Стана известно заключението на Генералния адвокат PITRUZZELLA, представено на 21 януари 2020 година по дело C‑746/18 H. K. срещу Prokuratuur по преюдициално запитване, отправено от Riigikohus (Върховен съд, Естония).
Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу H. K., извършила няколко кражби, използвала банкова карта, принадлежаща на друго лице, и извършила действия на насилие спрямо участващо в съдебно производство лице. Протоколите, въз основа на които се установява извършването на тези престъпления, са изготвени по-специално въз основа на лични данни, създадени при доставката на електронни съобщителни услуги. Riigikohus (Върховен съд, Естония) изразява съмнения относно съвместимостта с правото на Съюза на условията, при които разследващите органи са имали достъп до тези данни. На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали Prokuratuur (прокуратура, Естония) представлява „независима“ структура по смисъла на решение от 21 декември 2016 г., Tele2 Sverige и Watson и др.
Преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 15, параграф 1 от [Директива 2002/58], във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от [Хартата], да се тълкува в смисъл, че в наказателно производство достъпът на държавни органи до данни, позволяващи идентифициране на местоположението на източника и на адресата на комуникационната връзка, нейната дата, час, продължителност и тип, използваното крайно устройство и мястото на използване на мобилно крайно устройство във връзка с фиксирана или мобилна телефонна комуникационна връзка, осъществена от заподозряното лице, представлява толкова тежка намеса в неговите основни права, закрепени в посочените разпоредби на Хартата, че този достъп трябва да бъде ограничен — в рамките на предотвратяването, разследването, разкриването и преследването на престъпления — до целите на борбата с тежката престъпност, независимо за кой период от време се отнасят запазените данни, до които имат достъп държавни органи?
2) Трябва ли член 15, параграф 1 от [Директива 2002/58], като се вземе предвид принципът на пропорционалност, откроен от Съда на Европейския съюз в решение [Ministerio Fiscal], т. 55—57, да се тълкува в смисъл, че когато посочените в първия въпрос данни, до които имат достъп държавни органи, нямат голям обхват (както с оглед на техния вид, така и на времето, за което се отнасят), произтичащата от този достъп намеса в основни права по принцип може да бъде обоснована с целите на предотвратяване, разследване, разкриване и преследване на престъпления, и че колкото по-голям е обхватът на достъпните за държавните органи данни, толкова по-тежки трябва да бъдат престъпленията, чието преследване обосновава намесата в основни права?
3) Означава ли установеното от Съда на Европейския съюз в решение [Tele2 Sverige и Watson и др.], т. 2 от диспозитива, изискване, съгласно което достъпът на компетентните държавни органи до данните трябва да е подчинен на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура, че член 15, параграф 1 от [Директива 2002/58] следва да се тълкува в смисъл, че прокуратурата като орган, който ръководи производството по разследване, задължен е по закон да действа независимо, подчинява се само на закона, длъжен е да установи в производството по разследване както уличаващите, така и оневиняващите обвиняемия факти, но и представлява държавното обвинение в съдебното производство, може да се счита за независима административна структура?“.
Заключението
Националната правна уредба, с която на компетентните национални органи се предоставя достъп до запазените данни, трябва да има достатъчно ограничен обхват, за да не може подобен достъп да се отнася до голям брой лица, и дори до всички лица и всички електронни съобщителни средства, както и до всички запазени данни. Следователно Съдът изтъква критерия за връзката между засегнатите лица и преследваната цел. [62]
Съдът установява условията, на които трябва да отговаря всеки достъп на компетентните национални органи до запазените данни:
в неотложни случаи, след предварителен контрол, осъществяван или от юрисдикция, или от независима административна структура“ Решението на тази юрисдикция или на тази структура трябва да се постановява „след мотивирана молба на тези органи, подадена по-специално в рамките на наказателни производства за предотвратяване, разкриване или наказателно преследване на престъпления“
„компетентните национални органи, на които е предоставен достъп до запазените данни, да уведомят за това засегнатите лица в рамките на приложимите национални производства веднага щом това вече не може да попречи на водените от тези органи разследвания“
държавите членки трябва да приемат правила за сигурност и защита на запазените данни от доставчиците на електронни съобщителни услуги, за да се избегнат злоупотреби и всякакъв незаконен достъп до данните
Данните, до които разследващият орган е имал достъп, позволяват откриване и идентифициране на местоположението на източника и на адресата на телефонна връзка, осъществена чрез фиксиран или мобилен телефон на дадено лице, нейната дата, час, продължителност и тип, използваното крайно устройство и мястото на използване на мобилно крайно устройство. Тези данни са предавани на разследващия орган за периоди от един ден, от един месец и от почти една година.
Преценката на степента на намеса в основните права, до която води достъпът на компетентните национални органи до запазените лични данни, произтича от конкретно проучване на специфичните обстоятелства във всеки отделен случай. Ако случаят е такъв, намесата би трябвало да се квалифицира като „тежка“ по смисъла на практиката на Съда и следователно в областта на превенцията, разследването, разкриването и преследването на престъпления може да бъде обоснована само от цел за борба с престъпността, която също трябва да е квалифицирана като „тежка“.
Предлагам на Съда да постанови, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че сред критериите, които позволяват да се прецени тежестта на намесата в основните права, каквато представлява достъпът на компетентните национални органи до лични данни, които съгласно национална правна уредба доставчиците на електронни съобщителни услуги са длъжни да запазват, са категориите засегнати данни и продължителността на периода, за който е поискан този достъп. Запитващата юрисдикция следва да прецени в зависимост от тежестта на намесата дали посоченият достъп е строго необходим за постигане на целта да се гарантира предотвратяването, разследването, разкриването и преследването на престъпления. [97]
Изискването достъпът на компетентните национални органи до запазените данни да подлежи на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура, не е изпълнено, когато национална правна уредба предвижда, че такъв контрол се извършва от прокуратурата, чиято задача е да ръководи производството по разследване, като едновременно с това може да представлява държавното обвинение в съдебното производство. [129]
Вероятно мислеха, че сме някъде от там…Испания, Португалия…тези по-наблизо дето са
В следващото видео ви представям как общо взето изглежда едно средностатистическо мароканско село/градче:
Стигнахме до
градчето Тингир
и завихме към каньона на река Тодра.
Тингир
След няколко километра се откриха величествени гледки към широката част на
каньона и оазиса Тингир:
Каньон и оазис Тингир
Георги започна да се чувства зле. Появиха се коремни болки и гадене. В последствие заподозряхме за проблемите едно от плодовите млека, което той изяде за закуска при берберите. Кой знае как се е съхранявало. При всички случаи решихме да слезем надолу по-чевръсто към градчето. Спряхме за една по-близка снимка на оазиса.
На това място при място при нас дойде някаква нова пъстроцветна звезда:
Исках да го издебна и да го снимам как е застанал до колата. Той ме забеляза и каза, че мога спокойно да му правя снимки. Нямаше как да пропусна, естествено
Мароканец
Абдул ме изненада, защото директно каза „Аа, вие сте от България“. Оказа се, че преди бил работил с много българи в Холандия. Очаквахме да е досаден тарикат, но всъщност единствено ни показа техния семеен ресторант наблизо и ни предложи, ако искаме, да обядваме там.
Държеше да се снима с мен с пълно бойно снаряжение. Ей ни на… лика-прилика талибани сме си
Мароканец
Все пак решихме да хапнем там, където той ни упъти. Паркирах до култовия знак:
Забранено за камили
Две думи за мароканската кухня
Аз винаги казвам, че не съм добър съветник по тези въпроси, защото не съм голям ядяч така да се каже. Като цяло не бяхме особено очаровани. Най-вече обичат да ядат „тажин“, което е името на глинения съд, в който се приготвят ястията. В тажина може да се слагат зеленчуци, меса, дори сливи, стафиди и други плодове. Общо взето е като гювеч и, разбира се, всичко зависи от това какво ще се постави в съда. Така написано като си прочетох редовете не звучи зле, но поне ние не уцелвахме някакви много вкусни неща и от тези тажини направо ни се отщяваше като ги поглеждахме как се пекат на огъня. Кускус също е популярно като ястие, неща като шишчета например също се срещат.
В заведението Георги се почувства съвсем зле и като цяло общото му състояние се влоши доста. Продължихме по пътя нататък, но тъй като виждахме, че се измъчва, се
отказахме да продължаваме до каньона Тадес
и поехме към крайната точка за деня.
Стигнахме
Аид Бен Хаду
в късния следобед. Георги легна да почива и да се лекува, а останалата част от групата имаше нужда от почивка. Аз исках да използвам последните часове от деня и се отправих обратно към града, тъй като се намирахме на 1 – 2 км от него.
Аид Бен Хаду в миналото е бил укрепено селище
по пътя на керваните, пътуващи от Маракеш към пустинята Сахара и други част на Северна Африка. Сградите тук са пример за мароканска глинена архитектура и обектът е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.
Аид бен Хаду
Зад укрепителните стени в къщите днес не живеят хора. По уличките има предимно сергии за сувенири и разни народни ръкоделия:
Аид бен Хаду
Аид бен Хаду
До някои от къщите има свободен достъп, като вътре са изложени инструменти и мебели от бита на хората тук в миналото. Поех към горната част на хълма:
Горе се откри красива гледка към стария, новия град, както и въобще към цялата местност:
Аид бен Хаду
Това място е също така популярна филмова площадка. Тук са снимани сцени от редица филми, среди които например любимия ми „Гладиатор“ на Ридли Скот.
Изпратих залеза и се отправих обратно към хотела:
На другия ден Георги се чувстваше много по-добре и се поехме, както беше по план,
към Маракеш
Минахме по един по-второстепенен път, който се оказа доста живописен. В ранния следобед вече почти бяхме пресекли Атласките планини:
Маракеш
ни посрещна с доста хаотичен трафик. Не съм бил в Индия, но това е най-близкото до нея, което съм имал като преживяване.
Този път хостелът ни не беше в медината, но беше съвсем близо до кралския дворец, а около него, за съжаление, пак бяха едни тесни лабиринти. Стигнахме сравнително близо до указаната в навигацията точка, но да се оправим сами из тези улици беше повече от трудна задача.
Тогава се появиха една групичка млади тарикати
Съмнявате ли се, че тарикатите ще изпуснат такъв момент да „помогнат“? Трябва да отбележа обаче, че умело ни прекараха през уличките и ни изведоха до едно площадче, където паркирахме съвсем културно и то на едва стотина метра от хостела.
Това обаче не оправдаваше цената от 100 дирхама (20 лева), която ми искаха за паркинг. Аз бях сравнително непреклонен и леко рязък с тях. В крайна сметка се разбрахме на 50 дирхама, защото ни водиха из уличките. По-късно може би се оказа, че с това си поведение направих грешка, но ще стигнем до там по-нататък.
Докато се ориентирахме за последните стотина метра
отново се появи някакъв нахален тарикат,
който се навираше в нас и настоятелно задаваше въпроси какво търсим и ни предлагаше някакви неща. Никой не го слушаше, не проработваше и моята стратегия просто да го гоня, подвиквайки му на български „махай се“, „айде бегай от тука“, „разкарай се, бе“ (считам, че българският език звучи агресивно така като ги гоня и като не разбират думите съвсем се стъписват и се махат…но не и в този случай). В този момент Дражи изкърти и извози. Гледаше картата на телефона, а тарикатът стоеше точно до него. Той просто обърна глава и с ледено хладнокръвие съвсем културно му го каза
– Please go away… („Моля те махни се…“)
Онзи замлъкна на секундата и просто се разкара без да каже и дума повече.
На края намерихме мястото. Някакви следи от българско присъствие имаше тук, но не знам какви изводи точно да си направя
Пак стана време да се яде и този път
заложихме на улична храна
Без Георги, който още си ближеше раните:
По улиците на Маракеш:
Аз си снимах по улицата, когато този тип ме видя и реши да позира мъжествено:
След което мина покрай мен да види снимката и направихме един кадър отблизо:
Веселяк…беше над нещата. За мен
в Мароко беше интересно да снимам ежедневния живот
в цялата му пъстрота и динамика, затова се радвах, че повечето хора нямаха нищо против да ги снимам. Изключение беше Шефшауен, където повечето отказваха. Естествено цялата работа си има стратегия – винаги се старая да ги питам дали са съгласни или просто да повдигам леко фотоапарата и да изчаквам реакцията им. Понякога трябва и малко хитрост, за да ги предразположа – като купя нещо от тях например. Значи пак опряхме до парите все пак, хах
В Маракеш посетихме гробницата на Саадините
– мароканска династия, която е управлявала през 16-17 век. Гробниците са били изоставени и потънали в забрава до 20-ти век. Реставрирани са основно сравнително наскоро:
Тук изгледахме и кратък филм за реставрацията. Правеше впечатление до каква степен се е обръщало внимание на всички малки детайли в декорациите. Изобщо ставало е дума за огромен обем работа.
Тръгнахме обратно към хостела, тъй като все още беше твърде жега за разходка, а и имахме нужда да си отпочинем преди вечерта. Маракеш беше един огромен пазар – навсякъде беше засипано от сергии, магазини и стока от всякакво естество. Всичко това примесено с всевъзможни миризми, глъч и профучаващи мотоциклети.
По улиците на града:
Тук строих дечурлигата за снимка. Големи симпатяги:
Един по-срамежлив господин:
Може би
най-стряскащо беше суровата риба,
която в този зноен пек беше изложена навън, покрита единствено от чадъри. Носеше се страшна воня.
Един продавач на зеленчуци:
За вечерта бяхме намислили
да отидем до Медината и да се разходим по площада
пред нея. Той се казва
Джемаа ел Фна
и е известен в цяла Африка. Там се събирали всевъзможни търговци, музиканти, улични артисти и какви ли още не. Изобщо този площад се явява сърцето на града.
По пътя натам:
Тук може да се каже, че аз преживях своя голям културен шок. Нещата започнаха още от една от главните улици, водещи към площада:
Слънцето вече залязваше, съответно не беше и толкова топло.
Стълпотворението от хора по улиците трудно може да се опише
Със сигурност едно от най-оживените места на които съм бил. Направо не можехме да се разминем от хора и сякаш целия милионен град се беше събрал тук. Разбира се, много гледахме да се пазим и от всякакви джебчии и тарикати. Със сигурност в такава обстановка бяхме много удобна плячка за тях.
Ето, че достигнахме и площада. Слънцето залязваше, а всичко наоколо се пръскаше по шевовете от навалица:
Разбрахме се да се разделим, по-точно аз да се отделя от другите и да се чакаме обратно в началото на площада след 15-20 минути. Аз обикалях между различните струпани групи хора.
Както споменах имаше търговци, музиканти, играеха се разни игри като този лов на Кола и Фанта:
Отвсякъде свиреше музика и се приканваха хората. Като цяло панаирът беше пълен. Към мен се обърна този продавач на вода. Те са всъщност доста известни – водата се съхранява в кози мях и се налива на желаещите в златна чаша:
На мен вода не ми се пиеше, но явно имах желание да го заснема. Това не беше безплатно и преди снимката той ми поиска 20 дирхама. Спазарихме се за 10, но как все нямам точни…
от тук вече започва моята маракешка драма….
Дадох му 50 дирхама, той ми върна 30, но нямаше още 10. Тогава заговори един змийчар, който стоеше наблизо. Човекът с водата говореше зле английски, но по-скоро мисля, че имаше желание да помогне и нещата да се предоговорят, за да не съм ощетен така да се каже. Доколкото се разбрахме останах с убеждението, че вместо да ми върне 10 дирхама ще ме снимат с една от змиите на тези змийчари. Е, не умирах от желание да се снимам със змии, ама хайде халал да ви е ще се снимаме. Между другото знаех, че тези змийчари са големи измекяри, но събитията се развиха бързо и някак се пуснах по течението.
Снимаха ме, след което въпросният змийчар дойде и започна да ми пожелава много здраве, щастие, пари, секс… абе всичкото…пълен пакет благопожелания. Хубаво му благодарих, ама след това той ми каза, че по 100 дирхама (20 лева) се плащало и те като са четирима змийчари трябва да им сам сега 400 дирхама.
Ококорих се и си помислих, че тези са спали на течение.
Опитах културно да обясня какво разбрах аз от разговора ни по-рано, но усещайки, че нещата не вървят гладко дойде цялата тайфа от змийчари и в един момент се оказах обграден от 4-5 човека. Общо взето ми казаха „абе не го гледай онзи там, това тук е човека, с когото трябва да се разбираш“ и ми посочиха старшия змийчар.
– Добре, бе, хора, дайте ще трием снимките. Тия 400 дирхама може да ги забравите.
Хич не исках и да се разправям заради тези умряли змии. Взех апарата и чинно пред тях започнах да трия снимките със змиите. Изтрих ги, след което искаха да видят първата и последната снимка в списъка. Тогава единият посегна да натиска бутоните на апарата и да иска да трие други снимки от площада под предтекст, че „имало на тях хора, които гледали тяхното представление“. Тогава обаче дръпнах рязко апарата и му скръцнах вече със зъби едно сериозно. Дадох му да се разбере, че вече минава границата. Започна леко да ми омръзва вече тези смрадливи отпреки да ме правят на маймуна. Старшият ме изгледа злобно и изсъска едно мазно “Fuck you!“. Трябваше да го питам дали благопожеланията от по-рано още важаха…
Отървах се в крайна сметка. Като обобщение за тарикатите в Мароко бих казал, че по мое лично впечатление не са агресивни и не биха прибегнали до насилие, за да оберат или физически да наранят някого. Дори са страхливи много често, но разчитат на нахалство и неотстъпчивост.
Медината, както навсякъде до сега, си беше едно голямо пазарно средище. Обиколихме сергиите и си купихме разни сувенири за близки и приятели:
Защо казвам, че в Маракеш преживях своя голям културен шок в Мароко? От една страна, разбира се, случката със змийчарите ми костваше известна доза нерви, но по-скоро бях толкова скапан на края на вечерта, защото в Маракеш преживях изключително интензивна стимулация на всичките ми сетива. Хора, светлини, всевъзможни шумове навсякъде, преплитащи се миризми, включващи разлагащи се органични материи, подправки, пушеци, към това нека добавим и всякаквите хора, които постоянно ме заговарят и искат нещо от мен. На края ми дойде малко в повече, но нали бях дошъл да видя и да преживея нещо различно, така че сега, 3 седмици по-късно, пишейки този пътепис се сещам с усмивка за този ден.
Нямах възможност обаче да се наспя добре от дългия ден. По някое време по нощите се събудих, защото ми се гадеше адски. Отидох до тоалетната и повърнах, а на сутринта не можех да се надигна от леглото и коремът ме болеше. Май бях лепнал на Георги вируса. Все пак не можех да се примиря, че съм в Мароко и ще лежа в хостела, така че с усилие се помъкнах след останалите и заедно отидохме до двореца Бахия, който си бяхме набелязали за днес:
Дворецът е построен през 19-ти век за Великия везир на султана на Мароко. Той бе много просторен, богато декориран и с приятна градина към него.
След като разгледахме двореца се отправихме към колата. Аз бях изтощен максимално и просто седнах на седалката до шофьора като чувал с картофи, очакващ да го извозят към Казабланка. Стигайки до колата видяхме, че единият ветробран бе поставен на капака, а рамката на вратата до шофьора бе леко одраскана и със скъсано уплътнение на стъклото. Не виждах как това може да се получи от друга кола, така че предположихме, че това ще да е дело на онези тарикати, които ни насочиха към този площад. Даже имаше разни драсканици на арабски по дебелия слой прах и пясък по колата, но тогава някак не му обърнахме внимание и даже го забърсахме в някакъв момент. Леко неприятно, но все пак като гледах трафика по градовете и как почти всички коли бяха олющени и очукани като войнишки канчета чак се радвам, че това бе единствената щета, с която се разминахме.
Последва едно въртене из тесните улички. Тъкмо излязохме на по-нормална улица с по-широк габарит и от нищото се появи поредният млад тарикат, очевидно добре изучил особеностите на английския жаргон:
– Excuse me, bro! (Извинявай, брато!)
Аха, знаем ги тия… Айде газ на Жигулата покрай него в улицата, като зад нас остана единствено шума на ускорено шляпане на джапанки . Много ни разсмя този млад тарикат.
Съветът за електронни медии избра с 4:1 (Розита Еленова) Андон Балтаков за генерален директор на БНТ.
Кандидатът се различава от обичайните кандидати за позицията с това, че е придобил магистърска степен в Бръшляновата лига и в кариерното му развитие присъстват СиЕнЕн, Асошиейтед Прес, стаж в Ройтерс. Областта на реализация е цифрови стратегии, продукти и услуги в медийния сектор. Преди да замине, Балтаков е работил в БНР.
България е държавата, в която шефовете на обществените медии са получили образование в България и САЩ – но приликите свършват дотук. Кошлуков има бакалавърска степен по Политология в Калифорния (по данни от медиите – в колеж в Санта Барбара) и е политик, бивш шеф на партия, в Уикипедия това своевременно е променено на бивш политик.
Представянето на Балтаков по време на конкурсната процедура:
.
Към новоизбрания генерален директор има много големи, дори необичайно големи очаквания – точно защото се предполага, че неговият мандат може да е повратна точка не само за БНР, не само за обществените медии, но и за целия сектор.
Модерна независима обществена медия с качествена журналистика и съвременно управление изглежда – да признаем – мираж. Очакванията са новият генерален директор да организира и продуцира именно такава медия в рамките на съществуващите законови, финансови, кадрови условия. Дано да успее.
В края – малки лексикални капризи – хората в радиото по-добре да не са персонал и услугите по-добре да не са дигитални (а цифрови).
На 13 ноември 2019 г. австрийският медиен регулатор KommAustria одобри заявление от обществения оператор ORF за предоставяне на аудиовизуална медийна услуга по заявка, предлагаща главно филми.
В момента ORF управлява онлайн филмова библиотека Filmmit чрез няколко дъщерни дружества. За да превърне Filmmit в нелинейна услуга в изпълнение на обществената мисия, ORF поиска от регулатора KommAustria да извърши така наречения public value test в съответствие с член 6а от Закона за ORF. В заявлението си ORF заяви, че услугата видео по заявка ще предоставя главно съдържание, което вече е било или ще бъде излъчвано по телевизия ORF и което е било на разположение за изтегляне от „TVthek“ на ORF за не повече от седем дни (catch-up). Неизлъчвани филми в линейните услуги на ORF ще са не повече от 5% от съдържанието на нелинейната услуга и ще се използват само за „контекстуализиране“ на друго съдържание. Услугата ще бъде финансирана отчасти чрез таксите и отчасти чрез абонамент.
Според Съобщението на Европейската комисия от 2009 г. относно правилата за прилагане на държавната помощ в областта на обществените радио и телевизия трябва да се провежда public value test, ако обществената медия иска да въведе значителна нова услуга или да направи значителни промени в съществуващите услуги.
Съгласно австрийското законодателство тестът включва преценка дали предлаганата услуга отговаря на социалните, демократичните и културните нужди на австрийското население и се вписва в обществената мисия на обществения оператор. Потенциалното въздействие на новата услуга върху разнообразието на услугите, пазарните условия и конкуренцията също трябва да бъдат оценени.
KommAustria отбелязва, че условията за public value test са изпълнени . Въпреки че ORF вече предлага търговската услуга Filmmit, сега тя ще бъде третирана като нова услуга за изпълнение на обществената мисия. Услугата ще допринесе за изпълнението на културните задачи на ORF и няма да има отрицателно въздействие върху конкуренцията или разнообразието на услугите. Фактът, че ще изисква абонамент, не прави услугата несъвместима с обществената мисия на ORF.
Противно на възраженията на Verband Österreichischer Privatsender (Австрийска асоциация на частните радио- и телевизионни оператори – VÖP), KommAustria приема, че предоставянето на онлайн услуги не е обхванато от никаква забрана, вкл. забраната за електронна търговия, тъй като забраната за ORF се отнася само за електронната търговия в тесния й смисъл. Услугата е подходяща с оглед очакваното продължение на спада в линейното потребление на телевизия.
Правилно е да се пише отчужден, също и отчуждена, отчуждено, отчуждени. Думата има представка от- и корен -чужд-. Хиляда и триста частни имота трябва да бъдат отчуждени заради изграждането на „Южен поток“ на българска територия. Умът ѝ беше далеч от случващото се, чувстваше се отчуждена от хората, които я обичаха.
Това прилагателно име се пише слято – военнополеви, също и военнополева, военнополево, тъй като е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име – военно поле. Съвместните военни учения на САЩ и Тайланд включват три компонента: военнополево обучение, хуманитарна помощ и обучение за помощ при бедствия. Никога досега не им се беше налагало да работят […]
Правилно е да се пише екстракт, мн.ч. екстракти. Думата е заета чрез немски от латински – extractus ’извлечен’. Етеричномасленият екстракт от маточина се добива посредством студено пресоване на листа от растението. Голяма част от фармацевтичните лекарства съдържат билки и билкови екстракти.
Правилно е да се пише взаимен, също и взаимна, взаимно, взаимни. Трудностите поставиха на изпитание взаимното им доверие. Това е сигнал за всички държави членки, че НАТО държи на чл. 5, който съдържа клауза за взаимна защита.
Csaba Herbai работи като експерт по управление на човешките ресурси в унгарска банка. Според етичния кодекс на банката служителите са задължени да не публикуват информация, свързана с банката.
Herbai създава сайт за управлението на човешките ресурси. Скоро след това е уволнен с мотив, че нарушава стандартите за конфиденциалност на банката. Унгарските съдилища потвърждават уволнението.
Служителят подава жалба до ЕСПЧ, в която твърди, че е нарушено правото му на свободно изразяване на мнение по чл. 10 ЕКПЧ.
Въпреки че става дума за отношения в частно търговско дружество, държавата има позитивно задължение да защити правото на свободно изразяване на мнение дори в отношенията между хората. ЕСПЧ изследва допустимия обхват на ограничение на правото на свобода на изразяване в трудовото правоотношение, като взема предвид:
естеството на публикацията,
мотивите на автора,
вредите, ако има такива, причинени на работодателя от публикациите, и
тежестта на наложената санкция.
Упражняването на правото на свобода на изразяване трябва да бъде осигурено и в отношенията между работодател и служител. Унгарските власти не са изпълнили своите положителни задължения съгласно член 10 от ЕКПЧ, тъй като не са успели да докажат убедително, че уволнението се основава на справедлив баланс между право на свобода на изразяване, от една страна, и правото на работодателите да защитават законните си бизнес интереси.
Списанието Gloria публикувало снимка на г-жа Вучина, направена по време на популярен музикален концерт в Сплит. Под снимката списанието е добавило надпис, че това е съпругата на кмета на Сплит. Вучина иска от списанието поправка, но не получава отговор.
След като в Хърватия не успява да получи удовлетворяващ я отговор на жалбите й, Вучина се обръща към Съда за правата на човека и твърди, че има нарушение на чл.8 ЕКПЧ – защита на личния живот. В жалбата се твърди, че медията не е спазила професионалните стандарти, не е проверила информацията, впоследствие не са поправили грешната информация и не са се извинили.
Съдът:
За да възникне казус, по който е приложим член 8 от ЕКПЧ, ситуацията, засягаща личния живот на определено лице трябвададостигнеопределенпрагнатежестилисериозност.
За да прецени дали това е така, в случая ЕСПЧ взема предвид следните критерии:
начинът, по който е получена снимката;
естеството на публикацията;
целта, за която е използвана снимката и как би могла да бъде използвана впоследствие;
последиците от публикуването на снимката за кандидата.
Заснемането на обществено място и последващото публикуване на снимката не представляват проблем съгласно член 8 от ЕКПЧ. Проблем е погрешното посочване на името, объркването на идентификацията – в случая объркване със съпругата на кмета.
ЕСПЧ е на мнение обаче, че снимката не засяга доброто име на Вучина и – въпреки че издателят на Gloria неоснователно е отказал да предостави право на отговор и поправка – Съдът не установява твърде сериозна намеса в личния й живот.
Тъй като ЕСПЧ не е в състояние да установи, че фалшивото впечатление, създадено от публикуваната снимка, е обективно способно да създаде отрицателно обществено възприемане на г-жа Vučina и следователно не повдига въпрос в рамките на член 8 от ЕКПЧ, ЕСПЧ отхвърля жалбата на г-жа Vučina като недопустима ratione materiae.
. Много ни разсмя този млад тарикат.