С Ирина обикаляме Милано и околностите му – след самия град Милано, днес вече сме на езерото Комо.
Приятно четене:
Милано и околностите му
част втора
Езерото Комо, Беладжо и Варена
?
Най- вълнуващата част от екскурзията беше
езерото Комо
Как да стигнем ?
Ние хванахме влак от централната гара в Милано. Влаковете са бързи и на разумни цени 4.80 евро в едната посока пътуването трае 40 – 50 мин. но се прави връзка на гара SARONNO /връзката се осъществява в рамките на 5-7 мин./ Слизаме на спирка COMONORDLAGO, която се намира в непосредствена близост от пристанището
Може да се качите и от Гара Кадорна /Cadorna/ където влака е директен. /Връзка с линии 1 и 2 на метрото).
Комо
е интересен град, успяхме да разгледахме най-емблематичната сгради на града DuomodiComo(Катедралата “Санта Мария Маджоре”
Катедралата “Санта Мария Маджоре”
За повече нямаше време, трябваше да хванем в 10.00 часа кораба.
Лично аз исках да видя площада където е обесен Дучето / от многото гледане на документални филми по HISTORY/, но решихме като се прибираме ако имаме възможност.
Езерото Комо
отстои на 40 км северно от Милано и е само на няколко мили от швейцарската граница, и на 20 минути от прочутият курорт Лугано.
Езерото неслучайно е бижуто на областта, един своеобразен оазис на спокойствието, едно вълшебно съчетание между буйната зеленина на Средиземно море и заснежените върхове на Алпите.
Има площ от 146 km², което го прави третото най-голямо езеро в Италия, след Лаго ди Гарда и Лаго ди Маджоре, но най-красивото.
За да се насладите на девствения пейзаж, на аристократичните вили, на бреговете, покрити с пищна зеленина, има само един вариант – по вода.
Тук ще ви предложат многобройни маршрути и комбинирани билети за всички дестинации. Ние избрахме най-скъпия вариант отиване и връщане до Беладжио и Варена.Ползвахме бавните корабчета, които имат открита палуба и кръстосват езерото за всяка спирка.
Вила „Карлота и част от градините ги видяхме от палубата.
Продължителността на пътуването от Комо до Беладжио е 2.15 мин. Ако сте решили по-обстойно да разгледате и други вили и селца най-удобно е да има преспиване в Комо. От Милано за един ден с кораб отиване и връщане е недостатъчно.
22020 Blevio Como, Italy
В средата на езерото, където двата клона на Y се доближават се е настанил
Беладжио,
град, често наричан перлата на езерото, а и един от най-романтичните от всички градове на Италия. Малко ми приличаше на Позитано.
От Беладжио хванахме ферибот и се отправихме към
Варена
Кафенетата с малки масички с изглед към езерото са препълнени, времето сякаш е спряло. Романтика и красота.
До тук всички беше прекрасно, но
пропуснахме корабчето от Варена за Комо в 16.30
и остана последната възможност 18.30 часа от Беладжио. Времето беше прекрасно въпреки , че по прогноза даваха бури и дъждове. Последното корабче беше малко /подобно на корабчетата пътуващи за остров „Св. Анастасия – Бургас/ Но нямахме вече вариант за промяна.
Още щом се качихме небето потъмня излезе вятър и някъде вече
по средата на езерото се изви страшна буря с градушка
Не искам да си спомням и пресъздавам ужаса, който изживяхме, затова ви препоръчвам да следите прогнозите и по възможност да се пътува обратно от Варена с влак до Милано. Но пустото наше чувство за романтика, да съзерцаваме красотите ни изигра лоша шега. Но всичко си струва , когато свърши добре.
В Комо бяхме в 21.30 от там влак за Милано и се прибрахме към 23.00 часа. Но изживяването беше великолепно.
Модата
Милано е най-популярен по света именно като столица на модата.
Най-престижната търговска галерия в града е „Виктор Емануил“. Недалеч от там се намира търговската улица „Виа Торино“. На нея може да намериш бутици на много популярни марки и дрехи, които са достъпни за всеки джоб, като нерядко някои колекции се предлагат дори по-евтино, отколкото в София.
Храна,
която опитахме:
В област Ломбардия много популярно е
кафе „марочи“
Нормалната му цена е 1.50, но в кафенето пред театър „Ла скала“ го пихме за 5 евро.
Сладолед
В италианското меню място намира и едно различно сладко усещане, за което винаги има място и време – джелатото.
Буквално на всяко кьоше в Милано може да опиташ тамошния сладолед. Цената му обикновено е между 3 и 5 евро.
Пицата,
естествено. В Беладжио ядохме пица до пристанището, беше толкова богата с аспержи, сирена и какво ли не още… и само за 9 евро
Питие „Аперол Шприц“ –
любимият италиански коктейл
Приготвя се от нагарчащ аперитив аперол, сода и Prosecco – италианско леко шампанизирано вино. Класически се сервира се в чаши за вино с лед и резен портокал.Навсякъде го пият, сервира се с ядки, маслини, брускети. Цената в Пианченца беше 6 евро.
Чувала съм доста противоречиви думи за Милано. Отидох и видях, че всички те са верни. Зависи от окото , което гледа и посоката в която гледа.
12 август. На сутринта аз се измъкнах рано и отидох до брега на езерото. Някои други от групата бяха направили същото самостоятелно, но не се засякохме, явно са отишли до друга част от брега. Искахме да видим изгрева. Но не можахме, имаше доста облаци. Въпреки това обаче, пак пейзажyt беше невероятно красив, със съчетанието от вода, и различни видове облаци – някои бели и нежни, други мрачни, със завеса от дъжд, която се изсипваше в далечината.
Дъждовните облаци обаче бързо се увеличиха и приближиха, започна и да пригърмява, затова аз побързах да се прибера в хотела.
Там изчакахме около час – два докато дъжда спре. Скоро дъжда наистина спря, облаците започнаха да се разкъсват, и между тях се появи яркото тъмносиньо небе, и заедно с него и слънцето.
Тогава всички тръгнахме в посока изток, и скоро стигнахме до едно красиво панорамно място на брега, където имаше и една пагода в тибетски стил, както и някои туристически атракции, сложени специално за туристите да се снимат. И ние също не пропуснахме, снимахме се, като отново момичетата (най-вече Чи Чи и Фандзъ) бяха най-активни.
Покрай оформения кей едни тибетци работници носеха камъни и пясък, и ги разпръскваха с лопати, аз и Ма Лонг се включихме също да им помогнем малко.
След като се позабавлявахме и наслаждавахме на просторната необятна красота, си направихме обща снимка и потеглихме нататък – към североизточния бряг на езерото Чинхай, където имаше
една малка пясъчна пустиня, наречена „Залив Златни пясъци“ (金沙湾)
Влязохме в пустинята – тя беше превърната в туристическа атракция, с входна такса, пълна с туристи. И понеже аз изобщо не си падам по „масов организиран туризъм“, решихме да се отдалечим и да навлезем по-навътре в пустинята. И наистина, основната маса туристи се „блъскаха“ само край входа, където бяха и основните атракции – камили, бъгита, пясъчни шейни и други подобни. Но няколко стотин метра по-навътре беше празно, пусто, само дюни, в далечината синьо – зелени планини, в другата посока синевата на езерото Чинхай, а над нас – ярко слънце с тъмносиньо небе и бели облаци. И само тишина и лек вятър – това вече беше истинската част от пустинята.
Дотам отидохме само аз, Фандзъ (която полудя да се снима отново и отново), а след това и Винсънт и Ма Лонг.
След като пообиколихме по дюните и долините между тях, трябваше да се върнем обратно към входа. И оттам – към края на пътуването на първата група – крайна дестинация отново Сининг. Бързо минахме последните километри до Сининг и спускането с около 1000 м височина по-ниско.
Следобед се върнахме в големия град,
в цивилизацията. Преди да се върнехм в същия хотел, в който бяхме на отиване, Ма Лонг ни заведе в неговия хостел, да си направим снимки за последно и там, след което ни закара до хотела
Първото нещо, което трябваше да направим, беше да отворим всички палатки, с които бяхме на къмпинг на Ниенбо Юрце, и които няколко дни стояха мокри, увити в един от външните пластове на една от тях. Разстлахме ги където намерим, из цялата стая, и ги оставихме да съхнат.
Този ден беше последния за първата група,
на следващия ден те щяха да си тръгнат обратно за в къщи. Но на мен и на Винсънт ни предстоеше второто пътуване в Тибет, от Чънду, провинция Съчуан. И следващите няколко дни трябваше да се преместим към Чънду и там да чакаме втората група. Затова отидохме с Винсънт на гарата да си купим билети за влака за следващия ден.
И накрая – вечерта, разбира се, си организирахме отново една празнична вечеря в близкия ресторант – със снимки, впечатления, ядене, пиене и веселба. След което беше време и да започнем да си казваме довиждане.
Август 13
На другия ден още рано сутринта някои вече си бяха тръгнали от Сининг със самолет. Останахме само аз, Винсънт, А Чинг, Чи Чи и Дзиенканг. Нашите влакове бяха следобед, така че имахме време дотогава да пообиколим малко из града.
Самият
Сининг
няма кой знае какви забележителности.
Голяма част от населението му е мюсюлманско,
затова не е чудно, че из града има много джамии. Една от тях – всъщност
най-голямата – джамията Донгуан,
беше не само действаща религиозна институция, а и туристическа дестинация, така че отидохме там като туристи.
Поразгледахме, след това обядвахме вкусни люти местни деликатеси, и продължихме да обикаляме. Из центъра е пълно с магазини за местни хранителни продукти – подправки, чайове, билки, сушено яково месо и други подобни. Така че поради липса на други, чисто туристически забележителности, Винсънт и трите жени се отдадоха на пазаруване, а аз, понеже не си падам особено по такава дейност, просто обикалях наоколо докато се напазаруват.
Като приключихме, прибрахме се до хотела да си вземем багажите. Там също си казахме довиждане, и останахме само аз и Винсънт, с огромни тежки багажи – нашите багажи и осемте палатки, които трябваше да мъкнем с нас. Все пак Винсънт беше уредил една кола на негова роднина, която трябваше да ни чака в един друг град по пътя ни към Чънду, така че нямаше да се наложи да мъкнем всичко това чак до Чънду.
И така, привечер се качихме на влака – този ден трябваше да стигнем до
Ланджоу (兰州) –
столицата на съседната провинция Гансу, понеже нямаше билети за по-нататък. Но пък и не бързахме, имахме няколко дни да стигнем до Чънду така или иначе.
До Ланджоу имаше около 2 часа пътуване, и влака беше претъпкан с народ, придвижващ се между Западен и Източен Китай, с куфари, чанти, чували, бебета реват, мъже играят карти, пият местна ракия, други чоплят семки, изобщо – беше лудница. И ние, с нашите огромни багажи, трябваше да се блъскаме и провираме в тълпата и на качване, и после и на слизане от влака.
Пристигнахме в Ланджоу
вечерта (на около 1 600 м надморска височина). Оттам – с местно такси отидохме към хотела, който обаче се оказа в някаква градина, така че до него не можеше да се стигне с кола, а само пеш. На Винсънт, а и на мен, ни писна да мъкнем тежките багажи, и на място намерихме един друг евтин хотел наблизо, и се настанихме там, почти в полунощ.
Август 14
На сутринта станахме още по тъмно, бързо намерихме такси до новата гара на Ланджоу, и тръгнахме със скоростния влак за
град Тиеншуй (天水),
където трябваше да се срещнем с роднината на Винсънт и да продължим с нейната кола. Този път пътуването беше много по-приятно, скоростния влак беше доста по-празен, и пристигнахме за малко повече от час.
Роднината на Винсънт, заедно с двете си деца и още един братовчед, който караше колата, трябваше да дойдат, да ни дадат колата, а самите те да пътуват с влак за Гуанджоу. Но закъсняха и изпуснаха влака, а ние трябваше да ги чакаме на гарата цели два часа.
[geo_maship_map]
Тяншуй, Гансу, Китай
Накрая все пак дойдоха, Винсънт им помогна да си оправят билетите за друг влак, ние натоварихме целия багаж в колата и първо отидохме да обядваме из един от крайните квартали. Вече бяхме с кола, имахме много време, и можехме да отидем където си поискаме, и когато си поискаме.
Тук вече бяхме в доста по-ниски места, източно от Тибетското плато.
Тиеншуй е на около 1 100 м височина,
и пътя, който ни предстоеше, не се изкачваше до високи планини. Все пак през цялото време преминавахме през планини, но ниски, на височина колкото нашите Родопи, покрити обаче с широколистни гори.
Затова използвахме времето между Сининг и Чънду, между двете пътувания в Тибет, по-скоро за да се „потопим“ в историята и културата на района. И така, по пътя към Чънду
решихме да посетим Ханджонг –
място, свързано с историята на Трите царства в Китай, разиграла се през 3 век.
Излязохме от Тиеншуй и тръгнахме по магистралата на юг – югозапад, после на югоизток и изток. Скоро излязохме от провинция Гансу и навлязохме в провинция Шаанси. Там се отделихме от магистралата и след около 20-ина километра стигнахме до един етно-комплекс със старинни сгради. Това беше
Вухоу – древен град
(сега реставриран и обновен), в който се е родил и живял един мъдър политик от 3 век – Джу Гъ Лянг. По онова време Китай е бил разделен на три съперничещи си империи, и това място – Вухоу, е било на границата (тоест фронта) между северната империя Вей и югозападната Шу Хан. И именно благодарение на Джу Гъ Лянг югозападната империя със столица Чънду, временно успява да отблъсне агресията на северната империя Вей.
Беше горещ следобед (тук бяхме само на около 600 м височина), и ние с Винсънт използвахме времето да се разходим и разгледаме комплекса Вухоу. Винсънт беше любител на култура и история, и обръщаше внимание на всяка сграда, архитектурен елемент и реликва. Покрай него – и аз също.
Времето напредна и решихме да продължихме нататък. Оттук вече
пред нас беше Съчуан – една друга голяма културно-историческа област на Китай.
И така, минахме край град Ханджонг и тръгнахме на югозапад, по магистралата за Чънду. Около нас имаше доста живописни села и остри скалисти планини, но с малка надморска височина.
Постепенно се стъмни и ние
стигнахме до целта ни за този ден – град Гуанюан (广元),
разположен на границата на тази нископланинска област, и голямата Съчуанска равнина.
Август 15
На другия ден вече решихме да стигнем и до Чънду. Но не бързахме, искахме преди Чънду, по пътя, да посетим и още някоя забележителност. И избрахме старинния комплекс Джаохуа.
Джаохуа
е най-добре запазения старинен комплекс, представящ Съчуан от епохата на Трите царства (3 век). Векове наред е бил административен център, а също така и център за държавни изпити на ученици, стремящи се към високи политически позиции.
Ние с Винсънт имахме достатъчно време да обиколим комплекса подробно и да се запознаем с неговите забележителности, представящи различни страни от живота в древния Китай.
Накрая следобяд вече беше време да продължим. Този ден вече трябваше да стигнем до
Чънду
Пристигнахме там вечерта, по тъмно, и се настанихме в един хостел в северната част на центъра на града. Направихме си и кратка разходка из района, посетихме и хостела, където нощувахме миналата година, и се прибрахме да спим.
Някой трябва да обясни на президента, че Конституцията защитава политическото слово, се казва в изявление на борда на Ню Йорк Таймс.Тръмп все още не е разбрал, че най-висшият закон на Съединените щати е нейната конституция, а не всеки, който заема Овалния кабинет в даден момент.
Идеите на Тръмп за затвор или други тежки санкции са наистина удивителни.
По време на кампанията през 2016 г. Тръмп казва, че протестиращите по време на неговите митинги трябва да бъдат “хвърлени в затвора” и животът им да бъде сринат. “И знаете ли какво? Щом това започне да се случва, няма да имаме повече протестиращи хора.”
За изгарянето на американския флаг: “Никой не трябва да има право да изгори американското знаме, а ако го направят, трябва да има последствия – може би загуба на гражданство или година в затвора!”
По повод новата книга на Боб Удуърд: “Не знам защо политиците от Вашингтон не променят законите за клеветата?”
Журналистите са обявени за “врагове на народа” и антимедийната ярост се насърчава, независимо че това е опасно за представителите на професията, които си вършат работата.
Според Тръмп новинарските медии като NBC били толкова партизански (тоест критични към него), че предлага лицензиите им да бъдат атакувани “и, ако трябва, отнети”.
От последните дни са идеите на президента за разкриване на тайната на източниците и предаване на автора на анонимната публикация в Ню Йорк Таймс на прокуратурата за застрашаване на националната сигурност.
Всеки ден се тества достатъчно устойчива ли е американската демокрация, достатъчно устойчиво ли са навлезли в обществения живот принципите на Първата поправка на Конституцията, достатъчно утвърдено ли е върховенството на закона – за да е ясно, че – виж началото – най-висшият закон на Съединените щати е нейната конституция, а правото не принадлежи на този, който заема Овалния кабинет в даден момент.
В редакцията на NYT са избрали необичайно заглавие на публикацията – известно от сатиричните издания и от песните – но всъщност, както разбирам, популярна фраза за изразяване на неудовлетвореност.
There Oughta Be a Law
Oughta be a law oughta be a law y’all
Oughta be a law against anybody walking that way
Oughta be a law oughta be a law y’all
The way she moves is a moving violation…
Забраната идва след като Apple (AAPL.O), Alphabet’s (GOOGL.O) YouTube и Facebook (FB.O) прекратиха достъп до видео, до страници, до канал – и ограниченията ескалираха и се разшириха.
Медиите обсъждат необходимостта от еднообразна и непротиворечива политика на интернет компанията към нарушенията на стандартите: “години тормозиха жертвите на стрелбата в училището и не ги забраниха, а един ден тормозиха Джак Дорси (CEO на Twitter) – и наложиха забрана.”
Днес станахме много рано, още около 7. Закусихме набързо и приготвихме по някой сандвич. Не искахме да губим никакво време за да готвим по пътя, не бяхме сигурни колко тежък ще е днешният маршрут. Като цяло
планът беше да се изкачим до прохода n`Tichka (Тизин Тишка)
и да се спуснем до първото село, някъде около 70 км по карта. Уж не е много, но всеки казва, че е трудно.
Решихме да прехвърлим част от багажа ни на Марк, така или иначе щеше да се качва горе с такси. Така че, аз и Максуел му дадохме палатките и спалните чували, Уилям реши, че ще си кара с всичко. На мястото, освободено от палатката в ремаркето, наместих боклука, докато намерим къде да го хвърлим.
Денят започва с леко изкачване и красиви гледки, пречещи ни да влезем в ритъм. Просто на всеки 5 – 10 минути спирахме да снимаме и да погледаме.
Та карам си аз, пъхтя по баирите и усещам някакво странно подръпване отзад. В първият момент изобщо не включих какво става, после се обръщам и…
…багажника ми кротко полегнал върху ремаркето… Те ти булка спасов ден…
Почудих се да продължа така, все пак полегнало върху ремаркето изглеждаше стабилно, но пък не исках и то да се счупи заради неправилно разпределена тежест…
…така че го поправих по стара руска технология – две плюнки, куп свински опашки и лейкопласт. Да живеят!
Изобщо тръгвате ли на път – носете си свински опашки, могат да вършат много добра работа. Почти като в оня стар лаф, че не носиш ли тел и клещи в багажника, то не си никакъв шофьор.
Имахме си и публика, но то като се замисля – където и да спирах, веднага се появяваше по някой да ме гледа, даже и насред пустинята.
Потегляме отново. Чувствам се малко гузен, защото заради мен загубихме около половин час, но какво да се прави, имало да става…
Дори не мога да опиша как се почувствахме, когато
видяхме какво ни очаква…
Изкачване от поне 200 м в продължение на по-малко от километър.
Изкачването е нечовешко…
…но панорамата, разкриваща се от високото, беше страхотна.
Тук всичко се строи от кал
и не се поддържа изобщо. Имам усещането, че когато една къща се разруши, те просто строят нова, някъде отстрани и продължават по същият начин.
С Уилям спирахме за снимки, така че Максуел ни дръпна с доста, но малко преди да изкачим стръмнината го настигнахме. Имам чувството, че вградените му, автоматични, скорости не се справяха много добре с баирите.
Веднъж стигнали горе до нас спира джип и шофьора започва да ни ръкопляска. Току що, за 5 минути, е изминал това, за което ни костваше, сигурно, над половин час и човека го оценяваше. Усещането беше много приятно.
Следваше доста стръмно спускане.
В ниското под нас се виждаше спокоен оазис, покрй който минаваме в последствие. Спираме в селското магазинче да купих хляб за в случай, че сандвичите не ни стигнат и аз отново си купувам „милфий“
Милфий
Този път дори се сетих да го снимам. Обикновено е продава с шоколад, не с това оранжевото, което дори не го знам какво е, но пак беше много вкусно.
Така и така бяхме спряли решихме, че е хубаво място за леко хапване.
Продължихме по пътя и никак не беше лесно
Редуваха се изкачвания и спускания, но на вторите изобщо не се радвахме. Тръгвахме от, грубо, 1 000 м. надморска височина и трябваше да се изкачим на 2 260 м. Редовното беше да изкачим 300 м и спуснем 200, следват 400 метра изкачване, 350 спускане…и така цял ден. Беше тежко, беше влудяващо, но беше забавно. Просто в компания трудните моменти не са чак толкова трудни.
50 км., след началото на деня, с Максуел решаваме, че ни се пие кафе.
Кафе
Кафене
Уилям никак не е съгласен. Вече е 3 след обяд, а ни остава още доста път. Въпреки това имаме нужда от кратка почивка, откак сме тръгнали сутринта сме спирали само 2 пъти за по половин час – да ремонтираме багажника и да хапнем. Неприятно е, че за разлика от друг път имаме задължителна крайна точка и не можем да спрем по-рано, най-малкото защото с Максуел сме пратили палатките и спалните чували по Марк, пък и готварските принадлежности са с него. Изяждам и останалият ми сандвич от фъстъчено масло и авокадо. Вкусно!
Тук се усещам, че още мъкна боклука в ремаркето, та най-сетне се отървах от него.
15 минути по-късно сме
отново на колелата и напъваме бавно по баира
Тук ни чакаше голяма изненада –
Уилям просто сдаде багажа…
Не го очаквах, просто той беше най-енергичният в групата, смятах, че аз ще съм този, който пръв ще клекне, но не и Уилям, с когото се бъзикахме, че сигурно има вградени ел. двигатели в главините, но се крие, катереше баирите като моторетка…
Спираме за да може да си вземе дъх. Оказва се, че на 10-ина метра от пътя има чешма със свежа, планинска вода. Идеално – от 3 бутилки по 1,5 литра, са ми останали под половин литър вода.. Предлагам на Уилям да напълня и неговите, но заявява, че няма нужда, бил изпил само половин литър досега. Като чухме това с Максуел започнахме да му се караме. Явно се беше дехидратирал и оттам сегашната му умора, в крайна сметка днес беше топло и хвърлихме доста пот, изкачвайки се все по-високо и по-високо, беше наистина глупаво от негова страна. Накарахме го да хапне малко и да изпие колкото се може повече вода и след около половин час продължихме. Искаше ми се да останем още малко заради Уилям, но просто нямахме време.
От тук нататък ни чакаше само стръмно изкачване
Наложи се да спрем за кратко да изкараме якетата, защото с падането на слънцето захладня, а и около нас имаше сняг.
Както си въртяхме педалите чувам вик, обръщам се и замалко да отнеса мандарина в лицето.
Задминава ни един микробус и от него ни подхвърлят по една мандарина на всеки и ни викат окуражително. То, в интерес на истината, днес почти всеки с който се разминем маха и ни вика окуражително, знаят че пътят е тежък и ни се радват.
И изведнъж се оказваме на главният път,
до върха остават само около 4 километра,
което е достатъчно за да изгрее отново усмивката на Уилям.
Чувствах се като бог…
Усещането е просто невероятно. Просто е нещо, което трябва да бъде изпитано, почти невъзможно е да се опише.
Тизь Н'тишка, Мароко
Тук беше и Марк, умрял от скука. Вече 5 часа как се въртял наоколо в очакване да пристигнем. Беше попремръзнал, въпреки че мароканците от околните магазинчета постоянно го черпили с чай. Почерпиха и нас, канейки ни в един от тях. „Влезте…“ вика собственика „…да се стоплите. Чаят е безплатен, пък ако си харесате и купите нещо – добре. Ако не – няма значение“
Естествено, опита се да ни продаде някое бижу, но си е в реда на нещата, но не беше от нахалните типове, даже напротив – много любезен човек.
Много не ни се влизаше да пием чай, защото нощта вече заявяваше присъствието си, а тук не можехме да спим – беше много студено и екипировката ни не бе достатъчно подходяща за този студ. Наоколо все още можеха да се видят преспи сняг, все пак до преди 4 – 5 дни прохода беше затворен заради тежки снеговалежи.
Но въпреки това спряхме, все пак умората си казваше думата, а и чаят наистина ни сгря.
Спускането към Taddart
беше…не знам, просто не мога да го опиша. Вече се стъмваше и трябваше да карам през цялото време край Марк, за да ползвам светлината от неговият фар. Пътя се виеше стръмно надолу и мисля, че загубихме страхотни гледки, заради падащият мрак. Въпреки това през цялото време бях като в еуфория. Факта че бях изкачил прохода просто не ми излизаше от главата.
Стигайки селцето, седнахме в едно ресторантче да хапнем агнешки котлети за 30 дирхама (3 евро) на човек. Страхотно.
За съжаление се оказа, че тук хотел няма, не се виждаше и никакво удобно място за да разпънем палатките, така че се налагаше да продължим.
Уилям вече се чувстваше доста по- добре – не яде нищо, но адреналина от спускането го беше освежил осезаемо.
Продължихме с доста добро темпо, спускахме се почти през цялото време, Уилям почти не ползваше спирачките и ни изпреварваше с много. Това нощно спускане просто караше кръвта във вените му да ври.
По едно време започна да пръска дъжд, а ние почнахме отново да изкачваме. Марк беше изостанал доста и Максуел реши да се върне за него и да питат за хотел в подминатото преди малко селце. С Уилям, обаче, не искахме да се връщаме, а и не вярвахме, че ще има хотел, затова покрих дисагите заради дъжда и продължихме да се изкачваме.
Погледнахме картата и осъзнахме, че
изкачваме друг планински проход, този път доста по-нисък – Ait Imguer (1 470 m).
Чак сега осъзнах колко ниско и бързо се бяхме спуснали от n`Tchka насам…Ако трябваше да изкачваме прохода в обратна посока…не ми се мисли просто.
Добре поне, че изкачването не беше много тежко, защото бяхме гроги, особено Уилям – адреналина вече се беше изцедил от тялото му и се чувстваше като парцал.
За късмет пред нас е появи някакъв крайпътен хостал. Доста усилия и тропане ни струваше, докато се пови един сънен чичка и да ни предложи стая за 100 дирхама на човек. бяхме уморени и не ни се спореше изобщо, затова платихме без пазарлъци. Стаята не беше нищо особено, казанчето на тоалетната не работеше, душ беше счупен, но беше сухо, и си купихме от бара по един хайнекен, та се чувствахме страхотно. Искахме да опитаме местната бира /Casablanca/, но се оказа по- скъпа и от хайнекена, луди хора, искаха 37 дирхама… аз за 30 агнешки котлети ядох бе, пич…
Пратихме смс на другите, да знаят къде сме. Оказа се, че са се приютили в някакво магазинче по пътя и се разбрахме да се съберем отново сутринта.
И така, след 115 км планини, просто умряхме в леглата.
;С Веселин продължаваме из Алпите и Доломитите. В първата част направихме прехода от България до Италия, а днес през проходите хоще завъртим около Моена и езерото Дел Гарда.
Приятно четене:
Алпи 2017: Из Доломитите, Италия
4 приятели, безброй проходи и над 7 000 километра емоции…
част втора
ден трети
Езерото Саурис и Кортина д’Ампецо
;
Доломити = СУПЕР
Няма по-красиво събуждане от това !
;
Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях.
Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.
;
След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.
Следват същите красиви и непрестанни завои, по които карахме и вчера.
Планината е невероятна !!!
;
За съжаление, денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем, защото не можем да продължим напред.
;
Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо, че само на него му зареждат мотора, а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа, че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…
;
Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни.
С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…
;
Опитваме се да караме бързо, като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някоя групичка ни изпреварва и ни показва, че все още само се возим.
;
На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.
;
Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки – а и да го сторя, пак няма да е достатъчно.
;
Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко
много обичам тази планина
;
Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите
голяма навалица от мотористи и колоездачи
Някои от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.
;
Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…
;
Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.
;
Между проходите спирам от време навреме, ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач, започвам да се ядосвам, когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някои започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван. че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно.
Тук е момента да предупредя всеки, който тръгва на такова мащабно пътуване,
да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме, че е време за обяд и намирам място край пътя. където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.
;
Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е големи момчета да си мерят…моторите.
След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.
;
;
Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега
на някои от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.
;
Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват, аз събирам камъни
;
Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.
;
Passo di Valles, 38054 Тонадико, Тренто, Италия
;
;
Освен изящно реставрирани бижута…
;
…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.
Спираме на самия център на града, за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.
;
Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва
кафето се чудя дали да го пия или да го гледам
Ем го поръчах дълго…
;
Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря какедонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива, че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат…
;
;
Почерпва ни с кафето, а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация, която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни, при които спим, или интересните хора, които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино, която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.
;
Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия.
Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.
Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.
;
Почти сигурно е, че това е мястото, където всички ние оставихме част от себе си.
Невероятно място!
Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.
;
Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.
;
Водата е приятна, чудна за къпане.
Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.
Пихме по някоя и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.
Очаквайте продължението:
Автор: Веселин Куршумов
Снимки: авторът
Около езерото Гарда има още изгодни места за нощувки:
Обществена консултация за проект на Решение на Министерския съвет за одобряване на проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за филмовата индустрия
Публикувана на Портала за обществени консултации
Целта на предлаганите изменения и допълнения на Закона за филмовата индустрия е да бъдат въведени изискванията на европейското законодателство в областта на държавните помощи, съответно на изискванията на Регламент (ЕС) № 651/2014 на Комисията от 17 юни 2014 г. за обявяване на някои категории помощи за съвместими с вътрешния пазар в приложение на членове 107 и 108 от Договора (ОВ, L 187/1 от 26 юни 2014 г.), наричан по нататък “Регламент (ЕС) № 651/2014” и изискванията на Регламент (ЕС) № 1407/2013 на Комисията от 18 декември 2013 г. относно прилагането на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз към помощта de minimis (ОВ, L 352/1 от 24 декември 2013 г.), наричан по-нататък “Регламент (ЕС) № 1407/2013.
Цели се да се установи прилагането на три схеми за помощ – две схеми, прилагани на основание Регламент (ЕС) № 651/2014 и една смеха по Регламент (ЕС) № 1407/2013.
Със законопроекта се въвеждат разпоредби, регламентиращи изричното прилагане на двата регламента, като същевременно се предлага процедурите за прилагане за всяка от схемите да бъдат разписани в правилник за прилагане на закона – условията за предоставяне на минималната помощ съгласно Регламент (ЕС) № 1407/2013 и съответно условията за предоставяне на държавна помощ съгласно Регламент (ЕС) № 651/2014.
Беше време, когато – като се кажеше телевизия – се разбираше само наземно разпространявана програма. А през 2018 г. се взема решение обществената телевизия SRG на Швейцария да прекрати цифровото наземно телевизионно разпространение (DVB-T) от следващата година. Няма да има преход към DVB-T2, както в съседна Германия и Австрия, съобщава broadbandtvnews.com. Така предвиждал концесионният договор – като част от мерките за икономия.
В Швейцария обаче само около 1,9% от домакинствата все още използват DVB-T, около 64 000 домакинства ще бъдат реално засегнати от изключването (наземното приемане в някои домакинства било дублиращо, второ или трето).
SRG препоръчва като алтернатива да се избере приемането на DTH сателит, което – както се разбира – е безплатно и качеството е значително по-добро, отколкото при DVB-T, тъй като каналите на SRG се предлагат в HD качество чрез Hotbird; SD предаванията са прекратени в началото на 2016 г.
Сега членовете на ЕП търсят компромиси, които ще позволят на Европейския парламент да започне преговори с Комисията и държавите, включително нова версия на член 13 поради широкото противопоставяне срещу филтрите за качване, което доведе до отхвърлянето на мандата на парламентарната комисия JURI през юли. Повече се говори за филтрите (чл.13 от проекта) и по-малко – за сродните права на издателите (чл.11) – също спорен текст; кампаниите се фокусираха върху идеята за предварителния контрол, която ще се отрази наистина радикално върху свободата на онлайн информацията.
Идва време депутатите да се възползват от възможността, която си защитиха: до 5 септември 2018 е срокът за нови предложения, а на 12 септември 2018 предложенията ще се гласуват в Европейския парламент.
Миналата седмица докладчикът Axel Voss е представил предложението си за нов компромис по член 13, но то се смята отново за неприемливо и едно от най-лошите според Юлия Реда, анализът на Communia :
Производителите на съдържание също продължават кампаниите си. Вчера е оповестена декларация от участници на фестивала във Венеция – вкл. Stephan Komandarev · Volker Schlöndorff · Paolo Taviani · Margarethe von Trotta – и други известни и по-малко известни имена – да не се отлага приемането на директивата и да се поставят авторите в центъра на защитата.
