От новините, които остават на втори план по време на пандемия – източник Капитал
Европейската комисия обяви, че е одобрила продажбата на най-големия български телеком БТК на регионалната медийна компания United Group, в която мажоритарен акционер е лондонският фонд BC Partners.
United е създадена от сръбския бизнесмен Драган Шолак през 2000 г. като малък кабелен оператор. Той и до момента е миноритарен акционер с дял от около 20%. През годините групата минава през различни финансови инвеститори. BC Partners влезе в нея през миналата година, като придоби мажоритарен дял от малко над 50%. Продавачът тогава запази миноритарен дял, а остатъчна малка инвестиция има и ЕБВР. Компанията има кабелни доставчици, сателитна мрежа, рекламен бизнес, а произвежда и съдържание с редица телевизионни канали.
Шести пореден собственик
Досегашният собственик на БТК беше консорциум, воден от Спас Русев, който влезе в компанията преди четири години. Продавач беше руската ВТБ, която влезе във владение на телекома, тъй като той беше обезпечение по отпуснат от нея мостов заем за предишното му придобиване – от компании, контролирани от Цветан Василев, който след затварянето на КТБ се оказа без възможност да бъде обслужван. Тогава след търг за купувач срещу 330 млн. евро беше избран Viva Telecom (Luxembourg). В него при сделката Спас Русев влезе с 46% дял, 20% минус 1 глас отидоха за ВТБ, 19% за “Делта кепитъл инвестмънтс” (контролирано от българските мениджъри на ВТБ, братята Милен и Георги Велчеви и Красимир Катев) и остатъкът 15% плюс 1 глас е за бившите кредитори. Освен това руската ВТБ осигури и голяма част от дълговото финансиране за сделката – 240 млн. евро.
Неизбежно е: мирисът на бистра вода винаги ми напомня искреността на възможната любов.
Тя е онази обич и грижа, с която майка ми ме е потапяла в топлите води на синьото корито в първия ни дом. От този дом, в „експерименталната” част на Горубляне, на едва няколкостотин метра от тънкия, незнаен приток на Искъра и на няколко километра от жълтите павета в София.
Възможната любов е онази обич и предпазливост, с която татко ме къпеше с главата надолу под душовете на ахтополския лагер, цъфнал като смокиня върху скалите на най- северния нос, когато бях на 5. Пътувахме винаги с нощния влак до Бургас и после, на няколко метра от централната гара, хващахме някоя сутрешна маршрутка. Ахтопол, градът на любовта, остана в сърцето ми със соления мирис на Черно море.
Тази обич е обичта на баба, която едно време наливала в старите стомни на своите баби планинска вода от извора в местността „Дружба“ до Враца. Със същата обич, тя все така ми подава по някоя по- лека туба и с усмивка ме насърчава: „Ще я занесеш до къщата, нали?”. А къщата ни е на километър от извора и на метри от оброка. Местните легенди смирено нашепват, че там е загинал някой от четниците на Ботев.
Тази чиста и нежна като вода роднинска любов е обичта на дядо, който ме теглеше през преспите сняг в любимата ми червена шейна из Горублянското поле; шейна, чиято съдба все още не е изяснена. Аз от 15 години не мога да се побера в шейната, но полето и крехкия приток на Искър са си същите като тогава: малки, ала дарени с безтегловната вечност на знайните поляни и тънките поточета вода, по които глупостта изхвърля строителни и неразградими отпадъци от разградими човешки строежи.
Помня твърде добре и Перловска река, която на 15 нарекох „моята Магдалена”, задето ме срещаше като в прочутата книга на Маркес със стари и нови любови из двора и околностите на любимите ми училища-институции на „Султан Тепе” 1 на метри от Военна академия.
Не бях добра по география и твърде късно разбрах, че всички важни реки в живота ми са всъщност притоци на Искъра – моята истинска „Магдалена”.
Когато преди 8 години прочетох за пръв път „Любов по време на холера”, нямах идея какъв ще бъде светът през 2020-та година и че отново ще му се наложи да изпита дрезгавия вкус на всестранната епидемия, която идейно се нарече „коронавирус”.
В книгата нобеловия лауреат Габо, както го наричат латиноамериканците, умело описва историята на Фермина Даса и Флорентино Ариса в разгара на болестта на XIX век: двама влюбени, които взаимно си губят следите из бреговете на колумбийската река Магдалена, за да ги намират и загубват отново и отново. И все пак, в края на безкрайната история, двамата се озовават, всеки от тях преминал 80-те си години, на един и същ кораб, плаващ из водите, които някога били единственият път от карибското крайбрежие до сегашната столица Богота. Историята на конкистадорите обаче е друга история за друг вид любов и за нея е писано вече твърде много в някои отдавнашни пътеписи.
И за Искъра
е писано толкова много и безкрайно. Патриархът на българската литература още през първите години на XX век, като един своеобразен литературен отец, засвидетелства чрез словото си исторически местности по дефилето, личности и дела.
Някъде там, до Очиндол и преди гара Елисейна е
паметникът на Дядо Йоцо,
който ме гледа със слепите си очи и вижда през мен къртовския труд на родове и строеве, изваял пътя на влака през дефилето. Този път, труден, тежък, но благодатен, се оказа и пътят на сърцето ми, което толкова пъти вече ме води към Мездра. Дядо все така загадъчно се усмихва, когато кажа, че ще пътувам до там и леко насмешливо промърморва: „А, ходи на Мездралево, че е малко налево”. Да, дядо, малко е наляво, като мястото на сърцето ми.
Той е израсъл в Староселци, област Плевен, но се държи като да е от Враца, тъй като баба ми след като се родила под някакви шипкови храсти в Очиндол през 1949-та година, заживяла в града под Вола с двамата си братя и прабаба ми Гена. А и нали, както гласи народната поговорка, „откъдето е жената, оттам е родата”.
От една друга баба от Лютиброд случих да разбера, че всъщност истинският Дядо Йоцо е именно от селото, край което се издигат „Ритлите”. Някъде там, около Черепишкия манастир, може би още броди баба Илийца и търси най- тесния участък на Искъра, за да пренесе по ладията на спасението клетия четник, умиращ в името на българската свобода…
Истината е, че всеки път,
когато тръгвам към Мездра,
не знам какво да очаквам. Дали ще видя Калето – короната, която кичи града с римските си укрепления? Или ще карам колело до язовир Върбешница, все по-пресъхващ и ничий? Дали ще се влюбя като през зимата на 2018-та наново и с нов плам в града, в хората, в човека? Дали сърцето ми ще понесе още една раздяла, още едно „до скоро”, още едно „лек път”? И може би именно в тези раздели, всички влюбени е добре да се сетят за думите на героинята Трансито Ариса: „Използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.”
Да, по- миналия 30 ноември, петък, можеше да е като всеки друг ден. Но тогава за пръв си тръгнах от града, в който всеки четвъртък е пазарен празник, с разбито на ледени стърготини сърце.
Пътническият влак в 14:45 часа потегли плахо, подмина в тръст Калето и все по-бързо се заотдалечава, а аз заплаках като бебе, сякаш майка ми ме е изпуснала в някакво житейско корито без бряг. Помня, че слушах последната песен на Стефан Митров (Мария Нейкова и Бойко Боев): „Ще ти говоря за любов, а ти сънувай”, която отекваше в мислите ми и в цялото ми същество като колелата на влака по замръзналите релси: с плавност и нежна ритмичност, но и с усилие и тежко задъхване – точно така, както заридавах аз в най- емоционалните моменти на многогодишния си плач.
Гледах снега, покрил Искърското дефилето като купол – черква… Снимах, за да забравя колко и какво ми липсва… Сега пиша, за да спомням любовта.
Някъде след Лакатник сърцето ми затуптя в свойствения си ритъм и сълзите ми – бистри и искрени като водата и снега– се увенчаха с една плаха усмивка: слънцето беше изгряло.
Днес, на 1-ви март 2020-та година, повече от 12 месеца по-късно, отново
тръгнах от Враца за София. През Мездра.
С пътническия влак в 14:10 часа, чийто билет за учащи и пенсионери е 2 лева и 85 стотинки. Колкото 2 хляба или половин кутия цигари.
Този път не снимах много, престоят в Мездра мина без мъчни сълзи именно защото сърцето е като водата и се учи на всякаква любов: далечна, камениста, тежка, песъчлива… А може би и защото покрай короните на вируса Ковид 19, пътниците позабравиха да свалят мантиите си на странници във влаковете и да се заговарят като първи приятели.
Мездра, България
Когато наближихме София, снимах Луково,
защото някъде там моят прадядо Тодор, участвал в Първата световна война като танкист, имал къща. Снимах раждащият се над софийското поле залез. Но не снимах себе си, защото не искам да се помня в миговете на завръщане, на залез… А в тези на изгрев.
И тогава, и сега, и винаги отново и постоянно се сещам за въображението, моят изящен спътник в това безкрайно пътуване по Искъра.
По някое време, наближили София, този странник ще се огледа в очите ми и ще попита:
– Коя си ти?
– Адриана – всеки път ще отговарям аз.
– От къде си? – ще се прокашля той.
– От София – горделиво ще казвам аз. Той нетърпеливо ще пита винаги:
– Къде отиваш? – В София.
– А после?
– По някое време пак ще се върна във Враца. – А в Мездра, откъдето се качи? – Със сигурност.
Тогава моят любим спътник ще попита с нежната си усмивка на бродник по земята:
– Мила Адриана, докога мислиш, че ще продължи това дяволско отиване и връщане?
А аз с усмивка на лице и щастлива мъка в душата всеки път ще му казвам:
– Завинаги.
Защото само любовта е безсрочно пътуване без начало и край. Дълготрайна разходка и скитане из полите на гордостта, из поляните на смирението, из скалите на завистта, по билата на дълготърпеливостта. Защото „любовта никога не отпада”, както знае и Флорентина Ариса, чакал своята любима „петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им”… Дори когато нямаш път към любимата, дори когато нямам влак за любимия.
И моята любов, като всякоя друга истинска, се оказа едно безкрайно пътуване към себе си и към него…
Съществителните имена тестване и тестуване са производни от глаголите тествам и тестувам, които са включени в посочения по-долу източник. В него и в други официални източници липсват указания за значението и сферата на употреба на тези думи. Езиковата практика показва, че в областта на медицината и здравеопазването се употребяват и тествам, тестване, и тестувам, тестуване. […]
Когато прилагателното име се съчетава със съществително от ср.р. ед.ч., се пише пъдпъдъче. Пъдпъдъчето яйце е ценен източник на витамин А, В1, В2 и В12, фосфор, желязо, микроелементи и ензими. Гостите на рождения ден опитаха специалитети със сьомга, телешко и пъдпъдъче месо, а за десерт беше поднесена еклерова торта. Когато прилагателното име се съчетава […]
Правилно е да се пише полуслято – очи-череши. „Очи-череши“ е казал народът ни и е имал право – блясъкът в женските очи е несравним. Полуслято се пишат фразеологизми, които представляват сравнения, състоящи се от две съществителни имена. гайтан-вежди, снага-топола
Пунктуацията на изреченията с този израз не е уредена специално. Въпреки че не фигурира като сложен съюз в официални източници, съветваме ви да поставяте запетая пред само и само да, тъй като свързва две прости изречения в сложно. Със съюза се въвежда подчинено обстоятелствено изречение за цел. Готов беше на всичко, само и само да […]
Учителите с видео уроци по БНТ2 са отчайващи. Всеки път виждам грешки. Как са завършили висше образование тези хора? Най-очевидни грешки има по български и по история. Как са си взели изпитите в университета?
Изобщо знаем ли какво е нивото на учителите в България, или си пращаме децата ей-така, някой да ги гледа половин ден?
Нещо от преди малко — през 1453г. Константинопол е превзет и преименуван на Истанбул… Грешно – името Константинопол се запазва през целия османски период и е сменено чак в началото на 20в. Нещо повече, самото име Истанбул е започнало да се използва, за да се “отдалечи” от османското наследство. А и произходът на името “Истанбул” е гръцки, а не турски. Значи “към града”, защото Градът в тази част на света е именно Константинопол.
Друго, което си спомням – показва се снимка на цар Борис III и се пита “коя историческа личност е изобразена”, а възможните отговори са три – 1. цар Фердинанд, 2. цар Борис III и 3. цар Александър I Батенберг… Грешно – Александър не е цар! Има цар с име Александър от този период, но той е руският цар. По-точно цар на Полша и император на Русия. Човек, с когото нашият княз Александър I е имал големи проблеми, довели накрая косвено до абдикацията му.
Как е възможно да си завършил история и да не знаеш, че Александър I Български (с фамилно име фон Батенберг) е княз (принц), а не цар?
Още нещо, от оня ден – в урок за най-новата ни история се казва, че след 9 септември 1944г. идва комунизмът и т.н., учителката рисува мисловна карта на дъската и разказва какви права се отнемат и т.н. и изведнъж казва, че Тодор Живков управлява България от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. Тук даже не знам какво да кажа, това сигурно и самите деца знаят, че не е вярно. После при резюмето на урока го повтаря, тоест не е грешка на езика. Бях си записал името и училището на тази учителка, но реших да не го пиша тук.
Учителите по български език постоянно бъркат “в” и “във”, “с” и “със”, редовно има неправилна употреба на пълен и непълен определителен член… Ужасно е учител да ти преподава граматика и да казва “напишемЕ“, “покажемЕ“… Даже не съм се опитвал да следя дали не правят други грешки, само тези са достатъчни, за да ме откажат и да им покажат нивото.
Пак казвам – това са хора, които са завършили висше образование. В България. Най-вероятно в СУ. Как са си взели изпитите? Някой в цялата система трябва да се засрами, но не знам кой точно и кой най-много.
Хубавото от всичко това е, че виждаме какво е нивото на учителите ни. Доскоро те просто си преподаваха затворени в сигурното пространство на часа си, където никой не може да види, ако грешат и където спокойно лежат на авторитета си. Но най-доброто за един преподавател е да има видимост и конкуренция. Навремето, след промените в СУ, аз бях много “за” въвеждане най-вече и най-бързо на паралелни курсове. Това значи двама (или повече) преподаватели да преподават един и същи предмет, да са в конкуренция и този, който не може да задържи интереса на студентите и няма посещения на лекциите си, да отпада.
Това прилагателно име се пише слято – вътрешноквалификационен, също и вътрешноквалификационна, вътрешноквалификационно, вътрешноквалификационни, тъй като е образувано от съчетание на прилагателно и съществително име – вътрешна квалификация. Вътрешноквалификационната дейност на педагогическите специалисти в детската градина ще се отчита с квалификационна карта. За повишаване на компетентността на учителите се използват както вътрешноквалификационни, така и извънучилищни форми. Забележка: […]
Правилно е да се пише слято – биоактивен, също и биоактивна, биоактивно, биоактивни. Сложните думи с първа съставка био се пишат слято. Джинджифилът съдържа 14 основни биоактивни компонента, като основните му свойства се дължат на феноли, известни с името джинджероли. Биоактивното стъкло се нарича така, защото човешкото тяло забелязва, че е там, и може да […]
Правилно е да се пише обусловен, също и обусловена, обусловено, обусловени. В това изследване историческото развитие на Аржентина е представено като обусловено от многобройни фактори – социални, икономически и културни. При безработицата се разграничават няколко форми, които са обусловени от различни причини.
Приятно четене:
