Днешният пътепис ще ни отведе до един от най-красивите райони на Румъния – Трансилвания. Наш водач ще бъде Благовеста. Приятно четене:

Ваканция в Трансилвания

Румъния

Отколешна мечта ми е едно пътешествие до Трансилвания . И най – после съдбата ми се усмихна.
Тази година решихме семейната ни ваканция да бъде в Румъния. След доста голямо ровене в интернет успях да съчиня план – програма за пътуването.
Оказа се, че както Румъния е съседна държава, така за нея в интернет трудно намерих информация. Почти нищо не пише в български сайтове, тук-там някой пътепис от пътешественици – мотористи. Но от английски сайтове успях да събера доста информация, която искам да споделя.
За мен Румъния беше съседна държава, поопоскана от Соца, но… не съвсем. Колкото повече четях за Румъния, толкова повече ме заинтригуваше тази страна. Оказа се , че имат интересни области , китни манастири, прекрасни природни забележителности, величествени планини и дори… кратер на угаснал вулкан. А…малко се отплеснах. Сега по същество:
Пътуването ни беше главно в Трансилвания.

Маршрут:
1 ден = Варна – Сибиу през Трансфъгарашан
2 ден – Сибиу – Сигишоара
3 ден – Сибиу – солна мина Турда – крепостта в Алба Юлия
4 ден – Сибиу – музей на златото в Брад – замъкът Корвин в Хунедоара
5 ден – Сибиу – крепостта Фъгъраш- замъкът Пелеш в Синая
6 ден – Корну де Жос – дворец Могошоая – Букурещ – Варна

Резервирах през Booking:
– 4 нощувки в апартамент в Сибиу
https://www.booking.com/hotel/ro/sweet-sibiu.bg.html
Booking.com – 1 нощувка в Корну де Жос:
https://www.booking.com/hotel/ro/ralf-residence-cornu-de-jos.bg.html

– Купихме електронна винетка

– Изтеглих карта на Румъния от тук:
https://www.skyscrapercity.com/showthread.php?t=1381215

Настроихме GPS те и потеглихме

1 ден – тръгнахме в 4 часа на рано от Варна знаейки, че имаме да минаваме граница, лоши пътища в Румъния и проход. Какво ни беше учудването , когато след Vama veke се оказа, че пътищата в Румъния са хубави , да … без дупки но…се мъкнахме с 50-60 км/ч. Постоянни ограничения, пътя върви от село в село ….В Букурещ – движението ужасно…
Е… към 11и 30 часа пристигнахме в

Куртя де Ардеш

в ресторант Wolf предварително набелязан, с добри отзиви и паркинг.
http://restaurantwolf.ro/
Мъжката чета иска да яде , няма как. Сядаме да поръчаме. Ами сега ?!? Сервитьорката не говори друг език освен… румънски. Та… с пръсти успяхме да си поръчаме – 2 супи, 1 омлет, 1 кашкавал пане и 2 български салати. Какво ни беше изумлението, когато пристигнаха 2 огромни купи салати – едвам успяхме 4 човека да ги изядем. Оттук нататък внимавахме в поръчването. И всичко това за 20 лева. Еха! Изобщо – повече от 20 – 25 лв за обяд и 30 – 35 лв за вечеря не сме плащали.
След доброто хапване и много смях /научихме вече: 4 – куатро, 5 – чинчи/ потеглихме през прохода

Трансфагарашан

Отне ни около 5 часа да го минем. Не беше толкова тежък като преход, просто много често спирахме за снимки. Видяхме мечка с малкото си до мантинелата. За съжаление имаше много гъста мъгла и по северния склон не можахме да снимаме виещия се път , нито езерото Балея.

Към 19 ч пристигнахме в

Сибиу

и се настанихме в апартамента. Оказа се много удобен за 4 членното ни семейство. Самият квартал беше добре устроен, с алеи за пешеходци, с паркоместа, много зеленина , чисто…все едно не бяхме в Румъния , а в Германия.

На 80 метра – Профи – супермаркет, кафене, аптека, закусвалня. На 100 метра – ресторант и пицария. И в двете заведения ни хареса храната и обслужването.
http://www.pizzasibiu.ro/preparate-quattro-stagioni.php
https://eucemananc.ro/sibiu/locatie/restaurant-caru-cu-flori/227/
Направихме вечерна разходка в Стария град. Барокови сгради с характерните прозорчета – очи, много зеленина…На големия площад имаше сцена с балетна постановка.

През цялото лято в Сибиу се провеждат културни изяви. 3 вечери подред имаше концерти с румънски рок групи – хората танцуват, всеки с питие в ръка … не ни се прибираше в апартамента да спим.

2 ден – понаспахме се и към 11ч успяхме да тръгнем за Сигишоара. Хубав път , но… средна скорост 50км/ч – 90 км за… 2 часа.

Внимавайте по румънските пътища – има много полиция с камери

Докато мъжът ми се нервеше за влаченето по пътя, аз се наслаждавах на кокетните трансилвански села. Табелите им са написани на 3 езика – румънски,унгарски и немски.
В

Сигишоара

точно до паркинга /5 леи/ беше поредната спирка да заредим гориво за телата ни –
https://www.tripadvisor.com/Restaurant_Review-g311309-d3498488-Review
Ядохме традиционна mamaliga и ciorba fasole.

След вкусния обяд с усмивка и нови сили закатерихме към цитаделата.

Децата влязоха в къщата – музей на Влад Цепеш, а аз – по дървените стълби към

Bergkirche

Гледки, снимки – снимки, гледки – до вечерта.

На връщане в същия ресторант отразихме едни папанаси и – доволни по обратния път

В района е хубаво да се видят и укрепените църкви в Саскиз и Биертран по ЮНЕСКО/.

3 ден – ставаме по-рано и газ… към

солна мина Турда

От Сибиу до Алба Юлия има магистрала, но след това до

Турда

– пак с 50км/ч. Румънците строят в този участък магистрала до Клуж-Напока, но още не е довършена.
Децата останаха много доволни от днешния ден – за първи път влизаха в

солна мина

Зарязаха ни още в началото и ги видяхме чак след 4 часа на излизане. Внимавайте долу в мината няма обхват на телефоните.
Самата мина много ни хареса , но достъпът до галерията Франц Йозеф е само през 2 асансьора за 4 човека и огромни виещи се опашки. Така , че…хайде по стълбите… 26 етажа надолу. Голям фитнес! Имайте го предвид , защото на връщане пак по същите стълби е изкачването. Вечерта спахме като пребити. /Е ,затова помогна и по – прохладното време в Сибиу – 18 – 24 гр по Целзий, Варна – 25 – 31 гр по Целзий/ .

Ах,забравих: Минахме и през Алба Юлия, но бяхме много изморени и

направихме няколко снимки на крепостта Алба Каролина

и … беж’ в

Сибиу

4 ден – сутринта потеглихме по познатият ни път по магистралата – УРА! – 150 км – за 1час.

В Брад бил единственият музей на златото в Европа.

Първа спирка – пицария Рома .
Restaurant Roma Brad – Brad, Romania – Food & Beverage | Facebook
Леле, как хранят тия румънци! Трима души ядохме една пица . Платихме около 25 лв и хайде в

Музея на златото.

Бях с по – големи очаквания, но децата ми останаха очаровани.
Продължихме за

Хунедоара

и ….еха! Замъкът си чака принцесата! Наистина е величествен!

До входа на замъка има музей на изтезанията – за хора със здрави нерви.
И… вечеря в любимата ни пицария и вечерна разходка в Сибиу.

5 ден

Умората си казва думата – трудно ставане – към 11часа и казахме „чао“ на Сибиу – градът остана завинаги в сърцата ни.
И пак регулярното „влачене“ с 50 км/ч .

Фъгъраш –

невероята крепост с ров и вода около нея, плуващи лебеди във водата. Около крепостта – оформени алеи, пейки, зеленина, спокойствие и красота…чуват се само крясъците на лебедите и шума на листата…

Пристигнахме в

Пелеш

към 16 часа след страхотен трафик, докато хапнем и… заваля дъжд, а дворецът Пелеш го затвориха.

Настанихме се в къща за гости в

Корну де Жос –

много приятно местенце. Зад къщата – беседка , градина и детски кът…тишина и спокойствие… Самото селище – чисто, приветливо и подредено. Бихме останали тук и за по-дълго време …

6 ден – сутринта след обилната закуска – към

двореца Могошоая

Там – поредната двойка младоженци на фотосесия. Въобще, много сватби срещнахме: две в Алба Юлия и еднав Сибиу.

Около двореца има парк с красиви алеи, тихо , спокойно място, потънало в зеленина…

Аз нали съм си романтичка – по замъци ходих… избирах си в кой бих могла да живея…хи .. хи … мечти!

Полезни сайтове:
https://www.romanianfriend.com/
https://www.romania-insider.com/discover-romania-the-gold-museum-in-brad/
https://www.welcometoromania.eu/DN76/DN76_Brad_e.htm
http://www.mcdr.ro/
http://www.balkaninsight.com/en/article/transylvanian-castle-to-host-opera-festival
http://bnr.bg/hristobotev/post/100496403/po-sledite-na-chernia-garvan
http://romaniatourism.com/sighisoara.html
https://www.uncover-romania.com/attractions/history-culture/landmarks/mogosoaia-palace/
https://www.travelguideromania.com/ro/salina-turda-transilvania/

Автор: Благовеста Дойчева 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

Ден 15

Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.

Ден 17

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

• Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.

• Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Стига карантина, стига корона – с Анжело отиваме на Балкан! Той ще ни води днес до Сувчарското пръскало в Стара планина. Приятно четене:

До водопада Сувчарско пръскало

Централен Балкан

Тръгнахме към

Карлово

 да посетим някакво мероприятие, което от началото на седмицата се провеждаше в Градската художествена галерия. Кой да ти знае, че в събота и неделя, дните, в които гостите на града биха я посетили, галерията… е затворена!

Помотахме се из центъра, огледахме руините на построената от Евлоги Георгиев вълнено-текстилна фабрика и подарена на града (групов паметник на културата и архитектурното строителство, явно неприоритетен) и решихме да отскочим до намиращото се на двадесетина км

Христо Даново

Буквално с последните къщи на селото започва Национален парк „Централен Балкан“. В началото на парка се намира

водопадът „Сувчарско пръскало“,

обявен за природна забележителност през 1965 г.

За да стигнете до пръскалото имате две възможности:

1. Паркирате автомобила си в центъра на селото. Оттам трябва да се върнете обратно по пътя, по който сте дошли и да завиете на ляво по първата пресечка след църквата, която остава вдясно от вас.
2. Завивате по третата асфалтирана пресечка вдясно след влизане в селото (първа пресечка вдясно след автобусната спирка).

Ние, предвид изгубеното време, използвахме вариант 2. Улицата продължава все направо през „Цигойнен махaлеси“ (lingva franca!), докато излезе от селото, премине над реката и завие вляво. Тръгва се по асфалтиран път (42.7281379, 24.6076903)

42.7281379, 24.6076903

удивително добре запазен, поне в началото. Наричат това шосе „Военният път“, защото е строен за военни цели, а също и Корфийският път, защото води към т.нар. Корфия (κορφια – пазва, гръд) – пасище, закътано в пазвите на планината и носещо фамилното име на бившите си собственици (вероятно някакво семейство български преселници от Беломорието). През цялото време вляво, в ниското, остава реката Коджа дере (Koca dere – Големия дол, Белята), а от дясно, от високото, от време на време се чува шума на преминаващите по прохода Троян – Кърнаре автомобили.

Когато пътят е строен, вероятно е имало изобилие от безплатна (войнишка) работна ръка и не са изградени подпорни стени. Има огромни скални късове по платното, а на места то достига до тясна пътечка, поради свлачища. Личеше си, че скоро е минавала някаква пътна машина, но разчистването бе като за военна техника, а не за нормален автомобил. Все пак успяхме да стигнем почти километър над селото (42.735022, 24.599287),

откъдето нагоре „разчистеното“ не беше по силите на нашата кола.

Пътят се изкачва постепенно и се вие, разкривайки красиви гледки към с. Христо Даново, планинските върхове и реката долу.

Колкото по-нагоре по Военния път се отива, толкова повече тясното устие на р. Коджа дере затваря изгледът назад. За сметка на това пък, напред се отварят гледки към две дълбоко врязани в планината и подобни на лабиринти долини – на р.Коджа дере и на левия й приток, река Дамар дере (Damar – жила на геологичен пласт), известна и като Корфийско дере, разделени от тънкия рид Орта бурун (Orta burun – Среден нос).

По-нагоре пътят става по-равен, скалите се отдръпват и няма толкова срутили се камъни, а той самият е „покрит“ със зелен свод от ниски клони на дървета.

От импровизирана наблюдателна площадка край пътя се открива спираща дъха панорама на северозапад към склоновете на рида Орта бурун, покрити с множество интересни скали и причудливо разкривени от стихиите ниски борове. Долу разпененото Дамар дере се спуска стръмно и с оглушително бучене по издълбан в скалите дълъг и подобен на писта за бобслей тесен улей.

 Час след от тръгването стигнахме до масивна заключена бариера. Дори да можехме да „прескочим“ срутванията по-долу, с кола щяхме да сме дотук.

Кучето започна усилено да души и да лае в храсталаците край пътя. Оказа се змия с перфектна камуфлажна окраска. Това ни напомни да сме по-внимателни и да си гледаме под краката.

След километър намерихме „виновника“ за разчистването – малък багер за пресечени терени. Беше оставен отключен, с отворена врата. И наистина – на това място няма как да откраднеш и да пренесеш каквото и да е, а и баир-будалите не са такива хора!

Веднага след машината имаше друга, „пешеходна“ бариера, след която пътят завива под прав ъгъл наляво. Скоро преминахме по циментов мост над малка рекичка, пореден ляв приток на Дамар дере. Известна е като

Сувчарска река или Сухчаирско дере

 Всъщност, правилното име би трябвало да бъде Сучаирска (su çayır – водни ливади), като едноименната местност, откъдето води началото си. Съответно и водопадът, който образува реката в средната си част, би трябвало да носи същото име като нея – Сучаирско пръскало.

Пътят продължава към хижа Козята стена, а саморъчно направена табела ни показа, че след моста трябва да продължим надясно по пътека през гората. След десетина минути стигнахме до малък каптаж и първата „официална“ табела. Пътеката на места е доста стръмна, а имаше и кални хлъзгави участъци. Явно подпочвените води са плитки и се просмукват под нападалата шума.

След 300 – 400 м стигнахме до място, където пътеката се разделя – вляво хоризонтално към скална тераса, водеща до скалния венец, откъдето се „изсипва“ 54-метровия водопад, а надолу – към реката в основата му.

В подножието на водопада водата се разбива в малък вир, образувайки красива дъга.

Явно рекичката е изключително пълноводна, особено през месеците в края на пролетта и началото на лятото. Не са един и два пресъхналите водопади, които сме посетили в неподходящия сезон – лятото и есента. Гледайки огромните дървета, „стифирани“ под странни ъгли от водата, разбираме че през валежните сезони водният поток застрашително увеличава обема си.

Докато обикаляхме водопада, се появи униформен охранител, който след това продължи към Козята стена с единственото разумно превозно средство за този терен – ендуро мотоциклет.

На връщане излязохме на асфалт по неофициалната пътека по левия бряг на реката. Тя е доста по-плавна от тази, по която се качихме и излиза преди моста.

Сувчарско пръскало

адрес: BG-4339 Христо Даново

GPS: 42.758893, 24.608110

Целият пешеходен маршрут от водопада към мястото, където оставихме колата, е около 3,5 км, като чистото време за ходене е около 45 мин (надолу). Нагоре, предвид средният наклон от 6° и кондицията ви, ще е необходимо повече време. Статистиката може да бъде видяна по-долу, а трекът може да бъде видян тук, а свален от и тук.

Още снимки:

България: Христо Даново (2018-09-15 Сувчарското пръскало)

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:

Стара планина

Продължваме заедно с Ирина обиколката на Страната на швабите – Баден Вюртемберг. Започнахме с Баден-Баден и Бюл, и Фрайбург, а днес сме в Хайделберг.

Приятно четене:

Хайделберг

 едно посещение на града винаги е прекрасно преживяване.

част трета на

Германия  – област Баден Вюртемберг и Страсбург

За да отидем до Хайделберг си купихме регионален билет Баден Вюртенбург, закупуването му е лесно- от автоматите за билети и на всяка една гара в тази провинция. Изключително удобно и евтино е с такъв билет, особено ако пътуват двама и повече човека (до четирима).

Регионален дневен билет  Баден-Вюртемберг:

Цена в 2-ра класа: 24 евро плюс 6 евро за допълнителен пътник (макс. 4 души) и за всеки следващ пътник по 6 евро.  Билетът е валиден от 09:00 ч, до 03:00 ч. на следващия ден. Може да се пътува с всички местни и регионални влакове, транспортни асоциации и почти всички автобусни маршрути в Баден-Вюртемберг.

Това са регионите с които може да се пътува с регионална карта.

1.  Баден-Баден

2.  Фрайбург

3.  Хайделберг

4.  Хайлброн

5.  Карлсруе

6.  Манхайм

7.  Форцхайм

8.  Щутгарт

9.  Улм

Пътувахме с влак на DB със смяна в Карлсруе. Продължителност на пътуването 1.45 мин. Билетът ни за двама души беше на стойност 32 евро в двете посоки.  От ж.п. гарата на Хайделберг хванахме трамвай номер 5 до Бисмаркплац и от там с  автобус номер 31 до стария град на спирка Университетсплац.

Хайделберг – красив емблематичен европейски град

Градът е с изключително красив архитектурен облик, старата му част е в бароков стил, имахме време да разгледаме само тази градска част.

Най-голямата забележителност на града естествено е

Замъкът Хайделберг

Той е един от най-посещаваните туристически обекти в югозападна Германия. 1225 г. е началото на писмената му история. В днешния си вид той носи белезите на различни архитектурни епохи, защото е строен на етапи, в различно време от 13-ти до 17-ти век.

Понеже валеше предпочетохме да влезем в кафене близо до моста. Вътре  ухаеше на ароматно кафе и топли кифлички.

Прочутата 

хайделбергска църква „Свети дух“ 

Построена е от червен пясък от река Некар. Залата е готическа, покривът и купола – барокови.

Мостът Карл-Теодор-Брюке,

по-известен като Старият мост, свързва двата бряга на река Некар и двете части на града – старата и новата.

Старият мост е построен през 1788 г. по заповед на курфюрста Карл Теодор.  Днес той е една от най-известните забележителности на Хайделберг. В края на моста са белите кули-близнаци на средновековната порта на града,

На моста има интересна статуя – месингова маймуна, с която са свързани градски поверия. Маймуната държи огледало и е заобиколена от мишки. Докоснете огледалото – за богатство; протегнатите ѝ пръсти – за да се върнете в Хайделберг; и мишките – за гаранция, че ще имате много деца. Мисля, че докоснах огледалото.

Очаквайте продължението

Автор: Ирина Иванова 
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с – на картата:

Другата Германия

Booking.com

Продължавме с обиколката на Помпех заедно с Юрий. След Амфитеатъра и Говеждия форум, днес отиваме в древния МакДоналдс
Приятно четене:

Помпей на живо

трета част

Фаст фуд ресторантите термопилиум

Отдъхнах си, след като пищящите гномчета ни отминаха и вече можех да обърна внимание на археологическите чудеса около нас.

Домът на Октавий Квартий

се оказа затворен, но през една решетка успях да щракна атриума му, който е пострадал доста при бомбардировките през втората световна война. Разбира се, преди 2 хилядолетия помещението е било с покрив, от който през един отвор, наречен комплувий се стичала дъждовна вода в имплувия долу (онова, което прилича на корито отсреща). Въобще атриумите били входното помещение на богатите римски домове, а настоящата сграда, казват, била като умалено копие на провинциалните аристократични вили, пръснати из околността.

На следващата инсула, пак от южната страна на улицата, видях нещо, подобно на което щях да срещам из целия Помпей. Това е т. нар.

термополиум – макдоналдсът на древния римски свят,

фаст фууда на Античността.

Да, по онова време

термополиумът е бил нещо като заведение за бързо хранене,

където всеки можел да се отбие, за да хапне топла храна и да пийне вино или пък да си вземе за вкъщи. Повече от заведенията били разположени на оживени улици в приземните етажи на къщите. Някои от тях били малки, подобни на днешните павилиончета за сандвичи, цигари, кафе и дреболии, а други били по-широки, с маси и столове, където човек можел да седне, предлагащи и по-голям асортимент от готвени ястия. Въобще в римския свят тези фаст фууди били доста популярни сред низшата класа, представителите, на която не винаги имали кухня в дома си, където да готвят.

За такъв малък град от около 10 – 20 000 души, бройката от 150 термополиуми си е направо внушителна, като тук естествено не влизат попините, каупоните, таверните и други питейни и хранителни заведения, които доста често са неразличими едни от други днес, особено при липсата на достатъчно исторически извори.

Някои от тях са запазени в доста добро състояние. В кръглите отвори, пълни с гореща вода слагали съдовете с гозбите, за да са винаги топли. От там идва и името термополиум, което може да се преведе от гръцки най-свободно като топлопродавалница. Тук в

термополиума на Vetutius Placidus

се вижда дори наличието на стенопис, внасящ известна доза уют и предполагащ някак лично отношение на собственика или наемателя. Доста смело, предвид думите на Ювенал, който споменава, че в подобни места се събирали основно бандити, измамници, избягали роби, палачи и гробари.

Навярно заради това собствениците на някои по-големи заведения изграждали

масите си от тухли и бетон,

та да оцеляват по време на пиянските свади, а не само защото римляните обичали да строят здрави неща. Това е

таверната на Сотерикс,

където в дясно се вижда бар плотът, а насреща стои една такава неразрушима маса съградена преди две хилядолетия.

В някои подобни заведения още стоят запазени съдове, в които стопаните съхранявали виното и зехтина, както може да се види тук, в

термополиума на Азелина:

Но стига с тия кръчми…

Разхождайки се по улиците на Помпей, няма как да не срещнете подобни

камъни, тук там поставени на най-различни места върху настилката

Те играели роля на мост. Когато по време на проливни дъждове улиците се превръщали в пълноводни реки и единственият начин те да бъдат пресечени е бил, като хората подскачали по тях, за да минат от другата страна, над водата. За това и правели тротоарите високи – така оформяли коритото, по което щяла да тече водата.

Тук съвсем ясно могат да се видят и

коловозите, издълбани в настилката

от преминаващите отгоре коли в продължение на стотици години. Тъй че и тогавашните помпейци са имали проблеми подобни на тия, които имат и днешните българи с дупките по улиците на своите градове, където можеш да пострадаш, докато се разсейваш и не гледаш в краката си.

Затова препоръчвам на бъдещите посетители на разкопките в Помпей, да стъпват внимателно и съсредоточено по улиците, а едва когато се качат на тротоарите, да зяпат археологическите останки.

Подобни съвети явно не е спазвал Марк Твен, когато в средата на 19 в. посещава Помпей и е ужасно възмутен от състоянието на заварените древни улици там: 

„…нима не съм видял със собствените си очи как по големите главни улици (Търговската и Улицата на Фортуна) настилката не е поправяна поне от двеста години и как коловози, дълбоки пет-десет инча, са издълбани в дебелите плочи от колелата на колесниците на поколения измамени данъкоплатци! И нима не познавам аз по тези признаци, че инспекторите по състоянието на улиците в Помпей никога не са си гледали работата и че освен дето никога не са поправяли настилката, но не са я и почиствали? Впрочем нима не е вродено в инспекторите по състоянието на улиците да пренебрегват задълженията си, стига да им се удаде удобен случай? Бих искал да знам името на последния, който е заемал този пост в Помпей, та да го прокълна. Тази тема живо ме интересува, защото кракът ми хлътна в един от коловозите, а тъгата, която ме обзе, когато видях първия жалък скелет с пепел и лава, полепени по него, беше смекчена от мисълта, че може би този индивид е бил инспектор по състоянието на улиците”.

Навярно големия писател нарича Street Commissioners (в българския превод „инспектори по състоянието на улиците“) едилите, които в древната римска държава отговаряли и за поддръжката на улиците. Че работата им в Рим е била мътна, го знаем от историческите извори, но явно и в малко градче като Помпей е било така.

Продължихме по via Abbondanza

за да спрем след минути пред

дома на Paquius Proculus,

в който не влязахме, защото и той беше затворен. Въобще, късметът ни следваше навсякъде с тия затворени къщи…

Имотът е кръстен на името, което било написано в един от няколкото прeдизборни графити, които стояли от двете страни на входа. Най-хубавото на къщата е великолепната мозайка в атриума, реставрирана преди няколко години. Домът е малък, но пък за сметка на това има голям перистил, част от който се вижда в дъното на снимката, зад таблинума.

Тук е мястото да споменем, че тази фреска:

понякога е определяна като портрет на Paquius Proculus, но това е просто грешно. Фреската е на пекаря Теренций Нео и неговата жена и е намерена в неговата къща в регион VII. Този портрет ни дава рядката възможност да се докоснем до обикновените хора на Помпей през потока на времето. Показва ни съпрузи от средната градска класа, които стоят малко недодялано пред четката на художника, опитвайки се да се представят като някакви интелектуалци – единият държащ ротулус, а другата – стило и восъчна табличка. Мъжът е в римска тога, което ни говори, че е римски гражданин –нещо от което сигурно много се е гордял. Друга съществена информация, която можем да почерпим от портрета, е че помпейките явно не са си скубали веждите между очите. Поне някои от тях.

Тук някъде свихме по едни стълбички вдясно и те ни изкачиха до едно хълмче на север от улицата, където имаше тоалетна, място за пушене и се откриваше хубава гледка.

Погледнат отгоре античният Помпей е малко тъжен с всичките тия зейнали отвори вместо покриви. И, понеже тълпите долу не се виждат, е дори малко зловещ.

Ние използвахме времето горе, за да изпушим по цигара и да се огледаме наоколо. Валя дори изпи една бира, но ние с Гената героично се въздържахме. В момента в който отново започна да пръска дъжд, аз не издържах и си намъкнах дъждобрана. Така бях спокоен, че ще продължа да обикалям хладнокръвно из руините, дори небесата да се продънят.

След около 20 минути слязохме и

продължихме по via Abbondanza

Аз се спрях прeд

дома на Епидий Руф,

а Гената и Валя продължиха напред.

Къщата е интересна с това, че основата ѝ стои на около метър и нещо над нивото на улицата, а също така е с метър навътре от околните сгради. Построена е още през самнитстския период, около 70 – 80 години преди Помпей да стане римски и навярно заради това е доста различна от повечето домове в града. Големият имплувий е заобиколен от 16 дорийски колони, обособявайки пространство наречено от Виртувий, кой знае защо, „коринтски атриум“. Сякаш стандартният перистил на традиционния древноримски домус е взет от градината в задната част и е поставен отпред.

Трябваше обаче да побързам нататък, за да намеря моите спътници, които бяха се запилели някъде напред. След дълго взиране от терасата пред дома, накрая ги мернах в далечината, подминали ъгъла на via Abbondanza и via Stabiana.

Трябваше бързо да ги настигна и да им заявя, че маршрутът ни не е натам, надявайки се, че ще ме послушат…

Очаквайте продължението

Автор: Юрий Александров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Италия или писани от Юрий Александров – на картата:

Другата Италия и Юрий Александров