Monthly Archives: September 2021

Европейската комисия призовава България да спазва правилата на ЕС относно отворените данни и повторното използване на информацията от обществения сектор

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Европейската комисия реши днес да открие процедура за нарушение, като изпрати официални уведомителни писма на България и още 18 държави членки, тъй като не са предоставили пълна информация относно начина, по който преразгледаните правила на ЕС за отворените данни и повторното използване на информацията от обществения сектор (Директива (ЕС) 2019/1024) се транспонират в националното законодателство. Държавите членки трябваше да включат тази директива в националното си законодателство и да уведомят Комисията за мерките за транспониране до 17 юли 2021 г.

Директивата относно отворените данни и повторното използване на информацията от обществения сектор, приета на 20 юни 2019 г., има за цел огромният и ценен набор от данни, генерирани от публични органи, да бъде на разположение за повторна употреба. Директивата стимулира разработването на иновативни решения, като например мобилни приложения, насърчава прозрачността чрез предоставяне на достъп до публично финансирани научноизследователски данни и подкрепя новите технологии, вкл. изкуствения интелект.

Какво разделя антиваксърите и скептиците?

от Боян Юруков

лиценз CC BY-SA

Сякаш колкото повече ваксини биват изхвърлени заради минал срок на годност, колкото повече се отдалечаваме от нивото на имунизация на другите европейски държави и колкото повече смъртни случаи виждаме от поредната вълна на коронавирус, толкова повече четем възмущения какво правила държавата и реторични въпроси „Антиваксър ли съм, ако…“. На първо място, почти винаги когато някой започва така статус, то той или тя си е антиваксър. Въпросът обаче има доста смисъл. Какво всъщност е антиваксър?

Следя движението им от много години и от също толкова време предупреждавам, че ще достигне измерения поставящи обществото ни под риск. Не очаквах да е толкова скоро. От друга страна, малко неща, които видяхме в последната година, бяха очаквани или предвидими. Едно нещо обаче неизменно следваше пандемията и това бяха отричащите я – диагнозите, данните, смъртността и не на последно място – ваксините.

В началото на 2019-та WHO включва „отричащите ваксините“ в списъка си за глобалните заплахи срещу общественото здраве. Това беше година преди пандемията – време, в което антиваксърите бяха просто лунатици подвизаващи се в тайни фейс групи, развяваше странни плакати, време в което само шепа доктори, включително Мангъров, яростно защитаваха имунизационния календар и нуждата от масова имунизация.

Какво е „антиваксър“?

Никой обаче не даде ясна дефиниция на „антиваксър“. По онова време разделението беше някак ясно. Светът се обърна и дезинформацията блуждаеща преди в сенките на мрежата се разля в медии и политика до степен невиждана в здравната сфера от десетилетия. Дали да се носи маска и да се ваксинираш придоби политически оттенък. Заговори се за дискриминация, фашизъм и контрол над населението.

В действителност дефиницията е изключително проста и според мен важи за последните 200 години. Зависи почти изцяло от това каква е позицията на даден човек към следното твърдение. Формулирах го преди няколко години в безкрайните си дебати с малката тогава клика:

Трябва да се постигне възможно най-високо ниво на имунизация максимално бързо изключвайки само тези с медицински противопоказания.

Това, разбира се, показва моята представа за въпроса. Както казах, няма единна дефиниция и се използва най-вече като нарицателно. Предвид това, че имам значително повече опит от мнозинството по темата, мога дори да разделя антиваксърите на няколко категории според вярванията, отдадеността на движението и развитието им през времето. Тук обаче по-важно е как стигнах до това разграничение.

Предистория

В началото на 2015-та националистически партии взаимстват дословно законопроект и аргументите към него от най-голямата антивакс група. В същността си той отменя задължителния характер на ваксините, санкциите за пропускането им и поставяше бариери пред възможността здравните власти да реагират адекватно при епидемия като тези от морбили.

Покрай този законопроект дойде отново на дневен ред дали задължителните ваксини отговарят на Конвенцията за правата на човека и защо са препоръчителни в „развитите държави“. По първия въпрос – да отговарят на Конвенцията и има няколко дела, които са потвърдили това. Причината е, че рискът е нищожен докато в същото време гарантират здравословен живот на децата. Същото, впрочем, беше потвърдено и за евентуалната задължителна ваксинация срещу коронавирус.

Въпросът дали трябва да са задължителни е по-сложен. Моят отговор, който многократно съм отстоявал, е „не“. Тук говорим не само за COVID19 ваксините, но за всички от имунизационния календар. Причината за тази ми позиция е, че със задължението се прехвърля отговорността към родителите, вместо лекарите да инвестират повече време в работа с тях, разяснения и следене за нежелани реакции.

В същото време обаче имаме ситуация, в която ваксините са задължителни в доста държави, включително България. На хартия поне – в България ваксините са повече от препоръчителни гледайки колко глоби падат в съда и колко безотговорно подхождат градини и ясли. Но промяната към препоръчителна форма сама по себе си няма да помогне на нивото на имунизация. От друга страна доста държави като Италия, Австралия, Германия и Франция минаха на задължителна форма за поне някои ваксини, защото видяха, че нивата падат.

Спор за медицина или общество

Когато спорех с антиваксърите им казах, че още утре ще изляза с плакати пред министерството да протестирам за отмяна на задължителните ваксини, ако ми покажат ясно как това ще увеличи покритието на ваксините. Защото това е идеята независимо от юридическата форма и мерките, нали – повече деца да са защитени. Отговорът им беше красноречив – че целта им е точно обратното – безпрепятствено да не се ваксинират когато и да е.

Тук идва разграничението в „антивакс теста“, който дефинирах горе. Ваксините, независимо дали говорим за туберколоза, морбили, HPV, полио или коронавирус, имат две страни. От медицинска гледна точка имаме препоръки, варианти, противопоказания и схема на приемане, всички съобразени със спецификите на болестта, демографията, заболеваемостта, та дори и климата в дадена държава. Другата страна е чисто психологическа и обществена – как да защитим максимален брой хора, отсявайки надеждно тези с алергии към препаратите и други противопоказания, взимайки предвид икономическия, социалния и историческия контекст.

Антиваксърите отричат първата страна – че има нужда от ваксините, че работят и че рискът е минимален и съобразен със заболяването, което предотвратяват. Скептиците са тези, които поставят под въпрос втората част – дали моделът на ваксиниране е оптимален. Скептиците не влизат в ролята на „тоалетни изследователи“ изравяйки изречения извадени от контекст от случайни трудове, за да покажат, че всъщност във ваксините има отрови и всичко е конспирация за печелене на пари и контрол над населението. Разграничението идва в това дали се доверяваш на науката, но имаш съмнения как следва да се подходи в обществото.

И с право трябва да имаме съмнения. Една от основните причини да се прибягва към задължителна имунизация е продължаващия десетилетия провал на здравните власти да поддържат квалификацията на лекарите. Особено личните лекари са в немалка степен в основата на антивакс настроенията срещу ваксината за коронавирус. Докато повечето от тях ще застанат твърдо зад тези от задължителния календар, липсата на разбиране на материята и доверие в здравните авторитети довежда до същия чисто човешки цинизъм, който ще срещнете у всеки бакшиш настояващ, че „я скапаха тая държава“.

Тази некадърност на чиновниците, пренебрегване на тлеещ от години проблем, затваряне на очите пред всякакви хомеопатични, нутриционистични и холистични залитания на уж сериозни лекари и активно подкопаване на капацитета и доверието у здравните институции доведе до ситуация, в която нямаме кой да поведе борбата срещу една съвсем реална заплаха за обществото ни. В такава ситуация автоматичната реакция на повечето политици и чиновници е да се издават забрани, задължения и регистри. Това виждаме и сега.

От друга страна, в държави, където уж се славят с добрата си здравна култура и система, виждаме подобни стъпки. Истината е, че недоверието в науката и особено медицината има доста дълбоки корени и е сложен феномен, който наблюдаваме едва в последните няколко поколения. Липсата на т.н. споделена реалност пречи да се разговаря с такива хора, тъй като отричат основни постулати в науката и как работи човешкото тяло. Този феномен наблюдаваме специално при ваксините много преди да навлезе в сфера на политиката покрай Тръмп и дори в космологията покрай плоскоземците. Прави задачата толкова по-трудна, но е оправдава бездействието на чиновниците ни не само преди пандемията, а и година след началото ѝ.

Фалшивите новини не са от днес

Нормално е хората да се притесняват. Оставяйки настрана страшната информация, която ни залива отвсякъде, дори страничните ефекти и противопоказанията изглеждат стряскащи. Свикнали сме да очакваме медицината да знае всичко, ваксините да са просто ежедневие, а за всяка болест да има лечение. Дори СПИН вече не е смъртна присъда, а хепатит B и C вече се лекуват с голяма успеваемост. С короната се върнахме обаче няколко поколения назад, когато пра-бабите ни са се редели с радост на опашка, за да получат децата им ваксинация срещу туберколоза и полио. Още 200 години назад и много хора са инокулирали децата си, за да ги предпазят от едра шарка. Самата процедура в началото си водело до 2% смъртност, но е това е било далеч по-добре от смъртността от болестта. Говорим и за време, където 40% от децата не са доживявали пубертет.

По онова време също е имало противници на ваксините. Рисували са колко противоестествено било да се поставя така препарат в тялото, нищо, че същото се е практикувало в България, например, от стотици години по интуиция като част от „бабините методи“ (заедно с пресоляването ма водата за къпане на бебето че да не се поти). В известен смисъл и следвайки дефиницията ми горе, грешно е обаче да наричаме тези хора антиваксъри. В мнозинството си те не са отхвърляли, че процедурата работи или е нужна. Някои са вярвали обаче, че подобна болест, както много други, са нужни, за да „прочистят“ обществото от „слабите“. Такива настроения виждаме и сред антиваксърите днес, макар преди няколко години да беше избутано встрани от основните послания в рамките на усилията им за ребрандиране към „ние искаме само избор“.

Основната част от противниците на ваксините при въвеждането на инокулацията са настоявали, че само бедните и затворниците следва да поемат този риск. Те, бидейки издигнати и знатни, нямало нужда да си правят труда. Вариация на тази тематика виждаме и днес в България, особено в припокриващата се общност на антиваксърите и неонационалистите.

Провалът е налице. Какво следва?

В огромната си степен хората, които не са се ваксинирали още, не са антиваксъри. Повечето не поставят под въпрос препоръката за ваксината или не са се замисляли просто. Някои се притесняват за ефектите, други не смятат, че болестта представлява риск за тях, трети подават ухо на слухове, а повечето не знаят какво да мислят. Тази какафония е в основата на това да сме в плачевно положение като ниво на имунизация тичайки по хълма на поредната вълна от смъртност. Дори загубата на близък или ежедневното броене на труповете не помага. Виждаме провал в комуникацията на властите, доверието в институциите и медицинската етика на твърде много лекари.

Провалът е факт. Въпросът е какво следва. Ако отговорим положително на дефиницията ми горе и целим максимално ниво на имунизация, какво следва тогава? Как го постигаме? Гоним ли до дупка всеки лекар съветващ пациентите си да не се ваксинират и да рискуваме още по-сериозен недостиг на кадри в системата? Въвеждаме ли задължение в система, която не успяваше да го наложи дори преди пандемията? При неработещи институции, прокуратура и съд какво според вас следва да направим, за да убедим повече съмняващи се, че си струва да защитят себе си и близките си.

Защото това е целта в крайна сметка. Антиваксъри е имало и ще има винаги. Въпросът е какво да направим, за да се намали влиянието им над другите, които просто се притесняват за семействата си. Как да го направим с една очевидно счупена система, но с премного надъхани и всеотдайни хора в нея, които не получават достатъчно подкрепа?

The post Какво разделя антиваксърите и скептиците? first appeared on Блогът на Юруков.

Проект за наблюдение на собствеността на медиите, Euromedia Ownership Monitor

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Започва финансиран от ЕС проект за наблюдение на собствеността на медиите – Euromedia Ownership Monitor EUROMO. Обзорът на собствеността върху медиите, координиран от Залцбургският университет, ще предоставя база данни разпределена по държави, съдържаща информация относно собствеността върху медиите. Също така ще бъдат систематично оценявани съответните правни рамки и ще се идентифицират възможните рискове за прозрачността на собствеността на медиите.

Мониторингът ще бъде в основата на оценката на политиките и регулаторните мерки и инициативи, насочени към подкрепа на свободата и плурализма на медиите. Той ще установи къде се намира собствеността върху медиите, като по този начин ще повиши видимостта на проблемите, свързани с потенциалната концентрация, и по този начин ще повиши разбирането за медийния пазар. Размерът на подкрепата от ЕС за проекта е 1 милион евро, а проектът се очаква да продължи до септември 2022 г. Бенефициерите на този пилотен проект бяха избрани след покана за представяне на предложения, насочена към заинтересованите страни, работещи в областта на свободата и плурализма на медиите на европейско, регионално и местно равнище. Освен това през следващите седмици ще бъде публикувана втора покана за представяне на предложения.

Тази инициатива е част от по-широки усилия в областта на свободата и плурализма на медиите, както е посочено в Плана за действие за европейската демокрация.

Съобщението на сайта на водещия университет Paris Lodron University of Salzburg | Department of Communication Studies / Univ.-Prof. Dr. Josef Trappel.

Венелин Петков и Антон Хекимян vs Валери Симеонов, първа инстанция

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Венелин Петков и Антон Хекимян, журналисти от бТВ, заявиха, че ще съдят Валери Симеонов, който ги обвини в корупция.

СГС се е произнесъл в тяхна полза.

Ето какво се казва в решението:

Според настоящия съдебен състав с част от изказванията си в телевизионното интервю в на 11.02.2020 г. в предаването „Сутрешен блок” на БНТ ответникът е извършил клевета спрямо ищците, като е осъществил противоправно поведение изразяващо се в осъществяване на един от посочените състави на престъпление в НК, а именно този на чл.147, ал.1, предл.2-ро от НК и в частност изпълнителното деяние „припише престъпление“ корупция.

Терминът корупция е легален и се съдържа в чл.3, ал.1 от ЗПКОНПИ и гласи, че „Корупция по смисъла на този закон е налице, когато в резултат на заеманата висша публична длъжност лицето злоупотребява с власт, нарушава или не изпълнява служебни задължения с цел пряко или косвено извличане на неследваща се материална или нематериална облага за себе си или за други лица.“ и по своя наказателен смисъл представлява престъпленията даване или взимане на подкуп прогласени в чл.301 и съответно чл. 304 от НК.

Според съда приписването на въпросното престъпление е осъществено чрез няколко изказвания/отговори на въпроси и задаване на риторични такива/ на ответника,които в стилистическата, логическата и смисловата им свързаност и последователност недвусмислено сочат,че ищците Х. и П. са корумпирани, а причината за това е твърдението на С., че умишлено и преднамерено не са дали незабавно гласност и на практика са затаили сведения дадени им от св.Н.,за престъпления извършени от лицето В.Б..

Вербалното осъществяване на клеветата в хипотезата на преписване на престъпление може да бъде осъществено чрез директно изказване,че определено лице е извършило престъпление. То обаче може да се осъществи и чрез поредица от изрази,които с смисловата си съвкупност налагат очевиден и категоричен извод, че изричащият приписва извършване на престъпление на друго лице или лица. Настоящият случай е такъв.

В разговора с водещата ответникът С. й задава риторичен въпрос : „Или смятате, че телевизионните водещи не са корумпирани?“. Следва отговора на водещата,че не знае за такива журналисти и въпроса, дали той знае, на който В.С. отговаря дословно: „Ето Ви го един А.Х.. Вижте, със имена говоря. Ето Ви го един В.П.. Сега ме гледате и в погледа Ви говори „Ма що казвате имена на мои колеги?”.

Смисъла на горните реплики на ответника е ,че има корумпирани журналисти и ако тя не знае за такива,той й казва,че такива са А.Х. и В.П.. За съда е категоричен извода,че с тези си изказвания ответникът е приписал престъпление на двамата журналисти изразяващо се в това,че срещу лична полза или облага умишлено не са дали гласност на подаден им от трето лице сигнал за извършвани престъпления и не са сезирали прокуратурата за тази информация

По делото няма доказателства, а и твърдения в такава насока, ищците да са признати за виновни за извършване на корупционни действия,за престъплението подкуп или за лично укривателство или да има висящи наказателни производства в тази връзка.

Ето защо съдът приема,че в конкретния случай изказването на ответника в телевизионния ефир, че ищците са корумпирани с оглед разпоредбата на чл. 147, ал.1 от НК са противоправни. Възражението на ответника, че в процесното предаване пред широката общественост не е приписал на ищците извършено престъпление, а е упражнил прогласеното му от Конституцията право на свободно изразяване на мнение посочено в чл.39 от нея и съответно чл.10 ЕКЗПЧОС се явява неоснователно поради следното: това право не е безгранично и неговите предели са посочени в чл.39, ал.2 от КРБ и са определени на „Това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго “. В процесния случай правото на свободно изразяване на мнение е упражнено извън предвидените в КРБ граници и е употребено по начин увреждащ правата и доброто име на ищците, като на последните им е било приписано престъпление предвидено в Особената част на НК, за което по делото не са приложени доказателства да са извършили. По същия начин правото на свободно изразяване на мнението е поставено в граници и в чл.10, ал.2 от ЕКЗПЧОС, където е посочено, че „Ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество … за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите…“.

Решението е постановено на 21 септември и подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщението на страните, с въззивна жалба, пред САС.

Мартин Заимов, ПСА и свободата на изразяване

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Част от публикация в Дневник:

Банкерът и бивш кандидат за кмет на София Мартин Заимов е бил задържан от полицията тази сутрин, след като е боядисал с бяла боя част от надписа на Паметника на съветската армия в центъра на града. Освободен е около 14 ч., съобщи самият той пред “Дневник”. Заимов е част от гражданска инициатива за преместване на паметника, като заяви, че акциите ѝ ще продължат. Целта е монументът, който е държавна собственост, да освободи пространството в общинския парк “Княжеска градина”. Мястото му според Заимов е в Музея на социалистическото изкуство.

“Българската съдебна система, в това число и прокуратурата показва еволюция, тъй като квалифицира деянието като политическо изразяване. Щастлив съм и смятам това за много ценно”, каза Заимов пред “Дневник”. Допълни, че поради това да бъде арестуван е безсмислено. “Кой ангажира толкова полицаи, имаше близо 10 полицаи, освен тези в полицейското управление”, попита Заимов. Единствено той от организаторите на акцията е бил задържан, като според него причината е, че е пристигнал малко по-рано от останалите.

“Важно е да възстановим достойнството на българите, а не да имаме фиктивно такова, което произвежда чудовища. Не може подобен насилнически паметник, символ на режим, определен за престъпен със закон, да стои в центъра на София”, обясни тезата си той, като добави, че в надписа върху паметника има три неистини. Там има три лъжи в едно изречение. Първата е, че Съветската армия ни е освободила. Името й е Червената армия. Съветската армия възниква след войната. Преди това се казва Червената армия и това не е за подценяване, а е свързано с еволюцията на сталинизма. Това има значение за наличието или загубата на свобода”, каза внукът на ген. Владимир Заимов. Втората лъжа е “признателният български народ”. За времето си може това да е било актуално, но в днешно време да го пише, при това със златен шрифт, е проява на огромно малодушие у възрастните хора, защото, ако попитате младите, които се забавляват около паметника, за тях той е на тези, които са ни освободили от турско робство. Не може да има надпис в центъра на града с невярно съдържание, който накърнява достойнството на всеки, който минава отпред и знае за какво става дума. Третата лъжа е, че армията ни е освободила. От 2 септември 1944 г. имаме ново правителство на Константин Муравиев, което обявява война на Германия. Българската армия не е водила битка със съветски войски, те й обявяват война. Овладяват държавата.

Заимов смята, че Столична община като минимум трябва веднага да сложи надпис, който да описва историята на паметника, кога и защо е изграден, колко струва окупацията на България, защо е окупирана, кога ѝ е обявена войната. “Дори това не поиска Фандъкова да го направи, не мога да кажа защо, не мога също да кажа кой инструктира българската полиция да прави това, което прави”, коментира той.

Исторрията има връзка с предходни истории, свързани с този и с други паметници – и с правото на свободно изразяване на мнение, чл.10 ЕКПЧ, вж Ханджийски срещу България.

По-специално е важно това, което казва Заимов, за еолюцията на българската съдебна система, в това число и прокуратурата – тъй като квалифицира деянието като политическо изразяване.

Не става ясно – но вероятно това е основанието да го освободят без повдигане на обвинение и пр., каквато практика имаха. (325 НК).

Как се пише: неуточнен или не уточнен?

от Павлина Върбанова

лиценз CC BY-NC-ND

Правилно е да се пише слято – неуточнен, също и неуточнена, неуточнено, неуточнени. Клиничната диагноза, с която децата са приети в болницата, е бактериална чревна инфекция с неуточнен произход. Мястото, където се е състояла Пелагонийската битка през септември 1289 г., остава неуточнено. Северна Корея е изстреляла ракета с неуточнени засега параметри. Частицата не се […]

Как се пише: стрък или стърк?

от Павлина Върбанова

лиценз CC BY-NC-ND

Правилно е да се пише стрък, мн.ч. стръкове. В едносричните думи обикновено се пише -ръ-, а не -ър-. Трябва ми само един стрък пресен лук за рецептата, но ще се наложи да купя цяла връзка. Мечото грозде се бере в сухо и слънчево време, като се отрязват целите стръкове на растението.

Препоръка на ЕК за безопасност на журналистите

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

На 16.9.2021 г. Европейската комисия прие C(2021) 6650 Препоръка относно осигуряването на защита, безопасност и овластяване на журналисти и други заети в медиите професионалисти.

Текстът включва много препратки към съответните стандарти на Съвета на Европа, по -специално Европейската конвенция за правата на човека и съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Държавите се призовават да въведат механизми за бързо реагиране, които ще допринесат u за изпълнението на препоръката на Съвета на Европа CM/Rec (2016) 4 на Комитета на министрите към държавите -членки на защитата на журналистиката и безопасността на журналистите.

Council of Europe Recommendation CM/Rec(2016)4 of the Committee of Ministers to member States on the protection of journalism and safety of journalists and other media actors

Digital Transformation and Technological Utopianism

от Божидар Божанов

лиценз CC BY

Today I read a very interesting article about the prominence of Bulgarian hackers (in the black-hat sense) and virus authors in the 90s, linking that to the focus on technical education in the 80s, lead by the Bulgarian communist party in an effort to revive communism through technology.

Near the end of the article I was pleasantly surprised to read my name, as a political candidate who advocates for digital e-government and transformation of the public sector. The article then ended with something that I’m in deep disagreement with, but that has merit, and is worth discussing (and you can replace “Bulgaria” with probably any country there):

Of course, the belief that all the problems of a corrupt Bulgaria can be solved through the perfect tools is not that different to the Bulgarian Communist Party’s old dream that central planning through electronic brains would create communism. In both cases, the state is to be stripped back to a minimum

My first reaction was to deny ever claiming that the state would be stripped back to a minimum, as it will not (risking to enrage my libertarian readers), or to argue that I’ve never claimed there are “perfect tools” that can solve all problems, nor that digital transformation is the only way to solve those problems. But what I’ve said or written has little to do with the overall perception of techno-utopianism that IT people-turned-policy makers are usually struggling with.

So I decided to clearly state what e-government and digital transformation of the public sector is about.

First, it’s just catching up to the efficiency of the private sector. Sadly, there’s nothing visionary about wanting to digitize paper processes and provide services online. It’s something that’s been around for two decades in the private sector and the public sector just has to catch up, relying on all the expertise accumulated in those decades. Nothing grandiose or mind-boggling, just not being horribly inefficient.

When the world grows more complex, legislation and regulation grows more complex, the government gets more and more functions and more and more details to care about. There are more topics to have policy about (and many to take an informed decision to NOT have a policy about). All of that, today, can’t rely on pen-and-paper and a few proverbial smart and well-intentioned people. The government needs technology to catch up and do its job. It has had the luxury to not have competition and therefore it lagged behind. When there are no market forces to drive the digital transformation, what’s left is technocratic politicians. This efficiency has nothing to do with ideology, left or right. You can have “small government” and still have it inefficient and incapable of making sense of the world.

Second, technology is an enabler. Yes, it can help solve the problems with corruption, nepotism, lack of accountability. But as a tool, not as the solution itself. Take open data, for example (something I’ve been working on five years ago when Bulgaria jumped to the top of the EU open data index). Just having the data out there is an important effort, but by itself it doesn’t solve any problem. You need journalists, NGOs, citizens and a general understanding in society what transparency means. Same for accountability – it’s one thing to have every document digitized, every piece of data – published and every government official action leaving an audit trail; it’s a completely different story to have society act on those things – to have the institutions to investigate, to have the public pressure to turn that into political accountability.

Technology is also a threat – and that’s beyond the typical cybersecurity concerns. It poses the risk of dangerous institutions becoming too efficient; of excessive government surveillance; of entrenched interests carving their ways into the digital systems to perpetuate their corrupt agenda. I’m by no means ignoring those risks – they are real already. The Nazis, for example, were extremely efficient in finding the Jewish population in the Netherlands because the Dutch were very good at citizen registration. This doesn’t mean that you shouldn’t have an efficient citizen registration system. It means that it’s not good or bad per se.

And that gets us to the question of technological utopianism, of which I’m sometimes accused (though not directly in the quoted article). When you are an IT person, you have a technical hammer and everything may look like a binary nail. That’s why it’s very important to have a glimpse on humanities sides as well. Technology alone will not solve anything. And my blockchain skepticism is a hint in that direction – many blockchain enthusiasts are claiming that blockchain will solve many problems in many areas of life. It won’t. At least not just through clever cryptography and consensus algorithms. I once even wrote a sci-fi story about exactly the aforementioned communist dream of a centralized computer brain that solves all social issues while people are left to do what they want. And argued that no matter how perfect it is, it won’t work in a non-utopian human world. In other words, I’m rather critical of techno-utopianism as well.

The communist party, according to the author, saw technology as a tool by which the communist government would achieve its ideological goal.

My idea is quite different. First, technology necessary for “catching up” of the public sector, and second, I see technology as an enabler. What for – whether it’s for accountability or surveillance, fight with corruption or entrenching corruption even further – it’s our role as individuals, as society, and (in my case) as politicians, to formulate and advocate for. We have to embed our values, after democratic debate, into the digital tools (e.g. by making them privacy-preserving). But if we want to have good governance, and to be good at policy-making in the 21st century, we need digital tools, fully understanding their pitfalls and without putting them on a pedestal.

The post Digital Transformation and Technological Utopianism appeared first on Bozho's tech blog.

EС: Законодателен акт за свободата на медиите

от Нели Огнянова

лиценз CC BY

Акцент в годишното обръщение на председателката на ЕК беше обявяването на намерението на ЕК да изготви проект на законодателен акт за свободата на медиите.

Ето тази част от речта за състоянието на Съюза:

Уважаеми членове на Парламента,

Нека накрая погледнем към една свобода, която дава глас на всичките останали свободи — това е свободата на медиите.

Журналисти и журналистки биват нападани просто защото си вършат работата.

Някои биват заплашвани и пребивани, други — убивани. Това е трагедия. Насред нашия Европейски съюз. Бих искала да спомена някои имена. Дафне Каруана Галиция, Ян Куцяк. Петер де Фрийс.

Подробностите на техните истории може да се различават. Но те всичките имат нещо общо: те всички се бореха за нашето право на информация. И умряха за него.

Информацията е публично благо. Трябва да защитим журналистите, които са хората, създаващи прозрачност.

Ето защо днес представихме препоръка за подобряване на защитата на журналистите.

Трябва да спрем тези, които заплашват свободата на медиите. Медийните дружества не са просто каквито и да е търговски предприятия.

Тяхната независимост е от съществено значение. Ето защо Европа се нуждае от законодателен акт, който гарантира тази независимост.

Следващата година ще представим точно такъв законодателен акт за свободата на медиите.

Защото, когато защитаваме свободата на нашите медии, ние защитаваме и нашата демокрация.