреки, че вече много българи посетиха страната, някои живеят там от десетилетия, други студентстваха малко, написаха се пътеписи в списания, блогове и фейсбук, по форумите изобилства от теми с подробности и въпреки това все още битува този мит, все още хора правят сравнения с други страни, където не се говори английски – ‘това не ти е Япония, всеки да говори английски’.
За мен – идеално, защото и аз говоря толкова и по- лесно се разбирам със себеподобни.
Продължихме да пътуваме бясно през града, което продължи дълго. Това го очаквах,
Аз обичам да разглеждам през прозореца на автомобил. Много сгради, много пътища на нива, пътни възли – продължаваше да няма чудеса.
Дни наред все така правоъгълно ми се струваше и безцветно, не като в Китай. Китай е ехе-е-е.
Знам, че не трябва, знам че не е правилно да се правят сравнения между несравними величини, но нали съм човек, вървя си с човешките слабости. Това ако ми беше Шанхай или поне Пекин, до сега да бяхме подминали най- малко пет причудливи сгради – във формата на рамка, която някой е фраснал с чук и се е огънала, с истинска дупка в средата; във формата на игла с няколко ярко лилави перли нанизани по нея, във формата на отварачка, във формата на пагода стигаща до небето и цветове, цветове, цветове. Някой маглев да бе профучал край нас с такава скорост, та само опашката му да бях мернала за миг в далечината, нищо че с цялата си дължина е минал точно край мен, но очите ми не са успели да го фокусират и него вече го няма – 600 км в час са това. На тези работи им викам чудеса, тук какво?!
Пристигнахме в хотела.
Това е напълно невъзможно, но аз още не го знаех. Прибраха ми багажа, защото не може около рецепцията да се мотаят разхвърляни куфари.
Шефът на фирмата ми беше споменал по телефона, че можело да обядвам. Според биологичния ми часовник
По местно време наближаваше обед.
Тръгнах по улиците, без концепция. Улици, като улици – няма чудеса. Влязох в сграда, която беше многоетажен
Тук са много такива. Стотици или хиляди може би из цяло Токио и Осака. По- късно ще осъзная, че едва ли съществува друго място на света, с по-голям брой магазини на глава от населението.
Тук се продава всичко, което може да се сетите и още много повече неща, които никога няма да се сетите. Съществуват артикули, които не могат да бъдат видяни нито по филмите, нито в интернет, ако не ползвате японски. Някои за бита, други аксесоари за хора, за животни, приспособления – всевъзможни. Ето ти чудо, но това го разбрах по- късно. Друго чудо е, че японците ги купуват, защото ние не сме такъв народ. Научихме се и ние на излишни покупки, но много хляб имаме да изядем и не зная дали някога ще ги достигнем, по- скоро не.
Сега оглеждам магазините, нямаше нищо интересно. Този център си беше скучен. На последния етаж има сладкарничка, но не от големите, фамозните, а много малка. Понеже съм подготвена (да е жива и здрава Самурайка и пак да се появи в интернет), че
но подобрено в техен стил – много леко, много ефирно и с огромно внимание към детайла, без да се прекалява в него, без добавки, напротив с отнемане, много изчистено, просто, безкрайно семпло, търсейки съвършенството във всяка прашинка – ето ти чудо! Но е рано да го разбера.
Поръчвам си парче торта и ми отнема около 15 мин да се разберем дали го искам опаковано за вкъщи (офис) или за тук. Май не беше лошо да говореха малко повече английски. В крайна сметка решиха, за по- сигурно да ми го опаковат за вкъщи, а аз седнах и си го ядох на място, на което те отговориха с ‘Ах’ и голяма усмивка.
Години наред ще се мъча да направя поне малко подобна , но никога няма да успея да се доближа. Напротив, всички опити ще бъдат пълен провал, а аз съм сладкар по образование, с малко професионален стаж и не малко домакински. Ще разровя интернет, ще намеря снимки, видеоклипове и възхвали, но никога няма да открия тайната им. Някъде четох, че не подслаждат със захар, а с нещо като стевия, което не било стевия. Искам да питам Самурайка дали е вярно и какво по дяволите правят, но тя роди трето дете две седмици преди моето пътуване, следствие на което бавно изчезва от нета, до напълното ѝ изгубване.
После слизам на приземния етаж, където има
изцяло от стъкло и се вижда точно как хората работят вътре. Приготвят суши и други подобни хапки, после ги подреждат в кутии – по-малки и по-големи. Във всяка кутия има по една хапка от вид и не се повтаря. Има кутии с 20 – 30 различни хапки, има със седем – осем вида. Тези кутии наричат ‘бенто’ и хората си ги взимат за обяд. Такива кутии бенто подготвят и от дома си, за ученици, за работещи хора и ги носят със себе си, през деня.
Взимам си една от по- малките и я плащам на касата. Дават ми клечки. Добре, че умея да боравя с такива. Не съм особено сръчна, обаче. Справям се, но бавно и ако съм удобно разположена. Тук се оказа, че няма къде да се разположа.
на която да седна и да похапна, но не открих никакви пейки. Тогава реших да седна на висок бордюр или каменна ограда на някоя градинка и да ям така. Нищо особено не е в голяма част от света, но оказва се, не и в Япония.
по поведението на хората. Разбира се, нищо не ми казаха, дори не видях укор в погледите им. Само някак промениха хода си – темпото, траекторията по която преминаваха, по лицата им прочетох леко объркване, без дори да ме поглеждат. Не съм чак болезнено наблюдателна, но тези ужасно дребни, незначителни детайли се оказаха толкова забележими. Вече знаех, че
Тъй като по принцип не ме е особено срам, реших да си продължа, но не, не можех. Край, ставам и се махам от тук. И наистина ставам, тръгвам, обаче едната ми суши хапка пада на земята. Не искам да я подминавам, за да не правя боклук и за части от секундата забелязвам, че земята е по- чиста от пода вкъщи и всъщност е абсурд да оставя тази хапка там, като кръпка, която би била видима от самолет.
Понечвам да хвана с клечките, но не успявам да я вдигна. Втори опит – също неуспешен и накрая я хващам с ръка, бързам да се изнижа от дълбоко конфузната ситуация – виждам го в очите на хората. Вървя бързо и търся кош за боклук, да я хвърля и да се скрия някъде. Обаче търся…
На нищо не прилича! Ръката ми се омазва от хапката, а с нея държа и клечките, в другата – кутията бенто, а под мишница стискам раницата, която бях свалила от гърба си, за да ми е пред очите, все пак. Не съм спала 30 часа, не съм опъвала крак, не ме настаниха в хотела, групата закъсня, чудя се къде да се дяна, няма кофа за боклук и всички ме заобикалят, макар да не ме гледат с укор, по-скоро с поглед все едно съм чисто гола на площада, даже малко ги е срам заради мен.
По- късно ще разбера, че
Не знам да има закон за това, нито заповед или наредба, но се спазва от всички. Никой не яде на улицата. Само аз. Местата, на които се продава бърза храна не са много и ако си купиш нещо от там, то се опакова за вкъщи, офис или за влак – оказа се, че в скоростните влакове шинкансен е прието да се яде и комай всички ядат докато пътуват, ако не спят, защото там се и спи. Евентуално, рядко има места с бърза храна, която може да се яде прав, до около един-два метра от павилиона или количката, от които се продава. Не и по- далеч. А да пльоснеш нещо на улицата… вече описах що за изживяване е. Сразих ги от първите си часове на японска земя. Все още не знаех, дали аз ще отркия чудеса в Япония, но японците видяха чудо – мен.
Безмислено е било да търся, но тогава още не го знаех. Колко много знаех за Япония и колко много не знаех. Не знаех и, че не е имало смисъл да си свалям раницата от гърба и да я държа пред очите си, тъй като в Япония не се краде, изобщо не се краде, нивото на престъпността е в дъното на световната класация.
и директен, укорителен поглед би бил твърде груб, та не те гледат, но ти ги усещаш, ги изпитах още веднъж.
Това беше една сутрин, на хотелската закуска в Йокохама. В Япония по принцип, не прелива от туристи. Не, че няма, но ако сравняваме с претъпканата Италия, направо си е празно. Хора има много, но местни. Колкото не е била популярна туристическа дестинация, предполагам заради отдалечеността си, толкова след аварията във Фукушима потока секва.
Аз посетих страната известно време след това и туризмът вече надигаше глава, но все пак навсякъде беше спокойно, а хотелите пълни основно с японци. По тази причина, дори на закуската в хотелския ресторант, се срещаха хора от страната. Първата особеност беше, че не ме пуснаха да вляза. Възнамерявах да нахлуя с ръце в джобовете, да се огледам насам и натам, като селски серсем на мегдан, след което да препълня чиния от блок масата и да седна на която маса си реша и на който стол ми стане симпатичен.
Това вече го знаех, защото го научих още първия ден, през първите часове, но все още не усещах как се мъча да проявявам своеволия. На вратата не ме пуснаха и попитаха за съквартирантката ми (жена от българската група, с която споделих целия си престой и с която се разбирахме добре). Тя не беше се приготвила и реших да не губя време в чакане , а да сляза долу. Оказа се, че трябва да ни настанят заедно, на една маса, която те определят. Приготвих се да вися пред вратата в очакване, докато слюноотделях от мириса на блюдата, които бяха стройно наредени на блокмасата и тогава, от вътре ме видяха двойка от българите. Те направиха знак, че са съгласни да ме приемат на тяхната маса и ме пуснаха. Защото има ред – друг определя къде да бъдеш настанен, като масите не се разхищават за сам човек, щом си настанен с друг в стая, с него се и храниш. В същото време не се натрапват чужди хора на твоята маса, защото може да не ти е приятно.
След като вече се сдобих с право да вляза и място, на което да седна, взех чиния и тръгнах към блок масата.
Наредих се чинно и когато наближих масата, проточих врат и видях, че от едната страна са все храни, към които не изпитвам интерес. Харесах си от другата. Затова пропуснах дясната страна и тръгнах направо към лявата. По този начин вървях в насрещна посока на опашката. Отново настъпи онова объркване, което вече ми беше познато, отново не ме гледаха с онези погледи, отново настана някаква незабележима суматоха, която не се изразяваше с действия, не се изказваше в реплики, само в някаква несигурност точно какво се случва.
Аз бях нарушила реда.
Връщам се пак в онзи първи ден и онези първи часове от пристигането ми в Япония. Вече съм в хотела, другите от групата най-сетне са пристигнали. Попълнили сме нужните за настаняване документи. Багажът е събран в количката на пиколото. Стаите са готови, ние сме разпределени, ключовете са подредени върху плота на рецепцията, но не ни ги дават.
В цял свят, ако има готови стаи, те настаняват един – два – три или пет часа по-рано.
Ние не разбираме. От страна на българската група се стрелкат изнервени погледи. От страна на японската рецепционистка погледа е насочен в часовника и
И ето идва заветният миг, в който часовникът показва нужния час, получаваме ключовете и тръгваме към асансьора. Това дали да го сложа в графата ‘чудеса’? О, да.
Правилата не се пристъпват, компромиси не се правят. Разбирам защо е така. Веднъж направен компромис води след себе си друг, трети и накрая компромиси до безкрай. Веднъж се прави, защото се смята, че ситуацията го изисква, но тогава други ситуации и други хора започват да изискват компромиси и за себе си. Тогава възниква въпросът как да определим коя ситуация и кой човек има право на компромис и кой има по- малко право. Тогава не остават правила и настъпва безредие. За да има ред, просто правилата се спазват и толкова.
Оказва се, ще се убедя през слеващите десет дни, че това е много удобно, всичко става някак лесно, предвидимо. Когато имаш среща в определен час, не се чудиш дали отсрещната страна ще дойде в този час или ще закъснее с трийсет минути. Ако ще закъснява с трийсет минути, ти да не висиш там напразно, ами и ти да закъснееш с толкова, защото бездруго никой не идва навреме. За всичко останало се знае, че ще се случи точно така, както предварително е било определено. Знаеш с какво и как да се подготвиш, няма притеснение, че нещата могат да тръгнат в друга посока, а ти не си очаквал.
Сега искам да се върна на
Също на онзи финес в естетиката, задълбоченото внимание към детайла, опростяването, стремежа към съвършенство. Разбира се аз бях чувала за това. И го търсех, не знам къде и под каква форма, как очаквах да го видя.
Целия град изглеждаше някак осемдесетарки овехтял. Това е парадоксално, тъй като аз харесвам атмосферата на 70-те и 80-те години. Знам за уаби-саби философията, тогава защо не мога да прогледна и да видя красотата ѝ? Трябвало ми е време да се пренастроя от кича на шаренията, която те грабва от раз, консумира се бързо и се харесва лесно.
Минаха повече от три години, а аз не спирам много често да мисля за нея. Това не са просто спомени за приятно прекарано време, съвсем не. Това са постоянни разсъждения и неспирни нови открития, аз продължавам да я проумявам. За никое друго място по света, на което съм била, не съм мислила толкова дълго във времето и толкова дълбоко. За никое друго място не съм сядала да пиша след толкова години, както за Япония, при това с вълнение. Едно от най-любимите ми явления в тази чудна земя е именно философската естетика, която е толкова трудна за разбиране от нас, балканските души. Това, че по-малкото е повече и правите линии не са признак за бедна фантазия.
а творчеството може да се открива и в безупречната подредба. Това, че овехтелите съоръжения не е задължително да бъдат демонтирани и заменени с по-модерни, ако все още добре вършат работата си. Така в центъра на Токио може да се натъкнете на сграда с толкова стар асансьор, който дори не запомня поръчки. Мястото е посещавано от туристи и от тераса на неговия покрив се правят популярни снимки. Асансьора се ползва безспирно, но не бива подменен.
което аз определено няма да се впускам да разяснявам, тъй като твърде малко знам и твърде малко съм се докоснала.
Това може да се усети в
Може да се учудите – защо са изнесли всичко? Всъщност всичо си е на мястото, просто повече никога не е имало. За сметка на разочароващата си неатрактивност, определено на това място може да усетите покой, отмора, да се разтоварите.
Отново по-малкото е повече. Само естествени материали, в естетвените им цветове, идеално прави форми, прави ъгли. Вратите плъзгащи, незабележими, гардеробите вградени в стените – незабележими, подовата настилка – всичко е незабележимо. Само ако случайно много внимателно се вгледате ще откриете колко фина изработка е всичко и, че все пак съществува ненатрапчива орнаментика.
13 Ryoanji Goryonoshitacho, Ukyō-ku, Kyoto, Kyoto Prefecture 616-8001, ЯпонияПодобно е и в
Ниска постройка от бамбук, празни стаи, стени от оризова хартия, без цветове. И безкрайно спокойствие. Пред верандата – ‘инсталация’ от прилежно ‘сресан’ и вълнообразно оформен снежно бял чакъл, а по него разпределени петнайсет груби камъка. От което и място да погледнеш градината, виждаш само четиринайсет от тях, а един винаги остава невидим. Инсталацията е там, за да бъде съзерцавана. Твърди се, че който види всичките 15 камъка едновременно, ще получи просветление.
Това не ми пречи да си представя, че гледам градината толкова дълго, толкова дни, месеци и години, докато главата ми не се изпразни напълно от всичката излишна суета и не олекне като птичка разперила криле и рееща се по въздушния поток на вятъра. За да мога да остана съсредоточена в тази задача и да не се разсейвам, се е погрижил майстор Саоми през 1499 година, поставяйки камъните така, че винаги поне един да бъде скрит зад другите. Така мога да прекарвам часове в гледането им, винаги от различна страна и винаги ще виждам нещо друго. Накрая, след няколко десетилетия съзерцаване от всички посоки, толкова ще съм научила разположението на всеки камък, че в съзнанието си ще успея да проектирам и петнайсетия, невидим камък, там, където винаги е бил. Ще видя едновременно всичики тези несъвършени петнайсет парчета скала и ще постигна нирваната, към която се стремя през целия си живот, но наивното детство не можеше да види, бурната, търсеща младост се луташе и не намери, а зрелостта, най- сетне, даде.
Поредна странност в Япония е
Не ми се удаде възможност да видя с очите си, но са популярни един тип кафенета в Токио, в които живеят котки. Там кафето е по-скъпо, защото докато го пиеш ти се предоставя
С очите си видях каква сензация може да бъде нещо като улична котка, защото не беше съвсем улична, а живееше из дворовете на замъка на Осака. Почти се получи опашка, разбира се японците за всичко се редят на опашка, за да бъде помилвана и заснета с всеки, който обезателно се е разтопил в широка усмивка. Подобно беше и мястото, в което лично пристъпих,
а до тях кош със също такава голям купчина дрехи за кукли Барби. Можеш да ги преобличаш и комбинираш тоалети до премала.
Не зная дали в тази категория трябва да сложа и заведенията за
за всеки отделен посетител или компания от посетители. Така необезпокояван можеш да пееш която песен поискаш, с караокето, без да се показваш пред други хора. Не знам дали целта е да се скриеш от другите или на никой не му е хрумвало, че трябва да се покаже, не съм запозната. Така са устроени караоке заведенията и в Китай. Родината на караокето е някъде там, в Далечният Изток.
Очаквайте продължението
Автор: Биляна Крилова
Снимки: авторът
В Токио има и изгодни нощувки:
В Киото – също:
Япония
Нощувки из цяла Япония:
През февруари 2018 с открито писмо до медиите Делян Пеевски и други депутати от ДПС внесоха в парламента законопроект за изменение на ЗДДПИДИ, обявен като проект за изсветляване на собствеността и финансирането на медиите.
Защо проектът трябва да бъде оставен без движение вече се каза – като започнем от предмета, който няма общо с депозирането, нито се ограничава до печатни издания.
Парламентът обаче гласува проекта на първо четене, което няма как да стане без подкрепа от управляващите – Вежди Рашидов се изказва от ГЕРБ, Волен Сидеров от Обединените патриоти – и двамата подкрепят проекта.
Към досието на този проект:
Срокът за предложения между първо и второ четене изтече, поискан е “за обществен дебат, много належащ и необходим”; постъпилите предложения ще се появяват на този адрес.
По въпроса за приноса на медиите към политическите избори на гражданите и – в последна сметка – за отговорността на аудиторията.
Предупредени сме:
Ние нормализирахме медиите, които нормализираха Доналд Тръмп
Дистопията на Оруел не успя да се осъществи, но дистопията на Хъксли успява: ние сме погребани под невежество, маскирано като информация; объркани от развлечение, маскирано като новини; разсеяни от замайващо шествие от лъжи и гняв и отблъскващи противоречия; привлечени от лошото поведение и корупцията, които биха унищожили други администрации. Изгубихме контрола над нашето внимание, ако не над нашето правителство.
Хаосът от информация, гняв, конфликти, идентичност, постановки и любопитни подробности, които характеризират управлението на Тръмп, характеризират и медийната среда, която го създаде. Можеше ли Тръмп да спечели първичните избори и президентството, ако не беше се появявал в новините на кабелните телевизии, без митингите, предавани на живо по телевизията и без да управлява медийното отразяване с комфорта на своя Twitter акаунт?
Да смяташ, че технологията е неутрална и да предположиш, че технологията винаги е приятел на културата, е чисто и просто глупост, предупреждава Постман.
Тръмп управлява непохватно, но контролира общественото внимание майсторски. Той показва ежедневно как може да се удави истината в море от ирелевантност.
Препратки към Постман в Amusing ourselves to Trump, Vox, 6 август 2018. На тази страница има и връзка към The Ezra Klein Show.
Eто и самото произведение на Постман, за което става дума – за което и Зейнеп Тюфекчи напомня тази седмица.
Преюдициално запитване — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Информационно общество — Хармонизиране на някои аспекти на авторското право и сродните му права — Член 3, параграф 1 — Публично разгласяване — Понятие — Публикуване в уебсайт без разрешението на притежателя на авторското право на фотография, която преди това е била публикувана на друг уебсайт без ограничителна мярка и с разрешението на посочения притежател — Нова публика
На 7 август 2018 г. стана известно решение на Съда на ЕС по дело C‑161/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesgerichtshof (Върховен федерален съд, Германия) с акт от 23 февруари 2017 г., постъпил в Съда на 31 март 2017 г., в рамките на производство по дело Land Nordrhein-Westfalen срещу Dirk Renckhoff.
Запитването е отправено в рамките на спор между Land Nordrhein-Westfalen (Провинция Северен Рейн-Вестфалия, Германия) и г‑н Dirk Renckhoff, фотограф, по повод на използването без разрешение от ученичка в намиращо се в тази провинция училище на направена от г‑н Renckhoff и свободно достъпна в интернет фотография, за да онагледи реферат, публикуван от това училище на друг уебсайт.
Накратко, казусът е “да използваш снимка от интернет”.
Ученичка използва направена от г‑н Renckhoff фотография, изтеглена от уебсайт, посветен на пътувания. Под нея ученичката е направила позоваване на посочения сайт. Фотографът изтъква, че е дал право на използване само на операторите на уебсайта за пътувания и че поместването на фотографията на училищния уебсайт нарушава неговото авторско право. Той иска от компетентната първоинстанционна юрисдикция да забрани на Провинция Северен Рейн-Вестфалия, под страх от налагане на глоба, да възпроизвежда или да позволява възпроизвеждането и/или да предоставя на разположение или да позволи предоставянето на публично разположение на фотографията, а при условията на евентуалност, да позволява на учениците да възпроизвеждат фотографията с цел публикуването ѝ в интернет.
Съдът в Хамбург приема, че фотографията е защитена с авторското право и че публикуването ѝ на училищния уебсайт е нарушило правата на възпроизвеждане и на предоставяне на публично разположение, чийто притежател е г‑н Renckhoff. Тази юрисдикция счита за ирелевантно обстоятелството, че фотографията вече е била достъпна без ограничение за всички лица в интернет. При тези условия Bundesgerichtshof (Върховен федерален съд, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Представлява ли прикачването на произведение от друг уебсайт, където то е свободно достъпно за всички ползватели на интернет с разрешението на носителя на авторското право, към собствен уебсайт, намиращ се на публично разположение, акт на „предоставяне на публично разположение“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато произведението първо е копирано на сървър, а след това е качено оттам на собствен уебсайт?“.
Решението
19 Както Съдът многократно е постановявал, от член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 е видно, че понятието „публично разгласяване“ обединява два кумулативни елемента, а именно „акт на разгласяване“ на произведение и „публичност“ на разгласяването (решения от 16 март 2017 г., AKM, C‑138/16, EU:C:2017:218, т. 22 и от 14 юни 2017 г., Stichting Brein, C‑610/15, EU:C:2017:456, т. 24 и цитираната съдебна практика).
20 Що се отнася до първия от тези елементи, тоест наличието на „акт на разгласяване“, видно от член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, за да бъде налице такъв акт, е достатъчно в частност произведението да е предоставено на публично разположение по такъв начин, че всеки човек от съответната публика да може да има достъп до него, без значение дали тази възможност се използва или не (решения от 13 февруари 2014 г., Svensson и др., C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 19 и от 14 юни 2017 г., Stichting Brein, C‑610/15, EU:C:2017:456, т. 31 и цитираната съдебна практика).
21 В конкретния случай публикуването в уебсайт на фотография, която преди това е била публикувана на друг уебсайт, след като преди това е била копирана на частен сървър, трябва да се квалифицира като „предоставяне на разположение“ и вследствие на това като „акт на разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Всъщност подобно публикуване в интернет дава на посетителите на уебсайта, където е направена публикацията, възможността за достъп до тази фотография на този уебсайт.
22 Що се отнася до втория от горепосочените елементи, тоест защитеното произведение да бъде действително „публично“ разгласено, от практиката на Съда следва, че понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица (решения от 13 февруари 2014 г., Svensson и др., C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 21 и от 14 юни 2017 г., Stichting Brein, C‑610/15, EU:C:2017:456, т. 27 и цитираната съдебна практика).
23 В конкретния случай изглежда, че акт на разгласяване като споменатия в точка 21 от настоящото решение визира всички потенциални ползватели на уебсайта, на който е направено публикуването, тоест неопределен и доста голям брой адресати, и трябва при тези условия да се счита за „публично“ разгласяване по смисъла на цитираната съдебна практика.
24 При все това, както става ясно от постоянната съдебна практика, за да бъде възприета правната квалификация „публично разгласяване“, закриляното произведение трябва да бъде разгласено, като се използва специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика“, тоест публика, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им (решения от 13 февруари 2014 г., Svensson и др., C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 24, от 8 септември 2016 г., GS Media, C‑160/15, EU:C:2016:644, т. 37 и от 14 юни 2017 г., Stichting Brein, C‑610/15, EU:C:2017:456, т. 28).
25 В конкретния случай е безспорно, че както първоначалното разгласяване на произведението на уебсайт, така и последващото му разгласяване на друг уебсайт са били извършени с един и същ технически способ.
26 При все това страните по главното производство и представилите писмени становища заинтересовани лица, посочени в член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз, не постигат съгласие по въпроса дали фотографията е била разгласена на „нова публика“.
Нова публика
35 […] публикуването на защитено с авторско право произведение на уебсайт, различен от този, на който е било направено първоначалното разгласяване с разрешението на притежателя на авторското право, трябва при обстоятелства като разглежданите в главното производство да се квалифицира като предоставяне на разположение на подобно произведение на нова публика. Всъщност при подобни обстоятелства публиката, която е била взета предвид от притежателя на авторското право, когато той е разрешил разгласяването на своето произведение на уебсайта, на който същото е било първоначално публикувано, се състои единствено от ползвателите на този сайт, а не от ползвателите на уебсайта, на който впоследствие произведението е било публикувано без разрешението на посочения притежател, или други интернет потребители.
37 Съдът безспорно е приел, по-конкретно в решение от 13 февруари 2014 г., Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 25 и 26), и в определение от 21 октомври 2014 г., BestWater International (C‑348/13, непубликувано, EU:C:2014:2315, т. 16), що се отнася до предоставянето на разположение на защитени произведения чрез активна интернет връзка, препращаща към друг уебсайт, на който е било направено първоначалното разгласяване, че публиката, към която е насочено това първоначално разгласяване, са всички потенциални посетители на съответния сайт, тъй като по отношение на достъпа до публикуваните на него произведения не са наложени каквито и да било ограничителни мерки и следователно всички интернет потребители имат свободен достъп до тях. Така Съдът е приел, че предоставянето на разположение на съответните произведения чрез активна интернет връзка като разглежданата в делата, по които са постановени посоченото решение и определение, не води до разгласяването им на нова публика.
38 При все това тази съдебна практика не би могла да се приложи към обстоятелства като разглежданите в главното производство.
39 Всъщност, първо, тази съдебна практика е постановена в специфичния контекст на хипервръзките, които препращат в интернет към защитени произведения, които преди това са били разгласени с разрешението на притежателите на правото.
40 При все това, за разлика от хипервръзките, които съгласно практиката на Съда спомагат по-конкретно за доброто функциониране на интернет, като позволяват разпространението на информация в тази мрежа, в която са на разположение огромни количества информация (решение от 8 септември 2016 г., GS Media, C‑160/15, EU:C:2016:644, т. 45), публикуваното в уебсайт без разрешение на притежателя на авторското право на произведение, което преди това е било разгласено на друг уебсайт със съгласието на този притежател, не спомага в същата степен за постигането на подобна цел.
Справедливият баланс
41 По този начин разрешаването на подобно публикуване, без притежателят на авторското право да може да се позове на правата по член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, би нарушило визирания в съображения 3 и 31 от тази директива справедлив баланс, който следва да се поддържа в цифровата среда, между, от една страна, интереса на притежателите на авторски и сродни права за защитата на тяхната интелектуална собственост, гарантирана с член 17, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и от друга страна, защитата на интересите и основните права на ползвателите на закриляни обекти, и по-специално на свободата им на изразяване на мнение и на информация, гарантирана с член 11 от Хартата на основните права, както и на обществения интерес.
42 В този контекст Провинция Северен Рейн-Вестфалия сочи, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство следва при претеглянето на наличните интереси да се отчита правото на образование, прогласено в член 14 от Хартата на основните права. По-специално действията на въпросната ученичка спадали към упражняването на посоченото право, при положение че фотографията е била поместена с цел онагледяване на първата страница на реферата, който същата е подготвила в рамките на езиково занятие. В това отношение обаче е достатъчно да се констатира, че изложените в точка 35 от настоящото решение съображения относно понятието „нова публика“ са основани не на това дали картинката, която ученичката е поместила в училищния си реферат, има образователен характер, а на обстоятелството, че публикуването на това произведение на училищния уебсайт е направило същото достъпно за всички посетители на този сайт.
43 Впрочем следва да се припомни, че що се отнася до търсенето на равновесие между правото на образование и защитата на правото на интелектуална собственост, законодателят на Съюза е предвидил в член 5, параграф 3, буква а) от Директива 2001/29 възможност за държавите членки да предвидят изключения или ограничения по отношение на правата, предвидени в членове 2 и 3 от тази директива, стига да става въпрос за използване единствено с цел илюстриране в рамките на преподавателска или научно-изследователска дейност, доколкото това е оправдано от преследваната нетърговска цел.
И не става въпрос за хипервръзка
44 Второ, както беше припомнено в точка 29 от настоящото решение, правата, гарантирани на авторите с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, имат превантивен характер. Що се отнася обаче до акта на разгласяване, който представлява вмъкването в уебсайт на хипервръзка, препращаща към произведение, което преди това е било разгласено с разрешението на притежателя на авторското право, превантивният характер на правата на притежателят е защитен, при положение че за автора е възможно, в случай че не желае повече да разгласява своето произведение на въпросния уебсайт, да го оттегли от уебсайта, на който първоначално го е разгласил, и по този начин да направи невалидни всички хипервръзки, които препращат към него. За сметка на това при обстоятелства като тези по главното производство публикуването на произведение на друг уебсайт води до ново разгласяване, което е независимо от първоначално разрешеното разгласяване. Като последица от това публикуване в интернет би могло подобно произведение да продължи да е достъпно на този последен уебсайт, независимо от предварителното съгласие на автора и въпреки всякакво действие, с което притежателят на правата би решил да не разгласява повече своето произведение на уебсайта, на който то е било първоначално разгласено с неговото разрешение.
45 Накрая, трето, в решение от 13 февруари 2014 г., Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76, т. 27 и 28), Съдът, с цел да приеме, че разгласяването, разглеждано в делото, по което е постановено това решение, не е било направено на нова публика, е подчертал липсата на намеса на оператора на уебсайта, в който е била поставена активната интернет връзка, позволяваща достъпа до въпросните произведения на сайта, на който те са били първоначално разгласени с разрешението на притежателя на авторското право.
46 В конкретния случай от акта за преюдициално запитване следва, че ползвателката на разглежданото в главното производство произведение е възпроизвела същото на частен сървър, а след това го е публикувала на уебсайт, различен от този, на който е било направено първоначалното разгласяване. С тези си действия тя е изиграла решаваща роля в разгласяването на това произведение на публика, която не е била взета предвид от автора на същото към момента, в който той е разрешил първоначалното разгласяване.
47 С оглед на всички гореизложени съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че понятието „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща публикуването на уебсайт на фотография, която преди това е била публикувана на друг уебсайт без ограничителна мярка, забраняваща нейното изтегляне от интернет, и с разрешението на притежателя на авторското право.
В САЩ въвеждат по-строги правила за онлайн политическа реклама преди изборите в средата на ноември – в момента на щатско равнище – за да се предотврати повторение на руската намеса, наблюдавана през 2016 г., пише Bloomberg. Политическите кампании са време за инвестиране на милиони рекламни долари във Facebook Inc., Twitter Inc. и Google Alphabet Inc., поради което щатите, включително Мериленд, Вашингтон и Ню Йорк, оказват по-голям натиск върху технологичните компании за прозрачност на финансирането. И в Калифорния сенаторите обсъждат законопроект, който изисква интернет компаниите да предоставят на обществеността повече информация за финансирането на политическа реклама.
Kомпаниите преработват собствените си политики, за да предотвратят заплахата от чуждо влияние, но не искат да бъдат обект на предписания как да разкриват информация за рекламите, или да бъдат държани отговорни за точността на тази информация. Наистина забелязва се известно активизиране, Facebook заличи десетки страници на лоши играчи, използващи фалшиви идентичности, които са се опитвали да предизвикат политически вълнения.
Публикацията на Bloomberg потвърждава, че се търсят оптимални решения както на законодателно ниво, така и на ниво корпоративни политики. Лобистките организации се стараят да противодействат на надигащата се вълна от законодателни мерки. Точно така е и в Европа.
От гледната точка на обществения интерес решенията продължават да изглеждат трудни: не е докрай ясно възможна ли е ефективна защита на гражданите, която да не преминава в намеса в личния живот или в цензура.
Гражданите не се чувстват комфортно нито до държавата, която не се колебае да цензурира, нито до индустриите, съпротивляващи се на всяко – буквално на всяко – регулиране.
Eugene Volokh пише за видеозаснемането на държавните служители.
Мисля, че решенията на федералните ведомства, признаващи правото на видеозапис на обществени места – решения, които досега са се занимавали с записването на полицейски служители – са правилни: правото на свободно изразяване на мнение е свързано с право на събиране на необходимата информация – и записването на това, което правителствените служители правят на обществени места, е важно, за да можем да говорим достоверно за поведението им.
Освен това, както отбелязва Съдът, свободата на изразяване има особено значение по отношение на управлението, защото държавата има специален стимул да потиска опозицията и често използва ефективна сила на потискане на опозицията. “Това важи особено за служителите на правоприлагащите органи, на които е предоставена значителна дискреция, с която може да се злоупотреби и хората да бъдат лишавани от свободите си. Осигуряването на правото на обществеността да събира информация за държавните служители не само подпомага разкриването на злоупотреби, но също така може да има благотворен ефект върху функционирането на управлението по-общо.
Вторият абзац изглежда важен не само по отношение на видеозаснемането, но и по-общо за баланса между право на информация и намеса в личния живот. Американският съд, както се вижда, изрично е признал “специалния стимул на държавата да потиска опозицията“.
Но има ли граница на намесата? Повод за размисъл дава записването на пощенски служители по време на работа без обяснима причина. Авторът завършва с разсъждения за възможните граници на намесата:
1 Първата поправка не трябва да защитава видеозаписа на обществени места, ако има закони, които го забраняват.
2 Първата поправка трябва да защитава видеозаписа на полицията на обществени места, но не и на пощенските служители, тъй като (а) е важно обществеността да може да наблюдава поведението на полицията, но не толкова важно да може да наблюдава поведението на пощенските служители и б) полицията вероятно ще се чувства по-малко застрашена от видеозаписи, защото е въоръжена или в) комбинация от двете.
3 Първата поправка трябва да защитава видеозаписа на всеки държавен служител (или може би на всяко лице) на публично място, ако е направено веднъж или два пъти, но не и ако се прави много често.
4 Първата поправка трябва да защитава видеозаписа на всеки държавен служител (или може би на всяко лице) на публично място, ако е извършено на мястото, където се случва записът, но не и ако записващият следва обекта.
5 Първата поправка трябва да защитава всички видеоклипове на всеки държавен служител (или може би на всяко лице) на публично място, макар че може би е обект на ограничения относно, например, колко близо може да се доближи записващият.
6 Нещо друго.
Не съм сигурен, пише Volokh, кой е правилният отговор. В допълнение аз не съм сигурна, че тук (България) има съдебна практика, която да насочва към отговор, по-точно на мене не ми е известна.
Публикувано е Отворено писмо до членове на ЕК и председателя на Европейския парламент. Темата е свободата на медиите в Унгария във връзка със случая Hir TV.
Пишем, за да привлечем вниманието ви към влошаващото се положение на свободата на пресата и медиите в Унгария, и по-специално към случая Hir TV, се казва в писмото.
Hir TV е последната независима телевизионна компания в Унгария, притежавана от местни собственици. На 1 август 2018 г. внезапна промяна в собствеността доведе до уволнения на водещи журналисти и рязка промяна в редакционната политика. Предавания, които преди това отразяваха независими възгледи, бяха отменени и заменени с правителствени предавания. Едно отменено шоу беше заместено с реч на Виктор Орбан.
Загубата на независимост на Hir TV е дълбоко обезкуражаваща. Това показва до каква степен Унгария се дистанцира от европейските ценности.
Настоятелно призоваваме Европейския съюз да засили връзката между допустимостта за финансиране в рамките на следващата многогодишна финансова рамка и зачитането на свободата на медиите.
Писмото е подписано от Европейския център за свобода на пресата и медиите (ECPMF), Медийната организация за Югоизточна Европа (SEEMO), Index on Censorship и др.
Парламентарният контрол разкри държавното финансиране за изложбата на Вежди Рашидов в Лондон. По време на мандата му като председател на парламентарната комисия за култура и медии. Сега допълнително е поискана разбивка на сумата по услуги.
Това само по себе си е тема, но на този фон има смисъл да се върнем към информирането за изложбата по обществената телевизия. Преди откриването Вежди Рашидов се появи в предаването на БНТ Денят започва с Георги Любенов. Обявената тема беше Трябва да се обединим около сигурността. Както може да се види от записа, сигурността не е тема на г-н Рашидов. И в информацията на сайта на БНТ изложбата е изведена като акцент:
Една голяма лична новина също беше причина за гостуването на Рашидов в студиото на предаването. Той ще представи своя изложба в Лондон. Вижте повече за събитието във видеото!
Вижте повече – и ще изпитате неудобство от апломба на водещия:
Една голяма лична новина ви води в студиото – и новината е, че Вежди Рашидов реди изложба в Лондон
Кажете, че англичаните ви направиха сайт, ваш, Галиарди галерията ви е направила сайт, специално за вас
Екзалтиран адверториал.
Не е хубаво човек сам да се хвали, но вижте колко хубави неща…
Да ви е спокойно на душата, да няма протестиращи пред кабинета…
Не е хубаво човек сам да се хвали: ако сте на власт, оставете това на БНТ.
Голяма изненада, казва Рашидов, критици са написали доста, така, хубави думи.
ролята на галерията е да намери критиката […] след като бъде платен депозит, ще ви изпратим имейл с искане за подходящи изображения и информация […] всички критики подлежат на одобрение от нашите експерти и депозитите се връщат, ако критиката не бъде положителна
Какво се очаква от БНТ: безпристрастно отразяване, четвърта власт, критична функция на медиите.
Е, ако искате да видите точно обратното – вижте разговора на Георги Любенов с Вежди Рашидов.